Карл Май
Смъртта на императора (1)

1. От Барселона до Вера Крус

В старинния испански родов замък на графовете де Родриганда и Севиля вече от около седемнадесет години господстваше самозваният граф Алфонсо и неговите родители: Клариса и адвокатът Гаспарино Кортейо. Една вечер в началото на 1867 година последните двама седяха удобно на софата в едно от многобройните помещения на замъка. Пращящият във великолепната мраморна камина огън разпространяваше приятна топлина.

В един момент на вратата тихо се почука и влезе един слуга. Донесе пощата, която току-що бе доставена от куриера. След отдалечаването му Кортейо огледа пликовете.

— От Мексико! — изтръгна се от устата му при вида на едно писмо.

Разтвори го припряно и се зачете. Погледът му стана втренчен, изпусна дълбока, тежка въздишка и падна назад върху възглавницата на дивана. Клариса го наблюдаваше уплашено. Тя взе писмото от ръката на намиращият се в почти несвяст адвокат и на свой ред прочете следните редове:

„Скъпи чичо!

Пиша ти спешно от хасиендата дел Ерина, защото се случиха важни и ужасни събития. Граф Фернандо успял да избяга от робството и се върна. Но това не би било все още чак толкова лошо, ако не се бе стоварил втори удар на съдбата.

За мой най-голям ужас се появиха и другите наши врагове, за които отдавна си правехме илюзии, че са мъртви. При Фернандо се намират: Стернау, двамата Унгер, Бизоновото чело, Мечешко сърце, Ема Арбелец, Каря и Мариано!!! Ландола ни е измамил! Всички онези, които трябваше да погуби, са до един живи. Той ги бил свалил на някакъв самотен остров, откъдето сега са се измъкнали. Пребивават във форт Гуаделупа при нашия враг Хуарес.

Татко не е тук. Изпратих след него новината, за да вземе ответни мерки. Не ни ли провърви да обезвредим гореспоменатите, изгубени сме.

С най-голямо вълнение:

твоя племенница Хосефа“

Читателката също така малко като съюзника си подозираше, че нещата отдавна вече са изпреварили описаните в писмото факти. Не само неприятелите на Кортейо, но и самите Пабло и Хосефа по това време вече се намираха в ръцете на зловещия доктор Хиларио. Ръката на Клариса се отпусна безсилно с писмото.

— Всички те са още живи! Каква ужасна беда! Не можем да се насладим на спокойствие на плодовете на нашия труд!

— Зарежи вайканията! — посъветва другият мерзавец. — Те доникъде няма да ни отведат. Сега трябва да се действа! Ето значи как отново ще си имаме работа с дон Фернандо, Пабловата мекосърдечност си отмъщава!

— Не е било само мекосърдечност! Нали ти самият заяви, че зад тая привидна мекост се крие изнудване.

— Разбира се, било е с причина. Той има дъщеря, а аз син. Моят син е наследник на графството и трябвало да се ожени за Хосефа, за да може момичето да извлече своята облага. Алфонсо не пожелал. И макар, че оставихме Пабло и Хосефа да се наслаждават на мексиканските благини, те така и няма да ни се разкрият с намеренията си.

— Имаш право, Гаспарино. Но какво мислиш за появата на останалите? Според мен това е някакъв трик от страна на Хосефа.

— Не. Убеден съм, че Ландола по собствена инициатива е оставил жива цялата оная пасмина.

— Но с каква цел? То си е само в негова вреда.

— Сега, да, но не и ако не им се бе удало да се измъкнат, аз наистина богато му се разплатих за услугата, но той обича да взема колкото е възможно повече. Ландола е държал в ръцете си свободата на пленниците. Това е било тръстиковото стебло, с чиято помощ е можел да ме изсмуче. Само едно не проумявам — как така още не се е захванал.

— Все ще напомни за себе си!

