Карл Май
Бенито Хуарес (16)

16. Напрегната езда

Оставил града зад себе си, Андре полетя като Яростния ловец^[1] по протежение на рекичката Чувискар. За щастие по време на скитанията си през последните дни се бе запознал подробно с околността. До мястото на срещата — отстоящо на два часа път от града — достигна едва за половин. Тук спря и на няколко пъти имитира крясъка на горска кукумявка.

— Все още не са дошли. Напред! Да ги пресрещнем.

Дребничкият трапер продължи да язди със същата бързина, само при Алдама съкрати малко завоя. Към два часа просветля дотолкова, че поне можеше да вижда малко по-надалеч, а един час по-късно Андре достигна мястото, където реката се влива в Рио Кончос. Спря и промърмори:

— Преминаването бе определено за тук. Трябва да се поогледам.

И доколкото позволяваше дрезгавината, започна старателно да претърсва местността.

— Още ги няма — гласеше резултатът.

Сетне Андре отново възседна, преплува Рио Кончос и пое между реката и Ляно де лос Кристианос в посока север-североизток. Вече се разсъмна. Сега имаше възможност да оглежда внимателно равнината, по която яздеше. Не се забелязваше и следа от търсените. Така продължи да язди до късните часове на предобеда. Конят му бе близо до рухване. Едва си поемаше дъх. Дребосъкът разбираше, че спре ли ездата, животното ще се строполи, ето защо го пришпорваше отново и отново. Ето че наближи предпланините, зад които протича Рио Гранде дел Норте. В един момент забеляза дълга, тъмна линия, проточваща се от една долина между две възвишения. Изправи се, за да може да вижда по-добре и възкликна ликуващо:

— Те са!

И в същото време смушка с шпори клетото животно в слабините. То вече не галопираше, а препускаше лудешки. Линията ставаше все по-отчетлива, приближаваше. Сега можеха да се различават отделни фигури.

Отпред яздеха главатарите Бизоновото чело, Мечешко око и Мечешко сърце като съгледвачи. На известно разстояние ги следваше Хуарес, задълбочен в момента в сериозен разговор със Стернау и граф Фернандо. Зад тях яздеха белите ловци и индианците в дълга, змиеподобна индианска нишка. Отдавна бяха забелязали ездача.

— Кой може да е? — запита Хуарес.

— УФ! — извика Мечешко сърце. — Малкият мъж!

Стернау се вгледа по-внимателно и потвърди:

— Да, действително, това е Малкия Андре, когото сте пратил до Чиуауа, сеньор.

— Защо ли идва да ни пресрещне? — попита Хуарес.

— Трябва да се е случило нещо важно.

Дребничкият трапер вече бе съвсем близо. Конят му бе провесил дълъг език. Очите му бяха кървясали. Пъхтеше като локомотив и се придвижваше с отделни отчаяни скокове. И ето, почти до Хуарес, скочи за последен път. Но Малкия Андре вече бе напуснал седлото с невероятна смелост и се намери на земята, докато животното се преметна и остана да лежи. Той измъкна хладнокръвно револвера си и тегли един куршум в сляпото око на изтощеното до смърт животно.

— Какво ви е дошло на ума, сеньор Андре? — запита президентът. — Та това трябва да е била дяволска езда.

— Действително, сеньор — отвърна дребосъкът задъхан. — Но до няколко минути целият ни отряд ще се носи в подобна езда. Сеньорита Емилия ме праща. Преди девет часа потеглих от дома й.

— Невъзможно!

— Погледнете коня ми! Яздих го до смърт.

Белите ловци сключиха наоколо кръг, докато индианците се държаха невъзмутимо по-далеч.

— Отнася се до Декрета на Максимилиян, според който всеки републиканец трябва да се третира като разбойник и да бъде убиван — осведоми останал без душа малкият ловец.

Очите на президента запламтяха.

— По този начин той повторно подписва смъртната си присъда.

— Само, че по-напред на други хора. Вчера в Чиуауа дойде заповед всички републиканци да бъдат избити…

— Наистина ли? — подскочи Хуарес.

— Да, предишните двадесет и още четиридесет заложници трябва да бъдат разстреляни следващата нощ в два часа.

— Длъжни сме на всяка цена да ги спасим! Къде ще се състои това зверско клане?

— Край града, най-вероятно до реката.

— Колко време сте яздил, казвате?

— Девет часа.

— Значи ние се нуждаем от единадесет, ако не искаме да съсипем до смърт конете. Каква войскова част е определена за извършване на екзекуцията?

