Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Горската роза (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Benito Juarez, –1884 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 26 гласа)

Информация

Корекция
Boman (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Бенито Хуарес

Немска. Първо издание

Редактор: Е. Христова

Художник: Б. Ждребев

Техн. редактор: Кр. Коченджиев

Коректор: Я. Петрова

Формат: 84/108/32

Дадена за набор: юли 1992 г.

Излязла от печат: октомври 1992 г.

Компютърен набор: СД „Н и К“

Печатница „Ат. Стратиев“ — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от trooper

17. Завладяването на Чиуауа

Когато превърташе ключа на вратата, Стернау веднага бе забелязан от очакващия го вратар. Онзи приближи от срещуположната врата и тикна фенера в ръката му.

— Бързо, сеньор! — прошепна. — Ключа дайте на брат ми.

Стернау се вмъкна отсреща и прекоси забързано помещенията, заключвайки всички врати след себе си. Майордомът стоеше на своя пост.

— Слава Боже! — зарадва се той. — Вече бях доста разтревожен.

— Било е напразно. Ето ключа и фенера. А сега трябва да вървя.

Стернау тръгна и напусна незабелязано града. Намери коня на мястото, където го бе вързал. Още се двоумеше дали да чака тук или не, когато чу да приближават тихи стъпки. Притисна се до едно дърво. Човекът, който идваше, леко се покашля и Стернау го позна.

— Андреас! — повика.

— А, вече сте тук! — отвърна дребосъкът. — Извинете, че се бях отдалечил! От загриженост за вас не можах да остана дълго при сеньоритата. Нещо ме подтикваше навън от града. Побързах значи да се измъкна и да се осведомя дали нашите не са наблизо.

— Това едва ли е мислимо.

— О, тези апачи яздят великолепно, а Хуарес се е равнявал по тях.

— Как? Нима е вече тук с тях?

— Да. Конете им са полумъртви от ездата.

— Кои са?

— Хуарес, двамата вождове на апачите, Вашите спътници и към стотина воини с най-добрите коне. Онези с по-калпавите са още назад.

— Сто воини? Охо, достатъчни са! Хайде, бързо!

Двамата мъже отвързаха юздите на конете и излязоха от горичката. Не след дълго стигнаха апачите. Поради тъмнината хората можеха да се разпознават само по гласовете. Хуарес пристъпи към Стернау.

— Сеньор, това май беше най-ужасната езда, която съм правил през живота си. Но аз съм длъжен да покажа на моите мексиканци, на чуждите нашественици, че за свободата на отечеството сме готови да принасяме всякакви жертви. Сеньор Андре ми каза, че сте бил при коменданта.

— Да. Говорих с него в присъствието на всичките му офицери. Издаденият срещу републиканците декрет е отново потвърден. С вашите привърженици ще се отнасят като с бандити. Вас не признават за лице, с което могат да се водят преговори. Поискаха да задържат и мен и още тази нощ да ме разстрелят.

— Казахте ли им, че ще отмъщавам?

— Да, но те се изсмяха.

— В такъв случай още не са знаели, какво се случи при форт Гуаделупа?

— Нямаха и понятие. Аз им го съобщих, ала не можах да дочакам пълното впечатление, тъй като бях принуден да се погрижа по най-бързия начин за своята безопасност.

— Тогава не остава нищо друго, освен да дочакаме момента и да осуетим убийството. — заяви рязко Хуарес. — Ще обкръжим в подходящ миг екзекуторската команда и ще ги покосим.

— Ако имате желание да пощадите невинните, зная един, може би по-добър и кратък път. Ние просто ще пленим офицерския състав на гарнизона и ще ги принудим да предадат Чиуауа без бой.

— Caramba! Де да беше възможно!

— О, никак не е трудно, сеньор! Офицерите сега са събрани при коменданта. Промъкваме се вътре и ги залавяме. Чух, че имаме налице стотина воини. Половината са достатъчни да пленим целия стан.

— Ще съумеем ли да се промъкнем неусетно?

— Напълно. Ключарят на кметството е наш съюзник. Благодарение на него се измъкнах преди малко.

— Как се добрахте до този човек?

— Майордомът на сеньорита Емилия е негов брат.

— Може ли без риск да се поговори със сеньорита Емилия?

— Да. Поемам ангажимента да ви заведа при нея и със същата сигурност да ви отведа обратно, ако пожелаете да ми се доверите.

— Да вървим! — нареди запотекът късо.

Двамата мъже напуснаха отряда и закрачиха към града. Стигнаха до къщата на сеньоритата, без да бъдат обезпокоени по някакъв начин. Не ги бе срещнал никой. В тъмния коридор стоеше майордомът.

— Кой идва? — попита.

— Отново аз — Стернау. Как се развиха събитията в кметството?

— Много добре, сеньор. Брат ми казал на коменданта, че сте имал на разположение кон и сте препуснал в южна посока. След вас изпратили преследвачи.

— Това е било разумно хрумване, което е отклонило следите от нас. Сеньоритата приема ли все още?

— Вас ще приеме по всяко време, сеньор. Да запаля ли фенера?

— Не, нали познавам пътя.

Той тръгна с Хуарес по стълбите. Горе минаха край слугинята директно в стаята на сеньоритата. Когато съгледа президента, тя възкликна радостно и му протегна ръка:

— Поздравявам Ви с добре дошъл в столицата на щата и се гордея, че съм първата, която има възможността да го стори. Нека вашето влизане тук, донесе плодовете, които страната и народът очакват от вас!

— Благодаря ви, сеньорита. — отговори Хуарес сериозно. — А за това, че най-сетне можах да дойда, вие самата доста допринесохте. Всъщност би трябвало да Ви разреша почивка, ала намерението ми е да Ви пратя до Мексико сити при императора.

Страните й се зачервиха от възторг.

— Официално?

— Вашето поръчение е от страна на държавата, но трябва да се осъществи тайно. Но да се върнем сега на настоящето. Що за човек е комендантът на Чиуауа?

— Посредствен, сеньор. Малко нещо храбър, малко боязлив, донякъде честолюбив, донякъде повърхностен. Няма лично обаяние, нито пък сред подчинените си някой самостоятелен, добросъвестен човек.

