Карл Май
Бенито Хуарес (9)

9. Матава-се се завръща

След шестнадесетгодишно изгнание на самотния остров в океана, Стернау и спътниците му отново слязоха в Гуаймас и решиха да се отправят най-напред към хасиендата дел Ерина. Капитан Вагнер получи задача да заобиколи нос Хорн и да пристане във Веракрус, където да очаква нови заповеди. Сетне останалите потеглиха на път.

В Гуаймас чуха, че Мексико е окупирано от французите и човек рискува да се натъкне на бандите, който се скитат из страната, за да грабят и убиват. Ето защо се погрижиха преди всичко да се снабдят с добри оръжия и по предложение на Стернау избраха не пътя през Сиера де лос Аламос, а се насочиха по протежението на река Яки на североизток, за да стигнат Чиуауа. Този пункт беше разположен толкова далеч на север, толкова отдалечен от столицата, че се предполагаше да не е обхванат от политически и военни размирици. Те не подозираха, че Чиуауа вече е завзета от французите. В Ла Хунта, където реката се разделя на два ръкава, те възнамеряваха да завият на север. Но тук узнаха, че Чиуауа вече е въвлечена във войната и че президентът Хуарес се е изтеглил в Ел Пасо дел Норте, за да събере сили за нов удар. Във въздуха витаеше смътната угнетеност на предстоящи боеве.

— Сега какво? — запита дон Фернандо. — Вече сме изстрадали твърде много, за да се впускаме в някоя сериозна опасност.

— Убеден съм, че няма защо да се страхуваме от французите — отвърна Стернау.

— Затова пък от гверилясите^[1], които налитат от всички страни французите.

В този момент думата взе Мечешко сърце:

— Нека моите братя не яздят към Чиуауа, а дойдат с мен до пасищата на апачите. Там ще бъде голяма радостта от завръщането на Мечешко сърце и той ще може да събере много воини на апачите, с които моите бели братя ще отидат без всякакъв риск до хасиендата.

— Далеч ли са пасищата на апачите от Чиуауа? — осведоми се дон Фернандо.

— Апачът язди един ден до града — гласеше отговорът.

Стернау кимна в знак на съгласие.

— Аз познавам онази местност — каза той — и смятам, че най-доброто е да последваме съвета на нашия приятел.

— Да, нека отидем при апачите! — помоли и Ема. — Недалеч оттам се намира форт Гуаделупа, където имам роднини, които ще се зарадват като ме видят. При тях бях тогава, когато Мечешко сърце и Антонио ме спасиха от пленничеството при команчите.

— Как се казват тези роднини? — запита Стернау.

— Семейство Пирнеро. Той е немец, а неговата съпруга беше моя леля, сестра на татко.

— За нас действително е от голяма полза, че имате роднини във форт Гуаделупа. Ако бъдем принудени да направим престой, за вас няма да е нужно да оставате при апачите. Предложението беше прието. Последваха левия ръкав на реката, след което завиха към Сиера Мадре. Тези планини бяха успешно преодоляни и пътниците взеха направление към Рио Кончос. Видът на кервана беше доста войнствен. Бяха снабдени с добри коне и силни, издръжливи товарни животни. Както мъжете, така и жените бяха въоръжени и не се бояха от срещи по пътя.

В близост до Рио Кончос стигнаха до пътя, който води от Чиуауа за Ел Пасо дел Норте. Под път обаче в случая не бива да се разбира някоя добре построена съобщителна артерия. Едва се забелязваше следата на пътека, но всеки, който искаше да отиде от единия от двата града до другия, трябваше да язди по тези равни прерии.

Намерението им всъщност бе само да прекосят този път, но тъй като трябваше да се съобразяват с близостта на френски отделения, предпазливостта беше наложителна. И за да не бъде пропусната някоя следа, Стернау и Мечешко сърце яздеха напред. Вярно, че се намираха в открита прерия, ала тук-таме се мяркаше по някой гъсталак, който закриваше гледката. Един такъв се налагаше сега да се заобиколи. Те завиха около него и моментално се заковаха — едва не се бяха сблъскали с един ездач, който идваше от другата страна на храсталака. И той дръпна незабавно юздите на коня си, изненадан не по-малко от тях.

Беше дребен мъж в траперско облекло. Оръжията му бяха стари, цевта на пушката заръждавяла и изобщо правеше впечатление на човек, който принадлежи на тези диви местности, още повече, че бе яздил добре. Конят му бе благороден мустанг и притежаваше индианска школовка, което лесно можа да се забележи, когато го накара да отскочи пъргаво встрани, за да се подготви светкавично за боя.

— Zounds!^[2] — извика на английски. — Кои сте вие?

Стернау бе подновил дрехите си в Гуаймас и тъй като там не се намери нещо друго, носеше като всички свои спътници обичайната мексиканска носия; Мечешко сърце и Бизоновото чело не правеха изключение. Ето защо човекът сметна двамата за мексиканци. Той мигновено бе вдигнал пушката си и я държеше готова за стрелба.

— Good day!^[3] — отговори и Стернау на английски. — Питате ни кои сме. Ние обаче сме двама и следователно имаме пълното право първи да зададем този въпрос. И тъй, кой сте, сър?

Дребосъкът бе принуден да гледа отдолу нагоре високата фигура на Стернау, ала по лицето му не се забелязваше и следа от страх. Той отвърна с готовност:

— Имате право, сър. В прерията двама срещу един имат предимство, макар на мен да не ми пука дали насреща ми са един или петима. Освен това нямам причина да се срамувам от името си. Може би сте слушали за един ловец, когото хората наричат Малкия Андре?

— Не.

— Хм, в такъв случай сигурно не сте от тази хубава местност?

— Наистина не.

— Тогава нещата се изясняват. Този Малък Андре съм аз, но всъщност се казвам Андреас Щраубенбергер.

— Щраубенбергер? — запита Стернау изненадан. — Та това е немско име!

— Да, аз съм немец.

— Добре, свалете за бога пушката! — заговори Стернау на немски. — Аз също съм немец.

Дребосъкът направи движение на радостна изненада и отпусна цевта.

— Немец? Ах, каква радост! От кой край?

— От околностите на Майнц.

— На Майнц? Там живее моят брат.

— Къде по-точно?

— В една дупка, наречена Райнсвалден.

— Я гледай, да не би почтения Лудвиг Щраубенбергер?

При този бърз въпрос на Стернау Малкия Андре подскочи на седлото.

— Какво? Как? Вие познавате моя брат Лудвиг? — запита той.

— Много добре!

— Гръм и мълнии! А аз исках да ви застрелям!

— Тая работа все пак щеше да ви се удаде малко трудничко — засмя се Стернау.

— Охо, вие сте израсъл достатъчно на дължина и ширина — рече лукаво дребосъкът. — Значи нямаше начин да дам сватбарски изстрел. Но откъде всъщност идвате и накъде отивате?

— Идваме откъм морето и искаме да отидем до Ел Пасо дел Норте или форт Гуаделупа, както намерим за по-удобно.

— При кого в Ел Пасо дел Норте?

— При Хуарес.

— А във форт Гуаделупа?

— При някой си Пирнеро.

