Карл Май
Бенито Хуарес (15)

15. Декретът от 3 октомври

За да се вникне по-добре в следващите събития, трябва да се върнем във времето^[1], непосредствено свързано с тях. Преминаваме през парадния вход на Palacio imperiale^[2] в столицата Мексико, изкачваме стълбището и се отправяме към кабинета, където Макс имаше навика да се съветва с главите на своите ведомства.

В този миг императорът се бе облегнал с гръб на една от масите. Очите му се плъзгаха по един голям документ, който държеше в ръце. Тези очи блестяха, страните се бяха зачервили, целият му душевен мир изглежда бе обхванат от могъщо вълнение. Пред него стоеше един от министрите, приковал дебнещ поглед към повелителя. В едно кресло недалеч от прозореца седеше в цялата си младост и красота императрицата. Тя оставяше впечатление, че притежава повече енергия от императора. Той, мечтателен и отстъпчив, тя, стремяща се към блясък, почести и слава; той унесен в идейни проекти, тя пламенно домогваща се до земните ценности.

Министърът явно бе говорил, тъй като император Макс отвърна:

— И искате моето окончателно решение? Още сега?

— Длъжен съм да помоля за това, Ваше Величество.

— Становището ми е…

— Да не би да не одобрявате? — запита бързо императрицата.

Макс се обърна усмихнато към нея:

— Както разбирам, вие вече имате решение, скъпа моя?

— Да.

— Мога ли да запитам какво гласи?

— Победният, убедителен тон на току-що представения извънредно важен замисъл, не оставят място за съмнение в решението. Аз съм съгласна.

Макс кимна и обръщайки се към министъра, заговори:

— Виждате как бързат да предрешат одобрението ми. Все пак искам да ви кажа, че не само съм готов да подпиша този декрет, а и лично ще го нанеса дума по дума на хартия и ще го представя на господа министрите за подпис.

— Благодаря, Ваше Величество! — отвърна министърът с дълбок поклон. — Задачата на моето призвание и живот е да влагам всички сили и мисли за благото на Мексико и неговия император. Убеден съм, че с тази крачка ще отминем всичко онова, което е смущавало и препятствало досега пътя ни. Така или иначе беше крайно необходима.

— Имате право, драги мой. Аз ще…

В този момент се появи дежурния адютант.

— Генерал Мехия! — съобщи той.

— Да влезе веднага! — заповяда императорът.

Странно бе, че императрицата тутакси се надига и изчезна зад една врата, докато Макс се сбогуваше с министъра. Последният се засече при вратата с прочутият генерал. Двамата се поклониха студено един на друг, ала без да разменят поглед.

— Добре дошъл, генерале! — поздрави Макс влезлия. — Днес идвате в добър час.

Сериозното лице на индианеца се усмихна, когато забеляза ведрите черти на своя владетел.

— Щастлив съм да го чуя, Ваше Величество — увери искрено индианецът. — Дано Бог дари Негово Величество и държавата с много такива часове!

— Надявам се отсега нататък все така да бъде.

— Мога ли да узная, дали тази надежда почива на основателна причина?

— Да. Възнамерявам да издам важен декрет.

— Ако има споменатият резултат, действително е важен.

— Ето, убедете се сам! Четете!

Императорът подаде на Мехия проекта и се оттегли до прозореца, оставяйки генерала на спокойствие да проучи документа. Колкото повече четеше индианецът, толкова повече веждите му се смръщваха, увеличаваше се гневния блясък в очите, свиваха се устните му. Сетне Макс чу зад себе си шумоленето на хартия и когато се огледа, видя генерала да стои внушително, със смачканата хартия в ръка — картина на върховен гняв.

— Ваше Величество, кой състави тази… този „бисер“? — запита той.

В изстъплението си не се и сещаше за правилата на дворцовата етикеция. Императорът, иначе толкова благ, не можеше да подмине с мълчание подобна проява.

— Генерале! — обади се сурово.

— Ваше Величество! — отвърна Мехиа, покланяйки се при тези думи в знак на извинение.

— Къде е проектът ми?

— Ето, Ваше Величество.

Генералът изглади доколкото бе възможно листа и го подаде на императора.

— Ах, в какво състояние само! Да не би моите документа да са програма за котийон^[3]?

Макс беше истински ядосан. Мехиа отвърна:

— Най-покорно моля за милост, Ваше Величество. Каквото прегреших, дължа на усърдието си за добро на императора.

— Вашето усърдие не е нищо друго, освен ревност^[4].

Лицето на Мехиа прие своеобразен израз. Макс го познаваше. Щом той се появеше, значи в гърдите на генерала бушува вулкан.

— Ако не може да ми бъде простено, сам ще си произнеса най-голямото наказание. — заяви — Позволете ми, Ваше Величество, да се оттегля?

Недочакал отговора, Мехиа тръгна назад към вратата.

— Чакайте!

При този повик на императора генералът спря.

— Прочетохте ли декрета докрай?

— Да, Ваше Величество.

— Назовахте го „бисер“. Значи няма вашето одобрение?

— Не. Мога ли да изкажа мнението си откровено, Ваше Величество?

— Ще ви помоля.

— Ако най-върлите врагове на държавата поискат да издадат декрет от името на Негово величество, с цел да го погубят, ще изберат този тук.

— Виж ти какво схващане!

— Правилното, Ваше Величество.

— Трябва веднъж завинаги да покажа на поданиците си, че съм император.

— Само дето няма да повярват.

— Охо, генерале, та това кажи-речи звучи като оскърбление.

— Негово Величество ми заповяда да кажа истината. За всеки декрет Мексико ще мисли, че е издаден от французите.

— Така може да се каже и за този тук. Но аз при всички случаи ще изпълня намерението си.

— Ваше Величество, умолявам ви, главата ми вземете, но оставете този декрет да си стои в папката. Познавам своя народ и зная какви последици ще повлече след себе си публикуването на един такъв документ. Из цялата страна ще се разнесе крясък на възмущение.

— Генерале!

Очите на генерала също проблеснаха. Макс знаеше какво дължи на Мехиа. Поразмисли и рече:

— Изслушайте моята защита!

— О, Ваше Величество, щом един декрет се нуждае от защита, то…

— Вие май сериозно искате да ме разгневите!

— Добре, ще си мълча.

— Тогава слушайте!

Овладял се, императорът започна да се защитава.

— Както обикновено, вие гледате твърде черно на нещата. Страната е в наша власт. Хуарес избяга в Ел Пасо. Дори се говори, че бил напуснал мексиканската земя. Време е, с един твърд, суров манифест да заемем позицията, която завинаги възнамеряваме да задържим!

— Омиротворителна и същевременно съкрушителна. Въпреки, че страната се намира в моя власт, известни къртици се осмеляват да подриват почвата. Такъв е онзи Пантерата на Юга, онзи Кортейо и разни други. В декрета заявявам, че от днес ще наказвам всеки републиканец като най-обикновен престъпник, бандит и пладнешки разбойник. От днес републиканците се обявяват извън закона. Всеки републикански отряд третирам като банда и всеки заловен член на такава банда ще бъде разстрелван в рамките на двадесет и четири часа.

Мехиа поклати глава.

— Бандити? Пладнешки разбойници? Вън от закона… разстрели? О, Ваше Величество, повтарям молбата си: Нека Ваше Величество вземе главата ми, но да изостави мисълта да подпише този декрет.

