Карл Май
Бенито Хуарес (11)

11. След индианското сражение

Когато вече нямаше воински задължения за изпълнение, Мечешко око започна да язди надолу към реката, където над един гъсталак стърчаха няколко дървета. Няколко минути по-късно и Мечешко сърце яздеше, привидно без всякаква цел, към същия шубрак. Зад него пасеше конят на Мечешко око. Самият той бе застанал на брега и наблюдаваше течението на водите, когато долови шума от приближаването на другия, който скочи и освободи коня.

Един вожд не бива да проявява пред трети нежни пориви към член от семейството. За двамата братя бе невъзможно да открият пред очите на други радостта си от срещата. Ето защо Мечешко око се изтегли към това скрито местенце, и ето защо Мечешко сърце го последва с една акуратност, сякаш срещата предварително бе уговорена.

Докато Мечешко око стоеше така, две ръце легнаха на раменете му и Мечешко сърце произнесе с преливащ от любов глас:

— Ши тише — братко мой!

— Ши нта-йе — братко мой! — отговори Мечешко око и от своя страна обви ръце около него.

В действителност тези думи не означават само „братко“. Апачите имат отделни изрази за стар и млад брат. Също такъв е случаят и за сестра и други роднини. Ши тише означава „моят по-млад брат“, а ши нта-йе значи „моят по-стар брат“. Братята помежду си никога не се заговарят просто с думата „брат“, а винаги добавят определението „по-стар“ или „по-млад“. Първото обръщение изразява непринудено уважение, докато във второто се крие една искрена нежност.

Той седна на ръба на брега и неговият брат стори същото. Те оплетоха ръце и се погледнаха в очите. Тогава Мечешко сърце притисна крепко брат си и каза:

— Ти носиш цветовете на войната.

— Ти също — отвърна Мечешко око, който веднага отгатна желанието на по-стария си брат и сърдечно се зарадва.

— Цветовете на войната скриват лицето ти — продължи Мечешко сърце.

— Под нозете ни тече вода.

— Боите отстъпват пред водата.

— Искаш ли да ми покажеш лицето си?

— А ти на мен твоето?

Те отидоха до водата и отстраниха синьото, червеното и черното, които преиначаваха лицата им. После се спогледаха. Забелязаха колко много си приличат! Мечешко око беше точното, макар и по-младо копие на Мечешко сърце.

— Твоето лице е красиво! — заяви вождът Мечешко сърце на брат си.

— А твоето, е лице на велик главатар.

— Аз не съм главатар, аз съм твой брат!

Те бяха щастливи, радостни, като две деца, които оставят да говори гласа на сърцето.

— Ти замина преди шестнадесет зими. — каза Мечешко око.

— Ти беше дете, когато тръгнах.

— А ти един голям вожд. Защо не се върна?

— По-късно ще ти разправя. Когато тръгнах, моят баща беше още жив.

— Той е мъртъв.

— Как умря?

— В бой, след като бе убил единадесет команчи.

— В такъв случай той е отишъл във Вечните ловни полета, където душите на команчите ще му слугуват. Те ще бъдат негови роби. Беше ли при него, когато душата му напусна тялото?

— Неговата глава лежеше в скута ми, когато издъхна. Последната му дума беше твоето име.

Мечешко сърце помълча известно време, дълбоко развълнуван.

— Издигна ли му надгробна могила?

— Да. Той седи в гроба на бойния си кон, накачен с всички скалпове и тотеми, с оръжията си в ръка.

— Аз ще посетя неговия гроб и ще се помоля там на Великия дух. С неговата смърт апачите са изгубили един добър баща и един велик вожд.

— Те ме помолиха да стана негов приемник.

— Ти стана ли?

— Не веднага, защото ти беше по-достоен от мен. Нашето племе беше пет лета и пет зими без същински вожд. И понеже ти не се върна, не можех да се противя повече на молбите, макар и да не престанах да те търся.

— Значи все още си хранел надежда да ме откриеш?

— Проследих дирята ти, додето изчезна. Узнах, че за последен път си бил видян в Гуаймас.

