Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (22)

22.

След вечеря Джаки каза на Клеър:

— Обади се един репортер от „Вашингтон Поуст“. Чули са, че си наела къща в окръг Колумбия, и искат да знаят защо. Сякаш им влиза в шибаната работа.

— Какво им отговори?

— Казах, че нямам представа. Питаха дали се занимаваш с някое голямо дело, или преподаваш тук.

— Предполагам, че си оставила това без коментар.

— Да.

— Да отидем да пийнем нещо — предложи Граймс.

— Тук имаме алкохол — рече Клеър.

— В Югозападния район има едно място, което искам да ти покажа.

— Ще почакаш ли да приспя дъщеричката си?

— Ще бъда в библиотеката.

По-късно Граймс подкара очукания си стар сребрист мерцедес. Обиколи три пъти блока, където беше барът, но не намери свободно място за паркиране. Накрая забеляза едно достатъчно широко пространство, точно пред входа на заведението, но преди да стигне дотам, един фолксваген го зае. Граймс спря до фолксвагена, отвори прозореца и натисна клаксона.

— Извинете — извика той. — Извинете.

— Престани, Граймс — каза Клеър. — Тя беше преди нас.

— Извинете — отново извика той.

Жената отвори прозореца си и предпазливо попита:

— Какво искате?

— Хей, не е моя работа, но едва ли ще искате да паркирате тук. Това е служебен паркинг и денонощно вдигат колите.

— Служебен паркинг? — обърка се жената. — Но тук няма знак.

— Паднал е, но това няма да ги спре. След десет минути ще откарат колата ви в някоя част на града, където никога няма да я намерите и където едва ли ще поискате да стъпите втори път.

— Благодаря — каза жената, затвори прозореца и потегли.

— Граймс — възкликна Клеър. — Това беше страхотно от твоя страна.

Той се изсмя гръмогласно и паркира на освободеното място.

— Този номер винаги минава.

Клеър възмутена поклати глава, но не можа да сдържи усмивката си.

— Служебен паркинг — неодобрително отбеляза тя. — Много ми хареса.

Барът беше тъмен и мръсен и вонеше на бира. Скърцащият дървен под беше лепкав от разляния алкохол, а музиката — една стара песен на „Парламент/Фънкадемик“ — твърде силна.

— Автентично, нали?

— Фънки — без ентусиазъм отговори тя.

След като сервитьорът сложи пред тях пластмасова кана с пенлива бира, две чаши и чиния с гевречета, Граймс каза:

— А сега трябва да ти кажа нещо. В името на откровеността и пълната прозрачност.

— Да?

— Искаш да бъда втори защитник, но да ставам и да подлагам на кръстосан разпит свидетелите, а ти да си седиш на мястото? Не мисля така.

Тя се засмя.

— Забравила съм уменията си за кръстосан разпит. Както и да е, какво искаш да знаеш за мен?

Той отпи голяма глътка от бирата.

— Завършила си Юридическия факултет в Йейл, после две години си стажувала при Артър Айзлин в Апелативния съд. Занимавала си се със случаи на невменяеми. После една година си работила във Върховния съд.

— Впечатляващо — отбеляза Клеър. — Разследвал ли си ме?

Той пак отпи от бирата.

— Истината е, че прочетох всяка статия и интервю с теб. Дори преди да се познаваме. Мисля, че много те бива. Какъв беше председателят на Върховния съд?

— Изключително смешен. И много свестен. Беше единственият, който стоеше при чиновниците. А сега, нека аз да те попитам нещо. Защо си напуснал армията?

Граймс се вторачи в бирата и пак отпи.

— Нали ти казах, че се пенсионирах.

— Доброволно?

— Да, по дяволите — ядоса се той.

— Не исках да те обидя. Помислих, че си бил принуден да го направиш.

— Какво ти каза Айзлин?

— Само, че имало някакъв скандал.

— Нима? Така ли каза?

— Да, нещо такова.

Граймс отново поклати глава. Настъпи продължително мълчание.

— Е, ще ми кажеш ли, Чарлс?

— След като изкараш двайсет години като адвокат в армията, логично е да се пенсионираш.

— Не беше принуден, така ли?

— Не се отказваш лесно, а?

Той я изгледа враждебно, с отчаяние.

— Съжалявам, но трябва да знам всичко за миналото ти.

Граймс остави бирата и сключи пръсти.

