Серия
Блудния син (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der verlorene Sohn, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)
Корекция
BHorse (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013)

Издание

Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1999

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Мариета Суванджиева

Техн. редактор: Никола Христов

Оформление на корицата: Студио „SEVEN“ — Габрово

Формат: 84/108/32

Printed in Active Commerse

PRINTED IN BULGARIA 1999

ISBN: 954-17-0183-3


Глава 1
Двама затворници

Град Роленбург е получил името си от замъка върху извисяващите се над него скали. Построеният през тринайсети век Роленбург дълго време е бил седалище на прочут род рицари разбойници. По-късни притежатели го бяха уголемили. С хода на времето бяха застроени няколко допълнителни крила. Когато един ден имението стана държавна собственост, по-голямата част от замъка бе превърната в затвор, а по-малката служеше като клиника за душевно болни.

Оттогава под израза „отива в Роленбург“ се разбира влизане в затвора или лудницата.

Затворът беше устроен по смесената система — имаше единични килии, но и общи спални и помещения за колективен труд. Директорът беше хауптман[1] от запаса. Произхождаше от стар аристократичен род и за своите заслуги като управител на затвора бе получил титлата областен съветник.

Затворниците в Роленбург се отдаваха на различни занаяти. Тук работеха в отделни помещения ковачи, шлосери, мебелисти, шивачи, също обущари, тъкачи, майстори на пури. Единичната килия можеше да се разглежда като привилегия или налагане на по-тежко наказание. Последният случай беше за опасни, непоправими затворници, които не биваше да влизат в контакт с по-благонадеждните. А в първия бе предназначена за затворници, за които се смяташе, че все още притежават известно чувство за чест, така че общуването с обикновените престъпници би означавало за тях утежняване на наказанието.

Вечерта беше настъпила. В залите горяха фенерите със светлинен газ, а килийните затворници бяха получили лампи, на чиято светлина можеше да извършват своята работа.

В една тясна ъглова кула — имаше само две малки килии, свързани с междинна врата — един затворник седеше до масата и пишеше. Въпреки приведената му поза можеше да се види, че притежаваше висока, плещеста фигура. Носеше затворнически дрехи — ленен панталон и куртка и сива кърпа около врата. Един знак на ръкава сочеше, че принадлежи към „дисциплинарната категория“, сиреч към малкото затворници, които със своето безупречно поведение бяха спечелили доверието на надзирателите. Беше може би петдесетгодишен, но изглеждаше значително по-възрастен. Страните му бяха хлътнали, устните — бледи, и въобще създаваше впечатление за мъж, изживял тежки страдания. Главата му беше почти изцяло оплешивяла, а очите лежаха дълбоко в своите кухини.

В институции от този род се явява неимоверно голямо количество писмена работа. С това занимание биваха натоварвани само затворници, чиято предишна професия предполагаше необходимата квалификация и които се бяха отличили с добро поведение. На килийната врата на този затворник бе сложен номер 306, а в бележника на надзирателя бе вписано: „Номер 306, пет години за злоупотреба. Карл Петерман, управител на имение. Поведение: много добро.“ В тази нерадостна сграда никой вече не бе назоваван по име, а само с номера, който му биваше даван при неговото пристигане.

Перото на Номер 306 летеше без прекъсване по хартията. Неговото скърцане беше единственият шум, който можеше да се чуе. Единственият? Не, защото затворникът тъкмо в този момент вдигна глава и се ослуша. Беше доловил приближаващи стъпки. Резето на вратата издрънча, в ключалката изщрака ключ и се появи надзирателят.

— Триста и шест — каза той.

— Тук!

— Ела с мен!

Затворникът се беше надигнал и стоеше в почтителна стойка пред пазача.

— Къде, моля, хер надзирател?

— Не задавай въпроси! Напред!

Затворникът последва служителя. Излязоха от килията, спуснаха се по тясното стълбище, минаха по няколко вътрешни двора и стигнаха до един коридор, в който няколко затворника вече стояха в редица един до друг. Този коридор водеше до кабинета на директора. Сега Номер 306 знаеше при кого трябва да отиде. Надзирателят го предаде на друг пазач, който беше дежурен в коридора, и се отдалечи. Затворникът трябваше да чака заедно с другите, докато бъдеше повикан. Този коридор беше много добре известен на всички „квартиранти“ на затвора. Не един и двама тук бяха треперили и се потили от страх, когато биваха довеждани, за да получат наказание от хер директора. Коридорът се считаше за най-съдбоносното място в целия затвор.

