Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (47)

47.

— Ваше Благородие — настоя Уолдрън, — бих желал защитата да каже официално откога има този меморандум и откъде са го намерили.

— Не, Ваше Благородие — възрази Клеър, преди съдията Фаръл да успее да отговори. — Не е необходимо да правя това и няма да го сторя. Обвинението няма право на предварителен преглед на моя кръстосан разпит. За бога, ние поискахме този меморандум, а правителството писмено ни отговори, че такъв никога не е съществувал! Получихме го по-късно. Този документ е фотокопие, взето от оперативните файлове на ЦРУ, и отговаря на всички изисквания за веществените доказателства. Само това ще кажа.

— ЦРУ! — заеквайки възкликна Уолдрън и я погледна.

Защо ли беше толкова изненадан, запита се тя. Съдията Фаръл стоеше слисан от цялата история. Нещата бяха разменили местата си и всички присъстващи в съдебната зала бяха видели как един генерал с четири звезди дава лъжливи показания под клетва. Всичко, което съдията бе казал официално, щеше да бъде разгледано критично и Фаръл знаеше, че трябва много да внимава. Той отвори нова пепси-кола и пи дълго и жадно.

— Господин обвинител — каза съдията, — това е вашият свидетел и ваша работа беше да намерите този документ, затова не съм склонен да ви помогна.

През това време Джером Файн премести един стол до генерала и двамата шепнешком започнаха да обсъждат възникналата ситуация.

— Генерале — каза Клеър, приближавайки се до него, — това вашият адвокат ли е?

Маркс я изгледа леко развеселен.

— Да.

— И как се казва?

— Джером Файн. Юридически съветник в армията.

— Хм. Интересно е, че до вас седи адвокат. Имате ли чувството, че криете нещо?

Той се усмихна.

— Съвсем не.

— Преди да свидетелствате днес тук, прегледахте ли показанията, които сте дали пред Конгреса, когато са ви утвърдили за началник-щаб на армията?

Маркс се поколеба за миг.

— Да.

— Вашият адвокат ви посъветва да го направите, нали?

— Госпожо Чапман — разгорещи се той, — не съм длъжен да ви казвам всичко, което обсъждам с адвоката си.

— Опасявам се, че сте длъжен — каза Клеър и погледна Джером Файн, който явно се чувстваше неловко. — Вижте какво, генерале, можем да призовем и господин Файн да свидетелства. Нищо от вашите разговори не е поверително, след като той работи за Съединените щати, а не лично за вас.

Генералът погледна адвоката си, който леко кимна.

— Ето защо може би ще отговорите на въпроса ми, генерале. Вашият адвокат ли ви посъветва да прегледате показанията си пред Конгреса?

Мълчание. Адвокатът отново кимна.

— Да.

— А сега, генерале, казахте ли на адвоката си, че меморандумът за архивите, който сте написали след инцидента в Ла Колина, е унищожен и не си спомняте съдържанието му?

Маркс пак се обърна към съдията.

— Трябва ли да отговоря на този въпрос, Ваше Благородие?

— Да — рече съдията Фаръл.

— Да, казах му, но доколкото си спомнях…

— Благодаря — прекъсна го Клеър. — Генерале, разказвали ли сте на съпругата си за предполагаемото убийство в Ла Колина?

— На съпругата си? Ваше Благородие, не съм длъжен да отговарям на въпроси относно личния си живот, нали?

— Длъжен сте, генерале — невъзмутимо отговори съдията.

Повишил тон с няколко децибела, Маркс заяви язвително:

— Съпругата ми и аз никога не обсъждаме такива неща.

— Нима? И какви неща по-точно имате предвид?

— Тайни операции…

— Инцидентът в Ла Колина „тайна операция“ ли беше?

— Не изопачавайте думите ми. Онова масово убийство беше най-ужасната трагедия, която се е случвала в моя…

— И искате да ни кажете, че не сте разказвали на съпругата си за тази ужасна трагедия?

Той започна да се колебае.

— Или излъгахте и нея?

— Никога не съм лъгал за Ла Колина! — изкрещя той.

— Нима? Излъгахте Конгреса, нали? Не е ли факт, че когато са ви попитали за този инцидент, вие сте разказали версия, която напълно противоречи на вашия меморандум? Излъгахте Конгреса, нали?