— Правилно си чул. Ще те осведомя подробно какво се случи.

— От днес ти ще бъдеш главатар!

— Не!

— Ти си по-големият!

— Ти си толкова храбър, колкото и аз!

— Но не толкова мъдър и опитен!

— Това го казваш само ти, братко! Сега аз имам още твърде много работа. Трябва да придружа моите приятели и да воювам с техните врагове. Когато се върна, ще намеря някое друго племе, което ще помоли да стана негов главатар.

— Братко ти си не само храбър и мъдър, а и сърцето ти е сърце на добър брат. Затова моят живот ще ти принадлежи до последния дъх.

Те отново се прегърнаха с искрена топлота. Настъпи пауза, през която двамата „червенокожи“ се отдадоха мълчаливо на чувствата си. Сетне Мечешко сърце заговори:

— Когато тръгнах, беше жива и моята майка. Тя беше най-добрата майка, докъдето стигат ловните територии на червените мъже.

— Ти говориш истината. Аз съм виждал много майки, но нито една не е като нея.

— И тя ли е призована от Великия дух?

— Не. Тя е още жива.

Мечешко сърце простря ръце напред и извика, преливащ от радост:

— О, майко, майко! Маниту, ти си добър, милостив дух, благодаря ти, че си ми запазил тази, която ми даде живота. Когато я напуснах, тя броеше пет пъти по десет зими.

— Сега тя брои шест пъти по десет и още шест зими — добави Мечешко око.

— Как е силата на нейното тяло?

— Тялото й е здраво и душата светла, ала очите й са тъмни.

— Не може да гледа добре?

— Тя вече не може да вижда светлината на слънцето.

— О, Маниту! Сляпа ли е? — запита Мечешко сърце уплашен. — От колко време?

— От две зими и едно лято.

— Кой носи вината за отнемането на светлината й?

— Злия дух я облъхна и спусна една ципа над очите й.

— Какво казва шаманът?

— Лечителят й даде много лекарства. Той й приготви сладки и горчиви отвари, наложи й треви и корени, ала Злия дух не иска да се махне.

— Аз зная едно средство, което може би ще й помогне. Имам един бял приятел, който е велик лечител.

— Бледолик? Злия дух не бяга от никой бледолик.

— Уф! Този бледолик обаче струва колкото четирима вождове на червените мъже.

Мечешко око го изгледа удивен.

— Да не би моят брат да се шегува с мен?

— О, не. Този бледолик вече е върнал зрението на някои слепи.

— Как се казва този мъж?

— Стернау.

— Това е чуждо и непознато име. Мъжът ще е като стрък трева в прерията — те са милиони.

— Известно ли ти е името Матава-се?

— Господарят на скалите? Кой не го знае! Някога той беше най-великият ловец в планините и прериите.

— Господарят на скалите е наречен от своя народ Стернау. Той беше с мен по време на моето отсъствие.

— Уф! Господарят на скалите е твой приятел? — запита Мечешко око смаян. — Къде е той?

— Тук! Във форт Гуаделупа! Той командва форта и отби атаката на французите.

— Кога дойде във форта?

— Днес, в първата четвърт на слънцето.

— Има ли много воини при себе си?

— Не, но тези, които са при него са прочути.

— Как се казват?

Лека усмивка премина по лицето на Мечешко сърце, когато отговори:

— Шош-ин-лайт…

— Мечешко сърце? Ти самият си дошъл с него?

— Да през тези последните шестнадесет зими бях заедно с него на един остров сред Голямата вода. По-нататък ще ти разкажа. С него са още Гърмящата стрела и Бизоновото чело.

— Те са много прочути воини.

— Има и други, които ще видиш. Той е вожд на всички болести. Притежава един малък нож, с който като прореже отвор в някое невиждащо око, светлината отново започва да прониква в него.

— Тогава аз ще помоля Господаря на скалите да язди до вигвамите на апачите и да върне слънцето на моята майка.

— В такъв случай да потегляме и веднага да вървим при него!

Лицето на индианеца сияеше от щастие, че неговата майка ще може отново да вижда. Вече се канеше да възседне коня, без да е помислил за най-важното.