— А-а, познавам го добре! Той е немец от Пирна в Саксония. Но, хер, Хуарес вече няма да го намерите в Ел Пасо дел Норте.

— Нима? Че къде тогава?

— Тук или там, в гората или прерията.

Стернау изгледа остро събеседника си.

— Вие знаете мястото, но го премълчавате!

— И така трябва да бъде, защото още не ви познавам.

— Името ми е Стернау.

— Стернау? — запита дребосъкът замислено. — Хм, струва ми се, че вече съм чувал това име. Ах, да! Сеньорита Резидиля го спомена. Един Стернау бил преди години в хасиендата дел Ерина и после изчезнал.

— Аз съм този.

Малкия разтвори широко уста и се втренчи в лицето на събеседника.

— Вие? Вие сте същият? Невъзможно!

— Защо да е невъзможно?

— Ами, че тогава вие щяхте да бъдете онзи ловец, който някога беше наричан от всички уестмани и червенокожи Господарят на скалите.

— Имате предвид Матава-се? Аз съм.

— Ами нали бяхте безследно изчезнал! — извика Малкия поразен.

— Вярно! Но ето че отново се завърнах.

— Направо не е за вярване! Знаете ли с кого сте изчезнал?

— Естествено! Че нали аз най-добре трябва да го знам.

— Е, и с кого?

— О-о, искате да ме изпитате, за да видите дали действително говоря истината?

— Да — отвърна Андре откровено. — Та то ще е истинско чудо Господарят на скалите из един път да се появи. Я гледай, кой ли идва? Кои са онези там?

Тъкмо в този момент се приближиха останалите. Скрит досега от храсталака, Андре не можеше да ги види.

— Точно тези, с които бях изчезнал. Този до мен тук е Мечешко сърце, вождът на апачите.

— Гръм и мълния! — удиви се дребосъкът.

— Онзи, който язди е Бизоновото чело, вождът на мищеките.

— Ама че новини!

— Зад него яздят двама братя. Единият е зетът на хасиендерото на дел Ерина, ако сте слушали за него.

— Гърмящата стрела?

— Да.

— Поспрете за малко! Иначе умът ми ще откаже да служи! Каква среща! Не съм го и мечтал!

— Сега вярвате ли, че съм истинският Стернау?

— Да, определено. Ето ръката ми! Нека слезем, искам да ви кажа нещичко, което е от особена важност за вас.

Андре скочи от коня, а Стернау и Мечешко сърце последваха примера му. Сега пристигнаха и всички останали.

— О, кого пък сте срещнали тук? — запита дон Фернандо.

— Един немец, мой съотечественик — поясни Стернау. — Като ловец той е наричан Малкия Андре и иска да ни съобщи нещо важно. По тоя повод нека си дадем малка почивка!

Слязоха и се настаниха на тревата, а конете бяха оставени свободно да пасат. За свое учудване, сега Андре видя и две дами, ала очите му бяха привлечени от външността на стария граф, чиито снежнобели коси се спускаха на вълни по раменете, а брадата достигаше пояса.

— Може би говорите испански? — попита Стернау дребния ловец.

— Да, колкото да се оправя — отвърна Малкия.

— В такъв случай ще ви помоля да си служите с този език, за да бъдете разбран от всички. И тъй, какви новини носите?

— Най-напред, че Хуарес вече не се намира в Ел Пасо дел Норте. Той е недалеч оттук. Но нека първо ви запитам: за кого държите — за французите или мексиканците?

— Нито за едните, нито за другите. Щом сте чувал за мен, сигурно ви е известно, че никога не съм вземал нечия страна.

— Да, това е вярно и напълно достатъчно. Трябва да знаете, че французите държат Чиуауа в окупация. Оттам са тръгнали три роти на път за форт Гуаделупа, за да го завладеят. Това обаче няма да им се удаде, тъй като Хуарес потегли с петстотин апачи на помощ на форта.

— Уф! — възкликна Мечешко сърце, като чу за апачите.

— Предводителят на апачите е Мечешко око.

— Мечешко око? Кой е той? — запита вождът.

Индианецът приема своето същинско име едва, когато стане воин. Когато Мечешко сърце видя за последен път брат си, той още беше момче без име. Малкия Андре се досети. Той обясни по индианския начин на изразяване:

— Когато Мечешко сърце изчезна, той имаше един малък брат. Той стана храбър боец. И понеже търсеше своя брат, се нарече Мечешко око. Не го намери, но не губеше надежда и продължаваше да издирва безследно изчезналия. Сега е най-прочутия главатар на апачите.

— Уф!

Само тази сричка излезе от устата на Мечешко сърце, ала в нея се съдържаха чувства на братска любов, благодарност и задоволство. Никой не умее като индианеца да изрази цял свят от чувства с един-единствен звук.

Малкият Андре продължи изложението си:

— Сега Хуарес разполага с необходимите средства за ефективни действия срещу французите. Съединените щати изпратиха няколко милиона долара, които апачите отнесоха на президента в Ел Пасо през териториите на команчите.

— Уф! — извика индианецът. — Малкият мъж лично ли присъства?

— Да, аз бях с тях.

— Значи ти си брат на моя брат?

— Да.

— Уф! Тогава бъди и мой!

Индианецът протегна ръка на Андре, която той сграбчи и разтърси.

— Ние отнесохме парите на Хуарес — поде наново дребосъкът. — Той незабавно потегли да пресрещне французите с всичките си налични хора и апачите. Ще ги унищожи, където и да ги срещне, а сетне ще предприеме директен поход към Чиуауа, за да я превземе. Оголен от войски след заминаването на тези триста войника, градът ще бъде принуден да се предаде.

— Защо не останахте при Хуарес? — попита Стернау.

— Бях изпратен от него да разузная как най-добре може да се превземе това селище. В действителност беше определен Черния Жерар, ала той си измоли да отиде във форт Гуаделупа. Там има познати, които иска да защити.

— Черния Жерар? Кой е той? — осведоми се Стернау.

— Прочут ловец от френски произход, но който малко обича своите съотечественици.

— И този Жерар сега е във форт Гуаделупа? Колко е далеч дотам? Два дни езда?

— Почти толкова. Вдруги ден по това време спокойно можете да бъдете там.

— А къде се намира Хуарес?

— Някъде южно от форта. Той язди срещу французите.

— В такъв случай сигурно ще се натъкнем на неговата следа, ако яздим оттук по права посока към форт Гуаделупа.

— Непременно.

— Добре, така и ще направим. Да се надяваме ли, че ще ви видим отново, когато сме при Хуарес?

— Та нали ще го потърся, за да му докладвам. Съветвам ви обаче да побързате към форта и да подслоните там дамите, преди да се отправите към Хуарес. Човек не знае на каква опасност ще се подхвърли.

— Имате право и вероятно ще последваме съвета ви. А я кажете как се озовахте в Америка! Вашият брат никога не е споменавал за вас.

— Вярвам. Ние сме скарани.

— О-о! Колко жалко! И защо!

— Заради едно момиче. Аз я обичах, Лудвиг също. Дора предпочете мен и тогава той стана войник. Писахме си на няколко пъти но кратко, само най-необходимото. И нещата си останаха такива.

— Значи сте женен?

