Карл Май
Наследниците на Винету (1)

Предзнаменование

Беше утринта на един прекрасен, топъл, изпълнен с надежди пролетен ден. Един мил, ласкав слънчев лъч надникна през прозореца към мен и каза: „Бог те поздравява!“. В същия момент „Херцле“ се качи от нейния партер и ми донесе първата сутрешна поща, предадена й току-що от пощальона. Тя седна срещу мен, както по няколко пъти на ден, и заотваря писмата, за да ми прочете съдържанието. Но още преди да е могла да се захване с тая работа, чувам да прозвучават въпросите: "Коя е „Херцле“? Та нали така всъщност не се казва никой. Това трябва да е някакво галено име."

Да, това действително е галено име. То води произхода си от първия том на моите „Ерцгебиргски селски истории“. Там се среща едно „Мустербергле“, едно „Мустердьорфле“, едно „Мустергертле“ и едно „Мустерхойзле“, в което живее „Херцле“ със своята майка. Това „Херцле“ е, ако не физическото, то все пак духовното отражение на моята жена и ако аз портрета — докато работех по него — толкова много обикнах, че го нарекох „Херцле“, то се разбира изцяло от само себе си, че това име малко по малко се пренесе и върху оригинала. Но не за всички случаи! Когато на небето, да речем, са надвиснали облаци, но за които винаги единствено аз съм бил виновен, то казвам аз „Клара“. На път ли са тези облаци да изчезнат, казвам „Клерхен“ (Кларичка). А разкарали ли са се, казвам „Херцле“. Жена ми обаче никога не казва нещо друго, освен „Херцле“, защото тя именно никога не създава облаци.

Докато горният етаж съдържа моите стаи, тя притежава целия партер на къщата. Там хазяйничи като неуморен, прилежен ангел-къщовник, приема все по-многобройните визити на мои читатели и отговаря на ред писма, чието собственоръчно уреждане на мен самия е невъзможно. Прочита ми обаче всички, като до такава степен е навикнала с нещата, че особено важните оставя временно настрани, пазейки ги за края на четенето.

Така и днес. Когато всичко друго бе приключено, останаха две неща, които още от пръв поглед ни се бяха видели необикновени и по тая причина отделени, а именно едно писмо от Америка и едно антропологическо списание от Австрия. В последното заглавието на една дълга статия бе подчертано със синя линия. То гласеше: „Измирането на индианската раса в Америка и насилственото й изместване посредством кавказци и китайци“. Помолих Херцле веднага да ми прочете статията, понеже случайно имах необходимото време. Авторът беше добре известен и изтъкнат университетски професор. Пишеше с голям сърдечен плам и всичко, което казваше за „червенокожите“, беше не само доброжелателно, а и правдиво. Бих желал да му стисна ръката за това. Но той допускаше една грешка — колкото глобална, толкова и непонятна. С други думи, бъркаше индианците от Съединените щати с цялата раса, разпространена по Северна и Южна Америка. Бъркаше по-нататък духовната летаргия на расата с нейната физическа смърт. И като че търсеше главната задача на човешкия род в развитието на народностите в тяхната цялост и индивидуалитет, а не във все по-популяризиращата се концепция за постепенното обединяване и сливане на всички племена, народи, нации и раси до сформирането на един-единствен, велик, извисяващ се над всичко животинско благороден Човек. Едва тогава, когато човечеството излезе отвътре, значи от самото себе си, до тази хармонична, от Бога пожелана да се роди личност, ще приключи напълно оформянето на истинския „човек“ и Рая отново ще се отвори за нас — смъртните до този момент.

Писмото от Америка беше дадено на пощата най-вероятно в „Далечния запад“, но къде, това не можеше да се разбере от неотворения плик, тъй като по двете му страни се мъдреха толкова много щемпели и написани на ръка селищни имена, че всичко беше станало нечетливо. Единствено адресът, навярно поради своята чисто индианска лаконичност, беше запазил първоначалната си яснота. Той се състоеше само от три думи и гласеше:

Май Радебойл. Германия

Отворихме плика и извадихме парче хартия, отрязано видимо с някакъв голям нож, вероятно bowie knife, и после сгънато. То съдържаше следните редове на английски — аз естествено ги превеждам, — написани от тежка, непривикнала с молива ръка:

„До Олд Шетърхенд.

Ще дойдеш ли на Маунт Винету? Аз съвсем сигурно. Може би дори и Ават Ниах, столетникът. Виждаш ли, че умея да пиша? И че пиша на езика на бледоликите?

Вагере Тей, вождът на шошоните“

Когато прочетохме писмото, аз погледнах изненадано Херцле. Не че ни учудваше фактът, че сме получили писмо от Далечния запад, и то от индианец. Това се случваше често. Но че писмото идваше от вожда на индианците змии, който никога досега не ми беше писал, ето кое ме караше да се чудя. Неговото име Вагере Тей означава „Жълтия елен“. Ще помоля да се направи справка за него в книгата ми „Коледа“. По онова време, значи преди повече от тридесет години, той беше още млад и доста неопитен, но добър, честен човек, и на мен, и моя Винету беше станал верен, благонадежден приятел. Неговият баща Ават Ниах беше над шестдесетгодишен — един съвършено почтен мъж, и голямото влияние, което притежаваше, винаги само за наше добро бе използвал. Напредналата му възраст, а и понеже никога повече не чух за него, бяха причина да го смятам за покойник. Но от писмото сега разбрах, че е все още жив и се намира в добро физическо и душевно състояние. Защото ако не беше такъв случаят, на пишещият нямаше да е възможно да каже, че върховният предводител на шошоните може би също ще отиде с него на Маунт Винету.

Аз наистина нямах ни най-малка представа къде се намира тази планина. Знаех само, че апачите искали да се споразумеят с приятелските племена да нарекат някоя планина — отличаваща се по своето положение, особеност и важност, на името на своя най-обичан вожд. А че това се бе случило — не знаех нищо и още по-малко ми е било съобщено на коя планина се е паднал изборът. Но доколкото можех да размисля, нямаше да е някоя, намираща се извън района, из който се движеха апачите. И понеже индианците змии имат своите биваци и пасища на много дни на север от тях, то беше изключителен прецедент, че човек, наброяващ сто лета, се счита способен да направи това пътуване — подтикван не от нужда, а единствено от своето запазило младостта си сърце.

И защо възнамеряваше да отиде той със сина си толкова далеч на юг? Това не знаех. И с най-задълбочено размишляване не намерих задоволителен отговор на този въпрос. Не можех да сторя нищо друго, освен да чакам дали и от друга страна ще се появи подобна кореспонденция. Да се отговори на писмото, бе невъзможно, тъй като не ми бе известно настоящето местопребиваване на двамата вождове. При всички случаи обаче нямаше да е маловажна причината, която ги заставяше да навестят толкова отдалечено разположената от тях територия на апачите. Приех, че тази причина не е от тесен, чисто личен характер, а има някакво по-общо значение. И тъй като моят адрес беше известен отвъд океана, и аз се намирах в кореспонденция с много лица, живеещи там, за които съм разказвал в книгите си, то смеех все пак да се надявам, че скоро ще науча нещо по-подробно.

И както го мислех, така и стана! Няма и две седмици по-късно пристигна второ писмо, ала от страна, от която ни най-малък признак на живот или чак пък писмо не съм очаквал. На плика се виждаше съвсем същият адрес, а написаното на английски съдържание гласеше, преведено, както следва:

„Ела на Маунт Винету за голямата, последна битка! И ми дай най-сетне скалпа си, който ми дължиш вече в продължение на две поколения! Това нареди да ти пишат:

Токайхун, вождът на команчите ракуро“

А само седмица по-късно получих — отново със същия адрес — следното писмо:

„Ако имаш кураж, ела на Маунт Винету! Моят единствен куршум копнее по теб!