— Запазете главата си! Аз пък ще запазя декрета си! Във всяка своя част той е грижливо обмислен от вещи хора.

— Ох, тези вещи хора, дето не познават Мексико. Те са обмислили всичко, само не и онова, което бих искал да ревна с гръмотевичен глас на Негово величество, но не смея.

— И защо?

— От нищо друго не се страхувам, освен от немилостта на моя император.

— Говорете без страх, генерале!

— Е, добре! По този начин Негово величество ще издаде собствената си смъртна присъда!

Кръвта се оттегли от страните на императора. Видът му напомняше силно изплашен човек. Но бързо се съвзе и отвърна:

— Смъртната си присъда? Говорите за една невъзможност, която е същевременно една чудовищност, като за нещо, разбиращо се от само себе си.

— Да, така е, Ваше Величество. Ще признаете, че истинският, исконният мексиканец е законният собственик на тази земя…

— Признавам го — вметна императорът.

— … който има и пълното право — продължи генералът, — да отбранява земята си срещу една чужда, несправедлива окупация.

— Окупация? Несправедлива? Доста силен израз, който сигурно може да бъде значително смекчен.

— Говоря, както говори всеки републиканец. Мексиканецът брани своята страна, своето родно място, своето стадо от чуждите нашественици. И по тая причина той е бандит, който трябва да бъде разстрелян в срок от двадесет и четири часа?

— Ние станахме с меч господари на страната. Всеки мексиканец е длъжен да се примири с това обстоятелство.

— Добре, Ваше Величество. Сега ще се обърна не към своя император, а към този, за когото десет пъти бих жертвал живота си. Да приемем правилността на следното изречение: Мечът решава; който победи е господар; победените се примиряват. Но следва ли наистина, че човек трябва да третира противника си като бандит?

— След като другите са капитулирали — да.

— Добре, да приемем и това. Но кой казва, че победеният няма да се надигне и да стане победител?

— Общо взето не е изключена и тази възможност.

— Ее, в такъв случай той ще обърне оръжието към по-раншния победител и ще гледа на него и ще се отнася с него като към бандит.

— Наистина ми става горещо от приказките ви, генерале.

— По-добре, отколкото по-късно Негово величество да стане студен!

— Рисувате от дръзки по-дръзки картини!

— Тогава няма да говоря повече. Позволете само още един въпрос: Ще подпишете ли декрета?

— Да, утре.

— Умолявам Негово величество да не го прави.

— Вече е решено, той е необходим. Това ще стане, генерале.

Мехиа се отпусна на колене пред императора и заговори:

— От мига, в който се появи декретът, зейва гробът на Ваше величество. Аз няма да напусна Негово величество, поради което от този ден ще бъда един мъртвец. Но не за себе си моля, а за Негово величество.

— Станете, генерале — отвърна разсърден Макс.

— Не, ще остана на колене, докато…

— Станете, заповядвам ви! Добре си фантазирате!

Гласът на императора звучеше ледено студено, с лека язвителна нотка. Най-малко това можеше да понесе Мехиа, честният герой и воин. Той скочи, метна един състрадателен поглед на императора и извика:

— Значи да изоставя всяка надежда. Ваше Величество?

— Всяка. Дори императрицата е съгласна с мен.

Лицето на генерала стана един нюанс по-бледо.

— При това положение, действително млъквам — отвърна. — Но за да не се забравя този час и думите, които изрекох, ще ги скрепя със стомана!

Той изтегли кинжала си, запрати го със сила към ламперията, в която потъна до ефеса, поклони се дълбоко пред императора и се отдалечи с бързи крачки. Макс се загледа след него, а после в мястото, където бе забит кинжалът.

— Дали това не е предзнаменование? — рече си той. — Дали пък, не се заблуждавам?

Прословутият с лошата си слава декрет действително се появи. Макс го бе написал със собствената си ръка и подписа така смъртната си присъда.

От този момент войната се превърна в зверско клане, поне от страна на французите, които се отнасяха със своите републикански противници като с разбойници, докато е неоспорим фактът, че Хуарес и повечето негови генерали се държаха с голяма умереност към своите пленници.

За Базен се знае само, че с чувство на фанатизъм изискваше изпълнението на декрета. На дузини, със стотици бяха избивани републиканците. Безпощадно бяха разстрелвани изтъкнати генерали като Салазар и Артеага, многооплаквани мъченици за независимостта на своята страна. Но плодът на Немезида^[5], обикновено едва кретащ и куцукащ, този път беше бърз и уверен.

По равнината, лежаща между Сан Хосе де Паррал и Чиуауа, препускаше отряд ездачи. Бяха два ескадрона френски chevauxlegers^[6]. Вероятно бяха оставили дълга езда зад себе си, тъй като конете бяха уморени, а и ездачите не можеха да се похвалят с горда стойка. В един момент в далечината се появиха очертанията на Чиуауа и ефектът веднага си пролича. Ездачите се изпънаха, конете зацвилиха и размахаха опашки, сабите задрънчаха по-весело.

Начело яздеше покрит с белези, немного възрастен офицер. Носеше отличителните знаци на полковник. На първата улица на града нареди да се спре, попита за Главната квартира, изпрати вестоносец напред, след което музикантите заеха място отпред. Тук и там се показваше по някоя любопитна женска глава и тутакси изчезваше.

Пред Главната квартира двата ескадрона дефилираха. Това беше същата постройка, от която избяга Черния Жерар. Строяването тъкмо бе приключило и излезе Главнокомандващият. И той носеше знаците на полковник, но беше далеч по-възрастен от своя другар. Беше онзи, получил такъв паметен урок от Черния Жерар. Взеха му за почест, след което другият пристъпи към него.

— Полковник Ларамел, камарад — извести. — Яздим към Виля дел Фуерте. Нося депеши от Щаба на корпуса.

— Добре дошъл! Ще починете ли все пак някой друг ден тук?

— Разбира се. Два или три, ако позволите. Само ще помоля да настаните хората ми.

— Нищо по-лесно. Имам само един ескадрон в града. Останалите квартири са празни. Те са на ваше разположение.

— Нарежда се отлично. Мога ли да ви представя моите офицери?

— Ще ви помоля.

И това стана. После съставът се оттегли, отправяйки се към бързо определените жилища. Командващият прояви любезността да покани офицерите на чаша вино. Те приеха и скоро седяха в залата, в която преди време бе разпитван Жерар.

— Как стана, камарад — попита полковник Ларамел, — че оголихте толкова града от войски? Вие се намирате на един от най-опасните постове в страната.

— Имате право, но бях принуден да действам съгласно получената заповед. Това за съжаление не винаги е приятно.

— Напарил ли сте се?

— Не може да се каже точно така. Хората, общо взето, не е трудно да се държат за юздите. Има обаче един шпионин, който изглежда с дявола е сключил съюз. Той е безогледно дързък и хитър мъж. Как ли не се старае човек да го спипа, но все не успява. Той е навсякъде и никъде; осведомен е за всичко, сякаш е всезнаещ и вездесъщ.

Полковник Ларамел поклати глава.

— Звучи невероятно, камарад. Човекът е, и си остава човек, дори да притежава най-изтъкнати качества. Не считам за кой знае какъв фокус, още по-малко пък за невъзможно да се залови един шпионин.

— Вярвам ви. Но вие не познавате Черния Жерар.

