Карл Май
Бенито Хуарес (14)

14. Фатална вест

Хасиендата се намираше във властта на Кортейо, ала всичко, което не бе надлежно закрепено, мексиканците обявяваха за своя собственост. Едва когато всеки задели своето, помислиха за отстраняването на мъртвите французи. Те бяха зарити край потока.

На следващия ден допълнително пристигнаха наемници, изпратени след Кортейо от доверените му хора. Тук той вече бе стъпил здраво с крак и въпросът сега бе да заздрави позиции и на север. По тая причина пое със сто ездачи по пътя за Рио Гранде да проведе възнамеряваната експедиция срещу лорд Дридън. Хосефа остана да го замества, доколкото можеше.

— Вярно ли? И то наскоро? Значи човекът още не се е върнал?

Щастлив от носената новина, Анселмо пришпорваше коня да бърза, въпреки очевидната му умора. Но следващият ден мина и едва вечерта стигна в близост до хасиендата. Сега отново смушка коня с шпори и пристигна в галоп до портата, която намери затворена. Потропа.

— Кой е там? — запита непознат глас.

Вакуерото назова името си.

— Не те познавам — изръмжа се отвътре.

— В такъв случай сигурно си отскоро тук? — запита Анселмо.

— Да.

— Е, хайде тогава отваряй! Аз съм вакуеро на сеньор Арбелец и идвам от форт Гуаделупа, където сразихме французите.

— Форт Гуаделупа! Французите сразени? Да, да, ти действително си от нашите. Влизай!

Портата бе отворена и резетата отново паднаха след вакуерото. В тъмнината той не забеляза промените, настъпили тук в негово отсъствие. Скочи от коня, пусна го да върви свободно и се упъти най-напред към помещението на вакуеросите. Искаше да им се обади, че се е върнал и после да отиде при Арбелец на доклад. Едва отворил вратата и се закова стъписан, виждайки помещението изпълнено с непознати въоръжени мъже. Той също бе веднага забелязан.

— Ей, кой е онзи? — викна един. — Навярно пак някой нов?

С тези въпроси вакуерото бе подхванат и вмъкнат вътре. Смаян до немай-къде, се огледа и предизвика по тоя начин подигравките на останалите.

— Не му сече май много пипето — обади се предишният. — Човече, за да се биеш за Кортейо, трябва да си нещо по-различно.

— Кортейо? — удиви се Анселмо.

— Да. Или идваш по някаква друга причина? При кого всъщност искаш да идеш?

— При моя господар.

— Тъй, тъй. И кой е господарят ти?

Разговорът имаше изгледи да се превърне в разпит.

— Дон Педро Арбелец. — отговори запитаният.

— Педро Арбелец? А, да, това беше предишният собственик на хасиендата.

— Предишният? — слиса се вакуерото. — Че сега друг ли има? Кой пък ще е?

— Сеньор Кортейо от Мексико сити. Човече, струва ми се, че се постресна. Не ти ли допада този сеньор?

— Ох, ще ми се само да знам по кой начин из един път стана господар.

— По кой начин? Ами че много просто: пристигна тук с нас и отне хасиендата на тоя Арбелец.

— Santa Madonna! И къде се намира сега сеньор Арбелец?

— Той ли? Никой не знае. Изчезна.

— Боже мой, при това положение веднага трябва да тръгвам!

Вакуерото понечи да излезе, ала десетина ръце го сграбчиха здраво.

— Я чакай, дядка! С теб нещо не е наред. Ще трябва първо малко да те поразпита човек.

— Да ме разпитвате? Че защо? Аз съм един честен вакуеро.

— Така твърди всеки. За кого се сражаваш? За Базен, Макс, Хуарес или Кортейо?

— За никого. Аз съм вакуеро на моя сеньор Арбелец и се подчинявам единствено на него. Какво ме засягат другите неща?

— Чувате ли го, камарад? Човекът е за Арбелец. Трябва да го отведем горе при сеньоритата. Дръжте го здраво! Ще отида да й съобщя.

