Карл Май
От Багдад до Стамбул (1)

Първа глава
Сред крадци

На юг от големите пустини на Сирия и Месопотамия, обграден от Червено море и Персийския залив, се намира Арабският полуостров, чийто най-далечен край се простира навътре в бурното Арабско-индийско море.

Това парче земя е обградено от три страни с тясна, но изключително плодородна крайбрежна ивица, която се изкачва към широко, пустинно плато. Неговите малко мрачни и гротескни пейзажи са затворени на изток от високи, непристъпни планински масиви, към които се числят и голите склонове на Шаммарските планини.

Тази земя, чиято площ и до днес не е точно определена, е била разделена през древността на Арабиа петреа, Арабиа десерта и Арабиа феликс, т.е. на камениста, пустинна и щастлива Арабия. Макар все още доста географи да са на мнение, че изразът „петреа“ е производен от латинската дума, която означава „камък, скала“, и затова тази част на полуострова се нарича „каменистата“ Арабия, подобно схващане е погрешно. По-скоро името трябва да се отнесе към старата Петра, някогашна столица на тази северна провинция на страната. Арабите наричат родината си Джезират ал Араб^[1], а турците и персите я наричат Арабистан. Сегашното разделение се дава по различен начин; според номадското население е валидна единствено разликата между отделните племена.

Над тази страна се издига вечно ведър небесен свод, от който през нощта звездите блещукат ярко и ясно. Из планинските клисури и през все още в голямата си част неизследвани пустинни равнини, върху великолепните си коне или неуморните си камили препускат полудивите синове на степта. Нищо не убягва от погледа им, защото те живеят във вражда с целия свят с изключение на членовете на племето си. Често от граница до граница се носи ту нежният полъх на чиста и блага, ту бушуващото дихание на мрачна, гневна поезия, която облъхва странника Навсякъде, където и да спре той. От много столетия насам са известни стотици арабски поети и поетеси, чиито песни продължават да живеят чрез народните предания или благодарение на калема са били запазени за по-късните времена.

За родоначалник на истинските араби или йоктаниди се смята Йоктан, синът на Хут, потомък на Зем от пето коляно, чиито наследници обитават „щастливата“ Арабия и крайбрежието Техана чак до Персийския залив. Но вече всички племена смятат за чест произхода от Исмаел, сина на Хагар.

Както разказва преданието, този Исмаел отишъл с баща Абрахам в Мека и построил там свещената Кааба. Истината обаче е, че Каабата е създадена от племето на кореишитите или най-малкото е издигната от тях. Най-известни сред светините, които тя притежава, били кладенецът Зем Зем и уж падналият от небето черен камък.

Тук идват на поклонение различни арабски племена, за да поставят идолите на племената или домовете си, да им принасят жертвите си и казват молитвите си. Затова Мека за арабите е това, което е Делфи за гърците и Ерусалим за евреите. Тя представлявала средище за събиране на разпръснатите надалеч номади, които без нея щяха да се разпилеят по всички посоки на света.

Понеже този най-важен център бил притежание на корешитите, те станали най-могъщото и уважавано арабско племе, а вследствие на това и най-богатото, защото пристигащите от всички страни поклонници никога не идвали без подаръци или скъпи стоки.

В това племе имало един беден арабин, на име Абд Аллах^[2], умрял през 570 година след Христос. Няколко месеца по-късно, на 20 април 571 г., падало се в понеделник, неговата вдовица Амина родила момче, което после било наречено Мохамед („Преславен“). Много е вероятно първоначално момчето да е имало друго име, а едва по-късно, след като пророческите му способности са направили от него изтъкната личност, да е получил почетното име Мохамед. Това име се пише също Мухамед, Мохамад и Мухамад и от страхопочитание към Пророка нито един правоверен не се осмелява да го носи в тази форма. Често то се променя в Мехмед.

Момчето наследило от баща си само две камили, пет овце и една абисинска робиня, затова в началото трябвало да разчита на закрилата на дядо си Абад ал Мокалиб, а след неговата смърт — на подкрепата на двамата си чичовци Зухеир и Абу Талеб. Но тъй като тези двама мъже не можели да направят за него кой знае колко, му се налагало да припечелва хляба си като овчарче. По-късно станал камилар и носач на лъкове и стрели, откъдето вероятно се е развил и войнственият му характер.

Като станал на двайсет и пет години, постъпил на работа при богатата вдовица на един търговец Хадиджа, на която служил толкова вярно и всеотдайно, че тя го обикнала и се омъжила за него. По-късно обаче той изгубил голямото състояние на жена си. До четирийсетата си година живял като търговец. По време на дългите си пътувания се събирал с евреи и християни, с брамани и поклонници на огъня и полагал усилия да изучи техните религии. Страдал от епилепсия и вследствие на това имал разстроена храносмилателна система, което го правело склонен към халюцинации. Религиозните му размишления не били много благоприятни за лечението на болестта му. В крайна сметка той дори се оттеглил в една пещера, намираща се в планината Нара, близо до Мека. Тук за първи път му се явяват видения.

Кръгът от правоверни около него се състоял първоначално от жена му Хадиджа, неговия роб Заид, двама жители на Мека — Отман и Абу Бекр — и младия му братовчед Али, който по-късно получава почетното име Арет Аллах и се числи към най-нещастните герои на исляма.

Този Али, чието име означава „Височайш, величествен“, роден през 602 г., бил толкова уважаван от Мохамед, че получил дъщеря му Фатима за жена. Когато Пророкът за първи път изнесъл в семеен кръг своето ново религиозно учение и после попитал: „Кой от вас иска да стане мой последовател?“, всички мълчали, само младият Али, въодушевен от завладяващата поезия на току-що чутото слово, високо и решително извикал: „Аз искам да бъда и никога няма да те изоставя!“ Това Мохамед никога не забравил.

Той бил храбър и дързък воин и има голям дял за необикновено бързото разпространение на исляма. Но след като Мохамед умрял, без да остави завещание, Али бил пренебрегнат и за халиф бил избран Али Бекр, сродник на Мохамед. През 634 го заместил друг роднина на Пророка, на име Омар, който пък бил последван от Отман, зет на Мохамед. През 656 г. той бил убит от един от синовете на Абу Бекр. Обвинявали Али в подстрекателство за това убийство, но когато бил избран от привържениците си, много от наместниците отказали да дадат тържествена клетва за вярност. Той се борил за халифата в продължение

[# Лъв на Бога; също Асад Аллах ал Ахалиб, лъв на победоносния Бог.]

[# Халиф означава заместник. — Бел. нем. изд.]

на четири години и през 660 г. бил убит от Абд ар Рахман. Погребан е в Куфа, където му е издигнат и паметник.

От този момент започва и разцеплението, разделящо мохамеданите на два враждебни лагера: сунити и шиити. Това деление не се основава толкова на ислямските догми, колкото на въпроса за правоприемничеството. А именно: привържениците на Шиа твърдят, че не Абу Бекр, Омар и Отман, а единствено Али е имал правото да бъде първи наследник на Пророка. Възникналите после спорове между двете групировки за божествените белези, за съдбата, вечността на Корана и отмъщението не се смятат за толкова съществени.

Али оставил след себе си двама синове: Хасан и Хюсеин. Първият бил избран за халиф от шиитите, а привържениците на Суна Муавиях Първи издигнали основателя на Омаядската династия. Последният преместил резиденцията си в Дамаск, направил халифата наследствен и още приживе наложил признаването на сина си Джезид, който после се проявил като такъв тиранин, че паметта му е прокълната дори и от самите сунити. Хасан не могъл да се наложи над Муавиях и умрял отровен през 670 г. в Медина.

Брат му Хюсеин се противопоставил на признаването на Джезид. Той е герой на един от най-трагичните епизоди в историята на исляма.

Тежката ръка на халиф Муавиях достигала всички провинции, а наместниците му го подкрепяли с всички сили. Така например наместникът в Басра Зияд заповядал под страх от смъртно наказание никой да не се мярка по улиците след залез-слънце. Вечерта след издаването на тази заповед незабавно били избити над двеста души, които били заварени извън жилищата си. На следващия ден броят им бил вече много по-малък, а на третата вечер вече не се виждал нито един човек. Най-жесток от всички омаяди бил Хадядж, наместникът на Куфа, чиято тирания струвала живота на сто и двайсет хиляди души.

Още по-лош от Муавиях бил синът му Джезид. По време на управлението на това чудовище Хюсеин бил в Мека, където при него дошли пратеници от Куфа и настоявали да отиде с тях, за да го изберат за халиф. Той приел поканата им — но това му струвало живота. Успял да стигне до Куфа със стотина привърженици, но градът вече бил завзет от враговете му. Тогава започнал безплодни преговори. Хранителните му припаси се свършили, а водата пресъхнала от зноя; животните му рухнали, а от хлътналите, горящи от треска очи на хората му гледала смъртта. Напразно призовавал той Аллах и Пророка за помощ и спасение. Краят му бил „записан в Книгата“. Обеид Аллах, един от военачалниците на Джезид, го нападнал при Кербела, избил всичките му хора и заповядал да убият и него самия. Намерили го почти мъртъв от жажда, но не го съжалили, а той напразно защитавал с последни сили гаснещия си живот — отрязали му главата, набучили я на копие и триумфално обикаляли с нея навсякъде.

Това се случило на 10-и мухарем и до днес този ден е траурен за шиитите. В Хиндостан разнасят закачено на копие изображение на главата на Хюсеин, както е било след смъртта му, и с направени от благороден метал подкови наподобяват тропота на коня му. На 10-и мухарем от Борнео и Целебес през Индия и Персия до Могреб (Западна Азия), където Шиа има вече само разпръснати привърженици, се разнася вопъл на печал, а след това в Кербела се изнася драматично представление, което се стреми да предаде възможно най-точно същото безутешно отчаяние. Тежко на су нита или гяура, ако посмеят да се покажат в този ден в Кербела сред разбеснялата се тълпа шиити! Ще бъде разкъсан на парчета!…

Историческото деление може да служи на потомците за по-добро разбиране.

Като стигнахме до Саб, решихме да продължим да яздим покрай реката, за да се доберем до кюрдите ширбани, а после и до зибарите. Докато намерим ширбаните, разполагахме с препоръките от бея на Гумри и от мелика на Лисан, но оттам нататък не можехме да се надяваме на никаква помощ. Ширбаните ни приеха гостоприемно, но зибарите ни посрещнаха доста враждебно, все пак по-късно успях да спечеля тяхното внимание. Благополучно стигнахме до река Акра, но тук при дивите планински обитатели се натъкнахме на такава злонамереност, че след като преживяхме различни неприятности, трябваше да се отправим на югоизток. Преминахме Саб източно от Гара Сург, Пир Хасан остана от лявата ни страна и тъй като в никакъв случай не можехме да се доверим на тамошните кюрди, се видяхме принудени да вървим по продължение на Джебел Пир Мам на югоизток, за да завием после надясно и някъде между Деялех и малката Саб да стигнем до Тигър. Надявахме се, че арабите зжербоа ще ни посрещнат гостоприемно и ще намерим сигурен водач, но за съжаление разбрахме, че те се съюзили с обеидите и бениламите, за да нападнат всички племена между Тигър и Татар. Наистина бяха в приятелски отношения с една фирка на обеидите, чийто шейх беше Еслех ал Махем, но този човек можеше да е променил убежденията си, а за другите афрак^[3] Мохамед Емин бе убеден, че са враждебно настроени към хадедихните. При тези обстоятелства бе за препоръчване първо да променим посоката си към Сюлеймания, а после да решим какво ще правим по-нататък. Щом освободихме Амад ал Гандур и благополучно го бяхме довели дотук, по-добре бе да заобиколим, отколкото отново да се озовем в плен.

Така след доста време, с много трудности и лишения успешно стигнахме до планината Загро.

Беше се свечерило и спряхме да нощуваме на края на една чинарова гора. Над нас се издигаше небосводът, блясъкът на чиито звезди само тук можеше да се наблюдава с такава чистота и сила. Намирахме се близо до персийската граница, а въздухът на Персия е известен с чистотата си. Светлината на звездите бе толкова силна, че въпреки че луната не грееше, можех ясно да различа стрелките на джобния си часовник от три крачки разстояние. Щях да мога дори и да чета, и то дребен шрифт. Лъчите на Юпитер бяха така ярки, че спътниците му биха могли да бъдат забелязани, макар и малко по-трудно, дори и с далекоглед, на който са махнати увеличителните стъкла, ако човек се опита да обхване в диаметъра на тръбата тялото на планетата. Виждаха се дори и съзвездия, които иначе могат да се наблюдават само с телескоп. Седмата звезда на плеядата също можеше да бъде видяна без особени затруднения. Чистотата на такъв небосклон оставя дълбоко впечатление в душата и едва сега разбрах защо Персия е родината на астрологията, тази зависима от благородната си дъщеря родна майка, която ни запознава със сияйните светове на небето.

Предпочетохме да преспим на открито. През деня бяхме купили от един овчар агне и накладохме огън, за да го опечем направо както е в кожата, след като бяхме изчистили вътрешностите му и с нож бяхме остъргали козината му.

Конете ни пасяха наблизо. Напоследък ги бяхме изложили на необикновено натоварване и им се полагаше повечко дни почивка, което обаче за съжаление все още не беше възможно. Ние самите се чувствахме доста добре с изключение на един-единствен. Това беше сър Дейвид, на когото болестта причиняваше големи ядове. Преди няколко дни той бе обхванат от треска, която го държа около двайсет и четири часа. После тя изчезна, но пък у него се разви онзи страшен „подарък“ на Ориента, който на латински се нарича Febris Alepensis, на френски обаче е Ма1 d’Alep, и сполетява не само хората, но и някои животни, например кучета и котки, като винаги започва с висока температура, след което върху лицето или гърдите, на ръцете или краката се образува голяма подутина. Тя се задържа почти цяла година и от нея непрекъснато се отцежда течност, а като изчезне, оставя дълбок незаличим белег. Наименованието на тази подутина не е подходящо, защото болестта не се среща само в Алепо, но и в областта на Антиохия, Мосул, Диарбекир, Багдад и някои райони на Персия.

