Карл Май
През страната на скипетарите (1)

Първа глава
Разобличението

Както е известно, турското правораздаване си има своите особености или, направо казано, тъмни страни, които се проявяват толкова по-ясно, колкото по-отдалечена е областта, в която се прилага. Разбрахме го още следобеда и решихме по време на заседанието, на което отивахме, да действаме от позиция на силата.

Като се насочихме към „сградата на съда“, беше започнало да се здрачава. По пътя си видяхме много хора, които не бяха успели да влязат в двора и бяха застанали тук, да могат поне да ни видят, като идваме. Щом влязохме в двора, затвориха портата зад нас. Това не беше добър знак. Мюбарекът беше упражнил влиянието си и както изглеждаше, не без успех.

Едва успяхме да си проправим път през множеството, за да стигнем до мястото на разпита. Там, където преди беше стоял само един стол, сега беше сложена и една дълга пейка. Уредът за бастонада също бе налице. В глинените съдове беше налято масло и сложени кълчища, след което ги бяха запалили. Пламъците осветяваха всичко наоколо с чудновати отблясъци.

Господа съдебните заседатели бяха вътре в къщата. Съобщиха им за пристигането ни. Заптиетата застанаха около нас така, че да ни препречват пътя към портата. Понеже тя и бездруго беше затворена, поведението им изглеждаше двойно по-съмнително.

Наоколо цареше тишина. Ето че петимата господа се появиха и заптиетата веднага извадиха саби.

— О, Аллах! — подигра се Халеф. — Лошо ни се пише, сихди! Треперя от страх!

— Аз също.

— Да дам ли възможност на тези глупаци, които се опитват да ни сплашат със сабите си, да опитат меча ми?

— Без глупости! Днес вече избърза веднъж и това, че сме тук, е по твоя вина.

Петимата съдии седнаха: коджабашията — на стола, а останалите — на пейката. Една жена си проправяше път през тълпата и се упъти към заместник-съдията. Познах Нохуда, „Грахката“, която поддържаше красотата си с желязната охра. Значи заместник-съдията бе щастливият й съпруг. Лицето му беше безизразно.

До коджабашията седеше мюбарекът. Върху коленете си бе сложил лист хартия. Между него и съседа му имаше малко гърне. Тъй като оттам се подаваха няколко гъши пера, предположих, че съдържа мастило.

Коджабашията поклати глава и се окашля. Това беше знак, че заседанието може да започне. Той извиси грачещия си кънтящ глас:

— В името на Пророка и падишаха, Аллах да му даде хиляда години живот! Свикахме каазата, за да осъдим две престъпления, случили се днес в града и околностите му. Селим, излез напред. Ти си тъжителят. Разкажи ни какво ти се е случило.

Полицаят се приближи до господаря си и започна да разказва. Това, което чухме, беше направо смешно. Той тъкмо усилено изпълнявал служебните си задължения, когато бил нападнат от нас, и животът му висял на косъм. Успял да спаси живота си само благодарение на безстрашието и храбрата си съпротива!

Щом той свърши, коджабашията го попита:

— Кой те удари?

— Този тук — отвърна Селим и посочи към Халеф.

— Вече знаем кой е и какво е извършил и можем да пристъпим към обсъждане.

Той започна да си шушука със съдебните заседатели и след малко на висок глас обяви:

— Каазата реши престъпникът да получи по четирийсет удара на всяко ходило, а след това да бъде затворен за четири седмици. Произнасяме тази присъда в името на падишаха. Аллах да го благослови!

Халеф плъзна ръка към дръжката на камшика си. Едва се сдържах да не се изсмея високо.

— Сега е ред на второто престъпление — обяви чиновникът. — Махонаджи, излез напред и разкажи!

Салджията се подчини на подканата. Във всеки случай го беше страх повече, отколкото мен. Преди да започне изложението си, аз учтиво се обърнах към коджабашията:

— Ще бъдеш ли така добър да станеш? Той стана от стола си, без нищо да подозира. Аз го избутах настрана и седнах.

— Благодаря ти — казах аз. — На по-низшия подобава да окаже почтителност към по-високопоставения от него. Много правилно постъпи.

Жалко, че не мога да опиша лицето му. Главата му заплашително се заклатушка. Съдията искаше да каже нещо, но от изумление не можа да обели нито дума. За да изрази поне с езика на жестовете възмущението си, той разпери костеливите си ръце и ги захлупи върху клатушкащата се глава.

Никой не се обади. Нито едно заптие не помръдна. Чакаха господарят им да избухне в гняв. За щастие той успя да възвърне говора си. Първо избълва поток неописуеми възклицания, а после ми изкрещя:

— Какво си въобразяваш! Как се осмеляваш да вършиш такива безобразия и …

— Хаджи Халеф Омар! — прекъснах го аз. — Извади камшика! Набий всеки, който се осмели да ми каже дори една-единствена неучтива дума, докато му се пръсне сърцето, все едно кой е!

Дребният хаджия веднага измъкна камшика.

— Слушам, сихди — каза той решително. — Само ми дай знак! За съжаление осветлението беше много оскъдно, иначе бихме могли да видим слисаните им физиономии. Явно коджабашията не знаеше как да се държи. Мюбарекът му прошепна няколко думи, след което съдията заповяда на заптиетата:

— Хванете го! Затворете го в мазето!