Съпротивата можеше само да влоши положението на Анселмо. Ето защо се примири и сега само любопитстваше, коя ли ще е сеньоритата, при която щеше да бъде отведен. Хосефа седеше в един хамак в стаята, която си бе избрала и пушеше цигара. Днес отново носеше дамско облекло, от което бе помъкнала цял един самар. В този момент влезе мексиканецът, който току-що бе водил долу разговора.

— Извинете, сеньорита! — поде той. — Налага се да направя едно съобщение. Пристигна някакъв, който искал да се сражава за Арбелец. Бил вакуеро на тоя Арбелец.

— Изпрати го горе!

— Аз лично ще го доведа.

Гвериля тръгна и се върна с още един. Двамата водеха Анселмо, комуто бяха вързали ръцете. Онзи стрелна с изпитателен поглед девойката. Той не я познаваше лично и понеже не бе споменато името й, всъщност бе в невидение пред кого се намира.

— Сеньорита, умолявам ви да ми помогнете — заговори. — Тук явно се касае за някакво недоразумение.

— Кой сте вие? — попита тя.

— Вакуеро на работа при сеньор Арбелец. Господарят ме бе изпратил с една мисия и сега като се връщам не го заварвам, затова пък чужди люде, които не познавам.

При тези думи Хосефа се сети какво бе казала Мария Хермоес за вакуерото, изпратен до форт Гуаделупа и запита:

— Бил сте до форт Гуаделупа?

— Да — отговори Анселмо.

Хосефа се обърна към двамата пазачи:

— Излезте и чакайте пред вратата! Вакуерото, изглежда, е почтен човек. Сама ще говоря с него.

Мъжете излязоха и Хосефа реши да измъкне с хитрост сведенията, които този човек искаше да съобщи на господаря си.

— През време на вашето отсъствие настъпи малка промяна — подхвана. — Познавате ли известния Кортейо?

— Да. — отвърна той. — Чувал съм много за него, а и съм го виждал тук.

— Що за птица е?

Анселмо беше достатъчно искрен и непредпазлив да отговори на този въпрос.

— Един почтен, честен човек не би искал да знае за него.

Хосефа присви големите си, кръгли кукумявски очи. Но самообладанието и изкуството й в преструвките бяха на висота и тя съумя да каже с любезен глас:

— Тук ви давам право. Кортейо е човек, за когото няма нищо свято. Аз го ненавиждам. Той направи и мен и семейството ми нещастни и, ако го следвам, то е само, за да го погубя.

Хосефа се постара да изобрази гняв по лицето си и вакуерото й повярва.

— Да го погубите? — попита. — Тая работа май трудничко ще ви се удаде. Тоя обесник е толкова хитър, че е невъзможно да бъда измамен. Но я кажете, къде е сеньор Арбелец?

— Избяга от Кортейо.

— И защо? Аз нищо не зная. Идвам си вкъщи и веднага ме улавят и вързват ръцете.

— Е, нека тогава ви обясня. Но ще трябва да говоря тихичко, за да не ме чуят ония двамата там пред вратата.

С тази забележка Хосефа целеше да вдъхне вяра на вакуерото.

— Сеньор Арбелец е съмишленик на президента Хуарес. Това сигурно ви е известно? Но Кортейо също има амбицията да стане президент. Той е събрал около себе си известен брой привърженици, с които тръгна на север да покори тази част на страната. Започна с хасиендата дел Ерина.

— Значи е нападнал хасиендата? — запита вакуерото мрачно.

— Да. За щастие сеньор Арбелец успя да избяга. Той сподели с мен накъде отива, но забрани да издавам.

— Как стана тъй, сеньорита, че тъкмо с вас е бил така откровен?

