Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Горската роза (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Benito Juarez, –1884 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Бенито Хуарес

Немска. Първо издание

Редактор: Е. Христова

Художник: Б. Ждребев

Техн. редактор: Кр. Коченджиев

Коректор: Я. Петрова

Формат: 84/108/32

Дадена за набор: юли 1992 г.

Излязла от печат: октомври 1992 г.

Компютърен набор: СД „Н и К“

Печатница „Ат. Стратиев“ — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от trooper

13. Завземането на хасиендата

Няколко дни по-късно равнината, простираща се северно от Монклова, потрепери под ударите на копитата на галопиращи коне. Триста ездачи препускаха по откритата, обрасла с къса нежна трева прерия. Бяха облечени кой как намери и различно въоръжени, но както изглежда образуваха един съпринадлежащ отряд.

Начело яздеха трима мъже — двама възрастни и един по-млад. Единият от възрастните беше Пабло Кортейо, а младият — Хосефа, неговата дъщеря, облечена в мъжки дрехи, а и по мъжки маниер седеше на седлото. Това изглежда не й беше леко, както се разбираше от несигурната й стойка. Третият не беше чак на годините на Кортейо. Лицето му имаше неприятни и отблъскващи черти. Беше въоръжен до зъби и с вид на човек, с когото не можеше безнаказано да се отнасят. По всичко личеше, че в момента физиономията му е придобила по-мрачен израз от обичайния. Пронизващите му очи обхождаха със зорък поглед хоризонта и се връщаха недоволно на близката околност.

По едно време мексиканецът изръси едно проклятие и подхвърли:

— Кога ще има край тая проклета езда, сеньор Кортейо?

— Потърпете само още малко. — отговори онзи — Сега ще завием наляво и ще можем да слезем от конете.

— Къде? Та аз не виждам хасиендата!

— Погледнете отсреща наляво! Виждате ли тъмната ивица? Това е гора.

— Гора? Значи смятате, че трябва да отсядаме в някаква си гора? Аз Ви доведох хората си, за да струпат хубава плячка покрай службата си при вас, а не да се мотаят по горите.

— Че кой Ви е казал пък това? Става въпрос за кратък престой, а не за дълго пребиваване в гората.

— Дори и този престой не е нужен.

— Така ли мислите? А какво ще стане, ако в хасиендата има французи?

— Demonio, това е вярно! Те са плъзнали навсякъде наоколо. Но според мен хасиендата дел Ерина е разположена доста изолирано. Какво ще правят там французите?

— Да, разположението й е уединено, но все пак северно от окупираната Монклова. При това положение е близко до ума, че неприятелят ще я завладее, за да разположи едно отделение като аванпост.

— То навярно не би било голямо.

— Действително се очаква да е така. Същевременно е вероятно в този случай неприятелят да укрепи хасиендата.

— Хм, може би имате право. Да изпратим тогава един съгледвач да събере сведения. А сега да ускорим ездата, та да стигнем по-бързо гората!

Макар и да имаше същия вид от по-ранните години, хасиендата дел Ерина днес предлагаше един не много миролюбив изглед. На всеки ъгъл бяха изкопани окопи, в които стоеше на пост по един френски часовой, а из двора се търкаляха известен брой войници, определени да бранят хасиендата под командата на един капитан. Последният седеше горе в трапезарията и разговаряше с хасиендерото и неговата приятелка Мария Хермоес.

Арбелец лежеше уморено в един хамак. Откак изгуби детето си, той доста се бе състарил. Косите му бяха дълги и снежно бели, с почти прозрачния нюанс на лед. Фигурата му бе изсушена и сгърбена. И на старата Мария се бяха отразили годините, но изглеждаше далеч по-жизнена от своя господар.

Офицерът не беше много възрастен, ала посредствен човек — нито добър, нито лош, не умен, но не и глупав. Току-що напусналият го войник му бе връчил някакво запечатано писмо, доставено от един кавалерист.

— Ще ме извините, но трябва да го отворя! — каза той на Арбелец — Службата преди всичко.

Капитанът разпечата плика. Докато го четеше, лицето му прие напрегнат израз. Сетне сгъна отново листа, прибра го и подметна:

— Получих една новина, която ми е както приятна, така и неприятна.

Арбелец го погледна, без да го подкани с някой въпрос да говори. В присъствието на французите той се пазеше да не заподозрат, че е привърженик на Хуарес.

— Понеже знам, — продължи французинът, — че не сте враждебно настроен към нас, ще си позволя да ви кажа за какво се касае. Сигурно ви е известно докъде са окупирали страната нашите войски?

— До Чиуауа — отговори хасиендерото с потисната въздишка.

— Така е. А може би сте чул, че бившият президент Хуарес е забягнал досами границата на страната?

— Да, до Ел Пасо дел Норте.