Той посочи към мен.

Заптиетата се приближиха със саби в ръце.

— Назад! — извиках им аз. — Ако някой ме докосне, ще го застрелям!

Насочих двата си пистолета срещу тях и в следващия миг заптиетата изчезнаха. Скриха се сред зяпачите.

— Защо се гневиш? — попитах аз съдията. — Защо стоиш, а не седнеш? Накарай мюбарека да стане и седни на мястото му!

Из множеството се понесе шепот. Това, че бях обидил коджабашията, все още им се струваше в границите на възможното, но че засягах и светеца — им се струваше безразсъдно. Започнаха да мърморят.

На коджабашията му беше вдъхната значителна смелост. Той гневно ми изкрещя:

— Все едно кой си, чужденецо, но за подобно нахалство ще те накажа най-строго. Мюбарекът е свят човек, любимец на Аллаха, чудотворец. Ако иска, може да направи така, че от небето върху теб да се изсипе огън!

— Млъкни, коджабаши! Ако искаш да говориш, поне кажи нещо по-умно! Мюбарекът не е нито светец, нито чудотворец. Той е по-скоро престъпник, мошеник и чудовище!

От тълпата се чуха заплашителни викове. Но най-силен беше гласът на самия мюбарек. Той стана, протегна ръка към мен и извика:

— Той е гяур, неверен кучи син. Проклинам го. Нека под него се отвори адът и бездната го погълне. Злите духове ще го…

Но не можа да продължи. Моят дребен хаджия беше замахнал и така го удари с камшика, че старият грешник млъкна и подскочи високо във въздуха.

Както се оказа, това беше голямо предизвикателство. След миг на заплашителна тишина от всички страни сред зяпачите се разнесоха гневни викове. Стоящите по-назад напираха. Моментът можеше да стане съдбоносен. Тогава аз бързо застанах до мюбарека и извиках възможно най-силно:

— Рахат, сюкют! (Тишина, млъкнете!) Ще ви докажа, че имам право. Халеф, дай огън! Гледайте, хора, кой е мюбарекът и кой ви мами! Виждате ли тези патерици?

С дясната си ръка хванах мошеника за тила и превих тънкия му врат. С лявата разтворих кафтана му. Наистина, отстрани висяха патериците. Имаха подвижна сглобка и можеха да се сгъват. Видях също, че вътрешната страна на кафтана му има цвят, различен от външната. Дрехата беше с много джобове. Бръкнах в първия попаднал ми от тях и напипах нещо космато. Извадих го. Беше перука, точно като рошавата, сплъстена коса на просяка.

Негодникът толкова се изплаши, че забрави да се съпротивлява. Но после започна да вика за помощ и да удря с ръце край себе си.

— Оско, Омар, хванете го! Дръжте го здраво дори и да го заболи!

Двамата го сграбчиха и сега двете ми ръце бяха свободни. Тъй като Халеф беше доближил една от лампите, странната ни групичка беше добре осветена и присъстващите можеха добре да виждат всичко. Стояха спокойно.

— Този човек, когото смятате за светец — продължих аз, — е съучастник на Жълтоликия, дори самият той може да е това лице. Колибата му е свърталище на крадци и разбойници, което по-късно ще ви докажа. Той кръстосва из страната, предрешен в най-различни одежди, за да търси възможности за престъпления. Той и просякът Бусра са едно и също лице. Ето тук, под мишниците си, е вързал патериците. Като ходи, те се удрят една в друга и вие си мислите, че тракат костите му.

Вижте и перуката, която носи, когато се преобразява в просяк.

Изпразвах джобовете му един след друг, разглеждах отделните предмети и обяснявах предназначението им:

— Това е кутия с оцветено брашно, с помощта на което лицето му бързо променя цвета си. Виждате парцала, с който след това бързо се избърсва. Ето и шише, все още пълно до половината с вода, за да може в случай на нужда да се измие и на такива места, където няма вода. А сега — да, какво е това? Две полусфери от гума. Слага си ги в устата, когато се представя за просяка. Така лицето му става по-закръглено. Познавате ли различните цветове на кафтана му? Щом се предрешва като просяк, го обръща с тъмната страна навън и го увива около тялото си. Тогава дрехата му прилича на стар парцал. Да сте срещали някога мюбарека и просяка заедно? Сигурно не сте. Не е било възможно, защото двамата са един и същи човек. И не се ли е появил мюбарекът за първи път по тези места, когато е дошъл тук и просякът?

Изглежда, последните две доказателства бяха много убедителни, защото от всички страни се чуха възгласи на учудване и одобрение.

От един от джобовете му извадих малък вързоп. Като размотах скъсания парцал, се показа гривна от старинни венециански златни цехини. На светлината на огъня видях на лицевата страна лика на свети Марко, подаващ знамето с кръста на дожа^[1], а на обратната страна разпознах образа на друг, непознат за мен светец, обграден от звезди и надписа: „Sit tibi, Christe, datus, quern tu regis, iste ducatus.“^[2]

— А това е билезик^[3] от дванайсет златни монети, увити в парцал — обясних аз. — Кой знае откъде ги е откраднал! Ако поразпитате, може да откриете притежателката им!

