Карл Май
Махди (1)

1. Шпионин

Кордофан, тази своебразна страна открай време е била транзитна територия за много скитнически племена и ето защо нейното население е представлявало пъстра смесица още преди завладяването й от Меемед Али. После фелахите и башибозуците на хадифа принасят сред народа кръвта на всички малоазиатски раси. Гърци, левантинци, арменци, арнаути са се смесили с черните племена на Юга, а между техните потомци отново заживяват чистокръвните внуци на всички номадски племена, които се заскитват след хеджа по тези места. Кордофан се числи към Суданските страни. В северната и западната си част тя представлява необятна тревиста степ, която през сухия период прилича на изсушена пустиня, ала през дъждовния се покрива с тучна растителност. Обширните тревисти пространства биват прекъсвани от мимозови гори. В тази степ има приблизително деветстотин кладенци с разположени край тях села. Там през дъждовния период пасат стадата си многобройните чергарски племена, за да се изселят отново със започване на сухия. Тук се срещат жирафи, щрауси и най-различни други видове птици, огромни стада антилопи.

Южната част на страната има повече глинеста, задържаща водата почва, от което следва едно наистина достойно за възхищение обилие и великолепие на растителния свят. Необхватни площи са покрити с палми, подправкови дървета, аданзонии, финикови палми. Животните, обитаващи тези гори, биват ловувани от леопарда и пантерата, а често тук се чува и гласът на лъва, „Властелина на всичко живо“.

Вади Мелк вече се числи към Кордофан и тъй като ние се намирахме между нея и Ес Сафих, Нубия бе останала зад нас. Както си спомняте, аз бях отнел на Ибн Асл отвлечените бедуинки и трябваше да ги върна обратно в родния им край при Бир ес Серир. Придружаваха ме двадесет асакери. Бяхме посрещнати с ликуване от близките на жените и момчетата и богато угостени и дарени според техните материални възможности. След потеглянето ни фесарахите ни съпроводиха до края на втория ден и сега искахме да стигнем по най-краткия път до Хартум, където смятах да предам асакерите си на техния командир Рейс Ефендина Ахмед Абд ел Инсаф.

Не беше минало кой знае колко време от дъждовния период и степта все още бе покрита със сочна зеленина. Ако не седях на хеджин, а на кон, то лесно можех да си помисля, че яздя през някоя американска прерия. Когато тревата изсъхне през сухия сезон, човек трябва така да нагласява пътя си, че да досяга кладенци. Сега обаче това не бе нужно. Придвижването от един кладенец към друг коства много време. Понастоящем, при тези тучни пасища, ние не се нуждаехме от вода за животните си, а за нас меховете бяха напълнени. Ето как можехме да спазваме една права като опънат конец посока, докато водата за хората свършеше и бъдехме принудени да навестим отново някой кладенец.

По този начин достигнахме един ден по-рано Бир Ачахн. Това име означава „Сухия кладенец“, защото през горещия сезон не съдържа вода. Сега обаче той имаше повече, отколкото бе необходимо да напълним пак меховете си. Намираше се посред равната степ, без да е маркиран от някоя скала, дърво или храст. Аз сигурно нямаше да го намеря, ако нашите домакини не бяха ни дали един водач, който трябваше да ни отведе до Хартум, и който познаваше тукашните местности също така точно, както калпавите качества на своята дълга арабска кремъклийка.

Тази пушка бе голямата сърдечна мъка на Абдуллах и все пак той, изглежда, я обичаше извън всяка мяра и му бе драго да говори за нея. Ето и сега, седейки до мен край кладенеца, а притисна любвеобилно, плъзна приятелски поглед по нея и каза:

— Виждал ли си изобщо някога такава изработка, ефенди? Не е ли достойна за възхита?

По приклада на пушкалото беше вмъкната именно голяма интарзия от слонова кост. Изображението представляваше някаква неразбираема за мен фигура. Ето защо и отговорът ми не задоволи съвсем неговото желание.

— Изключително изящна, да, направо великолепна! Но какво ще да представлява изображението?

— Какво представлява? Ама че въпрос! Нима не виждаш?

Абдуллах тикна приклада под носа ми.

— Ето на, огледай го по-внимателно! Е, какво е?

Аз всячески се постарах да разгадая нещото, ала напразно. То не бе надпис, нито картина, изобщо нищо разпознаваемо.