Затворниците стояха, без да се поглеждат, без звук да издават. Който се осмелеше да прошепне някоя дума на съседа си, веднага биваше сурово наказван. Когато надзирателят извикаше някой номер, въпросният пристъпваше напред, за да влезе в стаята на директора, която по-късно напускаше унил или по-рядко с доволна физиономия — според полученото от строгия управител на затвора известие.

Най-сетне дойде редът и на Номер 306. Той влезе и застана в стегната стойка до вратата. Директорът седеше в униформа при писалището и си водеше бележки за затворника, който току-що бе напуснал. Лицето му беше строго, а очите гледаха мрачно листа. Още пишейки, попита:

— Сега кой?

— Номер 306, хер областен съветник.

Тогава той вдигна глава и чертите му се разведриха, когато погледът му се спря на затворника.

— Номер триста и шест — каза. — Името ти е Петерман, нали?

— Да.

— Колко имаше да лежиш?

— Пет години.

— Колко си излежал?

— Четири.

— Бил ли си наказван през това време?

— Не, хер областен съветник.

Лицето на директора се проясняваше все повече. Той посегна, взе една тънка папка и започна да я прелиства. Кимна, прокашля се и после попита:

— За какво беше осъден?

— За злоупотреба.

— И естествено си невинен?

— Не, хер областен съветник!

— Виж ти! Същият отговор ми даде и когато те докараха тук. Това прави добро впечатление. Който признава грешката си, е способен да се поправи. Повечето обаче казват, че са невинни, и човек се отнася с недоверие към тях. Това тук е твоето досие. Чета, че си бил управител на имение. Как стоят нещата със семейството ти?

Очите на затворника веднага се напълниха със сълзи. Той отговори с треперещ глас:

— По време на престоя ми тук съпругата ми е починала. Не е могла да понесе позора.

Директорът кимна сериозно.

— Да, случват се такива неща. Сега нейната смърт лежи на съвестта ти! Каква годишна заплата получаваше?

— Петстотин гулдена[2].

— Хмм! Можел си да изкарваш с тях. Защо прибегна към злоупотреба?

Затворникът сведе поглед. Чертите му изразиха за миг тежка борба, после отговори:

— Бях играл комар, хер областен съветник.

— А, да, да! Значи отново демонът на хазарта! А какво ще бъде отношението ти по-късно, когато бъдеш освободен оттук?

— Комарът не ми е вкоренен. Никога не бях играл. Затова и изгубих толкова много.

— Ти си наказан достатъчно, така че няма да ти отправям упреци. Къде впрочем работеше?

— При хер майор фон Шарфенберг.

Директорът направи рязко движение.

— Как? — попита. — При брат ми? Не го знаех. Спомням си действително, че чух за този случай. А сега се сещам и за името. Има една фамилия Петерман, които от поколения са ни служили. Последният Петерман, когото аз лично познавах, беше управител на замъка Валдау, който впоследствие се падна на моя брат.

— Това беше баща ми.

— Така, така. Теб не те познавам. Но, човече Божи, това ми къса сърцето! Един от нашите Петерман при мен като затворник… и аз да не го знам през тези четири години! Не е моя работа да се връщам на престъплението ти, но… ти обърна ли се всъщност към брат ми?

Петерман се поколеба, после каза тихо:

— Не. Той самият донесе за мен и настоя за наказание.

— Хм! Колко дълго беше на служба при него?

— Повече от двайсет години.

— Но сигурно не е бил много доволен от теб?

— Никога не ми е отправял укорна дума.

— Нещо не схващам добре. Сигурно има нещо по-особено. Нали?

Петерман отново се загледа в земята, но скоро отправи пак твърдо и решително поглед към директора.

— В случая няма нищо особено, хер областен съветник. Имах нужда от парите и ги взех от касата. Хер майорът сам откри липсата и веднага нареди да ме арестуват. Щеше да е безсмислено по-късно да се обърна към него.

Директорът стана от стола и премина няколко пъти замислено през стаята. След това надникна още веднъж в делото и накрая каза:

— Утре е рожденият ден на краля. Негово величество има навика малко преди това да иска да му бъдат представени имената на няколко затворници, които са се държали добре. Днес получих списъка обратно. Една собственоръчно изписана под твоето име кралска забележка гласи следното: „Да се опрости последната година от неговата присъда!“

Затворникът си пое дълбоко дъх. Кълн на блажена радост се появи в него. Директорът продължи:

— Днес е годишнината от докарването ти тук, следователно утре ти напускаш Роленбург.

Затворникът понечи да отговори, ала щастливата новина така го бе завладяла, че не успя дума да произнесе. Само сложи ръце на лицето и горко зарида.

Директорът го остави известно време, а после каза с успокоителен тон:

— Виждам, че тази новина те развълнува, и споделям радостта ти. Ти се държа добре и се надявам никога да не тръгваш вече по криви пътища. Но с какво ще се захванеш вън?