— Да го прогоним и оттам, беше нашата задача. Трябваше или да бъде пленен, или изтикан в Северна Америка. Ето, че това вече се е случило.

— Ах, наистина ли? Той е… пленен?

— Не, за жалост не.

— Значи прогонен?

— Да. Пасо дел Норте е наше притежание, както ме известяват тук. Освен това навярно знаете онзи разположен край Рио Гранде форт, който се казва Гуаделупа?

— Да, зная го — отвърна хасиендерото, ставайки още по-внимателен.

— Той също е паднал в нашите ръце. Следователно сега цялата северна граница е в наша власт. Там, както прочетох, сме извоювали няколко победи. Пасо дел Норте и Гуаделупа са наши. В едно сражение сме унищожили един отряд от хиляда ловци и враждебно настроени апачи и накрая в ръцете ни паднал известният генерал на Щатите — Ханърт, който трябваше да отнесе пари на Хуарес.

Педро Арбелец се постара да прикрие уплахата си.

— Значи са спипали парите? — запита.

— Разбира се, пишат ми, че са доста милиончета.

— В такъв случай ви желая щастие, сеньор капитане.

— Благодаря, мосю! Та то и друго не се очакваше, освен пълна победа навсякъде. Нашата славна армия е получила школовката си по всички кътчета на земята. Ние пожънахме победи в Африка, Азия и Америка; Европа трепери пред нас; някакъв си Хуарес с шепа диваци, просто ще бъде пометен и смазан от нас.

В този момент влезе един унтерофицер, водещ някакъв безобидно изглеждащ човек и доложи:

— Капитане, този мъж току-що пристигна. Иска да говори със собственика.

По време на това съобщение очите на капитана бяха отправени към унтерофицера. Непознатият използва възможността да даде на хасиендерото незабелязан знак. Вярно, Арбелец не разбра знака, но си каза, че човекът е воден насам от някакво намерение, което трябва да остане скрито за французите и реши да го подпомогне. Офицерът се обърна към човека:

— Ние сме аванпост и не бива току-тъй всеки да се пропуска. Кой си?

— Аз съм беден вакуеро от околностите на Кастанюела, сеньор — увери тържествено запитаният.

— Каква работа имаш насам?

— На моя господар се случи нещастие. Няколко от най-добрите му стада побягнаха заедно с бизоните и той сега вече не се нуждае от толкова пастири, колкото по-рано. Освободи известен брой хора, сред които за жалост съм и аз. Познавам сеньор Арбелец като човек, който плаща добре и се отнася както трябва с хората си. Ето защо, дойдох да питам, мога ли да постъпя на работа при него.

— Имаш ли някаква легитимация или документ за освобождаване?

По физиономията на човека пробяга особена усмивка, но той отговори смирено:

— Сеньор, във Франция може да се постъпва така, но в Мексико никой не пита за такива неща. Да поискам такъв документ, означава да стана за смях.

— За съжаление, аз трябва да се придържам не към вашите порядки, а към моите предписания. Тук мога да допусна само хора, които са в състояние да се легитимират.

Тогава хасиендерото се намеси. Той наистина не познаваше човека, ала въпреки всичко каза:

— Сеньор, за този човек не е необходима легитимация. Аз гарантирам за него.

— Това е нещо друго, мосю. А знаете ли и как се казва?

Хасиендерото реши да назове първото хрумнало му име.

— Този вакуеро се казва Овидио Ребандо. Брат му работеше навремето при мен и аз бях много доволен от него.

— В такъв случай сигурно имате намерение да го наемете, мосю? Добре, давам ви моето разрешение, а аз ще впиша името му в домашния регистър, който водя за хасиендата.

— Благодаря, сеньор, и моля за извинение, задето ви създавам толкова грижи.

— Е-ех, де да се изчерпваха с това грижите — отвърна офицерът, като се надигна да си върви, — щеше да е приятно и лесно да си комендант на аванпост. Другото, което още трябва да ви кажа, че може би скоро ще се сбогувам с вас.

— Ще съжалявам, сеньор! — насили се да каже Арбелец.

— Изглежда, подготвя се съсредоточаване на войскови части за някой голям, силен удар. Писмото съдържа заповед да поддържам готовност.

— Толкова скоро ли се очаква, сеньор?

— Днес или утре, още не. Та нали минават дни, докато една заповед от Главната квартира стигне до тези отдалечени райони. Адио, мосю!

Офицерът тръгна. Не му бе минало през ума, че големият войскови удар и неговата собствена готовност за марш никак не се връзват с извоюваните победи, за които бе споменал. Сега Арбелец и Мария Хермоес се озоваха насаме с така наречения вакуеро.

— Е, драги ми приятелю, надявам се, че си доволен от мен — каза му хасиендерото. — Заради теб изрекох една неистина, нещо, което иначе никога не правя.