— Черния Жерар? Действително си имате един сериозен противник. Много съм слушал за него. Името му често се споменава даже в Главната квартира. Значи този човек се намира в околностите на Чиуауа?

— От дълго време. Знаем със сигурност, че дори посещава града и има съюзници в него.

— Я гледай, и откъде го знаете?

— Черния Жерар сам ни призна.

— Той самият? — удиви се полковникът. — Странно! Как е могло да се случи?

— Беше в Чиуауа, в тази зала тук. Бяхме го заловили.

— Значи все пак. Не е ли определена награда за главата му?

— Да, значителна.

— Аха, което означава, сте я спечелил?

Комендантът се озова в неловко положение.

— Е, да, почти я бяхме спечелили.

— Как тъй, разбрах, че сте заловили нехранимайкото?

— Да, заловен и вързан посред всички офицери в таза зала тук, отделно присъстващите дами и господа. Човекът се държеше много арогантно и опърничаво и… внезапно, камарад,… му се удаде да се освободи. Повали ме с удар пред цялото мнозинство и скочи през прозореца.

— Nom d’un chien! Офейка ли?

— За жалост! Тези прерийни ловци сякаш имат дявол в тялото си. Години наред се преборват с опасности. Постоянно гледат в очите насилствената смърт, оперират с различни цифри от нас. Сега съм придвижил значителни сили към форт Гуаделупа. Това е причината да намерите толкова лесно квартири. Тези хора са храбри и са в подчинение на добър командир, но въпреки всичко очаквам, че ще дадат големи жертви при превземането на форта.

— Толкова ли е укрепена Гуаделупа?

— Съвсем не. Но този Черен Жерар много вероятно да е отгатнал намеренията ни и да е залегнал нейде в засада с отряд апачи, където човек най-малко очаква. Да не беше нашата сеньорита Емилия, отдавна да сме били принудени да изоставим Чиуауа.

— Сеньорита Емилия? Коя е тя?

— Ах, вие не познавате нашата най-добра и изобретателна шпионка?

— Не.

— Ее, значи не ви е известна най-голямата красавица на Мексико.

— Diable! Какво говорите! Най-голямата красавица на Мексико? Би ли могъл човек да я види, камарад?

Полковник Ларамел беше известен като един от най-безогледните и жестоки офицери от френската армия. Беше станал убиецът на голям брой мексиканци, попаднали в ръцете му. Безумно дързък, стигащ до крайности, човешкият живот за него не значеше нищо. Сега го изпращаха през Чиуауа до Виля дел Фуерте, където да разчисти от републиканци, превеждайки в изпълнение кървавия декрет на Максимилиан. За тая цел той беше най-подходящият човек. Но от друга страна полковник Ларамел бе поклонник на красния пол. Ето защо се изненада да чуе тук за девойка, която била най-красивата дама в Мексико.

— Това зависи изцяло от вас — усмихна се комендантът. — Ако желаете да се запознаете с нея, нищо по-лесно. Аз и бездруго имах намерение да посрещна вас и останалите камаради при мен. Ще наредя да поканят няколко дами и господа, сред които ще бъде и сеньорита Емилия.

— Благодаря ви. Не ми се иска да се върна в родината, без да имам възможността да разкажа, че съм видял дамата, която заслужава приза за красота сред всички мексиканки. Нарекохте я сеньорита Емилия. Откъде е родом?

— Както изглежда, от Франция.

— Я виж ти, та това би било странно.

— Действително. Около дамата се простира някаква тайна, която тя не си дава труда да разбули. Вероятно е ръководена от желанието да разпалва по този начин още повече любопитството, проявявано към нея. Докато едни я смятат за родена мексиканка, други казват, че е италианка, испанка, французойка.

— А какво е вашето мнение, камарад? — осведоми се Ларамел.

— Присъединявам се към последното схващане, понеже говори френски като истинска парижанка. Освен това моето мнение се подсилва и от изключителното усърдие, с което се посвещава на нашата кауза.

— Което би било за учудване, ако беше мексиканка. В сърцето си тези дами са настроени твърде републикански.

— При нея е тъкмо обратното. Въпреки че мой принцип винаги е бил да не се доверявам много-много на женския свят, тя ни е дала многобройни доказателства, че можем да разчитаме на нея.

Клетият човек не подозираше, че тези „доказателства“ се изфабрикуват само, за да тласнат французите към гибел. За фаталната съдба на изпратените до форт Гуаделупа войски още нищо не бе научил. Полковник Ларамел вметна:

— Човек трябва да признае, макар че една жена-шпионин — при положение че притежава красота и необходимия гъвкав ум — постига съвсем различен резултат от шпионин от мъжкия пол. Но, да се върнем на въпроса за Черния Жерар, не сте ли взел мерки, приложил репресии?

— По моему направих всичко възможно, а и наредих да се арестуват четиридесет жители на града, за които със сигурност знаех, че имат републикански убеждения.

— И тези хора са ваши заложници?

— Да, разпорежданията ми предизвикаха тук доста вълнения.

— Това не бива да безпокои един честен войник. Какво ще предприемете спрямо тях?

— Човек би следвало да прекара всички тия предатели под ножа и така, веднъж завинаги би се освободил от тях.

— Защо не го сторите?

— По две причини. Екзекуцията на шейсет мирни граждани, ще предизвика бунт, срещу който в момента се чувствам твърде слаб. Вече казах, че понастоящем разполагам с малко сили.

— Предоставям ви на разположение моите.

— Това би било само моментна подкрепа. Та нали продължавате пътя си.

— О, моите пълномощия не ми забраняват да остана тук, додето се възстанови спокойствието, или се върнат вашите отделения от Гуаделупа.

— Това действително е една добре дошла помощ. Но втората ми причина е свързана с несигурността, която изпитвам. Не зная мога ли да разполагам с живота и смъртта на толкова цивилни лица. Изправен съм пред отговорност, каквато вероятно нямам право да поема.

— Що се отнася до това, мога да ви освободя от всички грижи. Вие имате не само правото, а и най-строгото задължение да разстрелвате на място всички републиканци. В Декрета от 3 октомври миналата година император Макс заповядва да се разглежда всеки републиканец, бил той генерал или просяк, просто като бандит и да се постъпва като с такъв, което означава да се екзекутира на място.

— Декретът ми е известен, но не съм мислил да си позволявам прекомерно голяма строгост при изпълнението. Той по-скоро би трябвало да служи за сплашване.

— Заблуждавате се, камарад. Аз съм натоварен да ви връча една разпоредба за действия, изготвена от щаба на корпуса. Този документ отстранява всяко съмнение по отношение задължението, което имате да изпълнявате.

Полковникът извади от джоба на куртката си голям, многократно запечатан плик и го предаде на коменданта. Онзи го прие с думите:

— За мен работата е много важна и ще помоля да ме извините, че ще пристъпя към запознаване още във ваше присъствие.

— Четете спокойно, камарад!

Комендантът отвори плика и се зачете. Лицето му приемаше суров, решителен вид. Накрая сгъна документа и заяви:

— Сега не може да има и място за съмнение. Чувствам се направо облекчен.

— И какво все пак ще извършите?

— Моят дълг! — обяви късо полковникът — Ще наредя да разстрелят заложниците.

— Кога?

— Хм! Мога ли да разчитам на вас?

— Напълно. Ще остана, докато престанете да се нуждаете от нас.