— Мислил съм за възможността някъде все пак да получа назначение.

— Хмм! Трудна работа. Хората има предубеждения към всеки бивш затворник, което за съжаление често е напълно основателно. Преди идването ти тук сигурно си живял в имението на моя брат?

— Естествено — каза Петерман. — В моите задължения спадаше не само замъкът, а трябваше да се грижа и за малките имоти в неговата околност. Хер майор Фон Шарфенберг има добрината въпреки моето… — той се запъна, но храбро продължи — провинение да остави жена ми и дъщеря ми Валеска и по-нататък да живеят в близост на Валдау. Но след моето осъждане и смъртта на съпругата ми Валеска не се задържала дълго там. Заминала за столицата и станала там икономка при някаква дама. От известно време нищо не съм чувал за нея.

И оброни натъжено глава. Директорът изпита дълбоко съчувствие към бившия управител на имотите на неговата фамилия. Ето защо след кратка пауза на размисъл отсъди с твърд глас:

— В такъв случай отиди и ти в столицата. Всъщност всеки освободен затворник трябва за определен срок да бъде изпратен в родното му място. Това в много случаи е свързано с големи неудобства. Той е принуден години наред да живее в обкръжение, където не намира нито опрощение, нито работа. Но аз ще ти дам едно свидетелство за благонадеждност, с което ще имаш право да пребиваваш на кое да е място. По този начин ще ти бъде по-лесно да започнеш нов живот. Колко припечели тук за четирите години?

— Петнайсет гулдена.

— Това действително е малко. Е, ще видим! Чуй ме добре! Всеки, който стъпи заради вината си в тази сграда, загубва за времето на своето затворничество гражданското си име и не може да има претенции за светското обръщение „Вие“, тук му се говори на „ти“ и го наричат с неговия номер. Сега, когато се освобождавам, аз отново ти връщам онова, което ти принадлежи — име и учтива форма на обръщение… Хер Петерман, пожелавам ви от все сърце да излезете чист от изпитанията, които може би все още лежат при вас. С отличното си поведение вие спечелихте моето доверие. Старайте се занапред да спечелите доверието и на своите съграждани. Ето ръката ми! Вървете с Бога и не забравяйте в случай на нужда да се обърнете към мен.

Затворникът пое подадената ръка и се олюля после към вратата, опиянен от радост.

Влезе следващият. Директорът на първо време не му обърна внимание. Той изготвяше свидетелството за благонадеждност на Петерман, а после написа следното разпореждане до сметководителя на затвора:

„Да се изплатят утре при освобождаването на затворника Карл Петерман трийсет гулдена от касата на затвора за моя сметка.“

Едва когато беше подписал тази бележка, се обърна към влезлия затворник.

— Кой номер?

— Осемстотин и шейсет.

Директорът потърси сред лежащите пред него досиета това на Номер 860. От маркировката на ръкава на куртката беше разбрал, че на въпросния неколкократно са били налагани дисциплинарни наказания. Лицето му отново стана строго и мрачно.

— Как се казваш?

— Хелман.

— Какъв си бил?

— Книговезец.

— За какво си осъден?

Затворникът беше още млад човек, може би малко над двайсет. При последния въпрос се позабави с отговора и упорито заби поглед в земята.

— Ее, чу ли? За какво си осъден?

— За кражба — произнесе затворникът.

— Колко време?

— Две години.

— Естествено си невинен?

— Да!

Директорът подскочи импулсивно.

— Хайде бе! Наистина ли? — попита.

— Да. Не бях аз.

— Тъй, тъй! Почакай малко!

Беше намерил досието на книговезеца и започна да търси в него. После каза:

— Да. Тук е записано: „Не признава.“ Това в никой случай не е добра препоръка. Аз ще…

— Щом съм невинен, не мога да се призная за виновен! — подметна затворникът.

Директорът на затвора го сряза остро:

— Мълчи! Ще отговаряш само когато те попитам! Впрочем тук чета, че по време на затворничеството си бил наказван дванайсет пъти, и то за лентяйство и непокорство. Може би си мислиш, че това ти прави чест?

— Не, хер областен съветник.

При тези думи хвърли толкова своеобразен поглед на директора, че той каза:

— Е? Какво има още?

— Моля за разрешение да се изкажа!

Директорът погледна затворника пронизващо и отвърна с неприязън:

— Разполагам с малко време!

— Ще бъда съвсем кратък.

— Е, тогава нека чуем!

