Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Ölprinz, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

За коригирането на текста много помогна Мария Попова

 

Издание:

Карл Май. Краля на петрола

Роман

Издателство „Отечество“, София, 1991

Преведе от немски: Веселин Радков

Художествено оформление: Васил Инджев

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Халачева

Немска. Първо издание. Издателски №1779.

Дадена за набор м. декември 1990 г. Подписана за печат м. юли 1991 г.

Излязла от печат м. август 1991 г. Формат 16/60х90.

Печатни коли 28. Издателски коли 28.

Държавна фирма „Отечество“, пл. „Славейков“ №11, — София

Държавна фирма. „Георги Димитров’90“ — София

 

Избрани произведения в десет тома, том 7

Съставител и преводач, © Веселин Радков, 1991

с/о Jusautor, Sofia, ДЧ-3

ISBN 954–419–002–3

 

Karl May. Der Ölprinz

Manfred Pawlak Verlagsgesellschaft mbH, Herrsching, 1983

1893–1894

Originaltitel der Gesammelten Werke:

Der Oilprinz (Bd. 37)

История

  1. — Корекция

Първа глава
The finders

Онзи, който реши да тръгне за Калифорния по обичайния път от Ел Пасо дел Норте през Рио Колорадо, преди да достигне Тусон, главния град на Аризона, ще мине първо през старата мисия Сан Хавиер дел Бак, намираща се на около девет мили от Тусон. Тази мисия е основана през 1668 година и представлява великолепна постройка, която предизвиква учудването на преминаващите оттам хора, че сред дивите области на Аризона са се натъкнали на такъв разкошен монумент на цивилизацията.

С издигаща се на всеки ъгъл от сградата висока камбанария, фасадата на мисията е богато украсена с фантастични орнаменти. Главният параклис има голям купол, а над зидовете се проточват масивни каменни корнизи, леко издадени напред, назъбени като бойна кула и с изящни украшения. Една постройка, достойна за всеки голям град, за всяка резиденция.

Част от мисията е заобиколена от село, където по времето на нашия разказ живееха около триста индианци от племето папаго. Папагосите бяха, а и до ден-днешен са миролюбиво, трудолюбиво и благоразположено към белите племе, което с помощта на изкуствена напоителна система бе превърнало земите си в много плодородна област. Червенокожите усърдно садяха и отглеждаха ръж, пшеница, нарове, тикви, както и други плодове и храни.

За съжаление тези свестни и трудолюбиви хорица си патеха твърде много от набезите на бялата паплач, която бе избрала Аризона за свое сборище. В тази територия, заобиколена от планини и пустини, все едно че не съществуваха държавно управление и власт. Ръката на правосъдието изобщо не достигаше до там, или пък това ставаше в много редки случаи, и ето защо от Мексико и от Щатите се стичаха стотици и хиляди хора, скъсали веднъж завинаги със законите, за да водят такъв начин на живот, който се основава единствено на най-брутално насилие.

Вярно, че в Тусон се намираха войскови части, които имаха задачата да се грижат за обществената сигурност, но всичко на всичко това бяха две роти и следователно съвсем недостатъчни за един район от 300 000 квадратни километра, още повече че при дадените обстоятелства тези герои бяха радостни, ако престъпната паплач ги оставеше на мира. Едва ли можеше да се очаква някаква помощ от тях. Това беше твърде добре известно на хората, поставени извън закона, и ето защо те проявяваха дързост и нахалство, нямащи равни на себе си. Позволяваха си да се появят в непосредствена близост на Тусон и никой не се осмеляваше да се отдалечи макар и на четвърт час път от града, без да помъкне със себе си цял арсенал от оръжия. Един американски пътешественик описа царящите по онова време порядки по следния начин:

„Най-отчаяните негодници от Мексико, Тексас, Калифорния и другите щати намериха в Аризона сигурно убежище от ръката на наказателните съдилища. Убийци и крадци, главорези и комарджии съставляваха основната част от населението. Всичко живо трябваше да ходи с оръжие и кървавите сцени бяха неделима част от ежедневието. И дума не можеше да става за някакво правителство, а още по-малко за съдебна или военна закрила. Единственото занимание на гарнизона в Тусон беше да се напива и безучастно да гледа какво се върши наоколо. Така Аризона бе може би единствената територия в цялата страна, намираща се под закрилящата егида на цивилизовано правителство, където всеки използваше правосъдието в свой собствен интерес.“

И ето че в Сан Франциско се събраха смели мъже с чувство за чест и законност, за да основат Комитет за сигурност, който отначало трябваше да разгърне дейността си в Калифорния, но скоро и в съседна Аризона почувстваха здравата му десница. Ту на едно, ту на друго място из щата започнаха да се появяват дръзки и смели хора — сами или обединени в цели отряди, за да очистят страната от престъпниците. Те никога не си отиваха, без да оставят след себе си съвсем ясни следи на раздаденото от тях правосъдие.

При папагосите край Сан Хавиер дел Бак се беше заселил един ирландец, който навярно също не беше дошъл в Аризона по някакви особено почтени причини. Беше отворил магазин и твърдеше, че продава всевъзможни стоки, но в действителност от него не можеше да се купи нищо друго освен такова бренди, заради чието производство и продажба той заслужаваше единствено прозвището „отровител“. Репутацията му беше такава, че свестните хора не се отбиваха при него и избягваха компанията му.

Беше хубав априлски ден, когато той седеше на една от грубо скованите дървени маси, поставени пред къщата му. Изглежда, бе в лошо настроение, защото потропа с празната си чаша по дъсчения плот и след като никой не се появи веднага, за да му я напълни, се извърна към отворената врата и гневно извика:

— Хей, дърта вещице! Нямаш ли уши? Бренди искам, бренди, разбра ли! Побързай, иначе ще дойда да ти помогна!

При тези думи от къщицата излезе стара негърка с бутилка в ръка и му напълни чашата. Той я изпразни на един дъх и накара жената отново да му налее, като измърмори:

— През целия ден не се мерна нито един посетител! Червенокожите негодници не щат да се научат да пият. И в такъв случай не мине ли някой случаен пътник, мога ей тъй да си седя тук и да си съсипвам собствения стомах!

— Няма седи сам — утеши го старата. — Гости идат.

— Откъде знаеш?

— Видяла.

— Къде са?

— По пътя от Тубак насам.

— О, наистина ли? Кои са?

— Не знае. Стари очи не разпознават лесно. Те ездачи, много ездачи.

При тези думи ирландецът стана и бързо сви зад ъгъла на къщата. Оттам можеше да огледа пътя за Тубак. После пъргаво се върна и подвикна на старата:

— Това са the Finders, ясно ли е, the Finders, и то всичките дванайсетина! Те умеят да пият юнашки, работата ще потръгне! Бързо вътре, трябва да напълним бутилки!

Двамата изчезнаха в къщата. След броени минути в селото влязоха дванайсет ездачи, спряха пред дома му и скочиха от конете, които оставиха свободно да обикалят наоколо. Това бяха мъжаги със запусната външност и дързък вид и тъй добре въоръжени, както тогавашните обстоятелства налагаха всекиму в онези области. Неколцина носеха мексиканско облекло, а другите пък идваха от Щатите, което личеше от пръв поглед. Но всичките имаха едно общо нещо: между тях не се намираше нито един човек, на когото да можеш да се довериш.

Те вдигаха шум и крещяха един през друг, подхвърляха си ругатни, а един от тях се приближи до отворената врата, измъкна револвера си, стреля веднъж към вътрешността на къщата и после извика:

— Хей, Пади! У дома ли си, или не, стари отровителю? Излизай с твоята сярна киселина! Жадни сме!

Както е известно, Пади е шеговито прозвище за ирландците. Кръчмарят се появи, стиснал по една пълна бутилка под мишница, като носеше в ръцете си дванайсет чаши. Той постави чашите на две от масите и докато ги наливаше, отговори:

— Ето ме, мешърс. Вече съм известен за вас. Моята негърка ви видя да идвате. Хайде, пийте и да бъде благословено присъствието ви в моя дом!

— Запази благословиите за себе си, стари мошенико! Който пие отровата ти, върши самоубийство.

— Убий се спокойно, мистър Бътлър! После ще те възкреся с друга бутилка. От седмици не сме се виждали. Как я карахте през това време? Добре ли върви работата?

— Добре? — отвърна Бътлър, като презрително махна с ръка и изля съдържанието на чашата в гърлото си. Неговите другари последваха примера му. — Хич не ни потръгна, мизерна работа като никога досега! Не направихме нито един-единствен удар, за който да си заслужава да говорим.

— Но защо? Нали са ви дали името the Finders, а и самите вие се наричате така. Не си ли отваряхте очите? Мислех си, че днес ще мога да направя с вас добра сделка.

— Което ще рече, че си се канел да купиш от нас очакваната плячка и пак да ни измамиш както винаги. Но този път няма нищо, наистина нищо. От индианците няма какво да вземеш повече, а срещнеш ли някой бял, то и той самият ще е такъв, дето гледа да бръкне в чуждия джоб. И към това се прибавя и Комитетът за сигурност, дано го вземат всички дяволи! Какво право имат тези негодници да ни се бъркат в работата? Какво ги засяга, ако жънем където не сме сели, нали и те не са посели нищо там! Наистина човек вече трябва да е готов да види дулата на няколко двуцевки да надничат иззад всеки храст, край който минава! Но зъб за зъб, око за око! Решили сме безмилостно да бесим всеки, който събуди у нас подозрение, че се числи към Комитета за бдителност. А може би си забелязал тук при теб подобни типове, а, Пади?

— Хмм! — промърмори кръчмарят. — Да не би да очаквате от мен да съм всезнаещ? Нима може по носа на някой човек да познаеш дали бди, или пък като вас коли и беси?

— Не се излагай, Пади! Лесно се различава птичарят от истинската кръвожадна ловджийска хрътка! Тъй е и с хората. Давам ти думата си, че от петдесет крачки ще позная всеки човек, който е член на този комитет. Но да говорим за нещо друго. Гладни сме. Имаш ли месо?

— Няма да се намери дори толкова, колкото да го закрепиш на върха на езика си.

— А яйца?

— Нито едно. И с часове да се скитате из околностите, пак няма да намерите никакво домашно животно за клане, нито дори кокошка. Затова са виновни такива като вас, дето опустошиха всичко наоколо.

— Ами хляб?

— Само царевични питки, а и те трябва тепърва да бъдат изпечени.

— Тогава нека негърката ти започне да ги пече. Самите ние ще се погрижим за прясно месо.

— Вие ли? Та нали вече ви казах, че нищо не може да се намери.

— Пфу! Все пак ние намерихме.

— Какво?

— Един вол.

— Хайде бе! Невъзможно! Че къде ли?

— Малко по-назад по пътя в долината на Санта Крус. Впрочем този вол е от един керван волски коли, който срещнахме, или по-скоро настигнахме и подминахме.

— Керван волски коли? Може би нови заселници?

— Вероятно. Бяха четири коли, всяка от които имаше по четири впрегнати вола.

— А колко са хората?

— Не знам точно. Освен коларите с кервана видях да яздят още неколцина конници. Но колко души е имало вътре в колите, не мога да ти кажа.

— Сигурно сте ги заговорили, а?

— Да. Канят се да отидат чак отвъд Колорадо, а тази вечер ще останат да нощуват тук.

— Тук ли? Хмм! Сър, надявам се да не се случи нещо, което би могло да създаде лоша слава на нашето хубаво селище!

При тези думи кръчмарят направи гримаса и такова движение с ръка, които бяха съвсем недвусмислени.

— Бъди спокоен! — отвърна Бътлър. — Ние умеем да пазим приятелите си. Наистина смятаме да плячкосаме кервана, но това ще стане едва оттатък Тусон. Тук ще си вземем само един вол, защото ни трябва месо.

— Може би с намерението да им го платите! Но на тези хора и през ум няма да им мине да продадат някое от впрегатните си животни.

— Глупости! Ти какво си мислиш, Пади? Ние вземаме, но никога не плащаме. Нали го знаеш. Разбира се, друго е, когато отседнем при теб. Ти си наш съучастник и не само че ти плащаме, но ти позволяваме дори да ни мамиш. Впрочем онези хора няма да ни окажат кой знае каква съпротива. Там имаше четирима воловари, които едва ли трябва да слагаме в сметката, две хлапета на коне и един скаут, нает от заселниците. Единствено от него можем да се опасяваме, но ние дванайсетимата бързо ще се справим със скаута. Той ще получи първия куршум. Както вече казах, не знам какви хора седят в колите, но от оня, който е толкова кекав да се завре под платнището, не можем да очакваме сериозна съпротива. Освен това най-отзад яздеше още някаква скица, за която наистина не съм в състояние да кажа дали е жена, или мъж, макар че беше нарамил пушка, а под палтото си, изглежда, носеше дори и сабя. Заговорих и тази странна птица, но получих много пестелив отговор, който не разбрах. Ако не се лъжа, беше на немски.