— Този негодяй! — избухна яростно Гаспарино. — Като си помисля колко ловко бе скроено всичко! Родриганда бяха напълно обезвредени. Граф Мануел през всичките тия години не бе в състояние да предприеме и най-малкото срещу нас. Аз често вътрешно съм се надсмивал над безпомощността на стария, в която го поставя собственият му наследствен закон. Да зяпа отдалеко как си седят лешоядите в гнездото, от което са изхвърлили благородния сокол и малките му! Наистина си беше за смях! А сега? Всички наши завоевания са поставени под въпрос от алчността на тоя Ландола и ние сме отново там, където бяхме преди седемнайсет години. Просто да полудееш!

— И какво ще правим сега? Тия, дето се появиха, на всяка цена трябва да изчезнат час по-скоро.

— Тая работа предоставям на моя брат. За мен има една персона, която за момента е по-важна от всички там Стернаувци и Мариановци — Ландола. Без неговите свидетелски показания много нещо не може да се докаже.

— В такъв случай трябва да го убиеш.

— По-напред се налага да проведа един разговор с него. Вероятно ще е по-добре да остане жив, додето може да бъде полезен.

— Дали е все още в Барселона?

— Да. Изглежда е забъркал някакво неблагоразумие в Германия, тъй като е принуден да се крие дори от испанските агенти. Този Бисмарк започна да вдъхва уважение на другите сили. Веднага пиши на Алфонсо в Мадрид! Той също трябва да знае какво се е случило и какви преговори се водят. Сега отивам да се подготвя. Още днес заминавам за Барселона. За такива работи човек никога не може да е достатъчно бърз.

Същата нощ Кортейо вече се намираше на път. В Барселона остави купето в страноприемницата и се отправи пеша по една от най-невзрачните странични улици. Влезе при един беден обущар, който и от за него тясното жилище даваше една стаичка под наем. Наемателят беше капитан Хенрико Ландола, криещ се тук под фалшиво име. Когато Кортейо се появи при него, завари го натиснат от скука.

— Не се безпокойте! — рече новодошлият. — Нося ви една задача, която ще ви създаде доста развлечения.

— И много ще ми е приятно. Впрочем дълго тук няма да остана. Издирванията за мен позамряха, а битките и работата аз обичам повече от мира и леността.

— Хубаво! Мога да ви дам веднага работа.

— От какво естество?

— Едно пътуване до Мексико. От високо място се е изказало голямо недоволство, че тленните останки на граф Фернандо почиват в Мексико, вместо да бъдат положени във фамилната гробница на Родриганда. За да избегнем по-нататъшни упреци се налага да пратим човек дотам да докара ковчега и съдържанието. Искате ли да се заемете?

— Мътните да ви вземат! — отвърна Ландола. — Труп на борда винаги носи нещастие.

— Суеверие! Досега не съм забелязъл подобни предразсъдъци у вас.

— И така да е. Оставете стареца да си почива в мир, където си е!

— И къде?

— Е-е, в Мексико. Че къде другаде?

— Или в робство?

Ландола трепна и изгледа втренчено Кортейо.

— Робство? Какво искате да кажете?

— Ами, че сте продал графа. Да не вземете и да го оспорвате?

— Кой ви е тръснал тая лъжа?

— Лъжа? Зная много добре всяка подробност от вашето предателство. Алфонсо отдавна е споделил с мен всичко.

— По дяволите! Значи вашият брат все пак не си е сдържал устата и се е доверил на племенника си.

— Извършил сте го по заповед на Пабло? Той по-голям авторитет ли има от мен?

— Ба. Той беше там, където се разиграваше театърът. Длъжен бях да се ръководя по него.

— Тъй, тъй! И по-късно ли се съобразихте по подобен начин с него? Да речем, относно Стернау и другарите му?

— Та нали са мъртви!

— Или също в робство?

— Глупости!

— Или изоставени на някой остров?

— Позволете да запитам, сеньор: Не сънувате ли?

