Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Горската роза (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Benito Juarez, –1884 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Бенито Хуарес

Немска. Първо издание

Редактор: Е. Христова

Художник: Б. Ждребев

Техн. редактор: Кр. Коченджиев

Коректор: Я. Петрова

Формат: 84/108/32

Дадена за набор: юли 1992 г.

Излязла от печат: октомври 1992 г.

Компютърен набор: СД „Н и К“

Печатница „Ат. Стратиев“ — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от trooper

6. Черният Жерар

Приблизително 120 английски мили от горната страна на вливането на Рио Пекос в Рио Гранде дел Норте, на острия завой недалеч от Пресидио де Сан Висенте, е разположен на мексиканския бряг на тази могъща река форт Гуаделупа, който е познат от по-рано на нашите читатели. През 1947[1] година Ема Арбелец беше на гости със своята приятелка Каря в Гуаделупа у едно роднинско семейство. По обратния път компанията й предприе един ловен излет в северните прерии, където бяха нападнати и пленени от команчите, ала сетне освободени от Гърмящата стрела и Мечешкото сърце. Споменатото семейство беше това на единствения търговец във форт Гуаделупа. Той се казваше Пирнеро и минаваше за най-богатия мъж в цялата околност. Беше дошъл кой знае откъде в страната, взел за жена една миловидна, заможна мексиканка — сестрата на Педро Арбелец — и се захванал с търговия, която бе процъфтявала все повече и повече, докато Пирнеро вече можеше да се нарече преуспял човек.

Жена му беше починала, оставяйки на неговите грижи дъщерята — тяхното единствено дете. Този смъртен случай не го засегна много дълбоко. Пирнеро притежаваше ведър нрав, който скръбта не можеше да помрачи. Той живееше щастливо и безгрижно, което ще рече без каквито и да било грижи, освен една-единствена — неговата дъщеря. Хубавичката Резидиля, изглежда нямаше желание да се омъжи. По този въпрос Пирнеро по-преди беше доста равнодушен. Сега обаче старостта приближаваше и много му се щеше да има кадърен приемник, знаейки същевременно, че дъщеря му е задомена и обезпечена. Миловидната блондинка имаше достатъчно обожатели, с които наистина се шегуваше и веселеше, ала никого не бе поощрила и предпочела. Така бе станала на двадесет години, после на двадесет и пет и най-сетне прехвърли тридесетте. Тя все още си беше привлекателна. Сякаш не бе мексиканка, които, както е известно, в тази възраст за съжаление вече са прецъфтели. Нейните руси коси също сочеха някакъв друг, вероятно германски произход, но тя и баща й рядко отваряха дума по тоя въпрос, той умееше да цени интересите си. Пирнеро притежаваше голяма къща и обширни пасища извън форта, по които имаха работа немалък брой вакуероси. Освен етажа и сутерена, къщата му имаше и винарска изба. В избите държеше на склад стоките си, в сутерена беше развил магазин и една малка кръчма, а на етажа бяха разположени жилищните и спални помещения.

Днес — един летен ден на 1866 година — по течението на реката духаше силен вятър, какъвто никой ловец и пастир не обича и въпреки това в салона на кръчмата, която нямаше ни един посетител при такава буря предлагаше най-доброто място за пребиваване. Сеньор Пирнеро не беше в добро настроение. Той седеше до прозореца и гледаше мълчаливо навън, където прахолякът се завихряше на плътни облаци. Резидиля седеше край другия прозорец и шиеше един червен нагръдник, предназначен за подарък на една слугиня. В един момент бащата започна да барабани по стъклото. Това бе сигурен знак за неговото лошо настроение, а страдаше ли от него, Резидиля слушаше отдавна познатите упреци, за които тя обаче нехаеше. По-скоро й доставяше удоволствие и я забавляваше начинът, по който той с чудновати встъпления и ходове все повече приближаваше към въпроса за женитбата.

— Проклет вятър! — изръмжа той навъсено.

Резидиля не отговори. Ето защо след известно време онзи добави:

— Почти буря!

Тя и сега предпочете да замълчи, тогава той отправи въпроса непосредствено към нея.

— Нали, Резидиля?

— Да. — отвърна тя едносрично.

— Да? Какво да? — запита баща й, разсърден от лаконичния отговор.

— Ее, ами проклета буря.

— Така! И проклет прах!

Резидиля отново премълча. Сега той се обърна с лице към нея и каза:

— Ако не си набавиш по-свястно чене, как ще я караш с твоя мъж, когато се омъжиш един ден?

— Една мълчалива съпруга е далеч по за предпочитане от някое плямпало! — отвърна тя.

Пирнеро се изкашля на няколко пъти. Той се почувства бит и беше затруднен да продължи разговора. Едва след време отново подхвана:

— Ама че вятър! Нескончаема буря!

Резидиля не сметна за необходимо да удостои с отговор тази духовита забележка. Оня поклати глава, забарабани по стъклото и изръмжа:

— И нито един клиент!

Тъй като дъщеря му и сега не отговори, той отново се обърна към нея:

— Да не би да нямам право? Или пък ти виждаш някакъв клиент в салона? Никакъв клиент, никакъв! Това е лошо за една девойка, за която е време да си търси мъж! Или ти може би…

— Не! — пресече го тя. — Не желая никакъв!

— Никакъв! Хмм! Детинщини! Мъжът за момичето е онова, което е обувката за стъпалото.

— За да стъпва по него, нали? — засмя се тя.

— Глупости! Имах предвид, че не може едното без другото.

Но въпреки че намери отговор за оправдание, отново се почувства жегнат. Това го загложди и вече се бе замислил с каква обходна маневра да стигне пак до целта, когато отвън падна един дървен ригел, съборен от бурята от покрива.

— Видя ли го? — запита той. — Мертека там отвън?

— Да. — отбеляза Резидиля едносрично.

— Сега на покрива има дупка. Кой трябва да я поправи, а? Аз сам!

— Че кой друг? Да не би аз?

— Ти? Глупости! Зетът! Защото е негово задължение да поддържа всичко в изправност. Там, където няма зет, няма и ред. Ясно?

Добрият папа Пирнеро си падаше малко нещо пестелив и дребната повреда, която беше причинила бурята, го ядоса. При подобни случаи той ставаше двойно по-приказлив и обсъждаше неща, за които обикновено си мълчеше. Това бе и причината сега да продължи.

— Но като говоря за зет, имам предвид порядъчен мъж! Не някой дрипльо и парцалко като оня дългуч, който прескача чат-пат насам!

Пирнеро не забеляза, че по страните на дъщерята плъзна лека руменина. „Дрипавият дългуч“, изглежда, не й беше съвсем безразличен.

— Нали се сещаш за кого говоря? — запита бащата.

— Да. — отвърна Резидиля.

— Така че, той не, само него не ми води! Аз съм наследил честолюбието си от моите отдавна починали родители. Знаеш ли какъв беше баща ми?

— Да. Коминочистач.

— Тъй. Това са хора, които изпълзяват високо нагоре. А моят дядо?

— Продавач на хрян.

— Хубаво! Ти не може да не осъзнаваш, че в него вече е била залегнала тази предприемчивост, благодарение на която станах богат мъж. Припомняйки човек на дъщеря си един такъв произход, не може да не включи отечеството и родния град. Или си забравила откъде съм родом?

— Не. — едва потисна тя усмивката си. — От Саксония.

— Да, от Саксония, където израстват красивите девойки. Никъде другаде няма по-красиви, но те трябва да се омъжват, в противен случай ще се спаружат. Ясно? Ти също не си паднала далеч от дънера. Аз бях хубав мъж, наследих хубостта от моята майка, тя пък от нейната и ти по себе си можеш да видиш, че се е прехвърлила по бащина линия на теб. А що се отнася до моя роден град, сигур знаеш името му?

— Разбира се, Пирна.

— Точно така, Пирна. Той е най-красивият град в целия свят. Той е прочут със своя красив език. Ето и причината да науча толкова лесно испански, защото пирнишкият и испанският са много сродни. Както вече си разбрала, аз приех честта да нося името на моя роден град: Пирна — Пирнеро. Затова майка ти веднага се омъжи за мен. А ти не искаш никой, дори и, както си мисля, да е от Пирна. Кой тогава ще закрепи покривния ригел, който вятъра събори!

Пирнеро щеше да продължи все в тоя дух, ако отвън не се бе чул конски тропот. Някакъв мъж яздеше насам, но не скочи от коня пред прозореца, а влезе в отворения двор, откъм страничния фронтон на къщата. Съдържателя видя новия клиент и изръмжа, сега истински ядосан:

— Та това е той, оня безделник! Който не ми е притрябвал дори, когато нямам посетители. Само такъв да не ми каже, че иска да стане мой зет.

Резидиля се наведе още по-ниско над работата си, за да не се забележи червенината, която я заля, а междувременно посетителят влезе в салона. Той поздрави вежливо, настани се на една маса и поиска чаша джулеп — изстудено питие, ползващо се с популярност в южните райони на Съединените щати и граничните им територии.