— Смятате, присъдата де се приведе в изпълнение колкото може по-скоро?

— Да. Вие може би ме познавате или поне сте слушал за мен. Досега мексиканец от мен пощада не е получил. Не мразя наистина тази нация, но я презирам. Вие ще ми окажете огромна услуга, ако позволите да присъствам на екзекуцията на тези хора.

— Мога да ви предоставя това удоволствие — дигна рамене комендантът.

— Но кога? Да се надяваме още утре.

— Не става. Все пак трябва да се проведе съд, да се произнесе присъда.

— Не е нужно, камарад. Тая пасмина не заслужава чак такава церемония.

— Може би имате право. При това пълномощията ми гласят, че мога да действам по свое усмотрение. Човек застрелва бандита, щом го мерне на мушката си.

— Значи утре?

— Все пак, не. На хората трябва да се даде време да се подготвят за Небето. Жителите на тази страна са толкова религиозни, че известието да умрат с греховете си, въздейства хиляди пъти по-лошо от самата вест за екзекуцията. Трябва да им бъде разрешена изповед и опрощение.

— Е, добре. За тая цел един ден е достатъчен. И тъй, вдругиден?

— Да, вдругиден, и то в ранни зори, може би още, преди настъпване на деня.

— Заради зрителите?

— Да. Процедурата трябва да премине без много шум. Предварително никой не бива да разбере какво ще се извършва. Ще бъдат уведомени само изповедникът и неизбежно необходимите лица. Пред свършения факт, който с нищо не може да се промени, народът ще се обезсърчи. Ще осъзнае, че е твърде късно за противопоставяне.

Докато французите навлизаха в града откъм южната страна, от север се бе приближил самотен ездач. Яздеше някаква кранта, беше накачил невзрачни оръжия по себе си и въобще във всяко едно отношение, някак си не правеше впечатление на способен човек на прерията, въпреки че от пръв поглед се разбираше, че е ловец. Беше дребен, със сухо телосложение. Нямаше определен път пред себе си, а бавно обикаляше отдалеч града и изпитателните погледи, които му хвърляше, даваха да се разбере, че го върши, за да опознае Чиуауа, без да влиза в нея. Това бе Малкия Андре, изпратен от Хуарес да разузнае възможностите на французите в града. По едно време спря коня и отправи очи към кулите на централната църква. Поклащайки бавно глава, измърмори:

— Проклета история! Скитам се ден из ден в околността да науча каквото желае президентът, а не намирам никого, когото да подпитам. Сигур французите са забранили на жителите дори да излизат от града. Та това си е направо обсадно положение.

Като се намества известно време напред-назад по седлото, продължи:

— А трябва да очаквам днес Хуарес вече да е тръгнал насам. И какво ще му кажа? Не знам нищо, страшно се изложих. Ама пък да вляза? Хмм!

Андре поклати замислено глава.

— Рисковано е. Какво ли, ако тези французи наистина ме сметнат за шпионин? Добрият Андреас Щраубенбергер би могъл зле да си изпати.

Сега и конят поклати глава и изцвили.

— Няма да си изпатя? — рече ловецът. — Ти си на друго мнение? Може би имаш право. Ако продължавам да се мотая пред града, няма да узная нищо, значи трябва да вляза. Освен това — добави с известна гордост, — аз съм малкия Андре и имам оръжия. И друго, трябва да се видя и говоря със сеньорита Емилия.

Дребният мъж насочи коня към града. Действително дръзна да навести неприятеля. Строго погледнато това рисковано начинание не бе тъй опасно, както при Черния Жерар. Онзи бе известен на французите като враг, Базен дори беше определил за главата му награда от пет хиляди франка. После той бе принуден да се промъква тайно в тъмата на нощта. Друго бе положението при Андре. Никой французин не беше го виждал някога като враг, още повече че по името човек разпознаваше в негово лице един ловец от Севера. Даже и да възникнеха някакви съмнения, че е шпионин на Хуарес, това по никой начин не можеше да се докаже. Поне се предполагаше, че не поставя живото си на карта.

В началото на първата улица, където по-рано имаше караул, днес нямаше никой. Комендантът бе сметнал тези предохранителни мерки за ненужни. Беше изпратил срещу врага едно многочислено отделение и това бе причината да счита, че вече нищо не заплашва останалият в тила град. Ето как Андре влезе необезпокоявано в селището. Завил веднага във втората улица, за да избегне главната артерия на движението, той се озова пред малка вента, чиято широка порта гостоприемно гледаше към него.

На слизане от коня забеляза една висока, дълга сграда, издигаща се срещу вентата. На балкона й в този момент се намираше една дама, над чието лице бе спуснат лек воал, предпазвайки го от влиянието на слънцето и вятъра. Ако имаше възможност да надникне зад него, щеше да забележи, че очите й се спряха с известно любопитство на него, а когато изчезна с коня зад портата, тя влезе обратно в стаята и посегна към звънеца. На подадения сигнал се появи една прислужница.

— Желая да разговарям със съдържателя на вентата, ала без много шум.

При тези думи на господарката, слугинята отново се отдалечи и скоро един стар, посивял мексиканец закрачи към вентата отсреща. Този човек беше майордомът на споменатата импозантна постройка. След кратко търсене намери съдържателят в двора, който го забеляза и тръгна да го посрещне.

— А, сеньор, кого търсите? — попита.

— Вас. — отговори старият. — Ще ви помоля да дойдете при сеньоритата.

— В такъв случай сигурно очаква някаква компания и желае да поръча при мен нещо за ядене.

— Не. Наредено ми е да ви кажа, че иска да разговаря с вас без много шум.

Съдържателят пристъпи към стария и запита, този път шепнешком:

— Да не би да са пристигнали новини за Хуарес?

— Не съм чул нищо.

— Е, после може би ще го разбера. Кажете на сеньоритата, че ще се явя!

Старият кимна и се отдалечи. Съдържателят влезе а салона, където Андре седеше съвсем сам.

— Добре дошъл, сеньор. — поздрави съдържателят.

Андре го стрелна с бърз, изпитателен поглед и отвърна на развален испански:

— Благодаря, сеньор. Какво имате за пиене?

— Всичко, каквото душата ви пожелае.

— Аха, това е добре! И бира?

— Не.

— Вино?

— Не.

— Шоколад?

— Не. Сутринта имаше, но свърши.

— Тогава поне една лимонада?

— Не, захарта привърши.

— Или един джулеп?

— За жалост, също не. Шишето се изпи, трябва да купя друго.

— Но, дявол да го вземе, сам казахте, че мога да получа всичко, каквото ми пожелае душата. А сега, когато ви съобщавам какво искам, излиза, че няма абсолютно нищо налице.

— За това сам сте си виновен, сеньор. Защо душата ви пожелава тъкмо онова, което нямам!

Андре се засмя.

— А-а, така ли стоят нещата! Е, я кажете тогава, какво имате!

— Имам всичко, ама точно сега някои неща са свършили. Но с чаша пулке с готовност ще ви обслужа.

— Нейсе, носете я, сеньор! Пак по-добре, отколкото нищо.

Съдържателят напълни една чаша от някаква голяма стомна. Сервира я на Андре и онзи я поднесе до устните си. Но едва направил глътка, изкриви лице, сякаш е погълнал жарава и извика:

— Дяволска работа!

— Охо, да не искате да кажете, че пулкето не си го бива? — запита съдържателят.