— Он ики сике-ми? (Дванайсет монети ли?) — извика един женски глас зад мен. — Покажи ги! Миналата седмица ми беше открадната такава гривна от раклата.

Жената беше Нохуда. Тя се приближи, взе гривната от ръката ми и я разгледа.

— Аллах! — извика тя. — Моята е. Наследство е от предците на майка ми. Погледни тук, за да се убедиш, че наистина е моя! Тя я подаде на мъжа си.

— В името на Аллаха, наистина е твоята гривна! — потвърди той.

— Тогава си спомни, Нохуда, дали по това време мюбарекът е бил при теб — казах аз.

— Мюбарекът не, но просякът беше. Извикахме го, за да му дадем ядене. Гривната ми беше на масата и я мушнах в раклата. Той е видял. Когато след няколко дена случайно я потърсих, гривната я нямаше.

— Е, сега знаеш кой е крадецът.

— Той е. Оказа се, че той го е направил. Ах ти, мошенико! Ще ти издера очите. Ще…

— Тихо! — прекъснах аз жената, защото се страхувах, че щом веднъж потокът на речта й се превърне в наводнение, няма да пресъхне скоро. — Вземи си гривната и поискай наказание за крадеца! Сега виждате какъв човек сте почитали. А този разбойник дори е издигнат в баш кятиб и участва при осъждането на другите. Прокле ме да отида в ада и заради него едва не си навлякох гнева на честните хора. Настоявам да бъде затворен на сигурно място, откъдето да не може да се измъкне, и да бъде предаден на махреджа на Салоники.

Всички не само се съгласиха с мен, но се чуха и много възгласи:

„Първо го набийте! Накажете го с бастонада! Строшете му ходилата от бой!“

— Чевиринъс боюнуну! (Извийте му врата!) — горещеше се Нохуда, разгневена от кражбата.

Досега мюбарекът не беше казал нищо. Но ето че се развика:

— Не му вярвайте! Той е гяур. Чужденецът е крадецът. Той току-що ми пъхна гривната в джоба. Той… вай, вай!

Старецът се разкрещя от болка, защото камшикът на Халеф плющеше по гърба му.

— Почакай, негоднико! — извика хаджията. — Ще напиша на гърба ти, че едва днес пристигаме по тези места. Как би могъл ефендито да открадне гривната? Пък и един толкова известен човек като него не е крадец. Ето ти удостоверение!

Халеф го удари още няколко пъти така силно, че мюбарекът неистово изрева.

— Аферим, аферим! (Браво, браво!) — викаха същите хора, които само преди няколко мига бяха готови да се нахвърлят срещу мен.

Коджабашията не знаеше нито какво да прави, нито какво да каже. Остави ме аз да се оправям. Но бързо използва случая и отново седна на служебния си стол. Така поне спаси честта си. Неговите съветници мълчаха. Изглежда, се чувстваха неудобно. Заптиетата разбраха, че моето положение се стабилизира и използвайки произхождащата от това предпоставка — че съм вече в добро настроение и не бих могъл да бъда опасен за тях, — един след друг започнаха да се приближават.

— Завържете го! — заповядах им аз. — Вържете му ръцете! Те моментално се подчиниха и никой от присъстващите съдебни заседатели не възрази срещу моя произвол.

Мюбарекът разбра, че е в негов интерес да се подчини. Остави се да го вържат, без да оказва съпротива, а после седна на мястото си и се сви. Съдебните заседатели бързо станаха. Не искаха да делят пейката с изобличен престъпник.

— А сега за твоята присъда — казах аз на коджабашията. — Познаваш ли законите на твоята страна?

— Разбира се, че ги знам — отвърна той. — Учил съм в цивилното висше училище.

— Не вярвам.

— Защо? — попита той обидено. — Знам цялото духовно право, основаващо се на корана, на суна и решенията на първите четирима халифи.

— А запознат ли си и с мюлтека ел бухур, вашия граждански кодекс и законник за криминалните престъпления?

— Да. Съставен е от шейх Ибрахим Халеби.

— Щом наистина знаеш тези разпоредби, защо не ги спазваш?

— Винаги, и днес също, строго съм се придържал към тях.

— Не е вярно. Там е записано, че преди да произнесе присъдата си, съдията е задължен да осигури защита дори и на най-злия престъпник. А вие осъдихте моя приятел и спътник, без да му дадете възможност да каже и една дума. Така че присъдата ви е невалидна. Освен това на процеса трябва да присъстват всички обвиняеми и свидетели, което също не беше спазено!

— Но нали всички са тук?

— Не. Няма го хаджи Ибарек. Къде е той?

Съдията поклати смутено глава, стана и отговори:

— Ще го доведа.

Той се канеше да тръгне, но аз предполагах какво може да се е случило с Ибарек, дръпнах коджабашията за ръката и заповядах на заптиетата:

— Доведете Ибарек! Но го докарайте в състоянието, в което се намира в момента!

[#1 Суна = предание (араб.), у мюсюлманите сборник от задължителни наставления, извлечени от ученията на Пророка, неговите близки и на четиримата първи правоверни халифи. — Бел. пр.]

Двама от тях се отдалечиха и след малко се върнаха с ханджията. Ръцете му бяха вързани на гърба.

