Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (17)

17.

На двайсет минути от „Куонтико“ Клеър спря лъскавия, взет под наем олдсмобил и отново се вторачи в номера на улицата. Това беше адресът от краткия списък, който Артър Айзлин й бе дал. А и разговаря с него по телефона и той пак й го каза. Беше невъзможно да е сбъркала адреса.

Но къщата съвсем не приличаше на кантора.

Беше мъничка, жълта и облицована с дъски. Досущ кукленски дом. Приличаше на къщите от „Табакоу Роуд“. Това не можеше да е кантората на Чарлс О. Граймс.

Клеър мина няколко пъти покрай нея. Накрая спря, слезе от колата и натисна звънеца.

След няколко минути вратата се отвори. На прага застана един хубав чернокож мъж на около петдесет години, който се взира в нея отчайващо дълго. Имаше посивели коси, прошарени мустаци и големи весели очи.

— Загубихте ли се, професоре? Видях ви да минавате оттук четири пъти.

— Помислих, че са ми дали погрешен адрес.

— Влезте. Аз съм Чарлс.

Той протегна ръка.

— Клеър.

— Нека да отгатна — каза той, докато прекосяваше малката разхвърляна всекидневна, в която главно място заемаше огромният телевизор. — Сигурно се питате защо работя в същия малък клозет, в който живея, нали? Ами имах съпруга, която не остана много доволна, когато започнах да чукам секретарката си. И без това не я биваше като секретарка, пък и вече не работеше при мен. Всъщност дори не знам къде е. Съпругата ми се разведе, взе всичките ми пари и вижте ме сега. Имах автомобил „Ягуар“, а сега карам ръждясал мерцедес.

Той се отпусна на евтиния оранжев пластмасов стол зад бюрото, сключи пръсти зад главата си и добави:

— Седнете. Добре дошли в „Граймс и съдружници“.

Клеър махна купчината листа от единствения друг стол и седна. Това беше най-невзрачната кантора, която бе виждала. Подът беше застлан с отвратителен оранжев мокет. Навсякъде бяха разхвърляни книжа — някои в картонени кашони, други — натрупани на застрашително високи купчини. В единия ъгъл на стаята имаше вентилатор и малък червено-черен автомат за лъскане на обувки. На стената бяха закачени няколко дипломи. Върху шкафовете се мъдреха камари трофеи от състезания по боулинг.

— Наистина ли имате съдружник? — попита Клеър.

— Възнамерявам да имам. Всеки има мечти, нали?

От старомодния му пуловер в кафяво, оранжево и жълто се разнасяше силна миризма на нафталин.

— Вижте какво — каза тя, — не ме разбирайте погрешно. Препоръчаха ви горещо. При това Артър Айзлин.

— Как е Арти?

— Добре. Каза, че сте звезда в областта на военното правосъдие. Това означава, че сте спечелили много дела. Постигнали сте успех. Ако наистина сте голяма звезда…

— Трябва да имам голяма ъглова кантора в някой небостъргач, така ли?

— Да.

— Ами някои мои колеги действително имат такива кантори, но повечето практикуват и друг вид право — корпоративно. Или адвокатстват на големи престъпници. С военно право не се забогатява. Ето защо се занимавам и със застрахователна дейност. Не съм знаменитост като вас. Но вие нямаше да сте тук, ако не бяхте разговаряли с някои други юристи, упражняващи военно право, защото знаете, че печеля делата си. Е, невинаги, но се опитвам… Полагам много усилия.

— Защо напуснахте военните?

Граймс се поколеба за част от секундата.

— Пенсионирах се.

— Защо?

— Дотегна ми.

— Случило ли се е нещо?

— Дотегна ми — повтори той с нотка на раздразнение. — Ето, това се случи. Имате ли нещо против, ако ви задам няколко въпроса?

— Питайте.

— Артър ми се обади. Разбрах за какво става дума и ми се струва, че сте се забъркали в голяма каша. Предявиха ли вече обвиненията?

Тя му даде списъка. Граймс го прегледа, вдигна вежди от удивление и измънка нещо.

— Някой е бил лошо момче — отбеляза той.

— Надявам се, че се шегувате.

— Разбира се, че не го е направил — отвърна Граймс, а очите му проблеснаха. — Обичам да казвам на хората, че клиентите ми са невинни. Инак не биха пледирали, че са виновни.

Клеър потисна раздразнението си.

— Дезертьор? Несъмнено. Но не и масов убиец. Преди тринайсет години са се опитали да му прехвърлят вината за убийството и той е бил достатъчно умен, за да се изплъзне от ноктите им. Генерал Уилям Маркс… Точно така. Тогава, през 1985-та, е бил полковник и командир на взвода. Едно подразделение от Специалните сили е било изпратено в Салвадор, за да отмъсти за убийството на американските морски пехотинци. Самият Маркс е издал заповед за избиването на осемдесет и седемте цивилни лица поради една-единствена причина — хладнокръвно отмъщение. Том не е участвал в това. Той дори не е бил там.

Граймс кимна, без да откъсва поглед от нея.