— Ти си кьорав — отсъди той. — Дано Аллах просветли очите ти! Ама понеже си християнин, хич не е за чудене, дето не можеш да различиш изображението. Един праведен мюсюлманин от пръв поглед ще ти съзре какво означава. Нима не разпознаваш, че е глава?

Глава? Нямаше и следа от такава! Най-много човек можеше да го сметне за безформения череп на някой речен кон. Та аз поклатих значи със съмнение глава.

— Не? Аллах, валлах, таллах! Това е главата на Пророка, който седи във всичките небеса на Аллах.

— Невъзможно! Та тук не се вижда и помен от глава! Къде е всъщност носът?

— Той липсва, ефенди. Пророкът не се нуждае от нос. Той сега е най-чист дух и се състои от десет хиляди благоухания.

— Къде е устата?

— Тя липсва, защото Пророкът повече няма нужда от уста, понеже ни говори чрез Корана.

— Не забелязвам също очи.

— За какво очи, след като на Пророкът не е нужно да вижда нищо — нали пред Аллах всичко стои открито?

— Напразно диря и ушите!

— Няма да ги намериш, защото ги няма. На Пророка не е необходимо да чува нашите молитви, понеже ни е предписал техния дословен текст.

— Къде е брадата?

— Не се вижда. Кой ще посмее да я оскверни чрез слонова кост, след като клетвата в брадата на Пророка е най-висшата и най-святата!

— Следователно от главата може да се съзре единствено челото?

— Също то не. То си е седалище на духа и човек изобщо не може да го изобрази.

— Значи от главата тук няма хич нищо?

— Хич нищо — потвърди Абдуллах. — Но аз различавам всяка черта на лицето!

— Без изобщо да виждаш главата? Нека го схване, който може!

— Е, да, един християнин действително не може да го схване. Вие всички сте наказани с неизцерима слепота!

— Ти също, само че твоята слепота има по-ясен поглед и от най-здравото око. Ти виждаш една глава, на която не липсва нищо, освен всичко. Впрочем на вас ви е забранено да изобразявате хора. Колко по-достойно за наказание е деянието да изписваш Пророка!

— Художникът, изготвил тази картина, не е знаел запрещението.

— И все пак трябва да е видял Пророка и да са му били известни запрещенията на неговото учение.

— Видял? Да! Духом! Пушката е прастара, както навярно различаваш. Мъжът, който я е изработил, във всеки случай е живял далеч преди Пророка.

— Това е невъзможно, защото тогава още не е имало барут.

— Ефенди, я не ми ограбвай щастието да притежавам една такава скъпоценна пушка! За какво барут? Ако Аллах поиска, човек може да стреля с кремъклийката и без барут.

— Признавам, че Аллах върши чудеса. Тук са налице тъкмо две: първо, огнестрелно оръжие от време, когато още не е имало барут, и второ, картина на Пророка от време, когато той даже още не е бил роден.

— Аз вече ти казах, че художникът го е видял духом. Това е било едно „вътрешно просветление“ и поради туй тази кремъклийка е ясновидска.

— А-а, ясновидска кремъклийка, това е добре, това е безподобно!

— Да, безподобна е тя! Тук имаш право и ме радва, че най-сетне стигна до прозрение. Пушката е единствената по рода си ясновидска кремъклийка, която съществува, и аз съм много горд с нея.

— Че как пък си се добрал до нея?

— По наследство. Художникът я е завещал на деца и внуци. Ти трябва да знаеш, че аз съм негов потомък, и един ден тя ще бъде наследена от най-големия ми син. Да, да, зяпай си ме сащисано! Аз в действителност съм праправнук на оня мъж, когото Аллах е удостоил с милостта да види Пророка, още преди той да е бил роден.

— В такъв случай ти си най-прочутият мъж на твоето племе и аз не само се радвам, но и за мен е неоценима чест, задето съм се запознал с теб.

— Да — изрече Абдуллах с пълна сериозност, — за всекиго е чест един такъв правнук на правнука да види. Аз съм известен дълбоко навътре в Судан, додето има истински вярващи, а пушката ми има слава, която се носи дори в земите на езичниците.

— Тогава тя сигурно също стреля и добре?