Тангуа, най-старият вожд на кайовите

Написано от Пида, неговият син и сегашен вожд на кайовите, чиято душа поздравява твоята.“

Тези две писма бяха във висша степен назидателни, и то не само в психологическо отношение. Изглеждаше едва ли не, че са диктувани от Токайхун и Тангуа на едно и също място и под едно и също въздействие. Двамата ме мразеха все така непримиримо, както някога. Особено характерно бе, че синът на Тангуа ме поздравяваше въпреки тази омраза, ала на мен не ми бе трудно да разбера признателността му. Но по-важно, много по-важно от всичко беше, че дори враговете на апачите се канеха да идат нагоре към Маунт Винету. Тук се споменаваше за някаква „голяма, последна битка“. Това звучеше крайно опасно. Започнах сериозно да се угрижвам. Да не би пък отвъд океана да имаше някой стар, някогашен противник, който сега, в дните на моята старост, искаше да си направи шега, да ме поднесе и да ме накара да предприема едно наивно пътуване до Америка? Но след половин месец получих следното писмо, пуснато в Оклахома и представляващо за мен документ, на който напълно можех да се доверя:

„Мой скъпи, бели братко!

Великият, добрият Маниту в моето сърце ми повелява да ти кажа, че на Маунт Винету са свикани един съюз на старите вождове и друг на младите, за да се проведе съд над бледоликите и се реши бъдещето на червените мъже. Ти ще отидеш и аз също ще отида. Душата ми се радва на твоята. Броя дните, часовете и минутите, когато ще те видя!

Твой червен брат,

Мато Шако, вождът на осагите“

Това писмо също беше написано на английски, и то от неговия син, чийто почерк познавах, понеже си кореспондирах с него. При това Мато Шако беше приложил своя кожен тотем, както правеше винаги, когато се касаеше за нещо важно. Предположението за някакво занасяне следователно отпадаше. Работата беше наистина сериозна. Мисълта да отида отвъд, започна да ме занимава. Вярно, за да се оформи тази мисъл в решение, трябваше преди туй да узная нещо по-подробно и определено. И не чаках дълго. Получих едно голямо, официално сгънато писмо, което би трябвало да е покана, ала заради неговия тон би било по-правилно да бъде окачествено като „отпратка“. Давам го отново в превод:

„Многоуважаеми господине!

На миналогодишното събиране на вождовете бе решено единодушно, най-подходящият за целта масив от Скалистите планини да бъде обозначаван за в бъдеще с името на Винету, най-прославеният вожд на всички нации. Избраната кота вероятно Ви е позната, поне географски — на нея се оттегли навремето тайнственият медицинман Тателах Сатах (Хиляда години). В подножието или респективно на стъпалата на тази планина в средата на септември тази година ще се проведат следните събрания:

1. Кампмитинг на старите вождове

2. Кампмитинг на младите вождове

3. Кампмитинг на жените на вождовете

4. Кампмитинг на всички прочути червени мъже и жени

5. Заключителен митинг под ръководството на долуподписания комитет

На Ваше усмотрение се предоставя решението да дойдете лично и да се обадите на председателя или неговия заместник, при което ще Ви бъде известена темата на всички тези съвещания. Същевременно Ви се обръща внимание, че митингите и общите приготовления се държат в тайна пред представителите на други раси. С настоящето Ви задължаваме да спазвате най-строга дискретност, присвоявайки си правото да приемем, че вече сме получили Вашето честно уверение да мълчите. Номерирани жетони за определените места на нашите събрания трябва да си вземете лично при долуподписания секретар. За по-добра комуникация всички речи ще се държат на английски.

С дълбоко уважение

Комитетът Саймън Бел (Тшололет),

професор по философия, като председател.

Едуард Самър (Тиискама),

професор по класическа филология,

като заместник-председател.

Уилям Ивнинг (Певидах),

агент, като секретар.

Антоний Пейпър (Окихтшинча),

банкер, като касиер.

Олд Шуърхенд,

частно лице, като директор.“

Съвсем долу, на края на листа имаше една бележка от частен характер, написана от самия Олд Шуърхенд:

„Надявам се, че при всички случаи ще дойдеш. Гледай на моя дом като на свой, дори да не сме си вкъщи. В качеството си на директор аз за съжаление съм постоянно на път. За теб има една радостна изненада. Ще бъдеш във възторг от постижението на нашите две момчета.

Твоят стар, верен Олд Шуърхенд“

Прикрепих към това дълго писмо, непосредствено последвалото го по-късно. То гласеше:

„Братко мой!

Знам, че си поканен. Да не пропуснеш да се явиш! Неизразимо много се радвам за теб. Двете boys отделно ще ти пишат.

твой Апаначка, вожд на команчите похоним“

Тези две „бойс“ или като се бе изразил Сигурната ръка „нашите две момчета“, ми писаха след това следните редове:

"Високоуважаеми господине!

Когато вие навремето там при вас ни смъмрихте строго за нашия погрешен, долнопробен път на изкуството, посочвайки ни един по-издигнат, дори възвишен, ние ви обещахме да излезем пред обществото едва когато сме в състояние да докажем с истински и безспорни шедьоври, че червената раса по никой начин не е по-малко надарена от коя да е от другите раси, също и по отношение на изкуството. Ние наследихме дарбата си от нашата баба, която, както знаете, е чистокръвна индианка. Сега сме готови да ви представим поисканото доказателство. Вие ни обещахте, когато това време настъпи, да дойдете въпреки голямото разстояние при нас, за да подложите на проверка нашите дела.

Ние сме на мнение, че няма защо да се боим от този изпит, и ви очакваме в средата на септември на Маунт Винету, за да ви кажем добре дошъл. Научихме, че сте поканен да участвате в тези секретни и извънредно важни съвещания, и храним твърда увереност, че няма да позволите нещо да ви задържи да се явите навреме на посоченото място. С най-голямо уважение ваши Шуърхенд-младши Апаначка-младши "

Това писмо имаше дух и плам. То ми достави голяма радост, макар да беше съставено от двете „момчета“ по този начин само за да ме удостои с едно порядъчно „ръгване в ребрата“. Който е чел моя пътепис „Олд Шуърхенд“, много лесно ще си спомни кои бяха тези две бойс. А който не го е чел, ще трябва да го помоля да навакса пропуска, за да може да разбере настоящия том, който се явява същевременно четвърти том на „Олд Шуърхенд“ и „Сатана и Искариот“.

Както ще си спомни читателят, беше се оказало, че Олд Шуърхенд и Апаначка са братя, откраднати и укрити от тяхната майка — индианка по тяло, дух и ум. За да се добере до тайната на това отвличане, тя се беше преоблякла като индианец, претърсвайки под името Колма Пуши в продължение на много години градовете на Изтока, саваните и девствените гори, без да постигне целта си, докато на Винету и мен ни се удаде да открием търсените от нея следи, а впоследствие и двамата синове, единият от които много прочут уестман, а другият не по-малко прочут команчески вожд — двама необикновено ценни хора, чието приятелство ми бе останало много вярно, въпреки всички превратности, настъпили оттогава както в техния, така и в моя живот.