— Значи сред офицерите му няма бързо реагиращи хора?

— Не. Дори полковник Ларамел, който пристигна наскоро, би могъл да бъде наречен по-скоро изверг, отколкото военно величие. Той е едно голямо чене.

Хуарес навъси чело.

— Ще го поогледам внимателно. Сеньор Стернау не иска да изчакваме часа на екзекуцията, а да нападнем френските офицери в кметството.

Очите на Емилия ярко заблестяха.

— Много добре. — отвърна тя — С офицерите пада в ръцете Ви и гарнизонът, и целият град. С този удар ставате господар на щата.

— Необходимо е само да се прати майордома до неговия брат, — додаде Стернау — за да ни отвори онзи задната врата.

Немецът разказа на президента как се е измъкнал от кметството. Този реши:

— Сто апачи са достатъчни да пленят офицерите и държат в подчинение гарнизона, докато пристигнат останалите.

— Мога ли да направя едно предложение, сеньор? — попита Стернау. — Да използваме петдесет човека за заемане главните изходи на града. Предводители за тези постове имаме. Имам предвид малкия ловец, Мариано, Бизоновото чело, двамата главатари на апачите. След като са взети тези мерки, промъкваме се в кметството с останалите петдесет и залавяме офицерите. Ще ги изненадаме по начин, изключващ оказване на съпротива. Заплахата, че ще бъдат убити на място, в случай че не изпълнят исканията ни, ще достави в ръцете ни всичките им налични сили. Докато ние държим в окупация кметството до утрото, когато с развиделяването по-лесно може да се види какво има да се прави, ще са пристигнали изостаналите ни части и блокадата на града ще е напълно завършена.

— О, не бива да разчитате само на себе си — вметна сеньоритата. — Сред четиринадесетте хиляди жители на града има стотици верни мъже, които при известието за пристигането на президента, на часа ще грабнат оръжията. Познавам ги до един. Веднага ще ги уведомя или поне най-изтъкнатите от тях.

— Добре — съгласи се Хуарес. — Само че по други съображения желая вие да стоите настрана от тази игра, сеньорита. Предложете някой мъж!

— Тогава ще ви насоча към един човек — много скромен, но готов да умре за вас. Той познава всички жители с национални убеждения.

— Кой е?

— Монтарио, съдържателят на вентата срещу моята къща.

— В такъв случай да взема необходимите мерки. Сеньор Стернау, надявам се, че и сега бих могъл да разчитам на вашата помощ.

— Разбира се, — отговори утвърдително немецът — изцяло съм на ваше разположение. Определете какво да сторя!

— Опитайте да доведете насам незабелязано петдесет души. После ще се отправим към кметството. Изпратете ми горе майордома.

Стернау тръгна, а след малко влезе и майордомът. Понеже в коридора беше тъмно, не бе познал президента. И когато сега очите му се спряха на него, трепна от радостна изненада.

— Боже Господи, президентът! — възкликна. — Ох, сеньор, възможно ли е?

— Познавате ли ме лично?

— Видях Ви, когато тръгнахте оттук за Ел Пасо дел Норте. Ама, сеньор, знаете ли колко рискувате да дойдете така сам в Чиуауа?

— Градът ще падне още днес в ръцете ми, като разчитам при това на Вашата помощ.

— О, каквото мога да направя, ще го свърша с най-голяма готовност.

— Тогава вървете при Вашия брат и му кажете да ми отвори задната врата!

— Искате да идете при офицерите? Ще Ви пленят, сеньор!

— Ще водя със себе си петдесет индианци и аз ще пленя офицерите.

— Петдесет индианци? О, достатъчни са, това е нещо друго. Този ход ще успее, след което Чиуауа е Ваша. Ще побързам да осведомя брат си, сеньор. Той ще Ви отвори всички врати.

— Хубаво. Преди това се отбийте във вентата и предайте на съдържателя да дойде незабавно тук!

Майордомът се отдалечи и скоро Монтарио влезе с всички признаци на едно радостно вълнение. Беше щастлив да види Хуарес и да отбележи по негова заръка имената на най-изтъкнатите републиканци.

От неговото излизане бе минало малко време и Стернау се върна да съобщи, че апачите са готови.

— Да потегляме тогава — повели Хуарес.

Емилия ги помоли да бъдат предпазливи и Хуарес вече крачеше към вратата, когато се обърна рязко към нея и запита:

— Сеньорита, ще имате ли смелостта да ни придружите?

— Определено — отвърна тя без да се двоуми. — След като съм с вас, няма да ме мъчи и безпокойството, което бих изпитвала, ако останех тук.

— Понеже ще бъдете изпратена при императора, необходимо е и да се представяте за негова привърженичка. Задачата ще получите утре. Сега ще влезете преди нас при офицерите. Кажете им, че сте чула от някакъв ваш шпионин, че съм на път за Чиуауа и мога да пристигна всеки миг, по-нататък ще премина през града, без да се бавя, за да превзема кметството. Посъветвайте ги незабавно да вземат предохранителни мерки. В даден момент аз ще се появя.

Когато няколко мига по-късно тримата напуснаха дома, навън бе твърде тъмно, за да се различи някой от стаените на земята пред къщата индианци.

Последните се стекоха с приглушени крачки по няколко улици до задната страна на кметството. Майордомът стоеше до вратата.

— Всичко наред ли е? — осведоми се Хуарес.

— Да, сеньор — отвърна старият.

— Вашият брат?

— Очаква ви на стълбите с потайния фенер да ви поведе, докато аз пък ще заключа вратата след последния.

— Офицерите все още ли са заедно?

— Да.

— Индианците? — обърна се Хуарес към Стернау.

До този момент още не бе забелязал апачите. Едва бе задал въпроса, до него изплува една тъмна фигура и прошепна:

— Тук!

В миг всичките петдесетима червенокожи стояха до него. Да беше огледал внимателно някой горния етаж на кметството минута по-късно, щеше да съзре едно бледо сияние да проблясва бързо през този или онзи прозорец. Светлината идваше от потайния фенер на вратаря, който водеше промъкващия се отряд.