— Какво е това? В какво се е провинил ханджията, та сте го вързали? — попитах аз. — Кой ви заповяда да го направите? Коджабашията мяташе глава насам-натам и отвърна:

— Мюбарекът така пожела.

— Значи коджабашията трябва да прави това, което заповяда баш кятибът? А казваш, че си изучил законите! Нищо чудно, че в твоята околия смятат за светци най-големите престъпници.

— Бях в правото си — защитаваше се чиновникът неуверено.

— Не можеш да ми го докажеш.

— Напротив! Не наредих да ви затворят, защото сте чужденци. Но този ханджия живее в нашата област. Подчинен е на властта ми.

— И ти смяташ, че ти е разрешено да злоупотребяваш с тази власт? Тук са се събрали неколкостотин души от твоите подвластни. Мислиш ли, че можеш да правиш с тях каквото ти хрумне? А може би досега си постъпвал точно така. Те ще запомнят случилото се днес и в бъдеще ще искат справедливост. Ибарек беше обран. Дошъл е при теб да търси помощ. Вместо да му я окажеш, ти си наредил да го вържат и затворят. Как ще отговаряш за подобна несправедливост? Настоявам незабавно да бъде развързан.

— Заптиетата ще го направят.

— Не, ти самият ще сториш това, като възмездие за несправедливостта ти.

Искането ми се стори на стареца прекалено. Той гневно ме сряза:

— Кой си ти, че да се разпореждаш тук, сякаш си махредж или билади камзе молаларъ?

— Ето документите ми!

Подадох му трите си паспорта. Като видя тескерето, буюрулдут, а накрая и фермана, той изплашено присви малките си сълзящи очи и главата му се заклатушка като метронома на прочутия регенсбургец Йохан Непомук Мелцел^[4].

— Ефенди, ти си под сянката на султана! — извика той.

— Тогава се постарай да хвърля част от тази сянка и върху теб!

— Ще направя каквото пожелаеш.

Съдията се приближи до Ибарек и го развърза.

— Сега доволен ли си? — попита той.

— Засега да. Но от теб ще се изискват много повече неща. Твоето заптие Селим ти е дало съвсем погрешни сведения. Срещата ни с него стана при обстоятелства, много по-различни от изложените. Мюбарекът му е казал какво да говори, за да ни навреди възможно най-много.

— Не вярвам.

— Но аз вярвам, защото е подвел и салджията да даде неверни показания срещу мен.

— Вярно ли е?

Въпросът му беше отправен към салджията, който вече бе убеден, че мюбарекът не може да му навреди, и безстрашно разказа как е бил подучен от него.

— Виждаш ли — казах аз на коджабашията, — че не съм искал да убия този човек. Разбрах, че е шпионин на стария, и го взех със себе си, за да проверя случая. Това е всичко. Ако искаш да ме накажеш, готов съм да се защитя.

— Ефенди, и дума не може да става за наказание. В нищо не си сгрешил.

— Тогава и моят придружител не бива да бъде наказван заради заптието, защото не Хаджи Халеф, а друг носи вината за случилото се.

— Кой друг?

— Ти самият.

— Аз ли? Как така?

— Когато Ибарек е бил ограбен, той дошъл при теб да се оплаче. Ти какво направи, за да изпълниш дълга си?

— Всичко възможно.

— Така ли? И какво беше то?

— Наредих на Селим да помисли какво трябва да се направи.

— На другите заптиета не си казал нищо за случая.

— Не, защото беше излишно. Нищо нямаше да могат да открият.

— Значи заптиетата ти са големи глупаци, щом предварително знаеш, че няма да успеят. Деянието е извършено тук. Защо тогава си възложил задачата на Селим, който отскоро е на работа при теб?

— Защото е най-умен.

— Мисля, че причината е друга.

— Каква друга причина бих могъл да имам, ефенди?

— Един добър служител вдига на крак всичко живо, за да открие извършителя на подобно престъпление. Но ти си го премълчал, а на единствения, на когото си го казал, си дал цяла седмица време да размишлява по случая. Изглежда, си искал крадците да избягат.

— Ефенди, как може да предположиш подобно нещо?

— Мнението ми се определя от поведението ти. Първото нещо, което трябваше да направиш, беше да накараш да потърсят престъпниците тук, в Остромджа.

— Но те са заминали за Дойран!

— Само много пристрастен човек може да повярва на подобно нещо. Никой крадец не би казал накъде тръгва. Като стар съдия би трябвало да знаеш поне това. А какво ще стане, ако разкрия, че си приятел на тези разбойници?

От изумление главата му започна страшно да се клатушка.

— Не знам какво да кажа, ефенди! — извика той.

— По-добре не казвай нищо, защото мнението ми няма да се промени. Ако беше се заел със случая, както повелява дългът ти, крадците отдавна щяха да са открити.

— Мислиш ли, че те доброволно ще дойдат да се предадат?

— Не, но смятам, че са тук, в Остромджа.

— Невъзможно! В нито един хан не са отсядали трима конници.

— И през ум не би им минало да се показват близо до мястото на престъплението. Скрили са се.

— Бих ли могъл да знам при кого?

— Защо не? Аз съм чужденец, а вече знам.

— Значи си всезнаещ.

— Не, но съм се научил да мисля. Подобни престъпници се крият при също толкова лоши хора. А кой е най-лошият човек в Остромджа?