— Много просто. Той и баща ми бяха добри познати. По вина на Кортейо татко изгуби живота си. Аз не дадох вид, че този факт ми е известен и се присъединих към него, за да си отмъстя. В неговия отряд има няколко честни мъже, които тайно са свързани с мен и само чакат подходящ миг, да се опълчат срещу Кортейо. Когато пристигнахме в хасиендата, познах сеньор Арбелец и с помощта на тези хора му създадох възможност да се изплъзне.

— В такъв случай ми имайте доверие и ми прошепнете на ухо къде се намира! Имам да му направя важни съобщения.

— Не зная дали ще ви е възможно, дори да знаехте местонахождението му. Та вие тук сте пленник. Няма да ви освободят веднага. Най-добре ще е да съобщите на мен, каквото имате да казвате на сеньор Арбелец. От мен ще го узнае най-бързо и сигурно. Тъкмо се канех да пратя вестоносец до него.

— Ах, не бих ли могъл аз да съм, сеньорита?

— Избийте си го от главата! Кортейо отсъства за известно време. Вас ще задържат, докато се върне и реши съдбата Ви. Дали дотогава ще ми се удаде да Ви освободя, не зная. А дали онова, което искате да предадете на вашия господар, търпи отлагане, вие най-добре си знаете. Помислете добре!

Анселмо се замисли. Наведе глава.

— Хм. Ама наистина ли мога да ви имам несъмнено доверие, сеньорита?

— Правете това, което намерите за най-добре — отвърна тя с накърнена гордост.

— Мога ли да узная името Ви?

— Баща ми беше полковник Рамирес.

Полковникът — всеизвестен привърженик на Хуарес — беше убит преди известно време при едно пътуване. Хосефа се възползва от това благоприятно обстоятелство да измами почтения вакуеро.

— Полковник Рамирес? — попита Анселмо. — Той беше честен мъж.

— Освен това, — забеляза тя — мога да ви докажа, че сеньор Арбелец ми оказва доверие. Той ми разкри всичко за вас. Мога да ви съобщя каква работа сте имал във форт Гуаделупа. Сеньор Арбелец е съставил завещанието си и е определил дъщерята на Пирнеро за единствена наследница. Трябвало е да ги информирате и същевременно да помолите сеньоритата да посети вашия господар в хасиендата.

— Действително, вие го знаете! Само моят господар е могъл да го каже. Не ми се сърдете, че имах известни резерви! В днешните времена човек трябва да бъде много предпазлив.

— Простено да ви е. Ще дойде ли сеньоритата?

— Възможно е да направи една визита, макар и вече не като наследница. Не би могла да приеме наследството, тъй като същинската наследница се появи.

И лековерният човечец започна да разправя всичко, което знаеше. Човек може да си представи как известията се отмерваха с неумолима сигурност върху Хосефа, като удари с боздуган. Беше принудена да призове цялото си самообладание, за да не се издаде. Значи всички ония, за чиято смърт би положила клетва, бяха все още живи! А Ландола бе играл с подправени карти! Но с каква цел? Сигурно да потърси своята изгода, да има оръжие срещу братята Кортейо, в случай че поискат да го изиграят. Нещо друго не беше мислимо.

Разказвачът така и не обръщаше внимание какви чувства се изписват по лицето на Хосефа. Първо невяра, после съмнение, уплаха, убеждение, ужас и накрая ярост, се редуваха да променят чертите й. Когато разказът, отнел значително време, свърши, Хосефа задълго остана смълчана. Размишляваше. Чутото се бе стоварило твърде неочаквано върху нея. Щом нещата стояха така, значи тя отново се намираше в началото, както преди шестнадесет години. Не беше спечелена ни най-малка позиция и борбата трябваше да се поднови. Да захвърли оръжията, не биваше и на ум да й идва; не и преди враговете й да са се простили с живота! Нямаше никакво време за губене. Трябваше да последват удар след удар, ако не искаше всичко да иде по дявола. И с тоя глупав човек, който й даде първото оръжие в ръка, щеше да положи началото.

— И това, което ми разказахте, е чистата истина, сеньор? Можете ли да се закълнете?