— Не. Дора ми измени. Да върви по дяволите любовта! Сетне и аз тръгнах по други краища. В крайна сметка се озовах в Америка като пивовар. Ама работата не стана. Тогава нарамих пушкалото и станах ловец. Това е накратко целият ми живот. И след като ви казах всичко, ще трябва да тръгвам, защото нямам време за губене.

Андре стана и се запъти към коня си. Другите също се изправиха и си взеха сбогом, а Ема се възползва от възможността да поразпита накъсо за роднините си. Срещата с дребния ловец допринесе различна полза на Стернау, както и надеждата в известната тъмнина скоро да настъпи просветление. Когато Андре подаваше ръка, на всеки се струваше, че се сбогува със стар познат и те гледаха след него, додето изчезна от хоризонта. Не след дълго пътниците отново възседнаха конете.

— Сега ще е най-добре да понапрегнем животните — посъветва Стернау. — Щом искаме да открием дирята на апачите, необходимо е да стигнем до нея на дневна светлина. После можем да си починем. Хайде, в галоп!

Тогава Мечешко сърце застана начело. Въпреки че не каза нито дума, на всички стана ясно, че местността му е позната и иска да поеме водачеството. Един час след обяд на животните бе позволена кратка почивка. Веднага щом се повъзстановиха, пътят отново бе поет със същата бързина. Конете в онези райони постигат кажи-речи невероятното.

Стана така, че те издържаха почти до вечерта на следващия ден, когато бе достигната планината Тамисос. Още не бяха стигнали прохода, водещ през нея — виждаше се само неговият излаз на запад в прерията — и в този момент Мечешко сърце спря коня си и се наведе към земята.

— Уф!

Стернау яздеше отпред и огледа тревата. Беше отъпкана. Следата бе толкова тясна, сякаш оттук е яздил един-единствен конник. Но опитният уестман никога няма да се подведе.

— Пътят на апачите — обади се Стернау.

— Тук са яздили моите воини — потвърди Мечешко сърце с просветнали очи.

— Какво ще прави моят брат?

— Ще последва гласа на неговото сърце — заяви вождът на апачите.

Без да каже дума повече, той смушка коня си и препусна на юг, по следата, която се проточваше право към подножието на сиерата.

— Накъде тръгна? — попита граф Фернандо угрижено.

— Следва своите апачи — отвърна Стернау.

— О, те са яздили оттук?

— Да. Ще продължим без него към форт Гуаделупа, но преди това някъде ще пренощуваме.

— А Мечешко сърце?

— Него оставете! Той е индианец и знае как стоят нещата. Пък и ще ни намери.

Тези думи успокоиха графа и ездата бе продължена. Времето на другата сутрин бе чудно хубаво. Когато слънцето издигна своя диск, по стръковете и листата като милиарди гранати заблестяха капчиците роса. Небето беше чисто, а цветята възнасяха нагоре ухание, като великолепна утринна молитва към своя Създател.

Пирнеро се бе измъкнал от постелята и чудесното време го примами да излезе пред къщи. Той закрачи бавно надолу по късата уличка, мина през портата на укреплението и се озова пред талазите на Рио Гранде, край която бе разположен форт Гуаделупа. Докато се наслаждаваше по този начин на великолепието на утрото забеляза по водите надолу от форта една тъмна точка, която бавно приближаваше и хвърляше от двете си страни блестящи лъчи.

— Я виж, ти лодка! — измърмори Пирнеро учуден. — А онова, което проблясва и искри отдясно и ляво, е водата, раздвижена от веслата.

Той изчака, докато дойде по-наблизо. Тогава удивлението му нарасна. Прокашля се, сякаш се намираше пред изключително събитие и продължи да мърмори:

— Кану от дървесни кори, каквито имат индианците и траперите! По тукашните места това е рядкост. Само един човек седи в него. Кой ли може да е?

Едва когато кануто още повече приближи, се видя каква голяма бързина развива. Пасажерът трябва да притежаваше не само изключителна сила, но и необикновено умение в управлението на един такъв съд. Сега той приближи. Забеляза Пирнеро и насочи кануто към брега. Там скочи от него и го изтегли от водата с обиграно движение.

Носеше само някакви стари полуразпарцалосани панталони и жилетка, по която нямаше ни едно копче. И тъй като беше без риза, гърдите и жилестите ръце оставаха голи. Той взе от лодката едно кожено ловно яке и го облече. Тази дреха само навяваше предположения по-рано да е била яке, сега по-скоро имаше вид на кожен мех, който в продължение на години е лежал в някоя локва и вече бе наполовина изгнил. Сетне се присегна и измъкна още една вещ, която, изглежда, някога е била шапка. В момента приличаше на стара, изпокъсана пунгия, която той нахлузи на черепа си. В пояса си човекът носеше два револвера, нож, томахавка, торбичка за тютюн, куршуми и няколко други дреболии. Накрая извади от лодката и една пушка, която хвана грижовно, човек би казал, с един вид почтителност. Виждаше се, че много цени старото пушкало. А когато се обърна, разкри своеобразна гледка. Слабото му лице бе ощавено като кожа от вятъра, слънцето и природните условия; малките сиви очи имаха остър и пронизващ поглед; дългият, голям нос наподобяваше клюн на лешояд и въпреки всичко в тази необикновена физиономия имаше нещо, което незабавно будеше доверие.

— Good morning!^[4] — поздрави той на английски.

— Buenos dias!^[5] — отговори Пирнеро на испански.

— Това е форт Гуаделупа, предполагам!

— Да.

— Малка дупка?

— Неголяма.

— Много войници?

— Нито един.

— Хубаво. Има ли тук store^[6] и boarding-house^[7]?

— Да. През вратата навътре — третата постройка.

— Благодаря, сър.

Непознатият премина край Пирнеро, който го бе насочил към собствения си дюкян, и влезе през портата. Крачките му наистина бяха лениви, ала широки и спорни, каквито са на истинския скитник на Запада. Някой несвикнал трябва да подтичва в тръс, за да върви в крак с такъв мъж. Ето защо ловци от този сорт издържат и на най-продължителните пеши странствания.

— Янки — изръмжа Пирнеро.

Той имаше право. Дори да не бе поздравът и въпросите за store и boarding-house, то изразът „предполагам“ все пак би бил сигурно доказателство. Докато немецът казва: „мисля“, „допускам“, „струва ми се“, северноамериканецът употребява: „I calculate“ — „предполагам“, „смятам“, „считам“.

Когато Пирнеро се върна, завари непознатия седнал в салона пред чаша. Той зае мястото си до прозореца и се загледа навън. В помещението цареше дълбока тишина, нарушавана единствено от шумните, невъздържани изплювания на чужденеца. Мнозина от тези хора се пристрастяват към дъвчене на тютюн, а един янки малко го е грижа дали неговото кашляне и плюене е неприятно за другия. Пирнеро беше любопитен да разбере кой е непознатият. Но тъй като онзи и дума не обелваше, най-сетне той самият поде:

— Чудесно време!

От непознатия се изтръгна някакво изсумтяване, чието значение бе невъзможно да се разбере. Поради това след известно време Пирнеро повтори:

— Несравнимо време!

— Хрррмммрррухм! — изкашля се чужденецът.