— Благодаря ви, сеньор — отговори човекът. — Надявам се да мога да оправдая тази малка неистина. Не ми беше безразлично да видя хасиендата заета от французите.

— Не го ли знаеше?

— Не. А когато разбрах, все пак не ми се вярваше, че ще бъда разпитван официално от французите. Легитимация, удостоверение в Мексико!

Човекът се разсмя от сърце и Арбелец се присъедини.

— А сега ми кажи кой си! — подкани последния.

— Името ми е Армандо, сеньор. Идвам от Оаксака.

— От Оаксака? Я гледай, където сега се е вдигнало голямо въстание?

— Да. А чувал ли сте за генерал Порфирио Диас?

— Твърде много. Той е най-кадърният и храбър генерал, съществувал някога в Мексико и при това честен мъж, което за съжаление е рядкост.

— Е, в такъв случай сигурно ви е известно и, че Диас се надигна срещу знамето на Франция. Той подхвана французите от юг и желае Хуарес и неговият генерал Ескобедо да подемат от север.

— Само да пожелае Бог това да се осъществи!

— Защо да не се осъществи? Диас ми повери важни сведения, които да отнеса на президента.

— Охо, значи ти си куриер на генерала? — удиви се Арбелец.

— Така е, сеньор. Идвам от Юга и съм яздил без прекъсване дотук. Беше необходима немалко хитрост и предпазливост, докато премина през окупираните от враговете провинции. Полумъртъв съм от напрежение и се нуждая от един-два дена почивка. Вие ми бяхте описан като верен патриот и аз реших да се позова на гостоприемството ви.

— На това напълно можеш да разчиташ. При мен си добре дошъл и няма защо да се опасяваш за себе си и писмата, независимо от намиращите се тук французи. Трябва ли да съхраня документите ти?

— О, не, сеньор. Не е необходимо. Те са така добре скрити у мен, че никой не може да ги намери. Благодаря ви много за добрата воля.

— Беше казано с добро намерение. Къде смяташ да срещнеш Хуарес.

— До северната граница.

— При това положение ще трябва да ти съобщя една лоша вест. Преди малко капитанът получи известие, че французите са изтласкали президента от Ел Пасо.

— Мътните го взели! Сега задачата ми става дваж по-трудна.

— Вярно е, скъпи приятелю. Сигурно ще искаш да узнаеш къде се намира Хуарес?

— Налага се да отида до Ел Пасо, а там се надявам да разбера.

— Рискувано е.

— Навикнал съм на опасности, сеньор.

— Вярвам. Ако беше страхлив, Диас нямаше да ти повери една толкова важна мисия. Конят ти добър ли е?

— Може да се каже, но от дългия път много се изтощи.

— Избери си от стадата ми някой по-добър!

— Благодаря, сеньор, ще похваля отношението Ви пред Хуарес. А сега ще имате ли добрината да ми кажете къде да се настаня?

— Това зависи изцяло от теб. Ти действително ли си само вакуеро?

— Хм! Принуден съм да се представям за такъв.

— Добре, тогава ще трябва да си играеш тази роля. Аз те приех на работа, следователно ще бъдеш сред моите вакуероси. Те нощуват в едно помещение в приземния етаж или на открито пред къщи.

— Ще мога ли безпрепятствено да излизам и влизам?

— Разбира се. И понеже за другите си вакуеро, не бива и да нареждам да те обслужват тук. За храна и напитки ще се погрижат моите хора. А когато имаш някое друго желание, необходимо е само да ми го съобщиш.

— Благодаря, сеньор. Не се нуждая от нищо друго, освен от почивка и от по-добър кон. Тия две неща Вие вече ми предложихте. Доволен съм.

Той се оттегли. Когато беше затворил вратата зад себе си, Мария заговори:

— Знаете ли, сеньор, че се впускате в опасно начинание? Ако французите открият, че човекът е пратеник на Диас?

— Би било много жалко. Но какво ще напакости на мен?

— Та нали заявихте, че познавате и него и брат му.

— Вярно е. Но в това все още не съзирам никаква опасност. Нима мога да знам, че човекът, който иска да постъпи при мен на работа, е, тъй да се каже, шпионин?

— Хм. Огледахте ли го внимателно? Хареса ли ви се?

— Да ми се е харесал? Я стига, да не съм жена, сеньора — пошегува се Арбелец.

Мария Хермоес бе принудена да се усмихне, но продължи загрижено:

— Не това имах предвид. Разгледахте ли очите му? Неговият поглед не е добър. Такъв един непрекъснато шарещ.

— Хмм, да. Очите му бяха доста неспокойни, обхождаха стаята, сякаш търсят нещо, а не го намират.

— Това и на мен направи впечатление. Имаше двулични, вероломни очи. Аз не бих му оказала доверие.

— Няма и да е необходимо. Той ще си почине и отново ще тръгне. Дали е добър или лош, не ни влиза в работата.