— С всички клетви, ако поискате.

— Така, ако тия негодници бъдат разобличени, ще станат още по-силни отпреди. Сега Кортейо е могъщ политически лидер. В скоро време ще стане президент на Мексико, следователно най-могъщият човек в цялата държава.

— О, не си въобразявайте, сеньорита! Съществува и генерал Базен.

— Базен? Него ще прогонят.

— А Максимилиано от Австрия?

— Псевдорегентът? Суетният император? В крайна сметка той сам ще драсне!

— Но Хуарес, президентът?

— Индианецът от племето запотеки? Той просто ще увисне на някое въже да го кълват лешоядите.

Лицето на Хосефа бе приело мрачен, почти демонски израз. Анселмо навярно го забеляза и видимо бе в недоумение какво да мисли за нея.

— Не го вярвайте, сеньорита! — каза. — Виждала ли сте някога Хуарес?

— Да, дори доста често в столицата Мексико.

— Когато беше още Върховен съдия?

— Да, и по-късно като президент.

— Е, по онова време той беше мъж, когото хората уважаваха. По-късно бе прогонен. Принуден бе да бяга, а това променя хората. Което по-рано бе хрущял, се превърна в кост. Не мисля, че ще се остави да го окачат на бесилото. По-скоро смятам, че там ще увиснат онези, които му тъкмят въжето, най-първо тоя Кортейо, който хилядократно е заслужил конопената вратовръзка. Също и оная хубостница дъщеря му!

— Вие виждал ли сте я?

— Не, но хич нямам и мерак. Нека се пази да не ми се мярка пред очите!

Тогава Хосефа смъкна цялата сдържаност. Пристъпи към вакуерото изсъска:

— И все пак щете не щете, ще я видите, макар и истината да се окаже по-различна, отколкото ви е приятно!

Очите й изпускаха искри, самообладанието и притворството никакви ги нямаше.

— Но, сеньорита — продума Анселмо удивен, — не ви разбирам!

— О-о, веднага ще разберете и мен, и всичко останало! Нали казахте, че вие с вашия хасиендеро държите за Хуарес. Е, ако всички привърженици на Хуарес са толкова гламави като вас и вашия господар, няма съмнение, че скоро ще обтегне въжето. Знаете ли къде е Арбелец?

— Ее, избягал е, мисля — изрече с труд вакуерото, слисан от внезапната промяна, настъпила с девойката.

— И се оставихте да ви занасят с тия бабини деветини? Ама вие наистина сте от глупав по-глупав!

Анселмо позабави отговора. Беше твърде честен, за да може да се ориентира мигновено в подобна шарлатания. Сетне се тросна:

— Че нали вие самата го казахте?

— Е, да, да, но не мислех, че сте толкоз изветрял да повярвате. Нима действително смятате, че Кортейо ще има непредпазливостта да остави Арбелец да офейка?

— Нали се е случило с ваша помощ!

— Тъкмо напротив, с моя помощ Арбелец е затворен!

— Затворен? — очите на Анселмо се уголемиха, устните се стиснаха.

— Да. Натикан е долу в зимника. Съдено му е да умре бавно от глад.

— Не си правете зловещи шеги, сеньорита!

— О, ако знаехте коя съм, не бихте го сметнал за шега! Налагаше се да Ви заблудя и измъкна по тоя начин всичко, което ме интересуваше. Удаде ми се блестящо. Отгатнете коя съм!

С тази подкана Хосефа отправи самохвален поглед на вакуерото. Вярно, той беше скромен, простоват човечец, но не и някой слабоумник. Озари го внезапно прозрение.

— Боже Господи, правилно ли е предположението ми? — възкликна изплашен. — Вие… вие сте… Небеса, ако това е истина! Вие сте сеньорита Хосефа…

— Да! — възтържествува онази. — Аз съм дъщерята на Кортейо.

— Светата Мадона да се смили над мен! Какво направих!