— Чакай! — все пак се сети Мечешко око. — Ние се измихме!

— Уф! — усмихна се Мечешко сърце и извади паничките с боите, които всеки индианец носи със себе си по време на война. Брат му също извади своите и двамата взаимно можеха да си окажат помощ. Застанали край реката зад гъсталака, толкова прилични по фигура, лице и начин на държане, въоръжени до зъби, двамата братя си шареха един друг лицата с такава сериозност и старание, сякаш се касаеше за някое значително произведение на изкуството.

Когато се измъкнаха иззад храстите, и сериозни и сдържани се върнаха на бойната арена, навярно малцина бяха заподозрели, че преди малко на брега на Рио Гранде се бе разиграла една толкова сърдечна сцена.

Отправиха се първо към президента Хуарес, който тъкмо пресичаше полесражението. Индианците бяха отнесли своите убити, за да запеят вечерта за тях оплаквателните си песни. Загиналите французи в по-голяма си част вече бяха погребани от жителите на форта.

Когато индианецът е с членове от семейството, винаги казва „аз“, следователно говори в първо лице. Пред някой друг, обаче винаги се назовава с името, така, че непосветеният лесно би могъл да помисли, че говори за някое трето лице, което изобщо не присъства.

Когато видя приближаващите индианци, Хуарес спря коня си, посочи наоколо и каза:

— Томахавките на апачите пожънаха богат урожай.

— Хоуг! — отговори Мечешко око просто.

Погледът на президента измери Мечешко сърце.

— О-о — запита той, — това ли е вождът Шош ин-лайт?

— Да — потвърди братът.

— Бях чул, че е изчезнал безследно.

— Правилно си чул, днес обаче вождът се завърна.

Лицето на президента прие замислен израз.

— Сега знам, сетих се. Известна ли е на моят брат хасиендата дел Ерина?

— Той я знае. — отвърна запитаният.

— Когато бях още Върховен съдия, собственикът дойде при мен и ми разказа за изчезнали хора, сред които беше и Мечешко сърце. — и прекъсвайки отново, запита: — Сдобиха ли се апачите с много скалпове и плячка?

Хуарес веднага бе преминал на друга тема на разговор, защото от опит знаеше, че индианците не обичат да бъдат разпитвани.

— Мечешко сърце предостави плячката на своите воини, той не знае дали е голяма — гласеше гордият отговор.

— Навярно са налице около триста пушки?

Мечешко око кимна.

— И също толкова коне, отделно муниции?

Повторно кимване.

— Иска ли моят брат да си ги продаде?

Вождът поклати глава.

— Воините на апачите се нуждаят от пушки и патрони. — отвърна той.

— Имаш право. Но конете мога да купя?

— Те принадлежат на моите бойци. Питай тях!

— Аз трябва да се отправя към Чиуауа. Ще ме придружи ли моят брат Мечешко око?

— Да, защото той ти е дал думата си.

— При това положение, ние ще прогоним французите оттам. Но по-напред ще си отпочинем. Чух, че във форта има вента. Аз ще отседна там. Ще дойдат ли с мен моите братя?

Вместо отговор двамата апачи обърнаха конете и започнаха да яздят към форта, оставяйки Хуарес помежду си. Встрани от укреплението техните войни бяха издигнали бивака си и разпределяха плячката. Когато ездачите стигнаха вентата, там цареше голямо оживление. Повечето ловци бяха насядали в салона и пиеха и пушеха. От време на време идваха индианци, но не за да пият — Мечешко око им беше забранил, а да оползотворят плячката си. По тази причина Пирнеро имаше извънредно много работа. Няколко вакуероси му помагаха, а и Резидиля го подкрепяше с всички сили. В момента, когато Хуарес се канеше да слезе от коня, Пирнеро излезе от магазина, забързан към кръчмата, но погледът му попадна на тримата мъже пред вратата. Хуарес имаше остри очи, той веднага позна в Пирнеро надалеч известния съдържател.

— Вие ли сте сеньор Пирнеро? — попита.