— Да, присънва ми се едно-друго. Знаете ли какво? Присънва ми се, че по известни причини не сте издавил онези пленници. Откарал сте ги на някакъв остров, та постоянно да са ви под ръка, ако ви се доще някой ден да ми свиете номер. Всички те сега се скиторят из Мексико, и то край Главната квартира на президента Хуарес.

Ландола се наклони напред изплашен.

— В такъв случай ще са само призраци.

— Тогава и дон Фернандо би бил също така само призрак, за когото все пак признахте, че е жив.

— Той? Да се е появил?

— Да. Всички са заедно.

— Дон Фернандо на бял свят? Що за приказки са ви наплещили?

— Приказки? — кипна Кортейо. — И смеете да питате? Каква наглост! Да не мислите, че ще се впрегна да дойда в Барселона от Родриганда, само за да ви разкажа някаква фабула?

Ландола се съвзе. Той разбра, че по някакъв начин е прозрян и се залови да се противопостави на противника с остро държане.

— Говорите за наглост — поде с онзи студен тон, който даваше да се предположи, че във вътрешността му в действителност кипи вулкан. — Ще ви помоля да избягвате подобни изрази, ако държите да разговарям с вас. Аз не съм негодяй.

От очите на Кортейо го стрелна заплашителен поглед. Сетне адвокатът сви пренебрежително рамене.

— Как другояче ще наречете човек, издирван от полицията?

— Сеньор — избухна Ландола, — насочените срещу мен издирвания са само една последица от последната ми политическа дейност. Знаете, че обхождах средноевропейските държави като испански разузнавач. Прусия иска да бъда екстрадиран.

— Само защото сте действал като разузнавач? Лъжа!

— Сеньор Кортейо!

— Повтарям: лъжа! На първия министър на Прусия няма и да му хрумне да изисква от Испания вашето екстрадиране, това би го направило за посмешище. Според съществуващите закони той няма право на подобно искане. Политически престъпници не се екстрадират. Да бяхте действал за Испания, тя щеше да ви защити. Но вместо да го стори, тя дори ви преследва. Кажете все пак, защо?

— Прави го само привидно, за да успокои Прусия.

— Я стига, знам го по-добре. Нима вярвате, че не поддържам връзка със средите, за които става дума? За изпълнение на вашите поръчения и за заплащане на някои други емисари ви е била поверена значителна сума. Вие сте задържал всичко за себе си. Просто сте присвоил сумата.

— Сеньор Кортейо, навярно ще имате добрината незабавно да оттеглите това твърдение?

— И през ум не ми минава, Ландола. Заради тази злоупотреба сега сте издирван и от тукашните власти. Намерението не е да ви предадат на Прусия, а по някакъв начин да ви обезвредят.

— Нека само опитат! Още не са ме спипани!

— Не се надценявайте прекалено! Какво ще стане, ако доведа тук първия срещнат полицай и му кажа, че сте Ландола?

— Тогава бих си имал в дранголника колега. Ще разкажа всичко, каквото зная за вас.

— Хич няма и да посмеете да ме намесите, защото като съучастник и изпълнител на моите планове и проекти вас ви очаква едно не по-малко строго наказание от мен.

— Наистина ли вярвате, че това би могло да ме възпре да ви накисна?

— Да — отговори Кортейо високомерно.

— Е, тук твърде много се заблуждавате. Та нали сам казахте преди малко, че ме търсят, за да ме премахнат от хоризонта. С други думи казано, било чрез смърт или доживотен затвор, ще ме направят безвреден. Като е тъй, надали ще влоша повече съдбата си, ако издам деянията ви.

— Ваша воля. Пет пари не давам за онова, което ще надрънкате за мен. Никой няма да ви повярва и дума.

— Мога да приведа доказателства. Достатъчно имам на разположение. Ще спомена за пример различните писма и инструкции, които сте ми писал и пращал.

— Въобще не ме е страх. Тези неща са унищожени.

— Вярвате ли го действително? — ухили се Ландола подигравателно.

— Ами нали се споразумяхме всеки от своя страна да унищожи кореспонденцията.

