Харлан Коубън
Изгубена завинаги (5)

Пета глава

Териса Колинс ме чакаше във фоайето.

Прегърна ме, но не силно. Опря тялото си на мен, сякаш диреше подкрепа, но съвсем леко — не че бе на път да се строполи на земята, нищо подобно. И двамата се държахме доста резервирано при първата си среща от осем години насам. И все пак, докато държахме ръцете си, аз затворих очи и ми се стори, че усещам аромата на какао.

За миг си спомних онзи карибски остров — и, нека бъда честен — онова, което ясно отличаваше отношенията ни: секса, разтърсващ съществата ни до дъно. Онова отчаяно разкъсване, което те кара да разбереш по един начин, нямащ нищо общо със садомазохизма, как болката — говоря за емоционалната болка — и удоволствието не само се смесват в едно, а и се усилват взаимно. Ние не се интересувахме от думи, нито от чувства, още по-малко от фалшива утеха или близост, нито дори от резервирани прегръдки, сякаш нежната милувка можеше да спука въздушния балон на отношенията ни, в който временно се бяхме приютили.

Териса се отдръпна. Тя все още беше поразително красива. Не че годините не си личаха, но при някои жени — може би при всички от тази професия, при която се използва малко повече грим и пудра — годините носеха безспорен чар.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Така ли ме посрещаш след всички тези години?

Свих рамене.

— Моето първо изречение към тебе беше: „Ела в Париж!“ — продължи Териса.

— Ще се опитам да върна чара си — обещах аз, — но не и преди да разбера какво ти се е случило.

— Сигурно си останал без сили.

— Добре съм.

— Запазих стая за двамата. За двама души. Отделни спални, така че да имаме избор.

Не казах нищо.

— Човече — опита се да се усмихне Териса. — Толкова е хубаво, че дойде.

И на мен ми беше хубаво. Дори това помежду ни да не е било любов, то не бе изчезнало, беше си останало — силно, истинско, специално. Али беше казала, че няма да сме вечно заедно. Но при Териса, е, може и да не се срещахме всеки ден, но между нас имаше нещо — нещо, което не ми беше лесно да определя, нещо, което ще вдигнеш на рафта, където то ще си остане години наред, за което няма да мислиш непрекъснато, защото си го приел като даденост и вероятно така трябваше да бъде.

— Знаеше, че ще дойда — обадих се аз.

— Така е. А ти знаеш, че ако бях на твое място, и аз бих направила същото.

Беше права.

— Изглеждаш страхотно — казах.

— Хайде. Да си вземем нещо за хапване.

Портиерът взе багажа ми, крадешком хвърли възхитен поглед към Териса, като ми се усмихна с мъжка завист в стил „Блазе му на копелето“.

„Рю Дофин“ е тясна уличка. Някакъв бял ван бе паркирал до едно такси, като бе заел едва ли не цялото пространство. Шофьорът на таксито високо ругаеше на френски, предположих, че изрича мръсотии, но със същия успех би могъл да пита за някой адрес, макар и доста агресивно.

Завихме вдясно. Беше девет сутринта. В този час на деня животът в Ню Йорк вече се е завъртял на пълни обороти, ала бавно шляещите се парижани тъкмо се бяха вдигнали от леглата си. Стигнахме Сена при „Понт Ньоф“. От дясната ни страна в далечината се извисяваха кулите на катедралата „Света Богородица“. Териса тръгна нататък, по течението на реката, покрай зелените павилиони, известни с антикварните книги, които предлагат, но като че ли сега повече продаваха евтини сувенири. От другата страна на реката се издигаше величествена сграда с мансарда, както се пее в една песен на Спрингстийн^[1], „нахална и гола“. Когато се приближихме до катедралата, казах:

— Ще се смутиш ли, ако заема съответната поза, повлека левия си крак и извикам: „Светилище!“.

— Ще те помислят за турист — отвърна Териса.

— Много добре. Може би ще трябва да си купя барета, на която да е изписано името ми.

— Аха. Тогава няма да се различаваш от групата.

Походката на Териса беше все тъй възхитителна — тя вървеше изящно, с високо вдигната глава и изправени рамене. Забелязах още нещо, свързано с жените в живота ми: всички се движеха великолепно. Според мен самоуверената походка е доста секси, в нея има нещо хищническо, с което някои жени сякаш казват: „Това е мое“. По женската походка може да се съди за много неща.