— Да — отговори старият.

— Познавате ли ме?

— Не.

— Казвам се Бенито Хуарес.

Съдържателят ококори широко очи.

— Сеньор Хуарес! Президентът?

— Да.

— О, какво щастие сполетя моя дом! Влизайте, моля ви, влизайте, сеньор!

— Щастието, сполетяло дома ви, малко ме касае — усмихна се Хуарес. — Бих предпочел мен да сполети щастието на вашия дом. Имате ли една стая за мен?

— О, дори салон!

— Ще мога ли да се нахраня и поспя?

— Така добре, както в самата столица.

— В такъв случай ме отведете в стаята и се погрижете за коня!

С тези думи Хуарес слезе от животното, предаде го на един вакуеро последва съдържателя нагоре, докато двамата главатари влязоха в пивницата. Пирнеро поведе Хуарес към една голяма стая, която той наричаше своя „салон“. Тя беше същата, която бе предоставил на Черния Жерар. Когато влязоха, графът и Мариано — седнали един до друг на дивана — се изправиха — Присъстваше и Стернау.

— Това сеньор, ще бъде вашата стая — извести Пирнеро.

Хуарес го изгледа учуден.

— Ама тя е вече заета — отвърна той. — Кои са… кой… кой е…

Погледът му падна на стария граф и се прикова с изумление в него.

— Дон Фернандо де Родриганда, вие ли сте? Но не, не може да сте вие, та този човек от години е мъртъв и погребан. Тук е налице такава прилика, която наистина граничи с феноменалното!

— Сеньор, Хуарес, вие не се заблуждавате. Аз съм този, когото споменахте — отвърна старецът усмихнато.

— Но как е възможно? Нали отдавна сте погребан?

— Бях погребан действително, но не мъртъв.

— Не ви разбирам.

— Скоро ще разберете, сеньор. А аз благодаря на Пирнеро, че ме срещна с вас и ще ви помоля днес да посветите един час на моите работи. Те са от голяма важност.

— Ах, вие все повече ме изненадвате! Но ще бъдете ли така добър да ме представите на тези сеньори?

Графът назова имената на Мариано и Стернау. При споменаването на последното Хуарес, който притежаваше великолепна памет, се ослуша смаян.

— Стернау? Някъде вече съм чувал това име. Вие сте лекар. А, да! Сетих се! Познавате ли Педро Арбелец?

— Хасиендерото? — отвърна Стернау, към когото бе отправен въпросът. — Познавам го, бил съм при него. Тогава имах честта да ви бъда представен.

— Започвам да си припомням и все повече се удивлявам. Арбелец обаче ме осведоми, че вие заедно с редица други лица сте изчезнали безследно по някакъв мистериозен начин?

— Арбелец е казал истината. Тази история е пряко свързана с нещата на граф Родриганда. Ние трябваше да изчезнем по същата причина, поради която бе отстранен от пътя и дон Фернандо.

— Тук май се крие някакво ужасно престъпление!

— Не едно-единствено, а цял низ престъпления.

— И дон Фернандо иска да говори с мен по този въпрос? В такъв случай тази вечер ще бъда на вашите услуги, докогато пожелаете.

— Ще наредите ли да се преместим, сеньор?

— Не, не, ще взема някоя друга стая. Ние сме на фронта, а там човек се устройва, както намери.

— Тогава позволете, сеньор, да дам необходимите разпореждания за настаняването на вас и ескорта ви!

— Не си правете труда! За това ще се погрижи Черния Жерар, комуто съм предоставил командването.

— Ловецът отстъпи командването на форта на мен, въпреки, че не исках да се съглася, а и освен това не е в състояние да прави разпореждания, тъй като лежи тежко ранен.

— Жерар ранен? Този храбър и верен мъж! Мога ли да го видя?

— Наистина, не бива да позволявам. Той е толкова слаб, че се опасявам за най-лошото.

— Ще бъда внимателен.

— Тогава ме последвайте, сеньор!

Стернау пристъпи с президента към леглото. Там лежеше Жерар. Пред него седеше Ема Арбелец. Стернау попита тихо:

— Някаква промяна?

