Карл Май
То-кай-хун (1)

1.
ДВАМАТА СНЪФЪЛСИ

Повечето от моите читатели познават Винету, вожда на апачите, най-благородния индианец, най-добрия и най-верен приятел когото съм имал. Навярно те знаят и как той умря. По време на схватката със сиу-огелаласите в дълбокия кратер на планината Ханкок един куршум прониза гърдите му и малко след това Винету издъхна в ръцете ми. Пренесохме трупа му в планините Гро Вантър и го погребахме в долината на река Метсър. За мен остана тъжното задължение да поема на юг и да известя на апачите, че техният върховен и най-прочут предводител не е вече жив.

Това бе пътуване за което и до ден днешен никак не обичам да си спомням. Смъртта на Винету ме нарани толкова дълбоко и така разстрои живота ми, че страшно много се промених. Иначе винаги толкова весел и изпълнен с вяра и упование в самия себе си, аз престанах да се усмихвам и обичайната ми жизненост съвсем ме напусна. Исках да бъде сам и отбягвах хората. Ако по време на продължителното и самотно пътуване ми се наложеше да се отбия в някой форт или селище, винаги гледах да си тръгна оттам колкото бе възможно по-скоро.

Вярно, че и хората с които се срещах се държаха с мен така, че ни най-малко не ме предразполагаха да остана при тях по-дълго. Те толкова малко ми обръщаха внимание, сякаш изобщо не съществувах, а когато си тръгвах едва ли някой се сбогуваше с мен. Причината за подобно поведение се криеше в моя външен вид.

Двамата с Винету бяхме яздили до планината Ханкок, за да освободим от плен на сиу-огелаласите група заселници, които познавахме. Усилията ни се увенчаха с успех, скъпо заплатен с живота на Винету. След като го погребахме една част от заселниците решиха да останат в долината на Метсър и да основат ново селище. Залових се да им помагам и ето защо поех на път за апачите малко по-късно.

С течение на времето кожените ми дрехи така се бяха изпокъсали, че се видях принуден да ги заменя с други. Но тъй като в Дивия запад не се намират магазини за облекло аз се зарадвах, когато един от заселниците ми предложи саморъчно направените си дрехи каквито обикновено носят американските пионери — от синьо ленено платно. Ленът е собственоръчно саден, изпреден и изтъкан, а платът — собственоръчно разкроен и после ушит. Но подобно облекло няма и следа от кройка и фасон. Панталонът прилича на два съшити един за друг кюнци, жилетката е като малък чувал без ръкави, а пък палтото представлява голям дълъг чувал с ръкави. И понеже моят „костюм“ явно е бил предназначен за по-друга фигура, лесно можете да си представите, че не бях с кой знае колко спретнат и изискван външен вид. Приличах на всичко друго само не и на уестман, а като прибавим към това моята мълчаливост и необщителност, става ясно защо никъде не срещнах онова внимание с което обикновено хората посрещаха Олд Шетърхенд.

След две седмици се добрах до Норт Форк на Канейдиън Ривър. Яздех през обширна равна прерия, където тук-там като отделни островчета се виждаха групи от дървета и храсталаци. Това обстоятелство ме караше да бъда предпазлив, защото видимостта беше ограничена и човек винаги трябваше да очаква някоя внезапна среща, а тя лесно можеше да го изправи срещу неприятели. Носеха се слухове, че сред команчите са избухнали опасни размирици, а техните земи се простираха и до местностите през които минавах.

По обед стигнах до един поток, чиято студена бистра вода приканваше към почивка. Избрах си място откъдето надалеч пред, мен се откриваше свободен изглед и можех да забележа всеки който се приближаваше отнякъде. Там слязох от седлото, пуснах коня свободно да пасе, напих се с вода до насита, а после легнах под сянката на едно дърво.

Беше изминал може би около четвърт час, когато забелязах двама конници. Тъй като бяха бели, продължих спокойно да лежа. Приближаваха се от посоката откъдето бях дошъл и аз, понеже следваха оставената от мен диря, на която както видях, отделяха голямо внимание. Те яздеха на мулета и бяха облечени напълно еднакво. Когато наближиха забелязах, че приликата им бе не само в дрехите, а и в телосложението и чертите на лицето. Който ги видеше несъмнено веднага щеше да ги вземе за братя, може би дори за близнаци. И двамата имаха високи и толкова кльощави фигури, че човек най-напред би предположил, че продължително са гладували. Но че това не беше истина доказваше както здравият цвят и вид на лицата им, така и стабилната стойка на седлата. Приликата им бе толкова голяма, че кажи-речи единственото което, ги различаваше беше голям белег от нож върху лявата буза на единия от тях.

Не бяха надарени с кой знае каква мъжка красота, понеже за съжаление най-издадената част от лицата им бе оформена по необикновен начин. Да, имаха носове и то какви! С пълна сигурност можеше да се твърди и да се спечели всякакъв бас, че дори в целите Съединени щати е изключено да се намерят други такива носове. Човек не може да си представи големината, формата и цвета на тези носове без да ги е виждал, а описанието им е нещо невъзможно. Въпреки необикновените си обонятелни органи двамата мъже не заслужаваха да се нарекат грозни. Напротив, характерните им изразителни лица, гладко избръснати по американски, излъчваха подкупващо доброжелателство. В ъглите на устата им непрекъснато потрепваше лека, весела безгрижна усмивка, а светлите им бдителни очи гледаха толкова дружелюбно, че дори и най-злонамерените хора не биха намерили каквато и да било причина за недоверие. Облеклото им се състоеше от удобни тъмносиви вълнени ризи и също такива панталони. На краката си носеха здрави високи обувки, а на главите широкополи шапки от боброва кожа. По плещите им се спускаха широки одеяла, използвани и като завивки, и като мушами при дъжд. В кожените им колани бяха затъкнати ножове, там висяха и револвери в кобури. Освен това двамата бяха въоръжени и с карабини, тъй наречените райфъл, които биеха доста надалеч.

Никога не бях виждал тези мъже, но бях чувал да говорят за тях, така че знаех с кого си имам работа, защото бе невъзможно да се лъжа. Те бяха неразделни. Никой не ги беше срещал по-отделно. Истинските им имена бяха неизвестни. Заради носовете им ги наричаха единствено двамата Снъфълси^[1].

Джим Снъфъл бе онзи с белега. Другият се казваше Тим Снъфъл. Както става ясно дори и собствените им имена си приличаха.

Ако в последно време бях изпаднал в такова настроение, че не можех да търпя хора около себе си, вече нямах нищо против да се срещна и запозная с тези мъже. Те бяха безкрайно честни и токова привлекателни личности, че си заслужаваше някой и друг ден да яздим заедно в случай, че пътят им съвпадаше с моя.

Те не забелязаха нито коня ми, защото се намираше зад храстите, нито пък мен, понеже тревата край потока където лежах бе толкова висока, че напълно ме скриваше. Без да откъсват очи от следите ми двамата се приближаваха все повече и повече, докато най-сетне стигнаха на около двайсетина крачки от мен. Тогава нямаше как вече да не видят, че дирята по която яздеха внезапно свършваше. Учудени спряха мулетата си, а Джим слисано възкликна:

— Zounds! Ето ти на дирята свърши! Нима не го забелязваш, добри ми Тим!

— Йес — кимна другият. — Но къде ли е този тип?

— Сякаш се изпари!