По-късно двамата се бяха оженили за две красиви сестри от родното племе на Винету — апачите мескалеро, и всеки от тях бе дарен с радостта да притежава син, наследил всички дарби на Колма Пуши в още по-висока степен. Те имаха средства да култивират тези дарования. Младият Шуърхенд и младият Апаначка бяха изпратени на Изток, за да станат хора на изкуството — единият архитект и скулптор, а другият художник и скулптор. Те оправдаха възлаганите надежди. По-късно отидоха в Париж, за да се учат там в най-прочутите ателиета, после заминаха за Италия и накрая за Египет, където си поставиха задачата да вникнат в законите на някогашното гигантско изкуство. По обратния път минаха през Германия да ме посетят. Бяха ми много симпатични. Радвах им се много, и то не само защото почитаха моя несравним Винету като полубожество. Те също се отличаваха с амбиции и талант на артисти, имащи изгледи да нараснат още повече. Но за съжаление се водеха по един чисто американски начин към заблудата на „бизнеса“ и стана така, че вместо да получат от мен похвала, чуха едно много сериозно предупреждение, което, както разбрах от писмото, и до ден-днешен не бяха забравили и простили. Сигурно това бе и причината, че не бях осведомяван нито от бащите им, нито от самите тях за техните планове в изкуството и сегашното им художническо творчество. Но в особено мълчание се съхраняваха причините, накарали двамата млади хора точно да изучат колосалните изпълнения на древните египтяни. Това щеше да остане в тайна. Сега обаче започнах да подозирам, че „шедьоврите“, за чиято преценка бях поканен, имаха отношение към това.

Хич и не бих могъл да твърдя, че писмата, идващи при мен в такава бърза последователност, ми доставяха радост. Защо веднага не ми се кажеше открито и честно за какво всъщност става въпрос? За какъв дявол бяха тези тайни, позьорски компмитинги? Големите, плодоносни идеи се раждат в свято, несмущавано уединение, а не в дълги речи, които така можеха да разчитат само на кратки успехи! Защо беше това делене на старите вождове от младите? За каква цел пък и червените жени? Кои бяха тези „прочути червени мъже и жени“? Ами господата от този, виждащ ми се странен, да, дори подозрителен комитет? Те се канеха да ръководят заключителния митинг, значи да повлияят и коригират решенията на общите събрания! Имената на двамата професори, родени индианци, познавах. Те имаха добра репутация. Но тонът, с който ми пишеха, нямаше да се хареса на един Сам Хоукинс, на един Дик Хамердал и един Пит Холбърс. Секретарят и касиерът ми бяха напълно непознати. А Олд Шуърхенд като директор? Какво ли означаваше това? Каква работа имаше тук някакъв си „директор“? Да не би за да се прехвърли моралната и финансова отговорност върху него? Олд Шуърхенд беше уестман от висок ранг, но дали бе и в състояние да се мери с меркантилната „отраканост“ на някой изпечен американски шмекер, за съжаление не знаех. Колкото по-дълго и интензивно ме занимаваха нещата, толкова по-съмнителни ми се струваха. На жена ми също не й харесваха. А защо я споменавам в тази връзка, трябва веднага да кажа, че тя също получи едно писмо, а именно следното:

„Мила моя бяла сестро!

Сега моите очи най-сетне, най-сетне ще те видят; душата ми отдавна вече те видя. Повелителят на твоя дом и мислите ти ще дойде на Маунт Винету, за да ни посъветва за големи и хубави неща. Зная, че той няма да направи това пътуване, без да го придружаваш ти. Моля те да му кажеш, че държа за теб и него в готовност най-добрата ни типи, и предвкусвам идването ти като някакъв гальовен, топъл слънчев лъч, непознат досега на моя живот, когато вече е на път да си отиде. Та ела и ми донеси твоята човешка любов, твоята сърдечна доброта и… твоята вяра във великия, справедлив Маниту, когото желая да почувствам така понятно, както ти, моя сестро, го чувстваш.

Колма Пуши“

Трябва да спомена, че Херцле поддържаше и поддържа и до днес кореспонденция с Колма Пуши, и че това писмо не остана без влияние върху нашите решения. Ако наистина отидех, то сега от само себе си се разбираше, че няма да предприема пътуването сам. Пристигнаха още няколко писма. Избирам от тях само още едно, защото то ми се струва най-важното от всички, които получих в тази връзка. Беше написано на много хубава хартия от една направо калиграфска обучена ръка и загънато в големия тотем на онзи, който го бе продиктувал. Тотемът бе изготвен от тънка като хартия кожа на антилопа, която чрез обработка, известна само на индсманите, беше придобила белотата на сняг и гладкостта на порцелан. Пунктираните знаци бяха оцветени с цинобър и някакво друго багрило, непознато за мен, в червено и синьо. Съдържанието гласеше:

„Мой бели, по-стари братко!

Питах Великия дух за теб. Исках да зная дали все още пребиваваш сред тези, за които се казва, че живеят. Отговорът дойде заедно с известието, че си поканен да вземеш участие в съвещанията през септември тук на моята планина, чиято свещена тишина и покой ще бъдат завинаги погубени. В името на всички, които някога тук си обичал и може би до днес още обичаш, те моля да последваш този зов. Побързай да дойдеш, където и да си, и спаси твоя Винету! Него го схващат някак погрешно, а и мен не искат да разберат. Ти не си ме виждал, нито пък аз някога теб. Както аз никога не съм долавял някакъв звук от твоя глас, така и ти никога не си чувал звученето на моя. Днес обаче моят страх крещи далеч през морето към теб толкова високо, че ти ще го чуеш и непременно ще дойдеш.

Никой не знае, че те викам. Единствено този, който ти пише, трябваше да го узнае. Той е моята ръка и умее да мълчи. Преди да се явиш тук, отправи се към Нъгит Тсил. Средният от петте големи сини смърча ще ти заговори и ще ти каже онова, което не мога да поверя на тази хартия. Нека неговият глас бъде за теб гласът на Маниту — Великия, Вечния, Вселюбещия дух! Моля те още веднъж, ела, о, ела и спаси твоя Винету! Хората искат да ти го задушат и унищожат!

Тателах Сатах,

Пазителя на Великата медицина“

Що се отнася до споменатата в това писмо Нъгит Тсил, то под нъгитс се разбира повече или по-малко големи самородни златни зърна, намирани от златотърсачите или поотделно, или понякога и на цели, с богато съдържание гнезда. Тсил в апаческия език има значение на планина, хълм. Нъгит Тсил следователно означава нещо като „Планината на златните зърна“. На тази планина бяха убити, както се знае, бащата и сестрата на моя Винету от небезизвестния Сантър. По-късно Винету — малко преди смъртта си, която намери във вътрешността на планината Ханкок — сподели с мен, че е заровил в Нъгит Тсил завещанието си до мен, и по-точно в краката на погребания си там баща; щял съм да видя там много злато, страшно много злато. Когато след това насочих коня си към Нъгит Тсил, за да взема завещанието, бях изненадан там от Сантър и взет в плен от отряда индианци кайова, при които той се намираше. Предводител на този отряд беше тогава още младият Пида, който сега, след повече от тридесет години, ме поздравяваше от своята „душа“ в писмото на баща си, престарелият вожд Тангуа. Сантър открадна завещанието и избяга с него, за да отиде и задигне златото, чието местонахождение бе описано в последната воля на Винету. Аз се освободих от кайовите и побързах да препусна след него. Пристигнах на мястото, когато той тъкмо бе открил съкровището. Скривалището се намираше на една висока скала на брега на самотното планинско езеро, наричано обикновено „Тъмната вода“. Какво се случи после, може да се прочете в последната част на „Винету“, том III.

По отношение на Тателах Сатах, „пазителя на Великата медицина“, трябва да призная, че едно от моите съкровени желания винаги е било някога да видя и поговоря с този най-тайнствен от всички червени мъже; никога обаче не ми се бе удала възможност да задоволя този мой наистина сърдечен копнеж. Тателах Сатах е име, принадлежащо към езика тао и в буквален превод означава „Хиляда слънца“, ала тук е употребено в значението „Хиляда години“. Неговият носител следователно беше с толкова необикновена, направо изключителна възраст, че човек изобщо не би могъл да я определи. Също така малко се знаеше къде е роден. Той не принадлежеше към никое племе. Беше еднакво високо почитан от всички червени народи и нации. И каквото бяха натрупали с течение на времето стотици и стотици отделни лечители като духовни дарби и познания, хората го приписваха в пълна мяра на него, най-високопоставения. За да се схване какво означава това, трябва да се знае, че издъно погрешно е да се представя един индиански „медицинман“ като шарлатанин, „правач“ на дъжд и магьосник. Думата „медицин“ в тази сложна дума няма ни най-малко общо със значението, което тя притежава при нас. За индианците тя е непознат израз, чийто смисъл при тях се е променил по такъв начин, че трябва да си представяме тъкмо обратното на онова, което сме си въобразявали досега.