— Да не би да имаш предвид мюбарека?

— Позна.

— При него ли са? Грешиш.

— В никакъв случай. Ако искаш да хванеш крадците, трябва да идеш горе при развалините.

Той погледна към мюбарека и другият отвърна на погледа му. Струваше ми се, че двамата се разбраха за нещо.

— Ходенето дотам ще е напразно, ефенди — твърдеше съдията.

— Убеден съм в обратното и ти казвам, че ще намерим не само крадците, но и откраднатите предмети. Затова настоявам да ме последваш със заптиетата си.

— В тази тъмница?

— Страхуваш ли се?

— Не, но хора като тях са опасни. Ако наистина са горе, ще се защитават. По-добре да изчакаме до утре.

— Дотогава биха могли да изчезнат. Не, тръгваме сега! Погрижи се да потеглим възможно най-бързо и заповядай да вземат фенери!

— Ще вземем ли мюбарека с нас?

— Да. Той ще ни води.

— Тогава ми позволи да се погрижа за осветлението. Съдията влезе в къщата. Но тъй като подозирах, че коджабашията със сигурност е свързан с мюбарека, и през ум не ми минаваше да го оставям сам дори и за миг. Затова махнах на Омар да се приближи.

— Омар, върви след коджабашията и не го изпускай от погледа си! Погрижи се да не може с никого да говори насаме и да не предприеме нещо, с което би могъл да попречи на плановете ми.

Омар се отправи към вратата, през която беше изчезнал съдията. Много от присъстващите също се разпръснаха, предполагам, за да вземат фенери или нещо подобно и да ни придружат. Досега Ибарек бе слушал, без да каже нито дума, но ето че ме попита:

— Ефенди, наистина ли вярваш, че ще хванем тримата негодници и ще получа обратно вещите си?

— Убеден съм.

— Не мога да те разбера, ефенди! Изглежда, знаеш всичко. С радост тръгвам към развалините.

— Какво ще кажеш сега за светеца? Нали го възхваляваше, въпреки че се страхуваше от него. Още като ми заговори за чудотвореца, вече предчувствах, че става дума за някой голям мошеник. Крадците, които те обраха, са при него.

След малко коджабашията се върна и с Омар донесоха няколко фенера, доста факли и малко борини. На въпросителния ми поглед Омар отговори с отрицателен жест. Съдията не му бе давал повод за намеса. И други хора дойдоха с подобни приспособления за осветление и шествието потегли. Нощен поход към развалините за залавяне на крадци. Подобно нещо досега не се бе случвало тук. Затова почти цялото население на Остромджа ни следваше. Тъй като не се доверявах нито на коджабашията, нито на заптиетата му, Оско и Омар охраняваха мюбарека. Вървяха от двете му страни.

Най-отпред крачеха няколко заптиета. Следваше ги коджабашията със съдебните си заседатели. Зад тях беше мюбарекът с двамата си пазачи. Отзад бяхме ние с Халеф и двамата сродени ханджии, а после се тълпеше старо и младо от Остромджа. Забавно беше да се слушат изразяваните мнения, дори и тези, които засягаха нас. Някой смяташе, че съм султански принц, друг ме мислеше за персийски княз. Трети се кълнеше, че съм индийски магьосник, а четвърти ги надвикваше, че съм престолонаследникът от Москва и съм дошъл да завладея страната за Русия.

Колкото повече се приближавахме към развалините, толкова по-тихи ставаха хората. Разбираха, че трябва да бъдат по-предпазливи, ако искаха да хванат негодниците. Много от тях спряха и останаха още в началото на гората. Това бяха най-страхливите. Но на висок глас уверяваха, че остават там, за да не могат крадците да избягат през това място в случай, че успеят да се измъкнат горе.

Като стигнахме до просеката, цареше гробна тишина. Героите бяха със свити сърца. Престъпниците биха могли да се появят всеки миг или да се крият зад някое дърво. Вървяха възможно най-тихо, за да не ги пропъдят, а и за да не са първите, които ще влязат в бой с тях, защото бяха дошли и жени.

Тишината беше нарушена за малко. От нечие женско гърло се разнесе пронизителен писък. Като отидох на съответното място, видях, че „Грахката“ се бе насадила в извора, в който бях намерил жълтурчето. Дебеланата седеше във водата и с приглушен глас държеше реч на любимия си съдебен заседател, чието съдържание едва разбрах, защото тя шепнеше. Нохуда не искаше да я изваждат от извора, защото щяла да се простуди, ако трябвало да върви мокра в студения нощен въздух, а като й обясних, че водата е още по-студена от въздуха, тя каза:

— Ще послушам съвета ти, ефенди. Знаеш всичко по-добре от другите и дори от мъжа ми, който всъщност ме пъхна в тази дупка.

Измъкнах „Грахката“. За щастие дълбочината на водата беше само около половин метър. Дали последиците са навредили на подмладената й от желязната охра красота, за съжаление не знам.

Мюбарекът стоеше с Оско и Омар до вратата на колибата си и искаше да го пуснат вътре. Но тъй като беше способен на всякакви фокусничества, не му се доверих. Можеше да има някакво приспособление, което да му помогне в случай на непредвидена опасност или разкриване.

— Какво ще правиш вътре? — попитах го аз.

— Имам животни, които трябва да нахраня, защото ще умрат от глад.