Междувременно полковник Ларамел се бе посъвзел от юмручния удар, нанесен му от Стернау. Беше възвърнал съзнанието си отдавна, ала силно разтърсеният мозък продължаваше да се бори с мрака.

— Само да ми падне тоя тип! — даваше воля на гнева си той. — Ще наредя да го пердашат до смърт.

— Сигурно ще го заловим, — утеши го комендантът, — а сетне ще бъде наказан със строгост, която няма начин да не ви удовлетвори.

В този миг на вратата припряно се потропа и когато веднага след това се отвори, всички офицери се надигнаха удивено от столовете си — влезе Емилия.

— Сеньорита, вие тук? — запита комендантът на испански. — В толкова късен час?

— Вярно, времето е необичайно за визити, — отвърна тя — но въпреки това дългът ми повелява да Ви потърся.

— Дългът? Звучи сериозно.

— И си е много сериозно, сеньорес. Имам да Ви съобщя нещо важно.

— Седнете и говорете!

Комендантът предложи на Емилия кресло. Тя отклони:

— Извинете, сеньор, но няма да сядам! Както ме виждате, дошла съм с най-голяма бързина да Ви предупредя, че сте застрашен от ужасна опасност.

Учтиво усмихнатото лице на коменданта се угрижи.

— Опасност? Каква би могла да бъде?

— Хуарес приближава!

— Ох! Това ли било! — отговори онзи. — Първо помислих, че носите някоя много по-лоша вест.

— Изненадвате ме. Нима това не е най-лошата новина, която бих могла да донеса.

— Не. Впрочем подготвен съм за известието. Тази вечер ми казаха, че Хуарес е напуснал Ел Пасо дел Норте, за да си възвърне Чиуауа. Но тоя индианец, въобразяващ си, че е президент на Мексико не е опасен за нас.

— Заблуждавате се, сеньор, коронел. Преди малко ме уведомиха, че Хуарес е разбил вашите части.

— Това вече го казаха и на мен. — отговори той.

— И го приемате с усмивка?

— Да, защото е лъжа, разпространявана, за да ни сплашат.

Комендантът в действителност и сам не вярваше да е лъжа, но не искаше да го признае пред сеньоритата. Тя продължи настойчиво:

— Убедена съм, че е истина. Човекът, който ми донесе новината е изпитан. Знаете, създала съм навсякъде връзки, с които да ви бъда полезна. Сред тези хора фигурира и един мексикански гамбузино. Напоследък е бил във форт Гуаделупа и е присъствал на състоялата се битка.

— Ах! И къде е сега?

— У дома. Тази вечер пристигна при мен.

— Навярно мога да поговоря с него?

— Да. Утре ще ви го пратя, дано не е вече късно.

— Ама това звучи направо сериозно.

— Опасността също наближава. Човекът е яздил от форт Гуаделупа дотук без прекъсване и заяви, че Хуарес го следва по петите.

— Такива неща може да надрънка само един златотърсач. Хуарес няма да се подхвърли на риска да бъде заловен и разстрелян от нас.

— Мислите, че идва със слаб ескорт, полковник?

— Най-много да се е присъединил към него някой и друг авантюрист.

— Тук отново се лъжете. Той има повече от сто апачи при себе си.

— Ба! И няколко хиляди не са в състояние да превземат Чиуауа. Индианците не са способни да завземат някой град, още по-малко пък с големина и брой на населението като нашия.

— Но могат да се промъкнат потайно.

— Какво ли значение има! — пренебрежително дигна рамене комендантът.

— Ох, а кой Ви гарантира, че Хуарес вече не се намира в града с апачите си? Тук той има многобройни привърженици.

В този момент се намеси полковник Ларамел:

— Моите уважения към Вашата новина, сеньорита, но дори и Хуарес да е вече в града, достатъчна е само една моя заповед и моите червени панталонковци ще сметат и него и привържениците му.

— Опитайте все пак! — прозвуча в същия миг откъм вратата. Там бе застанал облечен в мексиканска носия мъж, чието лице не будеше съмнение в индианския му произход. Очите му се взираха пронизващо в компанията, а на устните играеше ядовита усмивка.

— Я гледай ти! Кой пък се осмели да влезе! — запита комендантът. — Кой сте вие?

— Хуарес, президентът на Мексико — обяви човекът просто.

— Diable! — подскочи полковник Ларамел и изтегли сабята си. — Да, той е! Виждал съм портрета му. Заловете го!

— Сеньорес, предайте се доброволно! Съпротивата няма да помогне — заповяда зловещо запотекът.

— Глупости! Хванете го!

С този възглас Ларамел се втурна към Хуарес. Онзи отстъпи встрани, така че да могат да видят какво има зад гърба си.

— Напред! — изкомандва той.

Едва бе дадена командата и залата вече се бе изпълнила с апачи. Преди офицерите да се опомнят, бяха така притиснати между червенокожите, че за съпротива не можеше и да се мисли. Всеки един за миг беше измъкнат от останалите и се намери между четири или пет червенокожи. Мигновено му бе изтръгнато оръжието, а малко по-късно всички лежаха на пода вързани и със запушени уста.

— Сеньор Стернау! — извика Хуарес.

Повиканият влезе. Когато Ларамел го видя, надигна се както бе вързан и изпусна през носа едно яростно сумтене. Да можеше да си отвори устата, какви ли бесни проклятия щеше да избълва.

— Оставете ми десет души! — каза Хуарес на Стернау. — На мен са достатъчни, а вие се отправете с останалите към караулното и заловете намиращите се там французи! Но нека преди това видим какво ще правим с тази девойка.

Той се обърна сетне със смръщено лице към Емилия, избутана в най-отдалечения ъгъл, привидно обладана от голям страх:

— Долових някои ваши думи. Коя сте?

Емилия премълча, сякаш изпаднала в най-дълбоко смущение.

— Отговорете! — тросна се той.

— Наричат ме Емилия — отговори девойката с пресипнал като от страх глас.