— Що за смахната работа! Онзи, който носи сабя по тези места, е откачен и несъмнено човек няма защо да се бои от него. Значи ще нападнете кервана?

— Разбира се.

— Тогава се надявам, че няма да ме забравите и ще направим сделка!

— Естествено. Веднага ще чуеш условията:

Тъй като в този момент старата негърка излезе от къщата, за да обслужи посетителите, двамата приближиха главите си още повече и шепнешком продължиха разговора си. Останалите единайсет души не им обръщаха никакво внимание, приказваха помежду си, вдигайки голям шум, при което тъй усърдно се занимаваха с брендито, че скоро изпразнените бутилки трябваше да бъдат сменени с пълни. Индианците от селището, междувременно тръгнали всеки по своята работа, заобикаляха кръчмата отдалеч. Те се страхуваха от белите, вдигащи такава врява, защото от опит знаеха, че е по-добре да стоят по-настрана.

И наистина имаха пълно основание. Ирландецът беше нарекъл дванайсетте ездачи the Finders. Под това име бе станала известна една разбойническа банда, от която всички се страхуваха. От дълго време тя се подвизаваше из Южна Аризона и си бе спечелила зловеща слава. Появяваше се ту тук, ту там, а често, разделена, едновременно връхлиташе различни селища и тъй като членовете й имаха много добри коне, тя бе толкова бърза, че все още никой, дори и мъжете от Комитета за бдителност, не беше успял да спипа някой от хората й. Finder означава човек, който намира, но в случая думата навярно по-скоро би трябвало да се преведе с изобретателен и находчив търсач, който винаги намира каквото търси, защото наистина никак не беше лесно да им се изплъзне каквато и да било плячка.

Изведнъж шумът пред кръчмата стихна и всички погледи учудено се насочиха към трима нови посетители. Видът на тези трима мъже наистина оправдаваше смайването на всеки, който ги виждаше за пръв път. Те скочиха от седлата и се отправиха към една от свободните маси, както изглеждаше, без да обръщат внимание на присъстващата компания.

Първият от тях беше дребно топчесто човече. Изпод плачевно провисналата периферия на филцовата му шапка, чиито цвят, възраст и форма никак не беше лесно да се отгатнат и биха представлявали немалка главоблъсканица дори и за най-проницателния човек, се виждаше гъста гора от сплъстената сиво-черна четина на брадата и мустаците, сред която надничаше нос със заплашителни размери, способен да служи на всеки слънчев часовник като колче, по чиято сянка се определя времето. В резултат на описаната буйна растителност освен този тъй разточително сътворен обонятелен орган от останалите части на лицето се виждаха само две малки умни очички, които, изглежда, бяха надарени с изключителна подвижност и в този момент с израз на дяволито лукавство оглеждаха „отровителницата“ на ирландеца, но скритите погледи, които хвърляха, бяха отправени всъщност към дванайсетте Търсачи.

Описаната горна част от човечето бе положена върху едно тяло, което оставаше напълно скрито до коленете, защото беше навлечено със стара ловджийска шуба от козя кожа, шита очевидно за някоя значително по-висока персона. Цялата кръпка до кръпка и шев до шев, шубата придаваше на дребното човече вида на дете, което ей така, на шега, се е намъкнало в спалния халат на дядо си. Изпод тази прекалено дълга връхна дреха се подаваха две слабички сърповидни крачета, напъхани в разръфани легинси с толкова години на гърба си, че сигурно бяха окъсели на човечето още преди две-три десетилетия и сега позволяваха подробно да се огледат чифт ботуши, изработени по индиански маниер, в които при случай на нужда притежателят им можеше цял да се побере. Стъпалата му имаха онези изключителни размери, които оправдават названието крачища. В ръката си той държеше едно пушкало, което по-скоро приличаше на тояга, отсечена нейде в гората. Не се виждаха оръжията, които вероятно носеше затъкнати в пояса си, защото ловната кожена шуба ги скриваше.

Ами конят му? Това не беше кон, а муле, но очевидно толкова старо, че родителите му сигурно са живели малко след потопа. Козината по дългите му уши, които то въртеше като крила на вятърна мелница, беше опадала. Навярно вече от доста дълго време гривата му не съществуваше. Опашката му се състоеше само от голото чуканче и десетина косъма, които скучаеха по него и на всичко отгоре животното бе толкова кльощаво, че направо бе страшно за гледане. Но очите му бяха светли и живи като на младо жребче и имаха такъв израз, който поне у познавачите предизвикваше респект.

Другият, който последва дребосъка към масата, беше не по-малък оригинал от него. Дълга като върлина, ужасно мършава и съсухрена, кокалестата му фигура бе силно приведена напред, тъй че създаваше впечатлението, сякаш за очите му нямаше никаква друга перспектива, освен да се взират в двете стъпала, с които завършваха краката му, чиято дължина можеше да изплаши всеки човек. Над грубите си и здрави ловджийски обувки той бе закопчал чифт кожени гамаши, които покриваха и доста голяма част от бедрата му. Горната част от тялото му беше облечена в тесен елек, пристегнат с широк колан, в който и по който бяха затъкнати или висяха заедно с ножа и револвера най-различни дребни необходими предмети. Широките му кокалести рамене бяха загърнати с вълнено одеяло, чиито нишки едва-едва се държаха една в друга, а на късо подстриганата му глава се мъдреше нещо, което не беше нито кърпа, нито фуражка, нито пък някаква друга шапка — определението му изглеждаше съвсем невъзможно. През рамо носеше стара дълга пушка тип райфъл, която отдалеч изглеждаше като парче маркуч, завързано за цепеница.

Последният от тримата беше почти също толкова дълъг и слаб като втория. Около главата му беше увита подобно на тюрбан голяма кърпа с тъмен цвят, а самият той беше облечен с червена хусарска куртка, заблудила се в Далечния запад по някакъв необясним начин, и с дълги ленени панталони, напъхани в гумени ботуши, на които бе поставил две грамадни шпори. В колана му бяха затъкнати два револвера и един нож от най-добрата кингфилдска стомана. Пушката му беше една от онези двуцевни кентъкийски карабини, които в ръцете на притежателя си никога не засичат, нито пък пропускат целта. Решим ли да потърсим във физиономията на този човек някаква особеност, ще ни направи впечатление много широката уста, която имаше. Изглежда, нейните ъгълчета изпитваха голяма симпатия към ушите му и се приближаваха до тях най-доверчиво. При това чертите на лицето му излъчваха безкрайна чистосърдечност. Изобщо този симпатяга несъмнено беше човек, у когото нямаше никакъв фалш.

Последните двама имаха коне, които навярно бяха преодолели много трудности и несгоди, но можеха да издържат далеч по-голямо напрежение.

След като тримата насядаха и кръчмарят се приближи до тях и ги попита какво ще желаят, дребосъкът се осведоми:

— Какво имаш за пиене?

— Бренди, сър — отговори ирландецът.

— Дай ни три чаши, щом нямаш нищо друго!

— Че какво друго да имам тук? Да не би да искате да пиете шампанско? Нямате вид на хора, които могат да го платят.

— Да, за съжаление, за съжаление — каза скромно човечето и се усмихна. — А пък ти съвсем ми приличаш на човек, който има тук на склад неколкостотин хиляди бутилки шампанско.

Кръчмарят се отдалечи, донесе поръчката и после отново седна при Търсачите. Дребосъкът поднесе чашата към устните си, опита брендито, изплю го и изля съдържанието на чашата на земята. Двамата му спътници последваха неговия пример, а онзи с хусарската куртка разчекна още повече широката си уста и се обади:

— Пфу, по дяволите! Струва ми се, че този ирландски мошеник иска да ни вкара в гроба с брендито си! Не си ли на същото мнение, Сам Хокинс?

— Йес — отвърна дребосъкът. — Ама няма да успее. Ние тримата понасяме и къде-къде по-силна отрова, още повече че тая няма да я пием. Ами как пък ти хрумна да го наречеш „ирландски мошеник“?

— Как ми е хрумнало ли? Well! Онзи, който още от пръв поглед не разбере, че е ирландец, е такъв глупак, какъвто и със свещ да търсиш, пак няма да намериш.

— Много си прав! Но мен страшно ме учудва, че именно ти още от пръв поглед позна в него ирландеца, хи-хи-хи-хи!

Това „хи-хи-хи-хи!“ беше много особен смях, при който в очичките на дребосъка се появяваха весели искрици и изглеждаше сякаш той се смее само за себе си. Звучеше като смях, станал вече привичка.

— Да не би да искаш да кажеш, че иначе съм глупак? — попита другият.

— Иначе ли? Защо само „иначе“? Не, Уил Паркър, ти винаги, винаги си бил такъв! Още преди петнайсет години ти казах, че си грийнхорн, такъв грийнхорн, какъвто няма равен на себе си. Няма ли да ми повярваш най-сетне?

— Не — заяви събеседникът му, без тази обидна дума ни най-малко да го смути. — След петнайсет години човек не е вече грийнхорн.

— Общо взето, да. Но онзи, който дори за петнайсет години не е научил нищо, той все още е и ще си остане грийнхорн, ако не се лъжа. И именно фактът, че не проумяваш това, е най-убедителното доказателство, че и до ден-днешен си останал грийнхорн. А какво ще кажеш за онези дванайсет джентълмени, дето ни зяпат толкоз любопитно?

— Не много добри неща. Виждаш ли как се смеят? На теб се смеят, стари Сам.

— На мен ли? От къде на къде?

— Защото няма да намериш човек, който да може да те гледа, без да се разсмее.

— Радвам се, Уил Паркър, страшно се радвам. И това спада към многото предимства, които имам пред теб. Щом някой ти хвърли поглед, му иде да се разплаче, горко да се разплаче, защото просто представляваш толкова тъжна гледка, съвсем тъжна гледка, хи-хи-хи-хи!

Изглежда, Сам Хокинс и Уил Паркър постоянно поддържаха в отношенията помежду си подобни развеселяващи спорове. Но никой не се сърдеше на другия. Третият беше мълчал досега. Ето че в този момент той бавно подръпна нагоре смъкналите се гамаши, за да му стане по-удобно, изпъна дългите си крака далеч пред себе си и след като по слабото му кокалесто лице се плъзна иронична усмивка, каза:

— Тези джентълмени не знаят какво да мислят за нас и какво да правят. Шушукат ли си, шушукат и пак доникъде не стигат. Ама отбрано общество, няма що… нали, Сам Хокинс?

— Да — кимна дребосъкът. — Остави ги да си блъскат главите, Дик Стоун! Затова пък ние знаем толкоз по-добре какво да мислим за тях. Нехранимайковци са, нали, стари Дик? ,

— Йес. Много ми мирише, че ще трябва малко да си поговорим с тях.

— И аз тъй мисля. Но не само ми мирише, а дори смятам и за сигурно, че юмруците ни ще се срещнат с носовете им. Това са тъкмо дванайсетимата, на чиито следи се натъкнахме.

— И които са тръгнали подир кервана, за да го наблюдават тайно.

— После един от тях се приближил до хората и ги разпитал. Това ми се струва подозрително, много подозрително! Я ми кажи, Уил, чувал ли си някога нещо за Търсачите?

— Дали съм чувал? — отзова се Паркър. — Навярно си изгубил паметта си, стари Куне, а? Та нали ти самият често си говорил за тях!

— Well, много добре го знам. Попитах само, за да разбера дали ти като грийнхорн най-сетне си се научил да внимаваш, когато с теб разговарят опитни хора. Значи все още помниш колко са на брой Търсачите?

— Дванайсет.

— Ами колко лица виждаш да седят ей там, скъпи Уил?

— Тринайсет — засмя се разведрено Паркър.

— Извади кръчмаря от сметката, глупако!

— Значи са дванайсет, а казват, че Търсачите също били дванайсет — отговори Паркър с непоклатимо спокойствие.

— Следователно…? Продължавай!

— Следователно може да се предположи, че може би са Търсачите.