— Аз самият ще ги нахраня утре сутринта. Отсега нататък мястото ти е в затвора. Но съм готов да изпълня желанието ти в случай, че отговориш на няколко мои въпроса и кажеш истината.

— Питай!

— Има ли хора при теб?

— Не.

— Живее ли някой друг освен теб в колибата или в развалините?

— Не.

— Познаваш ли човек на име Манах ал Барша?

— Не.

— А някой, който да се казва Баруд ал Амасат?

— Също не.

— А тъкмо те твърдят, че добре те познават.

— Не е вярно.

— И днес не си им съобщавал за пристигането ми?

— Това е лъжа!

— А че ще се погрижиш да бъда затворен и после щяхте да дойдете и да ме убиете?

Той не отговори веднага. Не защото му се струваше толкова невероятно, че знам всичко. Изглежда, у него се прокрадваше предчувствието, че тази вечер няма да намери всичко така, както го е оставил. Чувах го как преглъща, сякаш нещо бе заседнало на гърлото му. После отвърна:

— Ефенди, не разбирам какво говориш и какво искаш от мен. Не съм чувал назованите от теб имена и нямам нищо общо с хората, за които говориш.

— Тогава сигурно не знаеш също, че трябваше да дойдат двама братя и да ви съобщят, че съм убит в Мелник?

— О, Аллах, и представа нямам за подобно нещо!

— Ти си толкова неведущ, че незнанието ти ме кара да се смиля над теб и поради това ще ти покажа колко опасни хора има край теб. Ела!

Хванах лицемера за ръката и го поведох. По мой знак Халеф тръгна с един факел напред, за да осветява пътя. Последваха ни и господата от каазата, Оско, Омар и двамата гостилничари. Другите трябваше да останат, защото в развалините нямаше достатъчно място.

Какво ли ставаше с мюбарека, като видя колко сигурно крачехме по пътя, за който той смяташе, че е тайна за останалите!

Щом Халеф отмести бръшляна, чух стареца да промърморва ругатня, която не можа да потисне.

— Какво? Коне? — попита коджабашията, като влязохме в мястото, използвано за обор.

Тъй като бе нощ, животните ни създаваха малко трудности. Не бяха вързани, страхуваха се от светлината и чуждите хора.

— Където има коне, трябва да има и хора, на които да принадлежат — каза Халеф. — Елате да идем там и ще ги намерим.

Тримата вързани мъже все още лежаха така, както ги бяхме оставили.

Първоначално никой нищо не каза. С помощта на Халеф развързах тримата, но само колкото да могат да размърдат краката си и да станат.

— Манах ал Барша, познаваш ли този човек? — попитах аз, сочейки към мюбарека.

— Аллах да те прокълне! — процеди той през зъби.

— Баруд ал Амасат, а ти познаваш ли го?

— Дано паднеш от моста на смъртта във вечния ад! — изкрещя той ядосано.

Тогава се обърнах към тъмничаря:

— Твоето престъпно деяние е само това, че освободи този пленник. Наказанието на тези двамата ще е голямо, но твоето ще бъде по-леко, ако покажеш, че не си твърдоглав грешник. Кажи ми истината! Познаваш ли този човек?

— Да — призна той, след кратко колебание. — Това е старият мюбарек.

— А знаеш ли истинското му име?

— Не.

— А твоите двама съучастници познават ли се с него?

— Да. Манах ал Барша често е ходил при него.

— Аз трябваше да бъда убит в Мелник, нали?

— Да.

— И днес беше взето същото решение. Искахте да ме убиете в затвора.

— Така е.

— И още нещо. Докато ти показваше на Ибарек и хората му фокуси с карти, другите двама го обраха, нали?

— Не аз, другите го направиха.

— Добре! И ти си участвал колкото тях, защото благодарение на теб кражбата е била сполучлива. Чух достатъчно.

Обърнах се към коджабашията и го попитах:

— Е, не бях ли прав? Не са ли крадците в развалините?

— Ефенди, ти вече си ги бил открил, когато ми разказа за тях.

— Така е! Но това, че съм ги намерил толкова бързо, е доказателство, че си можел много лесно да изпълниш дълга си. Тези трима души трябва да бъдат отведени в затвора и добре охранявани. Още рано сутринта ще изпратиш на махреджа съобщение, към което и аз ще добавя своето. Тогава той ще реши какво да се предприеме. Ибарек, я погледни тук на земята! Мисля, че са твоите откраднати вещи.

Съдържанието от джобовете и поясите на тримата пленници беше подредено от нас на три купчинки. Като видя предметите си, Ибарек засия. Той искаше да си ги вземе, но коджабашията заяви:

— Стой! Не става толкова бързо. Всички тези неща трябва да взема аз. Трябват ми като доказателство при процеса и като ориентир за размера на наказанието.

Известни ми бяха обичаите на тези хора. Кой знае дали Ибарек щеше някога да получи имуществото си! Затова отговорих вместо него:

— Не е необходимо. Лично аз ще направя списък на предметите и ще преценя стойността им. Този опис ще ти свърши същата работа, както и самите предмети.

— Ефенди, ти не си чиновник!

— Коджабаши, днес ти доказах, че бих бил по-добър служител от теб! Ако отхвърлиш предложението ми, ще пиша на махреджа много по-подробно, отколкото ще ти се иска. Така че мълчи! В твой собствен интерес е!