Посетителят беше висок и крепко сложен, а лицето му беше обрамчено от гъста тъмна брада. Трябва да бе надхвърлил малко тридесетте, ала лесно можеше да мине за значително по-млад. Носеше доста излинял мексикански панталон, а нагоре — вълнена блуза, която беше отворена отпред и разкриваше голите му гърди, изложени допреди малко на бурния вятър. На кръста му бе опасан кожен пояс. В него бе затъкнат нож и два револвера висяха в кобурите си. Пушката, която облегна до себе си на масата, изглежда не струваше и грош, както впрочем цялото му облекло оставяше впечатление на взело-дало. Но онзи, който погледнеше неговите волеви, леко меланхолични черти и надникнеше в големите му, тъмни очи, навярно после не би съдил по дрехите. Когато положи широкополата си шапка на масата, се видя един дълбок, наскоро зараснал белег от рана, който пресичаше напреко челото му.

— Какъв джулеп искате? — запита съдържателят грубо. — Мента или кимион?

— Моля да ми донесете мента, сеньор! — гласеше отговорът.

Пирнеро отиде вън от дюкяна и донесе поръчката. После отново се настани до прозореца. Посетителят отпи от чашата и също като притежателя насочи вниманието си през прозореца навън. Един по-внимателен наблюдател обаче би забелязъл, че погледът му отвреме-навреме прелиташе крадешком към девойката отсреща, която сетне свеждаше изчервена очи. Старият все пак намери проточилото се мълчание за твърде отегчително. Той се поокашля и за трети път подхвърли, разбира се, сега към госта:

— Проклет вятър!

Непознатият пропусна фразата, а когато след продължителна пауза съдържателят запита:

— А? Нали?

Равнодушният отговор гласеше:

— Не е лош.

— И какъв ужасен прах!

— Ами!

— Ами? Какво искате да кажете? Или това не е прах?

— Прах е. Но какво от туй?

— Какво от туй? Ама че въпрос! — разсърди се Пирнеро. — Като ти литне към очите…

— Ще си ги затвориш — вметна чужденецът.

— Да ги затворя?… Е, да, да, това ще е най-доброто.

Забавният съдържател отново се почувствува бит, ала побърза да добави:

— Но дрехите, дрехите се съсипват.

— При такива случаи човек облича по-износени!

Тези думи наляха вода във воденицата на Пирнеро. Той се обърна рязко към ненавистния посетител:

— Да, вашите са достатъчно износени. Та нямате ли по-добри?

— Не.

Отговорът бе даден с такова безразличие, че събуди негодуванието на стария. Мексиканецът много държи на външния си вид. Облича се в пъстри живописни дрехи, обича да носи лъскави оръжия и украсява конската сбруя с какви ли не златни и сребърни дрънкулки. Нищо подобно не се забелязваше по непознатия. Дори нямаше шпори на големите си, недодялани ботуши, а тези на мексиканците винаги са с огромни колелца.

— И защо нямате?

— Твърде скъпи са за мен.

— А-а, значи вие сте един окаян голтак?

— Да. — отвърна запитаният с равнодушие. Но все пак забеляза, че дъщерята се изчерви и го стрелна с поглед, в който се четеше молба за извинение.

Пирнеро не видя нищо и продължи с въпросите си:

— И какъв сте всъщност?

— Ловец.

— Ловец? И от това преживявате?

— Естествено.

Стария му метна презрителен поглед.

— В такъв случай мога само да ви съжалявам! — каза той отвисоко. — Как може в днешно време да преживява един ловец? Е, по-рано беше друго. Тогава имаше мъже, които вдъхваха на човек почит. Слушали ли сте за Мечешко сърце?

— Да, той беше най-прочутият апач.

— Или за Бизоновото чело?

— Той беше Крал на ловците на бизони.

— А за Гърмящата стрела?

— Той беше немец.

— Мой съотечественик! — произнесе съдържателят гордо. — Аз, трябва да знаете, съм от Пирна, откъдето Елба протича за Дрезден. Но най-велик от всички ловци беше Господарят на скалите, също така немец. Впрочем чувал ли сте изобщо за Черния Жерар?

— Разбира се, та какво за него?

— И той трябва да е дяволски тип. Сега се скита тук по границата. Тоя уестман се казва Жерар, а за това, че носи черна брада, го наричат Черния Жерар. Той и от дявола не се страхува. Неговият изстрел никога не пропуска и ножът му винаги попада в целта. Преди време беше турил око най-вече на разбойническите банди в Ляно Естакадо. Откак дойде насам от Севера, пътищата, кажи-речи, се очистиха от измет. Аз съм му много задължен, защото по-рано на десет пъти веднъж получавах стоките си. Такъв мъж да беше мой з… — Той размисли и спря посред думата. В присъствието на тоя клиент и през ум не му минава да подхваща любимите си опявания. Ето защо продължи в друга посока: — Много ми се ще да знам какъв ли е по народност. Сигурно и той е немец, и то от края на Пирна, защото там хората са необикновени храбреци. Вие от коя страна всъщност сте родом?

— От Франция — отвърна ловецът.

— Проклятие! Значи сте французин?

— Точно така.

— Тъй, тъй! Хм! Хмм! Това е добре, сеньор!

Пирнеро се обърна рязко и не направи опит да продължи разговора. След известна пауза се надигна и напусна стаята, давайки знак на дъщеря си да го последва. Тя се подчини и го намери в килера.

— Ти — поде той, — чу ли какъв е оня?

— Да, французин. — отвърна Резидиля.

— При това положение съм длъжен да те предупредя. Знаеш ли, че ни натресоха един австрийски принц, който ще става император на Мексико?

— Разбира се, нали навсякъде само за това говорят.

— Е, нека ти кажа, че австрийците до един са хубави хора. Те наистина смятат по гулдени, които имат стойност само седемнадесет гроша, ама мен какво ме касаят останалите три. Аз нямам нищо против австрийците и този принц Макс трябва да е добър човек. Но това, дето се е оставил да го домъкнат французите, не се харесва на мексиканците и те не искат и да знаят за него. Те казват, че оня Наполеон III е измамник, няма да изпълни обещанията си и по-късно ще изостави и принц Макс. Те не искат да имат император, искат президент и той трябва да е Хуарес.

— Който сега пребивава в Ел Пасо дел Норте?

— Да. Поради това французите дават мило и драго да го заловят. Те вече владеят цялата страна и едва не го спипаха в Чиуауа. Но той се измъкна благополучно към Ел Пасо дел Норте. Толкова далеч нагоре към Индианската граница ония наистина не смеят да отидат, но се говори, че искат да изпратят наказателен отряд и да го ликвидират. Ето защо човек трябва да е предпазлив и да се пази от всеки французин.

— Но не и ти. Какво ти влиза на теб в работата Хуарес?

— О, дори много! — отвърна Пирнеро с важна физиономия. — Досега съм премълчавал пред теб, че имам необикновен усет към политиката…

— Ти ли? — прекъсна го тя с безгранично изумление.

— Да, аз. Всички хора от Пирна сме много вещи в политиката. Трябва да ни е в наследство. Отвъд в Пресидио де Сан Висенте притежавам още някоя друга земя и тъй като там гласът ми се чува, не ми е безразлично дали ще управлява Макс или Хуарес. Макс е добър, ала не може да се задържи. Той е зависим от французите. За да основе една мексиканска империя, Наполеон е направил два заема. От тях изпрати някакви си жалки четиридесет милиона в Мексико, а за самата Франция задържа петстотин милиона. Това е очевидна измама и бедният Макс не знае как да си помогне. Напротив, Хуарес познава нашата страна. Той иска да прогони французите, затова и ние го искаме. За тая цел обаче са необходими пари. Преди време той изпрати парламентьор до президента на Съединените щати, за да сключи съюз и да получи заем. Преди няколко дни пратеникът се завърна с известието, че Щатите не искат и да знаят за някакъв си мексикански император, насаден от французите и ни отпускат тридесет милиона долара. Няколко милиона са вече на път. Те ще бъдат доставени на Хуарес по суша. Французите са надушили за паричната пратка и е много вероятно да поискат да я задигнат. Тя ще се придвижва с възможно най-бързи дневни преходи. И ако в краен случай не може да бъде отнесена по-нататък, ще бъде докарана в Гуаделупа и временно скрита в нашата къща. По тая причина Хуарес ще разквартирува тук един силен гарнизон, и по същата причина двойно трябва да се предпазваме от французите. Те ще изпратят насам разузнавачи да ни подпитват и аз подозирам, че човекът, дето седи сега вътре, е един такъв шпионин. Той говори много малко и не отделя поглед от прозореца, за да не изтърве нещо. Нито веднъж не погледна към теб.

Резидиля много добре знаеше как стоят нещата, но не се издаде.

— Не мисля, че има очи на шпионин. — обади се тя.

— Тъй ли? Тук се заблуждаваш! Трябва да знаеш, че на един дипломат веднага му става ясно какъв човек има пред себе си. Затова предпочитам изобщо да не се показвам пред този французин. По израза на лицето ми той може да забележи, че принадлежа към голямата школа и да се усъмни. Ето защо, ти сама ще го обслужваш. Но те моля в името на Небето, не се оставяй да отгатне, че съм привърженик на Хуарес!

Резидиля потисна една усмивка и отговори:

— Не се безпокой! Аз имам от теб дипломатическа жилка. Той няма да ме оплете.

— Да, да, и аз съм убеден, че имаш такава жилка. Това е наследствена черта, която се предава от баща на дъщеря, без да се знае от кого всъщност води началото си. И тъй, връщай се в салона и хубаво си опичай нещата! Можеш да бъдеш дори малко мила с него, та да му омекне фасона! Един добър дипломат трябва да залавя неприятелите си с усмивка, това знам аз.