— Един ескадрон и целият офицерски състав.

— Аха, това е добре. И ще се осъществи тайно?

— Да. Само сеньорита Емилия го знае.

— И ви изпрати?

— Да.

— Ако не бяхте ни срещнал навреме?

— Намерението й е да чака до полунощ, сетне да свика републиканците.

— Това би предизвикало голяма кървава баня, защото изглежда в Чиуауа малцина сеньори са герои. Ще можете ли да издържите на ездата обратно?

— Да, сеньор Хуарес.

— Добре! Преди всичко трябва да се уведоми колкото може по-скоро сеньорита Емилия, че помощта идва, за да не предизвика градски размирици. Друго, най-бързите ни ездачи да препуснат напред и стигнат града преди два часа, та да предотвратят екзекуцията. С мисията до сеньоритата ще се заеме сеньор Андре. Моят брат Мечешко око познава ли Чиуауа?

— Моето око познава цялата страна — заяви вождът.

— Е, тогава нека моят брат отведе с помощта на другите вождове най-бързите воини до града, където ще ги срещна до реката. Останалите, чиито коне не са толкова бързи, ще дойдат по-късно. Вие, сеньор Андре, вземете един от нашите запасни коне!

Андре сне от мъртвото животно седлото и юздите и веднага започна да стъкмява предложения му кон.

— Аз ще придружа Андре. — обади се Стернау.

Хуарес смушка коня си към него.

— Добре, сеньор — рече полугласно, — изпълнете в такъв случай една моя молба. Не бих желал да се нахвърля ей тъй изневиделица върху французите.

— А-а, вие сте по-благороден от онези!

— Зачитам международното право. Вие ще отидете преди мен в Чиуауа. Искате ли да бъдете мой пратеник?

— Имате предвид да потърся коменданта като ваш пълномощник? Ще се отнесат ли с мен като към такъв?

— Предлагам на французите свободно изтегляне. Всичко друго предоставям на вас.

— Трябва ли да дам да се разбере, че знаем за планираната екзекуция?

— С нито дума. Но, сеньор Стернау, да приемем, че ви задържат?

— Не се безпокойте за мен. Дори и да ми се случи нещо, мога да разчитам на приятелите си. Адиос, сеньорес!

Стернау пришпори коня и препусна до Андре. След като бяха яздили няколко минути, се обърна и забеляза отряда на ездачите с по-добри коне, който ги следваше.

— Сега е десет часа сутринта — каза на немски. — Ще яздим единадесет часа, значи ще бъдем в Чиуауа към десет часа вечерта. Имаме достатъчно време. Знаете ли добре мястото, където трябва да се проведе екзекуцията?

— Не. — отговори Андре. — Но сеньоритата сигурно го знае.

— Ще дойда с вас при нея. Бих ви питал някои неща във връзка с родината, ала няма време. При бързината на ездата ни е за предпочитане да се мълчи. Да яздим един след друг!

Продължиха по най-краткия обратен път. Предобедът мина, слънцето достигна връхната си точка, отново започна да се спусна, без двамата ездачи да позволят почивка на конете си. Животните положително щяха да станат неизползваеми, но днес на това не биваше да се държи. Вече се свечеряваше, ала едва когато стигнаха Рио Кончос спряха да поемат дъх конете и да не ги вкарват сгорещени във водите на реката. Сетне отново продължиха в галоп.

Когато се озоваха в близост до града, Стернау се обърна към дребния трапер:

— Има ли тук някъде сигурно скривалище за животните?

— Да. Но пеша ли ще вървим до града?

— Разбира се. По-добре е да влезем колкото може по-незабелязано.

— Там вдясно има гора, в която бихме могли да ги вържем.

Така и направиха. После двамата мъже взеха оръжията си, закрачиха към града и стигнаха до улицата, по която вчера Андре бе влязъл и излязъл. Той сви мълчаливо по пресечката и Стернау го последва.

— Тук вляво е вентата, в която бях отседнал, хер — прошепна дребният мъж.

— А къщата на сеньоритата?

— Тук вдясно — високата, масивна сграда.

— Не се вижда светлина, но при всички случаи трябва да влезем!

— Стаите имат кепенци, които вечер се затварят.

На улицата бе много тъмно. До този момент двамата мъже не бяха попаднали на човек. Намериха входната врата затворена, но не заключена и влязоха. В коридора цареше мрак, но появата им явно бе забелязана, тъй като един глас запита:

— Кой идва?

