Карл Май
Бенито Хуарес (18)

18. Скритото писмо

Щатът Коауила е извънредно богат има гори и има местности, в които придвижването на по-големи групи е възможно единствено по реките. Непосредствено при вливането на Сабинас в Рио Саладо, където искаше да акостира Дридън, се простират ширни гори, докато в източна посока тесни прерийни ивици се врязват в хилядолетните лесове, за да вземат по-нататък северно направление. По тази причина бе препоръчително да се използват тези прерии и макар ездачите да поеха по един привидно много обиколен път, той въпреки това ги водеше по-бързо до целта, отколкото правата посока през горите. Навярно щяха да яздят през хасиендата дел Ерина, ала там положението бе напълно неясно. Няколко съгледвачи бяха уведомили за чужди кавалерийски отделения, каквито бяха принудени да избягват. Почти цялата компания имаше свежи коне пред себе си и тъй като в онези райони хората са свикнали да яздят в галоп, разстоянията буквално изчезваха под копитата на профучаващите коне.

Днес бяха потеглили в ранни зори, а сега слънцето клонеше към заник. Начело яздеха двамата главатари на апачите с Бизоновото чело, а по-назад ги следваха Стернау, Хуарес и Мариано. Те бяха задълбочени в сърдечен разговор, ала бяха прекъснати, тъй като Мечешко сърце спря внезапно коня си и скочи от седлото да огледа внимателно земята.

— Стой! Нито крачка повече! — извика Стернау на следващите го мексиканци. — Касае се за следа, която не бива да заличаваме!

Той продължи да язди бавно към главатарите и също слезе от коня.

— Вижда ли моят бял брат тази диря? — запита Мечешко сърце и показа една следа. — Тя е широка, каквато оставят само белите мъже.

Междувременно Мечешко око бе измерил ширината. Той извести:

— Оттук са яздили над десет пъти по четири конници.

— Движат се по нашия път и ще се натъкнат на англичанина. — добави Мечешко сърце. — Кои ли може да са?

Сега и Стернау огледа старателно конските отпечатъци.

— Забелязват ли моите братя, — каза — че е минало малко време, откак са минали тези хора?

— Да. — потвърди Мечешко око — Минало е най-много половината от времето, което бледоликите наричат час.

— Правилно. Не бива да оставяме без внимание тези ездачи, длъжни сме да ги последваме.

Ездата продължи. Постепенно следата ставаше по-свежа, което бе сигурен признак, че отрядът язди по-бързо от преследваните. Мина около половин час. Слънчевият диск се бе спуснал зад небосклона и не след дълго щеше да настъпи нощ. В този миг Мечешко сърце се надигна от седлото и посочи напред:

— Уф! Това са те!

— Ще се помъчим ли да ги настигнем? — попита Хуарес.

— Не! — отвърна вождът. — Трябва да ги подслушаме, за да разберем какви са намеренията им. Аз ще се заема.

Той смушка коня си. По съвета на Стернау останалите се разделиха и го последваха в равни интервали. По този начин преследваните нямаше как да забележат, че имат зад гърба си ездачи с числено надмощие. Така продължи ездата още известно време. Сетне Мечешко сърце спря коня си, остави другите да приближат и съобщи:

— Изчезнаха в гората.

— В такъв случай не можем да продължим. Да слизаме, сеньор Хуарес. — посъветва Стернау.

— Тук? Посред прерията? — възрази предпазливият президент.

— Да. Няма никаква опасност. Вие ще останете тук, а аз и Мечешко сърце ще продължим напред да видим къде се дянаха онези хора.

Стернау хвърли поводите на Гърмящата стрела и закрачи напред. Мечешко сърце, който също бе слязъл, го последва. Прерията тук не беше широка. Тя образуваше само една тясна ивица, чиято периферия граничеше с млада гора, избуяла между стволовете на исполински дървета. Преследваните бяха изчезнали навътре. Стернау се насочи към окрайнината на гората и се запромъква по протежението й. Апачът го следваше плътно. Тук под дърветата бе почти тъмно, а след няколко минути се спусна и нощта. Скоро забелязаха право пред себе си някаква ярка светлина, която се процеждаше между дърветата.