— Преди тринайсет години генерал Маркс е бил инициатор и ръководител на тайна операция и после се е опитал да прехвърли вината на съпруга ми. Затова който и да се нагърби с този случай, трябва да разобличи Маркс и да разкрие този заговор. Защото аз имам намерение да атакувам цялата корумпирана система. Военните…

— О, не, няма да го направите — прекъсна я Граймс. — Няма начин. Това е голяма грешка. Избийте си го от главата. Трябва да играете по правилата — твърдо и агресивно. Но това е тяхната игра и техният шибан стадион. Позволете да ви кажа нещо. Всеки цивилен гражданин, който се е замесил във военен съд и се е опитал да атакува устоите на военните, е загубил делото. Няма изключения. Военните са здраво свързано и затворено братство. Действат изключително сериозно. Военното правосъдие е адски сериозна работа. Ще се изненадате, когато разберете колко много прилича на гражданското право, защото е моделирано по образец на американската наказателна правосъдна система. Щом искате да защитавате съпруга си, атакувайте обвиненията и докажете, че са несъстоятелни, както правите в обикновената съдебна зала. Мислите, че има заговор. Тогава атакувайте генерал Маркс. Когото искате. Но не можете да атакувате самата система. Сигурно знаете, че изгарям от желание да се заема със случая и няма да ви лъжа. Ако ме наемете, ще имате човек, който играе тяхната игра. Гаден съм, но спазвам техните правила. Просто я владея по-добре от тях.

Клеър кимна и се усмихна.

— Назначиха ли вече служебна защита? — попита Граймс.

— Да. Някакъв младеж на име Тери Ембри, наскоро завършил право.

— Хм. Не съм го чувал. Бива ли го?

— Неопитен е, но умен. Мисля, че е добронамерен. Приятен млад мъж. Но начинаещ.

— Всеки започва отнякъде. Защо Пентагона ще ви дава най-доброто, с което разполага? А обвинителят? Определили ли са го вече?

— Лукас Уолдрън.

Граймс се облегна назад и се изсмя — толкова силно и звучно, че се закашля.

— Предполагам, че сте чували за него? — попита Клеър.

Когато най-сетне спря да кашля, той рече:

— Как да не съм чувал за него. Той е абсолютно безмилостен кучи син.

— Изправяли ли сте се срещу него?

— Няколко пъти. Отървал съм неколцина човека с по-леки обвинения, но никога не съм печелил дело срещу него. Ала не разбирам едно — защо изобщо ще съдят съпруга ви?

— Ами какво друго биха могли да направят? Имам предвид в рамките на закона.

— О, множество неприятни неща. Стига да пожелаят. Можеха да накарат трима военни психиатри да го обявят за невменяем, да го затворят в някоя правителствена психиатрична клиника и да хвърлят ключа. Наистина не разбирам защо са избрали военен съд.

— Вероятно заради вас. За да бъде всичко по правилата.

Той бавно кимна.

— Може би. И все пак в това няма логика.

— Имайте предвид, че ще бъдете втори адвокат. Ако ви наема.

— А кой ще бъде първият? Онзи младок ли?

— Не. Аз. Той ще бъде третият. Ако го задържа, разбира се. Не знам дали да се доверя на човек от армията.

— Служебно назначеният адвокат ви трябва. Той има пълномощията да призовава на разпит свидетелите военни, а ние нямаме това право. Пък и ще ви е необходим, за да се справя с административните тъпотии. В армията има правила за всичко — дори как да си обършеш задника.

— Да.

— Не се обиждайте, професоре, но вие искате да сте главен адвокат — добре. Това са вашите пари, вашият съпруг и вашият случай. Вие сте шефът. Но имам чувството, че не знаете много за военното правосъдие.

— Нали казахте, че прилича на гражданското?

— Искате да придобиете опит, когато съпругът ви е застрашен от смъртно наказание?

— Очаквам основната работа да бъде свършена от вас.

Той сви рамене.

— Е, вие сте Клеър Хелър Чапман. Щом искате така, нямам нищо против. Имате ли право на достъп до секретна информация?

— Защо ми е?

— Обещавам ви, че процесът ще се води при закрити врати. И пиле няма да прехвръкне през вратата. Всички показания и доказателства ще бъдат класифицирани като свръхсекретни. Така ще играят.

— Ще си набавя разрешително за достъп до секретна информация. Мислите ли, че това ще представлява проблем?

— Не би трябвало. Ще попълните купчина формуляри. ФБР и Следствената служба към Министерството на отбраната ще ви проверят и ще ви дадат право на достъп до секретна информация.

— Ами ако откажат?

— Трябва да го направят, след като сте адвокат във военен процес. В противен случай съпругът ви не е длъжен да говори.

— Ще стане ли бързо?

— Могат да ви го издадат за един ден, ако искат. Ще ви трябва и добър следовател.

— Познавам един такъв.

— Работил ли е в армията? В Отдела за криминално разследване?

— В бостънската полиция и във ФБР.

— Това ми е достатъчно.

— Той е в Бостън, но си заслужава допълнителните разходи. Добрите детективи наистина са рядкост.

— В нашия случай ще е от жизненоважно значение. Делото ще бъде тежко. Е, какво се споразумяхме? Нает ли съм, или не?