Карл Май
Жълтоликия (1)

Първа глава
Халеф в опасност

Пътуването ни вече приключваше, но, изглежда, краят му щеше да е най-труден. Отчасти заради тежкия терен, защото пред себе си имахме планини, скали, долини, клисури, вековни гори и блата, а, от друга страна, събитията ни приближаваха към развръзка, при която сигурно ни предстояха много по-големи изпитания и опасности, отколкото досега.

Нашият водач, Исрад, се оказа занимателен събеседник. Разказваше ни интересни събития от живота си и правеше весели описания на страната и хората, така че не усетихме как мина времето.

Всъщност равнината Мустафа се намира на левия бряг на Вардар, откъдето бяхме дошли. От дясната страна, по която яздехме, теренът ставаше стръмен, но земята все още беше плодородна. Минавахме край памукови и тютюневи поля и виждахме лимонови насаждения. Но Исрад ни каза, че скоро тази гледка щяла да свърши и ще минем от другата страна на Треска, където местностите били „мерали“.

За да разбере човек какво означава тази дума, трябва да си спомни, че земите на Османската империя са разделени на пет различни категории. Първата категория е мирие. Това ще рече държавни имоти, към които, разбира се, се числят неплодородни земи. После следват вакъф — собствеността на благотворителните сдружения. Към тях спадат всички земи, чиито притежатели умират, без да оставят след себе си непосредствени наследници. Третата категория обхваща мюлка, т.е. частните собственици. Титлите на притежателите по правило не се определят въз основа на някакво точно измерване като при нас, а по приблизителна преценка. За всяка смяна на собствеността, тоест покупка, е необходимо разрешение от управата, което при тамошните отношения е възможно само с подкупване на съответните чиновници. Мюлкът е подложен на злоупотреби, които възникват при повишаването на данъците. Така например в земеделското стопанство се изисква натурален десятък. Арендаторите обаче обикновено отлагат събирането на този десятък дотогава, докато плодовете бъдат изложени на заплахата от гниене и стопанинът предложи много повече от десет на сто, за да може да спаси печалбата от реколтата. Към следващата категория, наречена метруке, спадат пътищата, обществените места и общинските имоти. Обикновено пътищата се намират в толкова окаяно състояние, че това е една от основните причини за стопанската нищета на страната. Последната категория се нарича мера и обединява в себе си всички запустели и неплодородни земи. Това имаше предвид водачът ни, като каза „мерали“.

Трябваше да изкачим две-три възвишения на терена, за да стигнем до платото, което на запад стръмно се спуска към бреговете на Треска. Там минахме през няколко села.

Понеже знаехме, че Исрад ще ни води напряко, не полагах усилия да търся следите на Суеф. Това нямаше да ни донесе никаква полза, само щеше да забави ездата ни. След като бяхме на път вече от около четири часа, навлязохме в една рядка гора, чиито дървета бяха надалеч едно от друго. Там попаднахме на следите на самотен конник, които идваха отляво на нашата посока. Разгледах ги, без да слизам от седлото. Предположих, че са следите на Суеф, още повече че конят бе препускал с широки крачки, от което можеше да се направи извод, че ездачът много е бързал. Тъй като следата продължаваше в нашата посока, я следвахме, докато след известно време отдясно не се присъедини още една, оставена от повече копита.

Тогава слязох от седлото. Що-годе опитен човек лесно би могъл да разбере от колко коня е оставена тази следа, особено ако те не са чак толкова много. Видях, Че са били петима ездачи, тоест вероятно бяха търсените от нас. От вече оронените краища на отпечатъците от копитата разбрах, че тези хора бяха минали оттук преди около седем часа.

При такава преценка трябва да се вземат предвид много неща: какво е времето, видът на почвата, дали е мека или твърда, песъчлива или глинеста, дали е гола или обрасла с растителност, а може би покрита с тънък слой листа. Необходимо е да се обръща внимание на движението на въздуха и дневната топлина, понеже слънцето и вятърът бързо изсушават въздуха, така че очертанията се напукват по-бързо, отколкото ако е студено и тихо. Неопитният човек лесно би могъл да се заблуди при такава преценка.

Продължихме да яздим по следите. След известно време гората свърши и отново излязохме на открито. Един по-лош път пресичаше нашата посока и видяхме, че дирите се отклоняват надясно, за да следват тази пътека. Слязох и извадих далекогледа си, за да проверя дали бих могъл да открия някое селище, предмет или селски двор, заради които ездачите се бяха отклонили в тази посока. Но не видях нищо.

— Какво ще правим, сихди? — попита Халеф. — Ще продължим да вървим по следата или ще следваме Исрад.

— Аз съм за второто. — Тези хора са се отклонили за малко и по-късно отново ще се насочат насам. Знаем накъде са тръгнали и ще побързаме и ние да идем там. Така че напред, както досега!

Понечих да подкарам коня си, но Исрад каза:

— Може би все пак е по-добре да ги последваме, ефенди. Отвъд вдясно се простира един имот, който оттук не можем да видим. В него се намира малък чифлик, където мъжете, които преследваме, сигурно ще се отбият.

— Какво бихме могли да научим там? Те не биха се бавили дълго, а само ще помолят за глътка вода и хапка хляб. В никакъв случай не може да се допусне, че биха били особено общителни с живеещите там хора. Хайде да продължим ездата си!

Но съвсем скоро мнението ми се промени. Следите идваха отдясно и дори като хвърлих само бегъл поглед към тях, забелязах, че са доста пресни. Затова отново слязох да ги огледам по-внимателно и установих, че са от около преди два часа. Значи ездачите се бяха бавили в споменатия селски имот около пет часа. Трябваше да разбера каква е била причината за това. Смушкахме конете и завихме надясно, за да потърсим къщата.

Не беше далеч. Скоро стигнахме до мястото, където теренът се спускаше към една долина, през която течеше поток. Там долу имаше тучно пасище и хубави ниви. Въпреки това къщата създаваше впечатление за бедност. Видяхме, че пред вратата стои един човек. Като ни забеляза, той изчезна в къщата и затвори вратата зад себе си.

— Ефенди, изглежда, този селянин не иска и да знае за нас — каза Оско.

— Сигурно ще ни позволи да го заговорим. Предполагам, че се е изплашил, защото нашите добри приятели по навик са се отнесли с него лошо. Не го ли познаваш случайно, Исрад?

— Виждал съм го, но не знам името му — отвърна спътникът ми. — Не знам дали той ме познава, понеже досега не съм ходил при него.

Като стигнахме до портата, видяхме, че е заключена. Почукахме, но не получихме отговор. Отправих се към задната част на къщата, където също имаше врата, но и тя беше залостена. Като започнахме да чукаме по-силно и да викаме по-високо, един от затворените капаци на прозорците се отвори и се показа цевта на пушка. Един глас извика:

— Измитайте се, негодници! Ако не престанете да вдигате шум, ще стрелям!

— По-спокойно, по-спокойно — отвърнах аз, приближавайки се толкова близо до прозореца, че можех да хвана с ръка цевта на пушката. — Не сме негодници и не идваме с враждебни намерения.

— Същото казваха и другите. Повече не отварям вратата си на непознати.

— Може би познаваш този тук — отвърнах аз и махнах на Исрад да дойде.

Щом селянинът видя младия мъж, бавно свали оръжието и каза:

— Но това е Исрад!

— Да, аз съм — потвърди Исрад. — И мен ли смяташ за безделник?

— Не, ти си почтен човек.

— Тези мъже тук също са почтени. Те преследват хората, които са били при теб, и искат да се осведомят какво са искали ония негодници.

— Вярвам ти и ще отворя портата.

Той го направи. Като излезе при нас, разбрах, че този дребен, слабоват, гледащ изплашено човек, не би могъл да вдъхне респект у хора като двамата аладжи. Вероятно не ни вярваше напълно, защото продължаваше да държи пушката в ръката си. Той извика по посока на къщата:

— Майко, ела ги виж!

Една прегърбена от възрастта жена се приближи, подпирайки се на бастун, и ни огледа. На пояса й висеше молитвена броеница. Затова казах:

— Хазрети Иса Крист илахи вар, анаднъм! (Слава на Исуса Христа, майчице!) Бизи капундан ковиорму сън? (Ще ни прогониш ли от вратата си?)

По сбръчканото й лице премина любезна усмивка и тя отговори:

— Ефенди, ти си християнин? Но понякога те са най-лошите! Твоето лице обаче е добро. Нищо лошо ли няма да ни сторите?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава сте добре дошли. Слезте от конете и елате при нас!

— Позволи ни да останем на седлата, защото бързо трябва да продължим пътя си. Преди това обаче бих искал да разбера какво са искали от вас тези шестима ездачи.

— Отначало бяха само петима. Шестият пристигна по-късно. Слязоха от седлата и заведоха конете си без наше разрешение в йонджа тарласъ на ливадата с детелина, въпреки че имаше достатъчно трева. Конете изпотъпкаха хубавата ни ливада. Поискахме да ни обезщетят за нанесените вреди, понеже сме бедни. Но още на първата дума те вдигнаха камшиците и трябваше да замълчим.

— Защо всъщност се отбиха точно при вас? Наложило се е да заобиколят, за да дойдат до къщата ви.

— Единият от тях не се чувстваше добре. Ръката му беше ранена и много го болеше. Махнаха му превръзката и му охладиха раната с вода. Това продължи няколко часа и докато единият от тях се занимаваше с болния, останалите вземаха от къщата всичко, което им харесаше. Изядоха ни месото и другите хранителни запаси. Сина ми и снахата затвориха на тавана и махнаха стълбата, за да не могат двамата да слязат долу.

— А ти къде беше? — попитах аз старицата.

— Аз ли? — отговори тя, като лукаво ми намигна. — Престорих се на глуха. За стара жена лесно би могло да се повярва. Така можех да остана в стаята и да слушам, какво си говорят.

— За какво си приказваха?

— За някой си Кара Бен Немзи, който трябвало да умре заедно със спътниците си.

— Аз съм този човек. Какво друго?

— Говориха за Джемал, конакчията при Треска, където щели да отседнат тази вечер, и за някакъв въглищар, чието име забравих.

— Не се ли казва Шарка?

— Да, да, утре ще бъдат при него. Говориха и за някакъв Жълтолик, с когото щели в Кара… кара… — не мога да си спомня как беше името…

— Каранирван ли?

— Да, с когото щели да се срещнат в Каранирван хан.

— А знаете ли къде се намира той?

— Не, и те нищо не споменаха. Но говореха за някакъв побратим, който щял да се срещне там с единия от вас. Назоваха и името, но за съжаление не мога да си го спомня.

— Да не би да е Хамд ал Амасат?

— Да, така се казваше. Но, ефенди, ти знаеш повече от мен!

— Вече знам много неща и с въпросите си само искам да се убедя, че не греша.

— Говореха, че в този Каранирван хан е затворен един търговец, от когото искали да получат пари. Но му се надсмиваха, защото дори и когато платял тези пари, пак нямало да го освободят. Смятат да го изнудват, докато му отнемат всичко, а после щели да го убият.

— Ах! Предполагах, че има нещо такова. Как се е озовал този търговец в Каранирван хан?

— Хамд ал Амасат, чието име ти спомена, го е подмамил.

— Не казаха ли как се казва търговецът?

— Беше чуждо име, затова не можах да го запомня, освен това и много ме беше страх.

— Не беше ли Галингре?

— Да, да, така се казваше, съвсем точно си спомням.

— Издадоха ли нещо друго за плановете си негодниците?

— Не, защото дойде шестият ездач. Той е шивач кърпач и разправяше за враговете, заради които паднал във Вардар. Сега знам, че вие сте тези врагове. Накараха ме да запаля голям огън, за да изсуши той дрехите си. А тъй като и старецът не беше готов с превръзката на раната си, останаха при нас по-дълго. Този, шестият, разказа за бастонадата, която получил. Трудно му беше да върви и на краката си вместо обувки беше увил парцали, натъркани с говежда лой. Трябваше да му донеса нови парцали и понеже нямах лой, те убиха козата ни, за да вземат мас от нея. Не е ли това позорна жестокост?

— Наистина. Колко струваше козата?

— Сигурно около петдесет пиастъра.

— Моят спътник Хаджи Халеф Омар ще ги подари петдесет пиастъра.

Халеф веднага извади кесията и му подаде половинфунтова монета.

— Ефенди — попита старецът смаяно, — да не би да искаш да заплатиш щетите, които са причинили твоите врагове?

— Не, това не мога да направя, защото не притежавам богатството на падишаха, но за козата можем да ти предложим обезщетение. Вземи парите!

— Радвам се, че ти се доверих и не затворих за теб къщата и устата си. Благословено да е идването ви, да е благословено и тръгването ви. Благословена да е всяка ваша крачка и всичко, което правите!

Сбогувахме се с хората, които дълго продължиха да викат след нас благодарствените си думи, и се върнахме на мястото, от което се бяхме отклонили от първоначалната си посока.

Най-напред продължихме да яздим на открито, като само тук-там се виждаше по някое дърво. Разговорливият ни в началото водач сега беше станал замислен. Като го попитах за причината, той отвърна:

— Ефенди, не предполагах, че опасността, в която се намирате, е толкова голяма. Сега разбирам в какво затруднено положение сте. Това ме тревожи. Ако враговете ви неочаквано ви нападнат от засада, с вас ще е свършено.

— Не вярвам. Ще се отбраняваме.

