Метаданни
Данни
- Серия
- Майрън Болитар (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Long Lost, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Донева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- bridget (2012)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Харлан Коубън. Изгубена завинаги
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2010
Коректор: Кремена Бойнова
Художник на корицата: Стефан Касъров
ISBN: 978-954-529-798-4
История
- — Добавяне
Седма глава
Берлеан ме изведе от стаята на „Групата на Берлеан“ и сви вдясно.
— Къде отиваме? — поинтересувах се аз.
Той изтри длани в крачолите на панталоните си и отвърна:
— Върви след мен.
Тръгнахме по един коридор, от който можеше да се слезе пет етажа по-надолу. Бе преграден с предпазна стоманена мрежа.
— Защо е тази мрежа? — попитах аз.
— Преди две години докарахме заподозрян в терористични действия. Всъщност беше жена. Докато я карахме по коридора, тя сграбчи един от пазачите и се опита да се хвърли през парапета заедно с него.
Погледнах надолу. Скокът е щял да бъде голям.
— Загинаха ли?
— Другият полицай ги хвана за глезените. Но поставихме мрежа.
Изкачи две стъпала към онова, което бях взел за таванско помещение.
— Внимавай да не си удариш главата — предупреди ме Берлеан.
— Заподозряна в терористична дейност?
— Да.
— С тероризъм ли се занимавате, момчета?
— С тероризъм, убийства, границата между двете е доста размита. Занимаваме се с по малко от всичко.
Той навлезе в таванското помещение. Сега вече трябваше да се прегъна едва ли не на две. На едно въже съхнеха дрехи.
— Тук ли се перете, момчета?
— Не.
— Тогава чии са дрехите?
— На жертвите. Тук ги провесваме.
— Шегувате се, нали?
— Напротив.
Спрях се и ги погледнах. Една тъмносиня раздрана риза бе покрита с петна от кръв.
— На Рик Колинс ли е?
— Върви.
Отвори един прозорец и излезе на покрива. Обърна се и ме подкани с поглед да го последвам.
— Шегуваш се, нали? — повторих аз.
— Оттук се разкрива най-хубавата гледка към Париж.
— От покрива на „Ке дез’Офевр“ 36 ли?
Стъпих на плочата — леле! Той беше прав за гледката: Берлеан запали цигара, дръпна дима толкова дълбоко, че за миг си помислих, че цялата цигара ще се превърне в пепел, после го изпусна на облак през ноздрите си.
— Често ли провеждате разпитите си тук, горе?
— Честно казано, за първи път — отвърна той.
— Можеш да заплашиш някой заподозрян, че ще го бутнеш от горе.
Берлеан сви рамене.
— Не е в стила ми.
— Защо тогава ме качи тук?
— Вътре не ни разрешават да пушим, а аз съм отчаян пушач.
Той дръпна още веднъж.
— Знаеш ли, навремето не ми пречеше. Палех само навън. Тичах нагоре-надолу по стълбите от първия до петия етаж, сякаш правех физически упражнения за добра форма. Но с годините започнах да се уморявам.
— Или едното, или другото — забелязах аз.
— Точно така.
— Не може да не си помислял да оставиш цигарите.
— Но в такъв случай няма да имам причина да тичам надолу по стълбите и няма да упражнявам физиката си. Следиш ли мисълта ми?
— Дотолкова, доколкото ми се нрави, Берлеан.
Той седна и се огледа наоколо. Махна ми с ръка да направя същото. И ето ме на покрива на един от най-известните полицейски участъци в света, тръпнещ пред възхитителната гледка към парижката „Света Богородица“.
— Погледни натам.
Той посочи зад дясното си рамо. Погледнах над Сена и я видях — Айфеловата кула! Знам колко е тъпо да останеш без дъх при вида на Айфеловата кула, но не можах да скрия възхищението си.
— Удивително, нали?
— При следващия си арест ще дойда с фотоапарат.
Той се засмя.
— Английският ти е доста добър — забелязах аз.
— Обучават ни от малки. На младини изкарах и един семестър в Амхърст Колидж и работих две години в Куонтико по специална програма. О, да, имам и пълната колекция дискове на „Семейство Симпсън“[1] на английски.
— Това обяснява нещата.
Отново дръпна от цигарата.
— Как е бил убит? — попитах.
— Тук не трябва ли да възкликна: „Аха! Откъде знаеш, че е бил убит?“.
— Както вече ми обясни, групата ти не се занимава с глоби за неправилно паркиране — свих рамене аз.
— Какво можеш да ми кажеш за Рик Колинс?
— Нищо.
— А за Териса Колинс?
— Какво искаш да знаеш?
— Доста е красива — забеляза той.
— Това ли те интересува?
— Направих малко проучване. И тук гледаме Си Ен Ен. Добре си я спомням.
— И така?
— И така, преди десетина години тя беше на върха на кариерата си. После внезапно напуска и името й повече не се появява дори в Интернет търсачките. Проверих. Няма професия. Нито адрес, нито нищо.
Мълчах.
— Къде е била досега?
— Защо не я попиташ?
— Защото в момента питам теб.
— Казах ти. Не я бях виждал от осем години.
— И нямаше представа къде може да е била?
— Нямах.
Той се усмихна и размаха пръст към мен.
— Какво?
— Каза: „Нямах“. В минало време. Което означава, че вече знаеш.
— Английският ти наистина е добър — забелязах аз. — Непрекъснато ми го доказваш.