Пирнеро се обърна към него и запита:

— Казахте ли нещо, сеньор?

— Не, но вие!

Този отговор отне възможността на добрия Пирнеро да продължи в същия тон. Той забарабани по стъклото след което все пак опита късмета си с една по-нататъшна забележка:

— Днес е много по-хубаво от вчера!

— Пхтзихххххх! — плю непознатият.

Пирнеро се извъртя и рече:

— Не ви разбрах, сеньор!

Непознатият прехвърли тютюна от дясната страна на лявата, присви уста и изстреля плюнката с такава сигурност, че кафявият тютюнев бульон като от шприц прелетя край носа на Пирнеро към стъклото. Съдържателят дръпна шокирано глава.

— Сеньор — викна той, — там до шкафа има плювалник!

— Не е нужен! — гласеше отговорът.

— Така мисля и аз! Който плюе по прозореца, не се нуждае от плювалник. Но при мен и в Пирна тая мода никак не е в добрия тон!

— В такъв случай отворете прозореца!

Флегматичният отговор накара кръвта на съдържателя да закипи от гняв. Той обаче успя да се овладее и запита:

— Отдалеч ли идвате, сеньор?

— Да.

— Тогава трябва да сте изключителен гребец.

— Защо?

— Е-е, срещу течението!

— Pshaw!

— Откъде потеглихте, сеньор!

— Задължително ли е да знаете?

— Е, хайде — рече Пирнеро донейде смутен — човек все пак би желал да знае кой е отседнал при него. Или може би не съм прав?

— Пхтзихххххх! — освободи отново устата си чужденецът и рядката кафява струя прелетя край носа на Пирнеро към прозореца.

— Demonio, че внимавайте де! — подскочи съдържателят.

— По-добре се махнете!

Пирнеро отвори двете крила на прозореца и издърпа стола си до стената далеч от него. По този начин мислеше, че може да се спаси от обстрела. Отново мина известно време. Чужденецът дъвчеше, плюеше и мълчеше. Тогава Пирнеро подхвана:

— Оставате ли тук?

— Надали, предполагам.

— Имате предвид за днес?

— Да.

— Искате да посетите някого?

— Хмм.

— Или имате да свършите тук някоя специална работа?

— Пхтзихххххх! — плю отново запитаният, и то толкова точно, че струята улучи медната гравюра над главата на Пирнеро.

За съдържателя това вече беше прекалено. Той подскочи и изрева разгневено:

— Ама какво ви хрумна, сеньор! Та вие ми похабихте красивата гравюра!

— Махнете я!

— Плюйте по-добре в джоба!

— Елате и си го отворете!

— И плюенето е единствения разумен отговор на моите въпроси, а?

— Да. Който досажда, ще бъде оплют. Отбележете си го!

— Знаете ли че сте един грубиянин?

— Не.

— Е, тогава нека ви го кажа!

— Не си правете труда, нищо няма да ви помогне. Не съм дошъл при вас, за да ме разпитвате. Когато аз искам нещо да знам, ще ви запитам. Налейте ми по-добре още едно!

Пирнеро се подчини, загубил самоувереността си. Когато постави пълната чаша на масата, каза:

— Ще останете ли тоя ден и тая нощ при мен? Това поне сигурно имам право да попитам?

— Ще помисля! В безопасност ли е човек при вас?

— От кого?

— Хмм, от индианците да речем.

— Напълно.

— От мексиканците?

— О, те изобщо не ни задяват. Нали принадлежим към тях.

— От французите?

— Ахаа, значи и вие сте им неприятел, сеньор?

— Това не ви влиза в работата! Но я кажете къде се намира Хуарес?

— В Ел Пасо дел Норте, мисля.

— Мислите? Значи не знаете със сигурност?

— Със сигурност наистина не.

— Колко далеч, смятате, е оттук нагоре до Ел Пасо дел Норте?

— Шейсет часа добра езда. Да не би да възнамерявате да яздите дотам?

— Възможно.

— Ах, сеньор, тогава навярно имате някоя секретна работа с президента?

— Пхтзихххххх!

От мигновено присвитата уста на непознатия кафявият бульон тютюн се стрелна покрай лицето на Пирнеро, и то в такава непосредствена близост, че онзи отскочи уплашен.

— Дявол го взел, вече се преситих! — избухна съдържателят разядосан. — Не съм навикнал на подобно отношение. Произходът ми е твърде добър за тая цел. Знаете ли откъде съм?

— Ее? — запита равнодушно посетителят.

— От Пирна.

— От Пирна? Не я знам. Да не се намира някъде зад Северния полюс?

— Не там, ами в Саксония.

— Малко ме засяга тая Саксония. Днес обаче оставам при вас.

— Сеньор, няма да я бъде.

Чужденецът изгледа съдържателят учуден.

— Нещо не ми се нравите — продължи Пирнеро.

— Затова пък вие ми се нравите и нещата се компенсират.

— От такъв заплювач не се нуждая.

— Желаете някой по-добър? Мога да ви помогна, предполагам.

— Не, не! Не искам да имам нищо общо с вас. Вървете някъде другаде където ще можете да си плюете! Погледнете прозореца и картината ми! Тя е стара наследствена вещ. Няма да оставя да се оплюва една такава достопочтеност. Разбрахте ли ме?

— Не.

— Е, тогава ще ти го кажа по-ясно: Ако не напуснете веднага салона, така ще ви изхвърля навън, че всичките ви осемдесет и шест ребра ще изпращят!

Пирнеро говореше извън себе си от ярост. Беше застанал със свити юмруци пред необикновения посетител, сякаш имаше намерение да се нахвърли върху него.

— Пхтзихххххх! — изстреля се насреща му нова струя тютюнев сироп, която го принуди да отскочи мълниеносно назад.

— Какво? И това ли още? — ревна той. — Хайде омитайте се, иначе ще разберете как пасторът застрелял кмета!

— Pshaw! — обади се непознатият спокойно. — Без дандании, че оплюя ли ви, сосът ще ви отнесе през дувара чак на пътя! Дали ще остана тук или не, не е ваша, а моя работа. Гребал съм цяла нощ и съм уморен. Ще поспя един час.

С тези думи той облегна пушката до себе си и се изтегна на пейката, която се простираше край стената. Това Пирнеро не мислеше да претърпи.

— Стой, хич няма да стане — повели той. — Спете, където си искате, само не и при мен! Аз самият няма да ви посегна, ама ще доведа хората си и те ще ви покажат кой е собственикът на заека.

Чужденецът измъкна револвера си и каза:

— Правете каквото искате, но ви предупреждавам, че всеки, който се приближи повече, отколкото ми отърва, ще бъде застрелян.

Това направи впечатление на съдържателя, той постоя известно време, размишлявайки, и накрая отвърна:

— Хмм! Вие сте много опасен тип, хайде от мен да мине, дремнете един час, но да се надявам, че не плюете и по време на сън!

— Не, стига да не ми се присъни някой любопитен въпрос.

Непознатият тикна револвера в кобура и се изтегна на една страна. След късо време равномерното дишане показа, че е заспал. Човекът трябва да бе много изморен.