Междувременно Армандо се бе присъединил към каубоите, които обитаваха приземния етаж. Той получи храна и питие и в хода на разговора разбра всичко, което го интересуваше. По-късно напусна къщата и се отправи при другите пастири, които бяха насядали по обичая край огъня. Тук допълни сведенията си и до вечерта беше достатъчно осведомен. Сега се опъна на тревата, уви се и даде вид, че ще спи. Никой не го беше грижа за него и това му бе добре дошло.

Така настъпи полунощ. Вакуеросите спяха и Армандо можеше да се отдалечи, без тръгването му да обърне на някой внимание. Той направи един завой, да не го забележат френските часови и като се намери срещу входа, закрачи в права посока в нощта. Не беше стигнал кой знае колко далеч, когато съгледа някаква тъмна маса пред себе си.

— Стой! Кой е там? — запита полугласно един глас.

Тъмната маса се състоеше от хората, които търсеше.

— Аз съм, Армандо! — даде да го разпознаят той.

— Най-после.

Този възглас дойде от устата на Кортейо, който стоеше недалеч и сега приближи с дъщеря си и мексиканеца, яздил през деня до него.

— Как стоят нещата? — запита той.

— И зле, и добре — обясни шпионинът. — Хасиендата е окупирана от французи. Преброих към трийсетина човека.

— Че то, тогава съвсем не е толкоз лошо. Кой е предводителят им?

— Някакъв капитано, който хич не изглежда да е голям герой.

— Ще му видя сметката. А ти не разбра ли как им е щукнало да се насадят точно в хасиендата?

— Третират я като аванпост.

— Това не е добре. И въобще всичко е, както го предвиждах. Хасиендата е разположена до границата. Ако им я отнемем, скоро ще имаме нова визита и ще трябва здравата да се тупаме.

Мексиканският предводител — до този момент мълчал — се обади:

— Налага се да се примирим. Нещата си имат и добрата страна. Заемем ли този преден пост, ще получим пряка връзка с Рио Гранде. Това е от голямо предимство за нас.

— Имате право. Необходимо е само да разположим достатъчно силен гарнизон в хасиендата, че да не могат да я заемат отново. Та нали тя ще образува базата, от която ще се зачеват моите мероприятия. Добре ли се пази?

— Доста небрежно — отвърна шпионинът. — На четирите ъгъла са изкопани окопи. Във всеки стои по един часовой, това е всичко. Останалите се търкалят из двора и хъркат.

— И капитано?

— Не, той се е наместил в една стая в постройката.

— А с вакуеросите как стои въпросът?

— Неколцина спят в приземния етаж, други на открито.

— Говори ли лично с хасиендерото?

— Да. Той е наивен човечец и повярва на всичко, което му надрънках. Освен това нямаме причина да се опасяваме от неговата храброст. Той е болен и слаб, свит, сякаш смъртта върви подире му.

— Значи няма да ни е тежка задачата — обобщи предводителят. — Конете ще оставим временно и ще се промъкнем пеша. Ще наръгаме четиримата часови, да не вземат да вдигнат тревога, след което се нахвърляме върху останалите. Но как ще постъпим с вакуеросите? И тях ли да пречукаме?

— Непременно! — обади се Хосефа.

— В действителност това не е нужно — отвърна Кортейо. — Аз ще стана собственик на хасиендата и тези хора ще са ми необходими за закрила на стадата.

— Тогава от мен да мине, ще ги оставим да си живуркат — изрази великодушие мексиканецът. — Няма да седнем да трепем само за развлечение, я. Най-главното е да се сдобием с плячка и тук споразумението, че всичко, което се намира в хасиендата, ни принадлежи, си остава.

— С изключение на Арбелец и Мария Хермоес — вметна Хосефа.

— Съгласен! И тъй, да започваме!

Няколко минути по-късно хората настъпваха към хасиендата. Тя бе обкръжена, след което мексиканците започнаха да прехвърлят предпазливо оградата. Но не им било писано да осъществят неусетно намеренията си.

Един от часовите се бе изправил на бруствера и се взираше в почти непроницаемия мрак, когато му се стори, че долавя някакъв неясен, странен шум. И понеже не можеше да вижда поради тъмнината, легна на земята и се заслуша. Сетне шумът стана по-отчетлив. Той приближаваше и звучеше като стъпки на много хора и точно пред него заскърца и оградата.

— Halte-la! Qui vive? — Извика той силно. — Стой! Кой е там?

Остана предпазливо на земята, стиснал пушката готова за стрелба и зачака отговор. Такъв не последва. В продължение на няколко секунди всичко беше безмълвно. После скърцането се поднови.

— Кой е там? — запита повторно. — Отговаряй или стрелям!