— Постъпих в армията като мобилизиран. Отидох във Виетнам и оцелях. Върнах се, завърших вечерен колеж и получих бакалавърска степен за юрист и разрешително за практика. Станах адвокат на трийсет и една години. Армията вечно повтаря, че е единственият работодател, предоставящ реални възможности. Отнасяли се с черните както с белите. И аз повярвах в това. Е, не станах повече от майор, но нали започнах късно… И така, в Южна Каролина се появи един чернокож младеж, редник, обвинен във въоръжен грабеж на бял в базата. Поех случая, вероятно поради единствената причина, че и аз съм чернокож. Разговарях с хлапето. Не беше направил нищо лошо през живота си. Завършил с отличие, бил изявен спортист, никога не бил загазвал. Армията щяла да го изпрати в колеж, защото семейството му било бедно. Затова постъпил на военна служба. Обвинението беше много слабо — жертвата не различаваше един чернокож от друг. Защитата ми беше непоклатима. Оказа се, че по време на обира младежът бил в отпуск, на триста километра от базата. Нещо повече, разбрах какво е правил през всяка шибана секунда от почивните дни. Намерих седем свидетели, които потвърдиха алибито му. Никой от тях нямаше криминално минало или някакви други провинения. Съседите свидетелстваха за почтеността му. Но обвинението го вкара в съдебната зала, окован във вериги, което не бива да се прави. Съдебните заседатели — само бели — взеха решение за пет минути. Дори не са имали време за тайно гласуване. Осъдиха го на десет години в „Левънуърт“. — Граймс най-сетне вдигна глава. В очите му блестяха сълзи. Изражението му беше гневно. — Обжалвах във Върховния съд, но молбата ми беше отхвърлена. Цялото военно поделение знаеше, че е невинен. Дадоха му десет дни отсрочка, за да се прибере у дома и да се сбогува със семейството си. Защо ли не го затвориха веднага?

Развълнувана до сълзи, Клеър попита:

— Защо?

— Когато те пъхнат в затвора, ти взимат оръжието и те наблюдават. Нямаше да може да го направи. Хлапето се самоуби. Пръсна си черепа с лично зачисления му пистолет. И на другия ден подадох оставка.

— Господи, Граймс!

— Ето защо не е необходимо да ме убеждаваш на какво са способни военните съдебни заседатели — тихо добави той. Настъпи продължително и неловко мълчание, после гласът му стана по-силен и войнствен. — Може ли да ти задам един личен въпрос? Наистина ли мислиш, че съпругът ти е невинен? Не че има значение за делото.

— Разбира се. Нямаше да се заловя със защитата му, ако не мислех така.

— Е, нали си омъжена за него.

— Граймс, ако смятах, че е виновен, щях да наема друг адвокат. Нямаше да се занимавам със случая, ако мислех, че е чудовище, каквото го описват.

Той се вторачи изпитателно в нея. Очите му бяха кървясали.

— Но ти защитава и Гари Ламбърт, нали?

— Това беше различно, Чарлс — отчаяна възкликна тя. — Том е мой съпруг.

— Смяташ ли, че цялата история е нагласена?

— Разбира се. След масовото убийство, за което е издал заповед, полковник Уилям Маркс се връща в Щатите. Осъзнава, че е най-добре да покрие задника си, и прехвърля вината на друг, който отказва да излъже и би съсипал кариерата му. И след тринайсет години, вече началник-щаб на армията, той мисли, че се е измъкнал. Ала греши. Не е предвидил, че ще си има работа с мен… Хей — внезапно възкликна Клеър, — защо да не подложим Том на детектора на лъжата? И да представим резултата по време на изслушването по член 32? Това ще ги накара веднага да проведат военния съд.

— Зарежи това. Избий тази противна идея от главата си. И без това показанията на полиграфа не се зачитат в съда.

— Вече не е така. Има решение от 1996-та.

— Ами ако грешиш и той е виновен?

— Не е.

— Ще поемеш ли този риск? А може и да е невинен, но да се провали на теста от нервно напрежение. И тогава с нас ще бъде свършено, защото хората говорят. Мълвата ще се разпространи. Всички ще научат, че е излъгал. Хората, които провеждат теста, са много бъбриви.

— Не и ако е някой, нает от нас. Това го прави консултант на защитата. Ще видя какво мисли Том. Познаваш ли добър специалист по детектора на лъжата?

Граймс въздъхна възмутен.

— Да. Работи за военните. Искаш ли още една чашка?

— Не мога. Ще ми е третата. Пък и не бива, щом ще шофираш ти.

 

 

Граймс тръгна несигурно между масите. Клеър се зарече да не му позволи да седне зад волана. Не можеше да шофира в това състояние. Минаваха покрай една голяма овална маса близо до изхода, когато чуха внезапен изблик на смях. Клеър инстинктивно се обърна и видя Ембри, заобиколен от група мъже с късо подстригани коси, някои в цивилно облекло, други — в униформи.

— Граймс — каза тя.

Той проследи погледа й.

— Я виж ти. Нашият капитан Тери Ембри. А до него — военният обвинител Лукас Уолдрън.