— Нали за да се изпари трябва да е адски горещо, драги Джим. А съвсем не е така.

— Я виж, отпечатъците от конски копита водят ей натам, зад храсталака. Сигурно човекът се е скрил там.

— Не. Я сведи благословените си очи надолу! Ей къде е слязъл от коня и е тръгнал към потока, където…

Тим млъкна, проследи с очи отпечатъците от краката ми до мястото където лежах, а после продължи:

— The devil! Лежи си там в тревата и не помръдва! Да не би да мисли, че в Дивия запад няма барут и ножове? Отдал се е на следобедна дрямка така, сякаш се намира на канапето у дома си, а не отвъд Мисисипи, където команчите се промъкват като вълци, които вият от глад. Хайде да го събудим.

Те насочиха животните си към мен. Посрещнах ги с отворени очи от което сигурно разбраха, че не съм спал. Затова онзи с белега каза:

— Good day, човече! Ама много си непредпазлив! Оставяш такава диря дето може да се забележи от три мили, а после там където тя свършва лягаш на тревата тъй, че всеки червенокож да може съвсем лесно да те открие и пречука. Хич не ми приличаш на уестман.

Като следствие от необикновено грамадния нос гласът на Джим имаше онова своеобразно звучене, заради което те бяха получили прякора си Снъфълси. Той ме огледа с изпитателен, но доброжелателен поглед, който спокойно издържах, а после продължи:

— Е, няма ли нещо да ми отговориш?

— Наистина ли мислиш, че индианецът попаднал на следите ми, ще може тъй лесно да ме пречука?

— Разбира се!

— Ами! Нали ще го забележа докато се приближава и ще получи от мен куршум преди да разбере къде се намирам. И вие бяхте само на десетина крачки от мен, когато най-сетне ме видяхте, така че имах предостатъчно време да ви очистя.

При тези думи Джим отправи към брат си учуден поглед и поклащайки глава, каза:

— Човекът има право. Не си ли на същото мнение, добри ми Тим? Говори като по книга, макар че не изглежда кой знае колко умен. Действително лесно можеше да ни очисти, ако бяхме с него във враждебни отношения и ако… беше уестман — с натъртване добави последните думи Джим.

— Йес. Само че не е уестман — отвърна Тим съвсем уверено, като ми хвърли къде добронамерен, къде съжалителен поглед. — Сигурно е някой заблудил се преселник.

— Да, това му личи. Но ние ще се заемем с него и ще го изведем на верния път. Да се объркаш тук в Далечния запад и да те спипат команчите съвсем не е от най-приятните чувства. Междувременно ние също можем малко да си отпочинем при него. Мястото никак не е лошо за тази цел.

Джим слезе от седлото, седна до мен и докато брат му правеше същото, той започна да ме разпитва с онзи самоуверен, но все пак дружелюбен тон, с който обикновено си служи по-висшестоящият към някой нуждаещ се от помощ по-нискостоящ човек:

— Нали нямаш нищо против, ако ти правим компания, а?

— Прерията е за всички, сър.

— Охо! Това звучи така като че никак не те е еня за нашата помощ и съвети.

— Много мило от ваша страна, но нямам нужда нито от съвети, нито от помощ.

— Нямаш ли? — попита ме Джим, като повдигна вежди и замислено ме погледна. — Значи не си сбъркал пътя, а?

— Не.

— Хм! Странно! Залагам мулето си срещу млада козичка, че не си уестман. Откъде си всъщност?

— От Германия.

— Значи немец? Хм, наистина е твърде вероятно. Лицето ти, дрехите, всичко по теб е типично немско. А може ли да научим какво те води насам и как се казваш?

— Защо не? Но аз бях тук преди вас и следователно имам правото пръв да ви задам подобен въпрос.

— Bless me!^[2], този човек държи на добри обноски! Тъй като наистина дойдохме по-късно, ще бъдем така добри да ти кажем, че сме истински уестмани, а не някакви си ловци-лешояди, каквито се скитат със стотици из добрата стара прерия и я правят опасна. И как се казваме ли? Истинското ни име може да ти е безразлично, понеже всички навсякъде ни наричат двамата Снъфълси. Трябва да знаеш, че е само заради носовете ни. Донейде е за ядосване, обаче така сме свикнали с това име, че вече не ни прави впечатление. Сега ти знаеш какви сме и как се казваме и мисля, че ще отговориш и на нашия въпрос.

— С удоволствие — отвърнах аз и после нарочно си послужих с неговите думи: — и аз ще бъде така добър да ви кажа, че съм истински уестман, а не ловец-лешояд като онези дето със стотаци се скитат из добрата стара прерия и я правят опасна. Как се казвам ли? Истинското ми име може да ви е безразлично, понеже всички навсякъде ме наричат Поразяващата ръка.

При тези думи Джим Снъфъл скочи на крака и възкликна:

— Поразяващата ръка? Heigh-day! Но тогава имаме голямата чест да се запознаем с най-прочутия…

Той не можа да продължи, понеже брат му Тим го прекъсна:

— Глупости! Не се оставяй да те пращат за зелен хайвер, драги Джим! Я разгледай малко по-добре този човек! Той и Поразяващата ръка! Та нали знам, че имаш силно зрение.

Джим се вслуша в съвета му, погледът му се плъзна по мен и накрая той разочаровано изрази съгласието си:

— Well, прав си, драги Том. Този човек не е Олд Шетърхенд. Къде ли ми е бил акълът? Ако тоя е Олд Шетърхенд, тогава и всяко миещо мече може да мине за гризли.

Още докато изговаряше тези думи, той пак седна на земята.

Обърнах се към него:

— Дали вярваш на думите ми, или не, това с нищо не променя истината.

— Pshaw! — засмя се той. — Името ти не е Олд Шетърхенд. — Аз знам по-добре кой си и какъв си.

— Е, кой съм?

— Някой джокър^[3], шегобиец, който е решил да ни поведе на разходка за дългите ни носове. Ама това няма да мине. Преди малко в изненадата си да чуя тук толкова неочаквано името Олд Шетърхенд изобщо не помислих, че познавам този прочут ловец.

— Ха! Познаваш ли го, мистър Снъфъл?

— Да. Веднъж го срещнахме във форт Кларк на река Мисури.

— Във форт Кларк ли? Действително ли е бил в Северна Дакота? Аз пък да не Знаех.

— Вярвам ти, защото съм убеден, че освен името за Олд Шетърхенд не знаеш нищо друго. Казвам ти, че този ловец е висок като върлина и страшно широкоплещест мъж с гарвановочерна дълга брада, която му стига до гърдите. Още преди да се сприятели с Винету е бил ударен от апача с брадвичка по челото и белегът от този удар си личи и до ден днешен.

— Удар с брадвичка по челото ли? И много висока широкоплещеста фигура с черна дълга брада? Хм! Тогава наистина са те водили на разходка за дългия ти нос, мистър Снъфъл. Олд Шетърхенд никога не е бил във форт Кларк. Онзи, когото ти току-що описа е един роден в Айова трапер на име Стоук, който няколко пъти наистина се представял за Поразяващата ръка, докато накрая бил сложен край на измамите му.

— От кого?

— От истинския Олд Шетърхенд.

— Аха! Значи от теб, така ли? И как стана цялата работа, сър? Действително съм любопитен да чуя.