В същия момент видя право пред себе си да се появява над оградата една глава. Някакъв човек искаше да се спусне вътре. Вдигна рязко пушката и натисна спусъка. Изстрелът шумно раздра нощта. Разбудени, войниците наскачаха от постелята и сграбчиха оръжията, ала твърде късно — Едва бе прозвучал изстрела, силен глас извика отвън:

— Caramba! Ама че глупаво! Хайде вътре, напред!

Беше мексиканският предводител. Хората му се подчиниха. Веднага щом чуха призива, прехвърлиха палисадата и се спуснаха към французите, които независимо от тъмнината различаваха от своите хора. Екнаха няколко безполезни изстрела, разнесоха се проклятия, тук-там прозвуча агонизиращ крясък, после настана тишина.

Няколко прозорци на хасиендата се осветиха. Един бе отворен. Стреснат посред сън, капитанът бързо запали свещ и погледна надолу. Главата му ясно се открояваше на светлината.

— Какво става там долу? Защо се стреля? — провикна се той.

— За да си покажеш тиквата, дървеняко! — отзова се мексиканецът.

С тези любезности се прицели и дръпна спусъка. Куршумът прониза главата на офицера. Нито един от французите вече не беше между живите.

Спящите в приземния етаж вакуероси наставаха при първия изстрел и запалиха незабавно няколко трески борина. Втурнаха се да излязат, ала на вратата ги пресрещна Кортейо:

— Назад! Ние сме приятели!

— О, Dios! Сеньор Кортейо! — позна го един стар каубой.

— Да, аз съм. Ние пометохме французите. Надявам се, че сте добри мексиканци и държите за нас. Къде е Арбелец?

— В своята спалня вероятно.

— Дай борината!

Старият остави да вземат от ръката му дългата треска. Когато видя кой следва Кортейо, възкликна изненадан:

— Сеньорита Хосефа! Какво чудо!

Девойката не обърна внимание на удивлението му. Тръгна след баща си. Педро Арбелец естествено се бе разбунил от изстрела. Скочи от леглото и запали свещ. Пропукаха още няколко изстрела. Следователно се касаеше за сериозен инцидент. Нахлузи набързо дрехите и вече се канеше да напусне стаята, когато влезе Мария Хермоес.

— О, сеньор, какво може да се е случило? — запита разтревожено.

— Не зная — отговори той.

— Но това е битка! Чувате ли виковете?

— Битка? С кого ли пък ще се бият французите? Кой ще нападне хасиендата? Сигурно е възникнало някакво недоразумение.

— О, в такъв случай изстрелите биха престанали. Чухте ли онзи крясък? Боже мой!

— Santa Madonna, това беше предсмъртен крясък!

— Сега отново и още един!

— По стълбите се качват хора. Кои ли може да са?

Педро Арбелец поиска да излезе, ала вратата вече се отваряше. На прага застанаха две особи, осветени от парче борина.

— Кортейо! — извика Арбелец стъписан.

— Хосефа! — възкликна Мария Хермоес. Въпреки предрешването веднага позна девойката.

В ръката си Кортейо имаше запънат револвер, дъщеря му също. Зад тях се виждаха мрачните лица на неговите мексиканци.

— Да, аз съм. — потвърди, като влезе и затвори след себе си и Хосефа вратата.

— Боже мой, какво искате? — запита Арбелец.

— Веднага ще разберете. Нека поседнем!

— Да, да седнем! — добави Хосефа, когато се намести на един стол и огледа студено изплашените хора с кръглите си кукумявски очи. — Кой ще води разпита, татко?

— А-а, искаш да си направиш шега — ухили се той. — Добре, говори ти!

Давайки й думата, Кортейо се изтегна на един хамак и хвърли горящата борина на пода. Тук тя беше безполезна, тъй като гореше свещ. Докато си играеше с револвера, очите му се спряха с израз на жлъчна ирония и ненавист на Арбелец и Мария. През това време дъщерята спусна предпазителя на оръжието и се обърна към Арбелец:

— Питате какво искаме? Ще проведем над вас и онази там съд — Хосефа посочи Мария Хермоес.

— Шегувате се, сеньорита — рече Арбелец. — Ние нищо не сме ви сторили. Учуден съм да ви видя тук, сеньор Кортейо. Ще имате ли добрината да обясните появата си в моята хасиенда?

— Аз ще ви дам обяснението вместо татко — отвърна Хосефа. — Чухте ли напоследък нещо за нас?

— Да — потвърди старецът. — Но необходимо ли е да го споменавам? И бездруго не повярвах.

— Кажете го! Заповядвам ви!

Старият отстъпи крачка назад.

— Заповядвате? Във всеки случай аз съм този, който раздава заповеди тук!

— В това отношение много се заблуждавате — отговори Хосефа надменно. — Сега аз съм господарка на хасиендата дел Ерина, която искахте да ни отнемете с измама!