— Но ти нямаш никаква представа с каква точност мятат тук чакана и никой не е в състояние да отклони добре хвърлен чакан.

— Познавам един човек, който може да се справи — отвърнах аз.

— Не вярвам. Кой би могъл да бъде?

— Аз самият.

— О! — засмя се Исрад, като ме погледна изкосо. — Шегуваш се, нали?

— Не, говоря съвсем сериозно. Човекът беше решил да ме убие.

— Не разбирам. Сигурно не е умеел да си служи с чакана. Иди в планините и там ще видиш истински майстори на това страшно оръжие. Накарай някой скипетар или миридит да ти покаже как се хвърля брадвата и ще се учудиш.

— Човекът, с когото си имах работа, беше скипетар, дори миридит.

Той поклати недоверчиво глава и продължи:

— Щом си успял да отклониш чакана му, той е бил обезоръжен и ти си го победил, нали?

— Да. Наистина беше в мои ръце, но аз му подарих живота. Затова той ми даде брадвата си, която виждаш затъкната в пояса ми.

— Тайно се възхищавах от този чакан. Много е хубав и мислех, че си го купил някъде, за да изглеждаш съвсем войнствен. Но все пак в твоите ръце той е безполезен, защото не умееш да го хвърляш. Или вече си се упражнявал в това изкуство?

— Да, но не с чакан, а с друг вид брадви.

— И къде беше това?

— Далеч оттук, в Америка, където има диви народи, чието любимо оръжие е брадвата. При тях придобих тази сръчност. Там бойната брадва се нарича томахавка.

— Но един дивак изобщо не може да се сравнява с който и да е миридит!

— Тъкмо обратното. Не вярвам, че един скипетар може да хвърля така сръчно чакан, както индианецът томахавката си. Чаканът се хвърля по права линия, а томахавката в дъга.

— Нима някой наистина е в състояние да направи подобно нещо?

— Всеки червенокож воин го умее, аз също. Бузите му се изчервиха, а очите му заблестяха. Той спря коня си, като застана напречно пред моя, така че принуди и мен да спра, и каза:

— Прощавай, ефенди, че съм толкова припрян. Какво съм аз в сравнение с теб! Но въпреки това ми е трудно да повярвам на думите ти. Ще ти призная, че и аз хвърлям чакан и съм готов да се меря с всеки. Затова знам колко години упражнение са необходими, докато човек стане майстор на такова оръжие. За съжаление не нося моята брадва.

— Наистина досега не съм хвърлял чакан — гласеше моят отговор, — но мисля, че дори първия и втория път да не улуча целта, то при третото хвърляне ще успея.

— О, ефенди, не се заблуждавай!

— Не се заблуждавам и ще хвърля брадвата по-изкусно от теб.

— Така ли?

— Като го мятам, оръжието лети известно време към земята, после се издига, описва дъга и улучва точно там, където искам.

— Това е невъзможно!

— Наистина става така.

— Ефенди, хващам се за думите ти. Ако имах повече пари в себе си, щях да се обзаложа с теб.

Исрад слезе от коня си. Беше обхванат от такава възбуда, че истински се забавлявах.

— Клетият човек! — каза Халеф, правейки надменен жест.

— Кого имаш предвид? — попита Исрад.

— Теб, разбира се.

— Да не би да мислиш, че ефендито ще спечели облога?

— Със сигурност.

— Виждал ли си го някога да мята чакан?

— Не, но той може да направи всичко, което поиска. Сихди, съветвам те да се обзаложиш с този млад човек. Той ще ти плати и ще трябва да те помоли за извинение.

Истинска нелепост беше да приемам предложението на Исрад. Ако се забавехме тук заради тази детинщина, само щяхме да си изгубим времето. Но всъщност ставаше дума само за няколко минути, пък и аз самият бях любопитен да видя дали ще успея да се справя с чакана така, както умеех да правя това с томахавката. Един такъв опит нямаше да е излишен, защото всеки момент можеше да се яви повод наистина да се наложи да посегна към брадвата. Затова беше добре да знам дали ще мога да се справя с нея. Попитах Исрад:

— Колко пари имаш в себе си?

— Само пет или шест пиастъра.

— Залагам срещу тях сто пиастъра. Какви условия ще поставим?

— Хм! — кимна той замислено. — Никога не си хвърлял чакан, а аз не съм свикнал с твоя. Така че е най-добре първо да направим няколко опита, примерно три.

— Съгласен съм.

— След това обаче всеки от нас ще има право само на едно хвърляне по целта — каза той.

— Доста неблагоприятно. Тъкмо последното хвърляне може да е неуспешно по някакво непредвидимо обстоятелство.

— Е, добре, тогава по три хвърляния за всеки. Който хвърли най-добре, получава парите. Ще хвърляме по най-близкото дърво пред нас. Това е дишбудак агаджи^[1]. Чаканът трябва да се забие в ствола.

Бяхме спрели недалеч от една рекичка. Всъщност това беше същият поток, който извираше от долината под нас, където се бяхме отбили за малко. Край водата имаше няколко дървета: ясени, елхи, а също и стари, разкривени върби, от чиито корони бяха покарали нови клончета. Най-близкото дърво беше споменатият ясен, на около седемдесет крачки от нас.

Слязох от коня и дадох чакана на Исрад. Той застана в устойчива позиция с разкрачени крака, завъртя тялото си в кръста, претегли брадвата с ръка, а после замахна. Брадвата прелетя съвсем близо край ясена, но не го докосна.

— Този чакан е по-тежък от моя — извини се той, докато Халеф отиваше да донесе оръжието. — Втория път ще улуча.

При следващото хвърляне Исрад улучи целта, но не с острието на брадвата, а с дръжката й. Третият опит беше по-сполучлив, защото острието улучи дървото, но не така, че да се забие в него.

— Няма значение — каза той, — все пак това беше само опит. После сигурно ще улуча, защото вече познавам брадвата. Сега е твой ред, ефенди!

Реших да не се целя по ясена, а по една доста по-отдалечена стара върба, която беше съвсем куха и само един от клоните й се издигаше право нагоре. По него имаше малка коронка от разлистени вейки. Първо ръката ми трябваше да привикне с тежестта на чакана. Затова при хвърлянето ми се получи това, което стана и при Исрад. Нямах намерение да се целя по върбата, а само да определя посоката. Брадвата прелетя далеч наляво от ясена и се заби в меката почва.

— Олеле! — засмя се нашият водач. — И ти искаш да спечелиш облога, ефенди?

— Да — казах аз сериозно.

Въпреки това следващите пробни хвърляния привидно бяха още по-лоши от първото. Но на мен ми доставяше удоволствие Исрад да ми се присмива, защото бях убеден, че като настъпи решителният момент, няма да пропусна целта. Халеф, Омар и Оско не се смееха. Мълчаливо таяха яда си, че бях приел този облог.

— Опитите свършиха — каза Исрад. — Сега ще се състезаваме. Кой ще хвърля пръв?

— Ти.

— Нека тогава преди това приготвим парите, за да не се получи после недоразумение. Оско ще ги държи у себе си.

Значи младият мъж подозираше, че ще откажа да му дам стоте пиастъра. Убеден беше, че ще спечели облога. Дадох парите на Оско. Противникът ми даде своите няколко пиастъра, а после взе брадвата. Беше доста сръчен. И при трите хвърляния улучи стеблото, но само последния път брадвата остана забита в дървото.

— Не пропуснах нито веднъж — ликуваше той. — И един път чаканът остана забит. Направи го и ти като мен, ефенди!

За да докажа индианската ловкост, с която се бях похвалил, трябваше да хвърля чакана по индиански маниер. Замахнах, завъртях брадвата над главата си и му придадох онова въртеливо движение, което в играта на билярд се нарича „ефект“. Брадвата полетя, въртейки се около собствената си ос към земята, после се издигна, изведнъж отново се спусна надолу и се заби в стеблото на ясена и остана там.

Спътниците ми се развикаха от радост. Исрад обаче слисано каза:

— Какъв късмет, ефенди! Не е за вярване.

Халеф донесе брадвата и аз я метнах още два пъти към ясена. Приятелите ми сияеха, но Исрад, изглежда, все още смяташе, че дължа успеха си на късмета.

— Ако все още не си убеден — заявих аз, — сега ще ти дам убедително доказателство. Виждаш ли старата куха върба зад ясена?

— Да, виждам я. Защо да я гледам?

— Ще се целя по нея.

— Но, ефенди, тя е на повече от сто крачки от нас. Наистина ли ще хвърляш по нея?

— Не само това, а дори ще улуча единствения клон, който тя има, и то така, че брадвата ще го отсече на не повече от една педя от стеблото.

— Това би било чудо.

— След досегашните шест хвърляния ръката ми вече така свикна с оръжието, че едва ли ще сбъркам. Едва сега ще мога да придам на чакана двойно въртеливо движение и ще видиш, че като се приближи до земята, после изведнъж, като с тласък, ще получи три пъти по-голяма скорост. Внимавай!

Хвърлих чакана по описания начин. Брадвата започна да пада към земята с въртеливо движение, бавно се вдигна нагоре и после изведнъж полетя с по-голяма скорост към върбата. В следващия миг споменатият клон лежеше на земята.

— Иди и виж! — засмях се аз. — Отсечен е на една педя от стеблото, и то като с нож, защото е улучен от острието на брадвата.

Исрад направи такава слисана физиономия, че високо се разсмях.

— Не казах ли вече? — извика Халеф. — Това, което моят сихди пожелае, може да го направи. Оско, дай му парите! Това са пиастри на триумфа и той трябва да ги прибере.

Но аз взех само моя залог, а Исрад получи парите си обратно. Той не можеше да се успокои и дори след като отдавна пак бяхме тръгнали на път, продължаваше по различен начин да изразява учудването си. Приятно ми беше да се убедя, че мога да се осланям на сръчността си. След това кратко спиране ездата ни не бе прекъсвана повече. Настъпи нощта и Исрад каза, че след около един час ще стигнем до Треска конак. Отново минавахме през гора, която за щастие не беше гъста, а после започнахме да се спускаме по хълма надолу. Озовахме се в едно пасище, а накрая чухме и лая на кучетата.

— Това са самсунлар^[2] на моя баща — обясни Исрад. — Точно пред нас се намира конакът на Треска, а вляво е къщата на моите близки. Ние обаче ще опишем дъга. Може някой от ратаите на конакчията да е навън и да ни забележи.

Отклонихме се наляво, докато стигнахме до реката, и яздихме по брега до къщата на овчаря. Беше дълга ниска постройка на един етаж. Някои от капаците на прозорците бяха отворени и оттам се виждаше светлина. Кучетата се нахвърлиха върху нас със сърдит лай, но веднага се успокоиха, щом разпознаха гласа на Исрад. Един мъж показа глава през прозореца и попита:

— Кой е?

— Добър познат.

— Това е Исрад! Жено, Исрад е дошъл!

Главата изчезна, а веднага след това се отвори вратата и старците забързаха към нас, за да посрещнат Исрад. По-големият син също дойде да го прегърне. После овчарят каза:

— Водиш със себе си хора. При нас ли ще останат?

— Да, но не говори толкова високо! Конакчията Джемал не бива да забележи, че тези мъже са тук. Погрижи се преди всичко конете ни да се приберат в обора.

Тук имаше само един нисък овчарник, в тавана на който си ударих главата. Моят жребец не искаше да влезе вътре. Миризмата на овце му беше противна и само с ласки и уговорки успях да го накарам да стане послушен. После се отправихме към стаята или по-скоро към това, което тук се наричаше стая, защото единственото голямо помещение, от което се състоеше къщата, беше преградено на различни отделения от вече често споменаваните плетени върбови стени. Всяко от тях можеше да бъде разширявано и стеснявано посредством преместването на тези прегради. Вкъщи бяха само бащата Джордже, майката Шенка и по-големият син Нико. Ратаите бяха при стадата овце, а слугини нямаше.

Исрад назова имената ни и най-напред разказа, че сме спасили сестра му Сора. Последицата от това беше радушен прием. Нико отиде в обора, за да нахрани и напои конете ни, а родителите му донесоха всичко, което можеше да се намери в къщата, за да ни нагостят. В началото разговорът ни се въртеше около това, което най-много ги вълнуваше, спасяването на снаха им. После стана дума за целта на нашето пътуване и научих, че търсените от нас хора са пристигнали в конака. Разказах им в общи линии защо преследваме тези мъже, като с това предизвиках учудването им.

— Не е за вярване, че има такива хора — извика старата жена и плесна с ръце. — Но това е ужасно!

— Да, ужасно е — изръмжа старият Джордже, — но няма защо да се чудим, че са привърженици на Жълтоликия. Цялата страна трябва да благодари на колене на Господа, когато тази напаст за народа един ден бъде премахната.

— Знаеш ли някакви подробности за Жълтоликия? — попитах го аз.

— Не знам нищо повече от теб или другите. Ако се знаеше къде живее, щяхме да го познаваме, а тогава с него щеше да е свършено.

— Това е въпросът. А да ти е известно къде се намира Каранирван хан?

— Не знам хан с такова име.

— А познаваш ли мъж, който да се казва Кара Нирван?

— Още по-малко.

— Но персийския търговец на коне сигурно познаваш?

— Да. Но на него му викат Кара Аджем. Защо ме питаш за него?

— Предполагам, че той е Жълтоликия.

— Какво? Този персиец?

— Опиши ми го!

— По-висок и по-як е от теб, истински великан и носи дълга черна брада, която покрива гърдите му.

