Харлан Коубън
Изгубена завинаги (31)

Трийсет и първа глава

По време на нападението в Лондон куршумът улучил Териса във врата.

Сега отново се наслаждавах на красивото й рамо и нежно го целувах. Тогава видях белега. Не, не я бяха упоили, нито я бяха закарали на някое никому неизвестно място. Бяха я настанили в болница извън Лондон, а после я бяха качили на самолета за Ню Йорк. Нейните рани бяха по-жестоки от моите. Бе изгубила много кръв. Все още имаше болки, затова се движеше с повишено внимание.

Бяхме се върнали в апартамента на Уин в „Дакота Билдинг“, лежахме прегърнати в моята спалня и се взирахме в тавана. Беше опуснала глава на гърдите ми. Чувах сърцето си как бие до нея.

— Повярва ли на думите на Джоунс? — попитах я аз.

— Да.

Прокарах длан по гърба й и я притеглих по-близо до себе си. Усетих, че потреперва. Не исках да я губя от погледа си.

— Част от мен винаги е знаела, че се заблуждавам — каза тя. — Толкова силно го желаех! Нали разбираш, възможността за изкупление. Сякаш отдавна изгубеното ми дете бе някъде там и аз имах възможност да го спася.

Разбирах това чувство.

— И сега какво ще правим? — попитах.

— Ще ми се да остана тук до теб и просто да съществувам. Може ли?

— Може. — Не отделях поглед от облицовката на тавана. После продължих, тъй като не бях в състояние да оставя въпроса без отговор. — Когато Мириям се роди, дадохте ли на съхранение кръвни клетки от пъпната връв?

— Не.

Задънена улица.

Попитах:

— Още ли искаш да направим ДНК теста, за да си сигурна?

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че би трябвало — отвърнах.

— Тогава да го направим.

— Ще се наложи да дадеш ДНК проба — казах аз. — За да имаме база за сравнение. Не разполагаме с ДНК проба от Рик, но ако получим потвърждение, че детето е твое, е, предполагам, че си раждала един-единствен път, нали?

Мълчание.

— Териса?

— Родила съм само това дете — отвърна тя.

Нова порция мълчание.

— Майрън?

— Да?

— Не мога да имам повече деца.

Не казах нищо.

— Беше цяло чудо, че родих Мириям. Но непосредствено след раждането трябваше да ми направят спешна хистеректомия, защото ми откриха фиброма. Не мога да имам повече деца.

Затворих очи. Искаше ми се да й кажа нещо утешително, но то щеше да прозвучи твърде поучително и съвършено излишно. Вместо това я притиснах към себе си. Исках само да я държа в прегръдките си.

Отново в главата ми прозвуча онзи израз на идиш: „Човек предполага, Господ разполага“.

Усетих, че се опитва да се отдръпне от мен. Отново я придърпах към себе си.

— Не е ли твърде рано за подобни разговори? — обади се тя.

Замислих се и отвърнах:

— Може би дори вече е твърде късно.

— Което ще рече?

— Точно сега — казах — ми се ще да остана тук, до теб, и просто да съществувам.

* * *

Териса бе заспала, когато чух ключа във вратата на апартамента да се завърта. Хвърлих поглед към часовника в спалнята. Един след полунощ.

Метнах си халата в мига, в който Уин и Мий влязоха. Мий ми махна с ръка и каза:

— Здравей, Майрън.

— Здрасти, Мий.

Тя се запъти към съседната стая. Когато изчезна зад вратата, Уин рече:

— Щом работата опре до секс, първо вземам Мий.

Само го погледнах.

— А най-хубавото е, че не ми коства много усилия да я задоволя.

— Моля те, престани — прекъснах го аз.

Уин направи крачка напред и ме прегърна.

— Добре ли си? — попита той.

— Чувствам се прекрасно.

— Искаш ли да чуеш нещо странно?

— Какво е то? — попитах.

— Това бе най-дългата ни раздяла от университетските години насам.

Кимнах с глава и зачаках прегръдката му да отслабне, за да се отдръпна назад.

— Излъга ме за Банкок — забелязах.