Спряхме в едно бистро на открито на „Сен Мишел“. Небето все още сивееше, но слънцето сякаш всеки миг щеше да се покаже през облаците. Териса седна и се загледа в мен. Доста дълго изучаваше лицето ми.

— Да не би нещо да ми е заседнало между зъбите? — попитах аз.

Териса направи безуспешен опит да се усмихне.

— Господи, колко ми липсваше!

Думите й увиснаха във въздуха. Не бях сигурен дали говори тя, или огромният град. Защото Париж бе град, който ти говори. Много е написано за неговата красота и великолепие и всичко, казано за него, е самата истина. Всяка сграда бе малко чудо на архитектурата, празник за очите. Париж приличаше на красива жена, която осъзнава своята красота, това й харесва и, следователно, не й се налага да полага усилия, за да изглежда привлекателна. Просто бе невероятна и всички бяха наясно с този факт.

Но имаше и още нещо: Париж те кара да се чувстваш — не мога да намеря друга дума — жив. Когато си в този град, иска ти се да вкусваш насладите на живота. Ще ти се да усещаш, просто така, да усещаш, без значение какво. Сетивата ти се изострят. Париж те кара да плачеш и да се смееш едновременно, да се влюбиш, да пишеш стихове, да правиш любов и да композираш симфония.

Териса се пресегна през масата и хвана ръката ми.

— Можеше да ми позвъниш — казах аз. — Да ме уведомиш, че си добре.

— Знам.

— Живея на същото място — продължих аз. — Още работя на Парк авеню. С Уин продължаваме да делим апартамента в „Дакота Билдинг“^[2].

— Купил си къщата на родителите си в Ливингстън — додаде тя.

Репликата й не беше плод на случайността. Териса знаеше за къщата. Знаеше и за Али. Тя държеше да ми е ясно, че не ме е изпускала от очи.

— Ти взе, че изчезна — рекох аз.

— Знам.

— Опитах се да те открия.

— И това знам.

— Ще престанеш ли да ми отговаряш така?

— Добре.

— И така, какво се е случило? — попитах я пак.

Тя отдръпна ръката си. Погледът й се зарея към Сена. Покрай нас премина млада двойка. Караха се на френски. Жената беше ядосана. Грабна смачканата бирена кутия и замери с нея приятеля си.

— Няма да разбереш — промълви Териса.

— Това е по-лошо, отколкото предишната ти реплика.

Усмивката бе изпълнена с тъга.

— Много съм глупава. Трябваше да те взема със себе си. Твърде много държах на теб, за да допусна да стане така.

Разбрах я. И в същото време нищо не разбирах.

— Без да се обиждаш, но думите ти ми звучат така, сякаш едва сега осмисляш собствените си действия.

— Не е вярно.

— И така, къде беше, Териса?

— Криех се.

— От какво?

Тя поклати глава.

— Защо трябваше да дойда? — попитах аз. — И, моля те, не ми казвай, че си ме повикала, защото съм ти липсвал.

— Не затова те повиках. Искам да кажа, че наистина ми липсваше. Нямаш представа колко много. Но ти си прав, не това бе причината да ти позвъня.

— И така?

Появи се келнерът — в черна престилка и бяла риза. Териса поръча и за двама ни на чист френски език. Не разбирам бъкел френски, но ми се стори, че ми поръча обрив на ромбоиди върху тричаво брашно.

— Преди седмица ми се обади бившият ми съпруг — започна тя.

Дори нямах представа, че е била омъжена.

— Не бях говорила с Рик от девет години.

— Девет години — повторих аз. — Това е приблизително по времето, когато се запознахме.

Тя ме погледна.

— Не се смайвай от аритметичните ми дръзновения — посъветвах я аз. — Математиката е един от скритите ми таланти. Но не обичам да се хваля.

— Питаш се дали двамата с Рик сме били семейство, когато двамата с теб избягахме на онзи остров?

— Всъщност не.

— Благоприличието ти е покъртително.

— Не съм благоприличен — възпротивих се, като си мислех за сърцераздирателния секс, който правихме на острова.

— Както мога сама да удостоверя?

— Отново моите скрити таланти — казах. — Но се старая да не се хваля.

— Това е добре. Налага се да те успокоя — когато се запознахме, двамата с Рик бяхме вече разделени.

— И какво искаше твоят бивш съпруг Рик?