— От колко време се намира в тази страна?

— Не знам точно. Може би са минали повече от десет години, откакто го видях за първи път.

— А може би оттогава се говори и за Жълтоликия?

Джордже се замисли за малко, изненадано ме погледна и отвърна:

— Да, приблизително оттогава.

— Какво е поведението на този търговец на коне?

— Държи се подчертано господарски, като всички хора, които знаят, че са богати. Винаги е въоръжен до зъби и е известен като човек, с когото шега не бива.

— Значи е склонен към насилие?

— Да, ръката му или е свита в юмрук, или държи пистолет. Разказват, че много от хората, които са го обиждали, никога вече не са отворили уста, защото мъртвите не могат да говорят. Но за грабежи и кражби не знам нищо.

— Това описание съвпада с представата, която съм си създал за него. А да знаеш дали общува с въглищаря Шарка?

— Не съм чувал подобно нещо. Имал ли си си вече работа с въглищаря?

— Досега още не, но мисля, че ще се срещнем. Шестимата ще ходят при него. Значи знаят къде живее. А на теб не ти ли е известно случайно?

— Знам само, че живее в някаква колиба навътре в гората, отвъд Глрговик.

— Виждал ли си го някога?

— Бегло.

— Все пак от време на време той излиза от гората, за да продава въглищата си или за целта използва други хора.

— Не ги продава той. В планината Шар Даг има един курумджу^[3], който се занимава с неговите неща. Той обикаля из селата с каруцата си, на която са натоварени въглищата и буретата със сажди.

— Що за човек е той?

— Мрачен, необщителен човек, който не дружи. По-добре е да го гледаш как си отива, отколкото, че идва.

— Хм! Може би ще бъда принуден да го потърся, за да разбера от него къде се намира колибата на въглищаря.

— Бих могъл да ти дам един ратай да ти показва пътя поне до Глоговик. Но по-нататък и той не знае пътя.

— С удоволствие приемаме това предложение. Твоят син Сеф ми разказа, че въглищарят бил заподозрян в убийство.

— Това не е Само подозрение, а се знае със сигурност, въпреки че няма свидетели, с чиято помощ той би могъл да бъде обвинен. Той е бил във връзка дори с аладжите, които напразно били търсени при него от войската.

— Сеф ни говори и за това. Днес е видял тези двама души.

— Петнистите ли? Наистина ли? Често ми се е искало да ги срещна, но, разбира се, така, че да не са опасни за мен.

— Точно така се е случило.

— Кога е станало?

— Днес. Не забеляза ли сред шестимата ездачи двама, които яздят петнисти коне?

— О, Господи! Уначи те са тук, в конака! Тази напаст е съвсем наблизо!

— Не се страхувай от разбойниците, защото ние сме тук. Щом научат, че сме при теб, веднага ще офейкат. Впрочем, ако се промъкнеш тайно дотам, би могъл да ги видиш. Опитай се да разбереш дали могат да бъдат подслушани.

Джордже излезе, а докато го нямаше, ние се заехме с вечерята. След половин час овчарят се върна и съобщи, че е видял враговете ни.

— Но бяха само петима — каза той. — Раненият не беше при тях. Седяха до спалнята на съседа. Обиколих къщата и дебнах край всички прозорци дали не може да се гледа вътре през някой процеп. Накрая стигнах до един капак, в който имаше дупка от чеп. Тези, които търсите, седяха заедно с конакчията, а пред тях имаше кана с ракия.

— Говореха ли?

— Да, но не за вашите работи.

— А могат ли да бъдат подслушани? Разбира ли се какво говорят, ако се дебне вън край прозореца?

— Успях да доловя добре само отделни думи. За да се чуе добре разговорът им, човек трябва да е в спалнята. Капакът на прозореца е отворен.

Джордже описа положението на стаята и вътрешността й и разбрах, че е прекалено опасно да се влиза вътре, още повече, като се предположи, че там можеше да е старият мюбарек.

— Не, по-добре да се откажем от това начинание — заявих аз. — По-късно аз самият ще се промъкна дотам.

С това смятах въпроса за приключен. Продължихме да разговаряме, но Халеф стана и тръгна да излиза.

— Надявам се, че не отиваш да подслушваш — извиках аз след него. — Най-строго ти забранявам!

Той направи успокоителен жест с ръка и излезе. Аз обаче не бях спокоен и наредих на Омар тайно да го проследи. Той скоро се върна и съобщи, че хаджията отишъл в обора, за да се увери, че на конете ни, и особено на моя жребец, нищо не им липсва. Задоволих се с това съобщение. Измина около четвърт час, после още толкова, и тъй като хаджията все още го нямаше, отново се обезпокоих. Като изразих тревогата си гласно, овчарят тръгна да търси Халеф. Върна се обаче с неизпълнена задача. Не го беше открил никъде.

— Значи правилно съм предполагал. Направил е глупост и вероятно се намира в опасност — казах аз ядосано. — Оско, Омар, вземайте пушките си! Трябва да се промъкнем до конака, защото мисля, че Халеф е имал дързостта да влезе в спалнята на конакчията.

Взех карабината, защото беше достатъчна, за да държа в подчинение цялата банда. Вън беше тъмно като в рог. Водеше ни овчарят. Тъй като все още трябваше да пазя крака си, вървяхме към брега на реката бавно, докато пред нас, на около петдесет крачки от Треска, се появи тъмният силует на конака. Промъквахме се откъм предната страна на къщата, където всички капаци на прозорците бяха затворени, а сетне завихме настрани, където бяха оборите. Там растяха млади смърчове, чиито най-долни клони почти докосваха земята. Пространството между тях и къщата беше съвсем тясно.

Оттам овчарят ни поведе към задната част на сградата, покрай която започнахме да дебнем. От Халеф не се забелязваше никаква следа, но аз бях твърдо убеден, че той е вътре в къщата, заловен от хората, които е искал да подслуша.

Овчарят спря и посочи към два от прозорците, чиито капаци като всички останали също бяха залостени отвътре.

— Тук този първият капак — прошепна той — е на стаята, в която се намират мъжете, а вторият е на спалнята.

— Ти не казваше ли, че този вторият капак бил отворен?

— Да, преди беше.

— Но след това са го затворили. Сигурно има някаква причина. И каква би могла да бъде тя, освен негодниците да са забелязали, че ги подслушват.

Промъкнах се до първия капак и погледнах през една дупка от чеп. Стаята бе оскъдно осветена от лоена свещ, забодена в направен от тел свещник, но все пак успях да видя достатъчно.

На един килим седяха Манах ал Барша и Баруд ал Амасат. Пред вратата стоеше набит, як мъж със сурово изражение на лицето. Явно това беше конакчията Джемал. На стената вдясно срещу мен се бяха облегнали двамата аладжи. Пушките им бяха окачени на дървени куки в ъгъла. Погледите на петимата бяха насочени към… Халеф, който лежеше на пода с вързани крака и ръце. Лицата на враговете му не предвещаваха нищо добро. Изглежда, разпитът се водеше от Манах ал Барша. Във всеки случай беше много ядосан, защото говореше толкова високо, че се разбираше всяка сричка.

— Виждаш ли нещо, сихди? — прошепна Омар.

— Да — отвърнах аз тихо. — Хаджията лежи вързан на земята и тъкмо го разпитват. Елате! Трябва да ми помогнете да разбием капака на прозореца и веднага след това да мушнете вътре дулата на пушките си. Но капакът трябва да бъде натрошен за миг, за да нямат време да посегнат на Халеф, преди ние да успеем да го защитим. А сега тихо!

Заслушах се.

— Кой ти издаде, че сме тук? — осведомяваше се Манах ал Барша.

— Суеф ни каза — отговори Халеф.

Не виждах споменатия човек, но сега той се приближи отляво. Вероятно е бил в спалнята.

— Кучи сине, не лъжи! — каза джуджето.

— Млъкни и не ругай! — отвърна Халеф. — Не каза ли пред нас на ханджията в Румелия, че имаш намерение да ходиш в Треска хан?

— Да, но не съм казвал, че тези хора също ще са тук.

— Но ние можехме да се досетим. Моят ефенди още в Килисели ти каза, че ще тръгнеш бързо, за да ги последваш.

— Шейтанът да го вземе този гяур! Ще му разкъсаме ходилата, за да разбере какво съм изпитвал аз. Едва стоя на краката си. Суеф клекна до Халеф.

— Но как разбрахте къде се намира Треска конак? — продължи да се осведомява Манах.

— Питахме, това се разбира от само себе си.

— И защо ти тръгна след нас сам? Защо другите изостанаха? Халеф беше постъпил много хитро, като им бе казал, че е дошъл дотук сам. Въобще той се държеше много хладнокръвно. И нищо чудно, защото сигурно си е казвал, че загрижени за него, скоро щяхме да дойдем да го потърсим.

— Не ви ли каза Суеф, че моят сихди падна във водата?

— Да, и се надяваме да се е удавил!

— Не, не ви е направил тази услуга. Още е жив, въпреки че се разболя. Останалите трябва да се грижат за него. Но мен ме изпрати да ви наблюдавам. Ако му е възможно, утре ще ме последва. До вечерта сигурно ще е тук и ще ме освободи.

Всички високо се изсмяха.

— Глупак! — извика Манах ал Барша. — Да не мислиш, че утре вечер все още ще си наш пленник?

— По-рано ли смятате да ме освободите? — попита ги Халеф с безобидна физиономия.

— Да, ще те освободим преди това. Ще ти позволим да вървиш, но само в ада.

— Шегуваш се. Аз изобщо не знам пътя за там.

— Не се тревожи! Ще ти го покажем. Но първо ще ти дадем един малък урок, който може да не ти се понрави особено.

— О, аз съм благодарен за всяка поука!

— Да се надяваме, че и сега ще е така. А именно, искаме да ти припомним, че има един закон, който гласи: „Око за око, кръв за кръв.“ Вие бихте с камшик Мурад Хабулам и Суеф. В замяна и ти ще получиш бастонада, и то такава, че от ходилата ти ще хвърчат парчета месо. Изпомпахте вода върху кулата, за да се удавим. Добре, и ние ще те пуснем под вода, за да се удавиш по най-жалък начин, но бавничко, за да ти се порадваме. Ще те потопим в Треска, но така, че само носът ти да се подава навън. Ще поемаш въздух, докато ти е възможно.

— Няма да го направите! — извика Халеф умолително.

— Няма ли? Защо да се отказваме?

— Защото сте правоверни привърженици на Пророка и няма да измъчвате и убиете един мюсюлманин.

— Остави Пророка! Ще умреш от смърт, по-лоша от вечните мъки, към които след това ще потеглиш.

— Каква полза ще имате да ме убиете? Гузната съвест ще ви измъчва до мига, в който при вас дойде Ангелът на смъртта.

— Ние сами ще се справим със съвестта си. Сигурно вече изпитваш страх от смъртта? Но ако си достатъчно умен, можеш още веднъж да й се изплъзнеш.

— Какво трябва да направя? — попита Халеф бързо.

— Да ни признаеш всичко. Кой е твоят господар, какво иска от нас и какво е замислил срещу нас.

— Не мога да ви издам това.

— Тогава ще умреш. Мислех ти доброто, но щом не искаш да отговаряш на въпросите ми, съдбата ти е решена.

— Знам какво си намислил — отвърна Халеф. — Няма да изпълниш обещанието си. След като ти призная всичко, ще ми се присмеете и няма да удържите на думата си.

— Ще я удържим.

— Заклеваш ли ми се?

— Заклевам ти се във всичко, в което вярвам и почитам. Сега бързо решавай, защото милостивото ми настроение няма да трае дълго!

Халеф се престори, че размишлява, а после каза:

— Какво ще получа от ефендито, като умра? Предпочитам да остана жив, затова ще ви дам сведения.

— Това се казва късмет! — каза Манах. — Тогава първо ни кажи, кой е твоят господар всъщност?

— Не сте ли чували, че е немец?

— Да, вече са ни го казвали.

— И вие вярвате ли го? Може ли един алеман да има всичките три паспорта от султана?

— Означава ли това, че не е алеман?

— Няма нищо общо!

— Но е гяур, нали?

— И това не е вярно. Преструва се, за да не се досети някой кой е всъщност.

— Кажи го тогава най-сетне! Кой е той?

Халеф направи изключително важна физиономия и отговори:

— По външния му вид трябва да сте установили, че не е кючюк адам^[4], а нещо изключително. Бях се заклел да не издавам тайната му, но ако не говоря, ще ме убиете, а смъртта отменя всички клетви. Трябва да знаете, че той е шахсаде^[5] от чужда страна.

— Кучи син! Да ни будалкаш ли смяташ? — извика Манах ал Барша.

— Не е моя вината, че не ми вярвате.

— Да не би ефендито да е син на падишаха?

— Не. Нали ви казах, че не е оттук.

— От коя страна?

— От Хиндустан^[6], която се намира зад Персия.

— Защо не си стои там? Защо обикаля из страната ни?

— За да си търси жена.

— Жена? — попита Манах ал Барша, но не с тон на учудване, а с онази физиономия, която немецът обикновено прави, когато възкликва „аха!“.

Това твърдение на хаджията не се стори на тези хора невероятно. Стотици ориенталски приказки разказват историята на царския син, който пътува инкогнито, за да си избере за жена най-голямата хубавица, която винаги е дъщерята на някои изключително бедни хора. Възможно беше и сега да е така.

— Но защо я търси тъкмо тук? — гласеше следващият въпрос.