— Вие определено мислите доброто на затворниците, хер областен съветник, зная го, макар да сте ме наказвали дванайсет пъти. Мнозина казват, че са невинни. Но представете си, моля, как стоят нещата, ако някой действително е невинен. С какви чувства пристъпва тук, където го лишават от името и му стрижат косата. Той бива третиран като всеки мошеник, не, още по-лошо, защото никой не му вярва и се отнасят с него още по-строго. Той все повече се озлостява. Трябва да работи всеки ден за един кройцер, а е невинен, трябва… ех, по-добре да си мълча, защото вие нямате време, а на мен говоренето само може да навреди. За две години дванайсет пъти наказван, това ми докара почти двеста дена лишаване от храна… и все пак аз съм и си оставам невинен!

Служителят го гледаше навъсено. След известно време заговори:

— Аз не съм твой съдия следовател. Ти беше предаден под мой надзор и трябваше да се примириш с това. Ако си невинен, сега пред теб стоят открити още много пътища за възстановяване на твоята чест. Но тук ти се държа лошо и следователно ми е невъзможно да ти издам свидетелство с добра препоръка.

Очите на затворника овлажняха.

— При това положение по-добре ме задръжте тук, хер областен съветник — каза той.

— Защо?

— Защото така или иначе пак ще ме докарат тук.

— А, такава ли била работата! Значи ти вече си готов да извършиш ново престъпление! Така ли възнамеряваш да докажеш своята невинност?

— Това и през ум не може да ми мине. Но аз ще бъда принуден да остана две години в родното ми селище. Отида ли някъде другаде, веднага ще бъда интерниран. Аз съм излязъл от край, където няма работа за книговезец. А и кой ли изобщо ще приеме един пандизчия? Никой! Какво трябва следователно да очаквам? Презрение, глад и неволи. На това отгоре полицейски надзор! Как мога да се преборя с всичко това? Май наистина ще бъде най-добре да си остана тук.

Беше казано с тон на неподправена болка. Директорът погледна замислено младия човек, после каза:

— Бих могъл всъщност да направя едно изключение и да те пратя в столицата. Там във всеки случай ще намериш работа.

— При кого? Никой майстор няма да наеме бивш затворник.

— Държавата има задължението да ти подсигури работа.

— Да, тя ще ми даде някаква, но къде? В приюта за бедни или бездомници или ще ме тикнат при чистачите на улици.

— Хмм! Колко припечели тук?

— Нищо — отвърна горчиво затворникът.

— Защото не си работил! — възрази директорът.

— Наистина исках да работя. Но не ми даваха подвързваческа работа. Инспекторът по труда я намира за облекчаване на наказанието, което такъв опърничав човек като мен не заслужаваше. Ето как ме сложи при разкройката на фурнира. За лентяйство бях наказван с лишаване от храна, след което можех да работя още по-малко отпреди.

Директорът се почувства някак си покъртен от тези забележки и продължи да се осведомява:

— Имаш ли роднини?

— Жива душа.

— Приятели?

— Един стар кръстник. Но той е бащата на човека, който ми докара това нещастие.

— Значи трябва да се грижиш само за тебе си, което все пак е едно голямо облекчение. Впрочем аз ще ти простя твоите повече от откровени приказки и ще ти дам доказателство, че все пак има хора, които не ти желаят нещастието. Ще ти преведа десет гулдена за сметка на моята каса. Ще ти ги изплатим утре при освобождаването… А сега сбогом, хер Хайлман! Не падайте духом, изхвърлете огорчението! Пристъпете към ближните си с открито, приветливо лице и те няма да могат да се отнасят сурово и безцеремонно с вас. Освобождавам ви с разрешение да отидете в столицата. Тръгнете си утре сутринта оттук с Божията благословия, дръжте се храбро и ако един ден ви срещна в живота, ще бъда радостен, ако ви видя като порядъчен човек.

Подаде му ръка.

— Хер областен съветникът — заговори книговезецът с треперещ глас, — ако след влизането ми тук един човек само ми беше казал такива прочувствени слова, нямаше да бъда дванайсет пъти наказван.

Той си тръгна и влезе следващият. Директорът ги отпращаше един след друг, докато свърши и с последния. Беше приключил работата си за деня и се оттегли в частното си жилище. По същото време камбаната даде сигнал за затворниците да се отправят към спалните си места.

* * *

Областният съветник и жена му имаха гост за вечеря. Неговият племенник Бруно фон Шарфенберг се намираше при тях. По време на вечерята служителят беше необичайно мълчалив. Когато му бе обърнато внимание върху това, той каза:

— Днес ми бе даден повод за размисъл. Утре си тръгва един затворник, който досега биваше считан за нагъл лъжец, понеже все твърдеше, че бил невинен. В последния час обаче се разколебах в собствената си преценка.

— Възможно ли е изобщо някой да бъде осъден невинен? — попита неговата жена.