— Кой е там? — отвърна с въпрос малкият ловец.

— Майордомът.

— Аз съм, Андре.

— О, слава Богу, сеньор! Очаквахме ви с тревога. Затворихте ли вратата?

— Да.

— В такъв случай мога да запаля свещта. Не вярвах, че ще дойдете.

— Сеньоритата вкъщи ли е?

— Да. Намира се в състояние на трескава възбуда. Свещта пламна и старият освети двамата мъже.

— О, още един сеньор! — възкликна майордомът. — Упълномощен съм да отведа само вас, сеньор Андре.

— Този сеньор е добър приятел. Наложително е да говори със сеньоритата.

— Тогава ме следвайте!

Служителят поведе Андре и Стернау нагоре по стълбите. Когато стигнаха вестибюла, в който се намираше слугинята, отсрещната врата се отвори и се появи Емилия. Беше доловила стъпките и нетърпението я подтикна да избърза към идващите. Андре бе пропуснал Стернау да мине пръв. Още щом попаднаха очите й върху високата фигура, спря изненадано.

— Кой е това? — попита. — Кой идва? Някакъв непознат?

Стернау леко се поклони.

— Да, непознат, сеньорита. Но ето един, който ще ме извини.

При тези думи отстъпи встрани. Емилия сега забеляза своя познайник.

— Сеньор Андре! — възкликна, отдъхвайки дълбоко. — Добре дошъл, хиляди пъти добре дошъл! Влизайте! Хайде, влизайте по-скоро при мен!

— Позволете преди това да ви представя сеньора! — помоли Малкия. — Това е сеньор Стернау, за когото вчера ви споменах.

— Сеньор Стернау, бъдете добре дошъл!

Емилия въведе мъжете в стаята, където вчера Андре на два пъти бе приет.

— Сядайте, сеньорес, и кажете каква вест ми носите!

— Добра — акцентира Андре, бързайки да разпръсне тревогите й.

— Слава Богу! Значи Хуарес идва?

— Да. Ще пристигне навреме. Осъдените са спасени.

— Дължат го на Вас, сеньор Андре. Помислете какви страхове и страдания са изживели! Те са убедени, че отиват на сигурна смърт и ще бъдат потайно и коварно избити, без дори да приведат нещата си в ред, че и без да се простят с близките си. Беше ли вече Хуарес на мястото на срещата?

— Не, наложи се да яздя срещу него.

— Навярно далеч?

— Прилично разстояние — отвърна дребосъкът скромно.

В този момент думата взе Стернау.

— Нека ви кажа какво се разбира под „прилично разстояние“, сеньорита. Сеньор Андре ни срещна при Рио Гранде дел Норте, което означава на петнадесет географски мили^[2] оттук, преминал го е за девет часа, кажи-речи все през нощта, а сетне повторно и с мен за единадесет часа. Това е едно, почти извън човешките възможности постижение. Когато стигна при нас, конят му се строполи под него. Без тази пожертвователност не бихме били в състояние да доведем помощ.

Емилия протегна и двете си ръце на ловеца.

— Благодаря ви, сеньор — произнесе с проблеснали от влага очи. — Вие доказахте, че един дребен мъж може да има голямо сърце. А сега да ви запитам, какви мерки трябва да се вземат за спасението на клетниците?

— Ние избързахме напред да ви кажем, че помощта идва. — осведоми Стернау. — Останалото зависи от обстоятелствата. Известно ли ви е точно мястото, където трябва да се състои екзекуцията?

— Да. Ако се върнете обратно по улицата, по която сте дошли и от края на града поемете надясно към реката, ще стигнете до мястото, където прави завой, наподобяващ полукръг. Полето се вдава, образувайки един вид полуостров и на него е определено да бъдат разстреляни хората.

— Реката там дълбока ли е?

— Дълбока и буйна. Поради това французите възнамеряват да хвърлят разстреляните във водите й и тя да ги отнесе.

— Значи затворниците не се надяват на никаква милост?

— Ни най-малка, още повече че присъства полковник Ларамел.

— Полковник Ларамел? Що за човек е този офицер?

— Той е прословут със своята жестокост, намира удоволствие в избиване на враговете и с пълно право би могъл да бъде наречен палачът на републиканците.

— Това е достатъчно!

Само тези думи изговори Стернау, но в тях звучеше някакво решение, което накара Емилия да се вслуша.

— Какво имате предвид, сеньор?

— Да поговоря с този човек.

— След битката, ако я преживее?

— Вероятно и по-рано.