— Защото тук са най-хубавите дъщери и защото му се е присънило, че тук ще намери цветето на своя харем.

— Да си я търси тогава! Защо обаче се е загрижил за нас?

Въпреки опасното положение, в което се намираше, дребосъкът не можеше да не се сдържи да не направи някоя от лудориите си. Той сериозно каза:

— За вас ли? И през ум не му минава. Интересува го само мюбарекът.

— Защо?

— Защото в съня си е видял бащата на красавицата, а също и града, в който може да го намери. Градът е Остромджа, а бащата е старият мюбарек. Защо мюбарекът бяга от моя господар? Нека му даде дъщеря си и като кайната^[7] на най-богатия индийски принц ще получи голяма власт.

Тогава от съседната стая се чу ръмжащият глас на ранения човек:

— Млъкни, кучи сине! Никога в живота си не съм имал дъщеря. Лъжите извират от устата ти като гъсеници. Да не мислиш, че не знам кой е господарят ти, на когото желая мъките на ада? Досега съм мълчал, защото исках да избера най-удобния момент за отмъщението си. Затова за съжаление не го казах и пред съда в Остромджа. Но вече трябва да говоря. Лъжата ти е толкова голяма, че ушите ми пламнаха от нея. Ще кажа това, което знам. Не бива да мълча повече.

— Какво е то, какво? — питаха останалите.

— Знаете ли, хора, че този чужденец не е нищо друго освен един проклет сквернител на фраси и мюбареке^[8]. Видях го в Мека, свещения град. Разпознах го, стоях до него и протегнах ръка да го пипна, но шейтанът му помогна да се измъкне. А имам всички основания да предполагам, че този Хаджи Халеф Омар му е помогнал да оскверни с погледа си на християнско куче най-голямата светиня на мюсюлманите. Не съм забравил лицето на този неверник и го познах веднага щом мина край мен с коня си, когато стоях на пътя пред Остромджа като сакат просяк. Не се поддавайте на заблудата от безочливите му лъжи, а отмъстете по най-страшен начин за това злодеяние!

Дълго размишлявах какво наказание да бъде наложено на този престъпник, но не можах да открия такова, което да ми изглежда достатъчно голямо. Помислете вместо мен и действайте! Но го направете веднага и както трябва.

Старецът бе говорил бързо и възбудено като човек в треска. После силно простена, защото го завладяха болките от раната му. Беше така, както бях казал: отнесли го бяха в спалнята.

Внезапно ми просветна. Значи затова мършавото му лице с остри линии ми се бе сторило толкова познато! Като в сън виждах разлюляното море от хора, възмутени и възбудени, а сред него тази фигура, чиито дълги сухи ръце се протягат към мен, със свити в ставите костеливи пръсти, както граблива птица се спуска върху плячката си! В Мека го бях видял. Лицето му несъзнателно се бе запечатало в съзнанието ми, а като го забелязах отново в Остромджа, наистина ми се струваше, че вече го бях виждал някъде, но не можех да си спомня мястото, където бе станало това.

Думите му произведоха очакваното от него въздействие. Тези хора бяха престъпници, но в същото време бяха и мюсюлмани. Мисълта, че аз съм християнин и съм осквернил свещената Кааба, предизвика у тях най-дълбоко възмущение. А това, че Халеф бе взел участие в извършването на този смъртен грях, ги изпълни с жажда за отмъщение, която не оставяше място нито за милост, нито за състрадание.

Едва мюбарекът бе изрекъл тези думи, Манах и Баруд скочиха, а и Суеф се стрелна нагоре, сякаш го беше ухапала змия.

— Лъжец! — изрева той и ритна Халеф. — Проклет лъжец и предател на собствената си вяра! Или ще имаш смелостта да твърдиш, че мюбарекът не казва истината?

— Да, говори! — изкрещя и Бъбар. — Говори или ще те размажа между юмруците си! Бил ли си в Мека?

Нито един мускул не потрепваше по лицето на Халеф. Дребният хаджия наистина беше смел мъж.

— Какво сте се развикали? Като че ли граблива птица се е втурнала върху патици? Мъже ли сте или деца?

— Не ни обиждай, кучи сине! — извика Манах ал Барша. — Наказанието ти и бездруго ще е страшно. Още по-ужасно ли искаш да го направиш, като удвояваш гнева ни? Отговаряй: бил ли си в Мека?

— Може ли да не съм бил там, след като съм хаджия?

— А този Кара Бен Немзи беше ли там с теб?

— Да.

— Християнин ли е?

— Да.

— Значи не е принц от Индия?

— Не е.

— Тогава си ни излъгал! Осквернител на светини! Ще се разкайваш за това! Ще ти запушим устата, за да не можеш да издадеш нито звук, а после ще започнем с мъченията. Джемал, дай да му запушим устата с нещо.

Конакчията излезе и след миг се върна с една кърпа.

— Отвори си муцуната, негоднико, да ти тикнем тази топка! — заповяда Баруд ал Амасат, като взе кърпата и се наведе към Халеф. Тъй като хаджията не се подчини на тази заповед, той добави: — Отвори я или ще ти разбия зъбите с ножа!

Той коленичи до пленника и извади ножа си от пояса. Крайно време беше да приключим с тази история.

— Удряйте! — заповядах аз на спътниците си.

Вече държах обърнатата си с приклада напред карабина готова за нападение. След първия удар две дъски от капака излетяха в стаята. От двете ми страни Оско и Омар също нанесоха своите удари и останалите части от дървения капак рухнаха. След миг пушките ни бяха обърнати и дулата насочени към вътрешността на стаята.

— Стойте! Не мърдайте, ако не искате куршумите ни да ви улучат! — извиках аз.

Баруд ал Амасат, който държеше ножа си над лицето на Халеф, се изправи.

— Алеманът! — извика той изплашено.

— Сихди! — извика Халеф. — Застреляй ги!

Но беше безсмислено да стреляме, защото вече нямаше цел за пушките ни. Едва злодеите бяха чули думите ми и разпознали лицето ми на светлината на свещта, грабнаха пушките от куките и изхвърчаха от стаята, а с тях и конакчията.

— Бързо при Халеф! — заповядах аз на Омар и Оско. — Развържете го! Но първо изгасете свещта, за да не се превърнете в мишена за някой вражески куршум! Стойте в стаята, докато дойда!

Те веднага се подчиниха.

— Ти можеш да ме чакаш тук — казах аз на овчаря, спуснах се покрай стената до ъгъла, от който бяхме дошли, и се мушнах между младите смърчове и къщата, за да стигна до предната й част.

Стана така, както бях предполагал. Въпреки тъмнината видях към мен да се приближават няколко силуета и бързо се отдръпнах назад, за да се скрия под ниските клони на смърчовете. Едва се бях притаил, и те се появиха: Манах, Баруд, двамата аладжи, Суеф и конакчията Джемал.

— Напред! — заповяда тихо Баруд. — Те още са до прозореца. Светлината от стаята сигурно ще ги осветява. Така че ще ги видим и ще ги застреляме.

Арменецът вървеше най-отпред. Като стигна до ъгъла и погледна към задната страна на къщата, замръзна на мястото си.

— Шейтан! — избухна той. — Нищо не се вижда. Свещта е угаснала. Какво да правим?

Настъпи пауза.

— Кой може да я е угасил? — попита накрая Суеф.

— Вероятно някой от нас я е бутнал по време на бягството — каза Манах.

— По дяволите! — изскърца със заби Сандар. — Този немец наистина се е съюзил с дявола. Тъкмо когато си мислим, че сме хванали него или някой от хората му, и преимуществото ни се разнася като мъгла. Ето че сега седим тук и не знаем какво да правим.

В този момент от мястото, където чакаше овчарят, се разнесе тихо кашляне. Не бе могъл да го потисне.

— Чухте ли? Той наистина е още там — каза Манах.

— Тогава да стреляме по него — извика Сандар.

— Свали пушката! — заповяда Манах. — Не можеш да го видиш, а ако стреляш, няма да го улучиш, само ще издадеш присъствието ни. Трябва да направим нещо друго. Джемал, върни се в къщата и ни съобщи какво е положението там.

— Шейтан! — отговори конакчията. — Трябва ли да се оставя да ме застрелят заради вас?

— Чужденците няма да ти сторят нищо. Ще кажеш, че сме те принудили. Прехвърли вината върху нас. Те можеха да стрелят по нас още в стаята, но не го направиха. Оттук можеш да си направиш извода, че нямат за цел да ни убиват. Затова върви и не ни карай да те чакаме дълго!

Конакчията се отдалечи. Останалите продължиха да си шушукат. Не след дълго той се върна.

— В къщата не може да се влезе — съобщи той. — Те са в стаята.

Заговорниците се съвещаваха известно време дали да бягат, или да останат. Още преди да вземат някакво решение, се случи нещо, което изненада и мен. Чуваха се отмерени стъпки, приближаващи се иззад къщата и един приглушен глас заповяда:

— Дур! Аскерлер, тюфенклердолдурунус! (Стой! Войници, заредете пушките!)

Както за мое учудване установих, това беше гласът на Халеф.

— Чухте ли? — прошепна гостилничарят. — Това са войници. А този, който ги командваше, не беше ли дребният арабин?

— Да, той беше, със сигурност — отговори Баруд ал Амасат. — Развързали са го и е скочил през прозореца, за да доведе войниците, които господарят му е домъкнал. Това може да е войска само от Юскюб. Откъде е намерил тези хора толкова бързо?

— Шейтанът им изпраща помощ от всички страни! — изсъска Манах ал Барша. — Не бива да оставаме повече тук. Чуйте! Отново се разнесе гласът на хаджията:

— Дурун бурада! Араштаръръм! (Чакайте тук! Ще огледам наоколо.)

— Трябва да изчезваме — прошепна Манах. — Щом дребосъкът е излязъл от стаята, то и останалите не са вече там. Бързо влез вътре, Джемал! Ако не са вече вътре, изнеси мюбарека. Треската му сигурно още не е минала — той също трябва да изчезне. Междувременно ние ще доведем конете. Ще се срещнем вдясно от брода под четирите кестена. Но бързо, бързо! Нямаме нито миг за губене.

Другите, изглежда, бяха съгласни с това и се спуснаха да бягат. Трябваше да стигна до кестените преди тях. Не познавах околността, но знаех, че тези дървета са от дясната страна на брода, а тъй като вече бях минал оттам, се надявах лесно да открия мястото на срещата. Карабината оставих под смърчовете, за да не ми пречи на придвижването.

Чух скърцане на врата, явно беше тази на обора, и се спуснах възможно най-бързо към брода. Като стигнах до него, се обърнах надясно и след около четирийсет крачки забелязах четирите дървета. Бяха с гъсти корони. Две от тях се издигаха нависоко, а клоните на другите се спускаха толкова ниско, че почти можех да достигна с ръце най-долните от тях. Обвих с ръце едното стебло. С няколко захвата и един скок се озовах върху един клон, който беше достатъчно дебел, за да издържи няколко души с моето тегло. Едва се бях качил и чух тропота на приближаващи се коне. Бегълците дръпнаха юздите на животните и спряха под мен. Конакчията беше докарал и мюбарека. Откъм къщата се чуваше гласът на Халеф:

— Хайде да влезем вътре. Като чуете изстрелите ни, разбийте кепенците!

— Аллах трудно ще ме намери — стенеше тихо мюбарекът. — Тялото ми е като огън, а душата ми гори като луд пламък. Не знам дали ще мога да яздя.

— Трябва — отвърна Манах. — Ние също бихме си отпочинали, но тези дяволи ни преследват навсякъде. Налага се да бягаме, а все пак трябва да узнаем какво ще се случи тук днес. Джемал, изпрати ни куриер.

— Къде да ви търси?

— Някъде по пътя към колибата на въглищаря. Но чужденците трябва да насочиш по следите ни. Кажи им, че сме тръгнали към Шарка. Те сигурно ще ни последват, а тогава с тях вече ще е свършено. Ще ги причакаме до Дяволската скала. Там не могат да се отклонят, нито наляво, нито надясно и ще ни паднат в ръцете.

— А ако въпреки всичко се измъкнат? — попита Бъбар.

— Тогава с още по-голяма сигурност ще ни паднат в лапите при въглищаря. Джемал ще им разкаже за съкровищата на Пещерата на скъпоценните камъни, както е разправял на всички други, които са се хващали в клопката. Трябва да са в съюз с целия ад, за да намерят ип мердивени^[9], която води към кухия дъб. Разбира се, Кара Нирван ще иска да задържи за себе си врания жребец на немеца. Но останалото ще си разпределим ние и мисля, че ще бъдем доволни. Човек, който предприема подобни пътувания и притежава такъв кон като на този алеман, сигурно има много пари.

Манах изпадаше в голяма заблуда. В момента богатството ми се състоеше в това, което чух от него. Вече знаех, че Кара Нирван е Жълтоликия. Знаех също, че жертвите на въглищаря са подмамвани от описанията на конакчията в някаква мнима Пещера на съкровищата. Узнах също, че тази пещера има втори изход, който води нагоре към висок кух дъб. Явно този дъб беше с доста внушителни размери и би трябвало да се набива на очи, така че едва ли бе трудно да се открие.

Не чух нищо повече. Конакчията се страхуваше и ги подканяше да тръгват. Мъжете яхнаха конете си. Сложиха стенещия мюбарек върху седлото и скоро чух плискането на водата, като минаваха през брода. Слязох от дървото и се отправих към конака. Не знаех кое е по-добре — да вляза вътре или да погледна през счупените кепенци. Тогава чух, че Халеф говори вътре на висок глас, и влязох.