— Стана много лесно и бързо. Случи се във форт Рендъл на река Мисури. Отидох там, за да попълня запасите си от барут и в тамошния магазин заварих голяма група мъже, насядали около него, които жадно слушаха лъжите му. Попитах го дали наистина е Поразяващата ръка и след като ми отговори утвърдително, му заявих, че съм единственият човек, който има право да носи това име. И понеже ме нарече лъжец, аз му дадох доказателство, че съм казал истината.

— Доказателство ли! И какво е то?

— Така го ударих с юмрук в главата, че рухна на пода.

— Well! Ще имаш ли добрината да ми покажеш този юмрук?

— Ето го.

Подадох му ръката си. Той я взе в дланите си, огледа я, опипа я, а после се засмя и отсече:

— Страхотен шегобиец си. Та туй е женска ръка. Нашата блаженопочивша леля имаше толкова нежни пръсти. Знам го много добре, защото не веднъж съм получавал от нея здрави шамари, ама не съм падал на земята. И казваш, че с тези пръсти можеш да повалиш мъж?

— Дори така, че ако пожелая, да не стане от земята.

— Well! Тогава бъди тъй любезен да ме удариш. Много ми се ще да разбера как се чувства човек в безсъзнание. Сигурно ще е едно от най-приятните и възвишени усещания.

Смеейки се, Джим удобно ми поднесе главата си. Отвърнах му:

— Не бива да искаш такова нещо от мен, мистър Снъфъл, защото за теб несъмнено ще са необходими два удара.

— Защо?

— Ами един за главата и един за носа.

— Аха, тъй значи! Измъкна се не лошо, ала ние знаем какво да мислим за теб. Ако наистина ти беше Олд Шетърхенд вече щеше да ме удариш, понеже този човек не се оставя безнаказано да го наричат шегаджия.

— Още повече, че в случая тази дума има смисъл на лъжец — спокойно добавих аз. — Но ти имаш добрината да си послужиш с недотам лоша дума и именно тази твоя любезност не ми позволява да изпълня желанието ти.

— Пак се измъкна много добре! А знаеш ли какви пушки притежава Олд Шетърхенд?

— Мечкоубиец и карабина „Хенри“.

Тук трябва да отбележа, че заради дъжда, паднал през последната нощ, бях сложил карабината в калъфа й. Джим Снъфъл посочи към другата ми пушка, която лежеше до мен и попита:

— Да не би да искаш да кажеш, че това старо недодялано пушкало е Мечкоубиеца на Поразяващата ръка?

— Разбира се.

— Ами че тогава някоя гаубица от времето на Уошингтън можеш да я наречеш параден револвер! Ами тази „неделна пушчица“ дето толкова грижливо си я прибрал в калъфа й, е може би карабината „Хенри“, а?

— Да.

— Я ми я покажи! Много ми се иска да я разгледам.

— А другият Олд Шетърхенд от форт Кларк показа ли ти пушките си?

— Не. Че кой ли би дръзнал да досажда на такъв мъжага!

— Но на мен ми досаждаш най-спокойно! Нима той носеше със себе си Мечкоубиец и карабина „Хенри“!

— Не знам, а и не е необходимо човек да го знае. Казвам ти, че наистина беше той — с широкопола шапка, ловна връхна дреха от кожа на лос, ловна риза от кожа на елен, легинси от същата материя и непромокаеми ботуши с дълги кончови. Така облечен ходи Олд Шетърхенд. А я се погледни! Шапката ти е единственото нещо, което някак си приляга на думата ловец или уестман. На всичко останало истинското му място е зад ралото или в обора. И което е най-важното — Олд Шетърхенд изобщо не може да е в тази местност, защото се намира горе в планините Гро Вантър.

— Нима си толкова сигурен?

— Да. Та ти изобщо не знаеш какво се е случило там. Чувал ли си за Винету?

— За вожда на апачите? Какво знаеш за него?

— Че е мъртъв. Сиу-огелаласите са го застреляли в планината Ханкок, а Поразяващата ръка е тръгнал подир тях, за да отмъсти за смъртта на своя приятел. Уверявам те, че нито един от тях няма да се измъкне жив. Олд Шетърхенд никога не пролива човешка кръв без належаща причина, ала в този случай няма да намери мир и покой, докато не пречука сиусите до последния човек. Още ли продължаваш да твърдиш, че си Олд Шетърхенд?

— Да.

— Я тогава ни разкажи какво се е случило в планината Ханкок!

— Стига ми, че го преживях. Не ми се иска да го разправям надълго и нашироко.

— Well! Още един претекст, който не звучи лошо! Човече, започваш да ми харесваш. Първата възможност е да си откачил и да се мислиш за някой съвсем друг, който не си. В такъв случай трябва да се погрижим за теб да не вземеш в крайна сметка да си въобразиш, че си турският султан или пък китайският император. Втората възможност е да се майтапиш с нас, а тогава ставаш за компания и много добре ще си подхождаме. Ако пътят ти съвпада с нашия, ще те вземем с нас. Откъде идваш?

— От планините Гро Вантър.

— Well! Хубав отговор. И накъде си тръгнал?

— Отивам при апачите.

— The deuce!^[4] Какво ще търсиш при тях?

— Ще ги уведомя за смъртта на Винету.

— Човече, ама ти не излизаш от ролята си! Но ако наистина си имал това намерение, напразно си бил този опасен път, понеже няма съмнение, че апачите вече знаят за смъртта на Винету.

— Напълно си прав! Не успях да тръгна веднага. Различни обстоятелства ме задържаха и ето как мълвата ме е изпреварила. Но въпреки всичко се налага да ги посетя. Апачите трябва да чуят и някой свидетел.

— Свидетел! Ти наистина си неповторим! Ако се съгласиш да останеш при нас, ще е върховно преживяване. Първо ще се отправим към Канейдиън, а после ще поемем на север към Санта Фе. За известно време нашата посока съвпада с твоята. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Да, защото и вие ми допадате.

— Well! Тогава се споразумяхме. Ще яздим заедно. Ами наясно ли си какво означава да поемем по този път?

— Във всеки случай едва ли ще е нещо особено.

— Охо! Ще трябва да минем през земите на команчите, които отново се събират да се бият срещу белите. Индианците твърдят, че са били измамени с някои правителствени доставки. Може и да са прави. Но спипат ли ни — загубени сме.

— Оставим ли се да ни спипат, значи сме глупави.

— Well, добре казано! Дано и в действителност да си толкова мъдър, колкото умно звучат думите ти и дано не допуснеш да те заловят. Вече си починахме и ще тръгваме. Доведи коня си, сър!

— Не е необходимо. Сам ще дойде.

Изсвирих с уста. И ето че иззад храсталака се разнесе конски тропот. Когато двамата Снъфълси видяха великолепния гарвановочерен жребец от смайване минута-две не успяха да проронят нито дума. Най-сетне Джим възкликна:

— Lack-a-day, какъв кон! Как си се докопал до такова животно?

— Подарък ми е от Винету.

— Я не ми ги разправяй тия! Как ли не, Винету ще подари на теб такъв жребец! Май го прекаляваш с вживяването си в твоята роля! Чистосърдечно ще ти призная, че започваш да ми ставаш подозрителен. Човек като теб с това безценно животно! Да се надяваме, че няма да ни срещне собственикът му и няма да се събере някое съдебно жури, за да ни обесят по дърветата! Туй съвсем няма да е от най-върховните преживявания!

— Не се тревожи мистър Снъфъл! Не съм конекрадец. По това колко охотно ми се подчинява жребецът можеш да разбереш, че е моя собственост.