— Там е. — обади се вождът. — Да се разделим, така ще стане по-бързо.

— Къде ще се срещнем?

— Под дървото, до което стоим в момента, стига да не се засечем по-рано от другата страна.

— Как ще вървим?

— Ти надясно, аз наляво. Да опитаме, преди всичко, да узнаем къде са конете! Пръхтенето им може да ни издаде.

Миг по-късно апачът беше изчезнал. Стернау продължи да се промъква сам. Преминаваше безшумно от дърво на дърво и се ослушваше дали хората от лагера са още в движение или са насядали. Изглежда бе последното. Той приближи дотолкова, че видя ясно всичко пред себе си. Преброи петдесет души облечени в носията на страната, но имаха вид на хора, събрани от кол и въже от различни краища. Стернау легна на земята и запълзя напред, докато стигна толкова близо, че между него и тях оставаха само няколко дървета и можеше да чува всяка дума. Двама, които седяха недалеч от него, разговаряха високо помежду си.

— Аз пък ти казвам, че сме объркали пътя — рече единият.

— Глупости! Вече съм бил в тая местност и я познавам.

— Въпреки това щеше да е по-добре, ако бяхме поразпитали, а не да се осланяме само на теб. Какво ще каже сеньор Кортейо!

Стернау трепна като чу това име. Някакъв Кортейо ли имаше тук? Да не би техният враг Пабло?

— Кортейо? Я стига! — отговори другият с явно пренебрежение.

— Или пък неговата дъщеря, очарователната сеньорита Хосефа.

Стернау отново потрепна. Бяха споменали Кортейо и неговата дъщеря Хосефа.

— Какво ли пък ще ми влиза в работата — чу да казва другия.

— Струва ми се, че май си влюбен в нея, а? — прозвуча ухилено.

— Трябва да съм си изгубил акъла.

— Ама все носиш портрета й в себе си.

— Така, както и всички вие — да мога да удостоверя, че съм негов привърженик.

— Да, и да станеш министър, когато оня стане президент на Мексико.

— Я не се занасяй! Макар и да не съм по-глупав от останалите, а министър обикновено избират не измежду най-умните. Впрочем не е съвсем невъзможно той да постигне нещо. Защо ли тръгна на север?

— Ами най-напред, за да отмъкне парите на оня англичанин.

— И пушките.

— Които са предназначени за Хуарес, ха-ха-ха. Запотекът здравата ще освирепее, като разбере, че противникът му го е изпреварил.

Стернау вече бе чул достатъчно, за да се ориентира в нещата. Ето защо запълзя обратно към дървото, под което трябваше да се срещне с апача. За някой друг би било трудничко да го открие сред тоя мрак. Но не е и за вярване какво умение притежава в това отношение един опитен ловец. Той е ръководен от един първичен инстинкт, който в много случаи оказва прекрасна помощ на острия ум. Не се наложи да чака дълго и Мечешко сърце приближи.

— Моя брат може да тръгва. — прошепна той.

Те се измъкнаха от гората на открито в прерията, която вече също тънеше в мрака на нощта.

— Пет пъти по десет мъже. — произнесе апачът.

— И аз преброих точно толкова. — извести Стернау — А конете?

— Вързани са в гората на два пъти повече от десет пъти по десет крачки от огъня.

— Моят брат подслуша ли хората? Чу ли той нещо важно?

— Един говореше за някакъв хасиендеро, който бил осъден да умре от глад. Каза, че постоянно вижда пред себе си лицето на затворника.

— Нехранимайкото сигурно е подхванал някое злодеяние и сега съвестта го терзае. Нещо друго иначе чу ли моят брат?

— Не. Трябваше да потърся животните и после дойдох при теб.

— Да вървим тогава бързо при нашите.

— Моят бял брат повече ли е подслушал от своя червен приятел? — запита апачът, докато крачеха нататък.