— Ако смятате да продължавате с тоя тон, ще повикам вакуеросите!

— Повикайте ги! — подигра се Хосефа.

Арбелец пристъпи към вратата. Но когато я отвори, го изгледаха дивите лица на неколцина гуериляси, застанали тук по заповед на Кортейо. Той отскочи стреснато.

— Какви са тези хора? Какво търсят тук?

— Това е моята почетна гвардия — поясни Хосефа. — Ще ми се да ви кажа, че нападнахме хасиендата с триста мъже. Французите са избити и вие се намирате в наши ръце.

— Аз? Във ваши ръце? Лъжете се, сеньорита. Може да сте нападнали и избили французите, аз обаче съм свободен мексиканец, комуто не можете да сторите нищо!

— Вие сте, който се лъже! Не сте свободен мексиканец, а наш пленник. Отбележете си това! Отговорете на предишния ми въпрос: Какво чухте за нас напоследък?

Педро Арбелец можеше само да влоши положението си. Пленник бил на тези хора? По-преди би се отбранявал, ала сега бе стар, слаб и болен, липсваше му силата на прежните години. Виждаше оръжията в ръцете на двамата, чуваше дивашките ревове, викове и ликуващи крясъци, носещи се от помещенията на хасиендата и това увеличи неговото объркване.

— Отговаряйте! — повели Хосефа. — Какво сте чули?

— Че сеньор Кортейо иска да става президент — отговори Арбелец.

— Президент? Ха! Цяло Мексико ще принадлежи на него и мен! Тази хасиенда бе завзета най-напред, защото си е наша собственост.

— Моя е! Аз съм я купил!

— Докажете го!

— Вече съм го доказал, притежавам покупен акт.

— Който е фалшифициран. Не сте купил хасиендата, по-скоро тя ви бе подарена, а покупният акт е издаден само за очи.

— Дори и така да е, хасиендата е мое притежание. А даже и да са невалидни правата ми, ще се върне на граф Родриганда, не на вас!

— Ба! Каквото принадлежи на графа, е и наше! Това не можете да разберете наистина!

— О, вече добре го съзнавам! — кипна Арбелец.

Гневът го бе завладял и започна да става по-смел.

— Съзнавате го? Хайде бе! — подигра се тя. — Само колко умно от ваша страна!

— Да, съзнавам го, — прогърмя. — Познавам вашата низост и прозирам цялата чудовищна измама. Подхвърленият граф Алфонсо е един Кортейо. Ето защо вярвате, че онова което принадлежи на Родриганда, принадлежи и на вас. Или ще отречете?

— Да отричаме? Пред вас? Та вие не сте с ума си. А каквото надрънка един побъркан, не е нужно нито да се потвърждава, нито да се отрича. Значи наистина сте купил хасиендата, скъпи ми сеньор Арбелец, и имате документ?

— Да. И който е добре съхранен.

— Дошла съм да го изискам от вас.

— Не е в къщи!

Хосефа подскочи от стола, сви юмруци и изсъска на Арбелец:

— Аха, няма го в хасиендата? Къде тогава?

— Документът се намира в сигурни ръце заедно с моето завещание. Не си правете труда!

Гневът на Хосефа нарасна, очите й мятаха мълнии.

— Съставил сте завещание? И сте определили наследник, комуто да принадлежи хасиендата? Кой е той?

— Тайната на завещанието си човек не разтръбява, сеньорита.

— Ще ви натикам в най-дълбокия зимник. Ще ви измъчвам, изтезавам и инквизирам по всички методи. Бавно ще гаснете от глад.

— Не се страхувам от смъртта.

Хосефа се изсмя сардонически.

— Старостта те е докарала до немощ — каза, — и вече не знаеш какво говориш. Но когато ударите на бича започнат да късат месата на гърба ти, поне ще можеш да изречеш това, което искам да чуя. С теб приключих. Сега тая!

Старата почтена Мария Хермоес бе изслушала този разговор с трепет и страх. Познаваше Хосефа, знаеше какво може да се очаква от нея и, че не се стъписва пред никоя жестокост. Сега идеше нейният ред.

— Защо напусна Мексико сити? — запита Хосефа.

— Исках да дойда в хасиендата — отговори Мария. — Сеньор Арбелец е мой приятел.

— Тъй, тъй, и в столицата нямаше приятели? Нима нямаше нас?

Старата жена сведе смутено очи. Можеше ли да каже, че страхът я бе пропъдил от Мексико сити? Но Хосефа й се притече на помощ:

— Страхуваше се от нас? Така ли?

Мария мълчеше. Хосефа продължи:

— Имала си право, дърта вещице. Ако беше останала в Мексико сити, вече да не си между живите. Столицата е нездравословно място за хора, проникнали в чужди тайни. Умно беше, дето избяга… Днес имам няколко въпроса към теб. Отговориш ли съобразно истината, поне съдбата ти няма да е толкова ужасна като на тоя вироглав пиргиш. Знаеше ли, че е направил завещание?