— Ако е така, наистина съвсем ще се объркам. Човекът, който язди подобен кон не може да е обикновен скитник. Но никой уестман няма да вземе да навлече такива ленени парцали с каквито си се облякъл! За мен си оставаш загадка.

— Възможно. Но не си блъскай главата, разкриването на загадката ще дойде от само себе си.

— Но нека е по-скоро, ако мога да помоля! Смятах те за шегобиец, ала този жребец ме кара да се замисля. За щастие имаш честно и открито лице, тъй че нека опитаме да видим какво ще излезе от цялата работа. Възсядай коня и да тръгваме!

Както вече споменах, още отначало тази среща не беше за мен нежелателна, а вече бе започнала дори да ме забавлява. Двамата славни Снъфълси изобщо не желаеха да повярват, че съм Олд Шетърхенд. Онзи Стоук ги беше заблудил, а и сегашното ми облекло допринесе за усилване на съмненията им. Беше необходимо само да им покажа карабината „Хенри“, за да променя мнението им, но на мен ми правеше удоволствие да ги оставя да се „пържат“ в тревогата си и ето как най-сетне се стигна дотам, че те изглежда започнаха да съжаляват загдето ме бяха взели със себе си.

Привечер се разположихме на бивак в края на една гора. Заради команчите бе съвсем естествено някой да стои на пост и аз подканих братята да определят реда по който това щеше да стане. Но те ми заявиха, че съм можел да спя през цялата нощ, тъй като двамата щели да бдят на смени. Значи недоверието им към мен се беше засилило. През последната нощ аз всъщност почти не бях спал, защото бях сам и нямаше с кого да се сменям и затова нямах нищо против тази нощ добре да си отпочина. И тъй, легнах на земята и спах здраво чак до сутринта, когато ме събудиха. По време на съня си държах карабината „Хенри“ в ръка, за да не могат двамата Снъфълси да я вземат и да я разгледат.

Тръгнахме още в ранни зори. Предстояха ни около четири часа езда, за да стигнем до Бийвър Крийк, вливащ се в Норт Форк на Канейдиън Ривър. По време на пътуването ни аз останах все така неразговорлив и потънал в собствените си мисли, както и миналия ден. Но и спътниците ми не си дадоха труд да завържат разговор с мен. Изглежда имаха голямо желание да се отърват от моята личност.

Може би бяха изминали вече около два часа и ние се намирахме в неголяма открита савана, когато пред очите ни се появи самотен конник. Той яздеше в посока, която неизбежно щеше да го срещне с нас. Щом ни забеляза, накара коня си да се отбие надясно, за да се разминем на значително разстояние. Това не можеше да не събуди подозрението ни. Джим се обади:

— Не иска да се изпречва на пътя ни. Бял е, личи си съвсем ясно и несъмнено е разбрал, че не сме индианци. Защо ли пет пари не дава за нас, драги Тим?

— Нека все пак му докажем, че на нас може да има доверие, за нас ще е полезно да научим откъде идва и дали е видял следи от команчите. И тъй, да се насочим към него!

Конникът забеляза, че искаме да се срещнем. Ако и този път направеше опит да ни избегне, това щеше да е още по-подозрително. Понеже бяхме трима, можехме да го обградим. Ето защо той прояви достатъчно разум да се примири с неизбежното и да насочи коня си към нас. Щом се приближи видях, че яздеше много хубаво животно и за мое удивление забелязах, че то беше оседлано по съвършено чужд за Америка начин. Седлото и хамутите бяха имитация на онази скъпоценна сбруя, която в Персия наричат решма. Ала това беше евтина имитация, изработена от ръка, която не е познавала добре оригинала. Но разбира се този факт не намаляваше учудването ми да видя в американския Запад персийска решма.

Ездачът беше американец. Във всеки случай той едва ли бе поръчал тази сбруя при някой местен седлар. Човекът носеше облекло типично за ловците и траперите на Запада: на гърба му висеше карабина, на колана му имаше револвер, ловджийски нож и… просто не повярвах на очите си, когато забелязах дълъг персийски ханджар, чиято дръжка изкусно бе инкрустирала със сребро. Как ли уестманът се беше сдобил с това ориенталско оръжие? Тази работа не можеше да е съвсем чиста.

Той ни поздрави навъсено и когато отвърнахме на поздрава му ще не ще спря коня си. Джим Снъфъл го попита:

— Сър, ще ни се разсърдиш ли, ако те забавим някоя и друга минута? Команчите са изпълзели от бърлогите си, а при подобни обстоятелства винаги е добре да знаеш дали местността пред теб е безопасна или не. Да не би да идваш от Бийвър Крийк?

— Да — отговори непознатият, като поизпъчи гърди и нетърпеливо размърда раменете си. — Ако искаш да научиш нещо, тогава карай по-изкъсо. Бързам.

— Няма да говоря излишно. По кой път мина до Бийвър Крийк?

— От Антилоуп Хилс все покрай Канейдиън.

— Натъкна ли се на следи от команчи?

— Не.

— Но по онези места те са предприели вече враждебни действия.

— Нищо такова не съм чул. Свърши ли вече? Трябва да тръгвам.

— Да, при толкова ясен отговор нямам какво друго да питам. Най-учтиво ти благодаря, сър, и ти желая приятно пътуване!

Двамата Снъфълси останаха доволни от получените сведения, но не и аз. Ако отначало непознатата тук сбруя и ханджарът ме бяха учудили, то прекалената припряност на непознатия ми се стори дваж по-подозрителна. Изглеждаше ми и изплашен. Не беше вероятно да е дошъл дотук чак от Антилоуп Хилс съвсем сам, както твърдеше. Ето защо, тъкмо когато се канеше да смуши коня си, аз накарах моя жребец плътно да се приближи до него и казах:

— Само една минутка още, сър! Каква е тази чудновата сбруя с която си издокарал коня си? Не съм виждал в Америка подобно нещо.

— Не те засяга! — изръмжа грубо той и обхванат от нетърпение се опита да мине край мен. Но аз се изпречих на пътя му и продължих:

— Вярно! Не ме засяга, но аз съм любопитен човек и много ми се иска да ми кажеш.

— Махни се от пътя ми! — изфуча той. — Това е мексиканска сбруя. Вече го знаеш и сега върви по дяволите с твоето любопитство!

Той вдигна коня си на задните му крака, за да се опита после да ме заобиколи. Но аз пришпорих жребеца си, накарах го да направи голям скок и след като пак се озовах близо до ездача, отвърнах:

— Лъжеш се, сър. Сбруята не е мексиканска, а персийска. Мога ли да попитам от кого имаш този особен нож дето е на колана ти?

— Не, не можеш да питаш. С какво право…

Той бе прекъснат от Джим, който укорително ми подвикна:

— Какво те прихваща! Престани да досаждаш на този джентълмен. Няма да допусна да предизвикаш някое сбиване без каквато и да било причина!

Изобщо не обърнах внимание на думите му и отново заговорих непознатия:

— Тази кама е персийски ханджар и аз настоявам да ни обясниш как си станал неин собственик. Конят който яздиш не е твой.

— Как се осмеляваш! — ревна той срещу мен. — Да ти пронижа ли главата с куршум?

— Сигурно няма да го направиш — отвърнах му най-спокойно. — Я си погледни ботушите и шпорите! Нима пасват на тези ориенталски стремена? Конят не е твой. От кого си го откраднал?