Доста пъти бях виждал тази обезобразяваща подутина, но не и с такива необикновени размери, както беше при нашия добър мистър Линдси. Не стига че извънредно голямата подутина блестеше в най-тъмния цвят на червеното, ами бе и така дръзка, да се настани точно върху носа му, който и без това страдаше от необичайната си големина. Нашият англичанин не понасяше страданието с примирение, както изискваше дългът му на джентълмен и представител на very great and excellent nation, а даваше израз на страданието и нетърпението си, от чиито изблици присъстващите често ги заболяваше диафрагмата от смях.

Ето че той пак седеше до огъня и непрекъснато опипваше с ръце безсрамната гнойна пъпка.

— Мистър! — каза ми той. — Погледнете насам!

— Къде?

— Хм! Глупав въпрос! Към лицето ми, разбира се! Yes! Пак ли е пораснала?

— Кое? Кой?

— Тази цицина тук! Много ли е пораснала?

— Почти прилича на краставица!

— Ужасно! Страшно! Yes!

— Може би с течение на времето ще се превърне в крилат бик, сър!

— Плесница ли искате да ви зашлевя, мистър? Я си изпълнявайте задълженията! Ами ако тази жалка подутина беше на вашия нос?

— Боли ли ви?

— Не.

— Трябва да се радвате!

— Да се радвам! По дяволите! Как мога да се радвам, щом хората ще си мислят, че съм се родил с този подобен на табакера за енфие нос! Колко време ще стои това нещо на носа ми?

— Около една година, сър!

Той ококори очи, а аз за малко не отстъпих назад от страх, защото устата се разтвори така широко от ужас, че носът му заедно с „табакерата за енфие“ можеше да потъне в нея.

— Една година ли? Цяла година? Цели дванайсет месеца?

— Приблизително.

— Ох! Ах! Страшно, ужасно! Няма ли лекарство? Някакъв пластир? Балсам? Или да се намаже с мехлем? Да се отреже?

— Няма. Нищо не помага.

— Но за всяка болест има лекарство!

— За тази няма, сър. Подутината изобщо не е опасна, но ако се направи опит да бъде разрязана или дори само драсната или цепната, може да стане много лошо.

— Хм! А после, като изчезне? Продължава ли да се вижда?

— Тогава е по-различно. Колкото е по-голяма подутината, толкова по-голяма дупка остава след нея.

— О, небеса! Дупка!

— За съжаление!

— О, горко ми! Това е ужасна страна! Гадна земя! Тръгвам си веднага за старата Англия! Well!

— Не бързайте, сър!

— Защо? — Какво ще кажат в старата Англия, като видят, че сър Дейвид е позволил на носа си да си направи филиал?

— Хм! Имате право, мистър! Гаменчетата по улиците ще ми се подиграват. Ще остана тук и ще…

— Сихди! — прекъсна го Халеф. — Не се обръщай! Седях с гръб към гората и естествено веднага си помислих, че дребничкият хаджия е забелязал нещо подозрително зад мен.

— Какво виждаш? — попитах го аз.

— Чифт очи. Точно зад теб има два чинара и между тях има един див крушов храст. В него се крие мъжът, чиито очи виждам.

— Все още ли ги виждаш?

— Почакай!

Той наблюдаваше храста възможно най-незабележимо, а междувременно аз инструктирах останалите да продължават да се държат непринудено както досега.

— Хайде! — каза Халеф.

Станах и се престорих, че тръгвам да търся сухи дърва за огъня. Отдалечих се толкова от бивака ни, че повече не можеха да ме забележат. Тогава влязох в гората и се промъкнах обратно между дърветата. Не минаха и пет минути, и стигнах до двата чинара. Учудих се на зоркия поглед на Халеф. Между дърветата и храста се бе сгушил човек и наблюдаваше какво правим край огъня. Защо го правеше? Намирахме се в местност, където в един доста голям Периметър нямаше никакви села. Наистина наоколо имаше различни малки кюрдски племена, които враждуваха помежду си и може би от време на време някое номадско племе минава през границата, за грабеж. Освен това имаше скитници, остатъци от унищожени племена, търсещи възможност да се присъединят към някое друго племе. Трябваше да внимавам и като се промъкнах към човека, съвсем тихо и бързо го хванах за гърлото. Той толкова се изплаши, че се вцепени и не оказа абсолютно никаква съпротива, когато го изправих и помъкнах към огъня. Съборих го на земята и извадих камата.

— Не мърдай, иначе ще те намушкам! — заплаших го аз. Не бях чак толкова разярен, но чужденецът взе заплахата ми много сериозно и умолително сплете ръце.

— Милост, господарю!

— Всичко зависи от теб. Ако ме излъжеш, с теб е свършено. Кой си ти?

— Туркмен съм от племето беят.

Туркмен? Тук? Ако се съдеше по облеклото му, може би казваше истината. Знаех, че преди е имало туркмени между Тигър и персийската граница, и то от племето беят. Пустинната местност, обитавана от лурите, и долината Тапеспи са били земите, по които са кръстосвали. Но щом Надир шах дошъл в Еялет Багдад, закарал беятите в Корасан. Заради местоположението и устройството й той наричал тази провинция „Мечът на Персия“ и полагал усилия да я насели с храбри и войнствени жители.

— Беят ли? — попитах аз. — Лъжеш!

— Истината казвам, господарю!

— Беятите не живеят тук, а в далечен Корасан.

— Имаш право, но когато някога е трябвало да напуснат тези земи, все пак някои от тях останали, а потомците им вече се увеличиха толкова, че наброяват над хиляда бойци. През лятото обитаваме околностите на развалините на Кизел-Караба и бреговете на Куру-Чай.

Спомних си, че вече бях чувал за тях…

— И сега се намирате тук наблизо?

— Да, господарю.

— Колко шатри имате?

— Нямаме шатри.

Това трябваше да ми е направило впечатление. Когато едно номадско племе напусне бивака си, без да вземе палатките, обикновено тръгва на грабеж или война.

Продължих да питам:

— Колко души сте сега?

— Двеста…

— # С жените ли?

— Те не са с нас.

— Къде е лагерът ви?

— Недалеч оттук. Като завиеш край гората, стигаш до нас.

— Значи сте забелязали огъня ни?

— Видяхме го и ханът ме изпрати да разбера какви хора се намират там.

— Къде отивате?

— На юг.

— Коя е целта ви?

— Искаме да идем в Сина.

— Но това са персийски земи!

— Да. Приятелите ни там устройват голям празник, на който сме поканени.

Думите му ми направиха впечатление. Тези беяти населяваха бреговете на Куру-Чай и земите край развалините Кизел-Караба, тоест близо до Кифри. Но този град се намираше далеч на югозапад от мястото, на което се бяхме установили сега, а Сина — на две трети от това разстояние на югоизток от нас. Защо беятите не бяха тръгнали за Сина направо от Кифри? Защо бяха направили такова голямо отклонение?

— Какво правите тук горе? — попитах аз тогава. — Защо удължавате двойно пътя си?

— Защото иначе трябва да минем през земите на пашата на Сюлеймания, а той е наш враг.

— Но вие и тук сте в негови земи!

— На това място няма да ни търси. Знае, че сме тръгнали, и мисли, че ще ни намери на юг от резиденцията си.

Всичко звучеше много правдоподобно, въпреки че все още не вярвах напълно на човека. Дори си казах, че присъствието на тези беяти може и да е изгодно за нас. С тяхна помощ безпрепятствено щяхме да стигнем до Сина, а по-нататък не ни заплашваха вече никакви опасности. Туркменът ме попита:

— Господарю, ще ме освободиш ли? Аз нищо не съм ви сторил!

— Извършил си само това, което ти е било заповядано; свободен си.

Той въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, господарю! Накъде ще продължите пътя си?

— На юг.

— Вие идвате от север?

— Да. От земите на тиярите, беруарите и халданите.

— Значи сте храбри мъже. От кое племе сте?

— Ние с този мъж сме емири от Франкистан, а останалите са наши приятели.

— От Франкистан ли? Господарю, не искате ли да пътувате с нас?

— А ще ми подаде ли ханът ти ръката си?

— Ще го направи. Знаем, че франките са велики воини. Да отида ли да му съобщя за вас?

— Върви и го попитай, ще ни приеме ли? Той стана и бързо тръгна. Останалите одобриха направеното от мен, а най-много се зарадва Мохамед Емин.

— Ефенди — каза той, — много пъти бях чувал за беятите. Те са в непрекъсната вражда с джербоатите, обеидите и бениламите, затова ще ни бъдат от полза. Но все пак не бива да казваме, че сме хадедихни, по-добре е да не го знаят.

— Трябва да бъдем предпазливи, защото не знаем дали ханът ще ни приеме любезно. Доведете конете и за всеки случай пригответе оръжията си!

Изглежда, беятите се бяха събрали на необикновено дълго съвещание заради нас, защото, когато показаха признаци на живот, нашето агне вече се бе опекло и го бяхме изяли. Най-сетне чухме стъпки. Туркменът, който вече бе идвал при нас, се появи с още трима души.

— Господарю — каза той, — изпраща ме ханът. Елате при нас и бъдете наши гости.

— Тогава вървете напред и ни водете!

Яхнахме конете и ги последвахме с оръжие в ръка. Като завихме зад гората, не забелязахме и следа от лагер, но щом пресякохме една ивица от храсталаци, стигнахме до скрито сред растителност място, където гореше огромен огън.

Разположението на лагера бе избрано много сполучливо, защото бе много трудно да се забележи отстрани. Огънят служеше не за да се топлят хората, а за да приготвят на него вечерята си. В тревата наоколо бяха налягали двеста тъмни силуета, а малко по-встрани от трепкащия пламък седеше ханът, който при появата ни бавно стана. Приближихме се към него и скочихме от конете.

— Мир на теб! — поздравих го аз.

— Ми неуахет киердем! (Моите почитания!) — отвърна той, като се поклони.

Това беше на персийски. Вероятно по този начин искаше да ми докаже, че наистина е беят, чието племе се намираше в Корасан. Персийците са французите на Ориента. Езикът им е гъвкав и благозвучен, поради което е станал дворцов език на повечето азиатски князе. Но учтивостта, ласкателството, а често и раболепието на персийците никога не са ми правили добро впечатление. Прямата и сурова честност на арабина ми харесва много повече.

Другите също скочиха и угоднически протегнаха ръце, за да се погрижат за конете ни, но ние здраво стискахме юздите, защото още не знаехме дали това е израз на гостоприемство или коварен замисъл.

— Все пак им дайте конете! Те ще се погрижат за тях — каза ханът.

Исках да се уверя, че не сме в опасност, затова попитах също на персийски:

— Хести иршад енгиц? (Гарантираш ли сигурността ни?) Той кимна в знак на съгласие и вдигна ръка:

— Ми саукенд хордем! (Заклевам се!) Седнете при мен, да си поговорим!

Беятите взеха конете ни; само моят остана при Халеф, който много добре знаеше, че такова е желанието ми. Всички останали седнахме при хана. Пламъкът ни осветяваше, така че добре можехме да се виждаме един друг. Беятът бе мъж на средна възраст с много войнствен вид. Чертите на лицето му бяха открити и внушаваха доверие, а почтителното разстояние, на което стояха подчинените му, говореше за честолюбив и самоуверен характер.

— Знаеш ли вече как се казвам? — осведоми се той.

— Не — отвърнах аз.

— Аз съм Хайдер Мирлам (Лъв Мирлам), племенник на прочутия Хасан Керкуш бей. Чувал ли си за него?

— Да. Резиденцията му беше близо до село Джениях, намиращо се на пощенския път от Багдад за Таук. Той бе много храбър воин, но въпреки това обичаше мира и всеки изоставен намираше при него закрила.

След като ханът ми бе казал името си, естествено учтивостта изискваше и аз да му кажа своето. Затова продължих:

— Твоят съгледвач сигурно вече ти е казал, че съм франк. Името ми е Кара Бен Немзи…

Въпреки прословутото ориенталско самообладание той не можа да потисне един вик на изненада:

— Ах — ох! Кара Бен Немзи! Тогава другият мъж с червения нос сигурно е емирът от Енглистан, който иска да прави разкопки за плочки и надписи?

— Чувал ли си за него?

— Да, господарю; ти ми назова само твоето име, но аз познавам и теб, и него. Дребосъкът, който държи коня ти, е Хаджи Халеф Омар, от когото се страхуват и великани.

— Отгатна.

— А кои са останалите двама?

— Мои приятели, чиито имена са записани в Корана.^[4] Кой ти разказа за нас?

— Познаваш ли Ибн Цедар Бен Хули, шейха на абу-хамедите?

— Да. Той приятел ли ти е?

— Не ми е приятел, но не ми е и враг. Не се притеснявай, няма да ти отмъщавам заради него.

— Не се страхувам!

— Вярвам ти. Срещнах го при Ески Кифри и той ми разказа, че ти си виновен за това, че ще трябва да плаща налог. Бъди предпазлив, господарю! Ще те убие, ако паднеш в ръцете му.

— Бях в плен при него, но той не ме уби, не можа дори да ме задържи.

— Чух. Убил си лъва съвсем сам в тъмнината, а после си изчезнал с кожата му. Мислиш ли, че и аз не бих могъл да те спра, ако беше мой пленник?

Това звучеше подозрително, но спокойно му отговорих:

— Не би могъл да ме задържиш, а и не знам дали ще успееш да ме плениш.

— Господарю, ние сме двеста, а вие само петима!

— Хан, не забравяй, че сред тези петима има двама емири от Франкистан и че те струват колкото двеста беяти!

— Говориш много гордо!

— А ти питаш много негостоприемно! Трябва ли да се съмнявам в истинността на думите ти, Хайдер Мирлам?

— Вие сте мои гости, въпреки че не знам имената на онези двама мъже, и ще ядете с мен хляб и месо.