— Сигурно ще бъде невъзможно, сеньор.

— Защо? Не би ли могъл човек да го намери при коменданта?

— Е, да. Днес имах всички причини да се осведомя подробно и чух, че всички офицери са се събрали при коменданта да изчакат при него часа на екзекуцията.

— Това е добре! Значи ще видя всички заедно.

— Как? Нима искате да отидете при тях? — уплаши се тя.

— Действително — заяви Стернау спокойно.

— Не бива да го правите! Та по тоя начин бихте се погубил!

— Не вярвам. Идвам като пълномощник на Хуарес и се надявам на свободен пропуск.

— Грешите, сеньор! Ще ви кажат, че нито с Хуарес, нито с някой негов пълномощник ще водят преговори, тъй като той е републиканец, а това означава бандит. Вие отивате срещу собствената си гибел!

Стернау се надигна от мястото си.

— Сеньорита, нима Ви изглеждам на някой, към когото е достатъчно само човек да протегне ръка, за да го спипа и разстреля?

— О, не, не! Вие ми приличате на една от онези фигури, за които разказват старите епически саги. Но какво е и най-силният исполин срещу малкия, коварен куршум?

— Подобни мисли не могат да ме разколебаят. Дал съм дума на Хуарес да отида при коменданта и ще я удържа.

— След като не можете да изпълните молбата ми, удовлетворете поне едно малко мое желание. Идете там под опеката на един познат!

— Кой е той?

— Не е някаква високопоставена личност, а старият вратар на кметството. Но той е честна и предана душа — рече Емилия с топлота. — Също като брат си, — моят майордом — се числи към най-непоколебимите привърженици на президента. Копнее за мига, в който Хуарес ще стане господар на Чиуауа и на драго сърце ще стори всичко да ускори този миг. От него чух, че офицерите са се събрали при коменданта.

— Мислите, че ще съумее да ми издейства безопасен вход и изход?

— Да, определено. В него се намират всички ключове на сградата.

— Е, добре. В края на краищата нищо не вреди да поговоря с него, но не бива да губя време.

— Тогава позволете да повикам по-напред майордома. Той ще ви заведе при своя брат.

Всичко бе обсъдено в подробности и скоро Стернау напусна къщата със своя водач. Двамата преминаха по няколко улици, без някой да ги види. Беше толкова тъмно, че едва ли биха могли да бъдат видени. По едно време стигнаха до някаква врата, пред която майордомът спря.

— Намираме се откъм задната врата на кметството, сеньор. — уведоми.

— И пред тази врата ще ме изчакате? — попита Стернау.

— Да. Почакайте малко! Ще се обадя на брат ми.

Той се изгуби зад ъгъла и Стернау остана сам. Мина четвърт час до завръщането на майордома.

— Видяхте ли се? — запита Стернау.

— Да. Веднага даде съгласието си. Само че пое по друг път. Чувате ли? Ето че се появи.

Наистина, от другата страна на вратата се долови шум като при слизане по стълби. После в ключалката внимателно бе пъхнат ключ и вратата се отвори.

— Влизайте! — прошепна се.

Стернау незабавно влезе и майордома го последва. Вратата бе отново заключена и се появи малък фенер, който вратарят носеше под дрехата си. Той вдигна светлината по Стернау и каза:

— Брат ми донесе известие, на което почти не мога да повярвам. Истина ли е, че Бенито Хуарес е наблизо?

— Така е. Той идва към Чиуауа.

— Светата Дева да Ви благослови за тези думи! Поставям се на вашите услуги за всичко, което е по силите ми да свърша. Моят брат ми съобщи за какво се касае. Той ще ви чака тук, а ние ще изкачим тези стълби. Да вървим! Ще ви покажа пътя.

Вратарят поведе Стернау, осветявайки напред с фенера, първо по стълбите, сетне през четирите стаи и накрая спря пред една врата да се ослуша.

— Няма никой. — обясни. — Погледнете!

— Той открехна малко вратата и Стернау видя само един оскъдно осветен коридор, по който не се мяркаше жива душа. Насреща се виждаше друга врата.

— Обърнете внимание, — забеляза вратарят, — офицерите се намират зад онази врата. Там ще Ви въведат, а аз ще Ви чакам тук. Наложи ли се да бягате, превъртете ключа отсреща и тичайте насам. Аз ще изляза и по-късно ще им отворя. Заключвайте след себе си всички врати и напуснете сградата по стълбището. Главния ключ и фенера предайте на брат ми.