Всъщност от вратата човек веднага попадаше в голямата гостна, но отпред беше сложена една плетена от върбови клони стена, да предпазва помещението от течение. Докато бях зад тази стена, чух Халеф да казва със строг тон:

— Забранявам ти да излизаш вън през нощта, докато такива прославени мъже като нас стоят тук, за да говорят с теб. Ти си стопанинът на този мизерен конак и трябва да обслужваш гостите си, за да се чувстват добре между четирите ти прогнили стени. Ако пропуснеш да изпълниш дълга си, ще ти го набия в главата насила. Откъде идваш?

— Бях вън, за да наблюдавам тайно накъде ще се отправят мъжете, които преди това така злодейски те нападнаха — отговори Джемал, който веднага се бе върнал в къщата.

Приближих се до ръба на подвижната стена и надникнах в стаята. На пода лежаха вързани шест души, охранявани от Оско и Омар, които бяха с пушки в ръка. До тях беше Халеф с изпъчени гърди и горда осанка, а пред него смирено стоеше гостилничарят. Видях и една стара жена с полузабулено лице, която държеше в ръка няколко въжета. Дребният хаджия отново бе случил изгодна ситуация да се покаже като важна личност.

— Така! — каза той. — Сега го наричаш злодейско, а преди това се радваше.

— Това беше преструвка, ага. Трябваше да се държа така, за да не ядосам повече негодниците. В себе си бях твърдо решен да направя всичко възможно да те измъкна от ръцете им.

— Звучи много добре. С това сигурно искаш да кажеш, че не си им съюзник?

— Изобщо не ги познавам! — твърдеше Джемал.

— И въпреки това се обръщаше към тях по име!

— Научих ги, защото така се наричаха един друг. Радвам се, че всичко свърши така.

— О, изобщо не е свършило, а що се отнася до теб, то едва сега започва. Достойнството не ми позволява да преценявам дали си виновен или не. Изобщо не искам да се докосвам до хора от твоята пасмина и ще поръчам на ефендито да те разпита, а после да ми съобщи резултата. От неговото решение и от моето одобрение ще зависи какво ще стане с вас по-нататък. Първо трябва да бъдеш вързан, за да се убедим в нежната ти привързаност.

— Да ме вържете? Защо?

— Току-що ти казах: за да не ти хрумне изведнъж да тръгнеш на пътешествие. Ето тук е спътницата на дните ти. Тя вече изрази готовност да завърже тези другите, а сега с удоволствие ще върже ръцете и краката ти с въжето, което всъщност е предназначено за шията ти. После ще се съвещаваме как да направим така, че да подслоним хората, които чакат вън. Опасявам се, че тази стая няма да може да побере толкова много войници. Протегни ръце напред, за да може цветето на твоята къща да ги привърже една към друга!

— Господарю, с нищо не съм се провинил! Не мога да търпя…

— Млъкни! — прекъсна го Халеф. — Какво можеш и какво не можеш да търпиш, изобщо не ме интересува. Сега тук заповядвам аз и ако не се подчиниш мигновено, ще бъдеш набит.

Той вдигна камшика, който преди това бях видял да лежи на масата заедно с пистолетите и ножа му, защото го бяха обезоръжили, но сега отново бе прибрал вещите си. Оско и Омар заплашително бяха опрели пушките си в пода, а изплашеният конакчия протегна ръце към жена си, за да му ги върже. После трябваше да легне на земята, след което краката му също бяха вързани.

— Така е добре, о, блаженство на моя живот! — похвали Халеф старицата. — Правилно решение взе, като ми се подчини без възражения. Затова ръцете и краката ти няма да бъдат докоснати от въже, дори свободно ще можеш да се движиш из къщата си, която Аллах е ощастливил с твоята красота. Но не се опитвай да се приближаваш до тези вързани хора, защото последиците от това лесно биха могли да наранят нежността на твоите прелести. Седни там в ъгъла и си отпочини на спокойствие от бремето на земните грижи! Междувременно ние ще проведем делово заседание дали да взривим къщата ви, или да я опожарим.

Тя се подчини и бавно се замъкна до ъгъла, а Халеф се обърна към вратата, за да ме потърси. Като влязох дори и през ум не му мина да се опита да се извини за непредпазливостта си, а важно ми съобщи:

— Сихди, ти идваш да се осведомиш за последиците от нашия славен поход. Виж тук: лежат на пода, готови да приемат от ръцете ни живота или смъртта си!

— Ела с мен навън!

Казах тези думи кратко и отсечено, вследствие на което лицето му се издължи от учудване. Той излезе с мен пред къщата.

— Халеф — обърнах се аз към него, — извиках те навън, за да не те засрамвам пред хората, на които се представяш за господар, и се надявам, че ще оцениш това по достойнство.

— Сихди — отговори той скромно, — признавам го, но трябва да се съгласиш, че отлично се справих със задачата си.

— Не, не мога да направя това.. Ти действа на своя глава и по този начин прогони враговете ни, което обърква сметките ми. Не можеш ли най-сетне да разбереш, че винаги когато действаш в разрез с моите желания и предупреждения, се проваляш? Леко се отърва само защото навреме те спасихме. Но сега няма смисъл от упреци. Разкажи ми как протече славното ти начинание!

— Хм! — изръмжа той смутено. — Всичко стана много бързо. Джордже ни описа къщата, така че знаех къде да търся хората. Промъкнах се покрай стената и погледнах през дупката на чепа. Видях, че всички седят там с изключение на мюбарека. Разговаряха, но успявах да разбера само тук-там по някоя дума. Това не ме задоволяваше, затова реших да вляза в съседната спалня, чиито кепенци бяха отворени.

— Ти си смятал, че вътре няма никой?

— Естествено!

— Изобщо не е естествено. Попитай другите! Те ще потвърдят, че бях абсолютно сигурен, че мюбарекът лежи в стаята.

— За съжаление не съм чул, иначе нямаше да скоча с двата си крака в тази ужасна локва. А трябва и да призная, че на всичко отгоре ужасно се опръсках. Не беше особено приятно. А когато Баруд ал Амасат се надвеси над мен с ножа, за да ми отвори устата, имах чувството, хм, чувството, че съвсем бавно изваждат гръбнака от тялото ми. В земния живот има моменти, в които човек не се чувства толкова удобно, колкото му се иска. Мислех, че стаята е празна, но въпреки това бях предпазлив и известно време се ослушвах край отворения прозорец. Понеже нищо не помръдваше, се покатерих през прозореца и много тихо и внимателно се спуснах в стаята. Благополучно стъпих на пода, без да вдигна шум, и понечих да се промъкна към преградната стена, където се намираха хората, които исках да подслушам. Но по необясними причини Съдбата поставя препятствия и пред най-добрите хора, и то тъкмо тогава и там, когато и където най-малко ги очакват. Спънах се в нечие тяло. Негодникът ме беше оставил спокойно да вляза, без да издаде нито един звук. Но ето че после ме хвана за крака и се разкрещя така, сякаш искаше да събуди всички мъртъвци по земното кълбо. Размахах ръце наоколо, за да се хвана за нещо, и напипах една дъска, която не беше закрепена достатъчно добре за стената. Дръпнах я с всичко, което беше по нея, и паднах. Вдигна се страшен шум. Враговете ни скочиха от стаята и преди да успея да се изправя, ме бяха хванали. Конакчията бързо донесе две въжета и ме вързаха. Замъкнаха ме в стаята и ме разпитваха. Трябваше да кажа кой и какъв си и аз им признах, че…

— … че съм индийски принц, който си търси тук жена. Чух всичко, непоправими лъжецо. Хайде сега отново да влезем вътре.

— Не искаш ли да узнаеш какво направих, след като ме освободихте?

— Сам мога да се досетя. Ти смяташе, че съм в опасност, и накара Оско и Омар да действат в разрез със заповедта ми. Излязохте от прозореца и се отдалечихте на известно разстояние от къщата, за да се престорите на войници.

— Да, но го направих не без основателна причина. Опитах се да се промъкна по твоя начин. Легнах на земята и запълзях към ъгъла, защото разбрах, че си се отправил натам. На това място стояха негодниците. Доближих се толкова много до тях, че ги чух да си шушукат, въпреки че не разбирах думите им. Това увеличи безпокойството ми, затова побързахме да се престорим на маршируващи войници. Тропахме по земята в крак, а Оско и Омар удряха силно с прикладите на пушките си. Нашият домакин, овчарят, също ни помагаше.

— Къде е той сега?

— Изпратих Джордже да си върви. Той е съсед на конакчията и не бива да бъде видян от него, за да не пострада по-късно от враждебността и отмъщението му.

— Това е най-умното нещо, което си направил тази вечер. Ела сега с мен!

Върнахме се в стаята, а конакчията, както можеше да се съди по лицето му, очакваше появата ми с тревога.

Вероятно Халеф смяташе, че хората са отгатнали, че съм възнамерявал да го мъмря. За да защити авторитета си, непоправимият самохвалко застана пред Джемал и каза:

— Военният съвет, който имахме навън, завърши. Съгласен съм с решението на нашия мъдър ефенди и сега съдбата ви е в неговите ръце.

Много ми се искаше да шляпна дребния хаджия. Той прекалено много се осланяше на благоразположението ми към него. Задоволих се с това, само да му хвърля един сърдит поглед и започнах да разпитвам конакчията, резултатът от което беше равен на нула. Той отричаше без колебание всякакво съглашателство с бегълците.

— Невинен съм, ефенди — уверяваше ме той. — Питай хората ми, те ще ти кажат същото.

— Сигурно, нали са заедно с теб в кюпа. Има ли в конака стая, която да се заключва здраво и сигурно?

— Да, мазето зад нас. Капакът към него е там, в ъгъла, където седи жена ми.

Подът беше от трамбована глина. Но там, където седеше жената, имаше дюшеме, в него беше капакът с ключалка. Ключът беше у ханджийката. Тя го даде и аз отворих. Надолу водеше една стълба. Взех свещ, слязох и видях едно доста голямо, четириъгълно помещение, в което имаше какви ли не плодове. Върнах се горе и заповядах да развържат конакчията.

— Слез долу! — заповядах му аз.

— Какво да правя там?

— Ще проведем събрание, защото само долу можем да се съвещаваме, без никой да ни пречи.

Понеже Джемал продължаваше да се бави, Халеф извади от пояса си камшика. Тогава конакчията склони да слезе. Останалите трябваше да го последват, след като ги развързахме. Последна слезе долу жената, а ние изтеглихме стълбата. После им хвърлихме отгоре възглавниците и одеялата, които донесохме от спалнята, а накрая аз им заявих:

— Сега можете да започнете съвещанието. Помислете дали до утре сутринта можете да ми признаете всичко честно. А за да не ви хрумне да напуснете по някакъв начин помещението на заседанието, ще ви кажа, че ще стоим на пост до вратата.

Досега бяха мълчали, но ето че веднага започнаха бурно да протестират. Ние обаче прекъснахме тези разтакавания, като тръшнахме капака и го заключихме. Аз прибрах ключа. Халеф и Оско застанаха на пост.

Ние двамата с Омар се върнахме в къщата на овчаря, който ни очакваше с голямо нетърпение заедно с Исрад. Научиха това, което ние сметнахме за необходимо. После отидохме да си починем.

След напрежението през последните дни, сънят ни беше толкова дълбок, че бяхме събудени едва късно предиобед на следващия ден. Аз обаче бях помолил Джордже да ни събуди на зазоряване.

Като отидохме после в конака, вратата беше залостена отвътре. Халеф и Оско още спяха и трябваше да почукаме. Бяха си направили постеля от сено до капака на мазето и ни съобщиха, че затворниците се държали спокойно. Отворихме капака на мазето и спуснахме стълбата долу. Конакчията и хората му се качиха. Лицата им бяха толкова изразителни, че си заслужаваше да бъдат нарисувани. Върху тях бе изписана ярост, въпреки че се опитваха да я прикрият. Джемал се опита да започне с упреци и оправдания, но аз го прекъснах с думите:

— Трябва да поговорим с теб. Ела в задната стая!

Останалите можеха да се заемат с ежедневната си работа.

В следващия момент те изчезнаха. Като седнахме в стаята, конакчията стоеше пред нас с физиономия на осъден на смърт човек.

— През нощта имаше достатъчно време да размислиш дали ще направиш открито признание — започнах аз. — Очакваме отговора ти.

— Ефенди — каза конакчията, — изобщо нямаше за какво да размишлявам. Не мога да кажа нищо повече от това, че съм невинен.

Той се впусна в подробно описание на отделните случки от изминалата нощ, като се опитваше да представи себе си във възможно най-добра светлина. Той добре беше обмислил защитата си в мазето и сполучливо я излагаше. За да го заблудя, накрая казах:

— Както ми изглежда, наистина сме те подозирали неоснователно и ще получиш съответното обезщетение.

— Нищо не искам, ефенди. Достатъчно е само, че ме смяташ за честен човек. Чужденец си в нашата страна и не познаваш взаимоотношенията тук. Нищо чудно, че си допуснал подобна грешка. Твоите хора също не са оттук. Затова е най-добре да продължиш пътя си, като вземеш човек, на когото поне от време на време напълно да можеш да се осланяш в подобни ситуации.