Загадъчна усмивка заигра около устата му, а погледът, който хвърли към двамата хадедихни, беше достатъчно красноречив. По великолепната си, снежнобяла брада Мохамед Емин можеше да бъде разпознат и сред хиляди хора.

Ханът даде знак с ръка и веднага бяха донесени няколко четириъгълни парчета кожа. Върху тях ни сервираха хляб, месо и фурми, а щом се нахранихме, ни предложиха тютюн за лулите, като ханът собственоръчно ни поднесе огън. Едва сега вече можехме да се смятаме за негови гости и аз махнах на Халеф да заведе жребеца ми при останалите коне. Той го направи, а после седна при нас.

— Накъде сте се запътили? — осведоми се ханът.

— Тръгнали сме за Багдад — отвърнах аз предпазливо.

— Ние отиваме в Сина — поде отново той. — Искате ли да дойдете с нас?

— Ще позволиш ли?

— Ще се радвам да бъдете с мен. Подай ми ръката си, Кара Бен Немзи! Нека моите братя станат твои братя, а враговете ми — твои врагове!

Ханът ми подаде ръка и аз я поех. Той направи същото и с останалите, а те заедно с мен истински се радваха, че така неочаквано намерихме приятел и закрилник. По-късно щяхме да се разкайваме за това. Беятът нямаше лоши намерения към нас; но смяташе, че в наше лице е намерил придобивка, която ще му донесе голяма полза.

— Какви племена се срещат оттук до Сина? — осведомих се аз.

— Това е свободна територия, където различни племена пасат стадата си; остава, който е по-силен.

— При кое племе сте поканени?

— При джиаф.

— Тогава се радвай, че имаш такива приятели, защото племето джиаф е най-могъщото в цялата страна! Шейховете Исмаел, Зенгенех, Келогауани, Келхоре, та дори и Шенки и Холали се страхуват от него.

— Емир, бил ли си вече някога тук?

— Никога досега.

— Но ти познаваш всички племена по тези места!

— Не забравяй, че съм франк!

— Да, франките знаят всичко, дори и онова, което не са виждали. Чувал ли си за племето бебех?

— Да. То е най-богатото нашир и надлъж, а селата и шатрите му се намират в околностите на Сюлеймания.

— Много добре си осведомен. Имаш ли приятели или врагове сред тях?

— Може би ще се запознаете с тях.

— Ще ги срещнете ли по пътя си?

— Може би, въпреки че предпочитаме да избягваме срещите с тях.

— Познаваш ли пътя за Сина добре?

— Да.

— На какво разстояние е оттук?

— С добър кон може да се стигне дотам за три дни.

— А колко има до Сюлеймания?

— Можеш да стигнеш за два дни.

— Кога ще потеглите утре?

— Щом изгрее слънцето. Искаш ли да си лягаш?

— Както кажеш.

— Волята на госта е закон за бивака, а вие сте уморени, защото ти вече остави лулата. Също и Амасдар^[5] вече затваря очи. Полага ви се почивка.

— Беятенд ширикар. (Беятите имат хубави обичаи.) Разреши ни да разгънем одеялата си!

— Направете го. Аллах арамед шумара! (Господ да ви дари сън!)^[6]

По даден от него знак донесоха килими, от които той си направи постеля. Доколкото можаха, моите спътници също се настаниха удобно. Аз обаче удължих поводите на коня си с ласото, чийто край завързах за китката си, а после легнах извън кръга на бивака. Така жребецът можеше да пасе, а аз не се страхувах за него, защото кучето пазеше до мен.

Измина известно време. Още не бях затворил очи, когато някой се приближи. Беше англичанинът, който сложи двете си одеяла до мен.

— Хубаво приятелство, няма що — изръмжа той. — Седя си тук и не разбирам нито дума. Мислех си, че ще ми обясните, а вие се измъквате. Хм! Много благодаря!

— Извинявайте, сър! Наистина ви бях забравил!

— Забравили сте ме? Сляп ли сте, или не съм достатъчно висок?

— Да, биете на очи, особено откакто имате този фар на носа си. Е, какво искате да узнаете?

— Всичко! А фара ми оставете на мира, мистър! Какво говорихте с този шейх или хан?

Обясних му.

— Добре, това е благоприятно. Нали?

— Да, да бъдеш в безопасност или не в продължение на три дни, все пак е нещо.

— Значи сте му казали за Багдад? Наистина ли така сте намислили, мистър?

— Всъщност най-много това ми се иска, но не може.

— Защо?

— Трябва да се върнем при хадедихните, защото слугите ви са още там, а освен това ми е и много тежко да се разделя с Халеф. Най-малкото няма да го оставя, преди да се убедя, че е здрав и в безопасност при младата си жена.

— Правилно! Да! Храбрец! Струва десет хиляди фунта. Well! И аз бих искал отново да идем там.

— Защо?

— Заради крилатия бик.

— О, руини от древността могат да се намерят и близо до Багдад. Например в развалините край Хила. Там е бил Вавилон и има развалини с периметър много географски мили, въпреки че Вавилон не е бил голям колкото Ниневия.

— Ох! Ах! Хайде натам! Към Хила! Нали!

— Все още нищо не мога да кажа. Главното е първо благополучно да стигнем до Тигър. После ще видим какво ще правим.

— Добре! Но ще отидем там! Yes! Well! Good night!

— Лека нощ!

Добрият Линдси дори и не можеше да предполага, че ще отидем по онези места много по-рано и при съвсем други обстоятелства. Той се уви в одеялото си и захърка. Аз също заспах, но преди това забелязах, че четирима беяти яхнаха конете си и тръгнаха нанякъде.

Събудих се на разсъмване и някои от туркмените вече се суетяха около конете си. Халеф, който вече се бе събудил, също бе забелязал изчезването на четиримата беяти вечерта и ми го каза. После попита:

— Сихди, защо предварително изпращат вестоносци, щом се отнасят почтено с нас?

— Не мисля, че тръгването на тези четиримата е свързано с нас. Ние и бездруго бяхме изцяло в ръцете на хана, ако той е искал да ни причини зло. Не се притеснявай, Халеф!

Мислех си, че четиримата конници бяха изпратени напред като съгледвачи заради опасностите, които ни дебнеха по тези места и както научих от Хайдер Мирлам, предположенията ми се оказаха верни.

След съвсем лека закуска, състояща се от няколко фурми, потеглихме. Ханът бе разделил хората си на отряди, които се движеха на разстояние четвърт час един от друг. Той беше умен и предпазлив човек, който полагаше максимални грижи за сигурността на хората си.

Яздихме без почивка до обяд. Когато слънцето застана в най-високата си точка, спряхме, за да дадем необходимата почивка на конете си. По пътя не срещнахме нито един човек, а на някои места по храстите, дърветата или по земята забелязвахме следи от изпратените пред нас конници, които по този начин указваха посоката, в която трябваше да вървим.

А тя бе доста загадъчна. Изхождайки от положението на лагера, в който бяхме предишния ден, Сина се намираше на югоизток, но вместо да се придържаме към тази посока, яздехме почти право на юг.

— Нали искаше да ходиш при джиаф! — припомних аз на хана.

— Да.

— И това скитническо племе се намира сега край Сина, така ли?

— Да.

— Но ако продължаваме да яздим в тази посока, никога няма да стигнем дотам, а ще се озовем в Бана или Нуайзгие!

— Искаш ли да пътуваш в безопасност, господарю?

— Разбира се!

— Ние също. Затова е по-добре да избягваме враждебните племена. До довечера ездата ни ще бъде много изморителна, но после ще можем да си отпочинем, защото утре би трябвало да се очаква, че пътят на изток ще е свободен.

Това обяснение не ме задоволи напълно, но и не можех да оборя доводите му, затова си замълчах.

След двучасова почивка потеглихме отново. Ездата ни наистина бе много напрегната и забелязах, че често се движим на зиг-заг, значи имаше много места, от които четиримата съгледвачи искаха да ни държат настрана.

Надвечер трябваше да минем през една падина. Движех се редом с хана, който беше в челния отряд. Почти бяхме прекосили мястото, когато срещнахме един конник, чиято смаяна физиономия ни даде да разберем, че той не бе очаквал да види тук чужди хора. Той дръпна коня си настрани, наведе дългото копие и поздрави:

— Селям!

— Селям! — отговори ханът. — Накъде си тръгнал?

— В гората. Отивам на лов за диви кози.

— От кое племе си?

— Аз съм бебех.

— Скитническо племе ли сте?

— През зимата не се местим, но през лятото водим стадата си да пасат на различни места.

— Къде живееш през зимата?

— В Нуайзгие. На югоизток оттук. След един час ще стигнеш дотам. Нашите хора ще ви посрещнат гостоприемно.

— Колко души сте?

— Четирийсет, но при другите стада има повече.

— Дай ми копието си!

— Защо? — попита човекът учудено.

— И пушката си!

— Защо?

— И ножа! Ти си мой пленник!

— Машаллах!

Тази дума бе израз на ужас. Но чертите на лицето му веднага се изопнаха, той изправи коня си на задните крака, обърна го и препусна назад.

— Хвани ме! — чухме вика на мъжа.

Тогава ханът свали пушката си и я насочи към беглеца. Едва успях да избия дулото й встрани и изстрелът изтрещя. Разбира се, куршумът мина покрай целта си. Ханът вдигна юмрук срещу мен, но скоро се опомни.

— Кянгяр! (Предател!) Какво направи? — извика той гневно.

— Не съм предател — отвърнах му аз спокойно. — Не исках да ставаш обект на кръвно отмъщение.

— Но той трябваше да умре! Ако ни избяга, ще се разкайваме за това.

— Ще го оставиш ли жив, ако го доведа?

— Да. Но няма да можеш да го хванеш!

— Чакай!

Препуснах след беглеца. Той вече не се виждаше, но като минах през клисурата, го забелязах. Пред мен се ширеше обрасла с бял минзухар и диви карамфили равнина, зад която се виждаха тъмните очертания на една гора. Ако го оставех да стигне до гората, нямаше да мога да го хвана.

— Рих! — извиках аз, слагайки ръка между ушите на жребеца си. Благородното животно отдавна не бе препускало с всички сили, но след този знак то полетя над земята, сякаш бе почивало седмици наред. След две минути бях на двайсет конски дължини от бебеха.

— Спри! — извиках му аз.

Този човек бе много смел. Вместо да продължи да бяга или да спре, той обърна коня си и препусна срещу мен. В следващия миг щяхме да се сблъскаме. Видях, че вдига копието си и свалих леката си пушка. Тогава той отклони коня си малко встрани. Префучахме един край друг. Върхът на копието му бе насочен към гърдите ми, но аз успешно го парирах и веднага обърнах коня си. Бебехът бе поел в друга посока и се опитваше да избяга. Защо не използваше пушката си? А и конят му, който можех да застрелям, не беше много лош. Откачих ласото от кръста си, закачих края му за седлото и после направих примка на дългия здрав ремък. Той се огледа и видя, че приближавам. Сигурно още не бе и чувал за ласо, а и не знаеше как да се предпази от това опасно оръжие. Явно вече нямаше доверие в копието си и свали пушката, чийто куршум не можеше да бъде париран. Премерих на око разстоянието и тъкмо той вдигаше дулото, въжето изсвистя във въздуха. Едва бях успял да отскоча с коня встрани, когато усетих тласък: разнесе се вик, а аз спрях — бебехът лежеше на земята с вързани ръце. Миг по-късно бях до него.

— Заболя ли те?

При стеклите се обстоятелства въпросът ми сигурно бе прозвучал като подигравка. Той се опита да освободи ръцете си и изръмжа:

— Разбойник!

— Лъжеш се, не съм разбойник, но искам да дойдеш с мен.

— Къде?

— При хана на беятите, от когото избяга.

— Беятите ли? Значи всички онези мъже, които срещнах, са от това племе! И как се казва ханът?

— Хайдер Мирлам.

— О, сега вече всичко ми е ясно. Аллах да ви погуби, защото всички вие сте крадци и мошеници!

— Не ругай! Кълна ти се в Аллах, че нищо лошо няма да ти се случи!

— Твой пленник съм и трябва да те последвам. Извадих ножа му от пояса и вдигнах копието и пушката от земята, които бе изпуснал при падането си. После разхлабих примката и бързо яхнах коня, за да съм готов на всичко. Но той явно и не помисляше да бяга, подсвирна на коня си и се метна върху него.

— Вярвам на думата ти — каза той. — Хайде! Галопирахме един до друг по обратния път и видяхме, че беятите ни чакат на изхода на падината. Щом Хайдер Мирлам съзря пленника, мрачното му лице се проясни.

— Господарю, ти наистина го доведе! — извика той.

— Да, защото ти обещах. Но му дадох дума, че няма да му се случи нищо лошо. Ето оръжията му!

— По-късно ще си получи всичко обратно, но сега го вържете, за да не може да избяга!

Заповедта му бе изпълнена веднага. Междувременно вторият от нашите отряди бе приближил и пленникът му бе предаден с обяснението, че всъщност трябва добре да се държат с него, но и също толкова добре да го охраняват. После продължихме прекъснатата си езда.

— Как успя да го плениш? — попита ханът.

— Хванах го — отвърнах аз кратко, защото бях раздразнен от поведението му.

— Господарю, ти се гневиш — каза той, — но ще се убедиш, че е трябвало да действам така.

— Надявам се.

— Този човек не бива да издрънка, че наблизо има беяти.

— Кога ще го освободиш?

— Щом опасността отмине.

— Не забравяй, че всъщност той е мой пленник. Надявам се, че дадената му от мен дума няма да бъде нарушена!

— А какво ще направиш, ако това стане?

— Просто ще те…

— Убия? — прекъсна ме той.

— Не. Аз съм франк, тоест християнин. Убивам човек само ако трябва да браня живота си от него. И така, няма да те убия, но за твой позор ще прострелям ръката, с която си се заклел в обещанието си. Тогава емирът на беятите ще е като момче, което не знае как да си служи с ножа, или като стара жена, на чиито думи никой не обръща внимание…

— Господарю, ако някой друг ми бе казал това, щях да се изсмея, но на теб вярвам, че ще ме нападнеш дори пред очите на хората ми.