Андре отвърна предпазливо:

— О, сигурно е добро, дори отлично за един мексиканец.

— Ама за вас не?

— Не. Не съм й навикнал на тази напитка.

— Значи не сте мексиканец?

— Не. Не се ли досетихте по езика ми?

— Човек може да се заблуди. Мога ли да ви запитам какъв сте?

— Ловец съм.

— Така си и помислих. Но какъв ловец по-точно? Ловец на бизони, ловец на змии или някакъв друг?

— А, да, забравих, че в тая хубава страна ловджийството следва мексикански привички. При нас един ловец стреля по всичко, каквото мерне.

— Значи сте северняк?

— Да.

— Янки?

— Не.

— Тогава канадец?

— Също не.

— Какъв друг, щом сте от Севера?

— Че само янки и канадци ли се скитат из Скалистите планини? Та там се срещат честни мъжаги и нехранимайковци от всички обществени слоеве. Що се отнася до мен, аз съм немец.

— Немец? А-а! Следователно привърженик на нашия добър император Максимилиян?

Дребният ловец метна остър поглед към мършавото лице на мексиканеца.

— Я оставете тези глупости? — отряза. — Много добре зная, че когато сте сред свои, прикачвате съвсем други епитети на тоя „добър император Максимилиян“.

— О, Dios! Не го вярвайте! Всички ние тук сме със здрави императорски разбирания!

— Което означава — добре разположени към французите?

— В голяма степен, та нали на французите сме задължени за нашия добър emperador.

— Много се радвам за вас, сеньор. Страшно много се радвам и се надявам, че всячески се стремите да се отблагодарявате на французите за това благодеяние.

— Разбира се! Благодарни сме им от сърце.

— И знаете ли как най-добре можете да го докажете? Приготвяйте колкото може повече пулке, ама от тоя сорт тук и го давайте на французите да го пият с бурета! Ясно?

— Ясно, ала не върви, защото французите не обичат пулке, те искат само вино и пак вино.

— И го получават?

— Да. Какво да прави човек? Не го ли получат, сами ще си го вземат.

— Което означава, вземат го със сила?

— Хм, не това исках да кажа! Човек трябва да внимава в думите си.

— Аха, така ли било? Император Максимилиян е толкова добър, че ви принуждава да бъдете внимателни в изразите си?

— За Бога, по-тихо, сеньор! — помоли съдържателят.

— А, трябва да се говори и тихо?

— Слушайте, драги мой, каквото ми повери човек, не ходя да го гърмя с топове по света.

— Това е, което желая. Такива хора са необходими. Значи не сте приятел на французите?

— Хм, стигаме до хлъзгав терен. Сред французите, разбира се, има много порядъчни хора, на които желая всичко добро. Що се касае за останалите, могат да вървят по дяволите. Не е ли тъй? Помислете за хилядите, които паднаха, спомнете си за смелите мъже, напъхани по затворите! Само преди няколко дни тукашният командващ отново тикна зад ключалки и резета четиридесет глави на семейства.

— И какво ще правят с тези хора?

— Не знам, но всички са много разтревожени. Смятат, че това тук дълго не може да продължава така. Съвсем определено се надяват на… на…

Ораторът спря предпазливо посред изречението.

— Е-е, и на какво или на кого се надяват? — запита Малкия.

— На Хуарес.

Съдържателят даде този отговор, затулил с длан уста, и то така тихо, че ловецът едва успя да го разбере.

— На Хуарес? — направи се на неосведомен Андре. — Защо на него?

— Все пак той е нашият законен президент. Ние сме си го избрали и се чувствахме много добре под негово управление.

— Хуарес обаче избяга.

— Принуден беше, ако не искаше цялата страна да плувне в кръв.

— А-а, ето причината. А по-малко кръв ли ще коства, ако се върне?

— Естествено. Нашествениците не познават страната. Тя много по-бързо ще стане отново наша, отколкото им се удаде на тях окупацията. Когато нахълтаха, ние нямахме никакви войски, помощ отникъде. Сега е друго. Съединените щати ни подпомагат, зачуват се и гласове от други страни, които този Наполеон трябва да взема под внимание. Хуарес искаше да ни пощади, изчакваше времето. А появи ли се веднъж, то е сигурно, че това време е настъпило.

— И къде се намира?

— В Ел Пасо дел Норте, както се говори.

— А не се ли говори, и че бил напуснал страната?

— Говори се, но никой не го вярва. Той в никой случай няма да ни изостави. Ако е тръгнал от Ел Пасо дел Норте, значи се намира някъде, където присъствието му е необходимо за наше добро. Впрочем ние тук за известно време се освободихме от по-големия брой французи. Няколко стотици заминаха. Накъде, не се знае точно. Всичко се извърши тихомълком, ала хората все пак се досетиха.

— Колко има още тук?

— Един ескадрон.

— Caramba! Хуарес трябва да го научи! — извика зарадван малкият ловец.

— Тихо, тихо, сеньор! Да знаех къде се намира, сам щях да отърча да му кажа. А мъже като мен, тук има стотици.

— Е-е, може би ще го узнае и без вас.

Подчертано произнесени, думите направиха впечатление на съдържателя. Той сграбчи ръката на ловеца и се наведе към него:

— Слушайте, сеньор, какво мисля! Вие знаете точно къде се намира Хуа…! Пратен сте от него? Трябва да съберете сведения за Чиуауа?

— Не се обременявайте с трудни мисли! Бихте могъл да се излъжете.

— Не вярвам да се заблуждавам. Имате вид на мъж, комуто може да бъде поверена такава мисия.

— Ба! Хуарес сигурно си има хора за тая цел. Аз не се интересувам от подобни неща, по-скоро съм доволен, когато ме оставят на мира.

— Много жалко, че ми нямате доверие. И въпреки всичко ми се иска да ви попитам, за колко време ще останете в Чиуауа.

— Вероятно само до довечера.

— Няма ли да останете да нощувате при мен?

— Не. Купувам си муниции и отново на път.

— В такъв случай, май действително съм се заблудил. Иначе бих ви предложил една скрита стаичка, след което бих се погрижил да узнаете всичко, което ви е необходимо.

— Благодаря, сеньор, но не съм шпионин. Да бях такъв, вашето предложение щеше да ми бъде добре дошло.

— Хм, ето как човек може да се излъже. Но, извинете, не желаете ли да изпиете още една чаша пулке?

— Не. Още не съм привършил и първата.

— Питам само от съображение. След малко не бих могъл да ви обслужа, тъй като точно сега ми се налага да изляза. Обичам да бъда внимателен с клиентите си.

— Вървете в името Божие! Мога да ви дам уверение, че няма да съм си изпил чашата, когато и де се върнете, дори това да стане в Съдния ден. Парен каша духа.

Съдържателят се отдалечи, прекоси с бързи крачки улицата, за да мине колкото може по-незабелязано отиването му отсреща и влезе във вратата на голямата къща. Там го чакаше майордомът.

— Вървете горе, сеньор! — напъти го. — Слугинята е във вестибюла.

Съдържателят последва подканата и бе въведен от прислужницата в стаята, в която Черния Жерар се бе срещнал със сеньорита Емилия, красивата съюзница на Хуарес.

— Прощавайте за безпокойството, сеньор! — посрещна Емилия съдържателя.

— О, сеньорита, нали знаете, че винаги съм на вашите услуги — отзова се той.