— Да, много повече. Ще го съобщя на Хуарес, тогава ще го чуе и моят брат.

Мечешко сърце се задоволи. След късо време се натъкнаха на своите хора, които ни очакваха с нетърпение.

— Открихте ли ги? — осведоми се Хуарес.

— Да, много лесно. Говореха толкова високо в гората, че се чуваха отдалеч. — отговори Стернау — Привърженици на Кортейо са.

Сетне информира какво беше подслушал.

— В такъв случай трябва непременно да ги заловим! — реши Хуарес.

— Да. И добре стана, че се отказахме да ги настигнем в прерията и да питаме за намеренията им. Нямаше да узнаем нищо. Кога ще пожелаете да ги спипаме?

— Колкото е възможно по-скоро. Не бива да губим време, нали фактически срещата ни със сър лорд Дридън ще се състои още тази вечер.

— В такъв случай ще помоля за заповедите ви.

— Аз не съм военен и още по-малко ловец. Предоставям всичко на Вас.

— Тогава Ви моля конете да останат тук, където ще намерят по-добра паша. В гората, освен, че няма какво да пасат, могат да ни издадат. Ще ги вържем за колчета и е достатъчно да оставим десет души да ги пазят. Останалите ще се разделим. Половината ще водя аз, другите Мечешко сърце, тъй като ние двамата познаваме добре бивака. Ще ги обкръжим, а останалото ще дойде от само себе си.

— Ако онези са умни, няма и да се стигне до битка. Не бих желал да се пролива кръв, още повече, че от мъртвите нищо не бихме могли да научим.

— Ще Ви направя едно предложение, сеньор. Един или двама от нас да яздят до лагера и да се представят за ловци. Не мисля, че ще се подхвърлят на кой знае каква опасност. По някое време аз ще имитирам крясъка на кукумявка. Той ще е сигналът, че обкръжението е приключило. Сетне двамата ще дадат да се разбере кои са и ще поискат обесниците да сложат оръжие. По този начин ще избегнем нападението, което при всички случаи ще коства кръв.

— Имате право сеньор. Но ролята на тези двама все пак си е опасна. Кой е съгласен да я поеме?

— Аз? — обадиха се много уста.

— Виждате, че имаме достатъчно смели мъже. — забеляза Стернау.

— При това положение направете сам избора! — отвърна Хуарес.

— Не е лесно, понеже не ми се ще да обидя никой. Индианците се изключват. Смятам, че най-добре би било да пратим приятелите ни Мариано и Гърмящата стрела.

Двамата с радост заявиха, че са готови. Отвързаха конете от колчетата, метнаха се на седлата и препуснаха.

— За какви ще се представим всъщност? — попита Мариано по време на кратката езда.

— За ловци. — отвърна Антон Унгер.

— Това да, но от какъв произход?

— Е, аз съм немец и си оставам такъв.

— А аз френски трапер.

— Добре, значи запазвам си името Унгер. Заради тия безделници няма да променя и една-единствена буква.

— А аз се казвам Лотрьовил, нали тъй бях наричан по-рано. Идваме насам от Тексас.

— Да, чудесно. Прехвърлили сме Рио Гранде дел Норте при Игл-Пасс и искаме да… да отидем, аха, искаме да отидем при французите за да се бием срещу тоя проклет Хуарес.

— Отлично! — засмя се Мариано — Хайде, напред!

Двамата описаха в галоп една дъга, така, че привидно да се появят от срещуположната страна, откъм север. Сетне забавиха ход и започнаха да яздят плътно до окрайнината на гората. На едно място забелязаха да се мержелее между дърветата някакво сияние. Можеха да се чуят и гласове, разговарящи помежду си. Спряха, и Унгер се провикна:

— Хола! Какъв е пък този огън в гората?

Разговорът тутакси замлъкна, а след няколко мига бе запитано:

— Кой е там?

— Двама ловци. Бива ли да дойдем при вас?

— Почакайте първо!