— Не — прошепна Ема.

— Не е ли отварял очи?

— Не.

— Не е ли изговарял нито дума?

— Една дума, струва ми се, успях да разбера. Но не зная дали бива една болногледачка да се разбъбря!

— Пред лекаря няма място за дискретност. Впрочем мисля, че бих могъл да отгатна думата. Тя е… Резидиля.

Ема се вгледа изумено в Стернау.

— Всезнаещ ли сте? — нашепна му тя.

— Не, но обръщам внимание на подробностите.

— Коя е всъщност Резидиля? — полюбопитства Хуарес.

— Дъщерята на съдържателя.

— Я гледай ти! И той я обича?

— Вярно и искрено — поясни Стернау. — Сега елате да го видите!

Жерар, силният ловец, лежеше като восъчна фигура. Човек би помислил, че във вените му няма капчица кръв.

Хуарес застана мрачен до леглото. Подаде десница на Стернау и прошепна:

— Ако го спасите, можете да разчитате на моята благодарност.

Отвън чакаше съдържателят, за да посочи на Хуарес друго помещение. Когато застана пред него, Хуарес запита:

— Имате ли семейство?

— Само една дъщеря.

— Какво ще стане един ден с работата ви, когато починете?

— Ще я наследи Резидиля.

— И ще се грижи за всичко сама?

Това наля вода във воденицата на стария. Той отвърна мигновено:

— Тъкмо тоя проблем със зета, ми е мъката! Момичето не иска да се омъжи!

— Тогава я принудете.

— Да принудя Резидиля? Как не! Каквото си науми, това прокарва.

Президентът изгледа Пирнеро усмихнат и отвърна:

— Хм! Хубаво щеше да бъде да е Черния Жерар! Има ли той някакъв недостатък?

— Не. Той е способен мъж. Аз обаче се отнесох лошо с него. Отбиваше се при мен, без да знам кой е. Имах го за някой глупав, немарлив пройдоха и го гълчах, че пие само един джулеп. Тия проклети женитбени истории отварят на някои хора доста работа.

Хуарес, иначе толкова скъп на думи и сериозен мъж, все пак обичаше понякога малката шега. Този разговор му доставяше удоволствие. Ето защо запита:

— Следователно не мислите, че Черния Жерар ще ви стори услугата да се ожени за вашата дъщеря?

— Със сигурност, не. За съжаление аз погубих всичко с него. Ох, сеньор, де да бяхте пожелали да подхвърлите пред него някоя добра дума за мен.

— Лоша работа наистина. Но все пак бих могъл да опитам да оправя нещата.

— Да, сеньор, направете ми тая услуга! — помоли Пирнеро. — А аз на драго сърце съм готов да се отплатя за нея.

— Добре! Но я кажете, стари Пирнеро, как всъщност се оставихте да ви изненадат тези французи? Нима не помислихте за съпротива?

— Съпротива ли? Разбира се! Първо поисках да се спусна в оръжейния склад, където държа пушките за продан. Ама после бързо размислих дипломатически, че ще дойде помощ. Така, че не беше необходимо да се кося и заради французите, за тях други щяха да се погрижат. Пък и на кой добър дипломат ще му хрумне да се остави да го претрепят на полесражението. Той прави войната, а я води народът. Това е дипломатическа традиция.

Хуарес стана сериозен.

— Имате право, Пирнеро. „Наполеон Малки“ ни създаде войната в Париж! Той е дипломат. И вследствие на това нашият народ трябва да бъде изтрепан. Аз дадох на Мексико мир и щях да го запазя. Хората ме слушаха, защото ме обичаха, почитаха и се бояха от мен. Тогава дойдоха силом тези рушители на обществения ред. Всеки народ има правото сам да се управлява. Това беше изписано на моето знаме, а аз бях принуден да бягам с това знаме до Ел Пасо дел Норте — най-външното кътче на страната. Някой друг щеше да абдикира. Аз не, защото моето право е достатъчно силно да излезе насреща на френския окупатор. Ето защо оставих знамето си да се вее и отново ще се върна да го издигна в столицата — по-бързо, отколкото тръгнах — като знак, че всяка нация сама трябва да сътворява историята си и, че тук на западния материк все още има отворени очи, които френските лъскави залъгалки няма да могат да заслепят.