— И така?
— В Ангола — отговорих аз. — Поне така ми каза.
Той кимна с глава. Писна типично френска полицейска сирена. Сирените на французите не приличат на нашите — те са по-настоятелни, по-страховити, досущ като свирката в евтиното камионче на любимото ви дете, която все не можете да спрете. Тя разцепи тишината и ние почакахме дразнещият звук да се разсее из въздуха.
— Обадил си се тук-там, нали? — попитах аз.
— Да, на някои места.
— И?
Той не каза нищо повече.
— Знаеш, че не аз съм го убил. Дори не бях в страната.
— Знам.
— Но?
— Може ли да ти предложа друг сценарий?
— Давай.
— Териса Колинс убива бившия си съпруг — започна Берлеан. — Трябва да се отърве от трупа и за целта използва услугите на някого, комуто има пълно доверие. Обажда се на теб.
Намръщих се.
— И когато вдигам слушалката, тя ми заявява: „Току-що убих бившия си съпруг в Париж, ще ми помогнеш ли?“.
— Е, може да ти е казала просто да долетиш в Париж. Може да ти е споделила целта на пътуването ти, след като си дошъл.
Усмихнах се. Историята се бе проточила твърде много.
— Знаеш, че не ми е казвала подобно нещо.
— Откъде бих могъл да знам?
— Подслушал си разговора — заявих аз.
Берлеан не ме погледна в очите. Пушеше и се любуваше на гледката.
— Когато ме спря на аерогарата — продължих аз, — си ми поставил бръмбар някъде. Може би в обувките ми. А може и в мобилния ми телефон.
Единственото логично нещо. Открили са трупа, вероятно са проверили мобилния на Рик Колинс или каквото и да е там, разбрали са, че бившата му жена е в града, поставили са подслушвателно устройство в телефона й, видели са, че ми звъни, забавили са ме на аерогарата достатъчно дълго, за да ми сложат бръмбар, и са започнали да ме следят.
Затова са тези любезности от страна на Берлеан — той вече знаеше всичките ми отговори. Надявах се да спечеля доверието му.
— В мобилния ти телефон — отвърна той. — На мястото на батерията сложихме подслушвателно устройство със същия заряд. Последна дума на техниката. Много ефикасен способ.
— В такъв случай сте наясно, че Териса смята бившия си съпруг за изчезнал.
Той поклащаше глава напред-назад.
— Знаем какво ти е казала Териса.
— Хайде, Берлеан. Нали чу гласа й? Беше наистина обезумяла.
— Така звучеше — съгласи се той.
— Значи?
Той изгаси цигарата си.
— От тона й стана ясно, че се сдържа — уточни Берлеан. — Излъга те. Ти го знаеш, аз го знам. Надявах се да изкопчиш повече от нея, но ти пък забеляза фургона.
Помисли малко и додаде:
— И тъкмо тогава осъзна, че те подслушваме.
— Значи и двамата сме много умни — забелязах аз.
— Или пък не толкова умни, колкото си мислим.
— Уведоми ли роднините му?
— Мъчим се да открием някого.
Възнамерявах да проявя лукавство, ала си казах, че сме преминали този етап.
— Кой е най-близкият му родственик?
— Жена му.
— Знаете ли името й?
— Не настоявай, моля те — каза Берлеан.
Той извади нова цигара от кутията, стисна я между устните си, тя клюмна, докато той я палеше с опитна ръка, извършвала това действие милион пъти.
— На местопрестъплението бяха открити петна от кръв — забеляза той. — Много. Повечето, разбира се, бяха от жертвата. Но предварителните тестове показват, че в нея има примеси на поне още един човек. Ето защо взехме кръвни проби от Териса Колинс и можем да направим точен ДНК анализ.
— Не го е извършила тя, Берлеан.
Той не каза нищо.
— Премълчаваш много неща — забелязах.
— Премълчавам, да. Уви, ти не си член на „Групата на Берлеан“.
— Не могат ли да ме упълномощят или нещо от този род?
Той отново направи същата съкрушена физиономия. После додаде:
— Не може да е съвпадение. Да го убият точно след пристигането на бившата му жена.
— Нали чу какво ми каза тя? Че бившият й бил изплашен. Вероятно е попаднал в някаква бъркотия и затова й се е обадил.
Прекъсна ни бръмченето на мобилния му телефон. Берлеан го отвори, приближи го до ухото си и се заслуша. Сигурно е страшно добър в покера, моят нов приятел Берлеан, ала по лицето му премина сянка и си остана там. Излая нещо на френски — бе ядосан или по-скоро озадачен. После млъкна. След няколко секунди шумно затвори телефона, смачка фаса си и се изправи.
— Някакъв проблем ли?
— Хвърли един последен поглед — посъветва ме Берлеан и изтупа панталоните си с двете си ръце. — Тук не водим много туристи.
Погледнах пак към града. На някого може и да му се стори странно, че в полицейския участък обръщат внимание на великолепния изглед към Париж. Реших да използвам момента и да погледна за последен път, като си припомня защо убийството е толкова отвратителен акт.
— Къде ще ходим? — попитах.
— В лабораторията са получени предварителните резултати от ДНК теста.
— Вече?
Той доста театрално сви рамене.
— Ние, французите, сме известни не само с виното, храната и жените.
— Жалко. И какво показват кръвните проби?
— Според мен — заговори той, докато се навеждаше да влезе през прозореца, — трябва да поговорим с Териса Колинс.