— За съжаление не. Било е воля на Аллах, за да се възвисят достойнствата на Небето, по тая земя да няма нищо съвършено. Така е и по отношение моята ясновидска кремъклийка, както съобразно истината за жалост трябва да призная. Тя има няколко особености, които изпълват сърцето ми с тиха мъка.

— Аз познавам всички видове пушки и съм вещ в тяхното поддържане. Ако ми назовеш кусурите, вероятно ще мога да ти дам някакъв съвет.

— Те са няколко. Най-първо пушката има нрава на козел. Блъска ужасно и вече ме е угостила с няколко яки шамара.

— Това действително не е приятно, но вината може би се крие само в теб. При стрелба ти трябва да държиш пушката толкова здраво опряна на рамото ти, че да не може да те зашлевява.

— Тогава ще ме ритне някъде другаде, което си е съвсем същото. По-нататък, тя страшно много се кандилка.

— Кандилка? Какво разбираш под това?

— Имам предвид досадното обстоятелство, че куршумът не се придвижва в права посока, а в змиевидни извивки.

— Невъзможно! — усъмних се аз.

— Ефенди, не се съмнявай! При една ясновидска кремъклийка всичко е възможно. Аз точно съм го наблюдавал. Никога не бива да меря целта, а в зависимост от разстоянието — повече надясно или ляво, по-високо или по-ниско.

— Значи кремъклийката „засуква“ и според моите познания друго средство, освен да поискаш да ти монтират нова, по-добра цев, няма да помогне.

— Как можеш да очакваш това от мен? Та по тоя начин би се окаляла честта на драгоценната пушка. Аллах да ме предварди от такова злодеяние! Кремъклийката трябва да си остане каквато си е!

— При това положение е излишно да изброяваш другите й качества. Най-доброто по мое мнение е пушката да изпълнява пълноценно своето предназначение.

— Та нали моята това и прави! Ясновидската ми кремъклийка доказва, че моят праотец е видял Пророка, и това е напълно достатъчно.

— Значи как стреля, е второстепенна работа?

— Да! — потвърди Абдуллах несмутимо.

— Но смисълът на стрелянето си е все пак уцелването!

— Ти не си мюсюлманин и следователно не можеш да се задълбочиш с потребното благоговение в ценността и значението на тази кремъклийка.

— Не, не мога. Но в случай че някой път ти се наложи да стреляш в мое присъствие, то ще те помоля да ми щадиш живота. Просто ми стори услугата да се целиш по мен! Тогава със сигурност няма да ме улучиш.

— Ти май се подиграваш, ефенди? Аз ти казвам, че…

Абдуллах се прекъсна, скочи и погледна, засенчвайки с длан очи, на изток.

— Какво има? — попитах го. — Виждаш ли нещо?

— Да, забелязвам една точка над тревата, която по-рано не беше там. Трябва да е някой ездач.

Сега станах и аз, разтеглих далекогледа и съгледах един мъж, който седеше на камила и яздеше към кладенеца. Когато бе наближил толкова, че ни забеляза, спря да ни огледа. После приближи, спря пред мен, оставайки на седлото, и поздрави:

— Салам алейк! Ще ми разрешиш ли, господарю, да напоя камилата си от Бир Ачахн и да утоля също собствената си жажда?

— Алейк ес салам! Кладенецът е за всекиго и аз не мога да ти попреча да сториш каквото ти е угодно.

Дадох този хладен отговор, без да кажа добре дошъл на новопристигналия, защото не ми направи приятно впечатление. Той беше облечен като обикновен бедуин и въоръжен с кремъклийка, нож и пищов. Лицето му в никой случай нямаше отблъскващи черти, ала острият, направо пронизващ поглед, с който ни огледа, не ми хареса. Като човек свикнал да обръща внимание на всичко, ми направи впечатление, че той се обърна с въпроса си към мен. Асакерите носеха униформата на вицекраля и само аз, Бен Нил и водача правехме изключение. Обстоятелствата следователно му повеляваха да се обърне към войниците. Всичко това ме изпълни с леко недоверие, което впоследствие се увеличи още. Той слезе от камилата и след като я напои и сне седлото, я отведе настрани, за да може да попасе. После си гребна вода, пи, седна срещу мен и извади изпод хайка си един чибук и пунгия. Сетне натъпка лулата, разпали тютюна и ми подаде торбичката.

— Вземи, ефенди, натъпчи си и ти! Предлагам ти лулата на приветствието.