Когато червените опознали белите, видели, чули и узнали неща, които им направили силно впечатление. Най-много от всичко обаче се удивлявали на въздействието на нашите лечебни средства, нашата медицина. Сигурността и трайният ефект на това въздействие били за тях необясними. Те стигнали до разбирането за безкрайното величие на Божията любов, разкриваща се на човечеството в този небесен дар. За пръв път чули думата медицина и я свързали с понятието за чудо, благословения, Божия любов и необяснимите за хората влияния на свещените тайнства. Накратко казано, изразът медицина станал за тях равнозначен с думата мистерия. Те я възприели във всички свои езици и диалекти. Всичко, що имало отношение с тяхната религия, вяра и тяхното търсене към извечните неща, било окачествявано като „медицина“. Също така и всички онези плодове на европейската наука и цивилизация, които не можели да схванат, понеже не познавали нито техните начала, нито техния развой. Били достатъчно искрени и честни да признаят направо, без заобикалки, че преимуществата на бледоликите са по-многобройни и големи от тези на червените мъже. Стремели се ревностно да подражават на белите. Възприели от тях множество добри неща, но за жалост и редица лоши. Били толкова простодушни и наивни, та смятали някои неща, които при белите стоели на стъпалото на обикновеното или даже на просташкото, за възвишени, свещени и все повече ги усвоявали, без предварително да проверят, нито да питат какви последици ще им донесат. Така заели и думата „медицина“ и окачествявали с нея всички свои ценностни и най-свети неща, не знаейки, че тъкмо по този начин поругават и оскверняват тези идеали и светини. Защото по времето, когато вършели това, изразът медицина никак не е имал доброто, почтено име като днес. Той притежавал порядъчен привкус на хокуспокус, шарлатанско лечителство и шмекерия. И когато индианците титулували в своята непосредственост носителите на техните намиращи се наистина още в началото теология и наука като „медицинманери“, те и понятие си нямали, че завинаги са съсипали досегашната добра репутация на тези хора.

Колко високо са стоели те, преди да са имали възможността да се запознаят с „цивилизацията“, едва днес разбираме все повече и повече, колкото по-дълбоко и по-дълбоко навлизат нашите изследвания в миналото на американската раса. Това минало ни показва безброй пунктове, в които народите на Америка са стоели на същото стъпало с белите. Всичко, което се случвало при онези хора и в онези царства на доброто, великото и благородното, бликало от онези духовни извори и от главите на онези мъже, които техните потомци по-късно прекръстили на „медицини“ и „медицинманери“. Под тази егида се намирали теолози, политици, стратези, астрономи, строители на храмове, художници, скулптори, дешифратори на кипу, професори, лекари, накратко казано, тя обхващала всички лица и професии, рангове, занятия, в които се проявявал интелектуалният и етичен потенциал от онези времена. Сред тези прекръстени по-късно като „медицинманери“ корифеи имало също така известни и прославени имена, както в историческото развитие на азиатската и европейската раса, и те не са забравени завинаги, а изчезнали само временно, защото нашите познания и разбиране още далеч не са толкова напреднали да осветлят онази историческа тъмнина. Ако медицинманерите от настоящето не са вече медицинманерите от миналото, то индианецът определено не носи сам вина за това. Интелектуалният елит на инките, толтеките и ацтеките, сиреч „медицинският състав“ на перуанците и мексиканците, безусловно не е стоял на толкова ниско културно равнище като авантюристите на един Кортес и Писаро. И ако тези тогавашни висини са се смъкнали следствие испанската инвазия до днешните дълбини, така че сега просто и без много да му мислим окачествяваме индианците като „диваци“, то не бива да се чудим, че заедно с тях са деградирали и техните медицинманери. Те бяха принудени да преживеят този упадък.

Въпреки всичко те още далеч не са това, за което ги смятаме. Аз все още не познавам бял, който да е бил посветен от някой медицинман в неговите възгледи и тайни или поне да е схванал символиката на съответните ритуали до такава степен, та да има правото да твърди, че може да говори или дори да пише за тях. Един истински медицинман, заемащ сериозно службата и сана си, никога не се унизява да се излага на показ. Така наречените шамани на мяркащите се от време на време тук при нас прерийни индианци са всичко друго, но не истински медицинманери. Един такъв ще вземе участие в техните кълчения, подскачания и разните им там магарии също толкова малко участие, колкото, да речем, на един сериозен богослов или учен у нас ще хрумне на някой събор или състезание на стрелци да танцува публично за пари шуплатлер или да се премята.

Моля моите читатели хем да не сметнат тези изложения за скучни, че пък и за излишни. Трябва да кажа всичко това, за да бъдем отсега нататък справедливи и най-сетне преустановим веднъж завинаги с досегашните грешки, допускани по отношение психологията на червената раса. За да опознаем в лицето на Тателах Сатах един от онези стари, високопоставени медицинманери от миналото, стоящи като колони в картината на един отиващ си ден, аз като съвестен и верен на истината рисувач съм длъжен да подготвя изследователския поглед за съзерцанието на тази картина.

Тайнственият мъж, за когото говоря с толкова дълбоко уважение, не ми беше приятел, о, не! Но не ми беше и враг! Той изобщо на никого не беше враг. Неговите мисли и чувства бяха абсолютно праведни и абсолютно хуманни, постъпките му — също. Но в отношението му към мен нещата стояха по-зле и депримиращо, отколкото ако ми беше враг. Другояче казано, за него аз все едно не съществувах. Той ме игнорираше напълно. Защо? Защото от деня, в който бяха убити бащата и сестрата на моя Винету, той гледаше на мен като на техния същински убиец. По нейно собствено желание и желанието на цялото племе тя беше определена за моя жена, но аз я бях отблъснал. Казваше се Ншочи и носеше името си с право. Ншочи означава „Красива зора“ и когато тя умря, с нея от живота на апачите си отиде една светла, красива надежда и най-вече една изпълнена с любов, голяма надежда на стария шаман Тателах Сатах. Тя беше за него най-красивата и най-добрата дъщеря от всички племена на апачите и той твърдеше, че тя навремето нямало да бъде застреляна, ако аз не съм се държал отблъскващо, а с разбиране. Аз наистина го признавам, но не изпитвам ни най-малко чувство на самоупрекване, сякаш милата, пожертвователна приятелка и до днес е още жива. Тя искаше да отиде на Изтока, за да получи едно по-високо образование, ала бе застреляна по път заедно с баща си Инчучуна с цел грабеж. На брат й Винету никога не хрумна да ми отправи макар и сянка укор за това, че пътуването е било предприето заради мен. Тателах Сатах обаче ме бе зачеркнал от живота си и от всички свои сметки, и то, както изглеждаше, веднъж завеки. Той живееше от памтивека в най-голяма уединеност високо горе в планините. Само вождове имаха право да се приближават до него, но и те колкото може по-рядко. Трябваше да се касае за работа от изключителна важност, за да получи някой разрешение да се качи при него. Единствено Винету, неговият изключителен любимец, можеше да отива при него, когато си поиска. Всяко негово желание се изпълняваше, доколкото изобщо бе изпълнимо, с изключение на едно, което той често напразно бе изказвал — да може някой път и мен да заведе.