Пирнеро здравата се бе изпотил. Той си наля чашка джулеп и тъкмо се накани да се намести отново до прозореца, отвън долетя тропотът на кон. Някакъв ездач скочи от животното си, върза го и влезе. Беше вече на години, но още як и държелив и носеше облеклото на вакуеро. Настани се, поръча чаша пулке и огледа внимателно съдържателя. Онзи не забеляза погледа, защото вече седеше до прозореца и зяпаше навън. Изглежда се питаше дали и вакуерото не е някой плювач на тютюн. Скоро обаче се реши и забеляза:

— Превъзходно време!

— Да — отвърна вакуерото.

Тази отзивчивост зарадва съдържателя извънредно много. Лицето му се разведри. Той се обърна, кимна любезно на човека и продължи:

— И най-вече за ездача.

— Е, да, но аз съм яздил и през цялата нощ.

— Ама това звучи, сякаш сте куриер?

— То си е и почти така, тук имам да предам нещо. Вие вероятно сте сеньор Пирнеро?

— Да, така е, аз съм.

— Сеньорита Резидиля жива ли е още?

— Естествено! Вие познавате ли я?

— Не, но заради нея съм тук. Известна ли ви е хасиендата дел Ерина?

— Това се подразбира, та нали дон Педро Арбелец е мой шурей.

— Е-е, дон Педро Арбелец ме изпраща при вас, сеньор Пирнеро — поясни старият вакуеро. — Казвам се Анселмо и съм на служба при него.

— При него? Ах, това ме радва много. Ще отида да наредя да ви приготвят нещо за ядене и пиене и ще доведа дъщеря си.

— Да, да, доведете я, та да мога да изпълня веднага мисията си!

Пирнеро забрави гнева си. Той се впусна към кухнята, измъкна Резидиля и я поведе към масата, където седеше вакуерото.

— Тук, Резидиля — рече той, — има един вакуеро на добрия вуйчо Арбелец. Дошъл е да изпълни някакво поръчение. Яздил е цяла нощ. Погрижи се за него!

Момичето подаде ръка на госта и запита за мисията му.

— И тъй — заговори онзи, — знаете, че моят господар е стар…

— Да, по-стар от мен — вметна Пирнеро.

— Той няма деца. Сеньорита Ема изчезна безследно и така и не се върна. Това нещастие подрива живота на господаря и го състарява преждевременно. Вие сигурно знаете, че хасиендата вече не принадлежи на граф Родриганда.

— Зная. Графът я подари на моя шурей.

— Дон Педро ще си отиде бездетен…

— Аз се надявам, че той още дълго ще живее! — прекъсна го Пирнеро чистосърдечно.

— На тази възраст и времената, в които живеем, не е за чудене човек да мисли за смъртта. Та сеньор Арбелец няма деца, но пък наследници или по-точно наследница…

— Коя имате предвид?

— Сеньорита Резидиля. Тя ще наследи хасиендата.

Резидиля се поизвърна. Тя искрено обичаше вуйчо си, поради което думите на вакуерото й причиниха болка.

— Нека все още не губим надежда, че Ема ще се намери! — произнесе.

— Моят повелител я изгуби. — отвърна вакуерото. — Ето защо определи вас за наследница и нареди да ви предам, че има голямо желание да ви види преди кончината си.

— Това ли е поръчението, което имахте да изпълните? — осведоми се съдържателят.

— Да, и ще помоля сеньоритата час по-скоро да посети господаря. Освен това трябва да предам едно писмо.

Анселмо бръкна в якето си и измъкна четириъгълно сгъната кожа, в която се намираше писмото. Пирнеро я взе и поиска да я разгърне.

— Не тук, татко, не тук. — помоли Резидиля. — Ела с мен! Такива писма човек чете сам.

Резидиля се оттегли с баща си. Когато след известно време се върнаха, очите на девойката бяха зачервени, а и Пирнеро изглеждаше дълбоко развълнуван.

— Прочетохме писмото — каза той.

— И какво решихте, сеньор? — запита вакуерото.

— Това не може да се каже в момента. Знаете каква е конюнктурата — войната, войната!

— Смятате, че за сеньората е опасно да предприеме едно пътуване до хасиендата дел Ерина? Що се отнася до това, не е нужно да се безпокоите. Господарят издейства съпроводително писмо, което французите със сигурност ще уважат.

— Но другите, индианците?

— И те не ни притесняват, понеже сеньор Арбелец възнамерява да изпрати известен брой опитни вакуероси и ловци на бизони, които да отведат благополучно синьоритата при него.

— Хмм, по този начин човек би могъл да рискува, но въпреки всичко опасността си остава. Колко време ще престоите тук?

— До утрешния ден.

— Е добре, тогава ще поразмисля. Утре ще имате моя отговор и ще получите писмо до шурея. Сега се погрижете за коня си и отидете в кухнята да ви сервират нещо!

Анселмо го стори. Резидиля също побърза към кухнята, а Пирнеро се настани до прозореца, за да осмисли току-що получените вести. Не можа обаче да се посвети задълго на мислите си. Изобщо имаше всички изгледи днешния ден да е пълен с вълнения, тъй като сега пристигна втори ездач, който скочи от коня и влезе. Беше Черния Жерар. Когато Пирнеро го съгледа, поздрави коренно различно отпреди.

— О-о, сеньор Жерар! — провикна се той любезно, като се надигна и се отправи бързешком към ловеца. — Вие ли сте? Слава Богу! Резидиля и аз брахме истински страх.

— И вие? — запита Жерар усмихнат. — Как стана тъй? Ами, че аз пия само един джулеп!

— Я стига плоски вицове. Тогава нали още не знаех кой сте. Сега обаче сте добре дошъл, дори и изобщо да не пожелаете да пиете джулеп. Веднага ще повикам Резидиля.

Но това не бе необходимо, понеже тя позна гласа на Жерар, влезе със светнало от радост лице и му подаде ръка.

— Добре дошли! — поздрави. — Вече се тревожехме за вас, защото не пожелахте да ми кажете накъде отивате. Слава Богу, че се върнахте отново здрав и читав!

— Да, слава Богу! Бих искал да можем да си кажем същото и утре или други ден. Дойдох да ви обърна внимание на една голяма опасност.

— Опасност? — запита Пирнеро. — Сериозно ли говорите, сеньор Жерар?

— За съжаление с цялата си сериозност. Французите са на път за насам.

Резидиля пребледня. Баща й плесна с ръце и извика:

— Боже мой, наистина ли? Кога ще дойдат?

— Това още не знам.

— О, в такъв случай ще опаковам всичко веднага и ще го натоваря на конете. Ще бягаме при Хуарес.

Пирнеро се накани да напусне трескаво помещението, ала Жерар го задържа.

— Стойте! Почакайте малко! — посъветва той. — Чак дотам още не се е стигнало. Дори французите да превземат форта, ще бъдат принудени да съблюдават неприкосновеността на личното имущество, за да не ожесточават срещу себе си и населението на този опасен, толкова далеч напред изнесен пост. А и помощта вече е на път.

— Каква помощ?

— Самият Хуарес. Петстотин апачи има при себе си.

— Ах, тогава ние сме спасени!