Няколко души от бивака се надигнаха и приближиха с главни в ръка за да осветят новодошлите. Един от тях запита, свъсил надменно лице:

— Да няма и други зад вас?

— На никой не му е хрумнало! — ухили се Мариано.

— Все пак може и да не сте ми дотрябвали.

— Но вие на нас.

— И за какво?

— Bless my soul!^[1] — захили се Унгер. — И още питаш? Че не се ли радва човек да види себеподобни в дивата гора?

— Май напразно се радвате!

— Не бъди глупак! Яздили сме цял ден. Тъкмо се канехме да пренощуваме тук някъде, видяхме вашите огньове. Сигурно нищо няма да ви навреди, ако се постоплим малко на тях.

Човекът освети внимателно отново двамата:

— Хайде елате! Но се пазете! Търгувате ли с вмирисана риба, няма да ви стане гешефта при нас.

Двамата слязоха и поведоха конете след крачещите отпред мексиканци. Когато стигнаха огньовете, междувременно се бяха изправили и останалите, за да огледат неканените гости. Унгер и Мариано поздравиха безгрижно, разкопчаха седлата и ги сложиха до огъня, за да ги ползват като възглавници. Сетне се изтегнаха удобно. Онзи, който ги беше разпитвал, бе предводителят, комуто Хосефа Кортейо бе предала писмото. По негов знак конете бяха отведени и всички отново налягаха. После се обърна към Унгер:

— Сигурно ще разрешиш някой и друг въпрос, сеньор? Ловци ли сте?

— Да?

— От къде?

— Откъде ли не. Човек търси дивеч, където го има. Не е ли тъй?

— Имах предвид друго. Откъде сте родом?

— Немец съм и се казвам Унгер.

— А твоят другар?

— Французин, казва се Лотрьовил.

— Откъде идвате?

— Отвъд Рио Гранде.

— И накъде смятате да вървите?

— Трябва ли наистина да го знаеш? Е, хайде, ще ти сторя тая услуга. Вие да не сте хора на Хуарес?

— Дори и през ум не ни минава. На индианци не служим.

— Та моят камарад е французин и му се дощя да види съотечественици. Пък аз от едно време имам сметки за уреждане с оня Хуарес, както имат навика да казват хората, и ето как стигнахме до идеята да тръгнем за Мексико и на място да видим по кой начин може да се смъкне кожата на запотека.

— Което ще рече, искате да станете наемници?

— На такова прилича.

— Но защо точно при французите?

— Защото са съотечественици на моя другар.

— Това действително е причина. Ама Базен не се нуждае от хора.

— Значи ездата ни е била напусто.

— Аха, сигурно ще е напусто, ако не приемете един добър съвет.

Така нареченият капитане бе загубил недоверието си.

— Един добър съвет човек изслушва на драго сърце. — вметна Мариано.

— Та, ето какво мога да ви кажа, къде веднага ще намерите служба. Тук, при нас.

— При вас? Хм! Че какви сте вие?

— Може би сте чували за Пантерата на Юга?

— Охо, повече от достатъчно.

— А за Кортейо?

— Не мога да се сетя веднага.

— Е, тия двамата обединиха сили, та Кортейо да стане президент.

— Heigh day. Човекът не изглежда да е глупав! — отсъди Унгер.

— Той вербува хора. Успее ли, всеки, който сега му служи, може да разчита на някое добро местенце или челно друго подобно. Нямате ли желание да постъпите?

— Хм. За тая работа все пак човек трябва предварително малко да поразмисли. И къде се намира сега тоя Кортейо?

— В хасиендата дел Ерина.

Унгер едва не подскочи от изненада. Наложи се да извика цялото си самообладание, за да остане привидно спокоен. С Мариано беше същото.

— Дел Ерина? — запита Унгер. — Тя негов имот ли е?

— Позната ли ти е?

— Да. Преди години преспах там една нощ. Ама по онова време притежателят на хасиендата. Мисля, че се казваше… казваше се…

— Арбелец. — подсказа човекът.

— Да, да, вярно! Арбелец. Да не е хвърлил петалата?