А сега, след толкова дълго време, изведнъж тази настоятелна покана! Трябваше да има някоя много сериозна и много важна подбуда, подбуда, с която се преследваше не някаква обикновена, далечна цел, а нещо по-добро и ценно, което не бях в състояние да прозра от неговото току-що получено писмо. Но сега бе несъмнен факт, че ще отида отвъд океана и ще стигна навреме при Нъгит Тсил, за да се вслушам какво ще ми каже споменатият син смърч. И също така определено беше, че Херцле ще ме придружава.

Не си мислете, че когато чу това, тя започна да ликува, напротив, демонстрира най-сериозна физиономия. Прехвърляше през ума си напреженията и опасностите, свързани с една такава езда из Запада. Защото че стичащите се отблизо и далеч множество вождове няма да си послужат с железницата, това се разбираше изцяло от само себе си; да не говорим пък, че секретността, с която се вършеше всичко, го правеше изключено. Но когато заговори за тези опасности и напрежения, тя не мислеше за себе си, а за мен. Удаде ми се все пак много лесно да я убедя, че сега наистина още се говори за някакъв „Запад“, само че не и вече за „Дивия запад“, и че подобна езда за мен ще бъде отдих, а не теглила. Що се отнася до нея самата, тя беше здрава, куражлийка, сръчна и достатъчно непретенциозна, за да може да ме придружи. Владееше английски, а от добросъвестните съвместни изследвания и работа с мен съвсем покрай другото бе усвоила и едно количество индиански думи и фрази, които щяха да й бъдат добре дошли. А що се отнася до язденето, то последният ни по-продължителен престой в Ориента бе за нея една добра школа. Тя се бе държала там доста похватно и се бе научила да борави не само с коне, а и с камили.

И както винаги и навсякъде, тя и тук се прояви като разсъдлива, пресметлива и предвидлива къщовница. Бях получил от няколко американски издателства запитвания, отнасящи се до издаването на произведенията ми на английски. Използвайки възможността, аз трябваше лично да навестя тези господа, така рече Херцле, та по-лесно да сключа договори с тях — в случай че се съгласят на условията ми, — отколкото това би станало от дистанция и писмено. За да можем да покажем мостри за картините на кориците, тя направи от оригиналите фотографски копия в голям формат, които й се удадоха много добре, защото Херцле разбираше от фотографиране много, много повече от мен. Най-сполучлив стана въздигащият се към небето Винету на Саша Шнайдер. От същия художник аз притежавам и два великолепни, грабващи портрета — на Абу Китал, човекът на насилието, и на Марах Дуримех, голямата човешка душа. Тези два портрета, определени за следващите томове, също бяха фотографирани, и то не на картон, и не залепени, така че бяха тънки и нямаше да заемат в куфара почти никакво място, а навито на руло или сгънати можеха да се пъхнат в джоба на сакото.

Аз моля и тези привидно чисто комерсиални забележки да не се смятат за скучни или пък за излишни. В развоя на разказа ще се види, че тези картини придобиват във веригата от събития една особена важност. Който ме познава, знае, че за мен „случайност“ няма. Аз отдавам всичко, което се случва, на една по-висша воля, нека я наречем Бог, Съдба, Провидение или независимо как. Това Провидение се разпореждаше и тук, убеден съм. С офертите на издателите по-късно не стана нищо; аз изобщо не намерих време да посетя тези господа. Целта на тези оферти бе само да ни подтикнат към идеята да изкопираме кориците на книгите и да вземем копията с нас.

Още по-ясно и явно изпъкна тази цел на Съдбата при едно друго издателско предложение, но което ми бе направено не писмено, а устно, и то по поразителен начин точно по същото време и пак от американец. Особено внимание в тази връзка заслужават съпътстващите обстоятелства, които напълно изключват мисълта да си имаме работа със случайност.

Тук, в Дрезден, имам един приятел, който е лекар и психиатър с много ангажименти. Особено в последната област той постигна доста значителни успехи. Минава тук за авторитет и е привличан за съвет от чужденци не по-малко, отколкото от местни жители. Дрезден е известен като много посещаван туристически град.

При една визита, която този приятел ни направи — но не в неделен ден, когато е свободен, а сред седмицата, и то късно вечерта, значи по онова време, в което никога не сме били посещавани от него, — думата стигна до нашето решение да пътуваме със Северонемския Лойд до Ню Йорк.

— Да не би да търсите нъгитс? — попита той така бързо, сякаш само това наше изявление бе чакал.

— Как ви дойде на ума точно нъгитс? — отговорих аз.

— Защото днес видях едно. Беше голямо колкото гълъбово яйце и беше носено като висулка на ланеца — отвърна.

— От кого?

— От един американец, който за мен впрочем беше къде по-интересен от това негово късче злато. Каза ми, че бил тук само за два дни и помоли мнението ми по една работа, която за всеки психолог, следователно и за вас, скъпи ми приятелю, е „случай“ първа степен.

— Как тъй?

— Касаеше се за една фамилия с наследствена склонност към самоубийство, склонност, обхващаща абсолютно всички членове на семейството, без макар и един-единствен да пощади. Тя започва при отделния индивид тихо, съвсем тихо, за да нараства по сила все повече и повече, докато стане непреодолима.

— Чувал съм вече за такива случаи и дори се запознах лично с един от този род страдалци. На това отгоре беше корабен лекар; пътувах с него от Суец до Цейлон. Ние прекарахме една цяла нощ под здрача на звездите в разговор по психологически въпроси. Явно спечелих доверието му и той сподели с мен неща, които иначе на никого не беше казвал. Брат му и една от сестрите вече си отнели живота, бащата — също. Майката починала от мъка и страх. Другата сестра му пращала писма по време на пътуването му из чужбина, че повече не може да противостои на гибелния натиск. А той самият бил станал лекар единствено по тая причина и в случай, че не съумеел да помогне на другиго, поне за себе си да намерел пътя към спасението.

— Какво стана с него и сестра му?

— Не зная. Той обеща да ми пише и ми даде домашния си адрес, но не го стори. И с вашия американец ли стоят така трагично нещата?

— Дали лично с него, не мога да кажа. Той не спомена имена, също не и своето, и даваше вид, сякаш говори само за познати, а не за собствената си фамилия. Ала впечатлението, което ми направи, ми подсказа, че самият той е замесен. Имаше безкрайно печални очи. Изглеждаше добър човек и на мен искрено ми стана жал, че не мога да му предложа в перспектива някаква сигурна помощ.

— Но поне утеха?

— Да, съвет и утеха. Представете си само какво изобилие от нещастия! Майката взела отрова. Бащата изчезнал безследно. От пет деца — все синове — живи били само двама. Всички те били женени, но напуснати от съпругите им, защото при техните деца импулсът към самоубийство настъпвал още в девет-десетгодишна възраст и се развивал с такъв темп, че само едно от тях достигнало до шестнадесет години.

— Значи всички са мъртви?

— Да, всички. Само споменатите двама братя са още живи. Но те се борят с порива на смъртта ден и нощ и не ми се вярва някой от тях да е дотолкова силен, че да победи този демон в себе си.

— Ужасно!

— Да, ужасно! Но както ужасно, така и загадъчно! Тази фатална мания екзистира именно едва във втората генерация — преди това тя не е била на лице. За съжаление не мога да кажа при кого най-напред се е изразила — дали при починалата от отрова майка, или при безследно изчезналия баща. Не узнах също дали болестта е настъпила, да речем, след някакво събитие, което е било свързано с големи или пагубни душевни сътресения. Това все пак би дало някаква отправна точка. А така бях принуден да се огранича само със съвети за напрегната работа на тялото и духа, стриктно изпълнение на задълженията, което да се редува с весели, ала не недостойни развлечения, и преди всичко продължително трениране и каляване силата на характера и волята, от които в този случай най-много зависи.