— Нека добротата ти бъде отблагодарена, макар че няма да се възползвам от нея — отклоних аз.

— Значи не пушиш? Да не принадлежиш към някоя от онези строго спазващи вярата секти, на чиито членове тютюнът е забранен?

Тонът му беше на човек, който предварително знае какъв отговор ще му бъде даден. Това ми направи впечатление и ето защо станах още по-сдържан.

— Аз също пуша, но не на теб, а на мен се пада правото да предложа приветствието. Присъстващият посреща дошлия по-късно. Такова е правилото навсякъде и тук в гхала^[1] толкова повече.

— Зная го и те моля за прошка. Мой недостатък е, езикът ми да казва каквото ми е на сърцето. Ти ми допадна от пръв поглед и нещо ме подтикна да ти го покажа чрез предлагането на тютюна. Бива ли да те запитам отде идеш с тия асакери?

— Бива ли по-напред аз да те попитам отде знаеш, че принадлежа към тях?

— Така предполагам.

— Твоята прозорливост е достойна за възхищение. Аз на твое място нямаше да го предположа.

— Тогава сигур си чужд в гхалата, докато аз често я кръстосвам.

— Не само аз съм чужд тук, но и асакерите никога не са били по тези места. Значи толкова по-достойно за признание е, че твоето предположение тутакси улучи вярното. Ти по-рано ме попита, наистина, но понеже аз се намирах тук преди теб, струва ми се съвсем редно, по-напред аз да искам да знам къде си започнал своето пътуване.

— Нямам причина да го премълчавам. В пустошта всеки трябва да знае кой е другият и с какво се занимава. Аз идвам от Ел Феки Ибрахим край Бахр ел Абиад.

— А къде лежи целта на твоето пътуване?

— Искам да отида до Еш Фашер.

— Между селищата, които назова, има един много използван кервански път, минаващ през Ел Обеид и Фоджа. Защо си се отклонил толкова далеч на север?

— Защото съм търговец и трябва да се запознавам с потребностите на разните краища. Възнамерявам да закупя стоки в Ел Фашер и по обратния път да ги разпродам. Ето защо яздя от кладенец на кладенец, научавайки по този начин от бивакуващите от какво се нуждаят.

— Ти, изглежда, си аджамия в търговията.

— Как тъй, ефенди?

— Един по-опитен търговец не би пътувал празен към Ел Фашер, а би се снабдил в Хартум с вносни стоки, за да ги продава по път и завърти добра далавера. Ти се тъкмиш да търгуваш само по обратния път и с това се отказваш от половината печалба на едно такова пътуване. Такова нещо не прави никой умен дяллаб^[2].

— Исках да стигна бързо до целта и затова не съм натоварил животното си.

— Търговецът се ръководи от едничката цел да добие печалба. Впрочем ти не яздиш обикновена хеджин, докато дяллабът има навика да си служи най-вече с магаре.

— Всеки според възможностите си, ефенди. Аз не съм съвсем беден. А сега да оставим тези неща! Ти чу моите отговори и трябва и ти да ми дадеш информация. Откъде идваш?

Въпросите ми бяха от такова естество, че той трябваше да почувства от тях моето недоверие, да, те биха се възприели даже като оскърбителни от всеки честен мъж. Неговите очи също проблеснаха, наистина, на няколко пъти бързо и гневно, ала тонът, с който ми отговаряше, беше винаги вежлив и наглед непринуден. Тази разлика между погледа и тона ми издаде, че той се владее. Владеенето в такава ситуация е преструвка. А щом мъжът имаше причина да се преструва, то ми даваше всички основания да бъда предпазлив с него.

Да му вярвам, че е дяллаб, и през ум не ми минаваше. Също така бях твърдо убеден, че не идва от Ел Феки Ибрахим, а от Хартум. Срещата му с нас като че не го изненада. Човек оставаше с впечатлението, че е очаквал да ни срещне. Как да се обясни тая работа? Той ме беше излъгал, поради което сметнах за най-добре да не му казвам пълната истина, а да я позаобиколя.

— Идвам от Бадяруга.

— И аскерите ли са били там?

— Не. Аз ги заварих тук и те ми разрешиха да ползвам кладенеца.

Около ъгълчето на устата му нещо хитро потрепна, ала той даде вид, че ми вярва, и продължи да пита:

— Те откъде идват? Къде са били?

— Това не знам.