— Преди малко приехте непознат посетител. Мексиканец ли е?

— Не, сеньорита. Той е ловец от Севера.

— Ах, янки?

— Не, немец.

— Спомена ли името си?

— Не. За съжаление не го питах.

— Колко време ще остане тук?

— Само до вечерта.

— Тогава вероятно съм се заблудила!

Съдържателят намигна, изпълнен с разбиране и подхвърли:

— Сеньорита, да не би да допускате, че е някой от нашите?

— Да, така помислих.

— В такъв случай много грешите. Аз го подпитах внимателно, но напразно. Този човек или е сдържан или нехае за нас.

— Въпреки това искам да съм сигурна. Попитайте го все пак дали не е Малкия Андре!

— Малкия Андре? Ще го запомня. Кой е този човек?

— Пратеник на Хуарес, когото очаквам.

— Ах, и онзи отсреща е дребен човечец.

— Да, така е, а и останалото описание, което ми дадоха, отговаря. Видях го, когато идваше и затова ви повиках. Ако е той, трябва час по-скоро да говоря с него. В този случай го пратете насам!

— Ще се погрижа. Адиос, сеньорита!

Съдържателят тръгна. Когато стигна долу на улицата, забеляза значителен брой френски войници, които тъкмо се разпределяха в отделни къщи. И към неговата се бе запътил един унтерофицер. По време на престоя си в Мексико, онзи бе научил криво-ляво испански.

— Вентата на сеньор Монтарио? — запита.

— Правилно, съдържателят съм аз.

— Квартира!

— За колко време?

— Знае ли някой!

— Колко сте?

— Достатъчно да покосим провинцията. Командва полковник Ларамел.

Съдържателят свъси вежди, но все пак се въздържа.

— Известен ми е полковникът. Трябва да е много… храбър мъж, както съм чувал.

— Храбър? Е, да, всеки французин е храбър. И тъй, моят подслон, сеньор!

— Влезте в общия салон!

— Нямате ли някоя по-специална стая за мен?

— Ще получите. Дотогава обаче ще ви помоля да се задоволите с общия салон.

Французинът влезе надменно, подрънквайки оръжия. Когато забеляза малкия ловец, му метна един презрителен поглед. След като се настани самоуверено на един стол, съдържателят му поднесе чаша пулке. Той сръбна от напитката, избълва я мигновено и запокити чашата с останалото съдържание на пода, при което тя се разби.

— Fi donc!^[7] — извика. — Ама че питие! Съдържател, вино!

— Няма никакво, сеньор — извини се Монтарио.

— Идете и вземете от някой! — разпореди се французинът.

— Мога да го сторя, но позволете ми по-напред един въпрос, сеньор. Като на квартира ли смятате да си пиете виното или като посетител, който си плаща?

— Morbleu! Да не мислите, че трябва да си плащам виното?

— Да, това имах предвид действително.

— А не знаете ли, че сте длъжен да ме продоволствате?

— Знам го много добре. Но знам и също така, че виното не влиза в продоволствието ви. Длъжен сте да ядете и пиете, каквото аз самият ям и пия.

— А ако поискам вино?

— Ще го получите веднага, щом го платите. Или нямате и представа колко е скъпо виното в Мексико, още повече сега и тук в Чиуауа?

— Виното от Бордо и Мозел е евтино.

— Бордото го плащам тук по петнадесет пезети за бутилка, което прави седемдесет и пет франка. Мозелското изобщо не се намира. Вие май не знаете, че и император Максимилиян напразно мечтае за бутилка вино?

— Какво ми влиза в работата вашият Максимилиян! Аз съм французин и пия вино. Покажете ми стаята и ако не получа вино, ще си изпатите!

— Стаята ви е едни стълби по-горе. Камериерът е там. Вървете и поискайте да ви я покаже! Когато яденето стане готово, ще наредя да ви повикат. Ако пък наистина желаете вино от Бордо, заплатете седемдесет и пет франка.

— Ще видим.

С тези думи прежаднелият за вино представител на „Великата нация“ закрачи към вратата и излезе. Съдържателят направи един жест след него и извести:

— Остана на сухо.

— Още не — отговори Андре. — Убеден съм, че ще има и епилог.

— Ще го дочакам спокойно, — усмихна се невъзмутимо Монтарио — но я ми кажете как всъщност се казвате?

— Андреас Щраубенбергер.

— Ан… дереас… Щр-ррр… рау… дяволът да отнесе тези немски имена! Никой не е в състояние да ги произнесе! Мисля, че спокойно можехте да се казвате Андре.

— Андре? Хмм, и така ме наричат сегиз-тогиз. Андре и Андреас е едно и също.

— Да не би пък да се окажете и Малкият Андре?

Сега бе ред да се удиви дребничкият ловец.

— Ascuas, откъде знаете как се казвам? — запита той смаяно.

— Значи наистина сте вие? Но в такъв случай преди малко сте ми казали една неистина, когато Ви рекох, че сте привърженик на Хуарес?

— Какво ви хрумна? Каква работа имам аз с Хуарес?

— С мен можете да говорите откровено. Аз съм пламенен поклонник на моето отечество и президента Хуарес. Та нали вече видяхте по какъв начин се отнасям към французите, независимо, че би могло да стане опасно за мен. Но нека представя един по-добър аргумент. Чувал ли сте някога за сеньорита Емилия?

— Сеньорита Емилия? Сигурно много дами посят това име. И какво тази сеньорита Емилия?

— Кажете първо дали я познавате?

— Слушал съм за нея.

— Но още не сте я виждал? Е добре, още сега ще имате възможността да я видите, сеньор Андре.

— Ах, къде?

— В нейното жилище. Налага се да отидете при нея.

— Да не би да живее отсреща в голямата къща? Когато пристигнах една дама стоеше на балкона. Но откъде ме познава?

— Не знам. Направете ми услугата да отидете веднага при нея!

— Как да процедирам?

— В коридора ще намерите майордома, който ще ви осведоми. Няма ли да оставите тук пушката и другите оръжия?

— И през ум не ми минава. Един уестман никога не се разделя с оръжията си.

С тези думи дребосъкът метна пушката на рамо и тръгна. Отвъд срещна майордома, който го упъти нагоре. Слугинята го посрещна и съпроводи до стаята, в която преди това бе седял съдържателят. При вида на Емилия спря изумен, а когато тя се изправи, възкликна:

— Дявол да го вземе, вие действително сте страшно красива, сеньорита!

— Тъй ли? Наистина? — усмихна се тя.

— Да. — отвърна ловецът. — Бога ми, такова красиво момиче още не съм виждал.

— За мен вашите думи имат по-голяма стойност, отколкото ако ги бе казал някой граф или генерал. Нали съдържателят отсреща ви прати при мен?

— Да.

— Тогава вие сте Малкият Андре?

— Същият. Но откъде ме познавате, сеньорита?

— Веднага ще разберете. Имайте само добрината преди туй да седнете!

— Щом вие нареждате, длъжен съм да се подчиня.

Андре се приготви да се настани на един стол до вратата.

— Не, не там. — каза тя. — Ще седнете до мен на дивана.

— Сеньорита, аз? На оная коприна с вехтите си кожени панталони? Не ми се сърдете, ама тия неща не си пасват!

— Ще видите, че ще бъдат във великолепна хармония.

— Е, да рискувам тогава!