Видях, че съдията искаше да ми отговори грубо, но все пак се сдържа. Сигурно си бе казал, че може да му навредя. Но тогава предяви други претенции:

— Нека Ибарек си вземе нещата, но всичко друго, което са имали у себе си, ще взема аз.

Той понечи да се наведе и да вземе останалите предмети.

— Стой! — извиках аз. — Тези неща вече са конфискувани!

— От кого?

— От мен.

— Имаш ли право на това?

— Разбира се! И за тях ще изготвя опис, като ти ще бъдеш свидетел, че не присвоявам нищо. После ще изпратя и двете неща, и списъка и предметите, на махреджа.

— Всичко това е моя работа!

— Ти също ще упражниш правото си. Предоставям ти конете и всичко по тях. Но всичко останало е мое. Халеф, прибери предметите!

Дребният хаджия действаше толкова бързо, че след три секунди всичко изчезна в пояса му.

— Крадци! — изръмжа мюбарекът.

Той получи възнаграждението си моментално. Камшикът на Халеф му даде изключително ясен и осезаем отговор.

Пленниците бяха изведени от развалините до просеката. Любопитните хора все още бяха там и се приближиха да видят тримата заловени.

Ибарек разказваше на висок глас, че благополучно се е добрал до вещите си. Хвалеше се наляво и надясно.

Заптиетата обградиха четиримата пленници и потеглиха заедно с тях. Тълпата ги следваше, обсъждайки завършилото с успешен край приключение. Връщането по обратния път ставаше много по-шумно, отколкото настъплението.

Представителите на властта също се присъединиха към шествието. Двамата с Халеф изостанахме назад. Той ми беше дал знак.

— Сихди, все още имам половин факел — каза той. — Вярно, че е загаснал, но бих могъл да го запаля отново. Хайде да огледаме колибата на стареца!

— Да, трябва поне да се опитаме.

— Ключът още в теб ли е? Видях, че го скри, като изпразваше джобовете на негодника по време на съдебното заседание.

— Още е в мен, но не знам дали е от колибата.

— Сигурно е той. Какъв друг ключ би могъл да има старият?

Изчакахме, докато другите изчезнат, и отключихме вратата. С помощта на клечка кибрит и парче хартия отново запалихме факела и влязохме в колибата.

Както вече споменах, съборетината беше опряна в зида на развалините. Гледана отвън, изглеждаше, че има само едно-единствено помещение. Но като се озовахме вътре, установихме, че в нея има няколко наредени една зад друга стаи. Вътрешните помещения бяха част от стария дворец, а колибата хитро бе разположена на входа.

Предната стая беше почти празна. Виждаше се, че е предназначена за посрещане на гости. Като понечихме да влезем в следващата, забелязах нишки, които се кръстосваха горе, долу и в средата, напречно пред входа. Предпазливо докоснах една от тях с дръжката на камшика и веднага се чу трясък от изстрел. Размяукаха се котки, едно куче излая, закрещяха гарвани и се чуваха какви ли не още гласове.

— О, Аллах! — засмя се Халеф. — Вероятно се намираме в Ноевия ковчег. Но, сихди, предлагам да не продължаваме навътре. Нека почакаме, докато се съмне.

Съгласих се. Въпреки че не вярвах старият мюбарек да притежава необикновени познания, може тези, които имаше, да са били достатъчни за изработването на някакво безотказно приспособление за обезвреждане на чужди пришълци. Заключихме отново и изгасихме факела.

Като тръгвахме по обратния път, към нас се спусна някаква женска фигура. Не можах да видя лицето й. Тя хвана края на дрехата ми и притисна устни към нея, още преди да успея да й попреча.

— Видях на светлината на факлата, че си ти, ефенди, и исках още веднъж да ти благодаря. Беше билкарката Небатия.

— Какво търсиш тук горе? — попитах я аз. — Присъства ли на залавянето на пленниците?

— Не. Не изпитвам радост да гледам такива нещастни хора. Но бях в двора на коджабашията, като трябваше да те съдят. Ефенди, ти се държа храбро, но си спечели и зъл враг.

— Кой? Мюбарекът ли?

— Нямам предвид него, въпреки че и той те мрази. Говоря за коджабашията.

— Не се и надявам да ме удостои с особена любов, но и като враг няма от какво да се страхувам от него.

— Въпреки това те моля да бъдеш предпазлив!

— Толкова ли е зъл?

— Да. Съдията е олицетворение на властта, но тайно подпомага хората на Жълтоликия.

— А! Откъде знаеш това?

— Често е идвал тук горе при мюбарека.

— Не се ли лъжеш?

— Не, виждала съм го съвсем ясно на лунната светлина, а в тъмните нощи съм разпознавала гласа му.

— Хм! Толкова често ли си идвала тук горе?

— Да, въпреки че мюбарекът ми беше забранил. Обичам нощта. Тя е приятелка на човека. Оставя го сам с Бога и не позволява да бъде попречено на молитвата му. А има и растения, които могат да се намерят само през нощта.

— Наистина ли?