— Знаеш го, защото трябва все пак да си говорил с тях!

— Аз само ги помолих за разрешение да се установя тук. Повече не съм приказвал. Считам за невежливост да се разпитват непознати за щяло и нещяло още веднага след срещата.

— В пустинята и степта любопитството е дълг към самия себе си. Ето защо те моля за позволение да те запитам кое селище е целта на твоето пътуване.

— Каня се да отида до Камлин на Сини Нил.

— Тогава може би ще прехвърлиш Бели Нил при Ел Салаях?

— Да.

— А накъде ще яздят асакерите?

— И това не знам.

Тогава той се извърна бързо към водача, който седеше до мен.

— А ти кой си? Сигурно бен араб?

Аз се надявах Абдуллах да е забелязал недоверието ми и следствие на това да се пази да даде правдива информация, ала той разочарова надеждата ми.

— Аз принадлежа към бени фесарах.

— Сега от родния си край ли идваш?

— Да.

— Къде пасат понастоящем стадата ви?

— Между Бир ес Серир и Джебел Моджаф.

— Слушал съм за бени фесарах. Те са храбри мъже и щастието живее, сред техните шатри.

Непознатият се канеше да подпита ловко водача. Тъй като Абдуллах бе толкова непредпазлив да назове племето, към което принадлежеше, можеше да ми е безразлично каква по-нататъшна информация ще даде, та изтегнах се значи на тревата, подпрях с длан главата и си придадох привидно безразличие, докато в действителност зорко внимавах за всяка дума и мимика на мнимия дяллаб.

— Да, щастието живееше при нас, но ни напусна — поясни водачът.

— Аллах ще го върне! Какво всъщност се е случило?

— Ибн Асл отвлече нашите жени и дъщери. Ти нали си чувал името на тоя роботърговец?

— Разбира се! Неговите дела са от такъв характер, че няма начин човек да не чуе за него. Значи той ви е нападнал? Ама това е направо немислимо. Вие сте строго вярващи мюсюлмани, така че той няма право да търси при вас робини. Ти вероятно се лъжеш. Трябва някое езическо племе да е извършило деянието.

— Не се лъжа. Доказа се, че е бил Ибн Асл. Ако не вярваш, мога лесно да ти го докажа, понеже този…

Ясно беше, че Абдуллах се канеше да ме посочи с думите „този ефенди“. За късмет погледна към мен и аз му дадох един предупредителен знак. Ето защо той спря по средата и се поправи:

— Понеже този случай може да бъде потвърден от асакерите, чийто водач съм. Те бяха при нас и знаят всичко точно.

Абдуллах започна да разказва. Той вмъкна и моята персона в изложението си, ала беше достатъчно предпазлив винаги да ме нарича „непознатия ефенди“ и да не ме издаде с поглед или посочване с пръст. Когато свърши, непознатият се провикна удивен:

— Кой би си помислил за възможна една такава срамна постъпка! Ибн Асл е нападнал вашите жени и дъщери, избил е всички онези, които са непродаваеми! Това е едно демонско престъпление, за което ще го постигне наказанието на Аллах.

— Да, ръката на Аллах ще съумее да го намери, а ефендито и Рейс Ефендина са се заклели да му отмъстят.

— Ох, Ибн Асл е не само дързък, но и притворен. Той ще им се изплъзне!

— Не ми се вярва. Другоземният ефенди е мъж, намиращ всеки, когото търси.

— За тая цел би трябвало да е всезнаещ!

— Това не е нужно. Неговите очи виждат всичко, а от онова, което наблюдава, проницателността му създава ясна взаимовръзка. Той не е могъл да знае пътя, по който са поели похитителите на жените, ала така добре го е разчел, че всичко точно си съвпаднало.

— И къде се намира сега?

— Той е… е… е още в нашия дуар — избъбря неуверено Абдуллах.

— Още във вашия дуар? — повтори непознатият с прикрита усмивка, докато погледът му се плъзна изучаващо по мен. — Ще ми се да го видя някой път тоя мъж. Ако имах време, щях да отскоча до Бир ес Серир, ала моите часове са така преброени, че дори тук не мога да се заседавам повече. Сега смятам да потегля.