— Това е вярно. И аз съм убеден, че сте изгорил всички мои драсканици.

— Естествено!

— Наистина ли? — запита Ландола, мятайки изпитателен поглед към лицето на Кортейо.

— Не е налице вече нищо. Аз сдържах своята дума.

— Било е много почтено, но също така и твърде глупаво от ваша страна — подигра се Ландола, явно облекчен от уверението на Кортейо. — Все пак тези неща биха могли да ви послужат като улики срещу мен.

Кортейо се изхили.

— Нарекохте ме глупав? Погрижете се за вашето собствено късогледство! Тези неща същевременно биха служили и като улика срещу мен.

— Да, нали показват, че съм изпълнявал заповедите ви. И сега сигурно си мислите, че аз също съм унищожил моите? Много се лъжете. Всички са си още налице.

— Тогава вие сте един вероломник, един лъжец. Само че тая кореспонденция ще бъде опасна и за самия вас.

— Охо! Кой може да докаже, че наистина съм се подчинявал на вашите заповеди?

— Аз! Ще разкрия, че сте морският разбойник Грандприз.

— А начинанието произлезе от вас. Корабът принадлежеше на вас. Вие авансирахте парите, заради което получавахте половината печалба.

— Половината? О, убеден съм, че страшно много сте ме мамил.

Ландола отново почна да се хили.

— Тук май действително сте прав, многоуважаеми Гаспарино. От само себе си се подразбира, че прибирах деветдесет процента от приходите.

— Деветдесет… процента! — провикна се ядно Кортейо.

— Да. Вие си седяхте вкъщи и чакахте да ви капнат парите. Ето защо получавахте една десета. Беше достатъчно, защото тя възлизаше на цяло състояние. Останалото обаче принадлежеше на нас.

— Проклятие! Девет пъти повече от мен. Трябва да са били милиони. Какво правихте с тези суми?

— Преживявах, гуляех, поигравах.

— Demonio! Ама че загубен тип сте бил!

— Загубен? Как ли не! Когато човек днес не знае дали утре няма да увисне на въжето, наслаждава се на настоящия миг. Но ако съзнанието, че не всичко е профукано, ви действа благотворно, искрено признавам, че на едно много потайно местенце си имам спестовна каса.

— Гледай ти. Скрил сте пари? — запита бързо Кортейо.

— Да. Напълно достатъчно да ми осигурят спокойствие.

— Къде е мястото?

— Нима си въобразявате, че ще ви го кажа?

— Добре де! Дръжте си плячката! Но бъдете и убеден, че ще действам спрямо вас така, както вие се отнасяте към мен.

Ландола бавно кимна.

— Навярно ще благоволите да кажете какво имате предвид? — подпита.

— Игнорирам всякакви съображения и ви искам равносметка — прогърмя нотариусът със зачервено лице.

— За какво?

— Че дон Фернандо е още жив.

— Докажете първо, че действително е жив.

— Моята племенница ми писа.

Ландола промени цвета си.

— Ако навремето той не умря, то стана само по желание на вашия брат.

— И каза ли ви защо се налага дон Фернандо да изчезне?

— Да. За да направи място на Алфонсо.

— В такъв случай трябва и да ви е изяснил по каква причина не иска графът да умре.

— Нито сричка. Но аз сам се досетих. Знаете ли, че сеньорита Хосефа беше влюбена в Алфонсо? Тя си бе наумила да става графиня де Родриганда. Успееше ли, нямаше да има нужда да се смущава „твърдия покой“ на графа. Дон Алфонсо обаче не искаше да знае за нея…

— Аз също. Ха, онова бостанско плашило и графиня Родриганда!

— Може да имате право. Но Хосефа и нейният баща побесняха. Вие и Алфонсо имахте всичко, те — нищо. Искаха да разполагат с мексиканските имения на фамилията.

— И това и сториха. От приходите на отвъдокеанските имоти не съм получил и едно песо.

— Но и не сте искал?