— О, не, но все пак нещо подобно.

— Не е мъртъв, ами подобно? Значи болен?

— Може и така да се каже. Ние просто му конфискувахме хасиендата. Кортейо получи къщата, а ние останалите всичко, което се намираше в нея.

— Caramba!

Очите на ловеца заискриха. С какво удоволствие би теглил един куршум в главата. Онзи обаче го разтълкува погрешно:

— Де да се беше паднало нещичко и на вас, а?

— Така е. И какво каза оня… оня Арбелец за цялата тази работа?

— Много нещо умно не надрънка, защото беше затворен.

— Затворен? — сепна се Унгер. — Истината ли казваш, сеньор?

— Да. Питай човека, който седи до мен.

Унгер замълча. Беше принуден да употреби цялата си енергия за укротяване на бушуващите чувства. Човекът, споменат от предводителя се обади:

— Да, аз трябваше да го заключа. Той ще умре от глад.

— По чия заповед? — попита Мариано, давайки си сметка за яростта на Унгер.

— На сеньорита Хосефа.

— Тя пък коя е? — направи се на неосведомен Мариано.

— Дъщерята на Кортейо.

— Тя в хасиендата ли е?

— Да. От няколко дни.

— И Кортейо?

— Не. Преди известно време напусна хасиендата.

— И накъде се запиля?

В този миг, привидно от далечината прозвуча крясъкът на кукумявка, осведомявайки двамата ловци, че спътниците им са наблизо.

— Искате да знаете твърде много. — рече капитано резервирано. — Вие сте чужденци. Постъпете при нас, пък после можете да питате!

— Е, да, но поне трябва да знаем накъде ще яздим!

— Бих могъл да ви кажа и това. Отивам до Рио Гранде дел Порто да понапердашим един англичанин, в случай, че не пожелае да се раздели с парите си.

Унгер стисна зъби и процеди едва чуто:

— Май трудничко ще ви се удаде!

— Как го рече? — учуди се капитана. — Не разбрах.

— Тогава ще бъда по-ясен. Върви в пъкъла, негоднико!

Той повече не можеше да се сдържа. Още докато изговаряше тези думи, измъкна светкавично револвера си и насочил цевта към слепоочието на капитано, натисна спусъка. Изстрелът проехтя и човекът се строполи мъртъв. Няколко секунди останалите стояха вцепенени. Това даде на Унгер време да изпрати още няколко куршума. Мариано също започна да гърми, следвайки примера на спътника си. Сетне обаче, сащисаните нехранимайковци сграбиха оръжията си и скочиха да отмъстят за неочакваното нападение. Но не стигнаха чак дотам тъй като в този миг прокънтя гласът на Стернау:

— Напред!

Двеста срещу петдесет — не е за чудене, че за миг бяха надвити.

— Защо стреля? — попита Стернау Унгер.

— Не чу ли какво разказа оня?! — гневеше се Гърмящата стрела.

— Не. Бях при конете и се върнах тъкмо, когато прозвуча първият ти изстрел. После дадох командата.

— Е, тогава нека ти кажа, че тези негодяи десетократно заслужават смъртта си. Нападнали са хасиендата дел Ерина и тикнали моя тъст в зимника.

Траперът трепереше от гняв. Стернау се изплаши.

— Вярно ли?

— Да. Главатарят на негодниците го разказа.

— Значи това е разбойническа банда? Мислех че са хора на Кортейо.

— И си е така. Кортейо е нападнал хасиендата и е наредил да я плячкосат, а дъщеря му пък заповядала да затворят Арбелец и да оставят старият човек да умре от глад.

— Боже мой, каква вест! Но за това после. Нека по-напред проверим дали тези хора са добре вързани.

През цялото това време, Хуарес стоеше безмълвно облегнат на ствола на едно дърво. Наблюдаваше мълчаливо как хората му претърсват победените. Мнозина от тях бяха ранени. Един тежко ранен простенваше, колчем го докосваха, поглеждаше със стъклен поглед онзи който го държеше невъзмутимо и хриптеше:

— Ох, ох, това е лицето на хасиендерото.