— Научихте ли нещо за общественото положение и състоянието на това злощастно семейство?

— Да. Та това беше един от главните въпроси, които поставих. Безследно изчезналият баща бил уестман, скуотър, трапер, златотърсач и какво ли не от тоя род и изпращал от време на време у дома каквото спестявал. Често това били значителни суми. Той имал маниакалността да стане милионер. Не го постигнал наистина, но все пак семейството станало богато, доста богато. Петимата братя обединили усилия да развият крупна търговия с коне, говеда, овце и свине…

— В такъв случай вероятно са имали много вземане-даване с големите кланици? — прекъснах го аз.

— Действително.

— При тяхното предразположение това би могло да е само вредно, много вредно!

— Безусловно! Масово клане на добитък! Горещи изпарения на кръв! Непрестанна миризма на месо, че и на леш! Оттук последвалото вкоравяване на чувствата! Буквално хрантутене и угояване на онзи вътрешен демон! Казах го съвсем открито на американеца и го предупредих. Тогава той сподели, че добре го чувствал, и ето защо посъветвал и помогнал на братята да продадат предприятието. Това станало предната година, ала без да е настъпила после някаква промяна или чак пък намаляване на страданието… Но аз цяла вечер ви занимавам с неща, които и на вас, и на мен могат само да развалят нощната почивка. Моля ви за извинение и ще се пиша хитър, за да не ми посочите вие вратата, сам да се изхвърля. Спете спокойно!

Той прекъсна така рязко и се отдалечи така стремително, както иначе изобщо не му бе в обичая. Точно така стояха нещата и въобще с неговото днешно идване. Струваше ми се, че той ни е навестил извън рамките на обичайното време само за да ни обърне внимание върху този американец. Херцле имаше досущ моето усещане.

— За мен той днес изобщо не беше един дошъл ни на гости приятел, а ми се стори по-скоро като някакъв пратеник — каза тя. — Дали има нещо покрай този янки, което се отнася и до нас? Така наистина се осмелявам да питам само теб, но не други, които биха сметнали за напълно естествено да ми се присмеят!

Дадох й право. И ето ти! На следващия предобед, по времето на посещения, към единадесет часа, седях и работех. Тогава чух входната камбанка. Някой беше пуснат да влезе. Бях казал, че днес няма да приемам абсолютно никого. Въпреки това Херцле се качи след известно време, сложи една визитна картичка пред мен и каза:

— Извинявай! Не можах да постъпя другояче! Налагаше се все пак да те прекъсна! Твърде странно е… ще се смееш.

Хвърлих един поглед върху визитката. „Хариман Ф. Ентърз“ се виждаше на нея, само това име, нищо повече. Погледнах Херцле очаквателно.

— Да, наистина е удивително — кимна тя. — Той има на ланеца на часовника си онова нъгит с големина на гълъбово яйце.

— Наистина ли? … Вярно ли?

— Да! И фрапантно печалните очи също са налице!

— И какво иска той?

— Да говори с теб.

— Нямам време. Каза ли му го? Нека дойде пак!

— Трябвало днес да замине, иначе щял да изпусне кораба. Каза, че нямало да си тръгне, без да е говорил с теб. Оставал да седи, докато дойдеш. Трябвало да му кажеш колко струва времето, което ще изгубиш; той веднага щял да заплати.

— Чисто американска глупост! Каза ли ти какъв е?

— Книгоиздател. Изглежда не говори нито дума немски. Иска да откупи „Винету“.

— И ти след това сигурно си го осведомила?

— Споделих, че вече сме получили подобни предложения от другата страна на океана и ни предстои в близко време да отидем с Лойда нататък, за да уредим нещата.

— Ей, Херцле, това не е било много умно от твоя страна!

— Защо?

— Който се кани да отиде из „Запада“, трябва да се научи преди всичко на мълчаливост, без значение дали си е още „див“, или не.

— Ама нали ние хич и още не сме там!

— Аз казах „когато човек се кани“, разбра ли — кани! Впрочем за да сме мълчаливи, въобще не е нужно едва тепърва да ходим отвъд, защото Западът е вече тук при нас.

— Къде?

— Долу при американеца. Този мистър Хариман Ф. Ентърз е американския Запад.

— Мислиш ли?

— Определено! Скоро ще разбереш, че е вярно. Нека той си е — който и да е, може да иска каквото си ще, ние се пренасяме сега в Америка. Той е дошъл, приближил се е до нас крадешком. Да обърнем пиката! Слез сега долу и му съобщи, че ще дойда, но не му казвай нищо повече. И изобщо говори с него възможно по-малко!

Тя тръгна и аз я последвах след известно време. Мистър Ентърз беше добре сложен, гладко обръснат мъж около четиридесетте. Правеше впечатление, събуждащо доброжелателство, без да проявява точно държането на високообразован човек. Изглеждаше скромен, но същевременно все пак и малко нещо парвеню. Това за печалните очи отговаряше. Да се смее, той изглежда изобщо не умееше и ако някой път се усмихнеше, то би създал по-скоро впечатление за страдание, отколкото за веселост. Жена ми ни представи. Ние се поклонихме и седнахме един срещу друг. Помолих го да ми каже с какво мога да му услужа. Той отговори с въпроса:

— Вие сте Олд Шетърхенд?

— Така ме наричаха — отвърнах.

— И сега още?

— Най-вероятно.

— В близко време отивате отново отвъд?

— Да.

— Накъде? До колко далеч?

— Още не зная.

— С кой кораб?

— Не е определено още.

— Задълго?

— Това ще се реши едва отвъд.

— Ще посетите стари познати?

— Може би.

— Повече на юг или на север из Щатите ще се насочите?

Тогава аз станах от мястото си, поклоних се, обърнах се и тръгнах към вратата.

— Къде смятате да вървите, мистър Май? — викна той припряно след мен.

Спрях и отговорих:

— Отново при работата си. Аз ви поканих да ми съобщите какво желаете от мен. Вместо да го сторите, вие ми задавате ред въпроси, на които нямате ни най-малко право. Да отговарям на тях, не разполагам с никакво време!

— Аз казах на мисис Май, че веднага ще заплатя каквото струва — подметна той.

— Не можете да го направите, защото сте твърде беден за тая цел, прекалено беден!

— Така ли мислите? Наистина ли правя такова окаяно впечатление? Заблуждавате се, сър!

— Определено не. Защото дори да ви се намират на разположение хиляди милиарди, то пак не бихте бил в състояние даже на най-заклетия сиромах да заплатите макар и само четвърт час от неговото, дадено от Бога, незаменимо време за живот!

— Щом така гледате на нещата, нека е тъй. Седнете пак, моля ви! Ще се изразя възможно по-кратко.

Той изчака, докато изпълня желанието му под привидно колебание, и после продължи:

— Аз съм книгоиздател. Познавам вашия „Винету“…

— Говорите и четете немски? — прекъснах го аз.

— Не — отвърна.

— Как при това положение бихте могъл да познавате повествованието ми? По мое знание то още не е превеждано на английски.

— Беше четено в едно приятелско семейство, в което се говори и немски, а на мен доставяха удоволствието да ми превеждат още по време на четенето. Онова, което тогава чух, ме заплени до такава степен, че взех при себе си един млад, безработен американец от немски произход, за да го карам да ми чете по малко през свободното време по този начин, така че разбирах всичко и можех да си водя необходимите бележки.

— Ах, бележки! За каква цел и бележки?

Забелязах, че този въпрос го хвърли в смущение. Той опита да го прикрие и отговори:

— Естествено само от чисто литературна, като издател, то се подразбира! При моите далечни пътувания после с кон из Запада аз имах тези бележки при себе си и проверих всичко, което е писано във вашите три тома. Ето защо съм в състояние да заявя, че всичко отговаря, всичко, дори често най-малките подробности.