— Да — отвърна Мария.

— Знаеш ли кой ще е наследникът?

— Не.

Фрапиращо несигурно изговорено, това „не“ обърна внимание на Хосефа и тя се сопна на старицата:

— Не лъжи! Знаеш ли кому е завещал хасиендата?

— Да — профъфли старата колебливо. — На едни роднини.

— Знаеш ли кои са тези роднини?

— Мъжът е търговец във форд Гуаделупа, казва се Пирнеро.

— Пирнеро, това име трябва да се запомни. И този Пирнеро ще наследи хасиендата?

— Не той, а дъщеря му.

— Какво рече? Има дъщеря? И знае ли тя, че ще става наследница?

— Да, неотдавна сеньор Арбелец изпрати един вакуеро да извести.

— Вярно ли? И то наскоро? Значи човекът още не се е върнал?

— Да.

— Това е добре. Ще го изчакаме. Какво послание трябваше да предаде?

Мария погледна нерешително Арбелец. Той забеляза и каза:

— Продължавайте! Спокойно можете да кажете, каквото знаете. Не бива да измъчват и вас заради мен, сеньора.

— Нали чу, хайде говори! — подтикна я Хосефа.

— Вакуерото трябваше да помоли сеньорита Резидиля да ни посети.

Физиономията на Хосефа изрази ликуване.

— Така, наследницата ще бъде достойно посрещната. Ще й пожелая щастие по случай наследството. Ти присъстваше ли, когато Арбелец състави завещанието? Къде го изготви?

— В тази стая.

— И кой още присъстваше?

— Трима сеньори, дойдоха на коне и престояха два дни.

— Откъде бяха?

— Не зная.

— Не лъжи старо!

— Сеньорита, мога да се закълна с най-святата клетва, че не зная.

— Но сигурно си чула имената им?

— Единият беше наричан сеньор mandatario[1], другият — сеньор advocatore, а третият — сеньор secretario.

— Значи тези тримата са споменали пред вас само професиите си. Да не би някой от тях да взе завещанието?

— Да, сеньор mandatario. На сбогуване каза на сеньор Арбелец, че ще сложи завещанието на сигурно място.

— Може би все пак някой от прислугата и вакуеросите го е познавал?

— Никой не го познаваше.

До този момент Кортейо се бе люлял удобно в хамака и играеше ролята на мълчалив слушател. Сега започна и той да взема участие.

— Остави това, Хосефа! — посъветва. — По този начин няма да узнаеш нищо. Самият Арбелец трябва да се принуди към откровения. Ще го тикнем в зимника и няма да му даваме нищо за ядене и пиене. Гладът и жаждата ще го пречупят и ще му развържат езика. Ще ни каже къде се намира покупният акт, дори ще ни състави писмено удостоверение, че трябва да бъде връчен на нас.

— И смяташ да чакаш, докато го принудят гладът и жаждата? — запита тя.

— Да. Или знаеш нещо по-добро?

— Определено. Надявам се да ме оставиш да действам, както намеря за добре, татко!

— Първо трябва да знам, какво е?

— Ще узнаеш. Но сега имам още един въпрос към тоя тук. — Хосефа се обърна отново към Арбелец: — Mandatario наистина ли притежава завещанието?

— Да.

— Откъде е и къде живее?

— Няма да ви се удаде да го установите. Моето нещастие ме направи предпазлив, подозирах, че още не се е изчерпало и ето защо помолих онези трима сеньори да дойдат инкогнито. Те изпълниха желанието ми.

— В такъв случай този mandatario сигурно съхранява и покупния акт?

— Това няма да кажа.

— След няколко дни така или иначе ще го зная, понеже ще отредя да те затворят и да погладуваш, додето проговориш. Така че те питам за последен път!

— Да наредите да затворят мен, старият човек! Вие сте фурия, презряно същество, което не заслужава да го грее слънцето.

— Чуваш ли го, татко — запита Хосефа вбесена. — Да го затворят, ама преди това да му теглят един пердах!

— Има време и за това, Хосефа. Нека по-напред опитаме с глада.

Хосефа закрачи към вратата, отвори я и разпореди да влязат двама гуериляси.

— Тези хора да бъдат заключени в зимника. — произнесе тя. — Вие ще се погрижете за тая работа. Вържете ги!

Двамата мъже се спогледаха, сетне единият заговори:

— Добре. Само, че ще се съгласите, сеньорита, че ние не сме ваши слуги.

— А какво друго? — запита тя грубо.

— Обещахме да се бием за вашата кауза, но по никой начин не сме се обвързвали с подобна служба.

— Ще ви заплатя.

— Това можеше да се чуе по-рано. Колко предлагате, сеньорита?