Аха! Ето че се приближаваше към целта си. Привидно се съгласих с него и казах:

— Имаш право. Един благонадежден водач би бил от голяма полза. Но тъкмо защото съм чужденец, трябва да бъда предпазлив. Не познавам хората тук. Лесно бих могъл да попадна на човек, който не заслужава доверието ми!

— Вярно е.

— Или може би имаш предвид някой благонадежден водач за мен?

— Вероятно. Къде искате да отидете?

— В Калканделен.

Това не беше вярно, но имах причини да говоря така. Той също веднага направи физиономия на разочарование и бързо каза:

— Не очаквах това, ефенди.

— Защо?

— Защото вчера чух, че имате намерение да продължите в друга посока.

— И коя е тя?

— След шестимата конници.

— А, така ли? Но кой ти каза това?

— Те го споменаха, като говореха за вас. Разправяха, че ги преследвате отдавна.

— Признавам, че е така. Но вече се уморих да препускам след хора, които непрекъснато ми се изплъзват. Така човек се излага на неприятности и допуска грешки, за които не може да носи отговорност. Ти самият се убеди в това.

— О, хайде да не говорим повече за станалото вчера. Случилото се вече е забравено и простено. Изглежда, тези шестима мъже много са те обидили?

— Изключително.

— След като толкова дълго време ги преследваш, би било глупост да се откажеш точно сега, когато е почти сигурно, че тук би могъл да ги заловиш.

— Откъде знаеш?

— Стигнах до този извод, след като ги подслушах. Ти сигурно знаеш накъде смятат да продължат?

— Откъде бих могъл да го знам? Тъкмо това е причината да се откажа от по-нататъшно преследване.

Хитрата лисица направи тайнствена физиономия и каза:

— Сега ще се убедиш, че не съм отмъстителен, ефенди. Ще ти направя голяма услуга, като ти кажа къде можеш да намериш тези хора.

— О, ти знаеш! И накъде се отправиха те?

— Тръгнаха за Глоговик. Питаха ме колко път има дотам и трябваше да им опиша пътя.

— Но това е великолепно! — извиках аз привидно зарадван. — Тази новина е изключително важна за мен. Още днес тръгваме за Глоговик. Но ще можем ли да узнаем там накъде са продължили?

— Не е необходимо да питаш, защото аз вече знам.

— В такъв случай нашите врагове са били много общителни с теб!

— О, не, просто аз всичко подслушах.

— Толкова по-добре, защото няма да се страхувам, че са искали нарочно да те заблудят. И накъде тръгнаха?

— Към Фандина. Намира се от другата страна на Черна Дрина. Ще останат там известно време и тогава ще можеш да ги заловиш. Ясно беше, че лъже, но въпреки това попитах:

— А познаваш ли пътя от Глоговик до Фандина?

— Много добре. Роден съм там. Ще минете през изключително красиви местности, например край прочутата Дяволска скала.

— Защо носи това име?

— Ти си християнин и сигурно знаеш, че Иса Бен Мариам^[10] е бил изкушен от шейтана. Но той не успял да осъществи намерението си, избягал и спрял за почивка при онази скала. Разгневен, ударил с юмрук по планината така, че разцепил огромната скала по средата. През появилата се цепнатина сега минава пътят, който трябва да следвате.

— Това легенда ли е?

— Не, истина е. Затова онази скала е наречена Дяволската скала.

— Любопитен съм да я видя.

— Ще се озовеш в гъста гора, където между скалите се намира прочутата Джевахир магарасъ^[11].

— А каква е нейната история?

— Една фея обикнала обикновен човек. Господарят на царството на феите съчувствал на любовните й мъки и й позволил да пристане на любимия си, но трябвало да се откаже от своите привилегии, да приеме човешки образ и също да умре. Тя се съгласила и се отправила към земята. Позволено й било също да вземе със себе си всичките си скъпоценности. Но като дошла на земята, нейният любим междувременно й бил изневерил и от мъка тя се оттеглила в пещерата, където пръснала скъпоценностите си и горчиво заплакала. Който иде в онази пещера и има чиста съвест, ще намери някой от онези камъни. Много хора вече са влизали вътре като бедняци и са излизали като богати хора, защото скъпоценните камъни на феята са необикновено големи и чисти.

Джемал изпитателно ме гледаше изпод вежди, за да види какво впечатление ще ми направи легендата. Това значи беше примамката, с която въглищарят привличаше жертвите си! Като се има предвид суеверието на тамошното население, не е чудно, че се намират хора, които се подвеждат от тази детинска история.

Конакчията настойчиво добави:

— Познавам няколко човека, които са намирали такива скъпоценни камъни.

— А ти самият не си ли намирал?

— Не, не намерих скъпоценен камък, защото вече съм прекалено стар. Всъщност човек не бива да е на повече от четирийсет години.

— Значи феята е предпочела младите мъже пред старите! Трябвало е по-рано да идеш да потърсиш.

— Тогава още не съм знаел за пещерата, но ти все още имаш време. Млад си.

— Пфу! Аз съм богат. Имам толкова пари в себе си, че мога да си купя такъв диамант.

Гледах негодника привидно непринудено и забелязах, че цветът на лицето му се промени. Щом искаше да ме подмами с диаманти, аз пък щях да сложа на въдицата си злато. Явно беше, че и двамата щяхме да лапнем кукичката. Той искаше да иде с мен в пещерата, а аз имах намерение да го подмамя да ме заведе при въглищаря.

— Толкова ли си богат? — извика той учудено. — Да, бих могъл да си представя. Всъщност само конят ти струва повече от всичко, което притежавам. Но да се намери диамант на феята, все пак е привлекателно нещо.

— Разбира се, че е примамливо. Но не знам къде се намира пещерата. Вероятно би могъл да ми я опишеш.

— Това не е достатъчно. Трябва да намериш въглищаря Шарка, който ще те заведе дотам.

— Кой е този човек?

— Самотен въглищар, който срещу малък бакшиш развежда чужденците из пещерата.

Джемал полагаше всички усилия да събуди интереса ми към пещерата. Престорих се, че вярвам на всяка негова дума, и го помолих да ми опише пътя до Глоговик, а той ми предложи да ми даде за водач един от ратаите си.

— А той знае ли и пътя от Глоговик до Дяволската скала и Пещерата на съкровищата? — попитах аз.

— Не, никога досега не е ходил там.

По лицето на конакчията беше изписано напрежение, което аз много добре разбирах. Бях казал, че нося в себе си голяма сума пари. Дали въглищарят нямаше да вземе парите само за себе си, или може би те щяха да бъдат разделени между него и шестимата ни врагове, без Джемал, който все пак ни натикваше в ръцете им, да получи нещо? А ако наистина му се полагаше някакъв дял, той сигурно беше нищожен. Дали нямаше да успее сам да вземе всичко?

Такива мисли се въртяха из главата ми. Бях постигнал това, което желаех. Той искаше да предложи за водач самия себе си, но не биваше да го прави. Улесних го, като казах:

— Съжалявам. Не искам непрекъснато да сменям водачите си. Кой знае дали в Глоговик ще успея да намеря някого, който да познава целия път.

— Хм! Наистина не е лесно. Колко ще платиш?

— С готовност бих дал двеста, двеста и петдесет пиастъра.

— Е, за толкова пари и аз самият бих ви водил, ефенди, ако се съгласиш!

— С радост! Веднага ще заповядам да оседлаят конете.

— Къде са ти конете?

— При овчаря, на когото трябваше да предам поздрави от сина му Сеф. Останаха при него, защото знаех, че враговете ми се намират при теб. Но сега се сещам: ти говореше за цената на моя кон, а доколкото ми е известно, досега не си го виждал.

— Шестимата конници споменаха и не можеха да го нахвалят.

— Да, те са хвърлили око не само на мен, но и на коня ми. Но ще трябва да се откажат от апетитите си. Няма да получат нито мен, нито коня ми, напротив, те ще паднат в моите ръце.

Нарочно се изфуках така, за да видя каква физиономия ще направи Джемал. Устните му трепнаха, но той все пак успя да потисне напиращата подигравателна усмивка и отвърна:

— Убеден съм в това. Какво са тези хора в сравнение с вас!

— Хайде, приготвяй се! След половин час ще те чакаме при брода. Махнах му доброжелателно с ръка и тръгнахме. По пътя хаджията ме попита:

— Сихди, спокойно можеш да ми вярваш, че едва не се задуших от яд. Никога не бих могъл да бъда толкова любезен с този подлец. Така ли ще продължаваме?

— Засега да. Трябва да приспим вниманието му.

— Тогава ти се разправяй с него! Налага му се да се лиши от извора на моето красноречие.

Овчарят Джордже също направи озадачена физиономия, като разбра кой ще ни бъде водач на мястото на ратая, който той ни беше предложил. Успокоих го с уверението, че конакчията не може да ми стори нищо. Последва кратко, но сърдечно сбогуване на Исрад със семейството на овчаря.

Като стигнахме до брода, Джемал вече ни чакаше там. Яхнал беше съвсем нелош кон и бе въоръжен с нож, пистолети и дълга пушка. Още преди животните да нагазят с копита във водата, той се обърна на изток, протегна ръка и каза:

— Аллах да е с нас на отиване и на връщане! Нека благослови начинанието ни с успех! Ла илляха ил Аллах, ве Мохамед расул Аллах!

Това си беше живо богохулство! Искаше Аллах да му помогне в извършването на убийство с цел грабеж! Неволно погледнах към Халеф. Дребосъкът беше стиснал устни и посегна с ръка към камшика, а после каза:

— Аллах познава честните хора и благославя делата им, а тези, които вършат неправда, отпраща в ада!

Пътят до Глоговик беше толкова дълъг, колкото и този, който бяхме изминали предишния ден. Понеже не предвиждахме да правим престой както вчера, се надявахме да пристигнем още следобед.

Говорехме малко. Недоверието бе накарало моите спътници да замълчат, а конакчията не правеше никакви опити да наруши мълчанието им. Страхуваше се да не би с някоя необмислена дума да събуди отново подозрението ни, което погрешно смяташе, че е приспал.

Местността беше планинска. Конете ни много се измориха от ездата през долината на Треска.

По обяд се спуснахме от хълмовете към горната част на Вардар. Тази река тече почти все в северна посока и под Калканделен склоновете на Шар Даг и Кара Даг я отклоняват на югоизток. Като стигнахме дъното на долината, скоро намерихме едно място, през което лесно можехме да прекосим реката, която тук не беше дълбока.

А когато след известно време видяхме пред нас Глоговик, Халеф спря коня си и огледа с мрачен поглед бедняшките колиби. На едно възвишение имаше малък параклис, знак, че част от жителите или цялото население изповядваха християнската вяра.

— О, ужас! — каза той. — Тук ли ще останем, сихди?

— Сигурно не — отвърнах аз, отправяйки въпросителен поглед към Джемал. — Едва два часът следобед е. Ще напоим конете и ще продължим ездата си. Може би в селото има някоя странноприемница?

— Да, има един хан, но няма да ти хареса — каза конакчията.

— За нашата цел сигурно ще е задоволителен.

Стигнахме до първите къщи и видяхме в тревата да лежи един мъж, който, щом чу тропота на копита, скочи и втренчи поглед в нас. Беше щастлив притежател на облекло, на чиято семплост можеше да завиди всеки папуасец. Носеше панталон, и то какъв! Десният крачол му стигаше почти до глезена, но от двете страни беше разпран и покрит с дупки, буквално почти една до друга. Левият крачол свършваше малко под хълбока и висеше надолу в неописуеми ресни и висулки. Ризата беше без десен, а само с половин ляв ръкав. Вероятно долната й част беше отпрана, защото между мястото, докъдето стигаше, и панталона, се виждаше ивица никога немита, гола човешка кожа. Върху главата си това конте носеше тюрбан от плат, на който бих дал наименованието „парцал за дъски“. Въоръжен беше със стара, почти извита в полукръг сабя. Не можеше да се разбере дали оръжието беше някое ужасно ръждясало желязо, или беше пъхнато в черна кожена ножница.

След като този джентълмен ни бе гледал достатъчно дълго, побягна като луд, размаха сабята около главата си и извика с всички сили:

— Ябънджълар, ябънджълар! (Чужденци, чужденци!) Отваряйте прозорците, отваряйте прозорците!

Това убедително доказателство, че се намираме на високоцивилизовано място, страшно много ми хареса. Каква строга дисциплина цари тук, разбрах по бързината, с която всички мъже и жени, млади и стари жители на селото, се подчиниха на този вик. Навсякъде, където имаше някаква дупка — било то врата или прозорец или в буквалния смисъл на думата дупка в прогнилия зид, — се появяваше по някое лице или нещо подобно. Поне си мислех, че разпознавам лица, макар да виждах само някоя забрадка, две очи, брада, а между тези три работи и нещо неописуемо, но винаги неизмито. Това, което образованият човек обикновено слага зад къщата си, за да може то постепенно да се превърне в полезна за земеделския стопанин „златна мина“, тук бе пръснато пред колибите, и то там, където обикновено витаеха духовете-закрилници на домашното огнище.

Цялото село се виждаше като на длан. Не знам как ми хрумна мисълта да потърся с поглед някой комин. Просто това беше твърде нереално желание: не видях и следа от огнище. На високия край на селото имаше една къщичка, чийто покрив беше хлътнал от всички страни. Челната стена имаше такава пукнатина, че вратата ставаше напълно излишна. От селския път към къщата водеше каменно стълбище, но от него бяха останали само най-горното и най-долното стъпало. Ако някой искаше да се качи горе, трябваше да е алпинист, обут с обувки за катерене, или акробат, който има прът за скачане.