Андреас приближи бавно и колебливо, изтупа с ръце онази част от старите си панталони, която щеше да влезе в досег с коприната и седна така, че докосваше само ръба на дивана.

— Не, не така, а както трябва! — извика тя и го натисна дълбоко навътре в меката мебел.

— Ауте — проклятие! — възкликна той, подскочил донякъде. — Та тук човек се чувства направо като във вода. Струва ми се, че на тоя диван могат да се провеждат уроци по плуване.

— Не се страхувайте, сеньор, няма да се удавите. А що се отнася до пиенето, бих могла да се погрижа. Ще позволите ли да ви предложа нещо?

— Хмм — подсмихна се ловецът, — да не би пулке?

— Допада ли ви тази напитка?

— Чашата ми стои пълна във вентата отсреща.

— Не ви ли хареса?

— О, хареса ми, но как! Някоя смес от сладник^[8], алое, син камък, нишадър, спирт, бъзови зърна и сапунена вода май би имала същия вкус.

Емилия се разсмя сърдечно на изложената рецепта.

— Обичате ли да пиете вино?

— С голямо удоволствие, сеньорита. На ловеца толкова рядко се удава да вкуси глътка от този вид питие, че кажи-речи му забравя името.

— Е, нека ние тогава една бутилчица…

— За Бога! — прекъсна я той. — Всичко друго, само това не, сеньорита. Седемдесет и пет франка за бутилка!

— Да, скъпичко е, но вие бъдете спокоен. На мен не струва и пфенинг. Подарък ми е.

— И все пак според мен не бива да начевате никаква бутилка. Не съм човекът за тая цел.

— И защо? Вие сте привърженик на Хуарес, значи мой приятел, а за един приятел човек винаги има шишенце вино вкъщи.

— Хм, щом е така, заради приятелството се примирявам.

Емилия позвъни и скоро пред тях искреше бутилка токайско. Наля, и Андре отпи.

— Как го намирате?

— По-добро, много по-добро от нашата пфалска реколта.

— Ах, вие сте от Рейн-Пфалц?

— Да, сеньорита.

— Е, тогава може би имате право с „реколтата“. Я кажете, какъв сорт пием?

— О, аз дяволски малко разбирам от това, което хората наричат сорт.

— Той е токайско.

— Всички дяволи!

— От избата на императора.

— Макс? — удиви се той.

— Да, на император Макс. Не се учудвайте, че дори виното на императора е заблудило пътя си до тази отдалечена точка. Господа французите умеят да си угаждат. Пък и самият Макс има нужда от бутилка хубаво вино. Императорът е сърдечен, честен човек, който за свое нещастие се е доверил на император Наполеон. Наполеон е парвеню. Много нещо тежи на съвестта му. Да не дава Бог да прехвърли нещо от нея и на този император на Мексико Макс! Но да си дойдем на нашата работа, сеньор! Чух, че ще останете само до тази вечер?

— Действително! Първоначално бе решено Черния Жерар да дойде, ала той пожела да се заеме с отбраната на форт Гуаделупа.

— Как стоят нещата с форта? Не сте ли чул?

— Нито дума. Все пак съм убеден, че французите са смлени. Та те и понятие си нямаха, че ще намерят форта защитен, нито пък, че ще се счепкат с Хуарес и неговите апачи. Освен това там има хора, толкова храбри и опитни воини, че един-единствен от тях е равностоен на десетина французи.

— Да не би бели ловци? Кои са?

Андре разказа на Емилия за срещата със Стернау и спътниците му и заключи:

— Впрочем определено вярвам, че ще видите тези хора. По мои пресмятания Бенито Хуарес ще пристигне тук или още утре или вдругиден.

— Ах! Толкова скоро? Уговорили ли сте си среща?

— Това се подразбира. Трябва да чакам отряда на два часа път надолу по рекичката.

— Приятно ми е, че ще дойде толкова скоро. Сигурно знаете, че комендантът държи затворени значителен брой граждани?

— Съдържателят ми каза.

— Всичко може да се случи на тези хора.

— Нима допускате, че се намират в смъртна опасност? Без право и съд все пак не може да се действа.

— Кой французин пита в Мексико за право и справедливост? Казвам ви, сеньор Андре, почти се съмнявам…

В този момент Емилия бе прекъсната. Влезе прислужницата и предаде картичка, пъхната в изящен плик, след което отново се отдалечи. Емилия я извади и прочете следните редове:

„Скъпа сеньорита!

В чест на моите току-що пристигнали камаради — полковник Ларамел и неговия офицерски корпус, имам намерение тази вечер да дам една бляскава тертулия. Тъй като ще бъдат поканени най-сияйните звезди на местния дамски небосклон, лелея надеждата, че Вие — Слънцето на този блестящ небесен свод, няма да ме лишите от Вашето присъствие, толкова повече, че полковникът с голям копнеж очаква познанството с Вас.

Комендантът“

По устните на Емилия заигра пренебрежителна усмивка. Сетне запита седящия до нея ловец:

— Справяте ли се с френския?

— Да, може да се каже сносно — отвърна той. — Родното ми място е разположено толкова близко до френската граница, че поне това умение съм придобил.

— Е, тогава четете! — Емилия му подаде поканата и той я прочете бегло.

— Ще отида на тертулията и предполагам, че ще узная нещо, което да е от голяма полза за президента.

— Кога ще се приберете?

— Към полунощ. И след като поговорим още веднъж, можете да напуснете града.

— Добре, нека бъде така, сеньорита.

— Ако по-рано се появи нещо важно, ще наредя да ви съобщят. Но при всички случаи ще ви чакам някъде малко след полунощ. Със здраве дотогава, сеньор!

— Със здраве, сеньорита!

Андре пое ръката на Емилия и галантно я целуна. Когато се озова отсреща в салона, завари съдържателят все още сам. Онзи махна съучастнически на трапера:

— Е, и говорихте ли с дамата?

Човекът от прерията се настани и кимна.

— В такъв случай си признайте откровено, че сте пратеник на президента!

— Добре де, от мен да мине! Сеньоритата каза, че може да се разчита на вас. Хуарес е на път за насам. Когато го напуснах, се придвижваше към форт Гуаделупа, за да посрещне там французите, тръгнали да го превземат.

— Значи все пак правилно сме предугаждали, че този поход е насочен към форта. Но дали Хуарес ще се справи?

— При всички случаи. Сега със сигурност е на път за Чиуауа.

Монтарио подскочи от радост.

— Насам? Слава и хвала на Бога! Най-сетне му се вижда краят на това злочестие. Кога ще дойде?

— Може би утре.

— Толкова скоро? Сеньор, вие ми създавате радост, за която не мога достатъчно да ви се отблагодаря. Ще донеса една бутилка от моето вино за специални случаи.

— Благодаря, току-що пих вино.

— При сеньоритата? А-а да не мислите, че съм по-малко предан на президента, отколкото тя? Ще ида да донеса две бутилки. Но тук не бихме могли да пием. Много ми се иска времето Ви да позволяваше, ние…

— Ще остана за по-дълго — прекъсна го Малкия. — След полунощ имам още един разговор със сеньоритата.

— Това е добре. Дотогава така ще ви подслоня, че никой няма да подозре присъствието ви, скъпи ми сеньор.

— Но конят ми…

— О, за него никой французин няма да пита, той също ще бъде добре обслужен. Ще имате ли добрината да ме последвате? Тъкмо днес няма кой да ни види.