— Сеньорита Емилия? А-а много добре ми е познато това име. — рече Хуарес с блеснал от задоволство поглед. — Вие сте ми навредила повече от цяла бригада французи. Ще се постарая да ви направя безвредна. Къде са намира жилището ви?

На Strada del Emyrado.

— Хората ми ще претърсят внимателно това жилище. Открият ли нещо предателско, ще наредя да Ви обесят като първия срещнат шпионин. Сеньор Стернау, вземете тая фуста с Вас. Да бъде вързана и държана под най-строго наблюдение, докато реша какво ще правя с нея!

Стернау смъкна ласото си и го омота и стегна около Емилия, създавайки впечатление, че я връзва истински.

— Навън! — заповяда й грубо.

Сетне я изблъска през вратата и даде знак на апачите да го следват. Но вън незабавно сне ласото и помоли:

— Простете, сеньорита! Бях принуден да процедирам сурово.

— Друго не съм и очаквала, сеньор — отвърна тя. — А сега какво ще разпоредите за мен? Мога ли да остана с вас?

— Ще Ви помоля да се откажете. Не се знае дали онези, които смятаме да изненадаме, няма да се отбраняват. Ей къде е вратарят. Нека Ви придружи до стаята си, където скоро ще разберете как са се развили нещата!

Емилия последва нареждането, а Стернау се отправи към караулното. Там нямаха и понятие какво е станало един етаж по-горе. Изненадващото нападение над офицерите се бе провело с такава виртуозна бързина, че никой от тях не бе могъл и да помисли да нададе вик за помощ. Войниците седяха по пейките, увлечени в казармени вицове, и се шокираха немалко, когато вратата се отвори и нахълтаха четиридесет апачи, които в миг овладяха накачените по стените пушки. Кой стиснат за гърлото, кой ударен по главата, французите скоро бяха извадени от строя и вързани. После Стернау заключи входната врата, така че всичко, което бе станало и предстоеше да стане в кметството, да мине незабелязано.

През това време Хуарес горе провеждаше разговор с коменданта. На онзи бе свалена кърпата от устата, за да може да говори. Докато останалите лежаха по земята, на него бе позволено да седне на един стол. Хуарес поде:

— Вие ли сте комендантът на Чиуауа?

— Да — отвърна запитаният късо.

— Добре, нека поговорим.

Комендантът обаче вметна бързо:

— Не очаквайте да кажа и една дума, преди да са свалени ремъците ми! Само при варварите има обичай да се връзват офицери.

— Имате право, мосю. — отговори спокойно Хуарес. — Французите са връзвали мои офицери, сред които дори двама генерали и са ги разстрелвали без съд, значи просто са ги убивали. Тази причина ми дава всички основания да гледам на тази нация и се отнасям с нея като с варварска. Разбраният човек ще го осъзнае и няма да се оплаква.

— Сравнението е погрешно. Разстреляните бяха метежници.

— Метежник ли ще бъда, ако прогоня човека, проникнал в моя дом, за да посегне на имуществото ми? Не ставайте смешен. Намерението ми бе да се отнасям колкото е възможно по-внимателно, тъкмо защото не съм французин, нито варварин. Но щом желаете да провалите това намерение, ще си носите и последствията.

— Не се плаша от последствията! — изръмжа другият.

— Изпадате в крайно злощастно заслепение, полковник. Изглежда се намирате в неведение по отношение на моите възможности и настоящето си положение.

— На този въпрос няма да отговоря, ще го сторят моите поделения.

— Я стига! В момента държа Чиуауа в обкръжение, тъй че нито някой може да излезе, нито пък да влезе. Караулното и всички вие се намирате в моя власт. Изпратените срещу мен войскови части са унищожени. При вестта за моето присъствие, градското население ще се вдигне като един. Шепата Ви хора за пет минути ще бъдат смазани. Ще разговаряте ли с мен или не?

— Не мога да преговарям с вас.

Веждите на запотека се свиха мрачно.

— Това изявление вече сте направили пред моя пълномощник. Дори сте се осмелил да го заплашвате с пленничество и смърт, а с мен, законният владетел на Мексико, искате да се отнасяте като с бандит. Нещата обаче стоят наопаки. Вие сте нашествениците, вас мога да нарека аз бандити. И след като не желаете да ме признаете като политическо и равностойно лице, ще отбележа, че аз съм този, който дълбоко се унижава, че изобщо беседва с вас.

— Ще се наложи да го докажете! — извика комендантът.

— Няма да ми е трудно. — обърна се грубо към французинът Хуарес. — Вие сте опозорен.

— Morbleu! Да не бях вързан, щях да Ви покажа как един френски офицер отвръща на подобни оскърбления.

— Ха! За оскърбление не може и дума да става. Черния Жерар Ви е нанесъл юмручен удар. За някой цивилен нещата биха могли да останат и без последствия за неговия престиж, ала един офицер по тоя начин бива опозорен. Жерар дори Ви е откъснал пагоните — най-голямото безчестие, което може да сполети един офицер. Аз слизам твърде ниско, дето въобще ви удостоявам с поглед. С полковник Ларамел случая е същият. Той е бил повален от сеньор Стернау с пестник. Трудно е да се каже, че понастоящем се намирам в подбрано общество. Сега Ви питам отново: Желаете ли да разговаряте с мен или не?

Офицерът мълчеше подтиснато.

— Вашето мълчание, струва ми се, намеква, че ми давате право — продължи Хуарес — Впрочем тук изобщо не стои въпросът, кой от двама ни е достоен за преговори. Фактите говорят. Вие се намирате в ръцете ми и ще направите добре, ако се откажете от високомерието си, докато сте мой пленник. Получихте ли новата разпоредба във връзка с Декрета от 3 октомври?

Комендантът осъзнаваше, че се намира в неизгодно положение и, че е по-добре да се примири с неизбежното.

— Да. — отговори.

— Кой Ви я предаде?

— Полковник Ларамел.

— И Ви е дадена заповед да гледате на нас като на бандити и да ни избивате?

— Така е.

— И бяхте готов да се подчините?

— Подчинението е дълг на войника. — оправда се французинът.