— Така е, почитаеми Уил. Страшно ги подозирам, че са те. Предводителят им се казвал Бътлър. Все ще разберем дали сред тях се намира някой ескуайър (В случая почетна титла на кметове, адвокати, мирови съдии (ирон.) Б. пр.) с подобно име.

— Те пък ще вземат веднага да ти кажат!

— Не се безпокой! Ние възбудихме вече любопитството на тези джентълмени. По върховете на носовете им познавам, че скоро някой от тях ще дойде при нас да ни интервюира. Само не им давайте никакви сведения. Любопитен съм да видя как ли ще я подхванат тази работа.

— Във всеки случай не и любезно — каза Дик Стоун. — Ама и ние ще ги отрежем на бърза ръка не особено префинено.

— Защо? — попита Сам Хокинс. — Да не би да искаш да кажеш, че ще проявим грубост?

— И то каква!

— И през ум не ми минава! Ние тримата носим едно почтено име — the leaf of trefoil, Детелиновия лист, и не бива да го посрамваме. Известни сме като трима неразделни джентълмени, които са се прочули с това, че обикновено с хитрост и учтивост постигат повече, отколкото с грубост и насилие. И в този случай трябва да бъде тъй и само тъй.

— Well, но тогава тези типове ще си помислят, че се страхуваме от тях!

— Нека, нека си помислят, стари Дик. Извършат ли тази грешка, много скоро ще разберат, че са се лъгали, лъгали са се, и то как! Хи-хи-хи-хи! Детелиновия лист и страх! Мога да се закълна, че ще се спречкаме с тях. Искат да нападнат кервана, а ние не можем да го допуснем. И тъй, нека засега си мислят, че се страхуваме. Не след дълго ще разберат, че са се заблуждавали.

— Искаш да се бием с тях?

— Не.

— Но все пак, ако се окажат Търсачите, ще ги обезвредим, нали?

— Да.

— Едва ли ще стане без схватка!

— Мислиш ли? Пфу! Ей на този стар Кун — при тези думи той самодоволно посочи към себе си, — от време на време му хрумват някои мисли, които са по-добри от удари с нож и пушечни изстрели. Обичам да си правя шеги, а ако чрез тях постигам и някакво предимство пред противниците си, толкоз по-добре. Не ми се иска да проливам кръв. Човек може да надделее над враговете си и без да ги убива. В това отношение имам от кого да вземам пример.

— Много добре знам от кого вземаш пример.

— Наистина ли? Е, от кого?

— От Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и Винету, прочутия вожд на апачите. И тримата не проливат никога и капка човешка кръв, освен ако е съвсем наложително.

— Well, така е и въпреки това са известни и прочути като тримата най-големи герои на Запада. И аз искам да постъпвам така, да следвам примера им.

— И навярно също да станеш герой, а, стари Сам? — попита Уил Паркър с шеговито-ироничен тон.

— Мълчи, грийнхорн такъв! Сам Хокинс знае много добре какво представлява и с какво може да се справи. Нима не видя как излязох срещу две дузини индианци?

— Йес.

— А как чрез хитрост съм постигал успехи там, където петдесет, че и повече храбри уестмани биха се провалили и биха изгубили живота си?

— Йес. Истината не бива да се отрича. Юначага и половина си. Сам, дяволски голям хитрец си и мнозина са били принудени скъпо да заплатят грешката си, че са те взели за глупав.

— Well, тогава навярно и с тези дванайсетимата ще се справя, без да се окаже необходимо да им разцепвам на две главите или пък с куршумите си да им правя дупки в телата.

— Значи с хитрост?

— Йес.

— А каква?

— Още не знам, но ще се изясни. На първо време трябва да се преструваме, ще се държим като съвсем неопитни хора, нека ни се смеят.

— Като грийнхорни ли?

— Да, ще се правим на грийнхорни, което, разбира се, за теб, Уил Паркър, ще бъде много лесно, понеже наистина си такъв. Вижте ги само как се смеят на моята Мери, на мулето ми!

— Ама не е кой знае каква красавица, Сам!

— Красавица ли? Глупости! Грозно добиче е тя, едно невъзможно грозно добиче! Но въпреки това не бих я разменил и срещу хиляда най-благородни коня. Тя е умна, опитна и разбрана като… като… е, ами като Сам Хокинс, нейният господар, и стотици пъти ми е спасявала живота. Ама и аз никога не съм я изоставял в беда и ако изпадне в опасност, за нея бих рискувал и живота си. Моята Мери си е просто моята Мери, единствена и ненадмината, с която не може да се сравнява никое друго добиче. Но иначе си е опърничав, проклет и подъл звяр, с който човек би постъпил най-добре, ако го застреля на място.

— Значи съвсем прилича на твоята Лиди! — подхвърли Дик Стоун.

— Ех, ами какво да кажа за Лиди! — кимна Сам, при което малките му очички заблестяха и той погали с длан своята стара и странна пушка. — Лиди ми е също тъй скъпа като Мери. Не е засичала нито веднъж, никога не ме е изоставяла. Колко често са зависели от нея и свободата, и животът ми и тя винаги е изпълнявала дълга си. Вярно, че си има своите капризи, и то големи капризи, и който не ги познава, може да си изпати. Но аз ги знам, разучавал съм ги тъй, както лекарят изследва многовърхия цирей. Много добре знам нейните предимства и слабости, както и на кое място трябва да я помилвам и погаля, за да й поддържам доброто настроение. Няма да се разделя с нея, докато съм жив, а ако сте при мен, когато някога умра, направете ми услугата да ме погребете в земята заедно с моята Лиди. Тя никога не бива да попада в ръцете на друг, който няма да я познава и обича. Мери, Лиди, Дик Стоун и Уил Паркър, това са четирите същества, които са ми скъпи на сърцето. Освен тях не обичам и не притежавам нищо друго по целия широк свят.

Издайническа влага замени толкова веселите искрици, играли доскоро в очите му, но той бързо прекара двете си длани по тях и с предишния си бодър глас каза:

— Я вижте, онзи, дето толкоз тайно си шушукаше с кръчмаря, стана. Най-вероятно ще дойде при нас, за да ни поднася. Well, комедията може да започва, но само не ми я разваляйте!

Човек не бива да се учудва, а още по-малко пренебрежително да се усмихва на това, че Сам Хокинс беше дал такива галени имена на пушката и мулето си и че говореше за тях с такава нежност. Уестманите от старата гвардия (за съжаление тези хора са изчезнали с изключение на малцина, които могат да се преброят на пръсти) бяха съвсем друг вид хора, различаващи се от последвалата ги пасмина. В случая под понятието „пасмина“ не се имат предвид само морално пропаднали люде. Тук тази дума е употребена в по-друго значение от обикновено. Ако някой милионер, банкер, офицер, адвокат, а защо не и самият президент на Съединените щати тръгне за Запада, въоръжен със съвременните оръжия за масово изтребление, страхливо пазен и охраняван от многобройна свита, за да не би някой комар да го ухапе по мазолите, и от сигурно място „опушка“ стотици глави дивеч, без да има нужда от месото им, тогава истинският уестман ще причисли и този високопоставен и изискан господин към „rabble“, тоест към споменатата пасмина. Индианецът, уестманът, който си разбира от занаята, „правеше месо“ само ако се нуждаеше от него. Той улавяше необходимия му кон от стадото диви мустанги, на него му беше известно годишното време, когато бизоните се преселваха от юг на север и когато се връщаха, знаеше през кои местности минаваха, и ходеше на лов за тези животни само за да има какво да яде. Тогава се срещаха стада мустанги от пет хиляди глави. По онова време бизоните заливаха прериите по двайсет, трийсет, че и повече хиляди наведнъж. Къде отидоха тези огромни стада? Изчезнаха! Никъде из саваните няма да срещнеш нито един мустанг. Избити, унищожени! Високо горе в Националния парк сега се „пазят“ или „закрилят“ шепа бизони. Тук-там в някои зоологически градини все още могат да се видят отделни екземпляри, но в прериите, които по-рано бяха населявани от милиони бизони, те са вече измрели. Индианецът загива физически и морално, а истински уестмани могат да се видят само по илюстрациите в книгите. За всичко това е виновна онази „пасмина“, както я наричат траперите и скватерите. Не казвайте, че причината била в настъпването на цивилизацията. Цивилизацията няма за задача да избива и унищожава. Колко често след като беше построена железопътната линия Юниън Пасифик са се събирали компании от стотици и повече „джентълмени“, за да предприемат ловни излети, въоръжени с най-новите модели пушки! Те отпътуваха с влака на запад, караха машиниста да спира насред прерията и от безопасните си места във вагоните стреляха по преминаващите стада бизони. После продължаваха нататък, изоставяйки животинските трупове да се разлагат, и се хвалеха, че били прерийни ловци и си били направили страшно удоволствие. При това на всяко убито животно се падаха по десетина, че и повече, само ранени, които с мъка и при големи болки продължаваха да се влачат, докато по-късно загинеха нейде от окаяна смърт. Индианецът с безсилен гняв гледаше отдалече как го лишават от препитанието му, как го обричат на глад, но нищо не можеше да направи. Оплачеше ли се, изсмиваха му се в лицето, започнеше ли да се защитава, избиваха го също като бизоните, на които той гледаше като на своя собственост и затова ги щадеше.

Съвсем иначе постъпваше истинският уестман, някогашният ловец. Той не убиваше повече животни, отколкото имаше нужда да преживява. Бореше се за необходимото месо с опасност за живота си. Осмеляваше се да навлезе с коня си сред стадото бизони. Мереше сили с мустанга, който искаше да улови и укроти. Безстрашно излизаше дори срещу сивата мечка. Животът му представляваше една непрестанна, но рицарска борба с враждебни обстоятелства, с враждебни животни и враждебно настроени… хора. При това, ако не искаше да бъде „очистен“, той трябваше да се осланя на самия себе си, на своя кон и на своята пушка. Затова конят му беше приятел, а пушката приятелка. Често не един ловец е рискувал живота си за своя кон! А с каква любов се привързваше към карабината си, към онзи мъртъв и бездушен предмет, на който въпреки това в благодарността си неговата фантазия му приписваше и придаваше душа! Той ходеше гладен и жаден, но най-напред гледаше да има храна и вода за коня му, а преди да помисли за себе си, полагаше първо грижи за своята пушка. Даваше им ласкави имена, а когато се разположеше да лагерува съвсем сам в тревата на прерията или върху мъха на вековната гора, им говореше като на живи хора. Именно към този вид уестмани спадаше и Сам Хокинс. Суровият живот из дивите пущинаци не бе покварил сърцето му и той си беше останал с чувствителна душа, но и изключително голям хитрец.

Случи се точно онова, което беше очаквал — след като се изправи, Бътлър се приближи и с господарски маниер се изтъпанчи пред масата, на която седяха тримата. Без да поздрави, с подигравателен тон той им каза:

— Каква прелестна гледка представлявате бе, хора! Струва ми се, че сте трима извънредно странни, извънредно смешни близнаци!

— Йес — кимна Сам много сериозно и скромно.

Това признание прозвуча толкова смешно, че Бътлър гръмко се разсмя. Докато спътниците му все още пригласяха на смеха му, той продължи:

— Всъщност кои сте вие?

— Аз съм първият — отговори Сам.

— Аз вторият — добави Дик Стоун.

— А аз пък третият — обади се Уил Паркър.

— Първият, вторият, третият! Какво е това? — попита Бътлър, който не разбра веднага какво имаха предвид.

— Е, ами близнаците поред естествено! — отвърна Сам с изключителна чистосърдечност в гласа.

Тези думи бяха последвани от втори залп смях. Бътлър беше бит и затова сърдито се тросна на дребосъка:

— Я стига тъпи вицове! Свикнал съм да разговарят с мен сериозно. Вижда се, че не сте близнаци. Исках да чуя имената ви. Хайде, цял съм в слух!

— Казвам се Гринъл — малодушно отговори Сам.

— Аз Бери — призна изплашено Дик.

— А аз съм Уайт — страхливо промълви Уил.

— Гринъл, Бери и Уайт — каза Бътлър, — имената ви знам вече, а сега ми кажете и с какво се занимавате!

— Трапери сме — заяви Сам Хокинс.

— Трапери? — захили се Бътлър. — Хич не ми приличате на хора, хванали някога бобър или ракун!

— Ами ние наистина все още не сме — скромно призна дребничкият Сам.

— Аха, още не сте! Значи тепърва се каните да уловите?

— Йес.

— Добре, много добре! И откъде идвате?