Както постройките стояха срещу нас със зейнали врати и прозорци, също така бяха зяпнали и обитателите им, защото не видях нито един човек, който да не стоеше с широко отворена от учудване уста. Ако на мое място беше шегобиецът Хайнрих Хайне, сигурно щеше Да добави към географските си стихове още един:

„Глоговик е цветето на Ориента, който с ужас го е съзрял, знае, че е така!“

Джемал спря пред най-представителната сграда в селото. Върху нея хвърляха сянка две огромни ели. Къщата се намираше близо до склоновете на планината. Оттам надолу се спускаше малка рекичка и стигаше до вратата на къщата, където във вече споменатата „златна мина“ имаше възможност да се слее с течност с по-различен химически състав. Съвсем близо до ръба на това благоуханно речно корито имаше няколко дънера, за които конакчията ни каза, че били мястото за провеждане на открити събрания, където се решавали много въпроси от световно значение: най-напред с думи, после с юмруци, а накрая дори с ножове.

Седнахме върху определените за разискване на политиката пънове и пуснахме конете да пият от рекичката, но в горната част на споменатото място преди сливането на вадите. Изпратихме водача си на разузнаване в къщата, защото Халеф се осмели да каже, че е гладен и иска нещо за ядене.

След като чухме откъм къщата гръмкия дует, получил се от пищенето на фалцетен женски глас и ругаещия бас на конакчията, двамата изпълнители се появиха пред вратата, и то като басът дърпаше сопрана за някакъв парцал, който при по-добро въображение и при особено благоприятни обстоятелства би могъл да бъде наречен престилка. Налагаше се решително да се намесим за прекратяването на възникналата между тях кавга. Басът твърдеше с „до“ в контраоктава, че иска нещо за ядене, а сопранът уверено обясняваше в си бемол на трета октава, че няма нищо.

Халеф изглади разправията, като по неговия си начин хвана за ухото изпълнителката на високата партия в дуета и изчезна с нея в къщата. Докато отново се появи, мина известно време. Дотогава в покоите на дома цареше почти обезпокоителна тишина. После излезе, придружаван от стопанката, която зловещо размахваше ръце и ругаеше на диалект, от който не разбрах нито дума. Тя се мъчеше да измъкне от него някакво шише, но той здраво го държеше.

— Сихди, има нещо за пиене! — ликуваше хаджията. — Аз го открих.

Той вдигна бутилката нагоре. Стопанката се опита да го достигне с ръка и изкрещя нещо, от което можах да разбера само „булик як“. Но въпреки че досега навсякъде добре се бях оправял с моя турски, още не знаех какво означава „булик як“. За да се отърве от противната жена, хаджията накрая извади камшика от пояса, вследствие на което тя се отдръпна няколко крачки назад и спря, за да проследи действията му с ужасен поглед.

Той извади тапата, направена от навито на топка парче басма, махна ми съучастнически с ръка и допря шишето до устата си. Цветът на напитката не беше нито светъл, нито тъмен. Не можех да разбера дали ракията е силна, или слаба. Затова преди да отпия, щях да вдигна бутилката срещу светлината и да я помириша. Но Халеф беше толкова възторжен от откритието си, че изобщо не помисли за подобна проверка. Той отпи голяма глътка.

Вече познавах дребния хаджия от достатъчно дълго време, но никога досега не го бях виждал да прави такава физиономия, каквато видях на лицето му в този момент. Изведнъж то се покри със стотици бръчки. Виждаше се, че се опитва да изплюе течността, но уплахата бе сковала долната част на лицето му. Устата му се бе отворила ужасяващо широко и доста време остана в това положение. Страхувах се, че е получил спазъм на долната челюст, който, както е известно, може да бъде излекуван само със силна плесница.

Само езикът бе запазил част от подвижността си. Той плуваше в бавно процеждащата се през устните ракия, като пиявица в кисело мляко. На всичко отгоре хаджията бе вдигнал вежди така високо, че стигаха до ръба на тюрбана му, а очите му бяха стиснати толкова силно, сякаш до края на дните си той не искаше да вижда повече светлината на слънцето. Беше протегнал и двете си ръце настрани, като пръстите му бяха разперени възможно най-широко. Шишето той бе захвърлил още в първия момент, след като бе отпил. То беше паднало в долната част на потока, откъдето с опасност за живота бе спасено от газещата до колене във водата жена. При това тя отново бе извисила глас и ругаеше с всички сили. От това, което тя каза, разбрах само споменатото „булик як“.

Тъй като Халеф не проявяваше признаци да промени „гледката“, която представляваше в момента, пристъпих към него и попитах:

— Какво стана? Какво пи?

— Гррр — гласеше отговорът!

Халеф все още не затваряше уста, а ръцете и пръстите му продължаваха да стърчат разперени. Очите му обаче се разтвориха и ми отправиха безутешен поглед на умиращ човек.

— Булик як! — изкрещя жената в отговор на въпроса ми. Прехвърлих наум всички речници, които бях разлиствал някога в живота си, но напразно. Какво означава „булик“, изобщо не можех да разбера. А „як“? Вероятно не ставаше дума за тибетски як или бивол!

— Изплюй най-сетне това нещо! — извиках аз на дребосъка.

— Гррр!

Приближих се към него и дъхът на Отворената му устна ми разкри всичко. Също толкова бързо разбрах и съдържанието на двете думи на стопанката. Казала ги беше на диалекта на своето село. Вместо „булик як“ трябваше да се каже „балък агъ“, което буквално преведено означава: рибено масло. Дребният хаджия беше пил рибено масло!

Като обясних това на придружителите си, всички избухнаха в силен смях. Този израз на лишено от всякакво уважение отношение моментално накара иначе винаги самоуверения хаджия да дойде на себе си. Той прибра разперените си ръце, изплю течността от устата си, гневно се нахвърли срещу присмиващите му се мъже и изкрещя:

— Ще млъкнете ли най-сетне, дяволски изчадия! Ако сте решили да ми се надсмивате, първо попитайте дали ви разрешавам! Щом ви е толкова смешно, вземете шишето и пийте от това масло на отчаянието! Ако и тогава продължите да се смеете, ще ви простя.

В отговор избухна още по-силен смях. Към него се присъедини дори и стопанката. Но тогава Халеф ядосано се нахвърли срещу нея и замахна с камшика. За щастие удари във въздуха, защото жената беше изчезнала светкавично бързо зад вратата с почти опасен за живота скок.

А Халеф, без да каже нито дума повече, легна край потока, потопи в него лицето си и изплакна устата си. Тогава аз извадих от торбичката си голяма щипка тютюн и го пъхнах в устата му. Трябваше да го сдъвче, за да се освободи от ужасния вкус. Както по-късно научих от жената, последиците от съдбоносната глътка са толкова по-лоши, колкото по-старо е рибеното масло. Първоначално тя се бе разгневила от насилственото отнемане на мнимата ракия. Но се бе утешила от въздействието на необикновеното питие и донесе онова, което преди това бе скрила: половин бутилка истинска ракия, от която Халеф с голямо удоволствие си пийна, защото дори и тютюнът не бе успял напълно да премахне вкуса на гранясало рибено масло.

После Халеф тръгна сякаш безцелно настрани, но преди да изчезне зад хана, тайно ми даде знак с ръка да го последвам. След малко и аз тръгнах след него.

— Сихди, трябва да ти кажа нещо, за което никой друг не бива да узнае — каза той. — Жената твърдеше, че няма нищо нито за ядене, нито за пиене. Но аз не й повярвах, защото в един хан винаги трябва да се намира по нещо. Затова търсих навсякъде, въпреки че тя оказваше съпротива. Първо намерих злополучното шише, което ми преобърна стомаха. Жената не искаше да ми дава бутилката, но аз й я изтръгнах със сила, защото не разбирах думите, които изрече. После се приближих до един сандък. Отворих го и видях, че е пълен с кепек^[12]. Но те миришеха много особено и привлекателно. Още не съм забравил тази миризма, защото едва вчера я опознах истински.

Халеф въздъхна. Вече знаех какво ще последва. Сигурно беше открил шунка.

— Сихди, наистина ли мислиш, че Пророкът правилно е разбрал Архангела по отношение на свинското месо? — поде той отново.

— Мисля, че Мохамед или само е сънувал, или си е въобразил, че ангелът му се е явил. Особеният му начин на живот и безредните му размишления болезнено са възбудили фантазията му. Имал е халюцинации, поради което са му са се привиждали неща, които изобщо не са съществували. Явявали са му се видения, каквито в действителност не е имало, чувал е гласове, произлизащи от собствения му мозък. Впрочем убеден съм, че е забранил свинското месо по примера на Мойсей.

— Сихди, успокояваш сърцето ми. Помисли: воден от миризмата, бръкнах в триците. Напипах твърди предмети, големи и малки, и ги извадих. Бяха наденици и шунка. Сложих ги обратно в сандъка, защото жената пищеше, че искам да ги открадна, а да кажа, че ще ги платя, не можех. Ще изпълниш душата ми с благодарност, ако сега идеш при нея и купиш една наденица и парче бут. Ще ми направиш ли тази услуга тайно? Другите не бива нищо да узнаят.

Като си помисля само, че Халеф се наричаше привърженик на Пророка! А искаше от мен тайно да му купя шунка и наденица. Въпреки това желанието му не ме учуди кой знае колко. Ако през първите месеци на познанството ни му бях предложил да яде месо от каназър ел хакир^[13], той страшно щеше да се разгневи и щеше да се наложи да се лиша от него като придружител. Както е известно, допирът на мюсюлманина дори до един косъм от свинска четина го омърсява и го задължава старателно да се измие. А ето че Халеф за втори път искаше да яде от месото на презряното животно! Без да предполага, вследствие на съвместния си живот с мен бе станал небрежен последовател на исляма.

— Е? — попита той като не му отговорих веднага. — Да се съмнявам ли в това, че ще изпълниш молбата ми, сихди?

— Не, Халеф. Щом в тялото ти вилнее змеят иштиха^[14], като твой приятел трябва да те избавя от това зло. Не бива вечно да търпиш мъките, на които той те подлага. Така че ще говоря с жената.

— Нека обаче останалите не видят какво носиш. Ще се върна при тях откъм другата страна на къщата, защото не е необходимо да знаят, че сме разговаряли.

Халеф тръгна. Видях, че ханът имаше входна врата и отзад, и влязох. Досега всички смятахме, че жената е сама в къщата. Затова много се учудих, като чух два гласа. Спрях, за да чуя какво говорят. Конакчията разговаряше с жената и успях да разбера всичко сравнително добре. Ханджийката си служеше с нейния диалект, но се стараеше той да я разбере, което бе добре дошло и за мен.

— Значи са се отбивали тук — обясняваше Джемал, — а не ти ли казаха, че и ние може да дойдем?

— — Да, шестимата конници ми споменаха за това, но разправяха, че твоите придружители са лоши хора. Затова не исках да им давам нищо за пиене.

— Неправилно постъпи. Тъкмо защото са много опасни, трябва да бъдеш с тях любезна, а освен това не бива да разберат, че си ги разпознала. Имаш ли да ми предаваш нещо?

— Да. В никакъв случай не бива да пренощуваш тук, дори и ако пристигнете късно вечерта. Напротив, трябва да продължите ездата си, докато стигнеш с тях до Юнак.

— Юнак вкъщи ли ще си бъде?

— Да. Той беше тук онзи ден и разправяше, че известно време няма да ходи никъде.

— Всичките конници в добро здраве ли бяха?

— Не. Старецът със счупената ръка непрекъснато стенеше. Свалиха му превръзката и разхладиха раната му с вода. Но като се качи на коня си, отново получи силна треска и се заклатушка върху седлото. Дълго ли ще почиваш тук с тези хора?

— Веднага ще продължим пътя си. Бъди предпазлива! Не бива да узнаят, че съм говорил с теб за конниците и Юнак, затова сега тръгвам.

Чух го да се отдалечава и аз също излязох за минутка от къщата. Жената не биваше да се досети, че може да съм чул нещо. Кой беше този Юнак? Името е сръбско и означава „герой“, което при нас също се използва като име. В случая явно ставаше дума за почетен епитет. Вероятно това беше търговецът, който продаваше стоката на въглищаря.

Щом после отново влязох с шумни стъпки, жената дойде насреща ми и аз й казах желанието си. Тя изрази готовност да ми даде от лакомствата, но все пак, оглеждайки ме недоверчиво, попита:

— А имаш ли пари, ефенди? Нищо не мога да ти подаря.

— Имам пари и, естествено, ще ти платя.

— Не е толкова естествено, колкото си мислиш. Аз съм християнка, и ми е позволено да ям от това месо. На други, които също са християни, мога да продавам от него. Но ако дам от него на някой мюсюлманин, причинявам зло и вместо пари получавам наказание.

— Аз съм християнин.

— И въпреки това си лош…

Тя спря посред изречението. Сигурно искаше да каже „лош човек“, но навреме се опомни и добави:

— Вярвам ти. Ела и сам си отрежи колкото искаш месо!

Взех една наденица около три четвърти кило и около половин кило шунка. За това ханджийката ми поиска пет пиастъра, около деветдесет пфенига. Като й дадох три пиастъра повече, тя учудено ме изгледа.

— Наистина ли мога да ги задържа? — попита тя недоверчиво.

— Да. Но пък искам да те помоля за нещо, в което да мога да увия тези неща.

