Харлан Коубън
Изгубена завинаги (17)

Седемнайсета глава

Когато се отдалечихме на достатъчно разстояние от дома на Марио Контуци, Териса каза:

— Трябва да отида на гроба на Мириям.

Спряхме друго от хубавите лондонски таксита и потеглихме, обгърнати в мълчание. Стигнахме до ограденото гробище и спряхме пред портата. Всички гробища имат ограда и порта. Какво всъщност пазят те?

— Да те почакам ли тук? — попитах.

— Да.

И така, останах да я чакам пред портата, сякаш се боях да стъпя върху святата земя. Не отделях поглед от Териса като някой страж, ала когато тя коленичи, аз се обърнах и тръгнах. Мислех си какво ли минава през главата й, какви спомени нахлуват в душата й. Уверявам ви, това не бе добра идея от моя страна, затова набрах Есперанца в Ню Йорк по мобилния си телефон.

Тя вдигна след шестото позвъняване.

— Не си ли чувал за разлика във времето, глупчо?

Погледнах часовника си. В Ню Йорк беше пет сутринта.

— Опа! — възкликнах аз.

— Какво има пък сега?

Реших да й съобщя голямата новина. Разказах й за ДНК тестовете и за русокосото момиче.

— Това дъщеря й ли е?

— Очевидно.

— Пълна лудница — заяви Есперанца.

— Така е.

— И какво искаш от мен?

— Направих куп снимки — на кредитни карти, сметки, телефонни номера и тъй нататък — и ти ги пуснах по електронната поща — отвърнах аз. — И, да! Изпращам ти и някои странни отметки за опали и други такива от „Неотложни задачи“ в компютъра.

— „Опал“ като камъка ли?

— Нямам представа. Може и да е код.

— Много съм зле с кодовете.

— И аз, но може да изникне нещо. На първо време ще акцентираме върху въпроса: „С какво се е занимавал Рик Колинс?“. При това баща му се е самоубил.

Продиктувах й името и адреса му.

— Да го проучим, става ли?

— Да проучим самоубийството ли?

— Да.

— Какво да търсим?

— Ами дали няма нещо подозрително, откъде да знам.

Тя мълчеше. Аз продължих да крача.

— Есперанца?

— Харесва ми.

— Кой?

— Маргарет Тачър. За кого говорим в момента? За Териса, сънливецо. Познаваш ме. Мразя всичките ти гаджета.

Замислих се и забелязах:

— Нали харесваше Али?

— Така е. Тя е свестен човек.

— Не долавям ли „но“ в думите ти?

— Но не е за теб.

— Защо да не е за мен?

— В нея няма недостижимост — отвърна тя.

— Какво пък ще рече това?

— Кое беше онова, дето те превърна във велик спортист? — попита Есперанца. — Не казвам добър. Говоря за най-високо ниво, за първите сред всички останали. За най-добрите в Америка. Такива неща.

— Умение, усърден труд, вродена дарба.

— Мнозина ги притежават. Но онова, което те отличава, което различава великите от останалите, е недостижимостта.

— А при мен и Али?

— Няма недостижимост.

В слушалката чух плач на дете. Синът на Есперанца, Хектор, беше на година и половина.

— Все още се събужда нощем — обясни Есперанца. — Можеш да си представиш какво ми причини с обаждането си.

— Извинявай.

— Ще се справя. Ти се пази. Кажи на Териса да не унива. Ще я видим ние тази работа.

Тя прекъсна разговора. Втренчих се в телефона. Обикновено и Уин, и Есперанца се дразнят, когато се забърквам в подобни истории. Но сега нямаше и помен от това. Питах се защо ли.

На отсрещния тротоар безгрижно се разхождаше мъж със слънчеви очила, черни кецове и зелена тениска. Шестото ми чувство се задейства. Той имаше ниско подстригана тъмна коса. И кожата му беше тъмна — ние наричаме подобни личности „семити“, а аз ги бъркам с латиноамериканци, араби, гърци или, дявол го взел, с италианци.

Той зави зад ъгъла и изчезна. Чаках да видя дали ще се появи отново. Не се появи. Огледах се, за да разбера дали още някой не е излязъл на сцената. Няколко души минаха покрай мен, ала никой от тях не възбуди шестото ми чувство.

Териса се върна, очите й бяха сухи.

— Да хванем ли такси? — попита.