— От Кастровил.

— Какво правихте там?

— Имахме магазин за облекло. Тримата бяхме създали съдружническа фирма.

— Тъй, тъй! Навярно не ви потръгна, а?

— Йес. Взехме, че банкрутирахме. Давахме твърде много заеми, кредити, а нищо не получавахме.

— Правилно, правилно! Хората веднага са разбрали, че банкрутът не ви мърда. Значи търговци на облекло, а може би дори и шивачи. Трима шивачи, които от некадърност са фалирали и после дошли до изключително мъдрата идея пак да се позамогнат като трапери! Чухте ли ги?

Този въпрос той отправи към съучастниците си, които с иронично задоволство следяха разговора. За трети път те избухнаха в смях. Обаче привидно разгневен, Сам Хокинс извика:

— От некадърност ли? Страшно се лъжеш, сър. Добре знаехме, как стоят нещата. Естествено от фалита трябваше да влезе нещо и в нашите джобове, иначе нямаше да го допуснем.

Сам разтвори ловната си шуба от козя кожа, потупа широкия колан, откъдето се разнесе металически звън, и гордо добави:

— Тук са парите, сър.

Лицето на Бътлър придоби изражението на граблива птица, която дебне плячката си, и с възможно най-непринудения тон той попита:

— Имате пари? Тогава наистина сте се оказали по-умни, отколкото изглеждате. И колко спечелихте от банкрута?

— Над две хиляди долара.

— И ги носите у себе си?

— Йес.

— Цялата сума?

— Йес.

— През цялото си пътуване из тези несигурни места?

— Пфу! Нали имаме оръжия.

— Те дяволски малко ще ви помогнат. Ако например дойдат Търсачите, ще ви изпразнят джобовете и на тримата, преди да намерите време да си отворите очите. Защо не сте предпочели да поверите парите си на някоя банка?

— Така смятаме да направим.

— Къде?

— В Прескът.

— Нагоре ли мислите да отидете?

— Йес.

— Като трапери?

— Йес.

— Та имате ли капани?

— Не.

— И откъде ще ги вземете?

— Ще ги купим в Прескът.

— Небеса! Ама що за хора сте! И какво мислите да ловите там горе?

— Бобри и… и… и… — Сам смутено замлъкна.

— И… и какво друго? — настоя Бътлър.

— Сиви мечки.

При този отговор откъм другите маси долетя един наистина хомеричен смях. Бътлър също се разсмя, и то така, че му потекоха сълзи и едва можа да си поеме дъх. След като донякъде се поуспокои, той каза:

— Гризли искате да ловите с капани, гризли, които са високи по девет стъпки, а и сигурно тежат по девет центнера! Ще ги ловите с капани?

— Защо не? — навъсено изръмжа Сам. — Стига само капаните да са достатъчно големи и здрави!

— Но няма капани за гризли, а няма и да има!

— Тогава в Прескът ще поръчаме на някой ковач да направи.

— Как?

— Ние ще му обясним.

— Вие, тримата шивачи? Стига, малкия, стига, шишко, иначе ще се задуша! — Той отново избухна в гръмогласен смях и едва след известно време успя да продължи: — А дори и тази работа с гризли да беше възможна, човек пак може да се пръсне от смях само защото се каните да отидете чак до Прескът, за да ловите бобри.

— Всъщност няма да ги ловим в Прескът. Там ще купим примките и капаните. После ще продължим към Хила и към реката Сан Франциско.

— В която има не повече от педя вода. Е, откъде ще се вземат тогава бобрите?

— Остави я тая грижа на нас, сър! Чел съм една книга, в която е писано всичко, има и за бобрите.

— Хубаво, хубаво, чудесно! Щом сте толкоз умни да се ръководите по някаква си книга, тогава няма какво повече да говорим. Пожелавам ви да хванете толкова много бобри и мечки, колкото ви душа иска. Но там ще намерите и нещо друго.

— Какво?

— Диви индианци, които ще ви дебнат ден и нощ, за да ви нападнат.

— Ще се отбраняваме.

— Да не би с вашите оръжия?

— Йес.

— Например с ей това твое пушкало?

— Йес.

— Мътните го взели, тогава ще извършите невероятни подвизи. Я ни покажи тази тояга! Непременно трябва да я огледаме по-подробно.

Той взе пушката от ръката на Сам Хокинс и отиде с нея при своите съучастници, които се заеха да я разглеждат, пускайки най-груби шеги. И Дик Стоун бе принуден да покаже своята райфъл и пожъна същите подигравателни овации. После, след като върна пушките, Бътлър каза:

— Мешърс, бях много несправедлив към вас и затова трябва да ви помоля за извинение.

— Защо да си бил несправедлив?

— Защото за малко щях да ви взема за едни други хора.

— За какви други хора?

— За Детелиновия лист.

— Детелиновия лист ли? Тия пък кои са?

— Това са трима прочути ловци, които са неразделни и затова ги наричат Детелиновия лист. Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър.

— Ти познаваш ли ги?

— Не, там е работата, че не ги познавам, иначе нямаше да се изложа на опасността за малко да ви сбъркам с тях.

— Но поне би трябвало да знаеш как изглеждат!

— Та аз знам. Сам Хокинс е също тъй дребен и възпълен като теб, а както разправят, и другите двама били тъй мършави и високи като спътниците ти. Освен това обикновено Сам носел кожена ловна дреха, която била кръпка до кръпка, тъй че никаква индианска стрела не можела да я прониже. Ти също имаш подобна шуба. Това е само случайно съвпадение, но все пак за кратко време ме заблуди. Сега наистина знам как стоят нещата. Детелиновия лист не е фалирал при търговия със стари дрехи, а сигурно има и съвсем други, много по-добри коне от вашите. Пък и никога няма да се докосне до такива допотопни пушкала като вашите. Но понеже човек трябва да е извънредно предпазлив, а и както разправят, особено Сам Хокинс бил голям хитрец, ще взема допълнителни мерки за сигурност. Чувал съм, че някога Уил Паркър бил скалпиран и затова носел перука. И тъй, нека мистър Бери и мистър Уайт ми покажат главите си!

Значи Бътлър все още не се чувстваше съвсем спокоен. За щастие той беше погрешно осведомен. Не Уил Паркър, а Сам Хокинс бе имал ужасното нещастие да бъде скалпиран. Стоун и Паркър доброволно свалиха шапките си. Бътлър зарови ръка в косите им, убеди се, че бяха истински, и каза:

— All right, значи сте трима шивачи и заради вас самите се надявам, че умеете да боравите с пушките си също тъй добре, както по-рано и с вашите шевни игли!

— Бъди спокоен! — обади се Сам твърде самоуверено. — Каквото речем да улучим, улучваме го!

— Наистина ли?

— Наистина!

— Обзаложи се, обзаложи се и стреляйте! — зашепнаха му най-близкостоящите до него хора.

В Запада, където почти всеки мъж е добър стрелец, никой никога не пропуска удобен случай да участва в състезание по стрелба със сключване на облози. Стрелците обичат да мерят сили помежду си. Славата на победителя бързо се разнася от уста на уста, а и често залаганите суми са твърде големи. И ето че в този случай не само се предлагаше възможност за обзалагане, но и за едно забавно състезание по стрелба. Навярно тримата шивачи не се бяха научили да боравят с пушките си, а тъй като и оръжията им нищо не струваха, щеше да падне голям смях, ако успееха да склонят тримата мъже да им покажат своето „изкуство“. Ето защо, за да подтикне Сам към участие, Бътлър се обади със съмнение в гласа:

— Е, да, да улучиш с шевната игла ръкава на някое палто, това може дори и слепец, но да стреляш, да стреляш е съвсем друга работа. Ти вече стрелял ли си някога, мистър Гринъл?

— Йес — отговори дребосъкът.

— По какво?

— По врабчета.

— С тази пушка?

— Не, с една цев, от която се издухват топчета и малки стрели.

— С цев ли? — Бътлър силно се разсмя. — И си мислиш, че и с пушката ще си добър стрелец?

— Защо не? Прицелването си е прицелване!

— Тъй ли? Ами на какво разстояние можеш да улучваш целта?

— Сигурно дотам, докъдето стига куршумът.

— Да речем, на двеста крачки?

— Well!

— Това е горе-долу ей до там, до следващата къща. Мислиш ли, че ще можеш да я улучиш?

— Къщата ли? — попита Сам и направи обидена физиономия. — Та нея и слепец ще я улучи, също както ръкава на дрехата с иглата!

— Да не би да искаш да кажеш, че целта трябва да е по-малка?

— Йес.

— И горе-долу колко да е голяма?

— Колкото дланта ми.

— И ти мислиш, че ще улучиш такава цел с туй твое пушкало?

— Йес.

— Глупости! Още при първия изстрел тази цев ще се пръсне, а дори и да издържи, тя е толкова изкривена, че куршумът й ще завие зад ъгъла на къщата и никога няма да отиде в права посока.

— Ами нека опитаме!

— Ще се обзаложим ли? Нали имаш пари.

— Не само пари, ами и желание.

— Колко залагаш?

— Колкото и ти.

— Значи един долар.

— Съгласен.

— Облогът е сключен! Но няма да стреляме по онази къща, защото сигурно собственикът й няма да ни позволи, а…

— Стреляйте по моята! — прекъсна го кръчмарят. — На задната и стена ще залепя парче хартия, голямо колкото дланта ми. То ще бъде целта.

Предложението му беше прието. Всички се отправиха към задната страна на постройката. Залепиха хартията и после Бътлър отброи двеста крачки. Той заложи един долар и Сам последва примера му. След това хвърлиха жребий, за да видят кой ще стреля пръв. Жребият се падна на Бътлър. Той застана на чертата, където бе измерено определеното разстояние, набързо се прицели, натисна спусъка и улучи хартията.

После дойде ред на Сам. Той разкрачи кривите си крачета колкото му беше възможно повече, вдигна своята Лиди в положение за стрелба, приведе се силно напред и взе да се цели доста продължително. В тази поза той приличаше на фотограф, навел се под черното покривало на своя апарат, за да фокусира обекта, който иска да снима. Всички се разсмяха. И ето че най-сетне изстрелът проехтя, Сам отхвръкна настрана, изпусна пушката и се хвана за дясната си буза. Смехът се превърна буквално в тържествуващ рев.

— Ритна ли те пушкалото, може даже и зле да те удари, а? — попита Бътлър.

— Йес, дори беше хубав шамар! — отвърна плачевно дребосъкът.

— Значи това чудо здравата рита. Изглежда ми по-опасно за самия теб, отколкото за другите хора. Я да видим дали си улучил!

По хартията не се забелязваше никаква следа от куршума на Сам. Дълго търсиха наоколо, докато най-сетне един от хората на Бътлър, който беше отишъл настрани, избухна в силен смях и подвикна на останалите:

— Елате насам! Ей го къде е на, който иска, да го види. Елате при мен! От дупката тече бренди!

На около десетина крачки встрани от къщата бе поставено буре, пълно с бренди. Куршумът беше отлетял натам и сега се виждаше как от току-що пробитата дупка съдържанието на бурето шуртеше на земята във вид на дебела колкото човешки пръст струя. Избухналият в този миг кикот, изглежда, нямаше намерение скоро да утихне. Но кръчмарят започна да ругае и проклина и настоя за обезщетение. Успокои се едва след като Сам обеща да му заплати исканата сума. После той заби един тънък дървен клин в дупката, за да я запуши.

— Дори къщата не успя да улучиш! — подвикна Бътлър на смаяния дребосък. — Нали ти казах, че куршумите ти ще завиват покрай всички ъгли на постройката. Доларът е мой. Ще рискуваш ли, мистър Гринъл, да заложиш още един?

— Йес — отговори Сам.

С втория си изстрел той улучи поне къщата, но съвсем долу, в самия ъгъл, докато целта се намираше горе в средата на стената. Така той стреля още четири-пет пъти, без да се приближи повече до хартията, и загуби също толкова долара. Това го ядоса и той извика:

— Става все така само защото залагаме едва по един долар. Мисля, че ако увеличим залога, ще мога по-добре да се целя.

— Нямам нищо против — засмя се Бътлър. — Колко залагаш?

— Колкото и ти?

— Да речем, двайсет?

— Йес.

Сам загуби и тези двайсет долара и ги загуби, защото пак улучи долу точно в същия ъгъл. Бътлър прибра парите и попита:

— Ако желаеш, да опитаме още веднъж, мистър Гринъл?