— Веднага ще ти отговоря с куршум, любопитни подлецо! Той светкавично измъкна револвера си от колана, за да го насочи срещу мен, ала аз бързо замахнах и така го ударих с юмрук в слепоочието, че той изпусна юздите и падна от другата страна на коня на земята, където остана да лежи неподвижно. Скочих от седлото, за да претърся джобовете му. Тогава Джим Снъфъл също слезе от коня, втурна се към мен, хвана ме за ръката и извика:

— The deuce, започвам да мисля, че сме взели с нас някой пладнешки разбойник! Ако не оставиш веднага човека намира, ще те просна на земята с приклада си!

Джим се опита да ме издърпа настрани, ала въпреки че напрегна всички сили не успя. Освободих се от него, изправих се и с твърд и решителен тон му отговорих:

— Юмрукът ми е по-бърз от твоя приклад, мистър Снъфъл. Олд Шетърхенд не е нито пладнешки разбойник, нито толкова наивен човек като вас. Остави ме да правя каквото съм намислил, иначе ударът ми ще те порази така, както свали и този негодник от коня!

— Но… — заекна смутено Джим, — той нищо лошо не ти е сторил!

— На мен не е, обаче други хора са си изпатили. Ще ти го докажа.

Отново се наведох и изпразних джобовете на изпадналия в безсъзнание човек без някой да ми попречи. Но в тях не намерих нищо, което да потвърди подозренията ми. Това даде повод на добрия Джим да ми отправи упрек:

— Виждаш, че си се заблудил. Нищо не намери. Не бива веднага да се нахвърляш като диво животно върху всеки непознат само защото…

— Моля те, не се горещи! — прекъснах го аз. — Съдържанието на джобовете му доказва единствено, че е уестман, но не и че този кон е негова собственост. А сега нека видим какво има в кобурите на седлото!

Отворих единия от кобурите, бръкнах вътре с ръка и измъкнах нещо, което едва ли някой уестман ще носи със себе си, а именно — малка книжка подвързана с марокен. Когато я разгърнах видях, че написаното е на персийски. На страницата, която бях отворил наслуки, прочетох следното:

 

Du yar zirak u az bada in kuhun du mani,

Faragat-i va kitab-i va gusa i caman-i!

Man in huzur bi dunya va achirat na diham;

Agarci dar pay-am uftand chaiki, anjuman-i!

 

Това беше „газела“^[5], написана в размер на стиха „мутас“, от известния „Диван на Хафис“, най-големия поет, който Персия е раждала! Нима тази книга можеше да е собственост на един обикновен скитник из саваните? Решително не! Съвсем необичайно е такъв човек да вземе да учи персийски и по време на пътуването си през земите на команчите да се занимава с поезията на Хафис!

Продължих да претърсвам кобурите и освен едно персийско хуках^[6] намерих различни други предмети, по които със сигурност можеше да се заключи, че законният собственик на коня или идваше от Ориента, или поне имаше ориенталски привички. И всичко това тук в Далечния американски Запад! Подобно обстоятелство с право ме учудваше. Дали притежателят на тези предмети не бе някой богат янки, който е пътувал през прерията след като преди време е бил в Персия или изобщо в Ориента? Ограбили са го, а може би дори са го и убили. Непременно трябваше да разбера истината.

Двамата Снъфълси стояха близо до мен (Тим също беше слязъл от коня си.) и в напрегнато очакване и несъмнено с объркани чувства гледаха какво правя. Когато извадих хукаха, Джим любопитно попита:

— Какво е пък туй чудо? Нещо като маркуч, а в краищата му има наустник и някакъв стъклен съд! Да не би да е аптекарски уред за правене на ликьори?

— Нищо подобно. Това е персийска лула за тютюн, чийто дим минава през водата в този съд.

— Димът минава през вода ли? Сигурно е върховно преживяване! Значи този мъж дето е на земята пуши с това чудо?

— Той не, а някой друг, когото трябва на всяка цена да намерим!

— Ами тази книга каква е?

— Сборник с персийски стихотворения. Изобщо почти всички предмети в кобурите са персийски.

— Ти откъде знаеш, че книгата е персийска?

— Нали мога да я чета.

— Значи… ти разбираш… персийски?

— Да.

— А Персия не се ли намира в голямата пустиня Сахара, където хората яздят на камили?

— Не е в пустинята, но не е и далеч от нея.

— Zounds!

Чу ли драги Тим?

— Йес — лаконично отвърна брат му. Двамата се спогледаха и аз не мога да кажа, че физиономиите им имаха кой знае колко умен израз.

— Тим, ти нали чу какво разправяха за Олд Шетърхенд в Джефърсън Сити?

— Сигурно съм го чул. Нали бях там, а имам и добър слух.

— Често ли е посещавал Съединените щати?

— Казваха, че е идвал тук неведнъж.

— А междувременно?

— Споменаха, че се е скитал при турците, китайците и негрите, както и там дето хората яздят камили, а от жега ти пада козината и ти се бели кожата.

— Well. A сега не забравяй, че този мистър Джърман свали непознатия от коня му с такъв юмручен удар, че му взе и акъла, и съзнанието.

— Йес.

— Той може да чете персийски, а Персия се намира до самата Сахара!

— Йес.

— А не разправяха ли, че Олд Шетърхенд разбирал езиците на всички тамошни китайци и на какви ли не мюсюлмани?

— Да, тъй било. А казват, че с мюсюлманите говорел на всички индиански диалекти.

— Well! Е сега нека те попитам, мистър Джърман, дали си бил в тези страни и разговарял ли си с тамошните джентълмени на техните езици?

— Да, бил съм там и съм разговарял на езиците им — потвърдих аз.

— Тогава вероятно ние, двамата Снъфълси, се проявихме като много големи магарета. Може би все пак старата ти гаубица да е истинският Мечкоубиец. Ще бъдеш ли така добър да ни позволиш да разгледаме и другата ти пушка?

— Нима знаете как изглежда карабина тип „Хенри“?

— Йес. Описвали са ми я с големи подробности. Веднага ще разбера тя ли е или не е.

— Поразгледайте я тогава, нямам нищо против. Извадих пушката от калъфа й и им я подадох. Започнаха да я оглеждат, а смутените им физиономии бяха за мен цяло удоволствие. Разбраха каква грешка са направили и не смееха да ме погледнат в очите.

— Драги Тим, какво ще кажеш за тази пушка? — промърмори Тим.

— Че е карабина тип „Хенри“.

— Няма никакво съмнение. А ето къде има завинтена и малка сребърна пластинка с някакво име. Можеш ли да го прочетеш?

— Йес. Олд… Ше… тър… хенд — засрича Тим.

— Точно така! А ние не му повярвахме! Дори взехме този прочут джентълмен,… за… хм, за конекрадец! Случвал ли ти се е друг път някой толкова тъп гаф?

— Не.

— И на мен не е. Трябва някак си да заличим този позор. Но… хмм,… хмм!

На Джим му беше много трудно да скрие смущението си. След като постоя минута-две с гръб към мен, той най-сетне събра сили, с рязко движение се обърна, приближи се и каза:

— Сър, ние се държахме като най-големите глупаци каквито може да има по тази стара хубава прерия, но според всичко, което сме слушали за теб, навярно няма дълго да ни се сърдиш. Смей ни се колкото искаш, но когато ти мине смехът забрави тази неприятна грешка!