Резидиля се върна обратно в салона на кръчмата, където клиентът бе седял съвсем сам по време на дългия и необикновен разговор. Лицето й имаше дяволит израз. Зае мълчаливо мястото си до прозореца. Но тъй като и той мълчеше, тишината стана твърде потискаща и тя реши да започне разговор, тръгвайки при това право към целта.

— Наистина ли сте французин, сеньор? — запита.

— Да. — отвърна той. — Нима ви изглеждам на човек, който ще ви излъже, сеньорита?

— Не. — призна тя чистосърдечно. — Само си помислих, че се шегувате. По тия места хората много не обичат французите.

— И аз не ги обичам.

— Я гледай! — възкликна тя учудено. — Въпреки че и вие самият сте французин?

— Да. Като казах французин, имах предвид, че съм роден във Франция, но никога няма да се върна в отечеството си.

— Нима сте бил принуден да го напуснете?

— Не, тръгнах доброволно, ала повече не искам да си имам работа с родината.

— Трябва да е много печално.

— Не толкова печално, колкото други неща, като да речем невярност и предателство.

— И вие сте ги изтърпял?

— За жалост.

При тези думи меланхоличният израз ясно си пролича по лицето и в погледа му. Но отговорът разпали любопитството на красивата девойка. Сега искаше на всяка цена да узнае нещо повече, поради което запита:

— Да не би някоя любима да е проявила невярност?

— За съжаление, да.

— Сигурно е било лошо и безсърдечно момиче, сеньор.

— Тя ме засегна много и помрачи живота ми.

— Значи сте я обичал много?

— Много — потвърди той късо и просто.

Но тъкмо това заплени чувствителната душа на девойката. Някой друг пред дама сигурно щеше да го премълчи, поне тя така си помисли.

— Трябва да се опитате да я забравите, сеньор!

— Не става. Вярно, че сега вече не я обичам, но тя ме направи толкова нещастен, че е невъзможно да я забравя.

— Нещо не проумявам, сеньор. Как може да бъдете нещастен, след като вече не я обичате?

— Защото моето нещастие всъщност не е последица от нейната невярност, а от предателството й.

— Ах, тя е говорила лошо за вас? И то беше лъжа?

— Не, сеньорита, за съжаление беше истината.

При тези думи Резидиля се почувства объркана и отчуждена. Тя не можеше да си даде равносметка за своето състояние, но продължи да пита:

— Вие само се шегувахте, нали?

— Защо ще си правя шеги с вас, сеньорита? Не, не, казах ви пълната истина.

Тя сведе глава, по лицето й се прочете разочарование, а и гласът й прозвуча по-студено, когато каза:

— В такъв случай прощавайте, че ви отегчих с въпросите си! Но колкото пъти сте идвал при нас, винаги сте бил толкова мълчалив и тъжен, че ми е жал за вас. От очите ви сякаш всеки момент могат да се отронят сълзи.

— Да, срещат се понякога хора, които носят цял поток сълзи в себе си и все пак са горди, когато това се забележи.

— О, аз добре го забелязах. И тогава си помислих, че една приятелска дума навярно би ви зарадвала. Има лица, които не ни се виждат чужди, сеньор. Не сте ли го разбрал и вие?

— Да, но едва тук, при вас, сеньорита.

Момичето се изчерви. Ето защо той продължи извинително:

— Не бива да ми се сърдите за тези думи. Но ако ви действат зле, ще си тръгна и никога повече няма да се върна.

— Не, не го правете сеньор — отвърна бързо тя. — Все пак би ми било много приятно да ви виждам по-малко тъжен, отколкото досега и ако не желаете да ми кажете нищо за себе си, на драго сърце бих узнала името ви.

— Наричат ме Мазон, сеньорита!

— Мазон? Да това е френско име. А собственото ви?

— Казвам се Жерар.

— Жерар? Ах точно както Черния Жерар, за когото татко спомена преди малко. Вие също имате такава черна брада, каквато той носел. А можете ли да ми кажете значението на името Жерар?

— То означава Силният или Защитникът, така някога ми каза моят учител.

— Силният? Да, това ви отива. А който е силен, може да бъде и добър защитник.

— За жалост аз не бях, дори тъкмо обратното.

— Какво имате предвид, сеньор?

Запитаният погледна печално навън в далечината и отвърна:

— Аз бях garrotteur.

— Garrotteur? Не разбирам, какво означава това?

— Да, тази дума сигурно никога не е стигала до вашия невинен ум. В такъв случай знайте, сеньорита, че в големите градове, в които живеят съвместно милиони хора, хиляди от тях вечерта не знаят откъде на сутринта ще намерят хляб. Но по-лошо от това са хилядите, които вечерта си казват „Ако тая нощ не си откраднеш твоя хляб, утре трябва да гладуваш“. Те са роби на престъпността. Повечето не са съвсем виновни, а много дори невинни. Бащата тласка сина, майката дъщерята, към престъпления, не се развива чувство за порядъчност и ето как тези хора живеят на стъпалото на лисицата или лъва, чиято природа повелява плячка и кражба. Те са класът хищници на човешкия род.

— Боже милостиви, трябва да е много трагично!

— По-трагично, отколкото си мислите.

— А вие, сеньор! Нали искахте да кажете нещо за себе си?

— Именно. Аз бях едно такова хищно животно.

— Невъзможно! — възкликна Резидиля стъписана.

— Напротив, за жалост! Наистина не обвинявам никого, но навремето послушах моя баща. Ние бяхме бедни, ала научени да презират работата. Баща ми беше слаб и крадеше. Аз обаче — по професия първоначално ковач — гаротирах[2], което ще рече: бродех нощем по улиците, мятах една примка на гърлото на срещнатия минувач и стягах, додето изгубеше съзнание, след което опразвах джобовете му.

— О, Боже мой, колко е ужасно всичко това! — промълви Резидиля трепереща.

Беше пребледняла като мъртвец. Тъй седеше мъжът, единственият, когото би могла да дари с любовта си, а той й разказваше, че е престъпник. Защо бе нужна тази ужасна откровеност?

Тя трепереше с цялото си тяло.

— Да, ужасно е! — продължи Жерар Мазон с равнодушие на човек, който е оставил най-лошото зад себе си. — Но дойде още по-лошо. Запознах се с онова момиче. Залюбихме се и аз й давах всичко, което ограбвах. Един ден завързах познанство с един много лош човек. Той ми предложи голяма сума да извърша едно престъпление. Аз привидно се съгласих, но защитих жертвата и отнех на убиеца за наказание всичките пари. Вече ми се искаше да стана честен човек и дадох всичко на Миньон, която обаче ме измами, заслепи се по някакъв знатен господин, предпочитайки го пред мен и прогуля с него плячката. А когато я заплаших, каза, че ще ме доложи на властите.

— Вие какво направихте тогава? Убихте ли я?

— Не! — отвърна той презрително. — Тръгнах си и започнах работа. О, по онова време много нещо понесох, препирах се и се борих със самия себе си, та нали аз си бях най-злият противник. Но твърдо бях решил да стана порядъчен мъж и станах, защото каквото поискам сериозно, го осъществявам. Но едва в обществото на честните хора истински осъзнах своите грехове и това ме прокуди от родината в чужбина, където желая да изкупя престъпленията си и после да умра.

Настъпи безмълвна тишина. В очите на девойката заблестяха бисерни сълзи. Бяха ли това сълзи на болка и отричане, или в техния влажен блясък бе залегнало отражението на Библейските думи за разкаялия се грешник, който за Небето е по-голяма радост от деветдесет и девет праведника? От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка, тя вдигна очи, изгледа го сериозно и запита:

— Но защо ми разказахте всичко това, сеньор?

— Исках да ви го кажа. — отговори той. — Когато мислех, че обичам онази Миньон и бях измамен, когато тръгнах за Америка, скитах из планините, пустините и саваните и станах ловец, скаут, който се ползва с добро име, опознах самотата на сърцето си. А когато сетне ви открих, разбрах какво значи истинска любов и повече не можех, без да ви зърна. Вие ме притегляте, както Божията майка привлича вярващите. Но забелязах, че и вашите очи се отправят споделящо към мен и това пробуди чувството ми за ясен дълг. Вие не бива да дарявате сърцето си на една недостойна личност, и ето защо, ето причината, сеньорита, да ви разкажа какъв съм бил, за да се отвърнете от мен. А и за мен това беше, сякаш съм говорил пред изповедник или дори пред самия Бог. Който е опознал греховете си и се разкайва те ще му бъдат опростени. Сега си тръгвам и повече няма да се върна. Вие обаче ще останете предпазена от омърсяване с прокълнатия! Но ще ви помоля да мълчите за всичко онова, което ви разказах. Иначе бихте причинили вреда на мнозина, за които сега съм полезен, понеже ще бъда принуден да напусна тази местност.

Жерар се надигна и взе пушката си. Той понечи да тръгне, без да си е доизпил чашата. В този момент Резидиля също се изправи и му препречи пътя. Лицето й бе още по-пребледняло.

— Сеньор, — заговори тя, — вие бяхте толкова искрен към мен. Бъдете такъв и сега и ми кажете, нали не сте шпионин на французите?

— Не, не съм.

— И не държите на тях?

— Не. Мразя императора, който властва само с кръв и лъжи. Бих дори го убил, защото и сега води един добросърдечен, честен принц съм гибел! Но неговото време все ще дойде! Аз съм на страната на мексиканците и обичам Хуарес. Това за вас достатъчно ли е, сеньорита?