— Трябва да призная, че такива случаи за съжаление има. Уличаващите факти винаги допускат възможността правосъдието да се заблуди.

Племенникът носеше униформата на гвардейски лейтенант. Очевидно се интересуваше от тази тема, защото вметна с доловима жар:

— Уличаващите факти, скъпи чичо? О, не само това! Съдията може да се заблуди дори когато обвиняемият е признал деянието.

— Едва ли!

— О, и все пак!

— Никой човек няма да признае престъпление, което не е извършил!

— Защо не?

— Какви причини ще го ръководят?

— Най-напред самозаблудата. Може да се случи така, че някой да си втълпи, че е застрелял човек. И бива осъден по своето признание. По-късно случайно се установява, че смъртоносният куршум не може да е излязъл от цевта на неговата пушка. Също така някой невинен може да признае деяние, за да се жертва за истинския виновник.

Тук областният съветник рязко вметна:

— При това положение виновникът или е… страхливец, или мерзавец.

По лицето на лейтенанта плъзна внезапна червенина. Той се прокашля и каза:

— Може би и тук има особени случаи.

— Не мога да си го представя. Апропо, каква беше всъщност историята около Карл Петерман, управителя на вашите имоти?

Лейтенантът видимо пребледня, което веднага направи впечатление на чичото.

— Ама ти буквално се изплаши! — каза той. — Наистина трябва да е било неприятно един такъв дългогодишен служител да видиш пред съдията. Не можеше ли баща ти да прояви милост?

— Можеше, но за съжаление не го стори.

— Не разбирам. Нима сумата беше толкова крупна?

— Пет хиляди гулдена — отговори лейтенантът. — Но за татко не чак толкова огромна, че да не може да я изкара от именията.

— В такъв случай още по-малко разбирам брат си. Възможно ли е да са замесени неща, които ние не знаем, скъпи Бруно?

Виждаше се, че този разговор става все по-мъчителен за лейтенанта. Въпреки това той продължи:

— Сещам се, че Петерман бе осъден на затвор. Мисля, на пет години.

— Да, така е — потвърди директорът.

— Е, при това положение би трябвало да се намира тук при теб?

— Действително е в този затвор, както едва днес открих. Знаех, наистина, че някой си Петерман е получил за злоупотреба „Номер 306“ за пет години, но не можех да подозирам, че се касае за вашия Петерман. Рядко го виждах.

— Не бих го допуснал!

— Може би знаеш, че документите за предаването на престъпника съдържат данните му, но те не са много. Стана така, че изобщо не знаех, че вашият Карл Петерман е мой затворник. Е, той се държеше добре при мен и поне един резултат е налице. Бях го предоставил на милосърдието на Негово величество. Карл Петерман е помилван и утре ще бъде освободен.

Лейтенантът подскочи от мястото си.

— Утре? Наистина ли? — попита.

— Да! Преди малко му го съобщих. След утринната молитва, значи около осем часа, може да си тръгне.

— Каза ли ти къде ще отиде?

— В столицата, където живее неговата дъщеря.

— Но без средства, без изгледи за постоянна работа?

— Е, аз му отпуснах трийсет гулдена, така че поне на първо време ще бъде освободен от грижи. Ако не намери някъде място, ще продължа да се грижа за него.

Племенникът протегна ръка на чичото и каза с топъл глас:

— Добре си постъпил. Той може би не е толкова виновен, както отстрани изглежда. Дълги години е водил касата, без никой да я проверява. Мислел е, че след няколко дни може да върне взетото. В никой случай не е искал да злоупотреби, а само за кратко време да си направи един заем. И в действителност по-късно възстанови всичко до халер и пфениг.

Областният съветник поклати глава.

— Ако е така, моят брат е бил непонятно жесток. Но, както и да е, давам на Петерман свидетелство за благонадеждност и ти казвам, че много рядко го правя. За жалост, от дълго време сме скарани с брат ми, но ти си при него и можеш все пак да му поговориш. Той би трябвало да се погрижи за Петерман.

Лейтенантът сви рамене.

— Не мога да говоря с него по този въпрос, но все пак ще направя опит.

С това работата беше уредена и скоро областният съветник се оттегли за почивка.

* * *

Заранта затворниците се събраха както всяко утро за молитва. Духовникът запя най-напред песента „Златното слънце“, после поде встъпителния псалм и изрече една молитва, призовавайки милостта на Бога специално към събраните тук нещастници. След това се отправи към олтара, където лежеше отворена Библията, и прочете с ясен и тържествен глас притчата за блудния син, както е записана в Евангелието на Лука. Петерман слушаше с дълбоко вълнение познатата му още от неговата младост история за сина, който прахосал целия си наследствен дял и трябвало после горчиво да страда. Потънал в мисли, едва долавяше как свещеникът се обърна към затворниците и започна с прости думи да тълкува библейското слово.