— Не, не съм те излъгал. Наистина ми се струва, че в това наименование се съдържа доста ирония. Там се намират най-готините секс клубове.

Поклатих глава. Влязохме в стаята, подредена в стил „Луи-някой-си“ с тежки дървени мебели, пищно орнаментирани скулптури и бюстове на момчета с дълги коси. Настанихме се в кожените клубни кресла пред мраморната камина. Уин ми подхвърли чаша безалкохолно, а на себе си наля огромно количество уиски от гарафата.

— Щях да пия кафе — каза той, — но нямаше да оставя Мий да заспи през нощта.

Кимнах.

— Свърши ли най-сетне с шегите от серията „Мий“?

— Господи! Надявам се.

— Защо ме излъга за Банкок?

— А ти как мислиш? — попита в отговор той.

Но отговорът бе очевиден. Отново ме обля гореща вълна.

— Предадох те, нали?

— Така е.

Сълзите напираха в очите ми, почувствах, че пак се задушавам. Десният ми крак отново заподскача.

— Страхуваше се, че пак ще ме хванат, нали? — казах. — И ако го бяха направили, ако отново ме бяха пречупили, щях да им дам информация за теб, ала тя щеше да е невярна.

— Така е.

— Извинявай — промълвих.

— Няма за какво да ми се извиняваш.

— Мислех… Предполагах, че ще съм по-силен.

Уин отпи от чашата си.

— Ти си най-силният човек, когото познавам.

Изчаках за миг, а после попитах, защото нямаше как да си го спестя:

— По-силен и от Мий?

— По-силен, но далеч не тъй гъвкав.

Останахме да седим в уюта на тишината.

— Спомняш ли си всичко? — попита той.

— Бегло.

— Ще ти е нужна помощ.

— Знам.

— В теб ли е костта за ДНК пробата?

Кимнах с глава.

— И ако тестът потвърди думите на онзи приятел, Джоунс, всичко ще приключи, така ли?

— Джоунс отговори на повечето ми въпроси.

— Но имаш нещо наум, нали?

— Всъщност имам няколко неща наум.

— Слушам те.

— Позвъних на номера, който ми даде Берлеан — казах аз. — Никой не се обади.

— Едва ли това е едно от нещата.

— Запознат ли си с теорията му за заговора на Мохамед Матар?

— Че заговорът ще надживее Матар ли? Запознат съм.

— Ако е вярна, този заговор застрашава всички. Длъжни сме да се притечем на помощ.

Уин заклати глава напред и назад и рече:

— Ами…

— Джоунс е на мнение, че ако последователите на Матар разберат какво съм сторил, ще ме преследват. Не ми се ще да седя и да чакам опасността със скръстени ръце.

Моето умозаключение бе по вкуса на Уин.

— Искаш да кажеш, че по-добре би било да действаш?

— Мисля, че би трябвало.

Уин кимна с глава.

— Нещо друго?

Отпих още една глътка.

— Видях русокосото момиче. Видях го в движение. Зърнах лицето му.

— А! — възкликна Уин. — И както забеляза и преди, установил си съответствия, вероятно генетични, между момичето и възхитителния господин Колинс?

Изпих си шоколадовата напитка.

Уин каза:

— Помниш ли игрите с оптически измами, които играехме като деца? Гледаш най-обикновена картинка и виждаш ту някоя дърта вещица, ту млада хубавица. А понякога различаваш нещо средно между заек и патица.

— Тук случаят не е такъв.

— Попитай се следното: да речем, че Териса не те бе повикала в Париж; да предположим, че вървиш по улицата към офиса си и се разминаваш със същото русокосо момиче. Ще се спреш ли? Ще си кажеш ли: „Брей, това сигурно е дъщерята на Териса!“?

— Няма.

— Значи всичко зависи от ситуацията. Разбираш ли?

— Разбирам.

Известно време двамата седяхме и мълчахме.

— Разбира се — обади се Уин, — само защото ситуацията е такава, не означава, че видяното от теб не е истина.

— Там е работата.

— При това страшно забавно е да докараш главния терорист, завързан в чувал.

— С мен ли си?

— Още не — отвърна той. — Но щом си изпия питието и отида в спалнята си, ще бъда.