— Хубаво, значи можем да започваме? — отвърна Стернау.

— Вървете в името Божие, сеньор!

Стернау се спусна по стълбите обратно при майордома и закрачи сетне към другата страна на сградата. Нямаше часовой пред входа. Вратата на караулното в коридора също бе отворена и когато поиска да отмине, един унтерофицер пристъпи и попита вежливо:

— Извинете, мосю, какво желаете?

— Комендантът приема ли?

— В такъв напреднал час?

— За вас това е без значение! Питам дали комендантът си е вкъщи!

Тази грубост оказа въздействие.

— Oui, monsieur^[3] — отговори човекът.

— Бихте ли доложили за мен?

— С удоволствие. Какво име да спомена?

— Доктор Стернау.

— Много добре! Последвайте ме!

Господата седяха горе на ананасово боле^[4], бистреха политиката по свойствения за французите маниер — леко и шеговито — и строяха въздушни кули, без каквато и да е стойност. В този момент влезе унтерофицерът и съобщи:

— Отвън има един мосю, който желае да разговаря с мосю коменданта.

— Толкова късно? — попита споменатият раздразнено. — Кой е той?

— Нарече се доктор Стернау.

— Немско име. Сигурно е фелдшер или хирург на някой от белгийските или императорските батальони. Може да дойде.

— Влезте! — произнесе гърлено унтерофицерът, напускайки стаята.

Всички погледи се насочиха към вратата. Вместо очаквания „мехлемаджия“ се появи един исполин, облечен в живописен мексикански костюм.

— Добър вечер, мосю. — поздрави той с поклон.

Впечатлени от външността му, офицерите се надигнаха и отвърнаха на поздрава.

— Пратен съм при мосю коменданта от Чиуауа.

— Аз съм този. — рече споменатият. — Бихте ли седнал? Преди това обаче ще си позволя да Ви назова имената на тези месю.

При всяко име Стернау кимаше леко и изискано. Но когато бе споменат полковник Ларамел, се вгледа по-внимателно в лицето му. После се настани.

— На какво дължа неочакваната чест, да видя мосю доктора при мен? — запита комендантът.

— На едно необикновено обстоятелство, което за мен бе също така неочаквано, както днес за вас моето присъствие, мосю комендант — отговори Стернау. — Нека поясня най-напред, че съм немец.

Офицерът кимна хладно.

— Досетих се по името.

— По причини, които не касаят предмета на разговора и следователно не им е тук мястото за разяснение, дълго време аз се намирах из Южните морета. Едно задължение от семеен характер ме принуди да отпътувам оттам за Мексико и поех пътя, който се спуска при границата на Ню Мексико в Съединените щати.

— Eh, bien! — обади се французинът заинтригуван.

— По време на един почивен ден имах непредвиденото удоволствие да се запозная с един мъж, чието име е най-тясно свързано с историята на Мексико. Навярно отгатвате, месю, за кого говоря?

— Diable, вероятно Хуарес! — извика полковник Ларамел възбуден. — Правилно ли отгатнах?

— Да, мосю колонел.

— Великолепно! Най-сетне човек да чуе нещо конкретно. Къде се спотайва?

— Ще помоля най-напред за разрешение да продължа въведението си — каза Стернау учтиво.

— Има време за това. Отговорете първо на въпроса ми? То е по-важно.

Тонът бе безцеремонен, ала Стернау продължи непринудено:

— Да, Хуарес беше човекът, с когото се запознах, и то в продължение на…

— Питах къде се намира Хуарес! — викна властно полковник Ларамел.

Тогава Стернау се обърна усмихнат към него, но в тази усмивка се съдържаше всичко, което би могло да оскърби един Ларамел.

— Мосю колонел, не се намирате пред фронта на някоя дисциплинарна рота, а седите пред мъж, който е свикнал да говори както му харесва. Не обичам да бъде прекъсван. А ако все пак се наложи, етиката изисква това да стане по по-възпитан начин. Липсва ли тази учтивост, ще отбележа, че съм дошъл само, за да разговарям с мосю коменданта на Чиуауа, не с вас.

Подобен упрек навярно никога не е бил отправян към полковника. Той се изправи, уловил сабята си.

— Мосю, да ме оскърбите ли желаете? — ревна.

— В никакъв случай, — отвърна Стернау спокойно. — имах само намерението да си издействам дължимото на всеки културен човек, внимание.