— О, напротив, ала някой вслушваше ли се.

— При това положение ми е понятно защо брат ви не се интересуваше от стария граф. Да не бяхте го оставил да се наслаждава спокойно на благата, щеше да се наложи да отида пак да прибера графа. Във всички случаи тогава с вас и Алфонсо щеше да е свършено.

— Пабло ще се разкайва за това! Но как можахте, по дяволите, да се изкушите на такова предателство спрямо мен?

— Ба! Бях добре заплатен за тая работа. Който ми дава повече, на него служа по-усърдно.

— И вие сте един мошеник! Сега си теглете последиците, защото дон Фернандо се е завърнал.

— Как се е отървал?

— Знам ли. Вие къде го бяхте натирил?

— В Харар. Достъпът до тази страна е извънредно труден, а бягството направо невъзможно. Не мога да си обясня появата му.

— Сигурно в близко време ще се разбере. Но как стоят нещата с всички останали, за които писахте, че са се издавили?

Ландола се засмя пресилено.

— Твърдите, че те също са още живи? Е, значи навремето не са се удавили.

Кортейо избухна гневно:

— Да не искате на всичкото отгоре и да ми се присмивате? Нещата никак не са смешни, а крайно опасни. И защо тогава не пречукахте тези хора?

— На първо място, че бях лошо заплатен от вас и сетне — нали мъртви с нищо не биха могли да бъдат полезни. Мошениците не винаги имат навика да са честни. Ние двамата сме мошеници. Ето защо беше близко до ума, че не е изключено да дойде някога време да забравите благодарността си към мен. Именно заради такъв случай съхраних пленниците. Отведох ги на един остров във Великия океан.

— Колко глупаво! Където корабоплаването става все по-оживено!

— Глупаво? Тук много се заблуждавате. Островът беше известен само на мен. Ничий друг крак не бе стъпвал на него.

— Но сега виждате, че все пак трябва да е бил известен. Пленниците са се измъкнали. Вие сте действал безотговорно лекомислено!

— Проклета история наистина! Дори опасна — продума замислено Ландола.

— Да. И знаете ли кое е най-опасното в нея? Те са се напъхали в Главната квартира на Хуарес.

Ландола прекоси няколко пъти стаята и спря пред Кортейо:

— Мисля, че трябва да се отскочи дотам, за да се свърши онова, което бе пропуснато по-рано.

— Което значи да умрат? Кой ще се заеме?

— Аз.

— Вие? Това трябва да се обмисли. В случая се виждам принуден да бъда много предпазлив. Мога да сключа сделка само тогава, когато съм убеден, че няма да бъда отново измамен.

— Хм. Колко предлагате?

— Нищо не предлагам. Иска продавачът.

— Помните ли колко ми броихте навремето? Бяха десет хиляди дурос. Сега ще дадете ли двадесет хиляди?

— Не, най-много пет.

— Тогава ние свършихме. — Ландола рязко се обърна.

— Охо! — процеди Кортейо. — Такива сметки няма да правим. Пет хиляди или нищо! Не искате ли, тръгвам сам. Защото този път и бездруго ще надзиравам изпълнението лично!

Ландола се отдръпна крачка назад и попита изумен:

— Имате намерение да дойдете с мен?

Кортейо кимна.

— Най-напред държа да посетя моя мил брат Пабло. Сетне бих желал да опозная по-отблизо скъпоценната племенница Хосефа.

— И защо точно сега?

— Защото така ми отърва! Вие ме измамихте. Пабло ме измами. Този път искам да вървя на пълна сигурност!

— А-а! Такива ли сте ги замислил? Смятате да ни надзиравате? Вярвате ли, сеньор, че ще се оставим да бъдем надзиравани?

— Не съм казал, че искам само да надзиравам. Аз самият ще сътруднича.

— Това придава на нещата малък обрат — отвърна отмерено Ландола. — Но така, както стоят, няма време за губене.

— Ще отпътуваме при първа възможност. Веднага ще се осведомя какви кораби лежат в пристанището.