— Не бързайте да ликувате! Хуарес не знае точно по кой път е поел неприятелят. Много е възможно да го пропусне. Той със сигурност ще открие дирята на французите, но може би ненавреме, за да ги настигне преди тяхната цел. При това положение се касае неприятелят да не бъде допуснат във форта, та Хуарес да може да пристигне с апачите и да го унищожи.

— Искате да кажете, че фортът трябва да се отбранява? Но кой за Бога, ще го стори? Ние нямаме войски!

— Ние ще го сторим, всички ние, а и вие с нас, сеньор Пирнеро.

Лицето на съдържателя стана два пъти по-дълго.

— Аз? — запита той стъписан. — Аз да стрелям? Да трепя хора? О, не, това няма да направя! Нямаме такъв навик в Пирна! Който застреля там французин, си подписва смъртната присъда или най-малкото доживотен строг тъмничен затвор. Може да се случи и тъй, такъв човек да бъде осъден на смърт, отделно десет години затвор и пет години лишаване от граждански права и полицейски надзор.

— Подобни неща се случват и по други места — засмя се Жерар — макар да превишава онова, което човек физически може да понесе.

— Значи така! Аз не стрелям.

— В такъв случай ще ви разстрелят.

Пирнеро пребледня.

— Аз идвам като пратеник на Хуарес и току-що се представих в кметството. Хуарес заповяда всеки жител да се въоръжи за отблъсване на неприятеля. Алкалдът тръгна от къща на къща да сведе достояние тази заповед. На вас исках лично да ви го кажа…

— Но, сеньор, та аз през живота си и заек не съм застрелял!

— От такива хора изобщо няма нужда! — прозвуча откъм ъгъла.

Жерар се обърна. Още не беше забелязал спящия. Онзи се бе събудил от разговора и чул всичко. Сега седеше на пейката и гледаше равнодушно към другите отсреща. Жерар го огледа внимателно и каза:

— Извинявайте, сеньор! Мога ли да ви запитам кой сте?

— Да.

Запитаният изрече само тази дума. После изплю тютюна, който и в съня си бе държал в устата, извади от торбичката друг грамаден кравай и отхапа ново парче:

— И тъй името ви? — настоя Жерар.

— Хмм! Вие ме попитахте дали можете да запитате кой съм. Аз ви позволих, но не съм обещавал, че ще отговоря.

— Добре! Тогава си задръжте името и не се бъркайте в нашия разговор!

— А, ако е възбудил любопитството ми?

— В такъв случай не бива да се учудвате, ако и вие възбуждате моето любопитство.

Непознатият кимна бавно и избута тютюна от едната страна на устата към другата.

— Предполагам, че не сте съвсем неправ, но си имам причина да не споменавам името си, преди да съм узнал вашето. И как го казахте преди малко? Хуарес ви праща?

— Да.

— Значи го познавате? Бил сте при него? Знаете къде се намира?

— Да.

— Свързан сте с него, а не с ония проклети французи?

— Да, така е.

— Е, тогава ще бъдете ли и така добър да ми кажете кой сте?

— Можете да научите. Наричат ме Черния Жерар.

— Ее, при това положение всичко е наред. Името ви ми е известно. Ето предната ми лапа, дайте си и вие вашата!

Той протегна ръка на Жерар. Онзи се поколеба, но я пое.

— Изглежда, сте придирчив в запознанството. — каза му — Аз също съм такъв. Сега знаете името ми. Как е вашето?

— А, да, почти щях да го пропусна. — ухили се другият — Моето същинско име не Ви е познато. Аз самият вече кажи-речи съм забравил, че се казвам Уилям Саундърс. Но червенокожите ми дадоха друго име, което навярно сте чувал. То наистина не звучи красиво, но се надявам да е честно. Искам да си доставя едно удоволствие, като не ви го назова, а оставя вие да го отгатнете. Огледайте ме, мистър Жерар!

— Това много няма да помогне, сеньор. — отговори Жерар — Досега само констатирах, че сте американец.

— Янки, искате да кажете? Да, такъв съм. Но вие разглеждате целия човек, а то е погрешно. Вгледайте се само в муцуната ми!

Мършавият посочи с два показалеца лицето си. Жерар не можа да отгатне. Той поклати глава.

— Все още не? — попита чужденецът. — Е, нека ви облекча и направя ребуса по-понятен. Не гледайте нищо друго, освен моя нос! Как го намирате?

— Хм, растежът не е лош.

— Мислите ли? Но към кой сорт носове принадлежи?

— Орлов нос е малко да се каже — засмя се Жерар. — Може би лешоядова човка би било… ааа, nom d’une pipe, отгатнах!

— Хайде, давайте тогава!

— О, сеньор, бих могъл да ви обидя — рече Жерар.

— Да ме обидите? Глупости! Червенокожите ми дадоха името заради този нос и аз ще си го запазя за цялата вечност. Така, че не е нужно да се опасявате. Кой съм?

— Ако съм отгатнал правилно, вие сте един от най-прочутите трапери и скаути на Щатите и аз сърдечно се радвам за възможността да ви стисна ръката, сеньор.

— И аз също вашата, мистър! Кажете името!

— Нарекли са ви „Лешоядовия клюн“?

— Е, най-сетне! Да, аз съм човекът, който мъкне насам-натам това име. Сега ще отблъснете ли лапата ми?

— О, не! — възкликна Жерар зарадван. — Ето ръката ми.

Лешоядовия клюн беше известен като един от най-добрите, но и най-чудати ловци на Запада. Жерар изпита истинска радост да го срещне тук и му разтърси „предната лапа“ с извънредно голяма сърдечност.

— Но какво всъщност ви води във форт Гуаделупа?

— По този въпрос може би ще поговорим по-късно. Засега нека е достатъчен фактът, че търся Хуарес. Преди всичко останало е необходимо да обсъдим настоящето. Сега съм във форта, поради което изпитвам задължението да се включа в отбраната. Французите действително ли настъпват насам?

— Да.

— И Хуарес идва след тях?

— Или срещу тях. Както го възприеме човек.

— И на вас е поверил защитата?

— Да. При алкалда се намира неговата писмена заповед.

— Е, добре, значи хората са длъжни да ви се подчиняват — обобщи Лешоядовия клюн. И обръщайки се към Пирнеро, запита: — Та желанието ви да светите маслото на някой французин хич го няма, а?

— Не, не и не! Не съм подготвен за такива неща! — оплака се съдържателят.

— А кураж да изхвърляте посетители имате! Ама нейсе, няма да бъда злопаметен към вас. Останете да се гушите кротко на дюшека и си гризкайте лаврови венци. Аз ще застана на ваше място.

Пирнеро сграбчи ръката му.

— Сеньор, благодаря ви! Наистина ли ще го сторите? Ще се биете на мое място?

— Да.

— О, при това положение ви давам разрешение да плюете колкото си искате!

До този момент Резидиля бе слушала мълчаливо. Тя се страхуваше и тъкмо се накани да се възползва от настъпилата в разговора пауза, за да разкрие тревогата си на Жерар, тя бе нарушена. Отвън прозвуча тропот от множество копита и ниските прозорци почти бяха затъмнени от спрелите пред тях коне.

— Какво е това? — стресна се Пирнеро — Да не би французите?

Жерар пристъпи към прозореца, погледна навън и отговори:

— Не. Според облеклото, мексиканци са.