Затворническият душепастир, вече не млад човек, не беше красноречив оратор, но в своята дейност беше опознал вече много човешки неволи и знаеше как може да покърти седящите пред него „изгубени овце“.

„Радвайте се, защото аз намерих изгубената овца“ — извика той към своите слушатели и заяви, че никое престъпление не е толкова голямо, че да не може да се изкупи пред милостта на Господа. Обрисува с къси, енергични щрихи картината на разкаялия се грешник, който се връща при Небесния отец, и извиква: „Отче, съгреших на небето и пред Тебе и не съм вече достоен да се нарека Твой син.“[3]

След това разясни как бащата не само великодушно прощава на блудния син, но дори го приема с всички почести и го облича с най-добрата премяна. Тук духовният пастир спря и каза, обръщайки се към слушателите:

— Така Небесният отец и властелин ще приеме с милост всеки от вас, който покаже истинско разкаяние. Опомнете се и се вслушайте в призива Господен: „Покайте се!“ Амин!

Краткото богослужение свърши и затворниците напуснаха залата. Само Петерман, който много внимателно бе следил последната част на проповедта, остана да седи още за миг като замаян. Кой беше блудния син, който трябваше да се покае — той или онзи другият, чиято вина изкупваше? От тези мрачни мисли го пробуди ръката на надзирателя, която легна на рамото му, за да го подкани за тръгване. Странно развълнуван, Петерман последва пазача за последен път по тесните коридори на затвора.

* * *

Беше един час по-късно. Петерман тъкмо възнамеряваше да се отправи към намиращата се пред града гара, когато чу бързи стъпки зад себе си. Обръщайки се, видя лейтенант Бруно фон Шарфенберг в цивилно облекло.

Лицето на току-що освободения мъж мигом прие суров, отблъскващ израз. Той поиска да продължи пътя си, но бе задържан за ръката.

— Петерман! — прозвуча умоляващият глас на другия.

— Хер барон! — отвърна бившият служител ледено.

— Не така, не така! Вие нямате представа какво изстрадах!

— Но вие пък сигурно нямате представа какво трябваше аз да изстрадам!

— Ами аз исках да ви помогна, само че вие сам ми затворихте пътя с вашето признание.

— Аха, гледай ти! Това признание аз заплатих с моята чест, работата си и четири години затвор.

— Аз ще поправя всичко, всичко!

Петерман измери лейтенанта от главата до краката.

— Наистина ли? — попита. — Желаете ли го? Я ми кажете как ще я подхванете тая работа! Колко струва моята служба, може да се оцени, да речем, но с какво се каните да заплатите изгубената ми чест?

— Петерман!

— А годините затвор, скритата мъка, която ме разяждаше, робията и постоянното унижение, всичко онова, което не може просто да се опише?

— Не бъдете прекалено жесток!

— Вие по-малко жесток ли бяхте? Аз ден след ден чаках да дойдете и да отхвърлите моето признание… напразно!

— Всичко ще ви кажа и обясня. А после може би вече няма да гледате на моята слабост по същия начин както досега. Но тук не е място за такива работи. Да се върнем в града и…

Петерман тръсна енергично глава.

— Не, не! Нямам време. Ние сме различни хора, хер барон!

Той се отскубна и бързо се отдалечи. Лейтенантът направи движение, сякаш искаше да го последва, но размисли, обърна се рязко на токове и се насочи обратно към Роленбург.

Когато Петерман стигна до гарата, беше още твърде рано за тръгването на влака. Не можеше още да си купи билет, затова се отби в гаровия бюфет и си поръча чаша бира — първата от четири години насам. Беше седял само няколко минути, когато дойде втори посетител — един млад мъж, който поздрави учтиво и при вида му сякаш се стъписа. На Петерман също се стори, че го познава. Младият мъж приближи и попита:

— Ще разрешите ли да седна при вас?

— Не мога да имам нищо против. Тук всеки сяда където му е удобно.

— Това означава, че ще е по-добре да си потърся друго място. Нали?

— Настанете се там, където ви харесва!

— Ще призная, че идвам при вас, защото ме заинтересувахте.

— Виж ти! С какво?

Другият седна, поръча си също чаша бира и когато келнерът се отдалечи, каза:

— Забелязахте ли гънките по костюма си, майн хер?

— Защо този въпрос?

— Защото и моят ги има същите. Когато едно сако години наред е било напъхано в някоя торба, трябва да бъде изгладено, преди човек да го сложи отново. Но за тези неща височайшите господа служители не мислят.

— Аа, искате да кажете…

— Че сме другари по нещастие.