Той се надигна и се упъти към камилата си. Макар да го бях наблюдавал непрекъснато, бях огледал и животното. Направило ми бе впечатление, че то имаше един недостатък, наричан „скубане“. Едно такова животно периодично отваря и затваря при бяг пръстите на краката си. По този начин отскубва тревните стръкове, попаднали в междупръстията. Големи вреди този недостатък изобщо не нанася, но фактът, че го забелязах при това животно, щеше на мен да допринесе голяма полза, а на други да развали злите планове.

Мъжът оседла хеджин, качи се, подкара я към нас и се обърна към мен:

— Салам, ефенди! Ти ми каза, наистина, откъде идваш и накъде отиваш, ама аз не ти вярвам. Не ми каза кой си. Аз обаче мисля, че отгатвам, както и че скоро ще се запознаеш с мен.

Аз останах да лежа, без да се помръдвам, и без да му отговарям. Той препусна, помахвайки подигравателно зад себе си с ръка.

— Каква беше тая работа? — попита водачът. — Какво искаше да каже? Та това си беше направо оскърбление! Аз свих рамене.

— Не ти бил повярвал и отгатвал кой си! Вдяваш ли какво иска?

— Вероятно живота ми.

— Аллах, Аллах!

— И този на асакерите.

— Ефенди, ти ме плашиш!

— Качвай се тогава на камилата си и язди към къщи! По всяка вероятност скоро ще има битка и тъй кат ясновидската кремъклийка сигурно няма да ти се подчинява, то те съветвам за собственото ти добро да се преселиш на някое безопасно място.

— Не ме посрамявай! Аз трябва да те заведа до Хартум и няма да те напусна, преди да сме стигнали там. И как всъщност те споходи мисълта, че трябва да очакваме враждебност? Племената по тези краища живеят в най-здрав сговор помежду си.

— Дяллабът ми го каза.

— Аз не чух в това отношение нито дума.

— Той ми го каза по-малко с думи и повече с поведението си. Ти наистина ли го сметна за дяллаб?

— Защо да се представя за търговец, ако не е такъв?

— За да ни заблуди. Един съгледвач има всички основания да премълчи кой е.

— Съг… лед…? Ти го смяташ за съгледвач? Кой да го е пратил?

— Може би Ибн Асл, който иска да си отмъсти на мен.

— Как може той да знае, че се намираш тук?

— За него вероятно не е представлявало кой знае каква голяма трудност да научи, че съм отвел освободените робини у дома им. Също така лесно за отгатване е, че ще тръгна за Хартум. Следователно трябва да се намирам по трасето между тези две селища.

— Като говориш така, започвам да схващам. Ибн Асл има голямо отмъщение към теб. Ако рече да те нападне, сигурно ще намери и достатъчно хора, готови да му помогнат в тая работа. Но това няма да му се удаде. Аз ще ви покажа един път, по който е изключена всяка среща.

— Благодарен съм ти, но не мога да се впусна по него.

— Защо? Това ще се направи заради твоята сигурност.

— Как може да ти дойде на акъла, че ще се махна от пътя на човек, когото искам да заловя! Аз няма да заобиколя враговете, а направо ще ги потърся. Предоставям на теб дали ще пожелаеш да се подхвърлиш на тази опасност.

— Оставам при теб, ефенди! Не говори повече за това! Ние сме ти толкова много задължени. Как бих могъл да те изоставя! Но ти говориш за търсене. Как може да знаеш къде се таят враговете?

— Ти не каза ли самият преди малко, че съм открил ловците на роби, макар да не съм могъл да знам кой път са хванали? Тук откриването е много по-лесно, защото си имам водач.

— Имаш предвид мен? В тая работа с нищо не мога да ти бъда полезен. Аз хабер си нямам къде би трябвало да ги дирим.

— Нямам предвид теб, а дяллаба.

— Него, него наричаш ти водач? Него не разбирам. Той тръгна към Ел Фашер, значи на запад, докато ти трябва да търсиш на изток.

— Мъжът излъга. Той изобщо не възнамерява да отива в Ел Фашер. Веднага щом се намери извън обсега на очите ни, той ще обърне към онези, които са го изпратили на разузнаване. Понеже нямаше при себе си мях с вода, трябва спътниците му да са някъде наблизо. Те са разставили постове по линия, която пресича нашата. Дяллабът принадлежи към тези постове. Той ще се върне да ги свика, после неприятелите ще ни чакат в обединен състав на някое място, на което нашата посока непременно ще се натъкне. В откритата равнина това не би било опасно за нас, защото ние навреме ще забележим присъствието на враговете. Ето защо те ще потърсят някой терен — може би храсталак, гора, скалиста местност, където да им паднем неподозирано в ръцете. Сега се пита дали в хода на днешния ездови преход и в нашата посока има някое такова място. Ти като водач трябва да го знаеш.