— Да, напълно. Сега съм спокойна.

— Останете тогава със здраве!

— Наистина ли искате да си тръгнете, сеньор Мазон?

— Да. Завинаги от вас, но не и от Гуаделупа. Хората тук ще ме видят отново.

Погледът му се впи в нейния. Очите и на двамата бяха пълни със сълзи и бе видно, че ако разтвори ръце да я прегърне, тя няма да се оскърби. Но той се овладя — не биваше да свързва нейната съдба със своята — и тръгна. Когато напусна салона, Резидиля все още стоеше на мястото си, скри лице в шепи и избухна в хълцания, под които тялото й затрепери.

— Казва се Жерар — ридаеше тя. — Да, той заслужава това име, той наистина е Силният, защото е победил сам себе си. Той е Защитникът, защото сам себе си е пожелал да защити. Колко тежко трябва да му е било! И колко тежко ще бъде и на мен… може би невъзможно, сега вече наистина невъзможно!

Жерар, още на вратата беше чул нейните хлипания, ала не се обърна и излезе на двора. Възседна коня, пристегна подбрадника на шапката, метна пушка на гърба и смушка животното. Пренебрегвайки изхода, то прехвърли с дързък скок високата ограда и полетя в галоп към реката. Оттам ловецът пое в западна посока. Не го беше грижа за бурята, която фучеше насреща му. Едва сред прерията установи коня. Просна се на земята, оставяйки изнуреното животно да попасе. Беше поискал да избяга от любовта си, без да провери дали това изобщо е възможно.

Някогашния грешник се бе превърнал в разкаяник, но не покаяник в зебло и посипана с пепел глава, а каещ се грешник с пушка в ръка, поставил си задачата да изтреби престъпната сган на саваната. Беше предпочел да премълчи пред Резидиля, че самият той е Черният Жерар.

Колко лежа така, не знаеше. Конят му се бе заситил и сега почиваше спокойно в тревата. Но ето, че внезапно подскочи, гривата му се изправи, наостри уши и запръхтя по начин, който за притежателя е сигурен знак, че наблизо има човек или някакво враждебно същество. Жерар светкавично се изправи и огледа с острите си очи далечината на прерията. Забеляза един ездач, който препускаше право към него. Напрегнатите черти приеха израз на задоволство.

— Успокой се! — подвикна на коня. — Това е Мечешко око, нашият приятел.

Конят много добре разбра името и незабавно легна, без да проявява повече признаци на безпокойство. Още отдалеч личеше, че ездачът е индианец. Той наистина не носеше индиански дрехи и украса от пера, а ново мексиканско облекло, ала неговата фигура, лежаща далеч напред на шията на коня, безпогрешно отличаваше в него индианеца. Само човек, живял дълги години в саваната, язди по тоя начин.

Когато пристигна при ловеца, с един-единствен скок се озова до него, посред пълен галоп на коня. Той знаеше, че продължаващото да се носи като вихър животно, ще се върне в широк завой при него. Явно, че тук ставаше дума за среща и това бе доказателство за остро развитото чувство за ориентация на двамата мъже, които знаеха къде точно да се срещнат в откритата, лишена от ориентири прерия. По-малко опитни ловци не биха се справили. Индианецът беше още млад и всеки, който познаваше навремето Мечешко сърце, не можеше да не констатира голямата прилика между двамата.

— Моят брат остави дълго да го чакат — посрещна го французинът.

— Да не би моят бял брат да мисли, че Шошинте не умее да язди? — отвърна индианецът. — Забавих се, защото доста неща трябваше да чуя.

— Да чуеш? И къде?

— Бях в Пасо дел Норте при Хуарес, вождът на мексиканците, когото уведомих, че ще му предоставя петстотин храбри воини на апачите, за да си възвърне Чиуауа. Споделих с него също, че ще се срещна тук с моя бял брат и той ме помоли да ти кажа, че трябва да посетиш сеньорита Емилия в Чиуауа.

— Веднага ще го направя, защото и самият аз го считам за необходимо.

— Колко време ще ти отнеме?

— Не знам, може би една седмица.

— Ще ме срещнеш с моите воини след една седмица, считано от днес, точно по обед при големия дъб в планината Тамисос.

— Добре. Аз коне ще си търся по пътя, а ти вземи моя със себе си, за да е бодър и силен после.

— Тогава нека Великия дух закриля моя бял брат! Хоуг!

Мъжете се разделиха. Мечешко око препусна обратно на запад, водейки коня на Жерар, а французинът се упъти отново към форт Гуаделупа, но този път пеш. Като стигна в негова близост, залови един неоседлан кон, който пасеше в полето, метна се на гърба му по маниера на вакуеросите и пое — отначало ходом, после в кариер. Фактът, че си бе взел кон, в никой случай не биваше смятан за кражба. Където из Запада конете обикалят волно, човек може да си залови първия най-добър, стига само след като го освободи, той да е в състояние да се върне обратно. Всеки собственик разпознава животните си по жигосания знак.

Някогашният ковач и garrotteur с течение на годините беше станал отличен уестман. Той седя на коня до обед, след което от първото по-добро стадо, край което отмина, си залови друг. И продължи все така в галоп, докато на следващия ден, малко преди свечеряване, видя пред себе си Чиуауа. Не биваше да рискува да мине нито през деня, нито през нощта открито през разставените постове, можеше да се промъкне между тях само с опасност за живота. Ето защо върза коня си в гората и изчака напълно да се стъмни. След това се приближи до града, в който познаваше всяка къща, знаеше всеки таен ход.

Само мъж като Жерар бе в състояние да премине успешно през веригата постове и издигнатите укрепления. Доскоро се намери в една редица от градини, които му бяха добре известни. Прехвърли се през една ограда, сниши се към земята и нададе три пъти крясъка на черноглавия лешояд, когато се събужда от сън. Изглежда сигналът не беше чут, тъй като трябваше да го повтори, преди да чуе отварянето на една портичка. Някакъв тъмен женски силует бавно приближи, установи се на къса дистанция и тихо попита:

— Кой е там?

— Мексико — прошепна той.

— И кой идва?

— Хуарес.

— Изчакайте малко!

След тези думи силуетът се отдалеч и се върна едва след четвърт час, но сега се приближи съвсем до Жерар и каза:

— Ето ви дрехата, освободила съм пътя.

Тя му подаде едно монашеско расо, което той навлече и после продължи:

— Днес трябва да бъдете двойно по-предпазлив! Тя повика при себе си майора.

— Това ми е много приятно. Той при нея ли е вече?

— Не. Ще дойде едва след два часа.

— Добре. Ето ви пушката ми, съхранявайте я грижливо!

Жерар се уви в расото и закрачи наляво, където в зида се намираше една малка вратичка. Озова се в двор, в едната страна на който, се проточваше колонада. Тясно стълбище водеше нагоре към мястото, където дворът беше най-тъмен. Той се изкачи и се намери пред отворена дървена врата. Влезе, премина в мрака през няколко други врати и най-сетне застана пред една, която беше заключена. На почукването отговори едно тихо: „Влез!“. Резето бе незабавно избутано и вратата се отвори.

Едно блестящо, ослепително море от светлина плисна насреща му и в средата на това море от блясък и светлина стоеше една женска фигура с необикновена красота. Тя пристъпи към прерийния ловец, който в последната стая отново бе смъкнал расото.

— Най-после, най-после сте отново тук, скъпи Жерар! — възкликна тя.

Емилия го придърпа към дивана и се настани до него. Странна картина представляваха двамата — той със старата си, мръсна, напоена с кръв блуза, а тя в скъпа копринена рокля.

— Както виждам, имате намерение да излизате? — взе думата той.

— Да. Смятах да отида два часа на тертулия и после да изчакам майора. Но на драго сърце се лишавам от това удоволствие!

— От кое удоволствие искате да се лишите? — засмя се той. — От тертулията или от майора?

— От първото. Визитата на майора не е удоволствие.

— Вярвам.

— Затова пък се надявам, толкова по-дълго да се насладя на удоволствието от вашето присъствие.

— Което изцяло зависи от това, какво ще узная днес. Изглежда се подготвят неща, за които може би ще намеря ключа в Чиуауа.

— А как стоят нещата при президента?

— Досега недобре. До този момент Хуарес беше принуден да премине към отбрана, но той само изчаква подходящия миг, за да настъпи от своя страна. Това ще стане веднага, щом пристигне очакваната парична пратка.

— Парична пратка? Ах, дано, дано пристигне! Трябва да знаете, че президентът ми е длъжник със заплата за три месеца. Тук аз минавам за богата и съм принудена да поддържам голяма къща, за да мога да служа на делото. Само, че касата ми е напълно изчерпана. Зная, че сега Хуарес живее в нищета, но аз вече бях принудена да направя няколко заема. Ореолът, с който сега съм оградена, дълго няма да се задържи.

— Да, президентът действително е почти оголен от средства. И щом въпреки всичко ви изпраща пари, можете по това да съдите, че умее да цени изгодата, която му носите.

— Праща ми пари? — зарадва се Емилия.

— Да, чрез моя милост. В продължение на две седмици разнасям парите със себе си. Трябва да ме извините, но аз наистина не можех да дойда по-рано.

— Извинен сте, скъпи Жерар, защото зная вашата загриженост за мен. Но, я ми кажете, колко са!?