— Не съм длъжен да търпя това! — извика Маркс. — Отдал съм повече от трийсет години от живота си в служба на Конституцията на Съединените щати и на народа…

— Генерале — каза адвокатът му и го хвана за ръката.

— Но сте излъгали Конгреса, нали? — настоя Клеър.

— Не съм длъжен да приемам това от човек като вас — извика Маркс, надигайки се от мястото си. Лицето му беше тъмночервено. — Вие допускате голяма грешка!

— Генерале, моля ви! — рече адвокатът му, дърпайки го за ръката да седне.

— Какво искате да кажете с „човек като мен“? — леко усмихната попита Клеър. — Един защитник, който си върши работата? И защитава клиент, несправедливо обвинен в убийство? А вие може да сте имали пръст в цялата работа като съучастник…

— Възразявам! — извика Уолдрън.

— Това е обида! — изрева Маркс.

— Продължавайте — каза съдията Фаръл.

— Генерале — с ясен глас попита Клеър, — вие сте излъгали Конгреса, нали?

Настъпи миг тишина.

Адвокатът на Маркс прошепна нещо на клиента си. Възвърнал самообладанието си, генералът вдигна глава и безгрижно заяви:

— Адвокатът ми ме посъветва да не отговарям на този въпрос.

— Чакайте малко — възрази Клеър. — От Петата поправка в Конституцията ли се възползвате?

— Да.

— Относно какво?

— Относно показанията ми. Адвокатът ми току-що ме посъветва, че може да съм извършил клетвонарушение — спокойно отговори Маркс, после се обърна към съдията. — Ваше Благородие, не съм виждал този документ от тринайсет години. Тук свидетелствах по онова, което си спомням от него. И откровено казано, попаднах в клопка.

— Ваше Благородие — рече Клеър, — предлагам да не взимате предвид преките показания на този свидетел, след като ни отнемат правото да го подложим на кръстосан разпит, дадено ни от Шестата поправка в Конституцията.

Фаръл погледна генерала с присвити очи, сетне в недоумение поклати глава.

— Предложението на защитата се приема. Преките показания на свидетеля няма да бъдат взети под внимание.

— Благодаря, Ваше благородие. Защитата предлага да вземете решение, че процесът е неправилно проведен, тъй като показанията на този свидетел не могат да бъдат взети обратно.

— Отказвам — грубо възрази Фаръл. Лицето му бе зачервено и намръщено.

— В такъв случай, Ваше Благородие, ние искаме да кажете на съдебните заседатели, че началник-щабът на армията вече не е свидетел в този съд и не трябва да зачитат показанията му. Освен това ги уведомете, че според вас, като военен съдия, началник-щабът на армията може да е извършил клетвонарушение и съдебните заседатели трябва да забравят показанията му. Пък и военният съдия го е информирал за правата му в случай на самоуличаване в нарушение, упоменати в член 31 от Кодекса на военното правосъдие. И началник-щабът на армията е решил да не дава повече показания по това дело.

— Добре — съгласи се Фаръл. Знаеше, че няма голям избор. — Ще кажа всичко това на съдебните заседатели. Генерале, вие сте извинен. Дълбоко съжаляваме.

Клеър не повярва на очите си, когато Маркс стана, оправи униформата си и излезе от залата. Адвокатът му го последва.

— Ваше Благородие — започна Уолдрън, — докато разглеждаме обвиненията по член 39(а), бих искал да представя следващото веществено доказателство, магнетофонен запис на думите на обвиняемия, в който той говори по радиостанцията на 22 юни 1985 година за случилото се тогава, както и дословен писмен запис на този разговор.

Клеър погледна Граймс, сетне Ембри и Том. Всички изглеждаха изненадани като нея.

— Ваше Благородие, не мога да повярвам!

— Днес е ден за изненади, така ли? — попита Фаръл. — Обвинението носи ли записа?

— Да — отговори Уолдрън и даде на съдията черна касета и малък касетофон.

— Е, да го чуем — каза Фаръл.

— Ударите продължават — на висок глас отбеляза Граймс.

 

 

Записът беше усилен, шумът отстранен и гласът на Том звучеше кристалночисто. Нямаше съмнение, че говори той.

— „Беше невероятно. Писна ми ония селяндури да ни лъжат. Насочих картечницата «М-60» и ги очистих до един. Беше страхотно. Да им го начукам.“

Настъпи тишина и съдията изключи касетофона.