— Вече сте издал заповед, намиращите се във ваше ръце мои верни привърженици, да бъдат разстреляни тази нощ?

— Откъде знаете?

— Моя тайна. Аз Ви изпратих предварително свой пълномощник. Вие не само не сте го зачел като такъв, ами сте поискал да отнемете и живота му. Каза ли Ви той, че ще се разплатя?

— Да.

— Вие въпреки това не сте променили отношението си. От този момент обявявам всеки чужденец, проникнал с оръжие в ръка в Мексико, за бандит. Мексико дължеше определени суми на Англия, Испания и Франция. Част от този дълг беше резултат на прокарана измама. Независимо от туй се предявяваше иск за изплащане. Страната се намираше в период на революция и аз бях избран от гласа на народа за президент. Приех този пост. Той беше труден, но аз чувствах в себе си сили да оправя неразборията в страната. Успях. Донесох на страната мир и спокойствие и изплащах редовно дълговете. Но когато отказах да платя мошеническите милиони, Англия, Франция и Испания се сдружиха, за да ме принудят да ги издължа. Англия и Испания отстъпиха, понеже осъзнаха, че имам право. Франция обаче не пожела да признае тази несправедливост. Тя изпрати своите легиони, срещу които в момента бях твърде слаб, и насъбра чрез заеми за ордите си няколкостотин милиона долара, които трябваше да плащаме ние, въпреки, че бяхме напълно непричастни към тези заеми. А сега всеки мексиканец, който не желае да бъде длъжник, ще бъде окачествяван за бандит, заслужаващ примката. Нима у вас е угаснало всякакво чувство за право и справедливост? Може ли кметът на един град да снеме от пост колегата си от друг? Може ли един френски регент — при това самият той се е възкачил незаконно на престола — да свали един американски президент? Не! Никога!

Човек може да отстъпи пред силата на бруталността, пред мощта на оръжията, да изчака своето време, но който ми казва че вече не съм президент на Мексико, или е неспособен да си направи сметката, или няма съвест и принадлежи към грабителите на нашето законно имущество. В Стария завет е писано: „Око за око, зъб за зъб!“ Трябва ли да употребя този закон срещу вас, сеньор? Трябва ли да отмъстя за мъртвите, паднали, откак е стъпил вашия крак в моята страна? Трябва ли да отмъстя за невинните, избити въз основа на този декрет? Трябва ли да обърна съдържанието на декрета срещу неговите съставители? Трябва ли да се отнасям с вас, Базен и онзи, когото наричате император на Мексико като с бандити, след като сте паднали в ръцете ми и да наредя да ви избесят или разстрелят? Вие се наричате деца на народ, който стои начело на цивилизацията, а пък на мен прикачвате епитети като „индианеца“, „запотека“, „червенокожия“. Вие, синовете на цивилизацията, наситихте със смърт. С какво заслужавате да ви отвърне запотекът? Жал ми е за Вас. Дарявам Ви със своята милост, защото себелюбието и жаждата за слава объркаха Вашите представи и Вие се кандилкате в поводите на един човек, който е един от най-големите въжеиграчи в световната история.

Но световната история е и световен съд. Не хилядолетието, не това столетие, не и това десетилетие, а още настоящата година ще проведе съд над вас и вашата маниакалност за слава, над вашето себелюбие, незачитане на никакви закони и права, и ще наложи своята присъда, която ще върне запотека на неговия народ. Но бъдете ли съдени от световната история, не е необходимо да бъда Ваш съдник. Запотекът стои пред убийците на своя народ и опустошителите на своята страна. Желаете ли да чуете моя глас — добре, ако ли пък не — ръката ми ще се стовари върху Вас с цялата си тежест.

Сега аз съм господар на Чиуауа. Ако имате желание да ме признаете за такъв и да се оттеглите обратно в главната квартира на Базен, с обещанието, разбира се, нито Вие, нито местните войски да се бият отново срещу мен, ще разреша на Вас и войниците Ви — след обезоръжаването им — свободно изтегляне. Не се ли съгласите, ще унищожа гарнизона. Вие самите обаче няма да бъдете разстреляни, а издавени в реката, и то в часа и на мястото, определени за разстрела на мирните граждани. Давам Ви десет минути срок, за да се посъветвате помежду си. До всеки обаче ще застане по един апач с нож в ръка. Онзи, който направи опит за освобождение, в следващия миг острието ще е в гърдите му. Предлагам Ви ръка към спасението и ви съветвам да не я отблъсвате. Вляза ли отново, искам да чуя само едно кратко „да“ или „не“. Повече нищо!

Човекът с пламенно патриотично сърце и желязна воля даде съответната заповед на индианците. Незабавно до всеки офицер застана по един от тях и освобождавайки устата с лявата ръка, с дясната изтегли ножа си, готов за удар. Сетне Хуарес напусна стаята и се отправи към караулното помещение. Там лежаха вързани по пода тридесетина войници. Стернау седеше до масата в очакване на президента. Край него и отчасти в коридора стояха апачите, очаквайки мълчаливо продължението на събитията.

При влизането на Хуарес Стернау се надигна.

— Толкова бързо ли приключихте, сеньор? — учуди се той.

— Да съм приключил? О, не! — рече ядно запотекът. — Отстраних се, за да могат французите необезпокоявани да обсъдят помежду си нещата.

— Предоставил сте им избор?

— Да. Не желая името ми да се опетнява по начина, по който опетниха своето моите врагове.

— Мога ли да попитам какъв избор сте им оставили?

— Или офицерите да бъдат удавени на определеното за заложниците лобно място, а гарнизонът разстрелян или, да се изтеглят към Главната квартира с обещанието да не се бият повече против мен.

— Тежък избор. Мисля, че сеньорите ще направят опит за преговори.

— Няма да допусна такъв опит. Дадох им десет минути да решат и няма да добавя секунда повече. Справедливостта налага това предопределение. Ще бъде ли възможно изпълнението по същото време?

— Да. Изявявам готовност с помощта на двадесет апачи да отведа офицерите до реката, без някой да забележи.

— Сеньор, толкова способен мъж, като вас рядко се среща. Ако е по силите ми да Ви бъда полезен, знайте че съм на Ваше разположение, в който и да е час.