При тези думи той намигна на хората си тайно и самодоволно.

— Йес — отвърна Сам. — Все някой път трябва да успея.

— И аз така мисля. На колко?

— На колкото искаш.

— Петдесет долара.

— Йес.

— Или, да речем, по-добре на сто?

— Това е твърде голяма сума. Наистина съм убеден, че този път най-сетне ще улуча, но ми е жал да ти взема толкова пари, мистър… а всъщност как се казваш, сър?

— Бътлър — отговори човекът незабавно и следователно доста непредпазливо. Навярно, ако въпросът на Сам не го бе изненадал, той щеше да назове някое друго име.

— Добре, мистър Бътлър — продължи Хокинс. — И тъй, не на сто, много са.

— Nonsens! ((англ.) — Глупости! Б. пр.) Държа на онова, което съм казал. Пита се само дали ти ще имаш толкова кураж.

— Кураж ли? Един шивач винаги го има.

— Значи сто?

— Йес.

Бътлър беше толкова уверен, че ще улучи целта, а Сам, разбира се, пак ще я пропусне, че този път се прицели още по-бързо от преди. Може би размерът на сумата го накара да се развълнува, но, накратко казано, макар и съвсем близо до целта, куршумът все пак се заби в стената до хартията. Това естествено не му развали доброто настроение, защото несъмнено противникът му нямаше да има по-добро попадение. В най-лошия случай при равен резултат можеше да се стигне до допълнителен изстрел, а тогава победата му не подлежеше на съмнение.

В този момент Сам се прицели, но къде! В ъгъла на стената, там където бе улучвал винаги досега и където с изключение на първия му изстрел се бяха забили един до друг всичките му куршуми.

— Какво те прихваща, мистър Гринъл — учудено извика Бътлър. — Та ти се целиш в ъгъла!

— От само себе си се разбира — спокойно и уверено му отговори дребосъкът.

— От къде на къде?

— Едва сега разбрах номерата на моята пушка.

— Какво искаш да кажеш?

— Изглежда, си има собствена воля и капризи. Прицеля ли се в хартията горе в средата на стената, куршумът ми отива долу в ъгъла. Но ако се прицеля долу в ъгъла, тогава навярно ще попадне горе в хартията.

— Това е лудост!

— Но не от моя страна, а от страна на пушката. Внимавай!

Той натисна спусъка и куршумът улучи… точно в средата на целта.

— Сега виждаш ли, че бях прав! — засмя се дребосъкът. — Спечелих! Давай стоте долара, мистър Бътлър!

Сумите не бяха още заложени. Бътлър се поколеба да изпълни подканата му. Отначало му мина мисълта да откаже да му брои парите, но после му хрумна нещо друго, което сметна за по-добро. Той извади от джоба си златните монети, даде ги на Сам и попита:

— Преустановяваме ли?

— Както искаш.

— Или ще се обзаложим още веднъж?

— Нямам нищо против!

— Но не на сто, а на двеста долара!

— Сър, това е прекалено много!

— Не и за мен. Или те хвана страх?

— Страх ли? Хич окото ми не мигва!

— Значи двеста, но ги залагаме веднага!

— Добре! Нека моят другар Бери играе ролята на съдия и държи парите, а ние ще поставим нова хартия с малко кръгче точно в средата. Ще спечели онзи, чийто куршум се забие най-близо до него.

— Съгласен — заяви Бътлър, — но няма да стреляме от двеста, а от триста крачки разстояние!

— Е, тогава няма да улуча!

— И не е необходимо. Хайде, мистър Гринъл, вади двеста долара!

Сам даде парите на Дик Стоун. Изглежда, Бътлър нямаше вече толкова, защото обиколи неколцина от спътниците си, за да вземе на заем. Когато събра сумата, той я връчи на Дик, който много добре знаеше защо Сам го предложи за съдия. След като залепиха ново парче хартия, отброиха триста крачки и Бътлър се приготви да стреля.

— Този път се прицели по-добре! — подвикна му един от неговите хора от съседната маса.

— Мълчи! — отвърна му гневно той. — Един шивач не може да ме бие!

— Но преди малко те би!

— Чиста случайност и нищо друго.

Сега той се прицели по-грижливо и по-продължително от преди. Куршумът му улучи хартията, макар и не в средата.

— Великолепен изстрел, страхотен изстрел, феноменален изстрел! — обсипаха го с похвали другарите му.

Той им кимна със самочувствието на победител и сметна, че е под достойнството му да гледа какво прави Сам. А дребосъкът се приготви за стрелба и подвикна на противника си:

— Мистър Бътлър, а сега внимавай!

— Защо?

— Този път ще улуча кръгчето точно в средата.

— Не си въобразявай! От такова разстояние изобщо не можеш да го различиш, та ти едва виждаш хартията.

— И не е необходимо, защото работата ми е не да го гледам, а да го улуча. Внимавай, едно… две… три!

При „едно“ той предизвикателно зае необходимата стойка, при „две“ се прицели, а при „три“ се чу изстрелът му. От дванайсет или тринайсет гърла проехтя вик на уплаха или яд. Той наистина улучи самия център на мишената. Дик Стоун се завтече към него, подаде му парите и каза:

— Вземай ги бързо, стари Сам, иначе никога няма да ги видиш!

— Well, но и по-късно щяха да се видят принудени да ми ги дадат.

Той прибра парите и се отправи към къщата.

— Това е невероятен, проклет късмет! — гневно го посрещна Бътлър. — Не ми се е случвало да видя такава случайност!

— И на мен също — призна Сам, като казваше самата истина, понеже беше такъв отличен стрелец, че не се нуждаеше от никаква случайност.

Но Бътлър схвана думите му в друг смисъл и каза:

— Тогава върни парите!

— Да ги върна ли? Защо? Нима има причина?

— Защото току-що призна, че мишената е улучена не от теб, а от случайността.

— Добре! Но случайността си послужи с моята ръка и с моята карабина. Щом случайността е улучила мишената, значи тя е спечелила облога и парите са нейни. Срещна ли я някой път, ще й ги дам.

— Това някоя тъпа шега ли е, сър? — попита заплашително Бътлър, а в същото време неговите хора образуваха тесен кръг около двамата.

Сам не прояви ни най-малки признаци на безпокойство, а спокойно отговори:

— Сър, шивачите нямат навика да се шегуват, когато става дума за пари. Напълно съм сериозен. Ще продължим ли да стреляме?

— Не. Имах намерение да се обзалагам с теб, а не с твоята случайност. Тя винаги ли е все тъй благосклонна към теб?

Той скришом даде знак на спътниците си да се въздържат от враждебни действия. Това не се изплъзна от погледа на Сам и той отговори:

— Винаги, когато си заслужава труда, но не и за някакъв си паршив долар. В такъв случай куршумът ми предпочита да отиде в ъгъла.

Стрелците тъкмо се канеха да завият именно зад същия този ъгъл, за да се завърнат пред кръчмата, когато бяха пресрещнати от едно същество. И това същество беше… мулето на Сам Хокинс, което, изглежда, бе любопитно да види какво прави господарят му. Бътлър, който вървеше пръв, почти се сблъска с животното.

— Отвратително добиче! — извика той и удари с юмрук Мери по главата. — Това е истински, ама съвсем истински шивашки кон! На друг човек едва ли някога ще му дойде мисълта да яхне такъв звяр!

— Много правилно! — съгласи се Сам. — Само се пита, защо?

— Защо ли? Ами естествено от отвращение! Че защо иначе?

— Много е лесно да се каже „от отвращение“, когато причината се крие другаде.

— Къде ли другаде може да се крие?

— В неспособността.

— Как? Какво имаш предвид? Да не би да искаш да кажеш, че никой друг не може да язди твоя козел?

— Не твърдя подобно нещо, сър. Исках да кажа, че само някой много добър ездач би могъл да го възседне.

Той изрече тези думи с толкова особен тон, че Бътлър незабавно го попита:

— Да не би да мислиш, че не съм достатъчно добър ездач, за да яхна твоя звяр?

— Не съм си помислял такова нещо, сър, макар че е много вероятно до една минута да те хвърли на земята.

— Мене ли? Най-добрият ездач между Фриско и Ню Орлиънс? Ти си луд!

С любопитен поглед Сам го измери от глава до пети, а после с недоверие в гласа попита:

— Ти си… най-добрият ездач? Не ми се вярва. Конструкцията ти не е подходяща за езда. Краката ти са прекалено дълги.

— Неподходяща конструкция! — изсмя се Бътлър. — Какво ли разбира главата на един шивач от езда! Преди малко, когато се приближаваше насам, се беше чучнал на гърба на твоето добиче също като маймуна върху камила, а си взел да ми приказваш за езда! Не ме карай да се смея! Така ще стисна мулето ти между бедрата си, че за пет минути ще рухне на земята!

— Или за една минута ще те хвърли!

— Сериозно ли говориш?

— Йес.

— Да се обзаложим ли?

— Залагам десет долара!

— И аз! Че няма да ме хвърли!

— А аз твърдя обратното!

— Добре, готово, давай десет долара!

Сам извади парите и ги даде на Дик Стоун. Бътлър взе на заем от своите другари и също даде сумата на Дик. Разбира се, той предпочиташе да я повери на някой от хората си, но не искаше да буди подозрения.

— Какъв мизерен облог! — обърна се към него кръчмарят. — За десет долара да яхнеш такова плашило! Този път сигурно ще спечелиш.

Бътлър хвана юздите на старата Мери и я отведе от ъгъла до откритото място пред кръчмата.

— Значи до една минута трябва да съм на земята! — подвикна той на Хокинс. — Но ако съм още на гърба му, печеля.

— Разрешаваш ли да говоря на животното? — попита Сам.

— Защо не? Говори му, свири му или му пей, прави каквото искаш!

Бяха се образували две групи. На една страна стояха Сам, Дик и Уил, а на друга — кръчмарят с хората на Бътлър. Последният се метна на седлото. Мулето съвсем спокойно му позволи да го яхне и остана тъй кротко и неподвижно, сякаш беше излято от бронз. В този момент Сам се обади:

— Хвърли го, мила моя Бъкинг-Мери ((англ.) — Скачаща, хвърляща Мери. Б. пр.)!

Мигновено Мери се изви, правейки висок „котешки гръб“, подскочи във въздуха едновременно и с четирите си крака, после се изпъна, след което заедно с ездача и двамата пак се озоваха на земята, само че Бътлър не беше вече на седлото, а до Мери. Хората му изненадано извикаха. Той скочи на крака и гневно възкликна:

— Това добиче е самият дявол! Отначало седи кротко като агънце, а после неочаквано полита във въздуха като балон!

— В такъв случай щеше да е по-добре, ако ти беше въздухоплавател вместо ездач! Парите са мои — обади се Сам и прибра сумата.

— По дяволите! Не знам дали правилно разбрах. Ти не каза ли на животното да ме хвърли?

— Йес.

— Сър, не разрешавам подобно нещо!

— Пфу! Ти каза, че мога да разговарям с мулето както си искам.

— Но не и в моя вреда!

— Разбира се, че не, дори е в твоя полза. Необходимо е само да чуеш какво му казвам и ще знаеш какво ще предприеме животното и какво трябва да направиш ти, за да се предпазиш, ако наистина си такъв добър ездач, за какъвто се пишеш.

— Well, тогава следващия път сигурно ще спечеля. Няма да се оставя отново да ме хвърли на земята. Ще заложиш ли пак десет долара?

— С удоволствие.

За втори път Бътлър взе пари на заем, даде ги на Дик и качвайки се отново на седлото, се обърна към Сам:

— Хайде, кажи му на този тарикат какво да направи!

Сам весело се изкиска и подвикна на мулето:

— Свали го, мила моя Стрипинг-Мери!

Мери се втурна в галоп, срещу което всички усилия на Бътлър останаха напразни, описа дъга към долния край на къщата и щом го достигна, се затича към горния й ъгъл, и то тъй близо покрай стената, че десният крак на Бътлър се закачи в ъгъла и ако не искаше да бъде здравата изподран или дори да си счупи някоя кост, трябваше да се смъкне от седлото. Тъй той бе свален и пак се озова върху майката земя.

— Деветдесет и девет хиляди дявола! — изкрещя Бътлър побеснял, докато се изправяше на крака и опипваше коляното си. — Този звяр е дошъл направо от пъкъла. Естествено очаквах да се изгърби и да ме хвърли със скок във въздуха. Как можа да му заповядаш да ме свлече на земята?