— Аз познавам пътя много точно. Сега е обяд. Ако потеглим веднага, час и половина преди залез слънце ще стигнем до една гора от дървета газиах.

— Тогава ти давам дума, че враговете ще се спотаят в газиахската гора.

Абдуллах ме погледна удивено и поклати глава.

— Твърдиш го толкова категорично?

— Действително и ти ще разбереш, че не се заблуждавам. Ние ще следваме първо дирята на фалшивия дяллаб, докато достигнем линията на съгледвачите или постовете, а после…

— Как ще различиш, че се намираме на тоя пункт? — прекъсна ме той.

— Ще ти покажа. После обаче ще опишем една дъга, за да стигнем до гората от друга посока, та докато стражите се озъртат на запад, ние да ги нападнем в гръб от изток. Преди туй обаче трябва поне бегло да съм наясно с картинката. Колко е голяма тая гора от газиах?

— Тя е колкото широка, толкова и дълга. Трябва да яздиш повече от час, за да я прекосиш.

— Дърветата високи ли са?

— Тук и там много високи.

— Има ли подлес?

— На места е много. Има и извор, от който блика доста вода и подхранва многобройни храсти и увивни растения.

— С камили може ли да се минава през гората?

— Да, ако се избират открити редки места.

— Добре, засега знам достатъчно. Можем да потегляме.

— Няма ли първо да яздим на запад, следвайки дяллаба, за да разберем дали наистина се е върнал обратно?

— Това е излишно. Аз съм убеден, че го е сторил, и скоро ще се натъкнем на дирята му.

Понеже беше яздил бързо, подозрителният отдавна бе изчезнал от очите ни. Ние оседлахме, възседнахме и поехме на изток. Аз с водача до мен начело, а Бен Нил с асакерите в познатата, обичайна за керваните колона един подир друг. Войниците бяха седели в наша близост и всичко чули. Те бяха любопитни дали предположенията ми ще се потвърдят и горяха от нетърпение в случай на опасност да създадат работа на своите кремъклийки.

Напуснахме кладенеца по следата, която дяллабът на идване бе оставил. Още след половин час видяхме една друга диря да идва отдясно да се съединява с първата. Слязох да я прегледам. Водачът се присъедини към мен от любопитство. Аз оглеждах дирята в привидното положение. Когато се изправих, обясних:

— Бил е дяллабът, точно както предполагах.

— Как можеш да го твърдиш, ефенди? Та нали може и друг да е яздил оттук.

— Не, той е бил. Погледни тревата върху първата следа! Отскубнати са няколко стръка. При втората можеш да забележиш същото.

— Това е вярно, но…

— Тук няма място за никакво „но“. Камилата на дяллаба има уголемени възглавнички под пръстите и „скубе“. Втората диря показва по-ясни и назад „изхвърляни“ отпечатъци. От това може да се заключи, че той е яздил по-бързо отпреди. Връщал се е и е бързал.

Качихме се отново и продължихме да яздим по двойната диря. Беше минал може би час, когато стигнахме до едно място, където ездачът беше спирал. Тревата в един значителен кръг беше отъпкана и повалена. Право на изток водеше една стара диря от три камили и една нова от едно животно. Отдясно и ляво се отклоняваше по една единична диря на юг и север. Понеже придружителите ми не можаха да схванат работата, аз им я обясних.

— Това, което виждате тук, е доказателство, че предположенията ми са били правилни. Там, далеч пред нас, лежат в газиахската гора нашите противници и предводителят е изпратил напред една аванпостова верига. Трима мъже са дошли насам. Двамата са останали да бивакуват тук, а третият, сиреч дяллабът, като най-предприемчив продължил на разузнаване. Когато се върнал, съобщил на своите, че ни е открил, и препуснал обратно по тройната следа към гората, за да докладва на предводителя. Другите двама пък се отправили бързо — единият на север, другият на юг — да препращат останалите постове към гората. Щом тук е имало пост от трима мъже, то следва да се очаква, че и другите постове са се състояли от такъв брой. Тъй като основният отряд винаги е по-голям от всички патрули заедно, то от установеното можем да заключим за броя на мъжете, с които ни предстои да си имаме работа. Ние имаме пред себе си многочислен противник. Искате ли да приемете битката, или ще я избегнете, което сега, когато неприятелите са съсредоточени на едно място, ще бъде много лесно?