— Какво да е то? Киагъд^[15] ли?

— Тя е най-подходяща, но не бива да е мръсна.

— Но ние нямаме абсолютно никаква. Откъде ще се вземе тук, на село, хартия? Ще ти дам нещо друго. Ей там има един гьомлек^[16] на мъжа ми, който той вече не носи. Ще ти откъсна едно парче от него.

Тя посегна към един ъгъл, където имаше какви ли не вехтории, и извади оттам нещо, което приличаше на парцал, с който дълги години са чистени опушени лампени шишета и изцапани със сажди тенджери. Тя откъсна от него едно парче, уви в него наденицата и шунката и ми подаде пакета с думите:

— Ето вземи и се подкрепи! Прочута съм в цялата околност като най-сръчната тузлама^[17]. Едва ли си ял някога нещо толкова вкусно.

— Вярвам ти — отвърнах й аз любезно. — Всичко, което виждам тук, е с цвета и миризмата на съхранявано в саламура месо, а и ти самата си толкова апетитна, сякаш си била в саламурата заедно с шунката, а после си опушвана в комина. Завиждам на спътника в живота ти.

— О, ефенди, не говори така! — извика тя поласкана. — В страната ни има и много по-хубави от мен жени.

— Въпреки това се разделям с теб със съзнанието, че с удоволствие ще си спомням за теб. Нека животът ти е уханен и хубав като кожата на този пушен бут!

Като излязох навън, побързах да се освободя от пакета, като го мушнах в дисагите на Халеф. Никой освен хаджията не забеляза това. Всички бяха насочили погледите си към жителите на селото, които любопитно, бавно се приближаваха към нас.

Човекът, който скочи и се разкрещя, като ни видя да приближаваме към селото, стоеше до един друг мъж, с важно изражение на лицето. Двамата оживено разговаряха. Тъкмо благополучно бях скрил храната, когато първият се приближи към водача ни и започна тихо, но настойчиво да говори с него. После се обърна към мен, заби върха на сабята си в земята, опря ръце върху дръжката й, направи физиономия на паша с три конски опашки и попита:

— Чужденец ли си?

— Да — отвърнах аз любезно.

— И минаваш през нашите земи?

— Такива бяха намеренията ми — отговорих аз още по-любезно.

— В такъв случай знаеш какво ти повелява дългът?

— Какво имаш предвид?

Това прозвуча направо сърдечно. Поведението на човека ме забавляваше. Но колкото по-любезен ставах аз, толкова по-мрачен израз добиваше неговото лице. Полагаше големи усилия да му придаде началнически израз.

— Трябва да платиш налога — обясни ми той грубо.

— Данък ли? Защо?

— Всеки чужденец, който минава през селото ни, трябва да плаща.

— За какво? Да не би чужденците да ви нанасят щети, които трябва да оправяте?

— Не питай, ами плащай!

— И колко?

— По два пиастъра на човек. Вие сте четирима чужденци, защото конакчията Джемал не се брои, понеже го познаваме и е роден тук. Но както той ми каза, ти си предводител на тези хора и затова ще трябва да платиш осем пиастъра.

— Тогава поне ми кажи ти кой си?

— Аз съм емниети умуми ферики^[18] на селото.

— В такъв случай, разбира се, ти си голям човек. Но какво ще стане, ако откажа да платя?

— Ще ви арестувам.

— Кой заповяда да се взема този данък от всеки чужденец?

— Аз и кехаята.

— И той ли е тук?

— Да, ето го там.

Пазачът посочи към мъжа с важната физиономия, с когото преди това беше разговарял и който сега ме гледаше с изпълнен с очакване поглед.

— Извикай го да дойде! — заповядах аз.

— Защо? Каквото казвам, трябва да се изпълнява, и то веднага, иначе…

Той направи заплашително движение със сабята си.

— Тихо! — отвърнах му аз. — Харесваш ми, защото имаш същите принципи като мен: всичко, което заповядам, трябва да се изпълнява.

— Тогава ще отнемем от нещата ви толкова, колкото е равностойността!

— Няма да ви е лесно.

— Охо! Вече разбрахме кои сте. Ако не се подчините, ще ви набием с камшик!

— Дръж си езика зад зъбите, защото съм свикнал към мен да се отнасят с уважение. Няма да платя данъка! Но виждам, че си бедняк, затова ще ти подаря два пиастъра!

Бръкнах в кесията, за да му дам този бакшиш, но отново дръпнах ръката си, защото той вдигна сабята, размаха я пред лицето ми и извика:

— Бакшиш ли ще ми даваш? На мен, който съм бекджи и мухафъз^[19] на общината? Това е обида, която ще накажа най-строго. Данъкът се удвоява. Как да се отнасям към теб? С уважение ли? Ти си чапкънин^[20], пред който няма да проявя и сянка от внимание. Ти си толкова ниско под мен, че не те виждам, защото…

— Млъкни! — прекъснах го аз. — Щом не можеш да ме видиш, ще ме усетиш. Махай се оттук, иначе ще те цапна с камшика!

— Какво? — изръмжа той. — Камшик ли? И казваш това на човек с авторитет и власт, а в сравнение с мен ти си умрял плъх, прегладняла мишка! Аз съм насреща, а това е сабята ми! Кой ще ми забрани да те намушкам? Така на земята ще има един негодник по-малко. Ти заедно с приятелите ти…

Той отново беше прекъснат. Халеф сложи ръка на рамото му.

— Млъкни най-сетне, иначе ефендито наистина ще се ядоса и ще си получиш данъка там, откъдето няма да можеш да го махнеш!

Тогава „началникът на селската стража“ блъсна хаджията така, че дребосъкът отстъпи няколко крачки назад, олюлявайки се, и му извика:

— Червей! Ти се осмеляваш да докосваш най-висшия чиновник тук? Това е престъпление, което моментално трябва да бъде наказано. Ти си този, който ще бъде набит с камшик. Ела, кехая, приближете се, мъже! Хванете това човече! Набийте го със собствения му камшик.

Кехаята понечи да се приближи, но веднага се отдръпна назад. Изглежда, погледът, който му хвърлих, не му хареса. Неговият пример накара и останалите да не се подчинят на подканата на „главния генерал на обществената сигурност“.

— Сихди, да им дам ли да се разберат? — попита Халеф.

— Да — махнах му аз.

Достатъчен беше един негов жест към Оско и Омар и в следващия миг мъжът се озова на земята по гръб. Оско натискаше раменете му, а Омар бе коленичил върху краката му. Човекът крещеше, но Халеф го надвика:

— Вижте, мъже и жени, как ще платим данъка на този притежател на големите приказки! Най-напред ще го получи той, а после ще дойде редът на всеки, който се осмели да му се притече на помощ, като първи ще е кехаята! Колко трябва да му ударя, сихди?

— Той искаше осем пиастъра.

Не добавих нищо повече, но Халеф разбра по физиономията ми, че трябва да действа по-снизходително. Удари му осем камшика, но само проформа. Тези удари не биваше да му причинят болка, но въпреки това направиха огромно впечатление. „Генералът“ притихна още при първия удар. А щом после двамата ми придружители го пуснаха, той стана бавно, потърка се отзад и се оплака:

— О, закон, о, справедливост, о велики падишах! Най-верният слуга на реда в страната е унижен с камшик! Душата ми се дави в сълзи, а от сърцето ми извират потоци на тъга и мъка. Откога заслужилите мъже на ордена на славата ги налагат с камшик по онова място, което отпред не се вижда? Обземат ме болките на живота и изпитвам мъките на преходното съществувание. О, закон, о, справедливост, о, велики султане и падишах!

Той понечи да се измъкне, но аз му извиках:

— Почакай малко! Аз винаги удържам на думата си. Обещах ти два пиастъра и ще ги получиш. А за да не понасяш толкова тежко болките на земното съществувание, ще ти дам дори три пиастъра. Ето ти ги!

Пазачът не вярваше на очите си, като му подадох парите. Едва след като изпитателно ме изгледа, посегна към тях и ги пъхна в джоба си. Той обаче, изглежда, имаше дупка, защото мъжът отново извади ръката си и пъхна парите под огромния си тюрбан. После хвана края на кафтана ми, вдигна го към устните си и каза:

— Ефенди, земните мъки и неприятностите в този свят са преходни, както и цялата вселена. Твоето милосърдие влива балсам в душата ми и сармъсак оз^[21] в дълбините на чувствата ми. Нека съдбата се погрижи кесията ти никога да не остава без сребърни пиастри!

— Благодаря ти! А сега ми изпрати кехаята!

Споменатият чу думите ми и се приближи.

— Какво ще заповядаш, ефенди? — попита той.

— Щом заптието на селото получава от мен бакшиш, и на кехаята се полага. Надявам се, че си съгласен.

— И още как! — извика той, протягайки към мен ръка. — Устата ти изрича само благословии, а ръката ти щедро раздава милостиня!

— Така е. Искаш да получиш толкова, колкото и твоят подчинен, нали?

— Ефенди, аз съм началник. На мен ми се полага повече.

— Правилно, той получи осем удара и три пиастъра, следователно на теб ще отредя пет пиастъра и дванайсет удара.

Тогава кехаята веднага сложи ръцете си там, където не бива да се търсят умствените способности дори и на най-великите учени, и извика:

— Не, не, ефенди! Не искам боя, а само пиастрите!

— Няма да е справедливо. Няма да получиш пиастри без ударите с камшик. Или всичко, или нищо. Избирай!

— Тогава по-добре нищо!

— В такъв случай е твоя вината, ако не получиш това, което ти обещах.

— Не, не! — повтори той. — Твърде много са ми и двете неща!

Първенецът на селото искаше да се отдалечи, но след няколко крачки отново се обърна, погледна ме умолително и попита:

— Ефенди, не можем ли да го уредим по друг начин?

— И как?

— Дай ми пет пиастъра, а дванайсетте на заптието ми. Той и бездруго опита камшика, така че вече нищо не може да го уплаши.

— Ако иска, съгласен съм. Приближи се, генерале на обществената сигурност!

Халеф протегна ръка към пазача, но той бързо отскочи встрани и отговори:

— Аллах истемесин! (Опазил ме Господ!) Нежните чувства на седалището ми са вече достатъчно разбунени. Щом наистина си решил да делим, дай пиастрите на мен, а на кехаята ударите! На теб сигурно ти е все едно на кого ще дадеш едното и на кого другото, но на мен не мие.

— Вярвам ти. Но виждам, че няма да дам нито едното, нито другото, затова ви разрешавам да си вървите.

— Баш юстюне, ефендим! (На твоите заповеди, господарю!) Спокойно можеш да продължиш пътя си. Вероятно ще намериш другаде някоя душа, която умира за бой с камшик, без да пожелае пиастрите.

Той вдигна от земята падналата си сабя и се отдалечи, Кехаята също тръгна, но все пак се обърна още веднъж и поверително ми прошепна:

— Ефенди, може би все пак ще може да се направи нещо. Много бих искал да получа пиастрите.

— И как?

— Дванайсет са прекалено много. Дай пет пиастъра и пет удара с камшик. Толкова по ще мога да изтърпя. Изпълни тази моя молба. Така ще се изпълни твоята воля и моето желание.

Не ми оставаше нищо друго, освен високо да се изсмея, а и моите приятели се присъединиха също. Кехаята се радваше, че ни е развеселил, и ме попита почти нежно:

— Нали ще го направиш, севгюли ефендим^[22]? Пет и пет?

Тогава от насъбралата се наоколо тълпа излезе един висок слаб човек с черна брада и каза:

— Бени денле, ябанджи! (Чуй ме, чужденецо!) Виждаш, че тук са се събрали повече от трийсет мъже, всеки от които е готов да изтърпи пет удара с камшик, ако му дадеш пет пиастъра. Ако си съгласен, ще се наредим в редица, за да спечелим тези пари.

— Благодаря много! — отговорих му аз. — Но вие не сте ни обидили и следователно няма да получите нито пиастри, нито ще бъдете бити.

Той направи физиономия на разочарование и тъжно каза:

— Това не ни се нрави. Аз съм беден човек, с близките ми пием паламуд ичкиси^[23] и гладът е единственият ни покровител. Никога досега не са ме били с пръчки. Но днес ще позволя, за да получа петте пиастъра.

По лицето на човека личеше, че казва истината. Мизерията бе заседнала във всяка от бръчките на лицето му. Вече се канех да бръкна в пояса си, но Халеф се приближи до него, извади кесията и сложи нещо в ръката му. Като видя какво е получил, беднякът извика:

— Но ти си се объркал! Не можеш…

— Тихо, старче! — прекъсна го Халеф, като с едната ръка отново прибра торбичката, а с другата заплашително размаха камшика.

— Върви си и се погрижи за това, близките ти да получат истинско кафе вместо жълъди!

Той избута мъжа настрана сред застаналите наоколо хора, след което получилият подарък човек бързо се отдалечи, последван от другите, които искаха да разберат размера на подаръка.

Потеглихме отново. Щом конете ни тръгнаха, селският пазач пак излезе от тълпата и ми извика:

— Ефенди, ти ме ощастливи с пиастрите. Ще те съпроводя като почетен водач.

Той застана пред нас, извади сабята си и закрачи отпред с изпъната стойка. Сбогувахме се чак извън селото.

— Сихди — каза Халеф — радвам се, че не удрях силно. Той не е лош човек и щеше да ми е жал, ако бях разбунтувал „нежните чувства на седалището му“.