— Аз вече знам. Няма кораб за нататък. Един-единствен параход ще отплава вдругиден, но за Рио де Жанейро.

— Та това е добре. Качим ли се на борда, вие ще се изплъзнете от очите на полицаите, а в Рио все ще намерим кораб за Мексико.

— Може и така да е. Но как ще стигнем до борда? Окръжното за търсенето и залавянето ми е известно, особено тук в Барселона.

— Нищо по-лесно. Знаете ли какво се разбира под colle de face?

— А-ха, онова прочуто френско мазило, с чиято помощ една дъртофелница може да се превърне в младо момиче. Запълват се дори най-дълбоките бръчки.

— Да, а в добавка перука и брада. И като венец на всичко един фалшив паспорт, което за вас не е нещо необичайно.

Ландола се ухили.

— Фалшив паспорт? А, ето едно изобретение на дявола за най-избраните от неговия фамилен кръг!

— Е добре, всичко това ще ви набавя аз. Тези неща ще са необходими и за мен. При всички случаи оттатък ще срещнем Стернау и другите познайници, които не бива да знаят кои сме.

— В такъв случай няма ли време за дегизировката, когато сме отвъд?

— О, не. Вероятно няма да имаме възможност да променим имената, фигурите и паспортите. Не можем да напуснем даден кораб, къща, селище другояче, освен както сме пристигнали там.

— Много правилно, всяка промяна би събудила подозрение.

— Тогава чуйте! Аз ще пътувам като Антонио Вериданте, адвокат и пълномощник на граф Алфонсо де Родриганда. Задачата ми е да се запозная лично със състоянието на мексиканските имения на този сеньор и съм снабден с достатъчно пълномощия.

— Които вие сам ще си издадете…!

— Паспортът също не представлява трудност. Освен това ще взема със себе си легитимация на моето истинско име, за да съм подготвен за всякакъв случай.

— Вие сте много съобразителен.

— Имам необходимост от един секретарио.

— И този драскач навярно ще бъда аз? От едно такова повишаване на положението ми може да се надуя много.

Двамата продължиха да обсъждат плана, додето Ландола отбеляза:

— Сега остава само да уточним кога и къде ще се срещнем.

— Бихте ли се осмелил да напуснете града през деня? — попита Кортейо.

— Не, толкова повече, че имам известен багаж при себе си.

— Тогава съм принуден да остана тук до падане на мрака. Отправете се по онова време към окрайнината на първата горичка по шосето за Манреса. Зададе ли се един файтон, изсвирете началото на Марсилезата, по което ще ви разпозная. Аз смятам да отида до пристанището да поразузная. Адиос!

Двамата се разделиха.

— Проклятие! — изръмжа Ландола, когато остана сам. — Ония окаяници са се измъкнали благополучно! Какво неблагоразумие през всичкото това дълго време да не се заинтересувам нито веднъж за тях! Но и кой би могъл да го допусне? Вярно, на мен тяхното завръщане по-малко може да навреди. Необходимо е само да се скрия. Но тоя Кортейо и роднинското му котило са изгубени, не му ли се удаде да предотврати опасността още в самото начало. Пет хиляди дурос! Ха, та аз още не съм се изказал по въпроса! Гаспарино ще се изръси, Пабло ще отвори кесията, Алфонсо и той ще бръкне в джоба! А сетне ще си потърся някое красиво, потайно земно кътче, където ще мога с радост и на спокойствие да се наслаждавам на богатствата си.

 

 

Кортейо събра необходимите сведения, изчака в една страноприемница да се мръкне и тайно потегли. Когато стигна споменатата горичка, чу да се свири мотивът на Марсилезата. Нареди на кочияша да спре. Ландола намести куфара си на капрата и се качи. Пътуването продължи.

— Уговорихте ли се с капитана? — осведоми се бившият пират. — Кога тръгва?

— Въобще не се наложи да питам. До бордовата стълбичка висеше съобщение. Вдругиден девет часа сутринта.