— Благодаря! — казах сухо, когато той ме погледна по тоя повод, за да разбере дали похвалата ще ми окаже някакво въздействие.

— Само две места — продължи после — не можах да подложа на проверка, защото все още не съм съумял да ги издиря.

— Кои, сър?

— Нъгит Тсил и „Тъмната вода“, в която Сантър намира своя напълно заслужен край. Ще отидете ли при сегашното си пътуване до тези места?

— Може би да, а може би не. Но както чувам, отново задавате излишни въпроси, наместо да кажете какво искате…!

Дадох вид, че се каня отново да стана.

— Стойте, останете си на мястото! — викна бързо той. — Та аз веднага си идвам на нещата — или по-скоро въобще не съм се отдалечавал от тях. Исках само да ви покажа, че съм проверил книгите ви и съм намерил за ценно превеждането им на английски.

— Проверил? За тая работа се искат дълги години!

— И ги имаше, имаше ги! — закима той усърдно, без да се усети, че сега аз бях промъкващият се. — Много дълго продължи, преди да успея да се отбия на всички тези места, за които става дума.

— Съгласуваше ли се това с професията ви?

— Разбира се, разбира се. По онова време ние въртяхме голяма търговия с коне, говеда, свине и овце и при нашите покупки се скитахме много по стария Запад.

— Казвате „ние“. Значи съдружници?

— Да, но не с чужди хора, а братско съдружие. Бяхме петима братя, ала сега сме вече само двама. Все още правим съвместен бизнес, но вече не с коне и говеда, а с книги. Искаме да откупим вашия „Винету“…

— Само него? — пресякох го посред изречението.

— Да, само него — отвърна той.

— Защо не и другите книги, които все пак са също пътеписи?

— Защото те не ни интересуват.

— Благодаря, не зависи ли в случая повече какво интересува читателите?

— Може да е така, но при нас нещата стоят другояче. Ние искаме само „Винету“, нищо повече.

— Хмм! Как си я представяте тази сделка?

— Много просто. Вие ни го продавате с всички права — веднъж завинаги, а ние ви заплащаме — веднъж завинаги.

— Кога ще стане плащането?

— Веднага. В състояние съм да ви издам ордер до която и да е банка. Колко искате?

— Вие колко предлагате?

— Зависи от условията! Имаме ли право да отпечатваме, колкото си искаме?

— Ако се споразумеем, да.

— Или също, колкото малко искаме?

— Не.

— Как? Какво? Не?

— Естествено не! Аз пиша книгите си, за да се четат, а не да изчезват.

— Да изчезват? — попита той с жест на изненада. — Кой ви каза, че ще изчезнат?

— Никой наистина още не го е казал, но вие все пак споменахте за правото да отпечатвате толкова малко, колкото ви е угодно.

— Естествено. Ако видим, че книгите не намерят отглас на английски, то ще се откажем, разбира се, да ги печатим. Тези неща са си ясни от само себе си!

— Сериозно ли го говорите?

— Да.

— Кажете, вашето пътуване до Германия и Дрезден имаше ли и друга цел?

— Не. Нямам причини да крия, че дойдох отсам океана само заради тези ваши три книги.

— В такъв случай съжалявам, че сте направил пътуването си напразно. Вие няма да получите книгите.

По време на тези думи аз се бях изправил. Той също се надигна от креслото. Не беше в състояние да скрие обхваналото го голямо, напълно неочаквано разочарование. Погледът му стана боязлив, а гласът вибрираше, когато запита:

— Правилно ли да ви разбирам, сър? Вие не искате да продадете „Винету“?

— Поне не на вас. Аз не давам книгите си за превод поотделно. Който желае една или няколко, той е принуден да вземе всички.

— Но ако аз сега ви заплатя за трите тома толкова, колкото искате за всички?

— И тогава не.

— Та нима сте чак толкова богат, мистър Май?

— Не, в никакъв случай. За богатството при мен дума не може да става. Нямам нищо, освен моите добри, стигащи точно колкото за мен и целите ми средства, повече нищо. Но това ми е напълно достатъчно. И ако вие наистина познавате моя разказ „Винету“, то ще знаете, че аз изобщо не се стремя към богатство, а към по-високостоящи, ценни блага, с които искам да радвам и дарявам моите читатели. Ето защо е необходимо книгите ми да попадат при подходящи издатели, а че вие не сте такъв, в това току-що се убедих.

Съпругата ми видя и разбра, че решението ми е непоклатимо. Стана й жал за янкито. Той стоеше пред нас с физиономията и стойката на човек, над главата на когото е надвиснала непредотвратима беда. Колебаеше се да приеме решението ми като моята последна дума. Направи възражения. Приведе доводи. Даде обещания, но напразно. Накрая, когато нищо не помогна, каза:

— Въпреки всичко аз не губя надежда, че все пак ще получа „Винету“ от вас. Виждам, че мисис Май е по-благосклонна от вас в това отношение. Посъветвайте се с нея, а аз междувременно ще говоря с брат си, който все пак ми е съдружник.

— Да не би да се каните в такъв случай наново да прекосявате океана? Това би било също така безполезно, както сегашното ви пътуване — заявих аз.

— Няма да е нужно да идвам насам, защото нали вие, както чух, ще дойдете в най-скоро време при нас. Дайте ми някакъв адрес там, определете ден и аз ще се явя.

— И това не би имало успех — уверих го.

— Бихте ли могъл още отсега да знаете? Не е ли възможно след едно обсъждане с моя брат да съумея да ви направя предложение, което да отговаря на вашите цели и желания по-добре от днешното?

Почувствах как вътрешно трепери, да не би и сега да бъде отблъснат. И аз изпитвах състрадание, ала не биваше да отстъпя на това чувство господството над моите решения. Херцле ме обсипваше с умоляващи погледи, а след като и те не проявиха желание да въздействат достатъчно бързо, улови ръката ми. Тогава казах:

— Добре, тъй да бъде. Нека си дадем време за размисъл! Съпругата ми никога не е била с мен в Америка. Особено пък Ниагарския водопад очаква да види. Така че ние ще пътуване от Ню Йорк с параход по Хъдзън до Олбъни и оттам с железницата до Бъфало, откъдето до водопадите остава само един час. Ще отседнем в Ниагара- фолз от канадската страна и по-точно в хотел „Клифтън“, където аз…

— Зная го, много добре го зная! — прекъсна ме той. — Човек може да намери там много добър подслон. Един хотел от първа класа, тих, изискан, съоръжен с всички достижения на новото време и…

— Well! — пресякох излиянията му, за да спестя похвалите, с които единствено себе си искаше да представи в светлина. — Щом ви е известен, толкова по-добре. Та тъй, ние ще се намираме там.

— Кога?

— Това сега още не знам. Най-добре ще е да поддържате връзка с управата на хотела, та веднага да ви известят за нашето пристигане.

— Правилно! Това е най-доброто и така ще сторя!

Нещата останаха такива. Имаше още няколко учтиви прощални думи и визитата — тя бе от далеч по-голяма важност, отколкото си мислех в момента — приключи.

Нямаше как Херцле да е изцяло доволна от мен. Тя е много склонна към милозливост и състрадание и боязливият, измъчен поглед на този мъж нямаше да може в продължение на дни да излезе от съзнанието й. Тя беше на мнение, че не съм бил достатъчно учтив и съм се държал отблъскващо с него.

— Защо постъпи така? — попита.

— Защото той ме излъга — отговорих аз. — Защото не беше открит и честен. Знаеш ли кой е?

— Да.

— Е, кой?

— Един от двамата останали синове на онова злочесто семейство, чийто всички членове са се самоубили.