— Да, да, нека бъде милостива към вас! Аз узнах всичко, всичко онова, което не биваше да научавам. И знаете ли какво те предприема? Ще пратя хора до Ел Рефугио да пречукат лорд Дридън.

— Дано не успеете! — простена вакуерото. — Аз бих бил виновен!

— Да, вината ще носите вие! По-късно ще издебна Хуарес и всички ония край него. Вкупом ще опънат петалата!

Иначе бледото лице на Хосефа се озари от такава злостна, пъклена радост, че Анселмо се ужаси. Вдигна заклинателно вързаните си ръце.

— Сеньорита, спомнете си, че на небето има един Бог, който възнаграждава и наказва всеки, според добрите и лошите постъпки!

— Това са празни приказки!

— О, не богохулствайте!

— Празни приказки! — повтори тя. — Нима не виждате, че точно мен закриля Бог? Той остави да узная вашите кроежи. Но аз изобщо не се нуждая от неговата помощ. И сама знам какво да правя. Само, че вие имате ли представа какво ще ви се случи?

— Аз съм в Божиите ръце! — натърти старият Анселмо благочестиво.

— Напротив, преди всичко се намирате в моите ръце. Ще залюлеете въжето като всички привърженици на Хуарес.

— Достатъчно дълго живях. Дните ми бездруго са преброени. Щом искате да увеличите греховете си с един стар вакуеро, сторете го!

— Да, ще го сторя! Но няма да бъдете обесен веднага, ще ми се първо да си доставя малко удоволствие. Ще бъдете принуден да гледате как се топи от глад Арбелец. Също и тая Мария Хермоес ще чезне пред очите ви. Те не получават ни храна, ни вода. Ще ви тикнем при тях и все ще издържите, докато пукнат. После ще бъдете обесен.

Лицето на вакуерото почервеня, мускулите се изпънаха.

— Вие сте сатана, който трябва да бъде унищожен! — кресна той — В пъкъла дано заминете!

Данданията привлече пазачите.

— Дим да те няма, негоднико, — изсъска Хосефа яростно на вакуерото — скоро ще узнаеш какво ти се пече! Водете го в зимника!

Анселмо бе уловен от мъжете и изтикан навън. Те го повлякоха две стълбища надолу и го затвориха в зимника, където лежаха Арбелец и старата Хермоес. Старият вакуеро още в първия миг настъпи някаква фигура, която изглежда лежеше на земята. Беше съвсем тъмно и не можеше да различи нищо. Изчака, докато крачките на палачите заглъхнат и повика:

— Сеньор Арбелец!

Отговори тихо стенание.

— Дон Педро Арбелец!

Стенанието се повтори, но дума не се чу.

— Сеньора Мария Хермоес!

— Ето ме. — въздъхна седналата до стената фигура — Кой сте вие?

Анселмо назова името си. Мария подскочи от студеното място с най-голяма бързина, която допускаха вървите и извика:

— Възможно ли е! Как се озова при нас?

— Затворник съм. — поясни той.

— Боже мой! Вече си мислех, че можем да очакваме спасение чрез теб.

— Ако Бог не стори чудо, спасението е невъзможно.

— Santa Madonna! И ти ли си вече отчаян? — проплака Мария.

— Отчаян? Не, защото Бог съществува, а той единствено може да ни спаси.

— Ох, тогава нека го стори по-скоро, иначе сме изгубени. Каква я свърши във форт Гуаделупа и как попадна в ръцете на Кортейо?

— По-късно ще разкажа. Нека поговорим най-напред за настоящето! Това сеньор Арбелец ли е? Зле ли стоят нещата с него?

— Следствие на вълнението получи срив и изпада от едно безсъзнание в друго. Наясно ли си вече какво се случи?

— Да, Бог ще отплати на този сатана в Съдния ден! Обрекъл ви е на глад! Значи нямате нищо за ядене и пиене?