— Наистина ще направим това! Никой от нас не се страхува от твоите беяти.

— И Мохамед Емин ли? — попита той, усмихвайки се. Разбрах, че тайната ми е разкрита, но отговорих спокойно:

— И той.

— А също и синът му Амад ал Гандур ли?

— Да си чувал някога, че е страхливец?

— Никога! Господарю, ако не бяхте истински мъже, не бих ви приел при себе си, защото яздим по опасни пътища. Искам да успеем да минем по тях благополучно!

 

Започна да се свечерява и тъкмо когато стана толкова тъмно, че трябваше да спрем за нощуване, стигнахме до един поток, който идваше по лабиринт от скали. Там се бяха настанили четиримата беяти, които досега бяха яздили пред нас. Ханът слезе от коня и се приближи до тях, за да поговорят. Защо се държеше толкова тайнствено? Или беше намислил нещо, което можеха да узнаят само те? Най-сетне той заповяда на хората си да слязат от конете. Един от тях тръгна пред нас между скалите. Водехме конете след себе си и след известно време стигнахме до едно обградено отвсякъде със скали място.

То бе най-сигурното скривалище, което въобще може да се намери, макар и прекалено малко за двеста души и конете им.

— Тук ли ще останем? — попитах аз.

— Да — отговори Хайдер Мирлам.

— Всички ли!

— Само четирийсет, останалите ще се разположат наблизо.

Този отговор трябваше да ме задоволи, но се учудих, че въпреки безопасното място на бивака ни не беше запален огън. Това направи впечатление и на спътниците ми.

— Хубаво място! — каза Линдси. — Малка арена. Нали?

— Наистина.

— Но тук до водата е влажно и студено. Защо не палим огън?

— Не знам. Сигурно наблизо има неприятелски кюрди.

— Какво от това? Никой не може да ни види. Хм! Не ми харесва!

Той хвърли подозрителен поглед към хана, който говореше на хората си нещо, като явно полагаше усилия да не го чуем. Седнах до Мохамед Емин, който сякаш това и бе чакал, защото веднага ме попита:

— Емир, колко време ще останем при тези беяти?

— Колкото кажеш.

— Ако нямаш нищо против, утре ще се разделим с тях.

— Защо?

— Човек, който премълчава истината, не е добър приятел.

— За лъжец ли смяташ хана?

— Не. Но той не казва всичко, което мисли.

— Той те позна.

— Знам. Разбрах го по очите му.

— И не само теб, но също и Амад ал Гандур.

— Това лесно може да се предположи, защото синът прилича на баща си.

— Това притеснява ли те?

— Не. Ние станахме гости на беятите и те няма да ни предадат. Но защо плениха този бебех?

— За да не издаде присъствието ни.

— Защо не бива да бъдат разкривани, емир? От какво има да се страхуват двеста въоръжени конници с добри коне, щом нямат със себе си обоз, нито пък жени и деца, болни или старци, палатки и стада? В чии земи се намираме, ефенди?

— Все още сме на територията на бебехите.

— А той казваше, че отива при джиафите? Дори забелязах, че яздим все на юг. И защо днес раздели хората си на два лагера? Емир, този Хайдер Мирлам има два езика, въпреки че с нас се държи почтено. Накъде ще тръгнем утре, като се отделим от него?

— От лявата ни страна са планините Загро. Предполагам, че областната столица Бана е съвсем наблизо. Ако се мине покрай нея, се стига до Амехдабад, Бия, Сурене и Байендере. Зад Амех-дабад започва един проход, водещ през пусти клисури и долини към Кизелзие. Там отдясно се издигат хълмовете на Гирзе и Серфир, както и скалистите планини на Куру-Казаф; стига се до двата потока Бистан и Караджолан, вливащи се в Кизелзие, а оттам в езерото Кюпри. Стигнем ли дотам, сме вече на сигурно място. Но пътят наистина е тежък.

— Откъде знаеш това?

— Говорих в Багдад с един кюрд булбаси, който така добре ми описа тази област, че успях и да си направя малка карта. Не вярвах, че ще ми потрябва, но я нарисувах в дневника си.

— Мислиш ли, че е добре да тръгнем по този път?

— Отбелязал съм си и други селища, планини и реки, но мисля, че това е най-добрият път. Не бихме могли да тръгнем нито към Сюлеймания или пък за Сина през Мик и Доуайза, защото не знаем как ще ни посрещнат там.

— Тогава решаваме така: утре се разделяме с беятите и тръгваме през планините към езерото Кюпри. Няма ли да те заблуди картата ти?

— Не. Ако не ме е излъгал булбасито.

— Хайде да си отпочинем и да поспим! Беятите да правят каквото искат.

Напоихме конете си на потока и ги нахранихме. После другите веднага легнаха да спят, а аз потърсих хана.

— Хайдер Мирлам, къде са другите беяти?

— Наблизо. Защо питаш?

— При тях е плененият бебех, когото бих искал да видя.

— Защо?

— Мой дълг е, защото аз съм го пленил.

— Не е твой, мой пленник, защото ти ми го предаде.

— Няма да спорим за това, но все пак искам да видя как се чувства.

— Добре е. Щом го казва Хайдер Мирлам, значи е истина. Не се грижи за него, господарю, а седни при мен да изпушим по една лула!

Направих каквото искаше, за да не го разсърдя, но скоро го оставих и отидох да спя. Защо не биваше да виждам бебеха? Думата на хана гарантираше, че няма да се отнасят лошо с него. Но не можех да разбера какво караше хана да ме държи настрана. Реших рано на другия ден да освободя бебеха на моя отговорност и после да се отделим от беятите. После заспах. Когато човек от ранна утрин до късна вечер е на седлото, дори и да е свикнал с това, се уморява. Същото важеше и за мен. Спях добре и дълбоко и сигурно нямаше да се събудя преди разсъмване, ако не ме бе стреснало ръмженето на кучето ми.

Като отворих очи, бе много тъмно, но въпреки това различих силуета на мъж, застанал близо до мен. Извадих ножа.

— Кой си ти?

Гласът ми събуди моите спътници и те веднага грабнаха оръжието си.

— Не ме ли познаваш, господарю? — прозвуча в отговор. — Аз съм един от беятите.

— Какво искаш?

— Господарю, помогни ни! Бебехът избяга!

Веднага скочих, а същото направиха и останалите.

— Бебехът ли? Кога?

— Не знам. Спяхме.

— Ах! Сто и шейсет души го пазят, а той е избягал?

— Те не са тук!

— Тези сто и шейсет души са заминали?

— Те ще се върнат отново, господарю.

— Къде са?

— Не знам.

— Къде е ханът?

— И той е с тях.

Тогава сграбчих мъжа за дрехата.

— Човече, да не сте намислили някаква подлост срещу нас? Лошо ще си изпатите!

— Пусни ме, господарю! Как бихме могли да ти сторим нещо лошо! Нали си ни гост!

— Халеф, провери колко беяти са останали тук!

Беше толкова тъмно, че мястото не можеше да се обхване с поглед. Дребният хаджия стана, за да изпълни заповедта ми.

— Тук има още четирима — обясни веднага беятът, — един има на изхода, за да го охранява. А отвъд, в другия лагер, бяхме десет души, за да пазим пленника.

— Как избяга той? Пеша ли?

— Не. Взел е коня си и някои оръжия от нашите.

— Това е доказателство, че сте много умни и внимателни пазачи. Но защо идвате при мен?

— Господарю, хвани го пак!

За малко не се изсмях колкото ми глас държи. По-наивно искане от това едва ли би могло да ми бъде поставено. Аз изобщо не му обърнах внимание и продължих да питам:

— Значи не знаете къде е отишъл ханът с другите?

— Наистина не знаем.

— Но той сигурно има някаква причина да замине?

— Има.

— И каква е тя?

— Не можем да ти кажем, господарю.

— Добре. Ще видим кой ще заповядва сега, ханът или аз… Халеф ме прекъсна, като съобщи, че наистина е забелязал само четирима беяти.

— Те са ей там и ни слушат, сихди! — каза той.

— Остави ги! Я ми кажи, Хаджи Халеф Омар, заредени ли са пистолетите?

— Виждал ли си ги някога незаредени, сихди?

— Извади ги и ако този мъж не отговори на въпроса, който ще му поставя за последен път, пусни му един куршум в главата. Разбра ли?

— Не се тревожи, сихди, вместо един ще получи два куршума! Той извади оръжието от пояса си и щракна четирите петлета. Аз отново попитах беята:

— Защо тръгна ханът?

Отговорът не се забави дори и за миг.

— За да нападне бебехите.

— Бебехите ли? Значи ме е излъгал! Каза ми, че отива при джиаф.

— Господарю, хан Хайдер Мирлам никога не лъже! Той наистина иска да отиде при джиафите, ако нападението му успее.

Сега се сетих, че той ме бе питал дали съм приятел или враг на бебехите. Той ме взе под закрилата си, като се погрижи да се чувствам спокоен.

— Във вражда ли сте с бебехите? — продължих да питам аз.

— Не ние с тях, а те с нас, господарю. Затова днес ще им отнемем стадата, килимите и оръжията. Сто и петдесет души ще се отправят с плячката по обратния път, а петдесет човека ще отидат с хана при джиафите.

— Ако бебехите му позволят — добавих аз.

Въпреки тъмнината забелязах, че той гордо вдигна глава.

— Те ли? Бебехите са страхливци! Не видя ли, че този мъж избяга от нас?

— Един от двеста!

— Но ти го хвана сам!

— Уф! При определени обстоятелства бих могъл да хвана и десет беяти. Например: ти и тези четиримата, постът там и онези деветимата в другия лагер сега сте мои пленници. Халеф, охранявай изхода. Ако някой се опита да приближи или напусне това място без разрешение, застреляй го!

Храбрият Халеф веднага изчезна към изхода. Беятът страхливо каза:

— Господарю, ти се шегуваш!

— Не се шегувам. Ханът премълча пред мен най-важното, а и ти ми го каза едва когато те принудих. Затова вие ще бъдете залог за моята сигурност. Вие, четиримата, елате насам!

Те се подчиниха на заповедта ми.

— Сложете оръжията си в краката ми! — И тъй като те се бавеха, допълних: — Чухте какво говорихме! Ако намеренията ви към нас са почтени, няма да ви се случи нищо лошо и ще си получите оръжията обратно, но ако не ми се подчините, не може да ви помогне нито някой джин, нито шейтанът!

Те направиха исканото от мен. Предадох оръжията им на спътниците си и инструктирах Мохамед Емин какво да прави по-нататък. После тръгнах навън по течението на потока. Там между камъните намерих застанал на пост бея, който веднага ме позна.

— Кой ти нареди да стоиш тук?

— Ханът.

— Защо?

— За да е сигурен, като се върне, че всичко е наред.

— Много добре! Иди при моите другари и им кажи, че ще се върна след малко.

— Нямам право да напускам това място.

— Ханът няма да разбере.

— Ще научи.

— Възможно е, но аз ще му кажа, че съм ти наредил.

Мъжът тръгна. Знаех, че ще бъде задържан и обезоръжен от Мохамед. Наистина не бях питал къде се намира вторият лагер, но вечерта бях чул наблизо гласове и смятах, че лесно ще намеря мястото. Така и стана. Чух един кон да тропа и като се ориентирах по шума, видях насядалите на земята деветима беяти, които в тъмнината ме взеха за някой от техните, защото единият извика:

— Какво каза той?

— Кой?

— Чуждият емир!

— Самият той е тук — отвърнах аз. Сега те ме познаха и станаха.

— О, емир, помогни ни! — помоли единият. — Бебехът избяга, а върне ли се ханът, лошо ни се пише.

— Как избяга? Не го ли бяхте вързали?

— Вързан беше, но, изглежда, постепенно е разхлабил въжетата, а като сме заспали, е взел коня си заедно с оръжията ни и е изчезнал.

— Вземете конете си и ме последвайте!

Те се подчиниха веднага и аз ги заведох в нашия лагер. Като стигнахме до него, хадедихнът тъкмо бе запалил малък огън, за да освети околността. Постовият вече седеше обезоръжен при останалите. Деветимата мъже, които доведох, бяха толкова съкрушени от случилото се, че ми предадоха Ножовете и копията си без съпротива. Обясних на петнайсетте човека, че биха могли да се страхуват от нас само ако на хана им му хрумне да извърши предателство спрямо нас; избягалия бебех обаче не можех да им доведа отново.

Докато ме бе нямало, мистър Линдси помолил Халеф, доколкото му позволяваха езиковите познания, да му обясни какво става. А сега се приближи до мен.

— Сър, какво ще правим с тези хора?

— Ще се разбере едва като си дойде ханът.

— Ами ако избягат?

— Няма да могат. Нали ги охраняваме, а освен това ще поставя нашия Халеф на изхода.

— Там ли? — той посочи към прохода, водещ навън. След като кимнах, той добави: — Не е достатъчно! Има и втори изход. Там, отзад! Yes!

Погледнах в посоката, в която бе протегната ръката му, и на светлината на огъня забелязах висока скала, пред която имаше един храст.

— Шегувате се, сър! — казах аз. — Кой може да мине през тази скала? Тя е най-малко пет метра висока.

Цялото му лице грейна в усмивка, така че устата му образува познатия трапец, между чиито очертания се виждаха големите му жълти зъби.

— Хм! Вие сте умен човек, мистър! Но Дейвид Линдси е още по-умен. Well!

— Обяснете, сър!

— Идете там и огледайте скалата и храста!

— Наистина ли! Но не мога да отида там, защото ще обърна вниманието на беятите върху този изход, ако наистина го има.

— Той действително съществува, сър! Yes!

— И къде е ?

— Това не е само една скала, а две, в тесния процеп между тях е храстът. Разбрахте ли?