— Ще го имам предвид, и то още на момента, сеньор.

— О! Имате някакво желание?

— Да, при това много настойчиво. Осъдените на смърт хора се намират в ужасно положение. Наш дълг е да ги освободим час по-скоро от смъртния страх.

— Те къде се намират?

— Не зная, но веднага ще попитам вратаря.

— Сторете го! А ето че изтекоха девет минути и половина. Трябва да се качвам горе.

Хуарес се отдалечи, а Стернау потърси вратаря. Онзи седеше в своята стая със съпругата си в тревожно очакване. Емилия беше при тях.

— Как стоят нещата, сеньор Стернау? — попита бързо последната, когато го видя да влиза.

— Добре, надявам се. — отговори й той. И когато се обърна към вратаря, продължи: — Къде са тикнали затворниците, които трябваше да бъдат разстреляни? В затвора?

— Не. Бяха там до вчера вечерта. Когато се стъмни ги докараха тук, понеже има караул и по-лесно могат да бъдат пазени.

— Значи тук в кметството? Това е много добре. В кое помещение?

— В едно сводесто подземие, където са приковани към стените.

— Има ли пазачи при тях?

— Да. Заедно с тях са заключени пет войника и трима френски военни свещеници.

— Френски свещеници? Каква жестокост! Осъдените на смърт са пожелали да се изповядат и да им опростят греховете. Ама тук изповедникът и изповядващият се надали могат да се разберат. Ще отида да взема няколко апачи, след което ще ме заведете долу в затвора!

След късо време Стернау доведе десетина индианци, снабдени с ремъци за връзване. Слязоха по едни каменни стъпала и стигнаха до яка желязна врата, съоръжена с две масивни резета.

— Има ли някаква светлина в подземието? — прошепна Стернау на ключаря.

— Да, сеньор.

— Тогава угасете или затворете фенера си! Светлината му в противен случай би издала моите индианци, а е по-добре да бъдат разпознати, когато за войниците ще е твърде късно.

Ключарят пъхна фенера в джоба и избута резетата. Когато отвори вратата, пред тях се разкри просторно помещение, оскъдно осветено от висяща от потона лампа. Десетима индианци се шмугнаха в този полумрак. Един, втори… четвърти, пет високи крясъка прозвучаха почти едновременно; последва някакво шумолене и приглушен шум, после настана тишина.

— Уф! — обади се един от индианците.

Искаше да каже, че са си свършили работата. Стернау влезе и помоли вратаря да извади пак фенера си. Онзи го стори и сега можеха да се огледат по-добре „квартирантите“ на помещението. По стените наоколо имаше забити куки, за които бяха вързани с въжета затворниците. Здраво завързани лежаха на земята и петимата войници и тримата духовни.

— Освободете заложниците, — нареди Стернау — но така, че да не се повредят въжетата, ще ни послужат за други хора!

— Santa Madonna! Да не би вече да ни откарват на дръвника? — запита един мексиканец.

— Не! Вие сте свободни! — отговори Стернау.

— Свободни? — изтръгна се ликуващо от устните на неколцина.

— Да, свободни. Хуарес пристигна навреме да ви освободи от сигурна смърт.

— Хуарес! — възторжено се провикнаха шестдесет души. И стотици възгласи и въпроси заваляха един през друг.

— Сега млъкнете, сеньорес! — помоли Стернау — Градът още не е в наши ръце, трябва да бъдем предпазливи. Ще имате ли готовност, ако наредя веднага да ви въоръжат, да се биете за президента?

Прозвуча едно всеобщо, радостно „Да!“.

— Добре тогава! Действайте бързо с въжетата! Който е развързан, да помага за освобождаването на другите. Войниците лежат горе вързани. Ще ги свалим тук и ще ги завържем на ваше място, заедно с тези техни другари. Оръжията им ще получите вие. Да побързаме!

С треперещи от радост ръце мексиканците се освободиха един-друг и последваха Стернау нагоре, където се натъкнаха на Хуарес. Той търсеше Стернау и току-що бе узнал къде се намира.

Когато президентът бе влязъл преди туй при офицерите, те все още заемаха същото си положение, държани в подчинение от апачите. По даден негов знак в устата им, с изключение на коменданта, отново бяха напъхани кърпите. Индианците имаха такъв опит в тази насока, че никакво стискане на зъби не помагаше.

— Времето изтече, сеньор — отбеляза сурово Хуарес. — Смятате ли да сложите оръжие?

— Вашите условия са много жестоки. Надавам се, че…

— Да или не! — избухна Хуарес.

— Нашата смърт ще бъде незабавно отмъстена!

— Подобни заплахи ме разсмиват. Сигурно си мислите, че няма да имам куража да заповядам да черпят френски офицери с мексиканска вода, додето пукнат? О, ние мексиканците се наслаждаваме на френски обноски, докато водата стигна до шията ни![1]. Само че отказваме да я погълнем, предпочитаме да я предоставим на вас. Но за да разберете, че говоря сериозно, не ми се ще да чакам до уречения час и ще ви дам възможност да предвкусите съдбата си.

— Sacre![2]. Какво се каните да правите? — запита комендантът. Обхвана го истински страх.

— Полковник Ларамел, — отговори президентът рязко — е убиец на стотици мои съотечественици и дори в честна борба никога не знае пощада. Той носи вината, че тази нощ отново трябваше да се състои една масова екзекуция на почтени граждани. Държи се като бандит и като с такъв ще бъде постъпено. Ще наредя да го обесят, без предварителен съд и произнасяне на присъда, ей на онази кука там.

— Няма да посмеете! — викна комендантът. — Един френски полковник!

— При тези обстоятелства, един френски полковник е също толкова голям мерзавец, колкото всеки друг злодей.

— Настоявам за редовен съд!

— Заради един бандит? Хайде де! — Хуарес се обърна към индианеца, застанал до полковника, на езика на апачите: — Ни ти песетлох гос акейа ат-его лариатдаса — провеси този човек с ласото там горе!