Този въпрос беше отправен към Сам и той отвърна:

— Нали се уговорихме, че мога да му говоря, свиря или пея както си искам. Строго се придържам към уговорката. Парите са мои.

Той прибра сумата в джоба си. Бътлър закуцука към кръчмаря и с приглушен глас му каза:

— Дай ми двайсет долара! Моите хора нямат вече пукната пара.

— Пак ли ще се обзалагаш? — попита го ирландецът.

— Разбира се!

— И този път ще изгубиш!

— Съвсем сигурно това няма повече да се повтори!

— Ами ако все пак се повтори? Кой ще ми върне тогава парите?

— Аз, негоднико, аз!

— Но кога?

— Утре сутринта.

— Утре сутринта? След като ти е обрал всичките пари?

— Глупак! Дадох му ги само на заем. Навярно моите хора нямаше тъй спокойно да гледат какво става, ако не знаеха, че утре рано сутринта не само ще си взема парите обратно, но ще имам и много по-голяма сума.

— Аха, двете хиляди долара на този шивач, нали?

— Йес.

— Пази се, сър! Този тип съвсем не е толкоз глупав, колкото си мислехме.

— Пфу! Всичко е чиста случайност!

— Със стрелбата да, но едва ли и тази работа с мулето.

— И това е случайност! Туй животно е някое старо бракувано цирково добиче, което е купил за няколко долара. Знае тези два номера и толкоз. Всичко е случайност, чиста случайност. И тъй, давай парите! Засега трябва да си върна поне последните две десетачки.

След като кръчмарят му донесе парите от къщата, Бътлър подвикна на Сам Хокинс:

— Ще се обзаложиш ли още веднъж с мен?

— Да, но за последен път.

— Съгласен съм, но на двайсет долара!

— Йес.

— Ето ги парите. Освен това те уверявам най-тържествено, че този път твоето плашило няма да ме свали на земята каквото и да прави.

Той се качи на седлото, хвана късо юздите, притисна здраво Мери между бедрата си и наостри слух, за да чуе каква заповед щеше да й даде Сам — дали да го хвърли, или да го свлече, като го закачи някъде. Но дребосъкът не й нареди нито едното, нито другото, а извика:

— Изтъркаляй го, мила моя Ролинг-Мери ((англ.) Търкаляща се Мери. Б. пр.)! Мулето мигновено се тръшна на земята и взе да се търкаля като валяк. Ако Бътлър не искаше да бъде смачкан, а костите му изпотрошени, трябваше да пусне юздите и да си извади краката от стремената. Щом Мери усети, че се отърва от него, скочи на крака, приближи се в тръс до господаря си, нададе победоносен рев и потърка муцуна в рамото му.

Бътлър бавно се надигна от земята, опипа тялото си от горе до долу, отпред и отзад, като правеше неописуеми физиономии. Беше побеснял от гняв заради многократния позор, който беше понесъл, но не искаше това да си проличи. На туй отгоре всичките му кокали и мускули го боляха, защото се беше озовал под Мери като под валячна гладачка.

— Може би ще пожелаеш пак да се обзаложим, а? — подвикна му Сам Хокинс.

— Върви по дяволите, както с твоята случайност, тъй и с гадния си звяр! — отвърна Бътлър и седна.

— Понеже с дяволите нямам никаква работа, мистър Бътлър, ще отида там, където поискам.

— В Прескът ли?

— Йес.

— Още днес ли тръгваш?

Не. Ще останем да пренощуваме в Сан Хавиер дел Бак.

Потърсихте ли си вече подслон?

— Не. Не ни и трябва, ще спим на открито.

— Имате ли какво да ядете?

— Още не. Мислехме си, че тук ще получим нещо.

— Изгледите са лоши. Не е останало нищо. И тъй ще можете да задоволите глада си само ако пожелаете да сте наши гости. Бъди тъй разумен да приемеш поканата ми!

— Приемам я, сър. Кога ще вечеряте?

— Веднага щом пристигне месото. Ще те уведомя.

С това бе сложен край на облозите, а и на разговора между Сам и Бътлър. Двете групи отново се разделиха.

— Направи фантастичен удар! — каза Дик Стоун на Сам. — Де да бях на твое място!

— Съвсем не ти е нужно, защото, разбира се, ще делим, ако не се лъжа. Наистина ни смятат за шивачи, хи-хи-хи-хи! И този тип се казва Бътлър!

— Значи те са дванайсетте Търсачи. Лоша компания за вечеря!

— Не беше кой знае колко наложително да приемаме поканата им. Та нали в кобурите на седлата ни се намират провизии още за цял ден, което ще рече, че като нищо ще ни стигнат до Тусон. Но си имам основателна причина. Искам да ги задържим.

— Без схватка?

— Без.

— Но как?

— Ще видим като му дойде времето.

— Предпочитам да си бяхме тръгнали оттук. Това е много опасна компания за нас.

— Защо?

— Естествено ще искат да ти отнемат печалбата, ако не с хитрост, то с насилие. Навярно само заради това ни поканиха на вечеря.

— Туй е ясно като бял ден. Ама ще им бъде трудно. Не ме е страх от тях, още повече че разбрах колко лесно можеш да ги водиш за носа. Да ни вземат за шивачи, нас, Детелиновия лист!

— А са чували за Детелиновия лист и за кратко време действително са смятали, че това сме ние!

— Поради което Бътлър ви огледа главите. Ако този тип беше предприел изследователско пътешествие по моята кратуна, никога повече нямаше да му хрумне да смята Детелиновия лист за трима шивачи, хи-хи-хи-хи! Е, едно време и аз си имах на главата собствена кожа със собствена коса и още от дете я носех честно и с пълно право, и никой адвокат не се осмеляваше да ми я оспори, докато един хубав ден една или две дузини индианци от племето поуни се нахвърлиха върху мен и ми одраха и смъкнаха кожата с козината на живо. После отидох до Текама и си купих нова кожа, дето й викат перука, струваше ми три дебели връзки боброви кожи, ако не се лъжа. Но нищо, понякога такава нова кожа е по-практична от старата. Особено през лятото. Изпотя ли се, мога да я сваля, да я измия и да я среша, без да е необходимо да се дращя по главата. И ако на някой червенокож отново му хрумне да ми поиска скалпа, мога да му подаря този, без да му отварям работа, нито пък мен да ме боли.

— И колко глупаво от тяхна страна — обади се Уил Паркър — да повярват, че наистина искаме да ходим до Хила да ловим бобри, та дори и сиви мечки!

— Не беше чак толкоз глупаво, колкото си мислиш — заяви Сам. — Нали съвсем ясно видяха, че си грийнхорн, а от такъв човек можеш да очакваш всичко, дори да вземе да отиде на тавана на плевнята да лови в сеното тюлени и китове. Но нали те споменаха, че очакват месо. Откъде ли ще го вземат? Дали от Тусон? Едва ли. Вероятно пак някакво мошеничество. Сигурно ще го откраднат… behold ((англ.) — Я гледай, виж! Б. пр.), ето че онези пристигат, сега ще се запознаем с тях.

Той посочи напред към откритото място, където току-що се появи голяма дълга кола, теглена от четири вола, която бе следвана от други три волски каруци. Начело яздеше един много добре въоръжен конник. Това беше скаутът. До колата яздеха две момчета или двама младежи, въоръжени с ножове, револвери и двуцевни карабини. Воловарите нямаха коне. В две от колите седяха и други хора. Виждаха се любопитно да надничат изпод платнището.

Навярно скаутът бе имал намерение да накара колите да спрат пред кръчмата, но щом забеляза тайфата, лицето му помръкна и той продължи да язди нататък. Естествено колите го последваха.

— Проклятие! — обърна се един от Търсачите с тих глас към кръчмаря. — Изглежда, тази вечер от печеното нищо няма да излезе.

— Защо?

— Защото продължават. Кой ги знае чак къде ще спрат.

— Няма да стигнат много надалеч. Личеше си, че воловете са изморени. Ти обърна ли внимание на лицето на скаута?

— Не.

— Щом ви видя, той се намръщи. Разпитвали сте го твърде много и у него са се събудили подозрения. Навярно щяха да останат да пренощуват тук и само заради вас не спряха, но сигурно няма да отидат далеч, най-много да стигнат до края на селището, където ще намерят трева за добитъка.

— Ще тръгна подир тях да видя какво ще правят.

— Недей! Забележи ли те, подозренията му ще се засилят.

— Вярно — намеси се и Бътлър. — Трябва да изчакаме, докато се стъмни. После с неколцина от вас самият аз ще тръгна по следите им. Сигурно ще пуснат воловете да пасат на свобода, а ние ще отмъкнем един от тях и ще го заколим.

— И ще ви открият! — подхвърли кръчмарят.

— Какво разбираш ти под „открият“? Дойде ли някой, ние ще седим при теб и ще ядем печено говеждо. Това е всичко. Но липсващият им вол ще лежи далеч извън селото, заклан и разрязан, обаче кой ще докаже, че е наша работа?

— Ами нали ще ядете тъкмо от онази част, която ще липсва на заклания вол!

— Това няма да е никакво доказателство, понеже ще кажем, че току-що сме я купили от някакъв непознат червенокож. И ако въпреки всичко продължат да ни досаждат, нали имаме пушки и ножове, за да държим на разстояние всеки досадник!

— А тримата шивачи с нас ли ще ядат?

— Да. Знаеш ли, Пади, каква идея ми хрумна?

— Каква?

— Ще ги напием.

— И после ще ги…?

— Да, после ще ги… правилно се досети.

— Тук, в моя дом?

— Да, вътре в стаята. Не е възможно да стане на открито. Не е изключено да има скрити свидетели.

— Но за мен е извънредно опасно да допусна да се извърши подобно престъпление в дома ми, в моята стая…

— Мълчи! От онова, което намерим в тези типове, ще получиш триста долара. Предостатъчно е за такова незначително безпокойство. Съгласен ли си?

— Да, защото виждам, че друг изход няма. Но се опасявам, че тези нехранимайковци няма да се напият тъй лесно.

— Напротив, много лесно ще стане. Не видя ли, че изляха брендито ти на земята?

— Всеки кръчмар забелязва подобно нещо.

— От това следва, че не са добри пиячи на бренди и не носят много. След няколко чаши ще са пияни до козирката.

— А аз съм на друго мнение: от това следва, че не са добри пиячи на бренди, тъй че няма да пият от тази отрова. Е, как ще ги напиете тогава?

— Хмм, и туй не е изключено. Съвсем нищо друго ли нямаш освен брендито?

Кръчмарят направи такава физиономия, която според него трябваше да изразява, че е голям хитрец, и отговори:

— За добри приятели и ако всичко бъде честно платено, имам тук нейде едно буренце с много силно калифорнийско вино „Калиенте“.

— Калифорнийско „Калиенте“? Бре, да се не види, трябва да го извадиш! — намеси се Бътлър. — Един-единствен литър от него ще прати и тримата шивачи под масата, а за нас ще бъде истинско блаженство да си пийнем такова винце. Колко ще ни струва?

— Четиридесет литра за шейсет долара.

— Малко скъпичко, но съм съгласен. Значи ще получиш триста и шейсет долара от онова, което ни донесе тази нощ.

— Но защо ще се церемоните толкоз много с тези шивачи, сър? Ще ги каните да вечеряте заедно, ще си приказвате, а едва после ще ги оберете и тъй нататък? Нима няма по-кратък и по-хубав път?

— Има, разбира се, но, Пади, ето какво ще ти кажа: в държането на тези трима мъже има нещо, което не ми дава съвсем да повярвам, че са шивачи. Размислих. Изстрелите на дребосъка бяха майсторски, дори и първите му изстрели, попаднали далеч от целта. Видяхме го да се мери в хартията, но въпреки това със светкавично движение на пушката, което не забелязвахме, той пращаше куршум подир куршум в ъгъла на къщата. Погледни ги как седят и тримата! Изобщо не поглеждат насам, о, опазил бог! Но ти казвам, че независимо от това съвсем точно знаят всичко, каквото става тук, сякаш очите им непрестанно са насочени към нас. Известни ми са тези скрити изпитателни погледи. Ами стойката им! Като че са готови всеки миг да насочат револверите си насам и да натиснат спусъците. Ако някой от тях имаше перука, начаса бих се заклел, че са онзи Детелинов лист, който всява такъв страх. Но дори и да са други хора, пак трябва да сме предпазливи. Няма да се оставят тъй лесно да бъдат изненадани и победени, поне не без светкавично да видиш в ръцете им ножове и револвери.