— Аха, това би могло да ни бъде от голяма полза. Беятите знаят ли за него?

— Мисля, че не, защото, като бях там, те не ми обърнаха внимание.

— Процепът много ли е тесен?

— Може да се мине през него с кон.

— А какъв е теренът зад него?

— Не знам. Не можах да видя.

Това бе толкова важно, че веднага трябваше да го проверя. Споделих с другарите си какво смятам да правя и напуснах лагера. Обиколих лабиринта от скали и поради тъмнината най-сетне с големи усилия намерих мястото, където храстът растеше между двете скали. Отворът, който той маскираше, беше широк повече от метър. Наистина зад него имаше доста пръснати камъни, но през деня не беше трудно да се мине оттам с кон. Тъй като не знаех какво може да ни се случи, извадих ножа си и се приближих към храста. Направих в няколко от стеблата му толкова дълбоки прорези, че ако се мине през тях с кон, да паднат напред. Разбира се извърших всичко това толкова предпазливо, че лежащите отзад беяти нищо да не забележат. После се върнах в бивака и изпратих Халеф да охранява изхода, с указанието да ни съобщава за приближаването на когото и да било.

— Какво намери, ефенди? — попита Мохамед Емин.

— Чудесен изход в случай, че трябва да тръгнем, без да кажем „селям“.

— През храста ли?

— Да. Срязах го. Щом през него мине конник, храстът ще се прекърши и после има свободен път.

— Има ли отзад много камънаци?

— Да, големи каменни късове с трънаци между тях, но ако е светло, спокойно може да се мине оттам.

— Мислиш ли, че този път ще ни потрябва?

— Не знам, но имам такова предчувствие. Не ми се присмивай, Мохамед Емин, но още от дете притежавам дарбата да предусещам някои неща, които ще се случат в по-далечно време.

— Вярвам ти. Аллах е велик!

— Но никога не предчувствам хубавите неща. От време на време ме обхваща някакво безпокойство, страх, сякаш съм извършил нещо лошо, от чиито последици се страхувам. Тогава сигурно и редовно ми се случва нещо, което ми носи вреди. И когато по-късно сравня времето, то съвпада съвсем точно: опасността е надвисвала в този момент, когато ме е обземал страхът.

— Значи трябва да вземем предвид предупреждението, което Аллах ни изпраща.

Моята загриженост оказа въздействие и върху другарите ми. Разговорът замря и ние лежахме един до друг, без да кажем нито дума, докато започна да се разсъмва. Едва бе възможно човек да различи нещо в далечината, когато Халеф дойде забързан и съобщи, че е видял много конници. Не можал да прецени точния им брой. Отидох до жребеца си, взех далекогледа от дисагите и тръгнах след Халеф. И с просто око можеха да бъдат забелязани многото тъмни силуети в равнината. С далекогледа ги различих по-добре.

— Сихди, кои са тези? — попита Халеф.

— Беятите идват.

— Но те не са толкова много!

— Връщат се с плячката. Водят със себе си стадата на бебехите. Както изглежда, ханът бърза напред с една група. Ще пристигне тук по-рано от останалите.

— А ние какво ще правим?

— Хм! Почакай! Ще ти кажа!

Върнах се при другите и им разказах какво съм видял. И те като мен бяха убедени, че няма защо да се страхуваме от хана. Не можехме да го упрекнем за нищо, освен че е скрил от нас намерението си за нападение. Ако ни го беше казал, нямаше да се присъединим към него, защото за нас е опасно да ни виждат в компанията на крадец на стада. Решихме да го посрещнем предпазливо, но все пак учтиво.

Върнах се при Халеф въоръжен.

Ханът приближаваше с отряда си в галоп и не бяха минали и пет минути, когато той спря коня си пред мен.

— Селям, емир! — поздрави той. — Сигурно много си се учудил, че не ме виждаш при вас, като си се събудил. Но имах спешна работа. Успях. Погледни зад себе си!

Гледах го право в лицето.

— Ти си крал, хан Хайдер Мирлам!

— Крал ли? — попита той с учудена физиономия. — Крадец ли е този, който взема от враговете си онова, което може да им вземе?

— Християните казват: да, крадец е, а ти знаеш, че съм християнин. Защо го премълча пред нас?

— Защото тогава щяхме да станем врагове. Щеше да ни напуснеш, нали?

— Да.

— И да предупредиш бебехите!

— Нямаше да ги търся, тъй като нямаше да знам кой бивак или село ще нападнеш. Но ако бях срещнал някой бебех, щях да го предупредя за опасността, която го заплашва.

— Виждаш ли, емир, че имам право! Можех да постъпя само по два начина: или да премълча пред теб за намерението си, или да те пленя и насила да те задържа при себе си, докато всичко свърши. Понеже съм ти приятел, направих първото.

— Да, но през нощта аз ходих при десетимата мъже в лагера, които ти остави тук — гласеше спокойният ми отговор.

— Какво си правил при тях? — попита ханът.

— Плених ги.

— Аллах! Защо?

— Понеже разбрах, че си ни изоставил. Не знаех какво може да ми се случи, затова плених всички останали тук беяти, като залог за своята сигурност.

— Господарю, ти си много предпазлив човек, но можеше да ми се довериш. Какво направи с бебеха?

— Нищо. Изобщо не можах да го видя, защото беше избягал.

Ханът пребледня и извика:

— Дериг!^[7] Но това е невъзможно. Всичко ще пропадне! Отивам при онези кучета, които сигурно са спали, вместо да го пазят.

Едва сега скочи той от коня, остави го и се спусна между скалите към бивака. Ние двамата с Халеф го последвахме. Между хана и хората му се разигра сцена, която едва ли може да се опише. Той беснееше като ранен глиган, раздаваше ритници и юмруци и не се успокои, докато не се изтощиха силите му. Не бях допускал, че този мъж е способен на такъв гняв.

— Усмири яда си, хан — помолих го аз накрая. — Нали щеше да освободиш този човек?

— Щях да го направя — ядосваше се той, — но не още днес, защото планът ми не бива да се разкрива.

— Какъв е планът ти?

— Взехме всичко, каквото намерихме при бебехите. Сега само ще отделим годното от негодното. Всичко ценно ще изпратя по обиколни, но сигурни пътища при нашите хора, а ние, останалите, ще вземем това, което е по-лошо, и ще отидем при джиафите. По пътя ще оставяме на места по малко от него. Така ще отклоним преследвачите по нашите следи; бебехите ще мислят, че са били нападнати от отряд джиафи, а хората ми ще пристигнат благополучно с плячката в селата на беятите.

— Добре измислен план.

— Да, но няма да успее. Плененият бебех беше от отряда, който нападнахме. Той знаеше, че сме беяти, и ще издаде всичко. Сигурно е разбрал намеренията ни. Освен това конят му е много добър. Какво ще стане, ако, докато ние сме били заети с нападението, той е използвал бързината на коня си, за да вдигне тревога в съседните биваци.

— Това би било лошо и за вас, и за нас — отвърнах аз.

— Той знае и къде е лагерът ни и е възможно на бебехите да им е известен входът към тези скали.

Едва бе казал това, и откъм входа се чу силен вик:

— Аллах! Аллах! Ето ги! Пленете ги живи!

Обърнахме се и познахме избягалия бебех, който се хвърли върху мен с искрящи от гняв очи. Зад него през теснината прииждаше многобройна свита, като същевременно се надигна страшен вой, примесен с изстрели от пушки. Изобщо не бяхме обърнали внимание на ставащото извън лагера и бяхме оставили входа без охрана. Впрочем аз нямах абсолютно никакво време за мислене, защото бебехът, който вече предполагах, че е хан или шейх, идваше към мен. Не носеше нито копие, нито пушка, също както и спътниците му, но в ръката му блестеше извита афганска кама.

Посрещнах смелия противник с голи ръце, без да посегна към оръжията си. С лявата си ръка бързо хванах неговата дясна, в която държеше камата си, а с десницата си хванах врата му.

— Умри, разбойнико! — извика той, като се опита със силно дръпване да освободи въоръжения си юмрук.

— Лъжеш се — отговорих аз. — Не съм беят и не знаех, че ще бъдете нападнати!

— Ти си крадец, куче! Ти ме плени, но сега ще бъдеш мой пленник. Аз съм шейх Гасахл Габоя, от когото още никой не е избягал!

Като светкавица мина през ума ми споменът, че вече съм чувал това име и то е на един от най-храбрите кюрди. Нямаше никакво съмнение.

— Плени ме, щом можеш! — отговорих аз.

Пуснах го и отстъпих назад. Той сигурно бе сметнал, че е проява на слабост от моя страна, нададе триумфален вик и вдигна ръка за удар. Това и чаках: стоварих юмрука си с такава сила в ключицата му, че той моментално изгуби равновесие. Тялото му описа широка дъга и се строполи на земята на шест крачки от мен и още преди да успее да се опомни, го ударих с юмрук в слепоочието така, че той не стана.

— На конете и след мен! — извиках аз.

С един поглед прецених положението. Бяха дошли около двайсет бебехи. Беятите се биеха с тях. Мистър Линдси се биеше с двама и тъкмо се освобождаваше от единия с удар на приклада на пушката си. Двамата хадедихни бяха един до друг с гръб към скалите и не позволяваха на никого да ги доближи, а дребничкият Халеф бе коленичил върху един противник, чиято глава млатеше с дръжката на пистолета си.

— Сихди, няма да бягаме! Ще се справим с тях! — отговори смелият Халеф на призива ми.

— Отвъд има още много; беятите са нападнати. Напред! Бързо!

Измъкнах камата на лежащия на земята Гасахл Габоя, за спомен от този нещастно започнал ден, и се метнах на жребеца си. За да набера необходимата скорост, а същевременно и да разчистя пътя на другарите си, изправих коня си на задните му крака, пришпорих го и се втурнах сред бебехите, където го накарах да скача на всички страни, докато видях, че другите четирима са вече на седлата, и го насочих към храста, който той стъпка с копита. От другата страна веднага спрях, защото там можеше да се язди само ходом, а и за да дам възможност на другарите си да ме настигнат.

Щом скалите останаха зад гърба ми и с един поглед се убедих, че всичките четирима са се измъкнали, смушках жребеца си и препуснах в галоп към откритата равнина. Другите ме последваха.

Като се поогледах малко, си изясних положението. Този шейх Гасахл Габоя наистина беше умен човек, защото, вместо да предупреди своите, които и бездруго щяха да са твърде слаби, за да окажат съпротива, се бе опитал да вдигне на крак цялата околност и докато натоварените с плячката беяти вървяха към лагера си, без нищо да подозират, той вече е бил обграден от три страни, и то така, че разбойниците трябваше да се радват, ако успееха да спасят кожите си. Зад нас вилнееше битката. Нямах време да проверявам как бяха успели бебехите така незабелязано да се промъкнат до беятите. Вляво от нас забелязах да се приближава към бойното поле голяма колона препускащи в галоп ездачи. А вдясно от нас цялата местност чак до хоризонта бе осеяна с движещи се точки. Това също бяха ездачи.

— Напред, ефенди! — извика Мохамед Емин. — Иначе ще ни обградят! Успя ли да се измъкнеш здрав и читав?

— Да. А ти?

— С малка драскотина.

По бузата му наистина течеше кръв, но раната не беше опасна.

— Ела насам! — помолих го аз. — Ще се наредим в една редица. Който ни види отстрани, ще ни вземе за един ездач.

Направихме тази хитрост, но намиращите се зад нас бебехи, не можеха да бъдат измамени и скоро забелязахме, че ни следва доста голяма дружина.

— Сихди, ще ни настигнат ли? — попита Халеф.

— Кой знае! Зависи какви коне яздят. Но Хаджи Халеф Омар, какво ти е на окото? Лошо ли е?

Окото му бе подуто, въпреки че от нападението бяха минали само няколко минути.

— Няма нищо, сихди — отговори той. — Този бебех беше пет пъти по-дълъг от мен и успя да ме удари. Хамдулиллях, няма да може да го направи повече!

— Да не си го убил?

— Не. Знам, че не позволяваш това, ефенди. Все пак ми доставяше немалка радост фактът, че не бяхме отнели живота на никой от нашите врагове. Дори и от гледна точка на чистата сметка това бе хубаво и успокоително за нас, защото, ако паднехме в ръцете на бебехите, те нямаше да могат поне да предявяват към нас кръвно отмъщение.

Продължихме да яздим в галоп повече от четвърт час. Мястото на битката изчезна от полезрението ни, но преследвачите все още бяха по петите ни. Бяха се разделили. Тези, които имаха добри коне, се бяха приближили до нас, но другите бяха изостанали.

— Емир, ще ни настигнат, ако не яздим по-бързо — каза Амад ал Гандур.

— Все още не бива прекалено да изтощаваме конете си. Впрочем преследвачите се разделиха и е по-добре да поговорим с тях, отколкото да ни гонят.

— Машаллах! Ти искаш да преговаряш с тях? — извика Мохамед Емин.

— Да. Надявам се, че ще мога да ги накарам да се откажат от преследването. Продължавайте да яздите! Аз ще спра тук.

Те се отдалечиха в същото темпо. А аз слязох от коня, приготвих оръжията си, седнах на земята и се обърнах с лице към преследвачите.

Като се приближиха на около хиляда крачки, свалих тюрбана си и го размахах във въздуха. От галоп те веднага преминаха в ходом и спряха на половината от споменатото разстояние. След кратко съвещание един от тях се приближи и попита:

— Защо седиш на земята? Хитрост ли е, или имаш почтени намерения?

— Искам да говоря с вас.

— С всички или с един от нас?

— С един, когото вие ще изберете и ще изпратите при мен.

— При теб са всичките ти оръжия.

— Той също може да дойде въоръжен.

— Остави ги на разстояние от теб и тогава някой от нас ще дойде.

— Тогава той трябва да остави неговите при вас.

— Ще ги остави.