— Значи вече ми вярвате, че съм Олд Шетърхенд?

— Йес — кимна Тим, а брат му, проявявайки необичайна словоохотливост, заяви:

— Разбира се, че ти вярваме. Дори можем да се закълнем в това, а ако сега дойде някой и се усъмни в думите ти, ще получи от нас в тялото си толкова много куршуми, че ще стане прозрачен като едро сито. Все още ли нямаш нищо против да продължим заедно?

— Не, ще яздим тримата докъдето пътят ни съвпада. А сега да обърнем внимание на този непознат! Виждам, че вече се размърда. Но нека най-напред се погрижим да не помисли за бягство.

Разполагахме с достатъчно ремъци и с тях вързахме човека така, че не можеше да се изправи. Ако до преди малко двамата Снъфълси бяха срещу мен, сега вече започнаха да ми помагат с най-голяма готовност.

Пленникът постепенно идваше на себе си. Опита се да стане, но не успя. Това напълно възвърна съзнанието му. Забеляза, че стоим пред него, втренчи погледа си за броени секунди в нас, а после, след като осъзна случилото се, напрегна всички сили да разкъса ремъците. Понеже опитът му остана без резултат, той ми крясна:

— Как смееш?! Първо ме удряш по главата, а после ми връзваш ръцете и краката. Какво съм ти направил? Трябва да си вървя и настоявам да ме развържеш!

— Вярвам, че ти се иска бързо да изчезнеш — отвърнах му аз. — Може да се очаква, че преследвачите ти скоро ще се появят тук.

— Добре, че го знаеш! — отвърна човекът съвсем противно на моето очакване.

— И тъй, бързо ме освобождавайте и гледайте и вие да офейкате!

— Не виждам каква причина имаме за това!

— Най-настоятелната каквато може да съществува — команчите!

— Pshaw! Ти взе да пееш съвсем друга песен. Нали преди малко твърдеше, че нито си ги видял, нито си ги чул.

— Защото нямаше нужда да ви бера грижата. Но не ме ли пуснете, ще загинете заедно с мен. Може би над шейсет воини идват насам.

— Добре! Но първо ми се ще да науча още нещо от теб.

— Развържи ме! Иначе няма да ти отговарям.

— Точно обратното: няма да те развържа преди да науча онова, което искам да знам.

— Но изгубеното време ще донесе на всички ни сигурна гибел!

Той започна да ме ругае, използвайки какви ли не обидни хули и прозвища. Но щом видя, че това не ми прави никакво впечатление непознатият се обърна към Джим и Тим. Когато и този ход не му помогна, той злобно процеди през зъби:

— Добре тогава, казвай какво искаш да знаеш!

— На кого са конят и ханджарът?

— Глупав въпрос! Мои са, разбира се!

— А книгата?

— И тя също.

— Какво пише в нея?

— Водил съм си различни бележки.

— Но написаното не е на английски!

— Не е, това е стенография.

— Не се мъчи да ме лъжеш! Това е персийски. Откраднал си коня. Ако си искрен и аз ще проявя снизхождение към теб. Но настояваш ли на лъжите си, тогава ще оставя собственикът на коня да те накаже според закона на саваната. Сигурно добре знаеш, че конекрадството се наказва със смърт.

— Не ме разсмивай! Как може човек да открадне собствения си кон! Не се опитвай да разиграваш с мен подобна комедия! Вече прозрях намеренията ви — самите вие сте разбойници и под предлог, че съм откраднал коня искате да ми го отнемете!

Въпреки нахалството му запазих самообладание. Но доблестният Джим Снъфъл бе така възмутен, че се приближи до него със свити юмруци и го заплаши:

— Мерзавецо, ние ли сме разбойници? Повториш ли го още веднъж така ще ти нашаря гърба, че кожата ти ще смъкна! Ние разбойници! Знай, че хората ни наричат двамата Снъфълси!

— А-а, вие ли сте? Тогава още повече се учудвам, че се отнасяте с мен по такъв начин. Развържете ме и с помощта на този стенографски бележник ще ви докажа, че съм законният собственик на коня и на всички други предмети.

— Да ни се представя една персийска стихосбирка за стенографски бележник е върховно преживяване! Но за щастие тук е този джентълмен, който разбира персийски и може да чете написаното в книгата.

— Лъжи, лъжи и пак лъжи! Как ли пък не, този смачканяк в сини ленени парцали ще ни научи да четем персийски! Чиста измама!

— Смачканяк в сини парцали ли? Негоднико, бъди по-учтив към него! Той е Олд Шетърхенд.

— Този палячо бил Олд Шетърхенд? Ха-ха-ха-ха! Непознатият се разсмя от все сърце. Джим така се разгневи, че вдигна крак, за да го ритне, но аз го избутах назад и му казах:

— Мистър Снъфъл, не се ядосвай заради такъв тип! Няма защо да си хабим повече думите, а ще му покажем, че признанието му изобщо не ни е нужно.

— Само така, сър! Нали го свали с юмрука си от коня! Ето ти едно доказателство. Но тук лежи и Мечкоубиеца заедно с карабината „Хенри“. Който все още се съмнява, е побъркан! И тъй, какво предлагаш?

Очите на пленника потърсиха двете пушки, а после се спряха на мен. Той започна да проумява колко е безсмислено да отрича. Престорих се, че не забелязвам промяната в него и отвърнах на въпроса на Снъфъл:

— Ще го завържем върху коня и заедно с него ще тръгнем обратно по дирята му. Така бързо ще се разбере къде и как е плячкосал всичко и също тъй бързо ще му доставим удоволствието да чуе как разговарям на персийски със собственика на коня.

Гъста руменина покри лицето на пленника. Изглежда правилна беше догадката ми, че ставаше дума за истински персиец или поне за човек, който знаеше персийски.

Постъпихме както бях предложил. Върнахме предметите в кобурите на седлото, вдигнахме пленника на коня и здраво го вързахме. Двамата Снъфълси получиха оръжията му с изключение на ханджара, който затъкнах в колана си. После се метнахме на жребците й се отправихме към Бийвър Крийк. Яздех начело, а зад мен следваха Джим и Тим обградили непознатия от двете му страни.

Задачата ни не беше безопасна. Когато преди малко говореше за команчите думите на този съмнителен тип не звучаха като някаква безпочвена измислица. В тях можеше да има и известна доза истина и ето защо се налагаше да бъдем безкрайно предпазливи. В откритата савана още отдалеч се забелязваше всяка предстояща среща. Но когато по-късно се появиха храсти и дървета, за по-голяма сигурност аз взех известен аванс пред другите, за да мога в случай на нужда своевременно да ги предупредя. От една страна, трябваше да внимавам да не изгубя следите пред нас, а от друга, трябваше да напрягам слух и зрение да не би отнякъде да ни изненада някой неприятел. Всичко това намаляваше скоростта ни при все че се налагаше да бързаме, защото ако човекът на когото бе откраднат конят се намираше в опасност, то всяко забавяне можеше да се окаже съдбоносно за него.

За щастие стигнахме до Бийвър Крийк без каквито и да било инциденти още преди да изминат споменатите два часа. На това място реката беше плитка. Следите излизаха от нея на отсамния бряг, но по отсрещната страна не се виждаха да навлизат във водата.

— Ама че досадна работа! Какво ще правим сега? — обади се Джим. — Този тип ще трябва да ни каже откъде е минал. Ще го принудим.