— Но дванайсет или дори тринайсет души срещу трима! В такъв случай изходът е предрешен!

— Така е, но от дванайсетимата, което ще рече от нас, неколцина ще бъдат убити или най-малкото ранени. В такъв случай най-сигурното и най-безопасното ще е да направят главите с едно юнашко пиене и…

Бътлър замлъкна, посочи напред към откритото място и продължи:

— Ето че идва и странната скица, която яздеше зад колите. Изостанал е, не вижда вече кервана и очевидно не знае накъде да поеме.

Думите „странна скица“ бяха много сполучливи и изразяваха същината на нещата по-скоро твърде бледо, отколкото пресилено. Яздейки, „скицата“ бавно се приближаваше като на строго отмерени интервали правеше върху гърба на коня си равномерни движения подобно махалото на стенен часовник. Ту краката отиваха силно назад, а главата се навеждаше съответно напред, ту пък главата бързо се килваше назад, а краката отиваха напред. Тялото беше загърнато в дълга мушама, а главата увита в голям виенски шал за намятане върху рамене, чиито краища се спускаха по гърба на коня. Краката на „скицата“ бяха обути във високи обувки с ластик. През рамото й висеше пушка, а под сивата мушама, изглежда, се криеше сабя. Лицето, което се виждаше изпод кърпата, беше голобрадо, пълно и червендалесто, тъй че особено при такъв маниер на обличане човек наистина не бе в състояние да каже дали върху бавно крачещата кльощава кранта седеше мъжки или женски индивид. Ами възрастта на загадъчното същество? Ако тази жена беше някой мъж, навярно имаше тридесет и пет години, но ако мъжът беше дама, сигурно тя беше вече прехвърлила четирийсетте. Ето че в този момент съществото се приближи до масите, спря коня си и с писклив фалцет поздрави:

— Добър ден, господа! Да сте видели случайно оттук да минават волски коли?

Всички досегашни разговори бяха водени, разбира се, на английски език, но този женствен господин или мъжкаранска дама си послужи с немски, ала тъй и не получи отговор, защото хората, към които бе отправен въпросът, не владееха този език. След като съществото повторно ги попита, Сам Хокинс се изправи, приближи се до коня и отвърна на немски:

— Не говорите ли английски?

— Не, само немски.

— Ще ми кажете ли кой сте?

Тогава, произнесено с още по-висок фалцет, той чу в отговор следното:

— Аз съм господин канторът емеритус (пенсиониран църковен певец, учител по църковно пеене и музика в оставка. Б. пр.) Матеус Аурелиус Хампел от Клоче край Дрезден.

— Клоче край Дрезден ли? Мътните го взели, ами че тогава сте саксонец, а?

— Да, чистокръвен саксонец, но сега пенсиониран.

— Ами аз също, макар да съм в Америка вече от толкоз дълги години, че, кажи-речи, съм забравил откъде ми е коренът. Навярно сте от хората с онези четири коли, господин кантор?

— Да. Но много ви моля да бъдете съвсем точен и изчерпателен! И тъй по-добре е да казвате: господин кантор емеритус! Тогава всеки веднага ще разбере, че съм напуснал църковната служба и мястото си на органист, за да отдам изцяло всичките си способности на хармоничната богиня на музиката.

В очичките на Сам проблеснаха весели пламъчета, но със съвсем сериозен глас той каза:

— Добре, господин кантор емеритус, вашите коли отдавна отминаха и предполагам, че ще спрат отвъд селото на открито.

— Колко такта имам да яздя още до там?

— Такта ли?

— Хмм, хмм… исках да кажа крачки.

— И аз не знам, защото също идвам тук за пръв път. Ще ми разрешите ли да ви заведа?

— С голямо удоволствие, любезни господине. Аз ще съм мелодията, а вие съпроводът. Ако по пътя не правим дълги четвъртини паузи, навярно едновременно с финала ще се озовем при колите.

Сам нарами своята Лиди, подсвирна на Мери, която го последва като послушно кученце, хвана юздите на коня на странния емеритус и закрачи в посоката, накъдето бяха поели колите. Ето че от гърба на крантата се разнесе високият фалцет:

— Вече знаете как се казвам, кой съм и какъв съм. Мога ли да науча и вашето име?

— По-късно.

— Защо не веднага?

— Защото тук се намират хора, които не бива да го чуват. После ще ви обясня как стоят нещата.

— Но защо после? Подобна несигурност доста ми прилича на някоя дисхармонична септима или нона.

— Това ще е такава непредпазливост, която може да навреди не само на мен, но и на вас. Вие сте в опасност, господин кантор!

— Моля, моля, кантор емеритус! В опасност ли? Това изобщо не ме засяга. За синовете на музите съществува единствено опасността да не бъдат признати творбите им. Но тук аз не мога да бъда аплодиран, защото никой не познава композициите ми, които впрочем засега се намират само в главата ми и все още ги няма на партитури.

— Значи вие композирате?

— Да, ден и нощ.

— Какво?

— Една голяма опера в дванайсет действия за три театрални вечери, за всяка вечер по четири действия. Знаете ли, нещо подобно на трилогия като „Пръстенът на нибелунгите“ от Рихард Вагнер, само че този път не от него, а от мен, господин кантор емеритус Матеус Аурелиус Хампел от Клоче край Дрезден.

— Ами не можете ли да я композирате у дома си? Какво ви е подтикнало да дойдете в Америка, че на всичко отгоре и в Аризона, най-опасния район на Дивия запад?

— Какво ме е подтикнало? Геният ми, музата, че какво друго! Даровитият син на музите трябва да следва внушенията на своята богиня.

— Нищо не разбирам. Аз например не следвам никаква богиня, а собствения си разум.

— Защото нямате дарба. С разум не се композира опера, а още по-малко пък нова опера с оригинални герои, които не са виждани досега сред театралните кулиси и софити. Близо до Дрезден живее понякога моят приятел и покровител Хобъл Франк и той…

— Хобъл Франк ли живее там? Познавате ли го? — прекъсна го Сам бързо и изненадано.

— Да, и вие ли го познавате?

— Дори много добре, много добре! Продължавайте, продължавайте!

— И той ми обърна внимание на такива герои, от каквито се нуждая.

— Навярно е имал предвид себе си.

— И себе си.

— И кого още, господин кантор?

— За четвърти или дори за пети път ви моля най-учтиво да казвате „господин кантор емеритус“! Искам го наистина единствено заради точността и изчерпателността. Иначе някой може да си помисли, че се одързостявам да си присвоявам служебен пост, който съм напуснал още преди две години. И тъй Хобъл Франк, за когото впрочем още ще си поговорим, ми обърна внимание на такива много подходящи за мен герои. Най-напред, разбира се, изтъкна себе си, а после на втори план ме насочи към други трима мъже, с които по-рано бил извършил тук в Дивия запад изключителни подвизи и с които навярно сега отново се е срещнал.

— Един вожд на апачите, който се казва Винету, и двама прочути бели прерийни ловци, наричани Олд Шетърхенд и Олд Файерхенд.

— Good luck!( (англ.) — Възклицание на удивление, радостна изненада. — Б. пр.) Това са наистина най-прочутите джентълмени, които познавам!

— Какво? И вие ли ги познавате?

— И то как! Че кой ли не ги познава! И ако някой все още не е имал щастието да ги види, който и да е той, сигурно вече е чувал да се говори за тях толкова много, че, кажи-речи, ги познава тъй добре, сякаш е живял и пътувал заедно с тях.

— Значи и вие бихте могли да ми разкажете нещо за тях, а?

— Тъй ми се струва! Аз ли да не знам нищо за тях, хи-хи-хи-хи! Казвам ви, че от мен можете да чуете толкова много истории за тези джентълмени, че по тях ще композирате двайсет опери. Е, разбира се, че музиката ще трябва сам да си я измислите.

— Естествено, естествено! Хобъл Франк ми е разказвал всички приключения, които е преживял заедно с тези господа. Ще се радвам, ако и от вас науча още нещо, защото така ще се обогати материалът, който ще трябва да обработя.

— Ще чуете повече, отколкото ви е необходимо. Но не казахте ли преди малко, че Хобъл Франк пак се бил срещнал с тримата?

— Да, тъй казах. Предполагам, че е станало така, макар да не мога да го твърдя с пълна сигурност. Няколко дни не си бях в къщи. Когато се върнах у дома, намерих една бележка от него, с която ме подканяше по най-бързия възможен начин да отида при него, ако все още съм имал намерение да заминем заедно за Америка, за да се запозная лично с героите на моята опера. Естествено незабавно го посетих, но все пак закъснях, защото вилата „Меча лой“, където той живее, беше заключена, всичко беше заключено, нямаше жив човек. От съседа успях да науча само това, че Хобъл Франк сигурно бил заминал за по-продължително време. Разбира се, предположих, че е тръгнал за Америка, и поех подир него.

— Но защо сте се забутали тъкмо в дивата Аризона? Имахте ли някаква причина да мислите, че той се намира нейде из този район?

— Да, защото веднъж ми разправя за огромните златни и сребърни богатства на Аризона и Невада, при което спомена, че, щом научи, че някой от предишните му спътници реши да се отправи натам, незабавно тръгвал на път и той.

А Хобъл Франк непрекъснато си пише писма с тях. И понеже замина тъй внезапно и без да ме изчака, предполагам, че е получил съответното известие от някой свой приятел, вероятно от Олд Шетърхенд.

— И значи затова, единствено затова сте предприели далечното си пътешествие?

— Да, сигурен съм, че ще го срещна тук.

— Heigh-ho ((англ.) Възклицание, изразяващо досада, несъгласие. Б. пр.)! За такава сигурност не давам и пукната пара. Нима си мислите, че тук хората се срещат тъй лесно, как то отвъд океана, в родината, да речем, както между Клоче и Цичевиг?

— Защо не? Страната си е страна, независимо дали се казва Саксония или Аризона. Защо в едната хората да се срещат по-трудно, отколкото в другата?

— Ама че въпрос! Първо, Аризона и Невада са двайсет пъти по-големи от Саксония и второ, трябва да се вземат предвид и условията. Имате ли някаква представа колко и какви индиански племена живеят тук?

— Изобщо не ме интересува!

— А известна ли ви е непроходимостта на тази страна, дивите и непристъпни пропасти и каньони, пустите планински райони, безутешността на пустините и особено на онези, които се намират между Калифорния, Невада и Аризона?

— И това не ме интересува!

— Разбирате ли езика на индианците, на местните бели?

— Не ми и трябва! Аз разговарям на езика на музиката.

— Но дивите индианци нито ще разговарят, нито ще се отнесат кой знае колко музикално с вас! Както изглежда, вие изобщо не знаете на какви опасности се излагате, като сте тръгнали да търсите Хобъл Франк.

— Опасности ли? Вече ви казах становището си по този въпрос. Един апостол на изкуството и син на музите няма причина да се страхува от опасности. Той стои толкова високо над обикновения живот, колкото и цигулката над гръмогласния контрабас. Апостолът на изкуството живее и диша в ефира на небесните акорди и няма нищо общо със земните дисонанси.

— Well! Тогава нека някой индсман ви одере скалпа, а после ще ви питам какви небесни акорди сте чували при тази манипулация! В тая страна има само една музика — ето я!

При тези думи той потупа с ръка пушката си, а после продължи:

— Под звуците на тоя музикален инструмент се танцува в Аризона и Невада, а…

— Танцува се… пфу! — прекъсна го канторът. — Кой говори тук за танци, кой изобщо ги е споменавал! Един човек на изкуството — никога! Танцуването е бърза и непрекъсната промяна на стабилното местонахождение, която води до неестетично потене.

— Тогава остава да ви пожелая дано тук не ви се наложи съвсем против вашата артистична воля да загубите центъра на тежестта си, а с него и някои други неща, може би дори и живота. За съжаление вече съществуват опасения, че много скоро ще ви се наложи да заподскачате такъв бърз танц, при който едва ли ще се размине без пот и кръв.

— Аз и танц? И през ум не ми минава!

— Охо! Ще бъдете принуден!

— Че кой ли ще поиска или може да ме накара?

— Господата, които седят ей там зад нас пред кръчмата.

— От къде на къде?

— Ще ви обясня по-късно.

— Защо не сега?

— Защото ще трябва да го казвам и на други, а не обичам да повтарям едно и също нещо по два пъти, щом не е абсолютно необходимо, още повече че пристигнахме там, закъдето бяхме тръгнали, ако не се лъжа.