Станах, сложих двете ками и револвера на земята и окачих пушката и карабината на седлото. После отново седнах. Не бе възможно да знаят колко и какви оръжия имах в себе си, затова не ми бе трудно да оставя у себе си поне револвера, но исках да бъда честен с тях, за да се отнасят и те също така почтено с мен. Преброих единайсет човека. Този, който бе говорил с мен, се върна при останалите, за да се съвещава с тях. Слезе от коня, остави пушката, копието и ножа си и бавно закрачи към мен. Беше хубав, строен мъж, на около петдесет години. Черните му очи враждебно ме пронизваха, но той седна тихо и безмълвно точно срещу мен.

Тъй като аз мълчах, а той бе нетърпелив, все пак най-сетне започна разговора, като попита:

— Какво искаш от нас?

— Искам да говоря с теб.

— Тогава говори!

— Не мога.

— Аллах! Защо?

Посочих зад себе си.

— Виж, носех със себе си много повече оръжия, отколкото сте очаквали, и ги оставих всичките. Ти също ми обеща да оставиш своите. Откога бебехите са станали лъжци?

— Аз излъгал ли съм?

— Какво прави боздуганът ти под дрехата?

По издатината на дрехата му до гърдите забелязах, че е скрил там боздуган. Той видимо се изчерви, бръкна под дрехата си и хвърли оръжието зад себе си.

— Забравил съм го — извини се той.

Обстоятелството, че го хвърли, ме убеди, че това не е било проява на вероломство към мен. Той не ми е вярвал и е искал тайно да се подсигури.

Аз започнах:

— И така! Нека, докато трае разговорът ни, между нас има мир. Обещаваш ли ми?

— Обещавам.

— Подай ми ръка!

— Ето!

— Защо ни преследвате?

Той ме погледна много учудено право в лицето.

— Ти луд ли си? — извика той. — Вие ни обрахте, идвате като врагове през границата ни, а ти питаш защо ви преследваме!

— Не сме дошли нито като разбойници, нито като ваши врагове.

Той направи още по-изненадана физиономия.

— Така ли? Аллах иллях! Но все пак ни взехте стадата и палатките заедно с всичко, което бе в тях!

— Грешиш! Не ние, а беятите сториха това!

— Но вие сте беяти!

— Не! Ние сме петима миролюбиви мъже. Един от тях и аз сме воини от далечен Франкистан, третият е мой слуга, арабин, роден отвъд Мека, а останалите двама са бени араб от земите на запад оттук, които никога не са били ваши врагове.

— Казваш ми това, за да ме заблудиш. По този начин няма да можете да ни се изплъзнете. Вие сте беяти!

Аз отметнах наметалото си и запретнах нагоре ръкава си, после Съблякох и дрехата си.

— Има ли някой беят, кюрд или арабин такава ръка? — попитах аз.

— Тя е бяла — отвърна той. — Цялото ти тяло ли е такова?

— Естествено. Можеш ли да четеш?

— Да — отговори той гордо.

Извадих бележника си и му го подадох.

— Това тук на кюрдски ли е написано или на арабски?

— На чужд език е.

Прибрах отново бележника си и отворих паспорта.

— Познаваш ли този печат?

— Катера Аллах — за Бога! Това е печатът на падишаха!

— А този печат трябва да уважаваш, защото си воин на пашата от Сюлеймания, който трябва да дава отчет пред султана. Сега вярваш ли, че не съм беят?

— Вярвам.

— Също толкова вярно е и онова, което ти казах за останалите.

— Но вие бяхте при беятите!

— Срещнахме ги на един ден път оттук на север. Те ни приеха като свои гости и казаха, че отиват на празник при джиафите. Не знаехме, че са врагове на бебехите. Не предполагахме също, че искат да ви нападнат и оберат. Снощи спахме под тяхна закрила, но те са се измъкнали, а като се върнаха отново, тогава разбрахме, че сме яли хляба на разбойници и крадци. Карах се за това с хан Хайдер Мирлам и междувременно бяхме нападнати от вас.

— О, дано Аллах направи така, че Хайдер Мирлам да не ни се изплъзне! Вие бихте ли се срещу нашите хора?

— Да. Трябваше, защото ни нападнаха.

— Убихте ли някого? — Нито един.

— Закълни се!

— Аз не се кълна, християнин съм.

— Християнин ли? — каза той изненадано, правейки гримаса на състрадание. — Сега вече съм сигурен, че не си кюрд или тюркмен, защото един мюсюлманин никога не би казал, че е християнин. Вярвам и че не сте убили никого от нашите, а сте избягали. Как може един християнин да убие мюсюлманин!

В тона му имаше толкова презрение, че с удоволствие бих му зашлевил една силна плесница, но заради нашата собствена изгода трябваше спокойно да понеса обидите му. В никакъв случай не се намирах в завидно положение, защото междувременно се бяха приближили и изостаналите бебехи и се присъединиха към другите, така че на петстотин крачки от мен стояха повече от трийсет врагове. И най-малката непредпазливост можеше моментално да предизвика гибелта ми.

— Ето, виждаш, че не сме ваши врагове. Ще ни пуснеш ли безпрепятствено Да си вървим?

— Къде искате да отидете?

— Към Багдад.

— Остани тук. Ще говоря с бебехите!

Той стана и се върна при своите, без да удостои с поглед хвърления си на земята боздуган. Последвалото съвещание бе от дълго, по-дълго. Както разбирах по жестовете им, се изказваха и за, и против, и мина повече от четвърт час, докато събеседникът ми отново дойде при мен.

Той не седна, затова аз веднага станах.

— Ти би могъл да си вървиш — отсече той. — Но още не сме видели твоите спътници. Извикай ги да дойдат! По мой знак към нас ще се присъединят четирима бебехи и тогава ще сме равностойни.

Това предложение бе изключително опасно. Все още не бях поглеждал назад към другарите си, за да разбера къде се намират, за да не губи пратеникът респект от мен, но щом сега се обърнах, видях, че са спрели на най-малко двеста крачки разстояние от нас. Трябваше ли да се откажат от благоприятната си преднина, за да се окажат евентуално в плен? Налагаше се да действам предпазливо.

— Грешиш — отговорих аз, — и тогава няма да сме равни.

— Защо? Вие сте пет и ние също.

— Виждаш ли преднината, която моите братя имат сега, и помисли каква ще бъде тя после, като дойдат тук и вие не им предложите мир!

Той направи жест на безкрайно презрение.

— Не се страхувай, гяур! Ние сме бебехи, а не беяти. Ще ви дадем съвсем същата преднина.

При други обстоятелства сигурно щях да отговоря на този човек по съвсем друг начин за неговото „гяур“, но сега реших, че ще е по-разумно, да не обръщам внимание на обидата. Затова само казах:

— Вярвам ти! Твоите четирима мъже въоръжени ли ще дойдат?

— Както искаш.

— Могат да задържат оръжията си, а и ние двамата ще вземем нашите.

Той мълчаливо кимна и се върна обратно. Аз отново пъхнах камите и револвера в пояса и яхнах коня си. После махнах на приятелите си. Въздухът бе толкова ясен и чист, че можеха да видят движението на ръката ми добре дори и от такова разстояние. Те откликнаха на повикването ми и тръгнаха към мен. Скоро стояхме наредени в редица, а срещу нас бяха бебехите.

— Кой е другият франк? — попита водачът. Посочих Линдси и отговорих:

— Този!

По сериозните лица на кюрдите се плъзна нещо като усмивка, а говорителят каза:

— Вярвам, че е франк и християнин, защото носът му е като на канзир^[8] и се нарича хобот.

Това беше повече, отколкото можех да му позволя.

— Такива носове съм виждал в изобилие в Алеп и Диарбекир, и то по лицата на правоверни — отговорих аз. Той настръхна:

— Мълчи, гяур!

Накарах коня си да направи крачка напред.

— Чуй, човече, преди малко ти каза, че можеш да четеш. Да си чел случайно Корана?

— Това какво те засяга?

— Обикновено не се интересувам много от книгата на Пророка, защото съм християнин, но ти си мюсюлманин и трябва да правиш това, което заповядва Мохамед! Не е ли казал той:

„Който почита врага, него го обичат смелчаците, а който позори врага си, го обичат страхливците!“ Ти си получил учението си от Пророка и мислиш, че е истинското; ние сме получили нашето от Иса Бен Мариям и вярваме, че то е истинското, значи и двамата имаме право взаимно да се наричаме гяури. Ти го направи, но аз не съм, защото не е хубаво да ядосваш другите. Който събаря ближния си в праха, мърси самия себе си. Запомни това, бебех!

Известно време той седя занемял от учудване от дързостта ми, после обаче гневно измъкна камата от пояса си.

— Човече, ти, ти, ти искаш да ме поучаваш ли? Ти, християнинът? Аллах и Пророкът да те прокълнат! Искаш ли да те разкъсам като парцал? Бях готов да ви пусна, но сега ви заповядвам: измитайте се оттук, нечестивци! Преднината ви ще се запази, но после шейтанът ще ви завлече в джехенема!

Видях, че това бе съкровеното желание и на четиримата му придружители, но забелязах също, че погледите на двамата хадедихни и на Халеф бяха насочени към мен в гневно очакване. Англичанинът също ме наблюдаваше внимателно, за да съгласува действията си с моите. Тъй като той нищо не разбра от разговора, трябваше да го предупредя да внимава.

— Сър, като стрелям, стреляйте и вие, но само по конете!

— Yes! Хубаво! Чудесно! — отговори той.

Сега обясних на бебеха със спокоен тон:

— Добре, ще потеглим, преди това обаче искам да ти кажа нещо: не си мисли, че сме се молили за мир, понеже се страхуваме от вас! Обичаме мира само заради това, че не искаме да проливаме човешка кръв. Ти пожела друго, тогава виж какви ще бъдат последиците!

— Вие ли? Не се страхувате? — подигра се той. — Не седя ли ти тук в праха пред нас да молиш за милост, гяур?

— Не повтаряй повече тази дума, бебех, иначе ще паднеш като поразено от гръм дърво! Исках мир заради вас, но ще ви докажа, че ви презираме. Не искаме да ни подарявате преднина, нека боят започне веднага. Ела насам!

— Нека бъде така! — извика той и сграбчи камата си. В същия момент обаче префучах с коня си край него, хванах го за ръката и го свалих от коня. Изтрещяха четири изстрела. Бързо обърнах жребеца си и видях, че конете на бебехите се търкалят на земята заедно с ездачите си.

— Напред! Бързо!

Препуснахме напред. Аз дръпнах бебеха към себе си и му зашлевих няколко звучни плесници с думите:

— Това е за гяура!

После пак го блъснах на земята. Той падна съвсем близо до копитата на коня ми, но без да се нарани. Всичко стана много бързо, затова бебехите едва сега пришпориха конете си с гневни викове.

— Правилно ли действах или не? — попитах аз хадедихните, като продължих да препускам.

— Правилно постъпи, емир — отвърна Мохамед Емин, — бебехът обиди не само теб, но и нас. Той вече не може да бъде воин, защото бе ударен по лицето от християнин. Това е по-страшно от смърт и отмъщението е жестоко. Пази се да не попаднеш някога в ръцете на бебехите, ще умреш в ужасни мъчения!

За десет минути бебехите отново се прегрупираха на два отряда, само че сега предният беше по-малоброен, защото пет от конете им бяха застреляни. Почаках още малко, докато разстоянието между тях се увеличи и тогава заповядах на моите хора да спрат. Шестимата ездачи, които яздеха най-отпред, можеха да ни преследват цял ден, без да ни изгубят от поглед, понеже конете им бяха великолепни. Затова трябваше да застреляме тези животни. Обясних на хадедихните какво ще правим, слязох от седлото и взех пушката.

— Ще стреля? — попита Линдси, който наблюдаваше приготовленията.

— Да. По конете.

— Yes! Интересно! Струват много пари! Помолих ги да не стрелят, преди да са сигурни, че ще уцелят не хората, а конете.

Преследвачите приближаваха с бясна скорост и вече бяха в обсега на пушките ни, когато разбраха намерението ни. Вместо да се разпръснат, те спряха.

— Fire!^[9] — изкомандва мистър Линдси.

Въпреки че арабите не разбраха английската дума, им стана ясно какво означава. Натиснахме спусъците, аз и Линдси по два пъти, и веднага забелязахме, че попаденията бяха точни: шестте коня и ездачите им се търкаляха на земята на кълбо, чието разплитане нямахме време да чакаме.

Отново възседнахме конете и скоро преследвачите останаха далеч зад нас. Бяхме сами в долината.

Щом тя свърши, се появиха планините. От двете ни страни също се виждаха възвишения. Неволно спряхме конете си, без някой от нас да бе дал знак за това.

— Накъде? — попита Мохамед Емин.

— Хм! — изръмжах аз.

Никога досега в живота си не се бях чувствал толкова несигурен като в този момент.

— Помисли, емир! — каза Амад. — Имаме време. Конете ни могат да си поемат дъх.

— Лесно е да се каже мисли — отвърнах аз. — Не знам къде точно се намираме, но мисля, че на юг от нас се намират Нуайзгиех, Меруа и Дайра. Тази посока би трябвало да ни отведе до Сюлеймания…

— Няма да ходим там! — прекъсна ме Мохамед Емин.

— Тогава трябва да изберем прохода, за който говорихме вчера вечерта. Ще следваме досегашната си посока, докато стигнем до река Берозие, защото имаме един ден път по течението до планините зад Бама.

— Съгласен съм — каза Мохамед Емин.

— Освен това реката има за нас и предимството, че разделя Персия и Еялет и можем да се прехвърляме от единия на другия бряг, ако го изисква сигурността ни.

Продължихме да яздим на юг. От равнинна местността ставаше все по-хълмиста. Планини и долини се сменяха все по-контрастно. Късно следобед се намирахме сред планините и малко преди залез-слънце стигнахме до самотно възвишение, гъсто обрасло с гори, където видяхме колиба, от чийто комин излизаше дим.

— Тук живее някой, сихди — каза Халеф.

— Във всеки случай човек, който не може да ни навреди. Ще отида да го видя. Дотогава останете тук!