— Всеки ще получи по една златна монета.

— Достатъчно е. Но не забравяйте и друго — поискахте да застанем в готовност до тази врата. През това време останалите плячкосват къщата и ние няма да получим нищо от онова, което заграбят.

— Имате предвид, че трябва да ви обезщетя? Ако ми се подчинявате, няма да получите по-малко, отколкото ви се следва.

— И колко ще е то, сеньорита?

— Нека първо видя каква плячка ще сдобият другите. Ще останете доволни от мен.

Двамата мексиканци се съгласиха и вързаха ръцете и краката на Арбелец и Мария Хермоес. Те се оставиха, без да окажат съпротива. Арбелец не мърдаше. Беше в безсъзнание. Под вълненията на този неочакван поврат, сломеният от горест мъж бе рухнал.

— Мъртъв ли е? — запита безчувствено Хосефа.

— Нека видим!

Гуериля се наведе и прегледа хасиендерото.

— Не е мъртъв. — поясни после. — Още диша.

— А ето предплатата.

Хосефа измъкна една копринена кесия и извади две златни монети.

— Благодаря, сеньорита! — произнесе събеседникът й. Какво да правим с тоя?

— Отнесете и двамата! Все ще има място в някой зимник, където да го напъхате на топло, заедно със старата кранта. Нека двамата гладуват, докато ги напусне последният дъх.

Единият взе Арбелец на ръце, другият — Мария Хермоес, а Хосефа ги последва. Промъкнаха се през вилнеещата сган към един зимник, където затвориха двамата пленници. Ключа взе Хосефа.

— Още днес ще получите обезщетението си. — каза на двамата си съучастници. — Не е нужно всеки да знае, какво се е случило. За мълчание ще бъдете двойно възнаградени.

Тръгна по тъмните стъпала и мъжете бавно я последваха. Когато бе изчезнала, единият спря и измърмори:

— Любопитен съм колко ще ни плати сеньорита Кортейо.

Другият замълча. Поради това първият продължи:

— Е, защо не отговаряш?

Запитаният пое дълбоко дъх и отвърна:

— По дяволите да върви цялата тая история!

— Как тъй? Че малко ли ти беше тая златна пара? Бързичко беше спечелена.

— Бих искал да не съм я спечелил!

— Caramba, не мислех, че си сълзлив и ти се мотаят такива бръмбари в главата!

— Слушай, ти ме познаваш. Не съм фасонлия и много ме е яд на някой да реве на друг щуротията, наречена съвест. Запрях стария с най-голямо удоволствие, защото ми беше платено. Ама като си помисля, че трябва да пукне от глад, все пак ми става жал за него.

— Глупости! Впрочем сеньоритата има право. Не е необходимо всеки да знае, какво се е случило.

— От мен със сигурност никой няма да узнае.

— От мен също. Ама и тая девица е истински демон. Горко на народа, ако баща й стане президент!

— Президент? — изсумтя другият. — Това няма да стане през целия си живот. Макар, че хич не ми дреме кой ще управлява страната. Тръгнали сме с тоя Кортейо, заради добрата заплата и да изживеем някое приключение. Това е всичко. Но да участваме във всяка мерзост на тоя честолюбив глупак, няма да я бъде.

— Ти си прав. Но да видим все пак дали няма да закачим нещо и от плячката. Всяко нещо си е с времето, угризенията на съвестта също. Ще ида да хвърля едно око какво мога да отмъкна.

Мъжете се разделиха. Единият тръгна да дири плячка. А другият с мрачна физиономия си проправи мълчаливо път през суетящите се насам-натам грабители, зави зад ъгъла на къщата и промърмори:

— Тоя старец няма да го забравя през целия си живот. Струва ми се, че и насън ще ми се явява.

Продължи да върви замислен, потръпна и продължи:

— Насън? Хм, може би дори в последния ми час.

— Последния час? Някои казват, че тогава свършва всичко, други пък, че тепърва почва нов живот. Caramba, ако човек трябва да замъкне на оня свят всичко, с което тук се е накиснал! И тоя Арбелец ще ми се овеси там горе, и все ще ми е пред очите, защото аз ще съм причина да хвърли топа от глад. От глад? Хмм, все пак не е задължително това да се случи!

Закрачи зад къщата, оглеждайки зидарията, а когато стигна до малък отвор, разположен ниско над земята, спря отново и изръмжа:

— Това ще е сигурно отдушникът на килията. Какво ли, ако спусна нещо за ядене? Могат да се доставят и няколко шишета с вода, стига човек да има предвидливостта да ги върже на някоя връв. Да, довечера, когато навсякъде стане тъмно, ще го сторя, заради смъртния си час и стареца, когото иначе през целия си живот няма да мога да залича от паметта си.

Бележки

[1] Мандатьор, адвокат, секретар (исп.). — Б.пр.