— Вие също сте освободен днес?

— Да. Но моля да не ме разбирате погрешно! Не е препоръчително да се правят и поддържат затворнически познанства. Аз вече няма да ви познавам, ако ви срещна отново. Но днес, първият ден на свобода, сърцето на човек прелива от щастие. Той желае да сподели щастието си, а това може да стане единствено с някой събрат по съдба. Освен това аз често съм ви виждал. Вие бяхте писар — едно привилегировано положение, от което разбирам, че си имам работа с мъж, чието предназначение не е точно за „заведението“, в което е прекарал последните години.

— Не, действително не е такъв случаят. Аз също съм ви виждал. Къде бяхте разпределен?

— При разкройката на фурнира.

— Тежка работа!

— Изпитах го. Оттук аз ще замина за столицата.

— Аз също.

— Искате ли дотам да останем заедно?

— С удоволствие! — кимна другият.

— Хубаво! А сега глътка бира! Наздраве! Ах, как ободрява след вечната вода! Всъщност нямаше да мога да си го позволя, тъй като горе в Замъка не изкарах и кройцер, но получих десет гулдена от областния съветник.

Петерман погледна въпросително другаря си по неволя.

— О, наистина ли? Този мъж, изглежда, въпреки своята строгост е истински човеколюбец!

— Това исках да кажа! До вчера, преди освобождаването ми, говорех лошо за него, ала той промени мнението ми въпреки двестате дни глад. Нали знаете как става в панделата. Ако не получите ядене, понеже не сте изпълнили дневната норма на тежката, непривична работа, то втория път я изпълнявате толкова по-малко, след което лишаването от храна вече няма край. А и ми беше невъзможно да се подчинявам принудително. Вече преставаш да бъдеш човек, а само някакъв обект за наказание, вещ, от която всеки може да си прави своите експерименти за подобрение. Подобрение! Боже Господи! И кои са тези хора? Самите надзиратели не са нищо друго освен едни „занаятчии“. Какво разбират те от психология? И как смятат да поправят някого, който не е извършил нищо?

С открития си, доверчив характер говорещият бе станал симпатичен на Петерман, но при последните думи той се подсмихна и малко насмешливо попита:

— Значи вие сте от известните „невинни“?

Другият поклати глава.

— Е, към този род невинни в никой случай не принадлежа, но въпреки това съм невинен!

— Така значи! Чудесно!

— Струва ми се, че ми се присмивате! Е, добре, смейте се или ревете, все едно. Но аз мошеник не съм и въпреки това ми лепнаха две години за кражба!

Той така стисна зъби, че изскърцаха. Петерман се изкуши да му хване вяра.

— Тогава вие сте наистина един много нещастен човек! — каза многозначително.

— Двойно нещастен! Аз изгубих и друго, освен време, свобода и чест! Имах си любима, но един друг мъж искаше да ми я оспори. Двамата бяхме книговезци и работехме при един и същи майстор. Един ден при него бе извършен взлом и част от парите му бяха откраднати заедно с една почтена златна чаша — стара фамилна вещ. Полицията пристигна и намери парите… скрити на самото дъно на моя сандък.

— А златната чаша? — попита Петерман напрегнато.

— Нея така и не намериха — каза бившият книговезки калфа. — Сметнаха, че някъде съм я скрил или дори вече продал и я търсеха при всички златари и антиквари в околността. Но напразно! Полицията беше убедена, че съм изпратил чашата в чужбина. Но как бих могъл да го сторя? Та аз нямам никакви връзки навън!

Петерман поклати глава.

— Странна история! Колко голяма бе сумата, която намериха в сандъка ви?

— Двеста гулдена — отговори Хайлман.

— А каква бе приблизително стойността на чашата?

Хайлман помисли известно време, после каза:

— Като взема предвид изкуствената старинна изработка, поне две хиляди гулдена. Но такава вещ е кажи-речи непродаваема, защото лесно може да бъде разпозната! За човека, който ме мразеше, беше важно да получа възможно най-голямо наказание. Но той е имал намерение да задържи чашата за себе си и да не я продава. Вижте, ако аз бях присвоил парите, нямаше да ги пъхна в сандъка, а щях да ги заровя или скрия някъде. Така казах и на съдията. Но другият калфа се закле, че ме видял да слизам от таванската стая с нещо в престилката, което звънтяло като пари, и понеже синът на моя кръстник е майстор, повярваха на всяка негова дума. Последицата беше две години лишаване от свобода. Ако искате, ми вярвайте, ако искате — недейте! В кафеза естествено не ми вярваха. Ето как бях категоризиран като непоправим и подлежащ на полицейски надзор. Веднага след пристигането си трябва да се обадя в полицията. Дори трябва да държа сметка, че тя вече е уведомена с кой влак ще пристигна.

