Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (35)

35.

Чу се слабо изсвирване на клаксон и Клеър отвори предната врата на къщата. Ръждясалият сребрист мерцедес на Граймс стоеше на алеята пред къщата й. Беше шест и трийсет сутринта и 34-та улица изглеждаше безлюдна. Ранното утринно слънце имаше пастелен оттенък. Някаква птичка извиваше музикални трели, отчетливи като удари на метроном. Клеър имаше главоболие и слепоочията й пулсираха. Дневната светлина прониза очите й.

— Усмихни се — иронично подхвърли Граймс.

— Четох информацията за Абът до четири часа. Нуждая се от кафе.

— Ще пием някъде по пътя.

Във фоайето на хотел „Медисън“ към тях се присъедини Рей Деверо. Връчи на Клеър малък клетъчен телефон „Моторола“, каза й няколко думи и пак излезе на улицата.

Срещнаха се с Абът в ресторанта. Със слънчевия си загар той имаше вид на преуспяващ красавец, но по някакъв смътно зловещ начин. Сребристите му коси бяха сресани назад. Челото му беше четвъртито. Носеше очила със златни рамки. Беше облечен в сив костюм, бяла риза и елегантна синя вратовръзка.

Когато двамата се приближиха до малката маса, на която седеше, той погледна часовника си — изящен златен „Патек Филипс“ — и обяви:

— Имате двайсет минути.

Граймс извърна очи, но не каза нищо.

— Добро утро и на вас — рече Клеър и остави клетъчния телефон на масата пред себе си.

Кофеинът и червилото я накараха да се почувства по-човешки. Тя представи себе си и Граймс.

— Нямам какво да ви кажа — заяви Абът. — В никой закон не пише, че съм длъжен да разговарям с военни следователи.

— Тогава защо се съгласихте да се срещнете с нас? — попита Клеър.

— От любопитство. Исках да видя как изглеждате. Чел съм за вас.

— Е, сега знаете.

— Тя обикновено изглежда по-добре — извини се Граймс, — но напоследък спи само по три часа.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса — продължи Клеър.

— Защо да разговарям с вас, по дяволите? Трябва да пазя репутацията си.

Обзалагам се, помисли си Клеър.

— Писмените ви показания пред Отдела за криминално разследване са недвусмислени — продължи тя. — Сигурна съм, че са ви дали копие, за да освежите паметта си.

— И без това не разбирах какво би трябвало да е извършил Кубик.

— В писмените ви показания пише друго — вметна Граймс.

— Е, да — съгласи се Абът и отпи от кафето си.

Сервитьорът се появи и сложи по чаша кафе пред всеки. Клеър отпи с благодарност. Кофеинът оказа мигновено въздействие — ударите на сърцето й се ускориха и по слепоочията й избиха капчици пот.

— Ние знаем истината — каза тя. — Писмените показания на служещите от Подразделение 27 са еднакви. Това е твърде хитро, но само донякъде. В хода на процеса вие рискувате да се ограничите в показанията си, които са били изтръгнати от вас преди тринайсет години. А вие не искате това.

— Записвате ли този разговор? — попита той.

— Не — отговори тя.

Абът избърса устни с бялата ленена салфетка.

— Да предположим теоретично, че променя разказа си. Тогава ще ме обвинят, че съм дал лъжливи показания пред Отдела за криминално разследване.

Аха, значи така, помисли си Клеър.

— Не могат — възрази тя. — Вече не подлежите на криминална отговорност пред военните, след като сте се уволнили.

— Кой казва?

— Върховният съд — отговори Граймс. — Преди няколко десетилетия. Вашето желание е да излезете пръв с чиста съвест, а не да бъдете последният, който ще отстоява докрай лъжата.

— Ами ако не го направя?

Абът вече преценяваше възможностите си, търсейки място за отстъпление.

— Много просто — отговори Клеър. — Ако лъжесвидетелствате, може да бъдете съден във Федералния съд. Според член 18 на Наказателния кодекс на САЩ може да получите пет години затвор. И когато излезете, да се простите с всички онези доходни сделки с правителството. Изворите ще пресъхнат моментално.

— Вижте какво — ядоса се Абът, — вие искате свидетел, но аз не съм подходящият човек. Не го видях да стреля. Бях в другия край на онова шибано лайняно село. Отговарях за радиостанцията.

— Дали сте показания, че сте го видели да стреля.

— Наистина ли сте толкова наивни, или само се преструвате? — озъби се той.

— Какво означава това? — попита Клеър.

— Неофициален ли е разговорът ни?

— Щом настоявате.

— Да, настоявам. Говоря неофициално. Не ми казвайте, че не знаете как действа системата. Тя работи в полза на такива като шибания полковник Маркс. Иска да прехвърли вината върху някого. Веднага щом се върнахме във Форт Браг, Маркс ни извика един по един преди разпита пред Отдела за криминално разследване и ни каза: „Подготвям показанията си и искам да съм сигурен, че фактите ми са точни. Какво си спомняш за случилото се?“. Аз отговорих: „Нищо не си спомням, господине“. Бях добър войник. Знаех какво да кажа. Но той искаше повече. Рече: „Не видя ли как Кубик изведнъж вдигна оръжието и започна да стреля?“. Отговорих: „Не, господине, не видях. Беше нощ и аз бях на двеста метра разстояние. Чух, че някой стреля. Но откъде да знам кой беше, по дяволите?“. Той попита: „Сигурен ли си, че не видя как Кубик изведнъж обезумя и започна да стреля? Внимавай, сержант, това или ще те издигне, или ще съсипе кариерата ти. Кубик проявява склонност към насилие. Ако преровиш паметта си, сигурно ще си спомниш как той неочаквано извади оръжието си и започна да стреля“. И тъй като не съм вчерашен, отговорих: „Тъй вярно, така беше. Абсолютно сте прав, господине, точно това направи“. И това беше всичко.

Клеър кимна, сякаш Абът само потвърждаваше нещо, което тя вече знаеше.

— И искам да ви кажа, че в съда ще отрека всичко това. Всеки ден имам работа с Пентагона. Те купуват снаряжение за милиарди долари от моята фирма. И не обичат доносниците и предателите. Имам среща. — Той стана. — Между другото, вярно ли е онова във „Вашингтон Поуст“?

— Още не съм го чел — отговори Граймс. — За какво говорите?

— За вас — обърна се Абът към Клеър. — Наистина ли го направихте? Вероятно не ви се говори за това, нали?

— По дяволите — рече тя. — Разбрали са защо съм във Вашингтон.

Той изглеждаше озадачен.

— Изглежда, наистина не сте го чели.

Абът отвори металното си куфарче, бръкна вътре, извади прилежно сгънатия сутрешен брой на „Вашингтон Поуст“ и го сложи на масата пред нея.

Тя видя собствената си снимка и заглавието: „Тъмното минало на един професор от Харвард“. Усети прилив на кръв в главата.