— Познаваш ли района?

— Да.

— Има ли наблизо метростанция?

Почти чух гласа на Уин да казва: В Лондон, Майрън, наричаме метрото „подземна железница“.

Териса кимна с глава. Отминахме две преки. Водеше ме тя.

— Знам, че ще ти прозвучи като повечето идиотски въпроси, известни на човечеството — захванах аз, — но добре ли се чувстваш?

Териса кимна с глава. Последва:

— Вярваш ли в свръхестественото?

— Например?

— Призраци, духове, екстрасензорни възприятия, такива неща.

— Не. Защо? А ти?

Тя не ми отговори направо.

— Днес посещавам гроба на Мириям едва за втори път — каза.

Поставих кредитната си карта в автомата за билети и оставих Териса да натисне бутоните.

— Мразя да идвам на това място. Не защото ме натъжава, а защото не чувствам нищо. Човек би помислил, че цялото това нещастие, всички сълзи, пролети тук — някога спирал ли си се в гробището, за да помислиш за това? Толкова много хора са плакали. Толкова много хора са се сбогували за последно с любимите си същества. Човек би помислил, че цялото това човешко страдание ще се завихри и ще се превърне в малки частици негативна космическа енергия. Че ще изтръпнеш, че кожата ти ще настръхне, че нещо ще се случи.

— Ала не го усещаш — забелязах аз.

— Никога. Голямата цел на погребението, на камъка върху гроба с името на починалия… сякаш е пилеене на пространство, сякаш всичко е останало от едно време, когато хората са били много суеверни.

— И все пак — уточних аз, — днес пожела да дойдеш.

— Не и за да изразя уважение.

— А за какво?

— Ще прозвучи доста глупаво.

— Нищо.

— Пожелах да дойда, за да видя дали нещо се е променило през изминалото десетилетие. Да разбера дали този път няма да усетя нещо.

— Не ми звучи глупаво.

— Не да усетя в този смисъл на думата. Не се изразих правилно. Мислех, че идването ми може да ни помогне.

— По какъв начин?

Териса продължаваше да върви.

— Там е работата. Мислех…

Млъкна и преглътна.

— Какво? — попитах аз.

Тя запремига на слънчевата светлина.

— Аз също не вярвам в свръхестественото. Но нали знаеш в какво вярвам?

Поклатих глава.

— Вярвам в майчиното чувство. Не знам как да го кажа. Аз съм й майка. Това е най-здравата връзка, позната на човека, права ли съм? Майчината любов не знае граници. Значи би трябвало да усетя нещо, нали? Би трябвало, докато стоя до надгробния камък, да усетя дали дъщеря ми е жива, или не. Разбираш ли какво имам предвид?

Непосредствената ми реакция бе насочена към това да проявя снизхождение и да отвърна: „Но как би могла да усетиш?“, или „Не се тормози толкова“, ала се спрях, преди да изрека някое безполезно утешение. Имам син, поне от биологична гледна точка. Вече е пораснал и е на второто си презокеанско пътуване — намира се в Кабул. Непрекъснато ми е в ума и, макар и да не вярвам, че е възможно, продължавам да си мисля, че ако нещо му се случи, ще усетя. Че ще почувствам хладина в гърдите си или някаква подобна простотия.

— Знам какво имаш предвид — отвърнах аз.

Стъпихме на ескалатора и той ни придвижи надолу — сякаш пътят ни нямаше край. Хвърлих поглед назад. Нямаше и помен от мъжа със слънчевите очила.

— И сега какво? — попита Териса.

— Връщаме се в хотела. Започваш да разглеждаш нещата, които открихме в дома на Карън. Помисли си за думата „опал“ и виж какво би могла да означава. Есперанца ще ти изпрати по имейла онова, което открие. Нещо е станало с Рик — нещо, което го е накарало да промени досегашния си начин на живот и да ти се обади. Най-доброто, което би могла да направиш в момента, е да разбереш кой го е убил, защо и върху какво е работил през последните месеци. Така че трябва да прегледаш нещата му и да видиш кое от тях засяга и теб.

— Какво ти е мнението за разговора ни с Карън? — попита ме Териса.

— Били сте много близки, нали?

— Да, много.

— Тогава ще се опитам да се изразя по-внимателно: мисля, че Карън не бе напълно искрена. А ти?