При тези думи посочи една закривена кука, завинтена в центъра на тавана, на която при тържествени случаи се окачваше канделабър.

— Уф! — отвърна апачът.

За миг размота ласото си. Сетне улови полковника и го изтика в средата на стаята. Със същата сръчност нахлузи примката около врата му. В този момент комендантът се провикна:

— Стой! Това е убийство! Повдигам възражения!

— Възражението Ви ми се вижда доста смехотворно! — забеляза остро Хуарес. — Капитулирате ли?

Комендантът стрелна с въпросителен поглед Ларамел. Онзи отговори със свиване на юмруци и поклащане на глава. Този заслепен човек все още смяташе за невъзможно, някой да дръзне да обеси един френски полковник.

— Не капитулираме, а и едно такова отношение дълго няма да търпим! — заяви не по-малко заблуден комендантът.

— Ето моят отговор! — прогърмя Хуарес и даде на апача знак, който метна ловко средната част на изплетеното от осем отделни ремъка ласо нагоре и го закачи на куката. Обра хлабината… мощен напън, втори, трети и полковникът увисна на тавана.

— Убийство! Убийство! — изрева комендантът.

Останалите също се загърчиха яростно във вървите си.

— Ще Ви спестя възможността да ревете. — каза хладнокръвно Хуарес.

Един знак бе достатъчен, комендантът да се намери отново с кърпа в уста. Апачът пък, който бе принуден да удържа ласото, го върза здраво за решетката на камината, за да не се напряга излишно.

Сега Хуарес напусна стаята и отиде да потърси Стернау. Не го намери в караулното, но разбра, че е слязъл в подземието да освободи затворниците. Попадна на тях, когато изкачваха стълбите. Сиянието от фенера на вратаря не бе достатъчно да освети широкия коридор. По тая причина президентът не бе разпознат.

— Я гледай, тези честни хора са били затворени тук в сградата? — попита той.

— За щастие, да — отговори Стернау. — Беше лесно да се освободят.

— Бяха ли пазени?

— От пет войника и трима свещеници. Сега самите тези осем сеньорес са вързани на мястото, което преди това пазеха.

— Добре. Но тук виждам няколко бели мъже с пушки в ръце?

— Имам намерението да въоръжа тези сеньорес с пушките на войниците. Те са готови да се бият и умрат за вас.

— Благодаря ви, сеньорес! — каза президентът. — Това е една голяма, добре дошла помощ, от която ние навярно добре ще се възползваме.

С тези думи той им протегна ръце и те едва сега разбраха кой стои пред тях. Изрази на радост и страхопочитание прозвучаха от всички уста и всички ръце посегнаха към неговите да ги разтърсят. Но на това въодушевление не можеше да се отдели дълго време. Хуарес разпореди:

— Въоръжете се най-напред, сеньорес, след което ще ви покажа как умея да наказвам за извършена неправда.

Хуарес отведе освободените в караулното, където се снабдиха с пушки и щикове. Разставените там индианци получиха заповед да отнесат французите в зимника, а Хуарес се отправи със Стернау и мексиканците обратно при офицерите.

При вида на висящия от тавана полковник Ларамел, влезлите едва успяха да подтиснат един вид на ужас.

— Тук, сеньорес, виждате началото на съда, които ще проведа — заговори Хуарес. — Този мъртъв французин беше най-злостният ни враг. Той носи най-голямата част от вината, да бъдете разстреляни. Въпреки това аз бях готов да му подаря живота, както и на останалите. Но в своето заслепение те отхвърлиха искането ми да напуснат града и аз наредих да го обесят, за да им покажа, че не съм и мислил да се шегувам с тях.

Въпреки гледката, която предлагаше обесеният, се чуха възгласи на задоволство.

— Останалите, — продължи Хуарес — скоро ще бъдат издавени, и то на завоя на реката, където трябваше да бъдете разстреляни вие. Длъжен съм да проведа този акт на справедливост, заради онези, които проляха кръвта си под ръцете на французите, както и за всички, над които висне опасността да бъдат представени за обикновени бандити, защото са се възползували от изконното за всеки от нас право да се брани, когато разрушават домашното му огнище и искат насилствено да ограбят неговото законно придобито имущество.

Тези думи направиха дълбоко впечатление на всички присъстващи. Стернау се обади:

— Вие нарекохте пленените офицери само заслепени, сеньор? Безумие е да се съпротивляват срещу нас. Местната Главна квартира е в наши ръце, ние владеем града. Какво са шепа французи срещу нашите петстотин апачи. Сложим ли в сметката и белите ловци и горски скитници, както и доблестните граждани, които само чакат нашия зов, за да грабнат оръжията, то съпротивата е невъзможна.

Това изявление, което Стернау не бе направил самоцелно, не пропусна да окаже въздействието си. С мимики и движения на тялото, комендантът даде да се разбере, че иска да говори. По знак на президента един индианец освободи устата му.

— Какво имате да кажете? — попита Хуарес сдържано.

— Поддържате ли все още направеното предложение?

— Аз Ви дадох десет минути, а Вие оставихте този срок да изтече, без да се възползвате. Последствията падат върху Вас!

Офицерът зърна позорната смърт да приближава неумолимо. Това видение сломи последния остатък от самоувереност.

— А, ако Ви помоля, не заради себе си, а за войниците, които трябва да умрат?

Хуарес забави отговора. Сетне се обърна към Стернау:

— Какво ще кажете по въпроса, сеньор?

— Моето мнение е, — отвърна запитаният — че прошката е по-християнска постъпка от отмъщението.

— Съгласен съм с Вашето становище. — отвърна Хуарес. И като се обърна към коменданта, продължи: — Както чухте, склонен съм да проявя снизхождение. Но Ви съветвам да не ми възразявате! В противен случай неминуемо ще станете жертва на заплашващата Ви съдба. И тъй, предавате ли Чиуауа, без да правите опит за подтикване подчинените си към съпротива?

— Да.

— Предавате ми оръжията и всички боеприпаси, които имате в наличност?

— Да.

— Напускате града и се изтегляте в бърз марш обратно през Пресидио, Дуранго, Сакатекас и Гуанахуато към Мексико сити?