— Да. Както има растения, които ухаят само през нощта, така има и такива, които будуват нощем, а през деня спят. Тук горе има такива нощни приятели, при които седя, за да говоря с тях и да се ослушвам за отговорите им. В последно време ми беше много трудно да правя това. Но днес ти разобличи моя враг. Той е арестуван и аз веднага излязох, за да си откъсна след полунощ един крал.

— Крал ли? И това ли е растение?

— Да. Не го ли познаваш?

— Не.

— То е крал, защото, като умре, с него умира целият му народ.

Пред мен беше една странна жена със затрогващо добро сърце. Тя трябваше да полага много усилия да се грижи за семейството си и въпреки това намираше време да прекарва часове наред през нощта с растенията, да разговаря с тях и да се вслушва в тайните на тяхното битие.

— Как е името на това растение? — попитах аз любопитно.

— Хаджи Мариям. Жалко, че не го познаваш!

— Знам го, но не знаех, че има крал.

— Много малко хора знаят това, а сред тях много рядко има някой щастливец, който може да намери крал. Човек трябва да обича Хаджи Мариям и много добре да го познава, едва тогава може да намери краля. Народът му обикновено расте на неплодородни места, в планините, в цепнатини на скали и пусти склонове. Растенията винаги са наредени в кръг, понякога малък, друг път голям, а точно в средата на този кръг се намира кралят.

Това беше ново за мен. Хаджи Мариям означава „Мариин кръст“. Това цвете расте и в Германия и народът го нарича "Мариин кръст"^[5]. Колко странно, че името му по склоновете на планината Ерц звучи така, както и в планините Бабуна и Плачковска в Турция!

Небатия продължи да говори по любимата си тема:

— Този трън е много сух и чуплив. Не израства нависоко и има тънко стебло. Но кралят е голям и с всяка изминала година става все по-голям. Стеблото му е тънко като острие на нож. Но на ширина може да достигне до две длани и най-отгоре има дълъг, тесен цвят, върху чиято тъмна основа се извива светла зигзагообразна змия. Тази змия свети през нощта. Често съм виждала това растение и днес отново ще го видя. Като бъде откъснат кралят, всичките му поданици загиват. Като измине един месец, те вече са мъртви. Иначе те живеят дълго. Кралят, когото ще откъсна днес, е на около десет години.

— Но като го откъснеш, нали народът му ще измре!

— О, не! Поникнал е нов, млад крал. В такъв случай старият може да бъде откъснат. Това трябва да се направи в неделя след новолуние, в светия ден на християните, чиято небесна майка е Мария. В този ден кралят блести най-красиво. Дори и когато е откъснат, продължава да сияе още няколко нощи. Тогава е в разцвета на силите си. Днес е първата неделя след новолуние, затова ще откъсна краля тази нощ. Ако имаш време, би могъл да го видиш как блести.

— Бих дошъл с теб, защото подобни природни тайни много ме интересуват, но за съжаление трябва да се върна в града.

— Тогава утре вечер ще ти донеса краля, той все още ще свети.

— Не знам дали все още ще съм в Остромджа.

— Толкова бързо ли ще си заминеш, ефенди?

— Не съм дошъл тук за дълго и времето ми е много ограничено. Но кажи: каква сила се приписва на краля?

— Чаят от обикновен Хаджи Мариям лекува белодробни болести, в случай че растението не е много старо. Този трън притежава едно вещество, което унищожава дребните болестни организми в белите дробове. За краля казват, че можел да измъкне болния от гроба.

— Опитвала ли си го?

— Не. Но вярвам, че е така, защото Творецът е всемогъщ и ако иска, може да даде на едно растение толкова голяма сила.

— Тогава ела утре при мен и ми покажи краля, ако все още не съм заминал. Знаеш ли къде живея?

— Чух. Лека нощ, ефенди!

— Късмет с краля, Небатия!

Тя тръгна.

— Сихди, вярваш ли в историята за краля? — попита ме Халеф, като продължихме пътя си.

— Не се съмнявам.

— Досега не съм чувал, че растенията си имат господари.

— Значи не вярваш. Като донесе Небатия този господар на Хаджи Мариям, ще го видиш и ти.

Дори и не предполагах, че ще дължа живота си на този крал на тръните. Това, че билкарката беше дошла тук горе заради него, щеше да се окаже от голяма полза за мен.

Впрочем белият трън наистина е странно растение. Намирал съм го между Шайбенбад и Шварценберг в саксонската част на планината Ерц по оголени хълмове и стоях цели четири дни, за да търся краля.

Мястото, където се бяха разпрострели тръните, наистина образуваше доста правилен кръг. Обиколих го и после ходих до центъра му по различни радиуси, но без никакъв успех. Накрая намерих търсения крал на място, край което бях минавал много пъти, без да го забележа, защото беше заобиколен от гъст сноп суха бусика. Той отговаряше на описанието на Небатия. Отрязах го и го пазя и до днес. Когато след около четири месеца отново се върнах в Анаберг, въпреки оскъдното си време от любопитство се отправих към мястото, където го бях намерил — поданиците му бяха загинали.

Това доказателство за истинността на описанието, разбира се, тук, в Остромджа, нямах, но вярвах, че е така. Великият Линей^[6] с признателност разказва, че най-добрите си открития и наблюдения е направил по знак на обикновени хора. Детето на народа има много по-доверчив поглед за тайните на природата от така наречения привилегирован човек.