— Но толкова много! Резидиля, тогава на работа!

Вратата се отвори и гостите влязоха. Беше Стернау със спътниците си. Очите на тримата в салона се приковаха с удивление във фигурата му. Гъстата му брада беше израсла на острова далеч под гърдите и той продължаваше да я носи такава. Зад него идваше графът, който също така привлече погледите на трите чифта очи. Двете дами бяха забулени.

— Вие ли сте съдържателят? — обърна се Стернау към Пирнеро.

— Да, сеньор.

— Имате ли помещения за всички нас?

— О, стаи на разположение има достатъчно!

— А конете?

— Те ще имат добра конюшня и грижи — обеща Пирнеро. — Стига само да знам, че дамите и господата действително ще останат. Сеньор, дългът ми повелява да ви обърна внимание на една голяма опасност: французите имат намерение да нападнат форта.

— Откъде го знаете?

— Хуарес е изпратил онзи сеньор да отбранява форта до идването на апачите.

Стернау огледа двамата мъже. По лицето му пробяга лека усмивка.

— Как се казва сеньорът, когото имате предвид? — попита той съдържателят.

— Черния Жерар.

Тогава Стернау прекрачи към двамата ловци и поздрави вежливо:

— Ако не се лъжа, тук виждам хора, които не се страхуват от французите и ще помогнат в отбраната на форта.

— Откъде вадите тези заключения, сеньор? — запита Жерар.

— Мисля, че Лешоядовия клюн няма да обърне гръб на никой французин.

— Какво, познавате ли ме, сър? — удиви се ловецът. — Откъде?

— От по-раншни времена, когато правехте първите си стъпки като трапер. Лице като вашето не се забравя. Но да поговорим за настоящето! Какви приготовления са направени за отбраната на форта?

— О, почти никакви — поясни Жерар.

— В такъв случай бързината е крайно необходима. Или имате намерение да дочакате неприятеля в открито поле?

— За тая цел сме твърде слаби.

— Значи в укреплението?

— Да.

— Кои са защитниците?

— Малкото жители. Но аз веднага ще изпратя за вакуеросите от околността.

— Правилно ще постъпите, сеньор. Впрочем можете да разчитате и на нас.

— О-о, искате да се включите в битката?

— Ако стане необходимо, да.

Жерар понечи да даде израз на учудването си, когато откъм кухнята долетя силен вик. Вакуерото Анселмо от хасиендата дел Ерина беше отворил от любопитство кухненската врата да види посетителите. Сега стоеше там, вперил широко отворени очи в главатаря на мищеките. Индианците имат оскъдна окосменост по лицето. Ето защо вождът малко се бе променил и с лекота би могъл да бъде разпознат от някой стар познайник.

— Бизоновото чело! — извика вакуерото.

При назоваването на това име Жерар и янкито скочиха да видят какво става там. Вождът хвърли един изпитателен поглед на вакуерото. Въпреки дългия промеждутък от време, той го позна.

— Анселмо! — викна.

— Santa Madonna! Наистина ли си ти, Бизоново чело?

С този възглас вакуерото се втурна към главатаря и сграбчи ръцете му.

— Да, аз съм. — потвърди сериозно мищекът.

— Ама хората говорят все пак, че си мъртъв!

— Бизоновото чело е жив.

— Но другите, другите?

— Те също са живи.

Резидиля изкрещя и улови ръката на вожда.

— Какво каза човекът? Ти си Бизоновото чело, главатарят на мищеките?

Аз съм — повтори той с ненарушимото спокойствие на индианеца.

— Боже милостиви, извършват се знамения и чудеса! Татко, това е Бизоновото чело, който беше изчезнал с Ема и другите. Вожде, правилно ли чух? Ти каза, че те са живи.

— Всички са живи.

Преди говорещата с трескава бързина девойка да успее да зададе нов въпрос, вниманието й беше отвлечено. Вакуерото бе спрял поглед върху фигурата на Стернау.

— Сеньор Стернау, о, Сеньор Стернау!

С този вик човекът подскочи към исполина. Онзи му протегна ръка.

— Значи познахте и мен, Анселмо?

— О, кой не би познал спасителят на хасиендата дел Ерина!

В миг и Резидиля стоеше до него.

— Истина ли е? Вие сте сеньор Стернау?

Зачервеното й от вълнение лице се дигна с преобразен израз съм него. Той й кимна топло:

— Да, аз съм, сеньорита.

— Heigh-day^[8], Стернау, Господарят на скалите — прозвуча откъм масата. — Ето защо ме позна!

Тия думи изговори Лешоядовия клюн, след което изстреля надалеч дълга струя тютюнев сок зад пейките и масите.

— Матава-се! — провикна се и Жерар.

Сграбчила ръката на Стернау, Резидиля сякаш нямаше намерение да я пусне.

— Сеньор — заговори момичето възбудено, — понеже вие отново се появихте, вече вярвам, че и останалите са живи. Но къде са? Кажете бързо, за Бога!

Той описа кръг с ръка:

— Скъпо дете, всички те са тук. Не липсва никой.

Ема вдигна воала. Тя беше понапълняла, но не много състарена. Резидиля я позна тутакси.

— Ема, моята Ема!

— Резидиля, скъпа!

Хлипайки високо, двете жени полетяха в обятията си. Те стояха прегърнати в продължение на минути, докато най-сетне Ема попита полугласно:

— Жив ли е още татко?

— Жив е. — потвърди Резидиля радостно.

Ема освободи ръце от братовчедка си, отпусна се бавно на пода и с молитвено дигнати ръце промълви:

— Благодаря ти, о, мили Господи, благодаря!

Нито едно око не остана сухо.

— Преди малко получихме писмо от вуйчо. — забеляза по едно време Резидиля — После ще го прочетеш, скъпа Ема.

Сетне се наведе към братовчедка си и я вдигна от пода.

— Няма ли да поздравиш и татко? — попита тя.

Сега всички се огледаха за Пирнеро. Той беше изчезнал или поне половината от него. В салона се намираше само долната част от тялото му, горната висеше навън към улицата. От вълнение той не знаеше къде да се дене, не беше в състояние да удържи плача си, но и не искаше това да се забележи. По тая причина беше отишъл до любимия си прозорец и подал глава и рамене навън, за да не се чуят хлипанията му. А когато дъщерята със сила го издърпа вътре, разплака се шумно като дете, прегърна Ема и извика:

— Пуснете ме, хора, иначе ще се задуша от радост!

После притисна бързо и племенницата и изскочи през вратата.

— Но, Ема, представи ме и на останалите сеньори — помоли дъщеря му.

Братовчедката избърса сълзите си и попита:

— Кого искаш най-напред да поздравиш, Резидиля?

— Дон Антонио Унгер, твоят годеник.

Ема се усмихна дяволито и подкани все още през сълзи:

— Потърси го! Искам да видя дали ще го откриеш!

Резидиля огледа изпитателно мъжете и посочи Мариано:

— Този е.

— Не отгатна! Този е сеньор Алфонсо де Родри…, исках да кажа, мосю де Льотровил.

— Де Льотровил? Мариано? — запита в същия миг един глас от задната маса. Лешоядовия клюн беше задал въпроса.