Комендантът вероятно се опасяваше да не стане сериозен инцидент и се намеси:

— Това действително е достатъчно. Мосю докторът обясни, че не е искал да обиди мосю колонел Ларамел, а аз умолявам най-любезно мосю колонел да остави мосю доктора да се изкаже. Така всичко е уредено. Продължавайте, моля!

Последните думи се отнасяха до Стернау и тъй като бяха възпитано произнесени, той се поклони вежливо и продължи:

— И тъй, казах, че се запознах с Бенито Хуарес. Това се случи по време на един малък излет, който той бе предприел от Ел Пасо дел Норте. Не мисля, че съм извършил някакво политическо престъпление, но признавам, изпитах живо съчувствие към този мъж и имах щастието да видя как отвръща на това добро мнение по най-приятелски начин.

— Да не искате да кажете, че сте приятел на Хуарес? — комендантът изговори този въпрос с голяма сериозност.

— Нищо друго и не исках да кажа — отвърна Стернау, без да го е грижа.

Комендантът смръщи чело.

— Изглежда сте склонен към голяма откровеност!

— Навикнал съм да гледам на откровеността като добродетел.

— Тази добродетел, при дадени обстоятелства, лесно може да се превърне в непредпазливост.

— Надявам се, че до този момент не съм бил непредпазлив?

— Тъкмо обратното! Вие се окачествихте като привърженик на Хуарес.

— Не зная нищо подобно. Не е трудно да си приятел някому и без да му засвидетелстваш политическа преданост. Така, че да отминем мирно този въпрос! Повтарям, имах щастието да се запозная с Хуарес и спечеля неговото доверие. Присъствието ми тук е доказателство за това твърдение, понеже идвам като пратеник на запотека.

— Охо! — възкликна комендантът удивено. — Като негов пратеник? Може би дори пълномощник?

— Да. Имам пълномощия да преговарям с вас.

Полковник Ларамел се изсмя презрително-подигравателно, а комендантът отбеляза:

— Присъединявам се към своя камарад, който чрез смеха си даде да се разбере, че намира думите ви повече от ексцентрични. Действително ли мислите, че Хуарес е човек, с когото някой французин би водил преговори?

— Не се съмнявам! — отвърна Стернау сдържано.

— В такъв случай изпадате в голямо заблуждение. На никоя власт няма да хрумне да преговаря с един престъпник срещу короната, един държавен изменник. Това знае всеки що-годе образован човек.

— С готовност се присъединявам към това гледище, но бих желал все пак да запитам, дали под престъпник срещу короната и държавен изменник разбирате моя доверител Хуарес.

— Самопонятно. — отговори комендантът сухо — Той се занимава с комплоти срещу нас, оказва въоръжена съпротива.

— Странно. — леко поклати глава Стернау. — Хуарес е на същото мнение като вас.

— О! — възкликна се наоколо.

— Да. — наблегна неустрашимо Стернау. — Хуарес твърди, че е още президент. Избран е на този пост от Мексико и не е отзован. Твърди, че французите подстрекават срещу него и му оказват въоръжена съпротива. Твърди още, че е престъпник срещу короната, ала политически, а не безчестен злодей, докато французите са нахлули насилствено в Мексико, както, да речем, би проникнал с взлом един крадец в някой недостатъчно охраняван дом.

Тук полковник Ларамел подскочи, сложи ръка на сабята и извика гневно към коменданта:

— Камарад, нима ще изтърпите това оскърбление?

Комендантът също се надигна от мястото си.

— Не. — отговори. И обръщайки се към Стернау продължи: — Вие окачествихте всички нас като крадци с взлом.

— Това и през ум не ми е минавало. — отвърна немецът. — Вие охарактеризирате Хуарес с прозвище, което той решително отхвърля и ми разреши само да ви намекна по какъв начин съди за въпросното обстоятелство. За моето мнение и дума не е ставало.

— Не бихме го и позволили. На вашата визита гледам като на безполезна и изпълнена с риск. Безполезна за Хуарес, тъй като с него няма да преговаряме и рискована за Вас, мосю.

Стернау го изгледа невярващо.

— Рискована за мен? Как така, мосю?

— Защото по този начин рискувате свободата си, та дори и живота. Хуарес е обявен извън закона. Аз няма и вчера получих подновена строгата заповед да се отнасям със всеки негов привърженик като с бандит, което означава да заповядам да го разстрелват.

— По дяволите, — разсмя се Стернау — да не би да имам удоволствието и аз да бъда разглеждан като бандит?