— Преди днешния ден щях да ти отговоря, че спокойно бих й поверила живота си — отвърна Териса. — Но ти си прав. Тя ме лъже за нещо.

— Да имаш представа за какво?

— Нямам.

— Хайде да се върнем назад във времето и да опитаме нещо друго. Разкажи ми всичко, което си спомняш за катастрофата.

— Мислиш, че премълчавам нещо, така ли?

— Не, разбира се. Но сега, след като научи всички новости по въпроса, питам се дали нещо от онази нощ не ти се струва странно.

— Не, нищо.

Тя погледна през прозореца, ала навън се виждаха само размазаните от движението стени на тунела.

— През последното десетилетие се мъчех да забравя всичко, станало през онази нощ.

— Разбирам.

— Не разбираш. Всеки божи ден от изминалите десет години възпроизвеждах наум случилото се.

Мълчах.

— Разглеждах нещата под различен ъгъл. Премислях всяко „ами ако“ в главата си: ами ако бях карала с по-малка скорост, ако бях минала по друг път, ако я бях оставила у дома, ако не бях тъй дяволски амбициозна, всичко от този род. Няма какво друго да си спомня.

Слязохме и се отправихме към изхода. Още щом влязохме във фоайето на хотела, мобилният ми телефон завибрира. Уин ми изпращаше следния текст:

Доведи Териса в апартамента. После отиди в стая 118. Сам.

Две секунди по-късно Уин допълни:

Моля, въздържай се да ми изпращаш остроумни, макар и човеконенавистни текстове ще се срещнем виз-а-ви и това ще е „единственият“ коментар.

Уин бе единственият от познатите ми, който бе по-многословен в писанията си, отколкото в личните си разговори. Отведох Териса горе в апартамента. Там имаше лаптоп с достъп до Интернет. Посочих й го и казах:

— Може би още сега ще започнеш да проучваш онази благотворителна организация „Спасете ангелите“?

— А ти къде отиваш? — попита тя.

— Слизам долу. Уин иска да говори с мен.

— Не мога ли да дойда и аз?

— Каза ми да отида сам.

— Не съм сигурна, че идеята ми харесва — забеляза Териса.

— Аз също, но мисля, че ще е по-добре да не го разпитваме.

— Много ли е откачен?

— Уин е напълно здравомислещ човек. Просто е свръхрационален. Вижда всичко в черно и бяло.

После додадох:

— По-скоро е склонен да следва максимата, че целта оправдава средствата.

— Средствата му биха могли да са доста крайни.

— Така е.

— Спомням си го от времето, когато ти помогнах да намериш донор.

Замълчах.

— Няма да му трепне окото да нарани чувствата ми, нали?

— Уин и чувствата на жените — заобяснявах аз, като се опитах да изразя мисълта си с жестове. — Обречени са на вечна раздяла.

— По-добре тръгвай.

— Да.

— После ще ми разкажеш ли?

— Вероятно не. Щом Уин желае да запази нещо в тайна от теб, значи е за добро. Според мен трябва да му имаш доверие.

Тя кимна с глава и стана.

— Ще се измия, а после ще атакувам интернета.

— Добре.

Тръгна към спалнята. Аз отворих вратата към коридора.

— Майрън?

Обърнах се. Териса бе застанала с лице към мен. Бе красива, уязвима и в същото време силна и стоеше така, сякаш се готвеше да посрещне силен удар, а на мен ми се искаше да се втурна към нея и да я защитя.

— Какво? — попитах.

— Обичам те — отвърна Териса.

Каза го простичко. Както си стоеше — красива, уязвима и силна. Нещо в гърдите ми се надигна, сякаш да полети. Стоях на мястото си — студен и безмълвен, лишен от дар слово.

— Да, сега едва ли е времето за подобно признание, а аз не желая да смесвам нещата. Но независимо дали Мириям е жива, или това е някаква чудовищна шега, бих искала да знаеш: обичам те. А когато всичко свърши, независимо по какъв начин, най-много бих желала да си дадем шанс един на друг.

Отворих уста, затворих я, после пак я отворих.

— Имам ангажимент към една жена.

— Известно ми е. Вероятно времето ми е отминало. Но нищо. Ако я обичаш, добре. Ако не я обичаш, аз съм тук и те чакам.

Териса не държеше да й отговоря. Обърна се, отвори вратата на банята и изчезна.