— Да. — отговори Мариано — Познато ли ви е името ми?

Янки бързо приближи.

— Зная го много добре. Един англичанин го спомена пред мен.

— Англичанин? — запита Мариано припряно — Как се казва?

— Лорд Дридън.

Мариано улови събеседника си за ръката и извика възбудено:

— Къде го видяхте? В Англия?

— Не, тук в Америка, долу край морето в Ел Рефугио?

— Всъщност това е тайна, но като виждам как стоят нещата, мога или по-скоро съм задължен да говоря по въпроса.

— Говорете спокойно, сър, няма да си навлечете беда.

— Бях препоръчан на лорда като водач — поясни Лешоядовия клюн. — Той се яви в Мексико като английски пълномощник и стовари незабелязано от французите големи запаси от оръжия и муниции. Освен това носи и много пари. Целият този товар трябва да потегли нагоре по Рио Гранде дел Норте.

— За кого? — прекъсна го Стернау.

— За Хуарес — обясни американецът. — Аз бях изпратен напред да уведомя президента за пристигането на тези неща и да попитам на кое място желае да ги прибере.

— Ах, и лордът лично ли ще присъства? — запита Мариано. — Трябва да говоря с него. Кога ще пристигне?

— Това още не може да се каже определено. Налага се да отида първо при Хуарес и после да се върна. Лордът ще се съобрази с волята му.

— Благодаря ви за радостната новина и ще използвам всяка възможност да изразявам признателността си.

— Значи не беше този! — прошепна Резидиля на братовчедка си — Но той тогава?

Ема посочи Антон Унгер:

— Този тук. Отскоро ние вече не сме сгодени, а се венчахме тихомълком в Гуаймас. Сеньорът до него е капитан Унгер, моят девер.

Резидиля отиде до двамата и им подаде ръка с благопожелания.

— А този сеньор? — попита тя, посочвайки дон Фернандо.

— О, тук ще има да се маеш! Нали някога беше в течение на нещата в хасиендата дел Ерина?

— На всички.

— Чула си също, че дон Фернандо де Родриганда е починал?

— Да.

— Е, ето че дон Фернандо е тук. Той е жив!

Изумлението на Резидиля не можеше да се опише. Старият граф й кимна усмихнато и помилва красивите й коси.

— Имам много да ти разказвам — каза Ема. — А последният сеньор е Миндрело, който беше затворен заедно с дон Фернандо.

— Да, но липсва още един, скъпа Ема! Мечешко сърце, мъртъв ли е?

— Не, той е жив. Но вчера временно се отдели от нас, за да последва дирята на апачите, които предвожда неговият брат.

Тези думи сякаш бяха специално изговорени да привлекат обекта на разговора. Вратата в този момент се отвори и влезе Мечешко сърце. Никой не беше доловил стъпките на коня му. С един-единствен поглед той схвана нещата и пристъпи към Стернау.

— Какво ще прави моят бял брат? — попита. — Ще вземе ли участие в борбата на тази страна?

— Аз съм твой приятел — заяви Стернау. — Твоят враг е и мой враг.

— Тогава нека белият ми брат вземе оръжията си, защото французите скоро ще дойдат.

— Видя ли се с Мечешко око?

— Не. Очите ми не видяха нито един апач. Вървях по тяхната следа вчера до мръкване и тази заран веднага щом денят започна да сивее. Тогава техните дири се съединиха с пътеката на французите, които се бяха изтеглили на изток. Едните следи бяха само от четвърт ден, а другите около един час по-стари. Следователно воините на апачите са непосредствено зад французите. Но врагът не е яздил към форта, а се е отправил към планините на Рио Гранде.

— Моят червен брат не продължи ли да следва дирите?

— Не, трябваше да яздя бързо към форта, за да известя, че неприятелят приближава.

— Само конници ли бяха?

— Да.

— Имаха ли оръдия?

— Стрелящи коли не са имали със себе си.

— Тогава нека видим какво може да се направи. Кога ще стигнат до форта?

— Ще мине повече от час.

Стернау кимна на Жерар да се приближи.

— Поставям се на ваше разположение. — заговори му той — Сега ще ви кажа кои сеньори ще се бият с вас. За Бизоновото чело, вождът на мищеките вече сте чувал?

— Да.

— Е, този тук е Мечешко сърце, вождът на апачите, а следващият е Гърмящата стрела, за когото сигурно също така сте слушал. Другите двама сеньори също ще вземат участие в битката. Само дон Фернандо ще помоля да остане като закрила на дамите.

— Кой ще командва? — запита Жерар.

— От само себе си се разбира — Вие — отговори Стернау. — Хуарес ви е поверил този пост.

— О, не, сеньор — отвърна Жерар. — Не настоявайте! Какво съм аз, когато е тук Господарят на скалите, ами Бизоновото чело, Мечешко сърце и Гърмящата стрела! Ще ви помоля да поемете водачеството!

— В такъв случай бих носил и отговорността.

— Убеден съм, че това не ви плаши.

— Е, добре, нека не губим време в спорове. Ще изпълня желанието Ви, но първо да огледам форта.

— Аз ще Ви водя.

Двамата мъже се отправиха да разгледат отбранителните съоръжения. Фортът беше малък, разположен край брега на реката, върху тясно, стръмно спускащо се скалисто възвишение, по което водеше само един път за ездачи. Единствената му укрепителна линия се състоеше от дървени колове, но поради естественото си положение бе лесен за отбраняване, доколкото нямаше да бъде нападнат с оръдия или със значително преимущество в силите. Бяха се събрали едва двадесетина въоръжени мъже, но все пак достатъчно да удържат за известно време триста французи.

След отдалечаването на Стернау и Жерар, Мечешко сърце също излезе от салона. Той скоро намери онзи когото търсеше — Пирнеро, който се бе отправил обратно към дюкяна да овладее на спокойствие вълнението си.

— Белият мъж има много неща — заговори го апачът.

— Имам всичко, което е нужно — увери Пирнеро.

— Какви пари най-много обича да взема белият мъж?

— Всички, които вървят тук.

— Има ли моят брат също и бои?

— Да, всякакви видове.

— А има ли и орлови пера?

— Налице са.

— Има ли той дрехи за червените мъже?

— Имам красиви индиански костюми, изработени от бели скуав.

— А има ли също така наметала, направени от кожа?

— Не, но имам кожата на една сива мечка.

— Тогава нека бледоликият ми позволи да потърся каквото ми е необходимо. После веднага ще заплатя.

Мечешко сърце заключи грижливо отвътре и започнала избира различни неща.

През това време възбудата от срещата беше поулегнала. Ема стоеше в кухнята при вакуерото, който не смогваше да й разказва за хасиендата и баща й. Резидиля донесе писмото.

— Значи толкова твърдо е вярвал в моята смърт! — въздъхна Ема.

От очите й отново започнаха да се ронят сълзи. За да я разсее, Резидиля донесе писмото.

— Сега трябва да се погрижа за ядене и напитки. Искаш ли малко да ми помогнеш?

— С удоволствие.

— Благодаря! Но нека преди това ти покажа стаята.

По този начин мислите на Ема се насочиха към делнични неща и душата й полека се успокои.