— Доста близо сте до тази опасност. Съжалявам, че трябва да ви кажа, но първо не признавам един пълномощник на бившия президент като дипломатическо лице и второ ще бъдете задържан като мой пленник.

Стернау сложи крак върху крак и отвърна спокойно:

— По втората точка нека засега не водим спорове, все ще се намери и по-късно време. Но що се отнася до първата, аз при всички случаи и въпреки отказа Ви, ще изпълня възложеното ми поръчение. Длъжен съм да ви кажа, че…

Той бе прекъснат. Полковник Ларамел пристъпи крачка по-близо и ревна ядно:

— Стой! Нито дума повече! Всяка следваща сричка би била оскърбление.

Стернау дигна рамене.

— Както вече изтъкнах, дошъл съм да разговарям с коменданта на Чиуауа, а не с някой друг. Ако всички вие не искате и да знаете за един пълномощник на Хуарес, все пак нищо не би навредило да се изслуша един човек, чието съобщение би могло само да допринесе полза.

— Вашите съобщения с нищо не могат да ми бъдат полезни! — отвърна сурово комендантът.

— Поне бихте могли да се предпазите от по-нататъшни големи поражения, макар и да не сте в състояние да предотвратите събитията. След като не признавате Хуарес като лице, с което можете да водите официални преговори, той сам ще си извоюва това признаване посредством силата на фактите.

— И що за факти са? — подигра се комендантът. — Да нямате предвид неговото бягство, безсилие, безпомощност?

— Бягство? Той не е бягал, той се е изтеглил. Безсилие? Наричате безсилен един човек, който осуети неотдавнашното ви начинание?

— Мосю, сдържайте си езика! — изфуча комендантът. — Не зная какво разбирате под думата „осуети“, но три мои роти действително са на път, за да поставят натясно привържениците на Хуарес.

— Вярвате ли, че това начинание ще успее?

— Безусловно.

— Сега аз ще ви кажа, че се намирате в голямо заблуждение. Тяхната стратегия претърпя пълен провал.

Офицерът направи движение на уплаха.

— Как тъй? Какво знаете за моето начинание?

— О, Хуарес отдавна бе уведомен и взе превантивни мерки. Нападението на форт Гуаделупа наистина се състоя, ала бе отбито.

Сега и останалите офицери, седели до този момент, подскочиха.

— Невъзможно! — извика полковникът. — Кой го е осуетил?

— Хуарес.

— Значи се е намирал във форт Гуаделупа?

— Отправи се нататък, веднага щом бе уведомен за намерението Ви. Аз бях при него.

— Присъствал сте на нападението?

— Да.

— Е, успехът на бившия президент е бил моментен и няма да трае дълго. Може да не сме постигнали изненада, но въпреки всичко моите храбри поделения ще превземат форта, а него, ако не го пленят, поне ще изгонят от страната.

— За съжаление трябва да кажа, че това не стана. Вече нямате поделения за тая цел.

Комендантът пребледня.

— Как го разбирате? — попита замрял.

— Поделенията Ви са разбити и унищожени.

— Мосю, капани ли смятате да ми поставяте?

— Не, казвам ви истината.

Няколко мига наоколо цареше дълбока тишина, сетне полковник Ларамел извика:

— Това е една нагла лъжа!

Стернау не го удостои с поглед, но каза на коменданта:

— Моля да ме вземете под закрила срещу подобни оскърбления, в противен случай ще бъда принуден да си помогна сам.

— Лъжа! — повтори Ларамел яростно. — Този човек е лъжец!

Едва бе изговорил последната дума и вече лежеше безжизнен на пода. Стернау се бе изправил светкавично и с един удар на пестника си го беше повалил. Ужасът от тази постъпка изпървом вцепени всички, после комендантът пръв се съвзе и извика заплашително:

— Мосю, какво си позволявате? Вие ударихте и проснахте един полковник командир? Знаете ли, че такова деяние наказваме със смърт? Ще заповядам незабавно да ви арестуват.

С тези думи той пристъпи една крачка към вратата.

— Останете! — викна Стернау заповеднически.

Офицерът спря посред движението и се вторачи в Стернау.

— Мосю, да не би да не сте с всичкия си, та ми държите такъв тон? — провикна се той, като изтегли сабята си, а и останалите оголиха остриетата.

— Оставете оръжията си на мира, месю! — отвърна Стернау. Дойдох, за да бъда изслушан и ще ви принудя да ме изслушате. Вашите саби не ме плашат, но моите куршуми не може да не ви стреснат — те при всички случаи са по-бързи и опасни от вашите остриета.