Слязох от седлото и тръгнах към къщичката. Построена бе от камъни, чиито процепи бяха запушени с мъх. Покривът се състоеше от натрупани един върху друг клони, а отворът на вратата бе толкова нисък, че през него и дете не би могло да мине изправено.

Щом стъпките ми бяха дочути вътре в примитивната къщичка, от вратата се появи глава на животно, което сметнах за мечка, но скоро гласът на рунтавото същество ме убеди, че всъщност това е куче. После отвътре се дочу остро изсвирване и на мястото на тази глава се появи друга, за която в първия момент също не бях сигурен на какво същество може да е. Всъщност не виждах нищо друго освен коса, по-чорлава от която човек трудно би могъл да си представи, широк нос и две святкащи като на разярен чакал очи.

— Ивари’л кер (Добър вечер) — поздравих аз. Отговори ми глухо ръмжене.

— Сам ли живееш?

Ръмженето стана с няколко тона по-ниско.

То наистина беше страшно. Струваше ми се, че гласът на това същество би могъл да принадлежи и на някой голям бивол.

После се появи острието на копие, което бе избутвано все по-напред, докато стигна до гърдите ми.

— Излез! — помолих аз възможно най-любезно.

Ръмженето стана още по-дълбоко, почти до ла на контра октава, а върхът на оръжието му сочеше право в гърлото ми.

Това вече бе прекалено. Хванах копието и го дръпнах. Загадъчният обитател на колибата държеше здраво оръжието си и тъй като не можа да ми противостои, го изтеглих през вратата: първо рунтавата глава с лъскавия черен нос, после две ръце със същия цвят и дълги нокти. След тях се подаде надупчен чувал, подобен на онези, в които търговците на въглища държат стоката си, следван от два мазни кожени калъфа и накрая два предмета, за които някой друг сигурно не би могъл да се сети какво представляват, но аз като особено остроумен човек разпознах в тях ботуши, каквито сигурно някога е носил колосът на Родос.

Щом ботушите стигнаха до вратата, съществото се изправи пред мен и за кучето се отвори достатъчно място, за да се покаже в цял ръст. И то имаше сплъстена рунтава козина, черен нос и очи, но двете същества, изглежда, се страхуваха от мен повече, отколкото аз от тях.

— Кой си ти? — попитах аз сега с най-груб тон.

— Алло!^[10] — изръмжа то, но все пак това бяха човешки звуци.

— Какъв си?

— Кюрмюрдас.^[11]

Ах, това значи беше обяснението за черния нос и също толкова черните ръце, но не биваше да оставя да му порастват такива дълги нокти. Забелязах, че моята грубост му направи впечатление. Той съвсем се бе снишил, а и кучето му подви опашка.

— Има ли тук други хора? — продължих да питам аз.

— Не.

— Колко време трябва да вървим още, докато срещнем други хора?

— Повече от един ден.

— За кого приготвяш въглища?

— За господаря, който прави желязо.

— Къде живее той?

— В Бана.

— Ти кюрд ли си?

— Да.

— Джиаф ли?

— Не.

— Бебех?

— Не.

Но казвайки това, той ядно се изплю. Трябва да призная, че при настоящите обстоятелства това естетическо усилие предизвика у мен най-съкровена симпатия.

— От кое племе си тогава?

— Аз съм банах.

— Погледни натам, Алло! Виждаш ли четиримата конници? Той отмести сплъстената си коса от лицето, за да може да вижда, и отправи поглед в указаната от мен посока. Въпреки дебелия слой прах, под който действително се криеше кюрдска кожа, все пак забелязах, че по лицето му се изписа дълбок страх.

— Това кюрди ли са? — попита той угрижено. Най-сетне Го накарах сам да каже нещо. Щом отговорих отрицателно на въпроса му, той продължи:

— А какви са?

— Ние сме трима араби и двама християни. Той се ококори.

— Християни ли? Какво е това?

— По-късно ще ти обясня, защото тази нощ ще останем при теб.

Сега той се изплаши повече и отпреди.

— Господарю, не правете това.

— Защо?

— В планината живеят лоши духове!

— Толкова по-добре за нас, защото много искаме да видим духове.

— А понякога вали и дъжд!

— Водата може само да ти е от полза.

— А освен това падат и гръмотевици!

— Те са свързани едно с друго.

— Има и мечки.

— Много обичаме мечешка шунка.

— В планината често идват разбойници!

— Ще ги избием.

Накрая, като видя, че никакви оправдания няма да му помогнат, най-сетне каза истината. Човекът изръмжа:

— Господарю, страхувам се от вас!

— Няма защо. Не сме разбойници и убийци. Искаме да преспим в къщата ти и утре сутринта ще продължим пътя си. Ако ни разрешиш да го направим, ще получиш един сребърен пиастър.

— Сребърен? Цял? — попита той учуден.

— Да, дори два, ако си любезен.

— Господарю, аз съм много любезен!

Уверявайки ме в това, той целият сияеше: очите, устата, която едва сега забелязах, носът и ръцете, когато плесна с тях от удоволствие. Наистина брадата, която този банахски кюрд притежаваше, бе изключителна. Такава никога досега не бях виждал. Спокойно би могъл да бъде спътник на Настрана. Радостта му, изглежда, зарази и кучето, защото то предпазливо вдигна опашка и стеснително изскимтя, като закачливо посегна с лапа към моя Доян, който обаче явно му обръщаше толкова малко внимание, колкото Великият могол на коминочистача.

— Добре ли познаваш планините?

— Да, навсякъде.

— Знаеш ли река Берозие?

— Да, тя е границата.

— За колко време стигаш до нея?

— За половин ден.

— Знаеш ли къде е Бана?

— Два пъти в годината ходя там.

Известни му бяха също и Амехдабад и Байяндере.

— Но не знаеш къде е Бистан — подех аз отново.

— Много добре го знам, защото брат ми е там.

— Всеки ден ли работиш?

— Работя, когато ми харесва! — гордо отвърна той.

— Значи можеш да ходиш навсякъде, където си поискаш?

— Господарю, не знам защо ме питаш за това!

Този примитивен човек бе предпазлив и това ми хареса.

— Ще ти кажа защо питам — отговорих му аз. — Не познаваме тези места и пътищата по тях и затова търсим някой честен човек, който да ни води. За работата ще му плащаме всеки ден по два пиастъра.

— О, наистина ли, господарю? За една година получавам десет пиастъра, брашно и сол. Искате ли да ви водя?

— Първо ще те опознаем. Ако сме доволни от теб, ще спечелиш повече пари, отколкото иначе за една година.

— Извикай на хората си да дойдат! Ще им дам брашно и сол и една тава за печене. Имам и дивеч колкото искате, а конете ви могат да пасат трева до насита. Там горе има и един извор. Освен това ще ви приготвя постеля, мека като дивана на султанска жена.

Храбрият Алло изведнъж съвсем се промени. Тази промяна бе предизвикана от звъна на пиастрите!

Махнах да дойдат приятелите ми, които поради дългия ни разговор бяха изгубили търпение. Затова те побързаха да се приближат и бяха не по-малко смаяни от мен от вида на въглищаря. А англичанинът, изглежда, бе изгубил дар слово от изненада, но и учудването на банаха при вида на носа на мистър Линдси бе повече от красноречиво. Накрая англичанинът се съвзе.

— По дяволите! — извика той. — Какво е това? Горила ли?

— Не, кюрд от племето банах.

— О, не! Измий се! — изръмжа той на нещастното същество. Но тъй като то не разбираше английския му, си остана покрито с въглищен прах както преди. Междувременно бяхме вързали конете и разстлали одеялата върху мъха. Седнахме и аз разказах на Мохамед Емин накратко за въглищаря, който искаше да ни стане водач. Решихме зорко да го наблюдаваме.

Алло довлече от колибата си един чувал с грубо смляно брашно, а после донесе и едно глинено гърне със сол. След това домъкна и някакъв съд, който през годините явно бе служил за най-различни мистериозни цели. Накрая отвори една малка яма зад колибата си, облицована с камъни отвътре, в която се намираха запасите му от месо, състоящи се от два заека и една вече „начената“ сърна. Измихме я хубаво с вода, а после накладохме огън и направихме приспособление за печене. Докато Халеф поеше конете, а кюрдът им режеше храна с дългия си нож, аз отдадох необходимото внимание на претенциозното, но заслужаващо си занимание с чевермето.

— Мръсно човече — изръмжа англичанинът, — но и старателно. Жалко!

— Защо жалко?

— Отвратително гърне! Yes! Щеше да е толкова хубаво, ако гърнето беше по-чисто. Би могло да се приготви нещо в него!

— И какво например?

— Пудинг.

— Пудинг ли? Ах! Как можа да ви хрумне точно това, сър? — Хм! Не съм ли англичанин?

— Да, наистина. Но, кажете ми за бога, какъв пудинг искате

да правите тук?

— Какъв да е. Yes!

— Знам над двайсет вида пудинги, но не знам кой от тях може да бъде приготвен тук.

— Ах! Ох! Защо?

— Защото ви липсват необходимите неща.

— Липсват ли? О, не! Имаме сърна, брашно, сол — всичко!

— Сърна, брашно, сол — всичко! Чудесно, сър, ще запомня тази хубава рецепта! Това, което обикновено се използва за приготвянето на пудинг от месо — сланина, яйца, лук, пипер, лимон, магданоз, сос от горчица, — само разваля ястието.

— Така е! Well!

Вместо пудинг той получи голямо парче бут от сърна, от което също нищо не остави. Като започнах да разпределям печеното, кюрдът стоеше до ъгъла на колибата си и боязливо се облизваше.

— Ела насам, Алло, и яж с нас! — поканих го аз. В следващия миг той вече седеше до мен и още тогава забелязах, че с него ще станем големи приятели.

— Колко струва сърната ти? — попитах го аз.

— Подарявам ви я, господарю. Ще си хвана друга.

— Въпреки това ще ти я платя. Ето, вземи!

Бръкнах в пояса си, извадих два пиастъра и му ги дадох.

— О, господарю, душата ти е пълна с милосърдие! Не искаш ли да изпечеш и зайците?

— Утре ще ги вземем с нас.

Близо до къщата имаше голям куп шума. Кюрдът я домъкна, за да приготви постеля за петимата ни. И наистина с помощта на одеялата ни той чудесно се справи с тази задача и на другата сутрин трябваше да признаем, че отдавна не бяхме спали така добре. Преди тръгване всеки от нас изяде по едно парче от останалата от вечерта печена сърна.

— Вие платихте, мистър — каза Линдси, — ще ви ги възстановя.

— Дреболия!

— Тази горила ли ще ни води и колко ще получи за това?

— Два пиастъра на ден.

— Ще му ги дам. Разбрано?

— Добре, сър!

Тъй като и хадедихните бяха съгласни да вземем за водач кюрда, заех се да го поизпитам.

— Чувал ли си за езерото Кюпри?

— Бил съм там.

— Колко път има до него?

— Много села ли искате да видите или по-малко?

— Предпочитаме да не срещаме хора.

— Тогава ще ви трябват шест дни.

— Какъв е пътят?

— Върви се оттук до Безорие и оттам нагоре по течението до Амехдабад. После вдясно има един проход, водещ до Кизелзие, където се вижда реката, вливаща се в езеро Кюпри.

За мое учудване и удовлетворение това беше същият път, карта на който си бях начертал преди. Кюрдът булбаси, описал ми тези места, се бе оказал добър информатор.

— Ще ни водиш ли? — попитах аз отново.

— Господарю, мога да ви водя чак до равнината на Багдад! — отвърна той.

— Как си научил пътищата дотам?

— Водил съм търговци, които идват натоварени в планините, а после се връщат обратно без стока. Тогава още не бях кюмюрдар.

Въпреки мръсотията си този човек бе за нас истинска Перла. Изглеждаше малко ограничен, но явно имаше честна и предана душа. Затова побързах да го наема.

— Ще ни водиш до равнината и всеки ден ще получаваш твоите два пиастра. Ако ни служиш вярно, можеш да си купиш и кон, който после ще ти подарим.

Кон! За него това бе огромно богатство. Той грабна ръката ми и пламенно я притисна До това място на брадата си, където по анатомически причини трябваше да се намира устата му.

— О, господарю! Добрината ти е по-голяма от тези планини! Мога ли да взема и кучето си, ще му давате ли храна?

— Да. Можем да му осигуряваме достатъчно дивеч.

— Благодаря ти. Нямам пушка и трябва да ловя животните с капани. Кога ще ми купиш кон?

— При първа възможност.

Той имаше сол и му наредих да вземе част от нея със себе си.

Колко ценна е солта, човек научава само когато тя му липсва месеци наред. Повечето бедуини и много кюрди са свикнали с нея.

Алло бързо се приготви. Пъхна брашното и солта в споменатата дупка, взе ножа си, както и страшното копие и върза кучето с едно въже, чийто край омота около кръста си. На главата си не носеше нищо.

Започнахме това пътуване с нова надежда в добрата си звезда. Водачът ни ни поведе право на юг и по обяд стигнахме до Берозие. Тук направихме почивка и се изкъпахме в реката. За щастие успях да уговоря Алло да направи същото. Той използва за сапун изобилстващия на това място пясък и излезе от благотворните води като друг човек.

Поехме в източна посока, но трябваше да минаваме по доста обиколни пътища, понеже се налагаше да избягваме много селища и номадски биваци по брега на реката. Като се стъмни, пренощувахме край един поток, който се спускаше от планините вдясно и се устремяваше към Берозие.

На другата сутрин едва бяхме яздили един час, когато кюрдът ме спря и ми напомни за обещанието ми да му купя кон. Наблизо имал познат, чийто кон бил за Продан.

— В голямо село ли живее? — попитах аз.

— Има само четири къщи.

Това беше добре, защото исках по възможност да избягваме вдигането на какъвто и да е шум около нас, а и не можех да оставя кюрда да върви сам, защото още не бях сигурен, че ще мълчи.

— На колко години е конят?