— Да, той действително е това, но същевременно и нещо друго. Той не се казва Ентърз.

— Мислиш, че носи фалшиво име? Значи го смяташ за мошеник, някакъв аферист?

— Не. Точно защото е честен мъж, не носи истинското си име. Той се срамува от него. Предполагам дори, че единствено трите тома „Винету“ са причина да се отрече от името си.

Тя беше толкова смаяна от изявлението, че забрави да подеме въпросите си. Ето защо продължих невъзмутимо:

— Считаш ли за възможно да съм убеден, че знам истинското му име?

— Кажи го! — подкани тя.

— Този човек не се казва другояче, а Сантър.

Изумена до краен предел, тя нахвърли на един дъх въпросите:

— Кой Сантър имаш предвид? Убиецът на бащата и сестрата на Винету?

— Да. Мъжът, който беше при нас, е негов син.

— Невъзможно, невъзможно!

— Напротив, напротив!

— Докажи!

— Това всъщност изобщо не е нужно. Ти би трябвало да го отгатнеш също така бързо и лесно, както аз.

— Наистина ли? Досега разбрах единствено, че го смяташ за лъжец, защото се нарекъл Ентърз, вместо Сантър.

— Колко погрешно от твоя страна, колко погрешно! Ако моите изводи се изграждаха само върху този пункт, то щях да съм един лош следотърсач, един грийнхорн, един Ханс Танс, и вдън земя да потъна от срам пред логиката си. Но аз ще те помоля да помислиш например върху факта, че той си е назначил специален четец, за да може да си вземе веднага бележки. Колко дълго според теб го е вършил?

— Една порядъчна редица от години. Та нали самият той го каза.

— Хубаво! И за какво ги е правил тези бележки?

— По чисто литературни причини, за издателските цели. Той и това сам каза.

— Много правилно! И тук се крие лъжата, от която започва следата, водеща до неговото истинско, същинско име. Той самият призна, че по онова време е бил едър търговец на добитък за клане, а ти много добре знаеш кога е престанал да бъде такъв. Или не?

— Напротив. Той е продал предприятието едва миналата година. Казал го е вчера на лекаря.

— И при все това още преди толкова години едни чисто „книгоиздателски“ бележки? Вярваш ли го?

— Не! Сега вече не! Ей, сега и на мен започна да ми просветва. Може би никак не е вярно дори и че бил издател!

— Не му и хрумва! Но с тази мисъл ти заставаш редом с мен на вярната следа! Размисли следното: Едва чул при някакъв познат за моя „Винету“ и си назначава специален човек да му превежда и чете на глас повествованието. Приемливо ли е, че той е присъствал у този познат при четенето на всичките три тома?

— Разбира се, не.

— Такова е и моето мнение. Той е чул само малка част. Щом веднага след това си е взел нарочен частен преводач, за да се запознае на четири очи с цялото произведение, то тази малка част трябва да е била от извънредно голяма важност за него, трябва да е грабнала и потресла някое кътче от неговия най-дълбок душевен мир. Или пак ще си помислиш, че тази важност е била „чисто литературна, издателска“?

— Не.

— Или комерческа?

— Също толкова малко. Тя е била, както правилно предполагаш, психологическа, душевна.

— С други думи казано, тя се е отнасяла до неговия вътрешен живот, неговия частен живот, неговия семеен живот, следователно и до неговите семейни отношения. Той си е правил по време на четенето записки. Защо и с каква цел? Как ли не само за да не забрави нещо! Онова, което разтриса душата, човек запомня и без бележки. Той призна, че тези записки му се видели „необходими“, и в неговите проучвания из Запада години наред му служили като водач…

— Да не би заради безследно изчезналия баща? — подхвърли бързо Херцле.

Аз кимнах и отговорих:

— Хей, това беше умно, много умно! Да, действително заради безследно изчезналия баща! Аз се канех да ти приведа още няколко довода и заключения, за да ме разбереш, но тъй като ти сама стигна до главния резултат, то това вече не е необходимо, поне засега. Искам само да ти обърна внимание на настойчивостта, с която той опита да научи разположението на двете места, които, както се изрази, „все още не съумял да издири“. Имам предвид Нъгит Тсил и „Тъмната вода“.

— Задължително ли е тази настойчивост да е свързана единствено със Сантър?

— Да.

— Не с някоя друга личност? Не и с нъгитс?

— Не. От личностите само аз мога да бъда взет под внимание, защото всички други са второстепенни или мъртви, а да се допусне, че той години наред е изследвал Запада тъкмо заради мен, би било смешно. Та нали с днешната си визита доказа, че твърде добре знае как бързо и лесно да ме намери. А що се отнася до нъгитс, нали все пак е прочел, че те са изчезнали завинаги и никой вече няма да ги намери. И тъй, по отношение събитията в Нъгит Тсил и при „Тъмната вода“ само две личности заслужават внимание — Сантър и аз. Аз обаче отпадам, следователно остава единствено Сантър. И сега внимавай, Херцле, идва главният довод, на който се опирам! Така нареченият мистър Ентърз иска да купи моя „Винету“. С каква цел? Да не би, за да го преведе, отпечата и разпространи?

— Не, а за да попречи разказът да се появи там на английски. Тук си имал право. Това си пролича от думите на този човек и особено от страха, който не съумя да прикрие, когато въпреки очакванията си разбра, че няма да получи книгите. Хората отвъд океана не биваше да се запознаят с миналото и делата на неговия баща.

— Да. Ето това тъкмо възнамерявах да заключа, а ти превари логическия ми извод. Само че за мен той е факт, в който ни най-малко не се съмнявам. Човекът си мислеше, че ще може да ни натъпче един джоб долари, макар да би трябвало от „Винету“ да знае, че на такава стръв аз не отивам. Неговото посещение и предложението му бяха всъщност едно оскърбление, изискващо съвсем различен отговор от този, който дадох аз.

— В такъв случай сега сигурно ми се сърдиш?

— Да ти се сърдя? За какво?

— Че не те оставих да го отпратиш окончателно, ами те накарах да му позволиш още една среща.

— О, не! Аз няма да се оставя да бъда повлиян дори от теб, да продам някое висше, етично благо за презрян метал, а ти, ти би била последната от всички, която би поискала от мен такова нещо. Ако се съгласих на срещата при Ниагара, то е защото имам много основателни причини да не изпускам отсега нататък от очи двамата братя Ентърз или Сантър. Нали знаеш, че е привичка на опитния уестман никога да не допуска опасни хора да му се явят в гръб.

— Опасни? — попита тя. — Аз все пак считам този Ентърз, макар изглежда да е един Сантър, за добър човек.

— Аз също. Но не може ли дори въплътената доброта да стане веднъж инатлива? Не се ли крие в унинието, почти ми се ще да кажа, в болезнената, черна меланхолия на този човек нещо като експлозив, от който човек трябва да се пази? И познаваме ли ние неговия брат? Знаеш, че не е задължително братя и сестри непременно да имат един и същи характер и темперамент. Убеден съм, че ще се запознаем с него в Ниагара-фолз, пък после ще видим как трябва да се поставим пред двамата, за да не ги принудим да тръгнат по стъпките на баща си. Докторът вчера подхвърли за някакъв демон в тях. Този демон ни издири тук, откри ни. Това е сантъровата наклонност към убийства. Виждаш, пътуването започва да става интересно, още преди да сме направили първите крачки.

— Предвиждаш опасности?

— О, не! Виждам само, че трябва да отидем нататък, за да се запознаем с Маунт Винету и Тателах Сатах, „Пазителя на Великата медицина“. Той ми пише да „спася“ моя Винету. Щом трябва да сторя това, то за мен не съществува никаква опасност.

А за теб?

— И за мен толкова малко. Тръгвам с теб с радост!

— Е, тогава напред и щастливо пътуване! …