— Половингодишната заплата. Три месеца за съжаление просрочени, но затова пък и три авансово. Доволна ли сте?

— Много, много! В хартийки?

— Да. Как бих могъл да мъкна толкова монети със себе си?

— Какви са хартийките? Северноамериканските могат да ме компрометират.

— Добри банкноти на Английската банка.

— Ах, великолепно и много съобразително!

— Ето, вземете!

Жерар бръкна в кончова на окаяния си ловен ботуш и измъкна един пакет. Жената го отвори, преброи парите и додаде:

— Правилно отговарят! Сега отново съм богата! А вие, скъпи Жерар, направете ми услуга първо да хапнете нещо.

— С най-голямо удоволствие, тъй като умирам от глад.

Емилия излезе, сервира му обилна вечеря, на която той обърна порядъчно внимание. Докато се хранеше, тя обсъждаше странични теми. Сетне вдигна посудата, седна отново до него и го подкани:

— Сега да поговорим по нашата работа! Че има нов президент, знаете ли?

— Някой, който иска да стане президент? Още не съм чул нещо по тоя въпрос. Кой е той?

— Някой си Пабло Кортейо от Мексико сити. Бил е управител на граф Фернандо де Родриганда.

— Като е в Мексико сити, каква надежда може да храни? Та нали столицата се намира в ръцете на французите!

— Казах, че е от Мексико сити, а не, че е там. Понастоящем се намира там долу в провинция Чеапас.

— Има ли привърженици?

— Той беше един от първите, които се застъпваха за французите, а Пантерата на Юга още се колебае. Докато Хуарес беше още могъщ, оня не смееше да провъзгласи намеренията си, а сега явно си мисли, че обстоятелството са благоприятни за него. Той подстрекава южните провинции, в които французите още не са отбелязали голям напредък.

— А успехите, които е реализирал?

— Изглежда, не са особено големи. Но Пантерата на Юга проявява нерешителност. Това е опасно. Вие знаете, че той има доста съмишленици.

— И все пак не ми се струва тоя Кортейо да може много да ни навреди.

— Кой знае! Възможно е да има пари, а в това отношение мексиканецът е доста податлив. Но най-странното е, че самият той вербува по-малко хора, отколкото неговата дъщеря.

— Той има дъщеря? Навярно млада и красива?

— Защо млада и красива?

— Защото за тези две качества не представлява трудност да създават рекламен шум, разбира се, стига именно тях да е заложила във везните. Вие например сякаш сте създадена тъкмо за тая цел — да подкрепите някой вербувач.

— Аз вече го правя, като действам за Хуарес. Що се отнася до дъщерята на Кортейо, тя е като бостанско плашило.

— Познавате ли я? Виждали ли сте я?

— Не. Познавам я само по портрет. Хората разправят, че сеньорита Хосефа се смята за красива. И тя наистина трябва да има такова мнение за себе си, иначе не би изготвила и раздала хиляди свои портрети.

— Вие имате ли някой тук?

— Да.

— Покажете го, моля ви!

Емилия измъкна портрета от едно сандъче и го постави пред Жерар.

— Ето я, за тази дръглива особа става въпрос!

Жерар Мазон хвърли любопитен поглед и се изсмя високо.

— Грандиозно, но само като обект за изследване на грозотата. Не мога да проумея самомнителността на това женище.

— Е, нека й оставим щастието да я съзерцават и осмиват хиляди хора! А вие какви други новини имате?

— Наполеон най-сетне започна преговори със Съединените щати върху съдбата на Мексико.

— В такъв случай ерцхерцог Макс е на края на императорската си кариера. Съединените щати няма да търпят император на Мексико.

— Мислите ли?

— Разбира се. Това ясно пролича от нотата, която Съуърд, секретарят на Съединените щати, изпрати в 1864 година до Дейтън, своя пълномощен министър в Париж.

— Какво гласеше тя?

— „Изпращам ви копие от решението, което на четвърти този месец беше взето единодушно от Парламента. То изразява реакцията на тази държавна институция срещу признаване на една монархия в Мексико. След всичко, което съм ви писал по-рано за сведения на Франция с цялата си откровеност, едва ли е необходимо изрично да подчертавам, че в съдържанието на взетото решение е залегнало всеобщото мнение на народа на Съединените щати относно Мексико.“

— Охо, добре сте я запомнила! Та вие сте я научила наизуст.

— Онзи, който държи на Хуарес колкото мен, е длъжен да запечатва в ума си съвсем точно подобни ноти.

— Според нея действително всички надежди за Макс са изгубени. И как реагирал френският император?

— В своето чувство за могъщество, той запитал американския пълномощен министър: „Война ли искате или мир?“ Смятал, че гражданската война в страната създава достатъчно проблеми на Съединените щати и една евентуална война с Франция ще ги стресне. Но сега явно на Наполеон е дошъл по-добър ум и, както казахте преди малко, е влязъл в мирни преговори с тях. Това е непогрешим признак, че изоставя ерцхерцога… Но, скъпи Жерар, вие отново трябва да се отправите към вашия пост. След две минути майорът ще се появи. Той винаги е точен.

— В такъв случай ми дайте ключа и фенера!

— Ето. Дрехите са отвън.

Емилия отвори едно отделение на писалището си, извади един ключ и малък дискретен фенер и му ги подаде. Той ги взе и запита:

— Колко време ще остане тоя майор при вас?

— Пита се, колко време ще ви е необходимо да приключите със записките си.

— Не мога да кажа предварително. Дайте ми един час!

— Добре, след един час, смятано от сега, майорът ще ме напусне. Не се оставяйте да ви завари! Аз ще използвам претекст главоболие.

Жерар излезе от стаята през една странична врата и се озова в малко помещение, служещо за съхранение на излишните прибори. Беше тъмно. Ето защо запали фенера и на неговата светлина забеляза на един стол метнати дрехи на слуга. Съблече своите и облече тях. Скоро долови гласове. Майорът беше дошъл. От тази стаичка той вече на няколко пъти бе подслушвал и познаваше гласа му.

— Dios, колко сте красива днес, сеньорита! — чу го да казва.

— Ласкаете ме, — отговори Емилия, — напротив, трябва да имам доста уморен и изтощен вид.

— И каква е причината, уважаема моя?

— Целия ден страдам от силно главоболие.

— О, мигрена?

— Да. И на драго сърце бих отложила разговора, ако позволението ми да ме посетите не бе така категорично.

— Какво нещастие! И ще ме отпратите?

— Не веднага. Искам да видя докога ще мога да контролирам нервите си. Настанете се!

Жерар остана доволен от това въведение. Затвори фенерчето и го пъхна в джоба. После напусна стаичката, излезе в осветения коридор и огледа дали няма някой. Като не забеляза никой, се промъкна безшумно надолу, измъкна ключа и отвори някаква врата. Ключът беше шперц — отваряше всички врати в къщата. Жерар се вмъкна бързо и се намери в помещенията, обитавани от майора, и които той добре познаваше, понеже вече беше идвал тайно тук. Емилия беше наела цялата къща, а това жилище бе отстъпила на майора.

Жерар се заключи отвътре, измъкна фенерчето и го отвори. Намираше се в антишамбъра, където не се задържа. В съседство бе разположена работната стая на майора, ако изобщо можеше да се говори за работа на един френски майор в Мексико. Тя имаше два прозореца, чиито кепенци бяха затворени и не пропускаха светлина. Следователно Жерар нямаше защо да се опасява, че ще бъде открит отвън. Тук бяха разположени три маси, на които бяха разхвърляни карти, планове, бележници и записки. С тези неща прерийният ловец започна обстойно да се занимава. Той прегледа внимателно всичко и трябва да бе открил важни неща, защото извади листове от едно чекмедже и започна да си води бележки и прави преписи от различни документи. Всичко това ставаше с трескава бързина, тъй като явно времето от един час бе твърде късо отмерено за важните сведения, които намери.

После Жерар Мазон се постара да постави всичко в точното положение, в което го бе заварил и прибра бележките си в преписите. Угаси и фенера, понеже вече не се нуждаеше от него. В тъмното се отправи обратно към вратата на антишамбъра и внимателно отключи. По коридора се задаваше някакъв слуга. Той го изчака да подмине, излезе, заключи бързо и се отправи безшумно към стаичката, от която беше дошъл.

Мазон стигна там благополучно, без някой да го забележи и се преоблече. Той винаги слагаше други дрехи, когато отиваше в жилището на майора, та ако оня случайно го мернеше да го помисли за слуга. Зарадван от сполучливия удар, пристъпи до другата врата и се заслуша. Майорът изглежда имаше намерение да си върви, защото го чу да казва:

— Наистина се чувствам крайно нещастен, дето не мога да остана повече.

— Аз също се чувствам нещастна, че заради болките съм принудена да се сбогувам с вас.

— Кога мога да дойда отново?

— След четири дни.

— След четири дни? — учуди се французинът. — Защо чак след толкова много време?

— Защото се надявам дотогава да съм се оправила. Мигрената е упорито зло.

— Е, в такъв случай по-добре да не уточняваме деня. Ще дойда веднага, щом оздравеете.

— Приемам с удоволствие.

— Ще имате ли добрината да ме уведомите, сеньорита?

— Разбира се.

— Благодаря. Ще бъда щастлив да дойда и ви поздравя с оздравяването. Лека нощ!