— Това не съм аз — прошепна Том на Клеър.

— Откъде се взе този запис? — попита съдията Фаръл.

— Разузнавателната агенция към Министерството на отбраната е направила оригиналния запис, Ваше Благородие — отговори Уолдрън. — Засекли са сигнала. Копието ни е предоставено от ЦРУ. Било е в архивите им.

— Кога го получихте?

— Днес. По обяд.

— Откога знаете за съществуването му?

— Обадиха ни се тази сутрин, но аз не повярвах, докато не го чух със собствените си уши.

— И какво се получава? ЦРУ срещу Разузнавателната агенция към отбраната? — попита Фаръл. — Цивилни шпиони срещу военни шпиони?

— Разговорът е бил засечен в Салвадор на 22 юни 1985-та от 123-ти свързочни войски. Комуникационните им приемници автоматично претърсвали определени честотни обхвати, между четири и петстотин мегахерца. Обвиняемият е провел разговора по радиостанция с обхват трийсет километра.

Клеър трескаво разсъждаваше. Не можеше да е случайно съвпадение, че изненадващият меморандум незабавно бе последван от също така изненадващ запис. Какво ставаше тук? Тя се обърна към Том.

— Не си ли произнасял тези думи?

— Клеър, това не съм аз.

— Гласът е твоят.

— Не съм аз.

Тя стана.

— Ваше Благородие, това е процес на клопки и засади. Ние поискахме официално тази касета и трябваше да сме я получили отдавна.

— Ваше Благородие — обади се Уолдрън, — защитата току-що чу, че получихме записа днес на обяд.

— Въпросът не е кога го е получило обвинението — решително продължи Клеър, — а кога го е получило правителството на Съединените щати. Вписали сте касетата в съдебното си искане и обвинението беше длъжно да уведоми правителството и да разбере дали то притежава някакви материали по въпроса. Планирах защитата си въз основа на онова, което правителството разкри, а сега, по средата на процеса, изведнъж получаваме едно силно предубедено доказателство, което нямаме възможност да анализираме! Това е скандално!

— Господине — рече Уолдрън, — както защитата знае, такива неща се случват. Доказателства се появяват в последната минута. Както стана и с меморандума.

— Е, вярно е, госпожо адвокат. Точно вие нямате право да се оплаквате, защото направихте същото.

— Това беше коригиране на неправилното поведение на обвинението. Имахме щастието чрез наши източници да намерим документ, който защитата трябваше да ни е дала преди известно време. Сега отново опитват същия номер. „Изведнъж“ и „случайно“ попадат на ключова информация и искат да я представят в съда толкова късно, че се надяват ние да нямаме възможност да я дадем на експертите си да я проверят. И след като Разузнавателната агенция към отбраната е направила този запис преди тринайсет години, защо чак сега той се появява на бял свят?

— Господине — рече Уолдрън, — не е възможно този военен съд да накара хората в правителството да претърсват старите досиета за неща, които са считани за изгубени.

— Не мога да повярвам, че се опитват да направят това! — силно и възмутено каза Том. — Провери касетата, Клеър! Това не съм аз!

— Сержант — каза съдията Фаръл, — въздържайте се и не говорете. Защитата трябва да контролира клиента си. Няма да позволя повече изблици. А сега, госпожо защитник, предполагам, че искате отлагане?

— Разбира се, Ваше Благородие. Искаме един месец, за да направим цялостен и задълбочен анализ.

— Това е проклет фалшификат! — изкрещя Том.

— Сержант — извика Фаръл, — казах ви да не се обаждате. Имате право да присъствате на този процес, но ако ще пречите, ще гледате процедурата по вътрешната кабелна телевизия. Чухте ли?

— Това не съм аз! — изкрещя Том. — Гласът не е моят!

— Военна полиция, изведете този човек! — изрева Фаръл.

Пазачите веднага заобиколиха Том, повалиха го на пода и му сложиха белезници.

— Това е проклета инсценировка! — извика той.

— Искам да го отведете незабавно!

Пазачите хванаха Том за лактите и го извлякоха навън.

— И така — обърна се съдията към Клеър, когато в съдебната зала най-после настъпи тишина, — имате четирийсет и осем часа.