— О, напротив! Някакъв милостив самарянин ежедневно ни спуска през отдушника хляб и шише вода. Появяват се и други неща. За жалост нищо не помага, нали сме вързани. Не мога да ползвам ръцете си.

— Също както и аз. Значи още нищо не сте закусили?

— Нищичко.

— Боже мой! И в това тясно помещение? Трима души едва ли биха могли да легнат. Ах, сетих се, в себе си имам нож.

— Нож? Не те ли обезоръжиха?

— Вярно, но забравиха да претърсят джобовете ми. В левия джоб на панталона е пъхнато сгъваемото ми ножче. Остро е като бръснач, но не мога да стигна с ръка джоба.

— Може би аз ще успея, ако се приближиш.

— Да опитаме!

Вакуерото пристъпи към Мария Хермоес, която бръкна с вързаните си ръце в джоба и извади ножа.

— А сега какво? — попита тя. — Не мога да го отворя.

— Дръжте само здраво дръжката, аз ще стисна острието със зъби.

Така и направиха и след многобройни опити успяха.

— Тъй. — рече накрая Анселмо. — Сега ще взема ножа в дясната ръка и ще прережа вашите върви. А като освободите ръцете си, вие ще срежете моите ремъци.

И това стана, и макар да мина дълго, дълго време преди да бъде постигната целта, двамата стояха със свободни крайници.

— Хвала и слава на Бога! — възкликна Мария. — Сега мога да погледна нашия добър сеньор или поне да го пипна. Внимавай само да не настъпиш нещо от нещата, които ни е спуснал непознатият благодетел!

— О хайде най-напред да проверим какви са те! — отвърна вакуерото.

Двамата коленичиха и заопипваха с ръце наоколо.

— Едно хлебче — обади се Мария.

— Шише с вода — оповести Анселмо.

— Още един хляб. Ах, тук пък намерих една лоена свещ.

— Наистина ли, сеньора? Е, в такъв случай непременно ще е спуснат и кибрит. Аха, тук се търкаля нещо, увито в кожа. — вакуерото разтвори пакетчето и опипа съдържанието. — Действително кибрит, все още сух, а и някаква бележка е прибавена! Да запалим свещта, сеньора Мария, и да се поогледаме!

Скоро бе запалена и на светлината откриха още две свещи и още едно шише с вода, а после трето, че и четвърто.

— Слава Богу, все пак няма да умрем от жажда. — въздъхна облекчено Мария. — А сега преди всичко останало да видя какво пише на бележката.

Тя я поднесе към свещта и прочете:

„От един, който е прегрешил спрямо вас. Днес трябва да замина, но съм намерил кой да ви спуска всеки ден вместо мен свещ, хляб и вода. Молете се за мен и ми простете!“

— Кой ли може да е? — попита Мария.

— Най-вероятно един от двамата, които са ви затворили.

— Да, най-вероятно. Господ да му прости! Той е бил длъжен да се подчини. Ама, света Майко Божия, та ние изобщо не мислим за нашия господар!

Те осветиха Педро Арбелец. Тъжна гледка представляваше той. Очите му бяха затворени, а лицето безжизнено и бледо. Не помръдваше. Добрите хорица избухнаха в сълзи.

— О, Небеса, скъпият ми, милият сеньор!

Докато нареждаше, хълцайки, Мария взе главата на стареца в ръце, а Анселмо стисна гневно юмруци.

— Какво да правим? — извика Мария. — Нашият добър господар навярно ще умре.

— Тези неща са божиите ръце. Но много жалко би било.

— Да, добрият, милият сеньор! — хлипаше тя.

— О, не само защото е толкова мил и добър, а и по една друга причина. Има хора, които сигурно ще ни освободят, стига да успеем да издържим известно време. Знам да речем един сеньор Стернау…

Вакуерото преднамерено спря поред изречението и зачака.

— Стернау? — мигновено запита Мария. — Кой е той?

— Един мъж, когото срещнах във форт Гуаделупа. Той е лекар и същевременно изключителен воин.