Майорът тръгна. Жерар позабави влизането си, та нали майорът би могъл да се върне под някакъв претекст или причина. Емилия обаче сама отвори вратата и запита към тъмната стая:

— Тук ли сте?

— Да. Той разказа ли ви нещо?

— Не!

— Жалко! Дойдох, за да науча колкото може повече.

— Е да, но бях принудена да бъда по-мълчалива, отколкото го налага едно ловко подпитване. От друга страна, мислех си, че днес ще откриете каквото ви е нужно.

— За щастие ми се удаде.

— Ах, открихте ли нещо?

— Да, твърде много.

Емилия го погледна очаквателно.

— Нямам време за губене, защото нещата, които узнах, изискват бързи действия. Мога само да ви кажа, че намерих копие от една заповед на Базен, според която в близките дни оттук трябва да потеглят три роти, за да завладеят форт Гуаделупа.

— Ама, че беда! Та това е много лошо!

— Не чак толкоз! Вече съм подготвен. Все още не съм ви казал, че до няколко дни ще имам на разположение над петстотин апачи, предвождани от моя приятел Мечешко око.

— О-о! Мечешко око! Не е ли той младият вожд на апачите, който навсякъде търси дирите на безследно изчезналия си брат Мечешко сърце?

— Да, същият! С негова помощ ще унищожа трите роти.

— Само да знаех какво целят французите с превземането на тоя малък, незначителен форт! Каква полза би могъл да им допринесе?

— За да отгатне, не е нужно човек да е бил във военно училище. Този стратегически ход без съмнение касае Хуарес. Искат да го ликвидират в Ел Пасо дел Норте изотзад от Гуаделупа. Само по тази причина това място има стойност за французите. Но аз ще се погрижа да не го получат. Зная маршовите им отсечки. Нещо повече, дори се запознах с картите и плановете им.

— Тези французи забравят, че Хуарес далеч не е още на края на силите си. Половината Мексико само чака неговия знак, за да се дигне.

— И това ще стане в най-скоро време, можете да бъдете уверена. А сега тук приключих и трябва да тръгвам.

Жерар се изправи.

— Сбогом Жерар! Кога ще дойдете пак?

— Не знам, но мисля, веднага щом е възможно. И тъй, лека нощ!

Той напусна стаята по пътя, по който беше дошъл и размени при старата градинарка, която го посрещна, монашеското расо срещу пушката. Нямаше и представа, че се насочва право в ръцете на голяма опасност. Когато се бе промъкнал на идване през аванпоста, Жерар мина в близост до един от часовите. Онзи долови някакъв лек шум и наостри слух, ала не чу нищо повече.

— Сякаш някой мина оттук? — каза си постът. — Сигурно е било някакво животно.

Той закрачи безшумно напред-назад и по едно време му се допуши. В края на краищата французите се намираха в страната на цигарите. Пък и те самите бяха почитатели на това удоволствие и му се отдаваха без изключение. Дори и някой пост да бе заварван, че пуши, командирите с охота затваряха очи.

Човекът измъкна цигара и кибрит. И на светлината на клечката му се стори, че забелязва по разхвърляната земя до един окоп няколко дълбоки стъпки. Наведе се и освети.

— Я гледай, значи наистина! — промърмори той. — Следите са още пресни. Оттук се е промъкнала гадината. Кой ли може да е?

Палейки клечка след клечка, ясно проследи посоката, която беше взел човекът.

— Тоя обесник е минал между нас и се е промъкнал в града — измърмори си той. — Значи е наумил нещо опасно и аз съм длъжен незабавно да докладвам тая история.

Той повика най-близкия пост и сподели какво е забелязал. Съобщението тръгна от човек на човек и стигна до офицера, който, от своя страна, го предаде на коменданта. Той прие нещата сериозно. Като командващ най-външните постове на разгънатите френски войски, той веднага се отправи с необходимия конвой на самото място да вземе съответните мерки.

— Разказвай! — нареди на войника.

— Чух някакъв шум… — започна онзи.

— И не извика? — прекъсна го комендантът.

— Беше толкова тих, като мишка. Не можех и да помисля, че е причинен от човек. — оправда се човекът.

— И после?

— Тогава ми хрумна да хвърля едно око. Почвата тук е рохкава. Ако беше минал човек, нямаше начин да не остави следи. Запалих една клечка и наистина открих отпечатъци.

— Добре! Първоначалната немарливост ще ти се размине, защото си се постарал да я коригираш. Запалете фенерите!

Това стана и дирята бе проследена до мястото, където се губеше по твърдата почва.

— Шпионинът е в града, но още не е излязъл — констатира комендантът. — Където веднъж му се е удало да влезе, ще опита и да излезе. Всички вие оставате тук! Щом дойде, залавяте го без каквито и да било предупредителни викове! Но залягайте, хората в тия местности са опитни! В противен случай като дойде, може и да ви види. Междувременно аз ще препоръчам и на останалите външни постове най-голяма предпазливост.

Той тръгна. Беше оставил петнадесет мъже до един въоръжени, следователно повече, отколкото бе нужно за залавянето на един-единствен, който при това щеше да попадне в клопката, без да подозира нищо. Войниците лежаха безмълвно на земята и чакаха. Нижеха се час след час. Вече си мислеха, че онзи, когото очакваха, изобщо няма да напусне града или пък се е измъкнал от някое друго място. Тогава до ушите им достигна лек шум, като бучка пръст изхвърлена от подметката на ботуш.

— Той идва. Внимавайте! — прошепна предводителят, един капрал.

Непосредствено след това видяха да се промъква тихо и предпазливо някаква фигура. Следния миг фигурата лежеше на земята, притисната от трийсетина ръце.

— Nom d’un chien![3] — изруга човекът на френски. — Че какво пък искате от мен?

— Теб самия. — отвърна капралът.

— Аха, да видим дали ще ме получите!

Жерар направи огромно усилие да се освободи, но не успя. Твърде много народ се бе струпал върху него. Разбра, че трябва да се примири. Оръжията не желаеше да ползва, защото това само би влошило сетнешното му положение. А тръгнеше ли доброволно с тях, шансовете му се увеличаваха. Ето защо след кратък размисъл се обади:

— Тогава ме пуснете, момчета! Та аз изобщо не възнамерявам да бягам. Нямам никаква причина да се крия от вас.

— Охо! — отвърна сержантът. — Запалете фенерите и го осветете!

Французите светнаха и огледаха заловения.

— Я гледай, той бил и въоръжен! Отнемете му оръжията и го вържете!

Един от войниците свали пояса на Жерар и притегна с него двете му ръце към тялото, като мислеше, че тази мярка е достатъчна. Но опитният прериен ловец умее да се възползва от всяко обстоятелство. Когато човекът опаса колана около тялото и ръцете му, той ги задържа колкото може по-настрани, така, че оня не го стегна здраво. При това загрижен за сигурността на китките, войникът не постави пояса около гърдите и мишниците, а под лактите, което осигуряваше по-голяма свобода на Жерар. Още докато ставаше от земята, почувства, че с един по-сериозен напън ще му се удаде да издърпа дясната ръка от пояса, а лявата сетне от само себе си щеше да се измъкне.

— Кой си? — започна капралът разпита.

— Вакуеро — заяви Мазон.

— Не приличаш на такъв. Откъде си?

— От Алдама.

Алдама е отдалечена само на няколко часа езда от Чиуауа.

— Какво търсеше в града?

— Посетих годеницата си.

— Защо не дойде по правия път?

— Не си ли отивал и ти скришом при твоето момиче?

— Не ми говори на ти иначе ще отнесеш някой приклад!

— Към всеки се обръщам така, както той към мен.

— Ама аз съм войник на императора! Впрочем ти говориш дяволски добре френски, като някой парижанин. Какъв е номерът?

— Много просто, аз съм си парижанин.

— И вакуеро в Алдамо? Това ми се струва подозрително. Нека мосю комендантът реши какво ще прави с теб! Напред!

— Да, да вървим при коменданта, защото и аз мисля, че ти самият нищо не можеш да решиш — отвърна Жерар.

— Хм, не ми изглеждаш на обикновен вакуеро!

— Възможно!

— Добре, добре, ще те отведем в караулното, пък там ще си покаже. Напред!

Закрачиха. Беше тъмно и ако на Жерар се удадеше да освободи едната си ръка, вероятно би успял да избяга. Но трябваше да зареже оръжията си, а те му бяха израсли на сърцето. Старата двуцевка години наред го бе придружавала, изхранвала и защитавала. Можеше ли сега да я изостави? Не. Уестманът държи на пушката си точно толкова, колкото и на самия себе си. И тъй, Жерар се остави да го водят, без да направи опит за бягство. Той се надяваше, че все ще се набери някакъв изход.

Стигнаха града. Главната квартира бе установена в зданието, което ние у нас наричаме кметство. Тук се помещаваше и комендантът, беше заел първия етаж, чиито прозорци бяха ярко осветени. Там бе организирана тертулията, в която бе искала да вземе участие и Емилия. В сутерена се намираше караулното помещение. Вътре седяха на чашка няколко подофицери, а сред тях и една военна лавкаджийка. Мъжете беседваха шумно и гръмогласно.

— Да, с Хуарес е свършено! — предвеща един сержант. — Той изпуши последната си лула и да видим как сега червените обесници ще го направят свой император.

— Ха, какво ли зависи изобщо от него! — обади се друг. — Та целият тоя поход беше една детска игра. Все едно да пропъдиш мухи с носна кърпа. Пък повече труд и не бих си дал за оня ерцхерцог.