Над конюшнята имаше една малка, потайна стаичка, към която се отправиха двамата. Съдържателят домъкна две бутилки от „специалното“ и те започнаха да бъбрят на чашка, додето дойде известието, че салонът все повече и повече се изпълва с французи.

— Сега за жалост тръгвам — рече Монтарио. — От сърце съжалявам, че ви оставям тук в самота.

— Хич и да не ти е мъка, сеньор! — ухили се траперът. — Хора като нас умеят достатъчно добре да се забавляват.

— Ама вие все пак нямате тук никакъв компаньон.

— О, напротив, имам си, и то извънредно добър и пристоен.

— Че кой пък?

— Ее, мен самият. Ще си прекарам времето отлично с тоя човек, накратко казано, ще поспя. Но ще ви помоля към полунощ да ме събудите.

— Нямайте грижа! Ще дойда да ви повикам точно навреме.

Разделиха се. Слънцето тъкмо беше в заход. Андре погледна през прозореца и промърмори:

— И на днешния ден му върви като на нашите две бутилки тук — и той и те свършват. Я да гаврътнем и последните капки! В главата си имам сякаш стадо коне, които галопират, а в краката… ох, те стават все по-меки и замаяни.

Андре се заклатушка към постелята от сено, след като бе зарезил вратата опъна се и скоро заспа. Необичайното вино бързо бе станало господар на храбрия трапер, който чудесно си поспа, додето го разбуди хлопане по вратата.

— Сеньор, сеньор! — повика се полугласно отвън.

Траперът се надигна. Около него цареше мрак, ала въпреки това моментално се ориентира къде се намира, изправи се и закрачи към вратата.

— Кой е?

— Аз. Отворете!

Позна гласа на съдържателя и отвори. Монтарио влезе с малък фенер в ръка и попита:

— Добре ли спахте, сеньор?

— Отлично. Кое време е?

— Току-що мина полунощ.

— Тръгнаха ли си посетителите ви?

— Да. Стана голямо сбиване, ама няма значение. Президентът е наблизо, а сетне ще се освободим от подобни клиенти. Ще ме последвате ли?

— Да, но… хм, не бихте ли бил така добър преди туй да ми почистите костюма от сеното? Знаете, когато човек отива при дама…

— Зная, зная сеньор.

— Съдържателят бързо изчисти своя малък приятел от сламките и го изведе на улицата.

— Вратата отсреща е отворена — осведоми тихо. — Сеньоритата се върна пред пет минути.

— Тогава трябва да побързам.

— Да, вървете! Аз ще изчакам завръщането ви в общия салон.

Андре като сянка прекоси тъмната улица. Когато влезе в коридора вратата зад него незабавно щракна.

— Кой е там? — попита изненадан.

— Приятел — му бе отвърнато. — Аз съм майордомът. Имах заръка да ви чакам.

В същото време запали клечка кибрит и после свещ. Андре сега разпозна стария, който го отведе при Емилия. Тя все още носеше празничните дрехи, с които беше на тертулията.

— Ето, че сте отново тук. — посрещна го приятелски. — Как прекарахте междувременно?

— Спах — усмихна се той.

— И добре сте направил, тъй като нощта ще ви е необходима за езда.

— Значи смятате, че вече мога да потегля?

— Да, дори сте длъжен.

— Случило ли се е нещо, сеньорита?

— Да, нещо много лошо.

— И засяга президента?

— За щастие не непосредствено, но затова пък затворниците.

Тя уведоми, че полковник Ларамел е донесъл заповед, според която през следваща нощ, малко преди разсъмване, те ще бъдат разстреляни на позование известния Декрет от 3 октомври.

Дребният мъж пребледня.

— Боже мой, кой може, кой ще отговаря за това! — извика.

— Тая работа не ни интересува. Пред нас по-скоро стои въпросът как да съумеем да го предотвратим. От утре предобед осъдените тайно, без някой от жителите на града или близките им да има и представа, ще се подготвят за смъртта. В два часа през нощта ще бъдат изведени тихомълком от града и разстреляни. Хуарес може ли дотогава да бъде тук?

— Да, възможно е.

— Или вероятно?

— Сеньорита, ще потегля веднага и ще му съобщя всичко.

— Не е ли пристигнал за срещата, препуснете да го пресрещнете! Аз ще чакам до утре в полунощ. Ако дотогава все още нямам вести от президента ще опитам да спася клетниците по друг начин.

— Какво смятате да предприемете?

— Ще издиря с най-голяма бързина техните роднини и всички верни привърженици на президента. Ще имам два часа на разположение. Време достатъчно да се събере необходимия брой мъже за сразяване на екзекуционния отряд.

— Колко души ще наброява той?

— Едва един ескадрон. Но ще присъстват всички намиращи се в Чиуауа офицери. Искат да бъдат свидетели на това мерзко представление.

— В случай, че Хуарес не успее да дойде, няма ли да е по-добре, по-рано да извикате тази помощ?

— Длъжна съм да чакам колкото може по-дълго, преда да тласна гражданите към бунт и кръвопролитие. Та нали Хуарес може да дойде в последния миг.

— Имате право. Незабавно ще потегля.

— Сторете го, сеньор, и помнете, че животът на много мъже зависи от вашата благонадежност! От нещо нуждаете ли се?

— Не, благодаря, сеньорита. Необходимо ли е съдържателят Монтарио да знае как стои работата?

— Не. Той е верен, ала тя е твърде важна.

— Ще изпълня дълга си. Разчитайте на мен! Значи най-късно до полунощ?

— До полунощ! — кимна тя.

— Добре! Адиос, сеньорита!

И преди Емилия да успее да отговори, изскочи през вратата, втурна се покрай слугинята и буквално полетя надолу по стълбите.

— Бързо, за Бога, по-живо! — викна на майордома, който приближи да отвори вратата.

Със същата скорост пресече улицата и се изсипа в салона на вентата, където съдържателят още седеше при мъждивия пламък на една лоена свещ.

— Е? — запита онзи. — Тръгвате ли?

— Да, и то на мига. Беше ли конят ми порядъчно нахранен и напоен? — осведоми се припряно Андре.

— Разбира се. — потвърди Монтарио. — Но какво ви е? Та вие сте целият възбуден.

— Трябва да тръгвам, бързо! Конят ми!

Хукна към двора. В миг крантата бе оседлана, юздите сложени и измъкната на двора.

— Що за бесове са ви прихванали, сеньор? — смая се съдържателят.

— Бесовете да яздя. А защо, по-късно ще узнаете. Ето за пиячката. — Андре бръкна в джоба и извади торбичката.

— Глупости — протестира мексиканецът. — Нищо няма да взема от вас.

— Я стига! Ето!

При тези думи Андре тикна нещо в ръката на Монтарио, смушка коня с шпорите, който се изправи високо на задните крака и се стрелна през портата на улицата. Когато спусналият се след него съдържател стигна там, ударите на копитата вече отзвучаваха в следващата пряка.

— Каква беше тая работа? — промърмори. — Как само се беше разбързал! И на себе си, и на коня може да строши черепа в тая тъмница. Нещо особено трябва да се е случило.

Сетне поднесе ръка към светлината.

— О, Santa Madonna, нъгит, голямо колкото лешник! Като нищо струва двайсет дурос. Човекът има злато! О, Господ да го закриля тази нощ да не си счупи нейде врата и краката!