— Какво казва този човек? — осведоми се Хуарес.

— Говори за лицето на хасиендерото. — доложи запитаният мексиканец.

— Това е онзи, който е затворил моя тъст — добави Унгер.

— А-а, Мечешко сърце спомена — намеси се и Стернау. — Имало някакъв, който твърдял, че постоянно му се привижда лицето на стария хасиендеро. Трябва да е този човек.

— Той е. — потвърди апачът.

— Опитайте да му запазите живота! Може би ще узнаем нещо от него. Как е ранен?

— Получил е куршум в гърдите.

— Покажи! — Стернау се наведе към човека и разкопча жилетката и ризата. След кратък преглед обяви — Няма спасение!

— Не! — изхърка раненият в полусъзнание. — Ох, това лице!

Физиономията му изразяваше угнетителен ужас. След няколко мига отвори очи. Погледът му падна на лежащия до него капитано.

— Мъртъв! Също мъртъв! — изгъргори. — Ох, писмото! Кой ще се погрижи за писмото?

— Какво писмо? — запита Стернау.

— До Кортейо — прозвуча, като от устата на удавник.

— Къде е Кортейо?

— Край… край… край Сан Хуан.

— А писмото?

Огънят осветяваше умиращия. Страните му бяха бледо-жълти. Мълчеше. Не бе в състояние да даде отговор. Стернау го разтърси и викна силно:

— Писмото. Къде е?

Човекът отвори бавно очи.

— В ботуша.

— В чий ботуш?

Запитаният затвори очи. Никакво раздрусване, никакви въпроси не помагаха. От устата му бликна кръв. Изглежда вече щеше да издъхне, но внезапно виталните сили се върнаха още веднъж в него. Понадигна се и извика изпълнен със страх:

— Господи… Господи… прости!… Аз… на тях… нали вода… вода… вода и… хляб давах!

Сетне падна възнак. Беше покойник.

— Какво ли искаше да каже? — попита Мариано след известна пауза мълчание.

— Кой знае! Ще отнесе тайната в гроба си. — обади се Антон Унгер.

— Може би не? — рече Стернау. — Съвестта го заставаше да вижда лицето на затворника, и за да я успокои, каза, че му е давал вода и хляб. Сеньор Арбелец е бил хвърлен в зимника. Този мъртвец може би го е снабдявал с провизии. Заслужавало си е да го пощадим. За съжаление, сега е твърде късно.

— Но каква беше тая работа с писмото? — попита Хуарес.

— Някакво писмо до Кортейо. — отговори Стернау. — Той се намира при Рио Сан Хуан, за да залови лорд Дридън. Тези хора са имали задача да го открият и му предадат едно писмо.

— От кого?

— Вероятно от дъщеря му, която е в хасиендата.

— Значи е пъхнато в някой ботуш, но в чий?

— При всички случаи, трябва да търсим у капитано. Той беше предводителят и следователно се предполага на него да са поверили писмо.

От трупа на споменатия бяха събути ботушите и в кончовата на единия се намери писмото на Хосефа.

— Ето, сеньор! — подаде го Стернау на Хуарес. — Четете!

Хуарес разгърна листа и приближи до огъня. След като го бе прегледал набързо, забеляза:

— Сеньорес, длъжен съм да сведа до вниманието Ви тези редове. Слушайте! — Той го прочете гласно, след което каза: — Това писмо трябва да бъде съхранено. То съдържа признание за тежки престъпления. Всичко ни е ясно, всичко. Но сега какво да правим?

— Най-належащата ни задача е да отидем до река Сабинас, — отговори Стернау — понеже преди всичко друго трябва да знаем дали лорд Дридън е пристигнал.

— А затвореният Арбелец, моят тъст? — запита Унгер.

— Ще идем и в хасиендата. Спасим ли пратката на лорда и пленим Кортейо, спечелили сме играта. До река Сабинас имаме да яздим най-много още два часа.