— За кого? Че какво ли разбираш ти! Най-малкото за него е цялата тая дандания. Той беше взет само за парлама, за да не се разглежда нахлуването на войските ни от Великите сили като френска окупация. Чучелото скоро ще се умори от работата и на драго сърце ще абдикира. Да, сигурно ще има възможност да каже още някоя и друга добра дума и сетне да се омита вкъщи. После Базен става президент и неговата задача е да създаде такива търкания, че Наполеон да е принуден да се намеси и да обяви страната за френско владичество.

— А Великите сили?

— Ба! Нещата тогава вече ще са опечени и никой няма да може да ги промени. Разбира се, преди това ще трябва да падне още някой друг под ножа, а сред тях и оня нехранимайко Черния Жерар!

— Да, нехранимайко е. От него нашата войска има повече страх, отколкото от десетина други шпиони. Как ми се ще да пипна наградата, която е определил Базен за главата му!

— Колко беше тя?

— Отначало три, а после пет хиляди франка. Той е по-полезен на Хуарес от цяла армия. Този човек е по-опасен от Пантерата на Юга, който е също прочут, ала по-скоро с лошата си слава… Хей, кого ли ни водят там?

Жерар бе тласнат от конвоя през вратата. Погледът му пробяга по подофицерите и се прикова на лавкаджийката. Траперът се стъписа. В нейно лице той разпозна Миньон, своята някогашна любима. Нещата с нея отиваха твърде далеч. Тя не само, че го беше предала и измамила, че му беше отмъкнала парите и се лепнала за някакъв аристократ, ами сега се бе довлякла след него в Мексико.

— Спипахте ли го? — запита сержантът стражата.

— Да, ей го! — отговори капралът. — Вакуеро е от Алдама, както твърди. Но на мен ми се струва, че под тая блуза се крие нещо друго.

В този момент лавкаджийката се изправи, изгледа още веднъж с остър поглед пленника в очите и извика:

— Вакуеро ли? Не се оставяйте да ви измами! Това е Жерар Мазон, ковачът от Париж?

— Мазон? Ковачът? От Париж? — заваляха въпроси наоколо.

— Да, той беше garrotteur — изсъска тя.

— Garrotteur? — удиви се сержантът — Nom d’une pipe[4], ще му се сгорещи положението! Че е парижанин, той си признал. Е, как стоят нещата, приятелче? Истина ли е, което каза мадмоазел?

Въпросът беше отправен към Жерар, който, откак позна момичето, повече не я удостои с вниманието си. Сега отвърна:

— За вас има ли тежест онова, което заявява една повлекана?

— Повлекана? — кресна лавкаджийката вбесена. — Очите ще ти издера, мерзавец такъв!

Тя поиска да се нахвърли върху Жерар, ала сержантът я задържа.

— Спри! — повели той. — Който оскърбява теб, оскърбява и нас. Той ще се разкайва за думите си. Преди всичко трябва да доложа на коменданта.

Той вече се канеше да излезе, когато на вратата се появи един лейтенант.

— Каква е тая врява? Какво се е случило?

Войниците отдадоха чест, а сержантът докладва:

— Тук има един пленник, който се промъкна в града, а после искаше отново да се измъкне.

— А-а, онзи, за когото бе съобщено преди три часа?

— Тъй вярно!

Лейтенантът изгледа Мазон проницателно в очите.

— Кой е той? — попита.

— Представя се за вакуеро от Алдама. Лавкаджийката обаче твърди, че бил ковач от Париж. Оказа се твърде непокорен.

— На всичкото отгоре и непокорен? Това влошава положението му. Как се казва?

— Жерар Мазон.

Офицерът отстъпи крачка назад и възкликна:

— Жерар? Войници, знаете ли кого сте заловили? Този мъж вероятно е Черния Жерар, който ни създава толкова проблеми.

— Черният Жерар! — разнесоха се наоколо възгласи. Офицерът направи знак за тишина и запита пленника:

— Правилно ли е предположението ми? Отговаряй!

В Жерар заговори чувство на гордост. Дали да им тръсне една лъжа, отричайки се по този начин от името си? Не. А да признае и да влоши положението си? И това не вървеше. Искаше му се първо да види как ще го посрещне комендантът. Ето защо дигна рамене и отвърна:

— Установете го, лейтенант!

— Казва се мосю лейтенант. — сопна му се офицерът. — Впрочем е все едно дали ще признаеш или не. Веднага ще разбера каква е работата. Мълви се, че прочутата пушка на Черния Жерар има приклад, излят от злато, покрито отгоре с олово, и че ударите, които раздава с нея, са винаги смъртоносни, понеже прикладът е много тежък. Взехте ли оръжията му?

— Да. Ето ги. — извести сержантът.

— Вземете един нож! Оловото е меко. Вижте дали отдолу не се крие злато!

Жерар видя, че е издаден. Онова, което разправяха хората за пушката му, си беше факт. Този приклад му служеше не само като оръжие, а същевременно и като портфейл. Ако имаше някакъв разход, достатъчно бе само да дялне приклада и да се разплати. Беше станал известен с него.

— Diable[5], затова значи пушката е толкова тежка! — обади се сержантът.

Той измъкна ножа си и отстрани част от оловото. Отдолу тутакси се показа блестящо злато.

— Злато е, чисто злато! — смая се сержантът.

— Сиреч това е Черният Жерар! — заяви лейтенантът ликуващо. — Аз лично ще отида при коменданта да му занеса тази толкова важна новина.

Той тръгна. Останалите заоглеждаха пленника със страхопочитание. В караулното помещение цареше тишина. Дори лавкаджийката мълчеше. Нейният някогашен любим беше станал прочут и опасен горски скитник. Този факт така завладя мислите й, че тя забрави говора си.

Без да губи време, лейтенантът се отправи нагоре към коменданта. В залата се бе събрал голям брой дами и господа. Дамите бяха мексиканки, а господата мексиканци и френски офицери. Сред исконните жители имаше сърца, които бяха истински предани на Хуарес и пламтяха от омраза към чуждите нашественици. Но тук тези душевни пориви трябваше да остават прикрити, не биваше да проличават и в погледа. В момента, когато лейтенантът се появи, във всеобщото веселие бе настъпила пауза. По тая причина всички очи се впериха в него. По вида му ясно се виждаше, че носи важна новина. Комендантът викна насреща му:

— Толкова развълнуван, лейтенант! Какво носите?

Лейтенантът застана чинно.

— Имам честта да доложа, мосю полковник, че заловихме Черния Жерар.

— Черния Жерар? Възможно ли е?

Известието предизвика всеобща възбуда. Французите бяха във възторг, че най-върлият враг е в ръцете им, докато мексиканците тъкмо обратното — бяха неприятно засегнати. Ако този прочут съмишленик наистина беше пленен, отечеството и Хуарес понасяха голяма загуба. Но в желанието си да видят опасния мъж, всички бяха единни, ето защо изслушаха с внимание съобщението, което лейтенантът предаде на коменданта. Последният заповяда да отведат пленника в служебната му стая. Лейтенантът вече искаше да се отдалечи, а събраните се спогледаха, когато една дама, която се славеше с благоразположението на коменданта, се обърна към него с молбата:

— Мосю, не ни огорчавайте?! Всички ние горим от желание да видим този мъж. Нима ще постъпите толкова нерицарски, като отблъснете молбата на присъстващите дами?

Комендантът се замисли за миг. Беше поласкан от мисълта да представи на отбраната компания пленника си, поради което нареди:

— Така да бъде, доведете го тук, лейтенант! Донесете и оръжията му! Нека огледаме тая прословута пушка.

Лейтенантът се отдалечи и след кратка пауза на безмълвно очакване влезе с ловеца, придружаван от група въоръжени войници.

— Ела насам! — заповяда комендантът.

Жерар не даде вид да е чул заповедта.

— Насам, казах!

Полковникът посочи с пръст мястото, където трябваше да застане пленникът. Но понеже той и сега не се подчини, лейтенантът му нанесе силен удар. В същия миг Жерар се извъртя и му тегли един здрав ритник в стомаха. Оня залитна и се строполи, изтървавайки оръжията, които носеше.

— Ще ви науча как се посяга на Черния Жерар!

Инцидентът и думите на пленника предизвикаха голямо вълнение. Французите насочиха вниманието си към опозорения другар, докато мексиканците вече отписаха дръзкия ловец. От своя страна дамите бяха въодушевени от безумната смелост на тоя мъж, който макар вързан, заобиколен от врагове се реши на подобна постъпка. Офицерите нададоха гневни викове, а лейтенантът поиска да се нахвърли върху Жерар, ала полковникът заповяда тишина.

— Да пропуснем този акт на грубост, — заговори той, — наказанието няма да остави дълго да го чакат. Обещавам, че за деянието си той ще бъде нашибан до кръв! — И обръщайки се към Жерар, запита: — Заповядах ти да се приближиш. Защо не се подчини?

Пленникът го изгледа мрачно, без следа от страх.

— Не съм наемник под ваша команда, а мъж от саваната, който заслужава уважение. Хората са свикнали да разговарят с мен на „вие“ и аз няма да дам нито един отговор, ако не употребявате учтивата форма.

Комендантът се усмихна презрително.

— А аз съм свикнал да разговарям с хора, които раздават ритници, само на „ти“.

