Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (38)

38.

— Правителството призовава Франк Лапиер — съобщи Уолдрън.

Обвинението започна с агента от Отдела за криминално разследване, който се занимаваше със случая „Роналд Кубик“. Придружаваше го военният полицай, отговарящ за реда в съдебната зала. Лапиер вървеше леко тътрейки крака, сякаш имаше някаква стара рана. Беше облечен в евтин черен костюм. Сакото му беше разкопчано. Правеше впечатление, че коремът му беше твърде голям. Носеше очила с рогови рамки, с които приличаше на бухал. Имаше тънък нос и леко увиснали надолу устни. Косата му бе оредяла.

Уолдрън стоеше с ръце зад гърба.

— Господин Лапиер, вярно ли е, че сте специален агент от Отдела за криминално разследване?

— Точно така — отсече Лапиер със звучен и уверен баритон.

— Всъщност, вие сте агентът от Отдела за криминално разследване, отговарящ за този случай, нали?

Сякаш имаше друга причина да е там.

— Да.

— Откога сте агент в Отдела за криминално разследване?

— От осем години.

— И къде по-точно работите?

— В щаба на Отдела за криминално разследване във Форт Белвоар.

— Имате ли специалност като агент на Отдела за криминално разследване?

— Да.

— И каква е тя?

— Престъпления срещу личността и по-точно убийства.

— Разбирам. Господин Лапиер, върху колко случая на убийства сте работили през кариерата си?

— Не знам. Може би четирийсет.

— Е, не са малко.

Уолдрън продължи да го разпитва за професията му и доколко е осведомен по случая „Кубик“. Въпросите му бяха делови и суховати, но задълбочени.

След обедната почивка Клеър се изправи, за да подложи свидетеля на кръстосан разпит. За миг тя изглеждаше объркана.

— Господин Лапиер, вие твърдите, че на 22 юни 1985 година в Ла Колина, Салвадор, са били убити осемдесет и седем цивилни лица, така ли е?

— Точно така.

Увереността на Лапиер беше предпазлива.

— Бихте ли идентифицирали хората, които са били убити?

Той се поколеба.

— Как да ги идентифицирам?

— Ами например колко от тях са мъже.

Клеър сви рамене, сякаш тази мисъл й бе хрумнала току-що.

Той отново млъкна, погледна крадешком към Уолдрън, после наведе глава.

— Не мога да кажа.

— А колко от убитите бяха жени?

— Няма начин да се разбере…

— На каква възраст бяха жертвите?

— Вижте какво, това се случи преди тринайсет години…

— Отговорете на въпроса, ако обичате. На каква възраст бяха жертвите?

— Не знам.

— Къде бяха погребани?

— Убеден съм, че мога да направя справка…

— Кой ги погреба?

— Ваше Благородие — гневно се намеси Уолдрън, — защитата се впуска в специфична насока на разпита, която е неуместна и недопустима.

— Възражението се отхвърля — равнодушно каза съдията Фаръл.

— Благодаря. Господин Лапиер, имате ли снимки на труповете?

— Не — раздразнително отговори той.

— Не? А смъртни актове? Сигурно имате?

— Не.

— Тогава докладите от аутопсията. Несъмнено са у вас.

— Не, но…

— Господин Лапиер, можете ли да ми кажете името на един човек, в чието убийство е обвинен клиентът ми?

Той я изгледа злобно.

— Не, не мога.

— Нито на един?

— Не.

— Щом не можете да ми кажете името поне на един, какво остава за другите? И въпреки това вие продължавате да обвинявате сержант Кубик в убийството на осемдесет и седем човека. Това ли са показанията ви, господине?

Ала на Франк Лапиер му бе дошло до гуша да му вадят душата.

— Роналд Кубик уби осемдесет и седем невинни човека в…

— И все пак вие не можете да свидетелствате, че сте видели поне едно от телата на онези хора, нали?

— Но…

— И не сте видели нито един доклад от аутопсия?

— Не, не съм — каза той, този път почти гордо.

— Не сте виждали и смъртните актове?

— Не.

— Всъщност, господине, вие нямате нито един документ, освен така наречените „дадени под клетва“ писмени показания, представени от правителството, за да докажете, че на 22 юни 1985 година в Ла Колина са били убити осемдесет и седем човека, така ли?

— Да.

— Нито знаете кои са били онези осемдесет и седем човека?

— Не.

— Тогава трябва да вярваме само на думите ви.

— Основаващи се на седем еднакви писмени показания.

— Аха, разбирам. Седемте „дадени под клетва“ писмени показания, които, както правилно подчертахте, са еднакви. Но нямате доклади от аутопсията, нито смъртни актове. Всъщност не разполагате с никакви веществени доказателства, нали?

Последва дълга пауза.

— С изключение на писмените показания, не.

— А сега, господин Лапиер, имахме възможност да прочетем служебните досиета на всеки един от Подразделение 27, който е дал показания пред вас. Знаете ли, странно, но никъде не открихме, че някой от тях е ходил в Салвадор. Пропуснали ли сме нещо?

— Не. Често свръхсекретните мисии не фигурират в служебните досиета.

— Тогава не сме пропуснали нищо.

— Не.

— Добре. В никое от служебните досиета не се споменава за внезапното нападение в Салвадор през юни 1985-та, така ли е?

— Да.

— Господин Лапиер, видяхте ли съдебния ми иск?

— Не. Обвинението не ми го показа.

— Господин Лапиер, защитата поиска заповедта, с която онези военни са изпратени в Салвадор. И най-странното е, че не получихме нищо. Вероятно поради бюрокрацията нещата се губят… Случайно да сте виждали някаква заповед за изпращането на Подразделение 27 в Салвадор през юни 1985-та?

— Не.