— Още е млад, на петнайсет години е.

— Хубаво. Ще отидем заедно да го огледаме, а другите ще ни почакат. Намери някое място, където могат да останат незабелязани!

След около четвърт час видяхме долу до реката няколко къщи.

— Пристигнахме — каза Алло. — Почакай тук да скрия приятелите ти.

Той ги заведе още малко нататък, но след няколко минути се върна.

— Къде са?

— В един гъсталак, където никой не влиза.

— Няма да казваш на онези хора там нито кой съм, нито накъде отиваме и че ни чакат Други четирима!

— Няма да кажа нито дума, господарю! Ти си много добър към мен и аз те обичам. Не се тревожи!

Яздех надолу по не много стръмния склон и скоро се озовах пред една къща, под чийто издаден напред покрив висяха най-различни товарни и ездитни седла. Зад къщата имаше малко оградено място, където подскачаха няколко коня. Към нас се приближи стар, съсухрен кюрд.

— Алло, ти ли си? — попита той учуден. — Пророкът да благослови идването ти и всички твои пътища! — А тихо добави: — Кой е този важен господар?

Водачът ми дипломатично отговори на висок глас:

— Този господар е ефенди от Киркук и отива за Келекова, за да се срещне там с пашата на Сина. Все още ли е при теб конят, който ти беше излишен?

— Да — отговори човекът, а изпълненият му с възхищение поглед не слизаше от коня ми. — Тук, зад къщата е. Ела!

Не исках да оставям двамата сами и затова бързо скочих от седлото, за да ги последвам, като преди това вързах жребеца си. Конят, за който ставаше дума, не беше от най-лошите. Не ми се стори стар, както ми бе казал Алло, и понеже тук имаше и други коне, които не ми изглеждаха по-добри, се учудвах, че притежателят им продаваше тъкмо този.

— Колко ще струва? — осведомих се аз.

— Двеста пиастъра — гласеше отговорът.

— Изведи го!

Той го изведе от заграждението, накара го да ходи, да тича в тръс и да галопира, но така само усили подозрението ми, защото наистина струваше повече, отколкото ми искаше стопанинът му.

— Сложи му самара и някакъв товар отгоре! Той го направи и животното се подчиняваше послушно на всеки жест.

— Има ли някакъв дефект този кон?

— Нито един, ходих! — уверяваше ме той.

— Има и е по-добре да ми го кажеш. Конят е за приятеля ти Алло, когото сигурно не искаш да мамиш.

— Не го мамя.

— Добре тогава, сам ще се опитам да го открия. Свали товара от гърба му и сложи седло за езда!

— Защо, господарю?

Този въпрос ми подсказа, че съм на прав път.

— Защото така искам! — отговорих му аз кратко.

Той се подчини и го накарах да яхне коня.

— Не мога, господарю — извини се той.

— Защо?

— Имам ревматизъм на крака. Не мога да яздя.

— Тогава сам ще го направя!

По погледа му познах, че съм близо до откритието. Конят ми позволи да се приближа до него, но щом вдигнах крак да стъпя на стремето, се дръпна настрани. Не можах да се кача на седлото, докато не притиснах животното близо до зида на къщата. Едва тогава успях да го възседна, но той веднага започна да скача, вдигайки нагоре задницата си, така че едва не се претърколих презглава напред, след което конят се изправи на задните си крака почти вертикално, хвърляше се настрани и правеше такива огромни скокове във въздуха, че използвах първата благоприятна възможност да скоча от седлото. Нарочно паднах на земята така, сякаш съм хвърлен от коня.

— Човече, този кон не струва и една пара, камо ли двеста пиастъра! Никой не може да го язди. Той вече е съсипан.

— Добър е, господарю. Може би на теб ще се подчини!

— Познато ми е! Дълго време е страдал, носейки лошо седло и още по-лош ездач, а животното запомня това. Вече никой не е в състояние да го яхне. Може да се използва най-много като товарно животно.

— Не ти ли трябва товарен кон, господарю?

— Не. Сега не, вероятно по-късно.

— Тогава го купи още сега, защото трудно ще намериш веднага животно, което да ти хареса.

— Защо да влача със себе си животно, което ще ми бъде само в тежест?

— Ще ти го дам за сто и петдесет пиастъра!

— Давам ти сто и нито пара повече!

— Шегуваш се, господарю!

— Тогава си го дръж! В Бана ще намеря друг. Хайде, Алло! Възседнах жребеца си, а въглищарят ме последва с натъжена физиономия. Не бяхме направили и петдесет крачки, когато зад себе си чухме вик:

— Дай сто и трийсет, господарю! Не отговорих.

— Сто и двайсет!

Продължих да яздя, без да се обръщам.

— Върни се, господарю! Ще го получиш за сто!

Спрях и го попитах дали има за продан седло за езда и покривало. Щом той потвърди, се върнах и купих едно доста сносно седло заедно с покривало за четирийсет пиастъра. А най-изгодно бе това, че старият търговец доброволно прие стойността в стари бешлици,^[12] които бях насъбрал в джоба си. След като му платих, той сложи седлото и юздите на коня и се сбогувахме.

— Сбогом! Искаше да измамиш приятеля си, но веднага ще видиш, че той получи коня за една трета от цената му.

Кюрдът ми отговори само с хитра, стеснителна усмивка. Алло също се сбогува с него и после искаше да се качи на коня си. Решителното му лице или по-скоро частите от него, които можеха да се видят, сияеше от радост и възторг, че ще язди по света качен на кон. Но старият кюрд го хвана за ръката.

— В името на Пророка, не се качвай! Конят ще те хвърли и ще си счупиш врата.

— Той е прав — съгласих се и аз. — Сега ще яхнеш моя кон.

На него не те заплашва опасност, а аз ще възседна този, за да му покажа, че трябва да се подчинява.

Алло се качи с видимо удоволствие върху жребеца ми, който спокойно прие това оскърбление за честта му, защото знаеше, че съм близо до него. Притиснах другия кон до зида на къщата и благополучно се озовах върху седлото. Той отново се изправи на задните си крака. Няколко мига го оставих да прави каквото иска, после обаче го хванах изкъсо и здраво притиснах бедра в него. Той пак искаше да се изправи, но не успя; получи се само конвулсивно потропване на копитата му. Накрая се задъха и го изби пот, а от устата му капеше пяна — стоеше мирно, въпреки че бях отпуснал хватката на коленете си.

— Справих се с него, човече — засмях се аз доволно. — Виж сега как ще го яздя и никога повече не се опитвай да мамиш приятелите си. Аллах да е с теб!

Потеглих напред, а Рих последва крантата с благородна скромност.

— Ходих — попита въглищарят, — мой ли е сега враният жребец?

Хм! Ама че въпрос!

— Не — отговорих аз.

— Защо?

— Ще те хвърли веднага щом разбере, че не съм до него. Ще го яздиш само днес, защото до утре този кон ще стане послушен.

— А ще бъде ли мой, когато се разделим?

— Да, ако сме доволни от теб.

— О, ще направя всичко, каквото поискаш от мен!

Стигнахме до гъсталака, където бяха скрити приятелите ми. Те отново се присъединиха към нас и бяха много доволни от сделката, която бях направил. Само Халеф беше сърдит.

— Сихди — каза той, — Аллах никога няма да ти прости, че си накарал Рих да носи на гърба си такава крастава жаба. Нека яхне моя кон, а аз ще взема жребеца ти.

— Остави го, Халеф! Ще го обидим.

— Машаллах, как може да бъде обиден един кюрд, който прави въглища и яде мръсотията от пръстите си!

Въпреки това обаче той се подчини на нарежданията ми. Следобед стигнахме нагоре до Бана и след тежка езда пред нас се откри проходът, водещ на юг. Тъй като доста щяхме да поизморим конете си, по-добре беше този ден да им дадем почивка и се оттеглихме в една малка, но дълбока падина, намираща се встрани от прохода. Склоновете й бяха гъсто обрасли с ниски дъбове. Бяхме убили доста дивеч, за да не гладуваме, и след като се нахранихме, определихме реда, по който всеки от нас ще стои на пост през нощта. Тук, близо до прохода, смятахме, че предпазливостта е особено необходима, защото вестта за кражбата на стадата сигурно вече беше стигнала до Бана и се предполагаше, че е станало дума и за нас.

Нощта премина без никакви премеждия, а на зазоряване вече бяхме тръгнали към входа на прохода. Избрахме това време, за да останем напълно незабелязани.

Пътят водеше през голи хълмове и каменисти терени, през мрачни клисури и меланхолични долини, в които нямаше почти никакви потоци. Човек веднага виждаше и чувстваше, че се намира в земи, по които може би още не бе стъпвал никой европеец. Вече се разсъмваше, когато се канехме да пресечем една странична долина. Почти бяхме стигнали до срещуположния й край, когато Доян спря и ме погледна умолително.

Познавах маниерите му. Беше забелязал нещо подозрително и сега искаше разрешение да се отдалечи от мен. Казах на всички да спрат и се огледах, но не открих и най-малка следа от живо същество.

— Юрю, Доян! — казах аз и кучето веднага се хвърли в храсталака. Няколко мига по-късно чухме вик, а после доловихме онзи кратък звук, който ми подсказваше, че Доян се е хвърлил върху човек.

— Ела, Халеф!

Скочихме от конете, хвърлихме юздите им на другите и последвахме кучето. Наистина до един бодлив, шипковиден храст лежеше човек, а кучето стоеше върху него, опряло зъби в гърлото му.

— Доян, гери!^[13]

Кучето се отдръпна и човекът стана.

— Какво правиш тук?

Той ме погледна, сякаш първо искаше да обмисли отговора си, но вместо това внезапно скочи встрани и изчезна.

По мой знак кучето се спусна след непознатия. Не мина и минута, и отново чухме вика на човека и споменатия вече звук, издаван от кучето. До мястото, където бе лежал мъжът, на един счупен клон висеше пушката му. Махнах на Халеф да я вземе, а после продължихме напред. Намерихме човека и кучето в предишното положение. Нещастникът не смееше да помръдне, за да извади от пояса си ножа, с който можеше да си послужи.

— Още веднъж ще ти позволя да се изправиш, но те предупреждавам, че ако пак се опиташ да бягаш, кучето ще те разкъса.

После отново повиках Доян. Непознатият се изправи и покорно застана пред мен.

— Кой си ти?

— Живея в Сота — отговори той.

— Бебех ли си?

— Не, господарю. Ние сме врагове на бебехите, защото сме джиафи.

— Откъде идваш?

— От Ахмед Кулуан.

— Това е далеч. Какво си правил там?

— Грижа се за стадата на тамошния кехая.

— Къде отиваш?

— В Сота при мои приятели. Джиафите имат голям празник, в който ще вземем участие и ние.

Това беше вярно.

— Джиафите канят ли гости на празника си?

— Чух — отговори той, — че хан Хайдер Мирлам щял да дойде с беятите си.

И това беше вярно. Изглежда, човекът не лъжеше.

— Защо се криеш от нас?

— Господарю, не трябва ли един самотен човек да се скрие, щом вижда, че идват шестима конници? Тук, в планините, никога не се знае кой е приятел и кой враг.

— Но защо се опита да избягаш от нас?

— Защото си мислех, че си враг, щом насъскваш кучето си срещу мен.

— Наистина ли си съвсем сам тук?

— Сам съм; мога да ти се закълна в брадата на Пророка!

— Вярвам ти. Върви напред!

Върнахме се с него при спътниците ми, където той отново трябваше да повтори казаното преди малко. Те се съгласиха с мнението ми, че мъжът е безопасен. Той отново получи пушката си и го пуснахме да си върви. След като той благодари и се помоли Аллах да ни дари с благословията си,; ние продължихме прекъснатото си пътуване.

Бях забелязал, че Алло много замислено наблюдава непознатия и продължаваше да седи върху жребеца, потънал в мислите си, и тъкмо се канех да го питам за какво мисли, когато той изведнъж вдигна глава като човек, който най-сетне си е спомнил нещо, и бързо се приближи до мен.

— Ходих, този човек ви излъга! Познавах го, но не можах да се сетя кой е. Но вече си спомних. Той не е джиаф, а бебех и е брат или някакъв друг роднина на шейх Гасахл Габоя. Виждал съм ги двамата в Нуайзгиех.

— Ами ако е вярно! Не се ли лъжеш?

— Възможно е, но мисля, че не греша.

Предадох на останалите твърдението на въглищаря и добавих:

— Май ще трябва да догоня този човек! Мохамед Емин поклати глава.

— Защо ще си губиш времето да се връщаш обратно? Ако той наистина е бебех, как е узнал, че Хайдер Мирлам е поканен от джиафите? Обикновено такива неща се държат в тайна от враговете.

— А и — добави Амад ал Гандур — как би могъл този човек да ни навреди? Той отива на север, а ние яздим на юг. Не биха могли да ни настигнат дори да разкаже за нас в Бана.

Наистина аргументите им бяха доста убедителни, затова се отказах да се връщам. Изглежда, само англичанинът не беше доволен от решението ми.

— Защо пуска негодник да бяга? — ядосваше се сър Дейвид, като му обясних всичко. — Да бяхте го застреляли. Не е голяма загуба. Всеки кюрд е разбойник! Yes!

— И беят на Гумри също ли?

— Хм! Да!

— Сър, вие сте много неблагодарен!

— Не ви засяга! Този добър бей нямаше да ни посрещне така добре, ако не беше Марах Дуримех. Добра жена, няма друга като тази стара Grandmother!^[14]

Името на Марах Дуримех събуди у мен спомени, които ме накараха да забравя за момент действителността. Мълчаливо се отдадох на мислите си, докато англичанинът ме предупреди, че е време да спрем за обедна почивка.

Той имаше право. Въпреки лошите пътища днес бяхме изминали доста голямо разстояние и можехме да дадем и на себе си, и на конете заслужена почивка. Намерихме подходящо място.

Слязохме от конете и след като си разпределихме времето за пазене на пост, легнахме малко да подремнем.