Скришом хвърлих бърз поглед към пленника и забелязах доволния израз, който се плъзна по лицето му. Той предполагаше, че вече сме изгубили дирята му и това му даде нова надежда. Но се лъжеше, понеже нямаше нищо по-лесно от това отново да я намерим. Несъмнено беше навлязъл в реката от отсрещния й бряг, само се питах дали бе станало по-нагоре или по-надолу от мястото където бяхме спрели. Сигурно беше пресякъл водите й косо. А може би дори известно време беше яздил по, речното корито и едва по-късно се бе изкачил на брега. Скочих от седлото и навлязох бавно във водата, за да не я размътя. Тя беше бистра и дълбока не повече от метър, тъй че ясно виждах дъното й. Нагоре по течението й не забелязах нищо, обаче щом тръгнах надолу открих доста ясни отпечатъци от конски копита. Беглецът се беше приближил, изкачвайки се срещу течението и за да прикрие следите си, беше изминал значително разстояние във водата. Мястото откъдето бе навлязъл в реката се намираше на около двеста крачки от брега, където в момента стояха двамата Снъфълси с пленника.

Тъй като те гледаха към мен, аз им махнах с ръка да дойдат и да доведат коня ми.

Лицето на пленника беше помръкнало. Явно, че отново бе загубил надежда. Той гледаше замислено пред себе си. Разбрах, че се колебаеше и нещо обмисляше.

Отначало следата водеше надолу по речния бряг, а после се отклоняваше от него под почти прав ъгъл и навлизаше сред доста гъсти храсталаци и гора. След това тя свръщаше наляво, продължаваше до неголям поток и там се губеше. На отсрещния бряг имаше открито място, където тревата беше изпогазена. Аз слязох от коня и огледах дъното на потока. Там се виждаха отпечатъци от конски копита.

— Както изглежда отсреща са бивакували ездачи. Не си ли на същото мнение, драги Тим? — попита Джим Снъфъл своя брат.

— Йес — потвърди той.

— За нас е много важно да разберем кой се е намирал тук преди два часа — обадих се аз.

— Преди два часа ли? Но ти сигурно си забелязал, че тревата здравата е изпогазена. Предполагам, че на това място някой е прекарал цялата нощ!

— И аз мисля така.

— Е, добре! Но при такива обстоятелства тревата не се изправя тъй бързо, както когато е била тъпкана само кратко време. Ето защо смятам, че туй място е изоставено преди повече от два часа.

— Съвършено вярно. Но както изглежда не си забелязал всичко. След като лагеруващите тук още от снощи хора са напуснали бивака, са дошли други, а те са си тръгнали едва преди два часа.

— Значи си на мнение, че си имаме работа с две различни групи, така ли?

— Естествено.

— Тогава зрението ти е по-остро от моето. Ще бъдеш ли тъй добър малко да помогнеш на моите по-слаби очи?

— С удоволствие. Но първо ми се ще да прехвърля потока. Засега останете тук, за да не заличите следите, които искам да разчета.

Прескочих тясното поточе и започнах да претърсвам изоставения бивак. Когато свърших, извиках моя жребец и тримата ездачи го последваха.

— Може ли и ние двамата с Тим да се поогледаме? — попита Джим.

— Много ми се иска да видя дали ще успеем да разчетем дирите по същия начин като теб. За нас ще е върховно преживяване.

— Нямам нищо против — казах аз.

Двамата скочиха от седлата и започнаха внимателно да се взират в оставените следи. При това те тихо разменяха мисли и предположения и изглежда стигнаха до общ извод. По едно време Джим се обади:

— Щом Олд Шетърхенд казва, че си имаме работа с две различни групи хора, тогава наистина трябва да е така. Ала ние различихме само една група. Къде е другата?

— По петите на първата.

— Но няма следи от нея, сър! Не ги виждаме.

— А си личат толкова ясно пред вас. Откъде са дошли бивакувалите тук хора и в каква посока са си тръгнали?

— Дошли са право от юг, а после са продължили на запад. Дирята им е достатъчно ясна, а и друга няма.

— Но я обърнете повече внимание на необикновения ъгъл, който образуват двете дири! Твърде невероятно е опитни уестмани да тръгнат по толкова заобиколен път! Оттук са поели право на запад и би трябвало да се очаква, че са дошли от изток.

— Well. Но нали виждаш, че са пристигнали от юг.

— Тези следи изобщо не са оставени от тях. Я погледнете на изток! Нищо ли не забелязвате там?

Джим отмести поглед към указаната от мен посока и рече:

— Чакай, досетих се! Май там през тревата минава малко по-тъмна черта. Едва се вижда, но все още може да се различи. Сигурно е дирята от онези хора, които вчера са пренощували на това място. След толкова дълго време тревата отново се е изправила.

— Да, вече си по вярната следа, мистър Джим Снъфъл.

— Ами южната диря?

— Оставена е от по-голяма група ездачи, дошли от юг, които несъмнено са имали намерение да продължат на север. Но когато са открили този бивак, те са свърнали наляво, за да поемат по петите на първата група.

— Да, сър, така е.

— Но какъв е бил първият отряд и що за хора е имало във втория? — опитах се да изпитам неговата проницателност.

— Първият отряд е бил от бели, а вторият от индианци.

— Какви основания имаш за подобно твърдение?

— Две. Първо, вторият отряд се е състоял най-малко от шейсет ездачи и тъй като не е вероятно по тези места да са се събрали толкова много бели, може да се предположи, че става дума за индианци. И второ, конете им не са били подковани, както сигурно ще забележиш, ако огледаш дирята по-внимателно. А толкова много неподковани коне могат да бъдат яздени само от червенокожи.

— Тук си прав, но защо мислиш, че първият отряд се състои от бели?

— Защото в оставените следи си личат подковите на конете и защото нашият пленник, който също е бял, е яздил заедно с тези хора.

Прав си, мистър Джим, само че той ще го отрече.

— В такъв случай ще сме принудени да предположим, че е от индианския отряд, а тогава с него ще трябва да си поговорят ножовете ни.

Аз също бях убеден, че пленникът ни е от отряда на белите и по някаква причина, воден от подли намерения, се е отделил от тях. Но така или иначе в момента бях много доволен, че Джим го свързваше с червенокожите. Това сигурно щеше да засили тревогата му. И резултатът не закъсня. Негодникът побърза да ни увери:

— Лъжеш се, мистър Джим Снъфъл. Бягах точно от тези индианци.

— Няма да се оставим да ни пратиш за зелен хайвер.

— След като размислих стигнах до извода, че за мен ще е по-добре да ви кажа истината.

— И умно ще постъпиш — обърнах се към него, — защото нямаме намерение да се хващаме на лъжите ти: Скоро ще догоним индианците, а после ще говорим и с белите с които с яздил човека, когото си обрал. Ще ви изправим двамата очи в очи.

— Спокойно можете да го направите. Не съм искал да го обера.

— Ами! Нима този кон и всичките други вещи не са негова собственост?

— Да, негови са.

— Да не би да ти е дал коня си на заем?

— Точно така беше. Даде ми го временно. Вече ще бъда искрен към теб и ако ме изслушаш ще направиш добра услуга не само на мен, но и на себе си, понеже както разбирам се каниш да яздиш подир червенокожите.

— Добре, но не се опитвай пак да ни лъготиш! Как се казваш?

— Името ми е Пъркинс. Заедно с други двама уестмани бях нает от един бял, за да го преведем през планините. Конят е негов.