— Никъде ли не е отбелязано това?

— Не — уморено повтори той.

— Е, това ме успокоява, защото и аз не намерих нищо. — Из залата се разнесе смях. — Хубаво е да чуя, че не съм единствената, на която не й е било лесно да работи с книжните червеи от Пентагона. Предполагам, че сте ходили в контролния щаб по въпроса с Подразделение 27 на Специалните сили.

— Да.

— И въпреки това не успяхте да намерите заповед за изпращането им в Салвадор?

— Не.

Клеър изведнъж се обърна към свидетеля, сякаш й бе хрумнала друга мисъл.

— Опитахте ли се да намерите сред архивите копия от временните служебни заповеди, които се издават на всяка военна част, преди да я изпратят някъде?

— Ами, не.

— Не? А пътните разходи? Опитахте ли се да намерите в архивите документ за пътните разноски за предполагаемото внезапно нахлуване на Подразделение 27 в Салвадор на 22 юни 1985-та?

— Ами, не, но…

— Знаете ли, господин Лапиер, аз не служа в армията…

— Никога не бих предположил — монотонно отбеляза той.

Зрителите избухнаха в сърдечен смях. Клеър се засмя заедно с тях, споделяйки шегата, която беше за нейна сметка.

— И не знам много за вашия свят там, но доколкото разбирам — поправете ме, ако греша — винаги щом някой ходи някъде, трябва да има представени пътни разноски. Имам ли право?

— Мисля, че да — отговори Лапиер, като че ли вече отегчен.

— Мислите. Хм. И въпреки това не сте намерили никакъв документ за пътни разноски за онази предполагаема операция в Салвадор?

— Ами, не, но…

— Тогава всъщност няма потвърждение, че онези войници са ходили някъде?

Лапиер мълчаливо я наблюдаваше известно време.

— Аз… — започна накрая той.

— Вероятно сте положили усилия — прекъсна го Клеър — да потвърдите или да отречете дали операцията е била проведена?

Присвил очи, той отговори:

— Вие не отричате, че се е състояла, нали?

— Позволете аз да задавам въпросите, господин Лапиер. Положихте ли усилия да разберете дали операцията е била проведена, или не?

— Очевидно е била проведена…

— Очевидно? За кого? За вас и за майор Уолдрън? Или за мен, за господин Граймс и за Роналд Кубик?

— Операцията е била осъществена — изсъска Лапиер.

— Но вие не разполагате с никакви писмени документи, за да потвърдите това, нали? — Тя не изчака отговора му. — А сега, господин Лапиер, доколкото разбирам — поправете ме, ако греша — преди американското правителство, в това число и военните, да предприеме някоя тайна операция, първо трябва да има разрешение от президента, одобряващо тази операция. Секретна заповед, подписана лично от президента на Съединените щати. Така ли е?

— Мисля, че да.

— Президентското разрешение се нарича Решение директива относно националната сигурност. Така ли е?

— Ами, да.

— Тази директива може да бъде засекретена, нали?

— Може.

— Но понякога има и незасекретена версия, така ли е?

— Мисля, че да.

— А въпросната операция е била секретна. Истина ли е това?

— Да.

— Тогава трябва да съществува Решение директива относно националната сигурност, вероятно засекретено, одобряващо мисията на Подразделение 27 в Салвадор през юни 1985-та. Така ли е?

Той отново се опита да заобиколи клопката.

— Не знам.

— Но вие казахте, че всяка секретна операция трябва да бъде одобрена с президентски декрет. А въпросната операция е била секретна. Тогава трябва да има президентско разрешение, нали?

— Предполагам.

— Но въпреки това вие не разполагате с президентски декрет, одобряващ тайната операция през юни 1985 година и подписан лично от президента на Съединените щати?

— Не.

— Ами, господин Лапиер, като главен следовател по случая, не мислите ли, че е важно да знаете дали операцията е била одобрена от президента?

— Аз не се занимавам с неща, свързани с Министерството на външните работи, а с убийства — звучно отекна отговорът му.

— Господин Лапиер, ако един полковник от Специалните сили, сега началник-щаб на армията, е провел незаконна операция в Салвадор през юни 1985 година, не мислите ли, че би трябвало да го уведомите за правата му?

Франк Лапиер погледна съдията.

— Не знам как да отговоря на този въпрос.

— Просто отговорете — обезпокоен каза Фаръл. — Прочетохте ли правата на генерал Маркс?

— Разбира се, че не.

— А защо? — попита Клеър.

— Нямах причина да мисля, че операцията е незаконна.

— Защото не се занимавате с неща, свързани с Министерството на външните работи. Като главен следовател по случай на масово убийство, извършено в чужда страна, не мислите ли, че би трябвало да сте наясно с външната политика и правилата, ръководещи една секретна операция?

— Не виждам защо е необходимо.

— Наистина ли? — удиви се Клеър. — Смятате, че не е важно да се осведомите дали операцията не нарушава законите на Съединените щати с намесата си в работите на друга страна?

— Това не е моя работа.

— Нека да изясним този въпрос. Не можете да разпознаете нито един от убитите. Всъщност не знаете кой е бил убит или дали изобщо някой е бил убит. Толкова по първия елемент на обвинението, тоест, че „някой назован или описан човек е мъртъв“. Не знаем това. Второ, не знаем дори дали операцията е била проведена. Дори да се е състояла, не знаем дали е била законно разрешена. Дори не знаем дали някое от онези предполагаеми убийства е било незаконно. Защото не знаем какво е било законно в случая. Нямаме представа какво е заповядал президентът на Съединените щати — при положение че операцията е била осъществена. Толкова по втория елемент на обвинението, тоест, дали убийството е било законно. Нямам повече въпроси, Ваше Благородие.