— Мили Господи, сещам се за онзи немски лекар, който толкова нещо преживя навремето в хасиендата. Той също се казваше Стернау. Но той е мъртъв!

— Знаете ли го със сигурност? По-натам във форта беше и някой си сеньор Мариано, сетне някакъв сеньор Унгер със своя брат, после някой си сеньор Бизоново чело, друг някакъв пък сеньор Мечешко сърце, още някак…

В този миг Мария сграбчи ръката на вакуерото.

— Слушай, да не искаш на всичкото отгоре и да ми се надсмиваш?

Той обаче стисна здраво ръката й и продължи:

— Още някаква си сеньорита Ема Арбелец…

Сега Мария изтръгна със сила ръцете си и се разгневи:

— Мълчи! Нашето нещастие е достатъчно голямо. Словата ти не са в състояние да смекчат тъжната картина.

Онзи продължи несмутимо:

— Насетне видях някой си граф Фернандо де Родриганда и Севиля, за когото се говореше, че бил починал. Той обаче е още жив и се връща вкъщи да възнагради старата, вярна Мария Хермоес.

На възрастната жена й дойде прекалено много.

— Умолявам те, в името на Божието милосърдие, — произнесе — да си признаеш честно, че ми говориш всичко това, само за да ме утешиш!

— Дори и през ум не ми минава!

Тогава старата, вярна душа нададе крясък, който би трябвало да има значение на радостно ликуване. Чутото бе твърде велико, твърде могъщо нахлу в нея. Почувства се буквално съкрушена под масата на щастието, под което и мислите за настоящето положение бяха принудени да отстъпят. Докато ридаеше тихо, вакуерото започна да разказва беседата си с Хосефа.

Междувременно Хосефа бе седнала край масата и пишеше. Когато привърши, повика един от доверениците си и запита:

— Татко сподели ли с вас маршрута си?

— Да, секретно, сеньорита.

— Значи ще го намерите, ако ви пратя след него?

— Със сигурност. Но ще са ми необходими четири дни.

— Ако стигнете до него за четири дни, считано от сега, ще получите триста дурос в брой. Наемате ли се с тази мисия?

— Да! — засия лицето на човека.

— Но татко се нуждае от повече хора. Можем ли да се лишим от петдесет души?

— Да, без проблеми.

— В такъв случай вземете с вас петдесет добре въоръжени мъже! По-късно ще узнаете защо. Мога да ви кажа, че се касае за експедиция, която ще ви донесе награди и добра плячка. А това писмо не бива да попада в други ръце, освен в тези на татко!

Писмото гласеше следното:

„Скъпи татко!

Малко след твоето потегляне узнах извънредно важни неща. Онзи стар вакуеро, когото Арбелец изпратил до форт Гуаделупа, се върна и беше заловен и разпитан от мен. Удаде ми се да измъкна с хитрост от него следното:

Хенрико Ландола е играл с нас двойна игра. Никой от нашите неприятели не е мъртъв, всички до един са живи. Били са свалени на един пустинен остров, от който са се спасили. Понастоящем се намират във форт Гуаделупа и ще поемат насам под закрилата на Хуарес. Касае се за: Стернау, Марияно, двамата Унгер, Бизоновото чело, Мечешко сърце, Ема Арбелец и Каря. С тях е също така и граф Фернандо, комуто се е удало да се измъкне от робството.

Хуарес е разбил три роти французи. При водослива на Сабинас с Рио Саладо искат да се срещнат с лорд Дридън.

Ти сам ще прецениш, какво трябва да се предприеме. Задължително е всички да умрат, в противен случай сме изгубени. Вземи бързи мерки, за тая цел ти изпращам още петдесет човека. Действай колкото може по-експедитивно, за да се върнеш час по-скоро.

Твоя Хосефа“

Още същата нощ петдесетимата мъже препуснаха устремно през портата на хасиендата. Предводителят носеше грижливо скътаното писмо.