— Какъв е този човек?

— Не знаем съвсем точно. Тон не говори много. Каза ни да го наричаме мистър Джафар.

— Джафар ли? Ха! Говори ли английски?

— Горе-долу можем да се разбираме.

— Сам ли е?

— Придружават го двама английски слуги, които е наел още в Лондон.

— Не си ли научил произхода му?

— Не. Характерът и маниерите на мистър Джафар са такива, че някак не върви да го разпитваме за личния му живот.

— Но сигурно с заможен, а?

— Да, има два товарни коня и ни заплаща добре. Мисля, че не е християнин.

— Откъде вадиш това заключение?.

— Оттам, че всеки ден се моли пет пъти по твърде странен начин и то на език, който не разбираме.

— А служи ли си и с килимче върху което да коленичи?

— Да, има едно одеяло на което по време на молитва ту стои, ту коленичи, ту лежи.

— Как се облича?

— Също като нас само, дето на главата си носи шапка от агнешка кожа. Косата му е черна, а провисналите му мустаци са извънредно гъсти и дълги.

— Приблизително на каква възраст е?

— На около трийсетина години.

— Вероятно е персиец, но не мога да си обясня как е попаднал в Америка и то в Дивия запад. Накъде е тръгнал?

— За Сан Франциско. Ние трябва да го придружим до Санта Фе, а там той ще, наеме други водачи. Сега вярваш ли ми, мистър Шетърхенд.

— Последните ти сведения изглеждат верни. Кажи ми също тъй откровено защо избяга от спътниците си.

Очевидно на Пъркинс не му беше лесно да признае истината. Но той добре разбираше, че с отричане нищо нямаше да спечели и затова отговори:

— Причината е във внезапното появяване на индианците. Бяха толкова наблизо, че загубих самообладание и мислех само как да спася кожата си.

— Но нали вече сте били напуснали това място!

— Да, обаче ми се наложи да се върна. Преди малко ти съвсем вярно отгатна, че сме дошли дотук от изток. Разположихме се на бивак, а тази сутрин в ранни зори продължихме. След около час мистър Джафар забеляза, че му е изчезнала камата, която ти нарече ханджар. Сигурно бяхме забравили оръжието тук. Той самият поиска да се върне, за да го потърси, но понеже не познава Запада и лесно можеше да се заблуди, ние му предложихме някой от нас да препусне обратно и да го донесе. Джафар се съгласи и ми даде коня си, защото той е най-бърз от нашите животни. Просто ми го зае, за да не бъде принуден да ме чака толкова дълго.

— Продължавай! Значи се върна дотук и намери ханджара, така ли?

— Да. Лежеше на земята ей тук, под този нисък храст, така скрит от клоните, че на тръгване не сме го забелязали. Слязох от седлото, наведох се и го вдигнах. Когато се изправих погледът ми неволно се насочи между храстите на юг и за мой ужас видях оттам да се задава отряд от над шейсет команчи. Всички бяха намазали лицата си с бойните цветове и забележеха ли ме, очакваше ме сигурна смърт. Храсталаците ме прикриваха. Не биваше да излизам от тях и ето защо поведох коня за юздата и бързо прекосих потока, по чието дъно следите не можеха да се видят толкова лесно.

— Значи си офейкал на север, вместо да последваш спътниците си в западна посока и да ги предупредиш.

— Да, наистина извърших тази грешка, обаче червенокожите така ме изплашиха, че мога да бъде извинен.

— Не мисля, че това може да ти послужи за извинение. Животът на чужденеца е поверен в твоите ръце, защото си му водач. Трябвало е по най-бързия възможен начин да се върнеш и да го предупредиш.

— Нямаше как. Команчите щяха да ме видят.

— Глупости! На първо време си имал чудесно прикритие тук, в гората, а после, след някоя и друга минута, е било необходимо само да се върнеш по собствените си следи.

— Да, така е — подкрепи ме Джим Снъфъл. — Може би междувременно онези клетници са били нападнати и пречукани. Не си ли на същото мнение, драги Тим?

— Йес — кимна брат му.

Пъркинс смутено заби поглед в земята. Изглежда разбираше, че сме прави и след малко направи последен опит да се извини:

— Сигурно положението не е чак толкова лошо, защото мисля, че спътниците ми своевременно са забелязали индианците и са се скрили.

— Нямаш ни най-малко основание за подобно предположение — отвърнах аз. — Даже и да е както казваш, нали дирята остава пред очите на команчите и те набързо ще открият скривалището им. Светъл ден е. Ти искаше да се оправдаеш, но постигна тъкмо обратното. Вярно, че конекрадецът си остава крадец, но човек би могъл да има известно уважение към него поне заради дързостта му. Но скаут, постъпил толкова подло и страхливо като теб, буди само презрение. Нека видим дали все още е възможно да спасим хората! Тръгваме по петите на червенокожите. Идвате с мен, нали мистър Джим?

— Как можеш да задаваш подобни въпроси! Двамата Снъфълси с радост са винаги там, където става дума да се измъкнат хора от трудно и опасно положение. Не си ли на същото мнение, драги Тим?

— Йес — заяви брат му. — Бързо да се промъкнем зад гърба им, иначе клетниците са загубени!

— Но мистър Шетърхенд, я ми кажи смяташ ли, че Пъркинс не ни лъже!

— Мисля, че можем да му вярваме, понеже, ако се беше осмелил пак да ни излъже, с него щеше да е свършено. И тъй, напред! Тук загубихме твърде много време.

Метнахме се на седлата и водени от следите поехме на запад. Но дирята на белите около бивака бе толкова изпогазена от индианците, че не можеше вече да се различи. Надявах се нейде по пътя да се натъкнем на по-ясни отпечатъци. След известно време очакването ми се сбъдна и то когато стигнахме до едно място, където червенокожите бяха спирали. Дръпнахме поводите на конете си и Джим Снъфъл каза:

— Тук са правили съвещание. Ех, да знаехме какво са решили!

— Аз знам — заявих уверено. — Уточнявали са броя на преследваните от тях бели.

— Тъй ли мислиш? Защо?

— Дотук те са яздили по самата диря оставена от белите, но на това място са се дръпнали настрани и двама от тях са слезли от конете, за да я разгледат. Тъй като точно тук са внимавали много да не заличат следите на белите, те и за нас са се запазили съвсем ясно и сега ще проверя дали можем да имаме доверие на казаното от Пъркинс.

Скочих на земята и огледах отпечатъците. Трудно беше човек да стигне до някакво сигурно заключение, понеже червенокожите бяха запазили непокътната дирята само на късо разстояние, а за мен бе много важно да открия следите от самотен кон, поел в обратна посока. След по-продължително търсене, измерване и сравняване успях да стигна до желания резултат. Намерих един-единствен отпечатък от копито, обърнат в обратна посока, а и той беше толкова лек и неясен, че само аз можех да го открия и то защото Пъркинс ни беше уверил, че се е върнал. Следователно, той беше казал истината. Но аз трябваше да се съобразявам и с това, че индианците също са забелязали този отпечатък. В такъв случай те непременно бяха изпратили съгледвачи, за да разберат къде е останал самотният ездач. Но тогава ние отдавна щяхме да се натъкнем на тях, или най-малкото щяхме да открием следите им. Но тъй като не се бе случило нито едното, нито другото, на първо време смятах, че нямаше защо чак толкова да се безпокоим заради индианците.