Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (26)

26.

— Последният свидетел на обвинението? — попита Холт.

— Господин следовател — започна Уолдрън, — разполагаме с показания, които в момента са неуместни. Приготвих ги в отговор на онова, което очаквам, че ще изложи защитата. Затова предпочитам да запазя още ден и половина главен административен офицер Станли Ошман, вместо да го разпитам сега.

Граймс озадачен погледна Клеър.

— Защитата има ли възражения? — попита Холт.

— Не разбра ли кой е този човек? — прошепна Клеър на Граймс.

— Не. Не се безпокой, ще го подложим на кръстосан разпит. Ще ни помогне да изградим защитата си — отговори той и на висок глас обяви: — Нямаме възражения.

— Призовавам следващия свидетел, главен административен офицер Станли Ошман — обяви Уолдрън, — експерт по полиграфите, който работи във Форт Браг.

Присъстващите в залата се оживиха.

— Какво е това, по дяволите? — извика Граймс и погледна Клеър, сетне Ембри.

Ошман стана. Беше слаб и приличаше на бухал с очилата си с дебели лупи. Русата му коса бе оредяла. Беше на четирийсет и няколко години. Очевидно бе седял в залата през цялото време и бе наблюдавал. Той стигна до свидетелското място и се закле. Клеър и Граймс гледаха онемели и стъписани.

— Главен административен офицер, освен всекидневните задължения, с какво друго се занимавате в Специалните сили във Форт Браг? — попита Уолдрън.

— Уча ги как да лъжат уреда.

— Какво означава това?

— Уча ги на разни номера, с които да лъжат полиграфа, в случай, че врагът ги залови и разпитва.

— Чакай малко, по дяволите — каза Граймс.

— И така, днес вие свидетелствате, че някои агенти от Специалните сили, като Роналд Кубик, могат да излъжат полиграфа?

— Точно така. Той със сигурност може.

— Тоест, ако го подложат на тест с полиграф, Кубик знае как да отговаря така, че уредът да отчете, че не лъже.

— Да.

— Да ви го начукам — на висок глас каза Граймс. — Спукана му е работата на нашия човек.

— Пак ли ще ме обвините, че е изтекла информация? — попита Ембри, след като изслушването свърши. — За това ли намекваш?

— Не намеквам, а твърдя — избухна Граймс. — Имаш ли друго обяснение за това, откъде Уолдрън е разбрал, че ще призовем специалист по детектора на лъжата, за да представи резултатите от теста?

— Не. — Дори очите на Ембри се зачервиха. — И аз се втрещих като вас…

— Нима?

— Дай му възможност да говори — намеси се Клеър.

— За какво? — огорчен попита Граймс. — За да стои тук и да дърдори глупости? Обвинението току-що успешно отстрани нашата най-силна карта. Мислиш ли, че някой ще обърне внимание на един положителен тест, направен на човек, обучен да лъже уреда?

Клеър инстинктивно се обърна към Том, после си спомни, че преди малко пазачите го бяха отвели.

— Добре — рече Ембри. — Разбирам накъде биете. Не ви интересува онова, което имам да кажа. Затова ще улесня нещата за вас. Оттеглям се.

Той се обърна и тръгна.

— Още си длъжен да пазиш в тайна поверителността на разговорите адвокат — клиент, задник такъв — извика след него Граймс, после измънка: — Не че това някога те е спирало, нещастно копеле.

Ембри се вля в потока от зрители и юристи, излизащи от съдебната зала. Уолдрън се приближи до масата на защитата. Клеър се запита каква част от разговора бе подслушал. Не беше необходимо да има кой знае колко остър слух, за да чуе разгорещения спор.

Когато дойде на няколко крачки, Уолдрън се обърна към нея.

— Капитан Ембри не ми е казал нищо. Дължите му извинение. Светът е малък и нещата се разчуват.

Клеър не му достави удоволствието да продължи по темата, а мило попита:

— Бихте ли ми разяснили нещо? Какъв е смисълът да има процес, когато ще се състои при закрити врати? Един процес се провежда, за да покаже на хората, че правосъдието ще възтържествува. Е, къде е публиката? Петима анонимни типове с разрешителни за достъп до свръхсекретна информация?

— Отнесете се към министъра на отбраната — отговори Уолдрън.

— Може и да го направя. Но за мен е ясно, че единствената цел цялата тази работа да бъде пазена в тайна е да не бъдат притеснени някои хора. И дума не може да става за националната сигурност, защото събитията са се случили преди тринайсет години.

— Националната сигурност… — започна Уолдрън.

— Тук сме само ние — прекъсна го Клеър. — Няма следовател, пред когото да играете разни роли. Затова бъдете откровен. Наистина не виждам смисъл съпругът ми да се изправя пред военен съд. Защо просто не го затворите в лудница?

— Точно там му е мястото. Вашият съпруг е социопат, извратен и болен кучи син. Демонстрирал е това като поръчков убиец във Виетнам. Бил е легенда за извратеност в средите на тайните агенти. Но е гениален. Говори безупречно куп чужди езици и диалекти и не изпитва никакви угризения да убива събратята си. Идеален е за целите на военните. Също както когато американското правителство е наело онези нацисти в края на Втората световна война. Само Пентагона е мислел, че може да контролира Кубик. Но не успя.

— Защо не се запитате какво всъщност искат висшите офицери? Говорете каквито лъжи искате за моя съпруг, но не забравяйте, че единственото желание на хората на върха е да потулят цялата история. Да бъдат сигурни, че масовото убийство в Салвадор никога няма да стане публично достояние. И ние сме готови да се съгласим с това. Оттеглете обвиненията и ще обещаем да си държим устата затворена. Ако искате, дори ще подпишем писмена декларация. Нищо няма да се разчуе. Но ако допуснете всичко това да стигне до военен съд, ще опропастите кариерата на началник-щаба на армията. Обещавам ви го. И ще оглася историята. Целият свят ще я узнае. Трябва да си зададете въпроса дали наистина искате това. Ще пропаднете заедно с него.

Уолдрън се усмихна — неприятна дивашка усмивка на човек, който рядко го прави.

— Изобщо не ми пука кой иска да си запази кожата. Или кой ще се опропасти. Работата ми е да предявя обвинение към един масов убиец и да го изпратя в „Левънуърт“ до края на безсмисления му живот. Или по-добре да го екзекутират. Това ми е работата. И с удоволствие ще я свърша. Ще се видим на процеса.