Хуарес подаде ръка на съдържателя и с шеговит поврат каза:

— Виждате, сеньор Пирнеро, че не всички дипломати са щастливи. Ала вие не пропускайте да бъдете добър, защото когато човек има честно отношение, удържа победата.

— Да, ние ще победим! — извика съдържателят. — Вие в Мексико, а аз с моята женитбена история? Ще победим, понеже вие се заемате с моята, а аз с вашата. На това можете да разчитате!

— Ха така! Сега вървете и ми пратете нещо за ядене и пиене, а ако мои служители питат за мен, кажете им в коя стая съм!

Съдържателят побърза да слезе. Резидиля отиде в кухнята да се погрижи за президента, а баща й пое останалите задължения. Едва привечер на двамата се предостави свободно време, тъй като всички излязоха да гледат траурната церемония на апачите. Тогава старият седна до прозореца си да изпие един джулеп за отпускане на душата. Резидиля шеташе напред-назад, слагайки в ред стъкларията. Тя тъкмо се бе озовала отново в негова близост, за да отнесе няколко чаши и той извика:

— Резидиля!

— Да.

— Погледни ме!

Пирнеро направи тържествена физиономия и Резидиля го изгледа с любопитство.

— Е-е? — запита той. — Как изглеждам? Как ме намираш в този миг?

Резидиля познаваше слабостите на баща си. Поради това отговори:

— Като един голям дипломат, татко.

— Наистина ли? Да? Виждаш ли, Резидиля, сега ти се прояви като дипломат. Този дипломатически, проницателен ум го имаш от мен — резултат от наследствеността, предавана от баща на дъщеря. Но чуй по-нататък! Ето, че най-сетне и аз ще стана тъст!

Пирнеро направи изявлението с такова достойнство, че Резидиля с мъка удържа смеха си.

— Че откъде пък го знаеш?

— От президента Хуарес! От неговата собствена уста!

Но за Резидиля това бе твърде много. Тя погледна баща си в лицето с безгранично изумление.

— От Хуарес? Шегуваш се!

— И през ум не ми минава. Знаеш, че за един изкусен дипломат като мен не представлява някаква мъчнотия да вкара дори най-трудните неща в правилния коловоз. Просто помолих президента да ми издейства един зет и той обеща. Даже открито заяви кого би желал да види като мой зет.

Резидиля се изчерви.

— Е, не искаш ли да знаеш кой е? — ласкаво запита той.

— Би било безполезно — отвърна тя.

— Безполезно? О, ама това е вече нечувано! И сигурно няма да искаш да го вземеш?

— Дали ще го искам или не, в края на краищата не е най-важното. Той обаче дали ще ме иска?

Старият прокара бавно ръка по косата си и се покашля.

— Да, това действително е най-важното. Ти какво мислиш по тоя въпрос?

— О, все още никой не ме е поискал, татко!

— Глупости! Ти не си оставила някой да се приближи. Впрочем в цялата тая работа ми тегне една грижа, една голяма грижа. Кажи, Резидиля, да не си хвърлила око на Лешоядовия клюн, а?

— На Лешоядовия клюн? — стъписа се тя.

— Да, който смята целия свят за плювалник и само мисли как да изстреля соса си току край носа на някой!

— И как пък ти хрумна тази мисъл?

— Хмм! Та нали знаеш, че съм дипломат.

Резидиля звънко и весело се разсмя:

— Само не се кахъри! Нямам желание тоя човек да става мой мъж!

— Това страшно много облекчава сърцето ми. Онзи, когото съм си наумил, и когото и Хуарес одобрява, е свестен мъжага. Само да не бях извършил толкова глупости! Съвсем не се отнасях към него като към зет. Помисли само! Нима наистина е възможно да упрекваш един такъв мъж, че пие само един джулеп!