— Значи ще идем достатъчно навреме, ако пристигнем през нощта.

Този разговор бе единственият, проведен до Родриганда.

Там Ландола избягваше да попада в светлинния кръг на фенерите. Никой не биваше да види лицето му. Кортейо го отведе в една стая за гости и лично го обслужи. После се отправи към Клариса.

Тя отдавна го очакваше.

— Боже мой — проплака, — как ме занемари! Пристигна преди половин час, без да ме потърсиш.

— Имах малко работа. Ландола е тук.

— За когото има обява за залавяне! Гаспарино, как посмя!

— Не съществува ни най-малка опасност. Сигурен съм, че тук няма да го търсят.

— Колко време ще остане?

— Само до утре вечер. Сетне отплава в открито море.

— Призна ли си?

— Да. Всичко!

— Този предател! Защо го е сторил?

— За собствена изгода. Искал е да има в ръцете си коз срещу мен. Впрочем моят брат добре му е платил да откара дон Фернандо.

— Значи все пак Пабло е действал злоумишлено срещу теб.

— Така е. Аз ще си уредя с него сметките. И това няма да му допринесе полза, можеш да бъдеш уверена.

— Как смяташ да го направиш, като не си в Мексико?

— Но мога да бъда и ще го осъществя, любов моя.

Клариса се изплаши.

— Как? Добре ли чух? Да не се каниш да идеш нататък?

— Тъкмо това се каня. Успокой се! Обстоятелствата го налагат.

— И за кога се тъкмиш да заминаваш?

— Утре през нощта.

— Но нали не сам?

— Ландола идва с мен.

— Тоя вероломник! Можеш ли да му се довериш?

— Ба! По-добре питай дали той може да се довери на мен!

Клариса седна полека и изгледа Кортейо въпросително.

— Означават ли нещо тези думи?

Нотариусът се усмихна със самочувствие.

— Някога да съм ти казвал нещо безсъдържателно?

— Хм! По лицето ти чета, че нещо си наумил.

— Ей — ухили се той. — Ти си била голям психолог. И що за букви разчете по лицето ми?

— Нищо добро, поне нищо приятелско. Имам ли право?

— Възможно!

— Чу ли от Ландола нещо ново, което да не знам?

Гаспарино й разправи подробно разговора с капитана.

— Значи и ти искаш да се дегизираш и се направиш неразпознаваем? — попита Клариса. — Не виждам причина.

— Е, та тя ти е пред очите. Никой не бива да разбере, че заминавам за Мексико. Помисли за Райнсвалден! Не бяхме ли наблюдавани оттам непрекъснато?

— Това е вярно. Може би и днес да сме още под наблюдение.

— Убеден съм. Те не вярват в истинността на нашия Алфонсо. Вероятно са узнали, че безследно изчезналите са отново налице. Кой знае какво са им писали тия! По-нататък не знаем как стоят нещата в Мексико. Моят брат навреди много на името ни. Не бива да стъпвам в Мексико като Кортейо.

— Това разбирам. Че дегизировката е необходима, не е нужно да слушам повече аргументи. Но никак не проумявам защо трябва да прекосиш океана.

— Как мислиш, какво ще прави дон Фернандо, като се върне в столицата?

— Ще си иска цялото имущество.

— Това едно на ръка. Вярно, на първо време би пострадал само моят брат. Но гробът, гробът!

— Ах! Сигурно ще бъде отворен.

— И то още не е най-лошото! Навремето той е бил само привидно мъртъв, което ще рече — жив вкочанен. Знаеш ли какво означава това?

— Нещо ужасно. Човек чува и вижда всичко, каквото става наоколо.

— И тъй. Дон Фернандо е бил привидно мъртъв. Нашият Алфонсо беше там. Той е разговарял с моя брат и Хосефа край „трупа“, графът е чувал всичко. Може би е в притежание на всички наши тайни.

— Madonna! Би било лошо! Той трябва да умре!