— Това въобще не ме интересува, мосю. Човек съблюдава обичаите на страната, в която се намира. Присъстващите сеньори и сеньорити ще ми дадат правото, че мексиканската нация е учтива и кавалерска. Един способен уестман не стои по-долу от кой да е офицер. Преди малко вече ме заплашиха с приклад, а сега преминаха към истински удари. Задължение ми беше да приуча вашия лейтенант на по-добри обноски в присъствието на мексикански дами.

Погледите на дамите се отправиха към дръзкия ловец, изпълнени с възхита. Офицерите обаче заръмжаха гневно, докато комендантът не даде знак за мълчание и отвърна на пленника:

— Бих могъл да продължа с моето „ти“ и да приемам мълчанието като признание на моите въпроси. Но нашите дами са любопитни да чуят какво ще кажете по-нататък, затова ще ви говоря на „вие“, щом е толкова голямо желанието ви. Вие ли сте Черния Жерар?

— Да.

— Каква работа имахте в града?

— Направих едно посещение.

— На кого?

— Това си е моя тайна.

— С каква цел?

— Прогонване на враговете.

— Охо! И кои разбирате под „врагове“?

— Французите.

— Трябва да се признае, че сте доста откровен. Бих го окачествил едва ли не като нахалство. Наричате французите врагове, и то след като самият сте французин.

— Бях французин, но никога не съм бил оръдие на императорска жажда за кръв. Обичам Мексико и неговите жители и на драго сърце рискувам живота си, за да се освободят от настоящето неправомерно правителство.

Комендантът застина от това убийствено пренебрежение. Накрая каза:

— Повече нищо няма да можете да направите за така нареченото „освобождение“, защото това, което току-що изказахте, е напълно достатъчно за произнасяне вашата присъда. Ще напуснете тази зала, само за да бъдете разстрелян. Но преди това ще бъдете нашибан за ритника, докато месото се отдели от костите ви. Имате ли нещо да кажете във връзка с последната си воля?

— Сега не. И изобщо ще ви помоля да предоставите на мен сам да реша кога ще произнеса последната си воля.

— Вие наистина сте невменяем! Откъде сте родом?

— От Париж, откъдето се домъкнаха толкова безумци.

— Не се подигравайте, в противен случай бих могъл да утежня присъдата! Действително ли имате съюзници в града?

— Ако знаехте колко са, щяхте да се ужасите.

— Говори се, че сте се сприятелил с Хуарес. Знаете ли плановете му?

— И неговите и вашите.

— Хайде стига сте ги разтягал! Какво ли пък ще знаете за нашите планове!

— Всичко. Последиците ще го покажат!

— Нещо се преситих да слушам гръмките Ви фрази. Затова да сменим темата! Ония оръжия ваши ли са?

— Да.

— Покажете ги, лейтенант!

Споменатият нареди пушката, револверите и ножа на трапера на масата пред коменданта. Онзи взе пушката и огледа приклада.

— Това е злато. Откъде го имате?

— В планината открих една златна жила.

— Хайде бе! Не желаете ли да продадете сведенията си!

— Че за какво? Благодаря, нямахте ли намерение да ме разстреляте? Никога не бих казал мястото, дори да ми предложите пълната стойност на жилата. Никой почтен мексиканец не би го сторил.

— Злостен сте. А убивал ли сте и французи с тая пушка?

— Да.

— Много?

— Броя само едрия дивеч, французите не.

— Morbleu![6] — избухна комендантът. — Не забравяйте пред кого се намирате!

— Пред човек, от който ни най-малко не ме е страх!

— Тъй, тъй, виждам, че си търсите по някаква причина смъртта. И тя наистина няма да ви отмине, макар и не толкова скоро, както казах преди малко. Както изглежда, много нещо може да се узнае от вас, но тъй като от досегашното ви държане предугаждам, че няма да отговаряте доброволно, ще трябва да ви подложа на малко мъчения.

— И какво толкова искате да узнаете?

— На първо място, кои са тукашните ви познати.

— Е, това наистина няма да узнаете.

— Ще видим, ще видим! — ухили се подигравателно офицерът. — Сетне пък ще имате добрината да ме осведомите за плановете на вашия приятел Хуарес.

— Я стига, та това е напълно излишно! Вие и без това ще ги узнаете, още щом ги приведе в изпълнение.

Мексиканците попиваха всяка дума на ловеца, кажи-речи без дъх да си поемат. Французите скърцаха зъби от ярост и беряха срам заради полковника, впуснал се в един такъв недостоен разговор. От последния отговор и той самият така се разгневи, че подскочи и ревна:

— Търпението ми вече преля! Разговарях тук с вас само за да ви покажа на присъстващите дами и господа. Сега обаче ще демонстрирам как се укротява подобен обесник. Ще получите петдесет удара, петдесет удара, от които и костите ви ще запращят, а после отново ще ви представим?!

Жерар поклати презрително глава, а очите му заискриха.

— Преди малко доказах, че не търпя да ме удрят и блъскат — отвърна той — защото по тоя начин бих се опозорил!

— Какво ми влиза в работата вашата чест! Отведете го!

— А мен пък вашата! — викна Жерар. — Ще ви покажа кой ще получи удари и ще изгуби честта си!

В следващия миг той измъкна ръцете си от пояса. Откъсна пагоните на коменданта и му нанесе такъв юмручен удар, че онзи рухна като пън на пода. Веднага след това сграбчи оръжията си — тикна ножа в пояса, револверите в кобурите и стисна пушката за цевта. Всичко това се случи, преди някой да е успял да се осъзнае.

— Да видим сега как ще се понрави златото ми!

С този възглас той връхлетя като буря войниците, разпиля ги с един-единствен удар на ужасния приклад, стрелна се между тях към най-близкия отворен прозорец и изчезна с подигравателен смях:

— Буенас ночес, сеньоритас!

Войниците се търкаляха по земята. Офицерите и всички останали известно време стояха като вцепенени. Сетне обаче се разрази суматоха, неподдаваща се на описание.

— Навън! Надолу! След него! Незабавно!

С тези викове офицерите се втурнаха към вратата и войниците ги последваха. Но нито един не дръзна да възпроизведе скока през прозореца. Останаха само мексиканците и докато вън пред къщата безредни викове и крясъци огласиха нощта, неколцина от тях пристъпиха да прегледат коменданта.

— Ама че удар! Та той е мъртъв! — оповести един.

— Не, само е в несвяст — обади се втори. — Да го сложим на дивана!

Няколко от дамите бяха изпаднали в безсъзнание. Част от другите останаха да ги подпомогнат, споделяйки си тихи, възторжени забележки за Жерар, някои побързаха към прозорците да видят дали се е изплъзнал дръзкият ловец. Не беше необходимо да се безпокоят. Жерар се бе приземил благополучно и отскубнал поводите на най-близкия от вързаните долу коне. Възседна го с пъргав скок и препусна с такава бързина, че беше стигнал близката улица, преди първият от преследвачите да се е появил на стълбището.

Сега въпросът бе да се измъкне от града и премине през постовете. Град Чиуауа тънеше в мрак, ала това не представляваше затруднение. Той се носеше вихрено по улицата. На изхода й бе застанал един пост. Преди да е успял да пита кой е и да насочи пушката си, ездачът профуча край него. Но часовоят знаеше дълга си. Изстреля цевта, давайки сигнал за тревога и скоро полето се огласи от високи подвиквалия, насочени към Жерар:

— Стой! Кой е там?

Той не отговори, после непосредствено пред него блеснаха няколко изстрела и ловецът веднага усети, че конят му е улучен. Смушка го с пети и продължи главоломния бяг. При всеки скок обаче животното все повече отпадаше. Когато крясъци, викове и изстрели заглъхнаха назад и пред него се ширна свободното поле, Жерар остави зад себе си още едно известно разстояние и обузда коня, за да избегне някое злополучно падане, ако той рухнеше посред галоп. Животното спря, олюлявайки се. Траперът скочи и продължи бързо пеша. Познаваше добре местността и нямаше как да сбърка мястото, където бе скрил коня си на идване. Единствено оставаше някой да не го бе открил случайно. Продължи да крачи със същата бързина. Достигна гората и намери животното здраво и читаво. Отвърза го, измъкна се от дървесата и се метна на гърба му. Едва сега се почувства в пълна безопасност. Преметна пушката през рамо и се разсмя.

— Еех, ама че номер беше! Ще има да помнят Черния Жерар! Сега нека дойдат да ме заловят!

Той насочи коня на север и препусна — отначало в тръс, сетна в галон. Животното си бе отпочинало и го отнасяше напред с неотслабващ темп. Човек изобщо не може да си представи на какво е способен кон, роден на воля. Утрото не беше настъпило кой знае колко отдавна, а траперът имаше едно значително разстояние зад гърба си. Малко след обяд забеляза едно хергеле.

Откачи ласото, устрои малък лов и след десетина минути имаше под себе си свеж кон, с който продължи пътя към Ел Пасо дел Норте.

Бележки

[1] 1847 година — Б.ел.кор.

[2] От испанската дума garrote — средновековен инструмент за изтезание и задушаване. (Б.пр.)

[3] Nom d’un chien! (Фр.) — Дявол да го вземе! — Б.пр.

[4] Nom d’une pipe! (Фр.) — Мътните го взели! — Б.пр.

[5] Diable (фр.) — дявол — Б.пр.

[6] Morbleu! (фр.) — По дяволите — Б.пр.