Петерман се беше замислил от разказа на младия мъж и сега вметна живо:

— По този начин новото начало на благонамерения човек само се затруднява и дори превръща в невъзможност.

— Гарантирано. И така, вярвате ли ми, че съм невинен, майн хер?

— Да — отговори Петерман, подавайки му ръка.

Очите на Хайлман заблестяха.

— Благодаря ви — каза той. — Тази вяра действа благотворно на сърцето ми. През тези две години следях добре нещата. Човек, който продължава да наказва освободения затворник с недоверие и презрение, извършва голяма неправда и доказва, че нищо не разбира от живота. Колко много хора, за които подобава едно постоянно място в затвора, се скитат свободно наоколо! „Населението“ на затворите не е съставено по по-различен начин от свободното човечество. И тук, и там има добри и лоши.

— Зная, зная го добре. В продължение на четири години съм имал подръка архивите на затвора и мога да заявя, че в затворите има не по-малък процент добри хора отколкото на свобода. Вярвам ви, че сте невинен, защото — само не ми се смейте! — аз самият съм също невинен. Изобщо не съм извършил това, за което ме осъдиха.

— И при вас ли е имало някой, който е искал да ви тласне към гибел?

— Не. Не така. Той постъпи необмислено. Беше синът на моя работодател. Моите предци винаги са служили вярно на неговата фамилия. Аз поех върху себе си извършеното от него.

Хайлман скочи.

— Господи, Исусе! И той го допусна?

— Да. Може би щеше да изгуби повече от мен. Но достатъчно по този въпрос! Запознат ли сте със столицата?

— Донейде — увери Хайлман.

— Познавате ли някоя си фрау Гро?

— Хмм! — провлече Хайлман. — Чух веднъж да споменават това име. В столицата тя има — тук той се поколеба — не особено добра репутация.

— Боже Господи! Моята дъщеря работи при нея!

— В такъв случай е най-добре веднага да си приберете детето от тази жена.

— На часа, на часа! Само веднъж влакът да дойде! А, ето че дават първия сигнал! Да отидем да си извадим билети!

Петерман из един път бе обладан от неописуемо безпокойство, нещо повече, направо от страх. Той скочи във вагона, сякаш можеше с това да ускори тръгването на влака. По път беше толкова разстроен, че Хайлман вече не успя да завърже истински разговор с него. Когато влакът пристигна в столицата, на перона стояха двама мъже в цивилно облекло и наблюдаваха слизащите пътници.

— Това трябва да е той — каза единият и си запробива път през навалицата към двамата другари по съдба.

— Извинявайте, майн хер! — обърна се той към Хайлман. — Мога ли да попитам от коя гара се качихте?

— Защо?

— Ето легитимацията ми.

Бръкна в джоба и показа полицейска значка. Хайлман кимна неловко и отговори на въпроса:

— Идвам от Роленбург.

— Казвате се Хайлман и сте освободен днес?

— Да.

— Трябва да ви обърна внимание, че сте длъжен незабавно да се обадите в полицията, в противен случай ще бъдете арестуван.

— Не бихте ли предпочели веднага да ме подберете? — попита Хайлман тъжно.

— Не. Трябва да попълните един формуляр. Направете го още сега, за ваше собствено добро е. Адио!

Двамата полицаи си тръгнаха.

— Не ви ли казах? — попита Хайлман спътника си.

— За съжаление, нищо не може да се направи.

— Да. Впрочем тези хора просто си изпълняват дълга. Не съм толкова неразумен да им се сърдя. Но какво ще стане, ако полицията постоянно идва при моя майстор, за да упражнява надзора си! Ако някой ми даде работа, при това положение моментално ще ме натири.

— Поговорете откровено с полицейския комисар — посъветва Петерман събратята си по нещастие. — Най-малкото ще ви изслуша. В крайна сметка, не е в негов интерес да разкарва ненужно хората си заради вас.

— Ще опитам. Та значи веднага към полицейското управление! А сега да се разделим. Моето присъствие може само да ви навреди. Желая ви много щастие, уважаеми господине! Ние вече няма да се познаваме, ако случайно се срещнем. Но да си пожелаем взаимно всичко добро, това можем.

— Дано пътят ви не бъде така каменист, както е започнал!

Разделиха се с ръкостискане.

Бележки

[1] Хауптман (нем. Hauptmann) — капитан — Б.пр.

[2] Май употребява като парична единица гулдени и крайцери. След въвеждането на златната емисия в немската държава през 1873 година националните валути се запазват за преходния период — б.нем.изд.

[3] Библия, Лука, 15; 15, 21 — Б.пр.