— Ще се бием, ще се бием! — гласеше всеобщият отговор.

— Добре, тогава ще се отклоним наляво, за да стигнем от север до гората, докато приближаването ни ще бъде очаквано от запад. Понеже това означава заобиколка, ще трябва да яздим по-бързо, отколкото досега.

Продължихме нататък с цялата бързина, на която бяха способни камилите ни. По-тромавите бяха подтиквани с метреците. След известно време се натъкнахме на друга следа, после на втора, трета, четвърта и пета. Всички дири имаха повече или по-малко южно направление и се насочваха към гората. Аз можех и без да слизам да различа, че всяка се състоеше от отпечатъците на три камили.

— Дали са били само предни постове? — попита Бен Нил, който сега ядеше до страната ми.

— Определено! — отвърнах. — Виждаш, че имах право. Ако допуснем, че дирята на дяллаба е оставена в средата на съгледваческата линия, то има единайсет следи, всяка от трима ездачи, което прави трийсет и трима мъже. Колцина може да са останали при това положение в гората? С основание бихме могли да приемем, че ще си имаме работа поне с двойно по-големия брой, сиреч с шейсет противници.

— В такъв случай следва да очакваме една ожесточена битка.

— Изобщо никаква. Ние ще действаме така разумно, че да не предоставим на ловците на хора време за отбрана.

— Имаш предвид да ги обградим и изпозастреляме, преди да са се опомнили да използват оръжията си?

— Вероятно ще ги обградим, но не и избием. Иска ми се възможно повече да ги пощадя, за да мога да ги предам на Рейс Ефендина.

— Жалко! — обади се фесарахът. — Ние трябва да ти се подчиняваме, наистина, но като си помисля за случилото се в нашия дуар, ме обхваща бяс, който не ще и да знае за пощада.

— Извършителите са наказани. Те изкупиха със смъртта си своите престъпления и ти трябва да вземеш предвид, че хората пред нас не са похитителите на вашите жени и дъщери.

— Добре, но аз ти обръщам внимание, че с решението си ни подхвърляш на опасност. Как се каниш да надвиеш враговете, без те да се отбраняват и убият или най-малкото ранят мнозина от нас?

— Какво ще реша, не мога още отсега да знам. Ще трябва да се наглася с обстановката, която ще заварим. Знаеш, че във Вади ел Берд залових грабителите, без на някой от нас кожата му да е била одраскана.

Абдуллах поклати със съмнение глава, ала се отказа от по-нататъшни възражения.

Ние се придържахме отначало към североизток, после източно и след приблизително два часа завихме на юг, понеже фесарахът бе на мнение, че завоят сега ще ни отведе към гората. Скоро съгледахме на хоризонта една тъмна ивица, която лежеше повече вдясно от нас. Бяхме яздили толкова бързо, че кажи-речи наполовина бяхме обходили гората. Това ме наведе на идеята, тъй като имахме достатъчно време до залез слънце, да приближим не отстрани, а в гръб неприятеля. По тази причина се насочихме повече наляво, докато ивицата, сиреч гората, остана западно от нас. И тук се натъкнахме, както в себе си бях предполагал, на една широка полоса, която се претегляше от изток към гората. Отъпканата трева отново се бе изправила, но със своите пречупени върхове все още ясно се открояваше от останалата повърхност на гхалата.

Това бе общата следа на нашите врагове, от която заключих, че трябва тази заран да са минали оттук. После са се установили в гората на бивак и разпратили на запад съгледвачите си.

Завихме в тази посока и достигнахме гората при едно толкова рехаво място, че и по-голям отряд от нашия можеше лесно да се придвижва през нея. Сега се касаеше да се развие най-голяма предпазливост. Аз слязох и тръгнах пешком начело. Водачът взе камилата ми за оглавника, следвайки ме на известно разстояние с асакерите. Беше ми казал, че изворът се намира приблизително по средата на гората, и аз приех като нещо саморазбираемо, че търсените са се разположили в негова близост.