Сега на Резидиля изведнъж стана ясно кого има предвид баща й. Пламна чак до тила и се извърна да прикрие смущението.

— Сега досети ли се? — запита той. — За Черния Жерар ми е думата.

— Нали ти казах кое е най-важното в тая работа.

— Дали той те иска? Да, това е вярно! Ама на мен ми се струва, че ти хич и нехаеш за него. Напоследък не го поглеждаш, а днес, когато той така ни помогна, ти нито веднъж не се позаинтересува за него.

Застанала край другата маса, Резидиля обърна гръб на баща си и не отговори.

— Е, хайде, защити се! — подкани той.

В този момент в стаята прозвуча покъртително стенание, сякаш някой хвърляше всички усилия да потисне някакво чувство, могъщо напиращо от сърцето. Този звук се изтръгна от гърдите на Резидиля и тя избухна внезапно в бурни хълцания, които вече не бе в състояние да овладее. Сетне захлупи лице в шепи и напусна стаята с висок плач. Пирнеро погледна след нея изплашено, докато изчезна зад вратата.

— Мътните го взели, това пък какво беше? — заговори той на себе си. — Че то бяха вопли и ридания, каквито в Пирна никак не са на мода. Тя не иска и да знае за него, това вече е от сигурно по-сигурно. Клетото дете! Трябва ли наистина да я привързвам към някого, който не ще? Не! Ще й кажа, че може въобще да не поглежда към Черния Жерар.

Той се надигна да отиде в кухнята, но не стигна далеч, беше му съдено да си спести това отиване, тъй като влезе онзи, за когото стана дума преди малко — Лешоядовия клюн, ловецът-янки. Дрехите му бяха изпоплескани с кръв, показателен белег, че е взел храбро участие в битката. Пирнеро спря и го огледа от главата до петите.

— Исусе, как само изглеждате! — възкликна той.

Американецът му метна един немного радушен поглед.

— Предполагам, че изглеждам по-другояче от някой, който си е стоял в собата, докато край нашите глави свиреха куршуми. Дай ми един джулеп, ама чевръсто, че това ти е единствената възможност, да не изгубиш напълно моето дълбоко уважение!

— Джулепа ще го имате, ала от дълбокото ви уважение не се нуждая. Аз съм си достатъчно известен като дипломат и военен специалист, че да разчитам специално и на вашето удивление!

След тази декларация Пирнеро закрачи с гордо вдигната глава към тезгяха да налее ракията и поставяйки я сетне пред клиента, запита:

— И как стана изобщо, че се вяснахте при мен?

Запитаният се вгледа в съдържателя с изумление.

— Идвам заради джулепа, предполагам.

— Но точно сега?

Американецът присви устни, процеди плюнката толкова близо край носа на Пирнеро, че оня отскочи шокирано и запита:

— А защо не точно сега?

— Струва ми се, че в тоя момент всички се намират вън при индианците.

— Pshaw! Откак се помня, съм виждал достатъчно индианци.

— Но не и церемония като днешната.

— С церемония или без, считам, че индианецът при всички случаи си остава индианец. Сега обаче трябва да поговоря с Хуарес. Той къде е?

— Горе, в стаята си.

— Ще имаш ли добрината да ми кажеш къде е тая стая?

— Ще ви отведа. Следвайте ме, сеньор Лешоядов клюн!

Пирнеро действително прояви любезността да поведе ловеца. Горе почука на вратата, зад която бе настанил президента. Не се чу обаче никакъв отговор, а когато отвори предпазливо, намери стаята празна. Той поклати неодобрително глава.

— Да не е отишъл при индианците? — изказа предположението си. — В такъв случай май ще съм единственият, който не е напуснал своя пост. Там отсреща чувам гласове. Струва ми се, че долавям и този на президента.

— Кой е отсреща?

— Там лежи Черния Жерар, почти убит в боя. Ще почукам.

— Че бива ли да се месиш?

— О, и още как. Ние с Хуарес си имаме такова доверие, че не е необходимо да се съобразяваме един с друг.

Пирнеро наистина приближи до вратата и почука. Отвори Мариано и попита какво желаят.