— Да.

— Обещавате никога занапред да не воювате срещу мен? Под това „вие“ разбирам не само вашата персона, а всички френски части, намиращи се понастоящем в Чиуауа.

— Обещавам.

— Ще съставим по този пункт харта, която Вие ще гарантирате писмено с честната си дума, а и всички останали офицери ще скрепят с подписите си?

— Да.

— В такъв случай ми идва на ум само още едно. Дамата, която заварих при вас, се намира в мои ръце. Вие сте я използвал като шпионка?

Запитаният смутено премълча.

— Вашето мълчание е най-показателният отговор. Като шпионка тя заслужава въжето. Но убиването на една заблудена жена, едва ли би ми донесло някаква слава. От друга страна не мога да я търпя и на моя територия.

— Мога ли да изразя една молба? Умолявам Ви да дадете разрешението си тази дама да се присъедини към нас. Ще я отведа със себе си в Мексико сити.

— Хм! И пътем да я оставите някъде да действа отново срещу мен?

— Няма да го направя. Давам честната си дума, че ще пусна мадмоазел Емилия да си върви едва в столицата.

— Е добре, приемам предложението Ви. Заявявате ли съгласието си да напуснете Чиуауа заранта?

— Да.

— При това положение ще наредя да развържат Вас и другарите Ви. Нека Ларамел бъде единствената жертва, до която доведе вашата упоритост. Документът ще бъде незабавно изготвен.

По негова заповед апачите свалиха ремъците и освободиха устата на офицерите. Намери се хартия и на часа бе пристъпено към съставяне на споразумението. Когато бе подписано, Хуарес разпрати индианци да свикат всички групи, които владееха изходите на града. Те се разставиха пред кметството. Сега комендантът трябваше да издаде нареждане да се барабани за утринна заря и не след дълго френските войници се намираха на път за Главната квартира на Чиуауа с цялото си бойно снаряжение. Тъй като бяха събудени в необичаен час, всеки бе убеден, че се е случило някакво изключително събитие.

— Трябва ли да се строят на плаца? — запита комендантът.

— Не! — отговори Хуарес — Навън е тъмна нощ и човек много не бива да й се доверява. Поставете двама свои офицери на входа! Нека тези сеньорес пращат всеки явил се войник горе в залата.

Това стана, а Хуарес междувременно изпрати появилия се Андре да повика съдържателя на вентата. Монтарио дойде веднага и получи задачата да свика всички лица, които бе отбелязал като благонадеждни.

Залата беше достатъчно голяма за да побере френските военни сили. Тези хора останаха до немай-къде удивени, когато разбраха как стоят нещата. Виждаше се, че само със съпротива биха предали оръжията си. Но при броя на присъстващите индианци, никой не се осмели открито да се противи и ще не ще, преглътна гнева си.

През това време Хуарес се намираше при сеньорита Емилия, за да й даде своите директиви за Мексико сити.

Жителите на града се бяха разбудили от ударите на барабана. Те предугадиха някакво фатално събитие, но само най-смелите от тях дръзнаха, макар и с известна боязън, да се приближат до кметството. Пред него сега бе светло. От осветените прозорци струеше светлина и падаше върху групата ловци и индианци, стоящи долу. Гражданите се събраха на безопасно разстояние от тях да огледат положението.

В един момент от групата на индианците се отдели една фигура и закрачи към тях. Беше Мариано. Когато стигна до тях, запита:

— Сигурно давате мило и драго да научите какво става тук, сеньорес?

— Така е. — отвърнаха неколцина мъже.

Мариано им описа събитията и народът бе обхванат от безкрайна радост.

— Да живее Хуарес! — прозвуча тогава от всички гърла. — Ура за републиката!

Мисията, с която бе натоварен съдържателят на вентата, се оказа напълно излишна, защото когато утрото посивя, край кметството и по околните улици се бяха събрали почти хиляди мъже, готови да се поставят като бойци на републиката на разположение на президента.

За да не предизвика сензации, малка група ездачи пое по една съседна уличка към южната врата. Сред тях се намираше и една дама, чието лице бе покрито с воал. Това бе Емилия, принудена да напусне града по този начин, за да не бъде разпозната от привържениците на републиката и компрометирана пред французите. Трябваше да избегне опасността и двете страни да гледат на нея като на предателка.

Малко по-късно и французите се изтеглиха през същата порта, начело със своите офицери. Не бе лек път за тях, тъй като по протежението му мексиканците се бяха строили в дълги редици и наблюдаваха това зрелище със сияещи очи. Тук-таме от някоя уста се откъсваше клетва или проклятие, ала иначе мина без нападателни действия.

С това бе поставено началото и северната граница на страната, прочистена от неприятели. Славният ход на запотека бе започнал.

Но в мексиканския столичен вестник, който се намираше под френско влияние, известно време по-късно можеха да се прочетат следните редове:

„За предотвратяване зложелателно преиначаване на фактите с приложеното публикуваме, че стратегически съображения на Главното командване бяха причина, Чиуауа постепенно да бъде напусната. Тази провинция наистина е част от империята, но там цари несмутимо спокойствие и ред, а жителите са толкова предани на трона, че не бе трудно да се вземе решение за изтеглянето на разположените там войскови части в други райони, където е необходима една по-силна военна мощ.“

Хуарес сега мислеше за лорд Хенри Дридън, с когото искаше да се срещне при река Сабинас. Неговата дружина от предани хора бе нараснала на няколко хиляди. Ето защо, на каузата с нищо не бе навредено, когато си отдели двеста конници за конвой. Стернау се присъедини към него със своите приятели. Но онзи, който най-много жадуваше за срещата с англичанина, беше Мариано. От него щеше да получи най-достоверни сведения за своята любима. Жива ли беше още? Дали не се бе омъжила за някой друг? Желанието да получи сигурен отговор на тези въпроси, го подтикваше да ускорява ездата по всякакъв начин.

Бележки

[1] Игра на думи. В преносен смисъл немският израз означава: Затънал съм в дългове. — Б.пр.

[2] Sacre! (фр.) — Проклятие! — Б.пр.