Те бяха излезли от селото и в момента се намираха на пътя за главния град. По време на целия им разговор канторът бе продължил да прави странните си движения върху гърба на коня. Подобно на махало на стенен часовник той ту навеждаше тялото си напред, ту политаше назад, докато краката му заедно със стремената отиваха в противоположната посока, което, ако се съдеше по присмехулното присвиване на очичките на Сам Хокинс, изглежда, немалко забавляваше ловеца. В този момент двамата забелязаха четирите големи тежки коли на заселниците. Хората бяха слезли от тях и бяха разпрегнали воловете, които пасяха не особено буйната и гъста трева.

Колите бяха подредени така, че стояха съвсем близо една до друга, а окът на всяка от тях сочеше в една и съща посока, на юг, което бе голяма грешка в онези места, където заради индианците и скитащите се наоколо банди от бели, винаги беше уместно колите да образуват четириъгълник, тъй наречената „крепост“. Хората бяха слезли и се суетяха насам-натам, всеки зает с някаква работа. Две жени търсеха трънливи акации, единствения дървен материал наоколо, за да запалят огън. Други две се занимаваха с тенджерите, в които щяха да сготвят вечерята. Няколко деца им помагаха. Двама мъже носеха кофи с вода. Друг преглеждаше колелата на колите. Тези тримата бяха все още твърде млади. Друг, четвърти мъж, който сигурно бе прехвърлил петдесетте, но все още напълно запазил физическите си сили, с много яко и набито телосложение, стоеше изправен сред тази суетня, надзираваше действията на хората и от време на време със силен и ясен глас даваше кратки заповеди. Изглежда, той беше предводителят на преселниците. Когато забеляза двамата новодошли, мъжът подвикна на единия от тях:

— Къде се губите пак, господин кантор! Постоянно се тревожим заради вас и…

— Моля, моля, господин Шмит — прекъсна го чудакът, — господин кантор емеритус, както вече съм ви казвал стотици пъти.

В същото време той спря коня си и слезе от него. Но как! Първо повдигна десния си крак, за да се смъкне от лявата му страна, но, изглежда, това му се стори твърде опасно. Ето защо извади лявото си стъпало от стремето, за да се опита да се спусне на земята отдясно на животното, но вероятно и тази маневра също му вдъхна безпокойство. После с двете си ръце се подпря върху предната издадена част на седлото, понадигна се и се избута назад, тъй че се озова върху задницата на коня. Оттам започна бавничко да се плъзга заднишком, докато най-сетне се спусна на опашката му. Животното беше кротко като агне и изморено, ето защо съвсем спокойно понесе извънредно странната и комична процедура. Сигурно преселниците много често бяха свидетели на тази „пързалка“ и затова тя не им направи никакво впечатление, но добрият Сам Хокинс за пръв път виждаше подобно нещо и трябваше да положи големи усилия, за да не избухне в гръмогласен смях.

— Я стига с този емеритус! — отвърна му Шмит с енергичен и малко грубичък тон, който, изглежда, му беше свойствен. — За нас си оставате господин канторът. Щом сте се пенсионирали, това си е ваша работа, но за нас не е никаква причина вечно да предъвкваме тази чужда дума. Защо непрекъснато изоставате? Човек все трябва да внимава за вас!

— Пиано, пиано, драги Шмит! Много добре ще ви чувам и ако не крещите така. Хрумна ми една музикална идея. Струва ми се, че ако в оркестъра, който изпълнява някоя увертюра, липсва чело, то неговата партия може да се поеме и от третия тромпет. Нали?

— Ако ме питате мен, дайте я и на най-големия барабан! Добре знам, че ако искаме една кола да върви хубаво, колелата й трябва да се смажат, но нямам представа къде трябва да свирят тръбите по време на увертюра. А какъв е този палячо, дето сте ни го довели?

При тези думи той посочи към Сам Хокинс.

Без да му направи никаква забележка за грубите и обидни думи, канторът отговори:

— Господинът е… е… казва се… хмм, и аз все още не му знам името. Срещнах го в селото и го попитах за вас, а той бе тъй любезен да ме модулира до тук. Най-важното е, че и той е саксонец.

— Саксонец ли? — попита учудено Шмит, като огледа Сам от глава до пети. — Не е възможно! Ако някой вземе да скита из нашата Саксония в подобно облекло, незабавно ще го арестуват!

— Но за щастие сега не сме в Саксония — отвърна дружелюбно Хокинс — и затова вероятно ще ме оставят на свобода, ако не се лъжа. Тук ще видиш и какви ли не други дрехи, съвсем различни от моите. В Дивия запад не се намират на всяка крачка магазини за облекло. Ще ми разрешиш ли да попитам, господине, накъде си тръгнал с тези хора?

— На „ти“ ли ми говорите? — отвърна с недружелюбен тон Шмит. — Свикнали сме да се обръщат към нас на „вие“ и бих искал, преди да ви дам каквито и да било сведения, да науча кой сте, с какво се занимавате и накъде сте тръгнали.

— Well, мога да ти кажа. Казвам се Фалке, преселил съм се от Саксония, живея като уестман и всекиму отдавам честта и вниманието, които заслужава. Ето ти цялата ми легитимация. А дали сега ще отговориш на моя въпрос, си е твоя работа.

— Пак „ти“ и „твоя“ ли? Господин Фалке, вече ви казах, че сме свикнали да…

— Добре де, добре! — прекъсна го дребосъкът. — И аз вече казах, че всекиму отдавам честта и вниманието, които заслужава. Който гледа на мен като на палячо, ще трябва да търпи обръщението „ти“, и ако това магаре още веднъж повтори тази дума, веднага си отивам и го оставям да тъне в собствената си глупост.

— Мътните го взели! Да не би мен да имате предвид? — избухна старият и заплашително пристъпи крачка напред.

— Да — отвърна дребосъкът, като го погледна в очите безстрашно и извънредно дружелюбно.

— Тогава гледайте незабавно да изчезнете, ако искате кокалите ви да останат здрави и читави!

— Вече казах, че ще си отида и ще ви оставя такъв, какъвто сте. Но преди това ми се струва, че като ваш земляк съм задължен да ви предупредя да се пазите.

— От кого?

— От дванайсетте ездачи, които днес са минали край вас.

— Не е необходимо. Самите ние сме достатъчно умни, за да знаем какво да правим. От пръв поглед онези типове не ни харесаха и когато поискаха да ни разпитат, не получиха никакви сведения. Както виждате, вашите хубави поучения са ни излишни.

Той обърна гръб на Сам Хокинс, за да му покаже, че не желае да си има повече каквато и да било работа с него. Ловецът понечи да си тръгне, но подтикнат от доброто си сърце, отново спря и каза:

— Мастър Шмит, още две думи!

— Какво има? — попита троснато старият.

— Щом наистина не ти трябват добри съвети, с удоволствие ще ги запазя за себе си. Разреши ми още един-единствен въпрос: само временно ли сте оставили колите си така една до друга?

— Защо питате?

— Защото така ще е най-удобно да ви оберат или дори да ви нападнат. Ако аз се разпореждах тук, от тези коли щеше да бъде образуван четириъгълник, в който през нощта щяха да се подслонят всички хора и волове… хи-хи-хи-хи, хората и говедата! Освен това от смрачаване до зазоряване трябва да оставите някой да бди на пост.

— Защо?

— Защото се намирате в Дивия запад, а не у дома си нейде в Дрезденска или Лайпцигска околия.

— Много добре знаем къде се намираме. Не е необходимо да питаме някакъв си палячо, за да го научим. И тъй, вървете си, иначе ще ви помогна това да стане по-бързо!

— Well, тръгвам си вече, ако не се лъжа, мислех ви само доброто, но щом магарето се смята за твърде умно, нека опита да поиграе полка върху леда.

Хокинс рязко се обърна и се отдалечи. Шмит ядосано викна на кантора:

— Голям хубостник ни доведохте, няма що! Имаше вид на някой Арлекин и при това такъв страшен грубиян. Благодаря за подобни земляци!

— Но към мен той беше много услужлив и любезен — осмели се да подхвърли емеритусът. — Навярно поведението му бе следствие от това, че аз разговарях с него „долче“, както обичат да се изразяват музикантите, докато вие го срязахте доста „сфорцандо“ ((муз.) Със силен тон, акцентирано. Б. пр.).

— Защото се домъкна тук като някой скитник и… Шмит беше прекъснат от силен вик. Двамата младежи, които придружаваха колите на коне и за които бяха споменали Търсачите, току-що се завръщаха от реката, където бяха измили покритите с прах животни. Единият от тях имаше много интелигентно лице и светъл цвят на кожата, типичен за европейците, макар че от силното слънце той бе получил твърде тъмен загар. Навярно имаше осемнайсет години и беше повече широкоплещест, отколкото висок. Още по-интересна бе главата на другия; от истинските му индиански черти лъхаше дързост, но все пак те не бяха тъй остри, както е обикновено при индианците, а и скулите му не бяха чак толкова силно изпъкнали. Цветът на лицето му можеше да се нарече матов бронз, с който светлосивите му проницателни очи и тъмнорусата коса ярко контрастираха. Имаше стройна фигура, но не беше по-малко як от придружителя си, с когото бяха връстници. И двамата бяха облечени по европейска мода и както изглеждаше, бяха превъзходно въоръжени. Също така и двамата седяха много добре на конете си и особено сивоокият, който сякаш беше излят от бронз върху гърба на жребеца си. Когато се приближи до лагера и видя как Сам Хокинс бързо си отиваше, именно той нададе онзи вик, който прекъсна думите на Шмит.

— Какво има? Какво искате? — попита го старият. Младият човек бързо приближи коня си и като го спря пред Шмит, макар и с чуждестранен акцент, му отговори на немски:

— Кой беше ниският човечец, който току-що си тръгна?

— Защо питате?

— Защото ми се стори познат. Но дрехите му са други, а и не успях да видя лицето му. Обаче походката му ми направи впечатление. Имаше ли брада?

— Да.

— Това съвпада! А очите му?

— Съвсем малки.

— Носът?

— Страхотен!

— И това съвпада! А дали имаше истинска коса?

— Откъде да знам? Та нима човек пита още при първата си среща с някой непознат дали косата му е истинска, или не!

— Не се прави така, обаче от пръв поглед може да се различи перуката от истинската коса. А знаете ли с какво се занимава?

— Каза, че бил уестман.

— И това съвпада. Не спомена ли името си?

— Каза го.

— Да не е Сам Хокинс?

— Не е. Казва се Фалке и е немец.

— Странно, но все пак обяснимо! Фалке на английски е „хок“, което означава сокол. След като се преселят в Америка, много немци приемат английски имена. Защо тогава да не се нарече Хокинс някой, който се казва Фалке? Но не ми се вярва Сам Хокинс да е немец. Никога не го е споменавал и винаги се е държал като янки, тъй че сигурно се е родил на запад от Атлантика. Но тази фигура и тази особена дебнеща походка! Всеки добър уестман се е учил да се промъква тайно и незабелязано. А така е свикнал да ходи единствено Сам Хокинс. Но чакай, още един въпрос: докато разговаряхте, този човек не се ли изсмя?

— Да.

— И как?

— Подчертано подигравателно — когато спомена за хората и говедата.

— Искам да кажа с каква гласна, с кой звук се разсмя? Хората се смеят с „а“ и „и“, дори с „е“ или с „о“.

— Беше с „и“ и приличаше повече на кискане, отколкото на смях.

— Наистина ли, наистина? — попита младежът, проявявайки още по-силен интерес. — Тогава все пак може би е той. Сам Хокинс се смее с едно много своеобразно „хи-хи-хи-хи“, което може да се чуе единствено от него, и то твърде често. Звучи толкова лукаво и при това самодоволно. И някак си наполовина го преглъща. Но и по още нещо може да бъде разпознат. Не повтаряше ли непрекъснато един и същ израз?

— Нямам представа.

— Не каза ли някой път „ако не се лъжа“?

— Възможно е да е казал нещо подобно, но не съм му обърнал внимание.

— Значи все пак не е бил той. Сам Хокинс толкова често повтаря „ако не се лъжа“, че това непременно прави всекиму впечатление. И в този случай щеше да стане така. Значи съм се заблудил.

Следвайки примера на своя спътник, той скочи от седлото на земята и остави коня си свободно да скита наоколо. Предчувствието му не го беше излъгало, но по някаква случайност Сам не си бе послужил с любимия си израз тъй често, че това да направи някому особено впечатление.