— Неговата смърт е една необходимост, нещо решено. Той не само би поискал обратно имотите си, ами ще изисква най-тежкото ни наказание. Но и това не е всичко. Оня Стернау е също толкова опасен.

— Той изглежда още навремето, когато оперира граф Мануел, подозираше нещо.

— Да. Аз го наблюдавах. Той в никой случай не смяташе Алфонсо за истинския приемник на дон Мануел.

— Той също трябва да умре!

— Неговата смърт е предрешена. А така стои въпросът и с всяко от лицата, принадлежащи към тая компания.

— Боже мой, колко народ искаш да обречеш на смърт, скъпи Гаспарино!

Кортейо се изпъна безметежно на софата и изброи хладнокръвно:

— Дон Фернандо, Педро Арбелец, неговата дъщеря, Каря, Мария Хермоес, Стернау, Мариано, двамата Унгер, Бизоновото чело, Мечешко сърце, Хуарес.

— Хуарес! — прекъсна го Клариса, потръпвайки от ужас.

— Да — отговори той спокойно. — Вероятно при него се стичат всички нишки. Той знае нещата по-подробно от всеки друг. И изобщо се касае да се разбере кому е станала достояние тайната. Мислиш ли, че бих могъл да разчитам на Ландола и моя брат?

— Не, двамата вече ни измамиха.

— А после и самият Пабло е обявен вън от закона и преследван. В неговото положение надали е полезен за нашата работа.

— Ти си прав. Все повече ме убеждаваш, че лично трябва да отидеш нататък.

— Нали? Напускам те с неохота, скъпа Клариса.

— И аз те пускам с неохота. Но заради нашия син трябва да понесем разлъката. Победим ли, толкова по-радостна ще е срещата ни. Но много те моля да внимаваш с тоя Ландола.

— Не се бой!

— Кога ще му наброиш парите? Предварително?

По лицето на Кортейо се разля демонска усмивка.

— Пари? — изшептя той. — Никога няма да ги получи.

Клариса го изгледа със съмнение.

— Не мислиш да му ги даваш? Него да измамиш?

— Измамя? Хмм! Може ли човек да измами един мъртвец?

Клариса подскочи.

— Мъртвец? И той ли ще умре?

— То се подразбира. Щом Ландола изпълни задълженията си и повече не се нуждая от него, ще умре. Който се осмели да ме мами и ощетява за собствена изгода, ще получи своето възнаграждение, дори да е моят брат.

Клариса още веднъж се взря изпитателно в лицето на Кортейо.

— Означава ли това… — разтегли тя.

— Какво?

— Та нали твоят брат също те измами?

— Ох, нещо повече. За всичко е виновен той! — Кортейо сви юмрук и тресна по масата. — Той е изкушил Ландола да остави дон Фернандо жив. И тъй като това се е удало на капитана, този дръзнал по-късно да подари живота и на другите.

— Имаш право. Пабло е твой брат — каза тя, като го стрелна с дебнещ поглед.

Кортейо го забеляза и нададе доволен смях.

— Значи и в това отношение сме единодушни! Ти също желаеш малко да накажа моя брат?

— Ще ми се разсърдиш ли за това желание? Не искам да повлияя, но как стигна Пабло дотам да откъсне от собствеността на нашия син за себе си!

— И да го прахосва! — добави Гаспарино Кортейо.

— Да подхвърля нашите богатства на отмъщението на революцията.

— Той стигна апогея на своята смехотворност. Ще ми помогне да надвия враговете. Стане ли това, ще сподели участта на Хенрико Ландола.

Трепет разтърси крайниците й.

— А неговата дъщеря Хосефа? — попита, останала без дъх.

— Тя ще загине заедно с него.

Доволно усмихната, Клариса сложи ръка на рамото му.

— Благодаря ти! — извика. — Сега най-сетне Алфонсо ще бъде истинският граф Родриганда. С никой няма да дели владичеството и ние, неговите родители, ще сме същински, неотменни господари!