С това изявление измъкна двата си револвера и насочи дулата към французите. Могъщото му телосложение, мятащите мълнии очи и повелителния тон в този миг упражняваха въздействие, на което никой не би могъл да се противопостави. Комендантът отскочи стъписан.

— Наистина ли искате да стреляте? — запита.

— И още как. Давам думата си, че ще тегля куршума на всеки, който понечи да ме нападне или викне за помощ. Вие сте въоръжени само със саби, така че аз имам надмощие с револверите си.

Офицерите съзнаваха истинността на тези думи.

— Нечувано! — сведе комендантът заплашително вдигнатата сабя. Въпреки това сте изгубен?

— Още не. По-скоро смятам, че вие сте изгубени, ако не изпълните искането ми да седнете спокойно.

Стернау имаше толкова заплашителен вид, че офицерите машинално насядаха. Немецът продължаваше да държи револверите, готови за стрелба.

— Споменахте за една заповед, според която всеки привърженик на Хуарес да се третира като бандит — поде наново Стернау. — Ще се подчините ли?

— Безусловно!

— При това положение Хуарес Ви обръща внимание. Той нареди да Ви предам, че той също ще третира всеки попаднал в ръцете му французин като бандит. По-нататък трябва да ви предложа незабавно да напуснете Чиуауа с войските си.

Комендантът изпусна дрезгав смях.

— Та това звучи направо като фарс!

— Но все пак е казано много сериозно. Хуарес ще ви остави спокойно да се изтеглите, ако зачетете неговите изисквания.

Комендантът отново се надигна.

— Искания? Ама, че изрази дръзвате да използвате! — извика. — Заявявам, че ще изпълня най-строго получената заповед.

— Жалко, и то най-вече за самия вас.

— Ба! Още днес ще започна да изпълнявам своя дълг. И знаете ли кой ще е първият, когото тази нощ ще разпоредя да разстрелят като бандит?

— Досещам се. — усмихна се Стернау, — Имате предвид мен?

— Точно така. Вие сте мой пленник. Предайте се доброволно. Първият Ви изстрел може би ще убие един от нас, сетне обаче ще бъдете уловен, преди да успеете да дадете втори.

— Май трудничко ще ви се удаде да го докажете, но аз не обичам да проливам ненужно човешка кръв. Ето защо прибирам оръжията си.

С тези думи Стернау тикна револверите в шала, който му служеше за пояс.

— Добре. Значи се предавате?

— О, не. Само желая да се сбогувам с вас.

Той направи дълбок, подигравателен поклон и с три бързи крачки стигна вратата.

— Стой! Хванете го! Арестувайте го! — изкряска комендантът и скочи незабавно към вратата, но когато се озова до нея, Стернау, вече я бе затворил след себе си.

— Той бяга! След него!

С тези викове французите се стълпиха при изхода, но намериха вратата заключена. На никой не му дойде на ума да отвори някой прозорец и да викне надолу една заповед, а всеки обедини усилия с другите да обработва вратата с юмруци. Едва след сравнително дълго време тя се отвори. Старият вратар стоеше отвън. Придавайки си удивен вид, възкликна:

— Dios mio!^[5] Кой ли пък е заключил сеньорес?

— А ти къде се беше дянал? — запита комендантът.

— Долу при вратата, сеньор — отвърна старият.

— Не видя ли някой да напуска сградата?

— Да, сеньор. Чужденецът, който преди малко влезе.

— Имаш предвид високия, плещест мъж в мексиканско облекло? В каква посока тръгна?

— Не тръгна, а препусна.

— Препусна? — прозвуча удивеният въпрос. — Кон ли е имал наблизо?

— Да, сеньор. Аз си стоях на вратата. Той премина вихрено край мен и едва-що стъпил на улицата, изсвири някакъв сигнал. Тогава чух конски тропот. Приближи един ездач, водещ свободен кон. Той се метна пъргаво на седлото и препусна лудешки.

— Аха, но тогава би трябвало да го чуем и ние!

— Че аз самият едвам го чух. Сеньорес така здравата се бяха раздумкали, че много трудно би могло да се долови нещо друго.

— Така да е. В каква посока препусна?

— Наляво.

— Значи все пак няма да ни се изплъзне. Трябва час по-скоро да се впусне по петите му една група с добри коне. Кой иска да се заеме?

Обадиха се няколко от по-младшите офицери. Комендантът направи избора си и скоро един лейтенант галопираше в съпровод от десет кавалеристи в указаната посока.