— Каза ми, че е в Париж. Настоя спешно да дойда и аз.

— В Париж ли? — попитах.

— Не, в Горно нанадолнище, Ню Джърси. В Париж, разбира се.

Тя затвори очи. Аз чаках.

— Извинявай. Без да искам.

— Няма нищо. Харесвам те такава. Бившият ти каза ли нещо друго?

— Настоя да отседна в „Отел Д’Обюсон“.

— И?

— И това е всичко.

Размърдах се на мястото си.

— И това бе целият телефонен разговор? „Здрасти, Териса, Рик е, бившият ти съпруг, с когото не си говорила близо десетилетие, ела веднага в Париж в «Отел Д’Обюсон» и, о, да! — имай предвид, че е спешно!“

— Нещо такова.

— Не го ли попита какво му е спешното?

— Нарочно ли се правиш на задръстен? Разбира се, че го попитах.

— И?

— Не ми каза. Заяви, че трябва лично да ме види.

— И ти заряза всичко и пристигна?

— Да.

— И от Рик ли се криеше?

— Криех се от всички.

— Къде?

— В Ангола.

В Ангола? Засега го оставих да мине покрай ушите ми.

— Че как те откри Рик?

Келнерът пристигна. Носеше две чаши с кафе и нещо, приличащо на сандвич с шунка и сирене.

— Наричат се „Крок месьо“ — обясни ми Териса.

Беше ми познато. Филия хляб с шунка и сирене върху нея, но с префърцунено име.

— С Рик работехме заедно в Си Ен Ен — каза тя. — Според мен той е най-добрият разследващ журналист в света, но не обича да е в ефир и остава зад камера. Предполагам, че ме е проследил.

Сега, разбира се, Териса бе по-бледа, отколкото тогава, на обляния от слънцето остров. Сините й очи не бяха толкова искрящи, но все още виждах златистите очертания около зениците й. Винаги съм предпочитал тъмнокоси жени, но Териса ме беше покорила със своите светли къдрици.

— Добре — казах аз. — Продължавай.

— Направих онова, което искаше. Пристигнах тук преди четири дни. А още не ми се е обадил.

— Позвъни ли му?

— Нямам телефонния му номер. Рик беше особен. Каза ми, че когато пристигна, ще се свърже с мен. Но не го направи.

— Затова ли ми се обади?

— Да — отвърна тя. — Много си добър в издирването на изчезнали хора.

— Ако наистина бях толкова добър, щях да те открия.

— Не си се старал достатъчно.

Виж това можеше и да е вярно.

Тя се наведе напред.

— И помни, че аз бях там.

— Помня.

Тя не спомена очевидното. Беше ми помогнала — тогава, когато животът на много важен за мен човек висеше на косъм. Без нея нямаше да успея. Той щеше да умре. Нямаше нужда да казва, че съм й задължен. Знаех го.

— Дори не си сигурна дали бившият ти съпруг е изчезнал, или не — уточних аз.

Териса не отговори.

— Може да го е замислил като малко отмъщение. Може би Рик има извратено чувство за хумор. А може и това да не е толкова важно. Възможно е да е променил решението си.

Гледаше ме още известно време.

— Но ако е изчезнал, не съм сигурен дали мога да помогна. Е, да, като се върна у дома, бих могъл да предприема някои действия. Но тук сме в чужда страна. Не знам и дума от езика. Не разполагам с Уин, който да ми помага, няма я и Есперанца, нито Голямата Синди.

— Аз съм тук. Говоря езика.

Погледнах я. В очите й имаше сълзи. Бях я виждал съкрушена, но не и в този вид. Поклатих глава.

— Какво премълчаваш?

Тя затвори очи. Аз чаках.

— Гласът му — отвърна тя.

— Какво за гласа му?

— Двамата с Рик започнахме да се срещаме още като първокурсници. Бяхме женени десет години. Почти всеки ден работехме заедно.

— Така.

— Познавам всяка частица от него, познавам настроенията му, нали разбираш?

— Така мисля.

— Много пъти сме били заедно във военни зони. Разкрихме стаи за изтезания в Близкия изток. В Сиера Леоне видяхме неща, които никое човешко същество не бива да вижда. Рик знаеше, че може да очаква какво ли не. Винаги запазваше спокойствие, контролираше чувствата си. Не обичаше преувеличаването в телевизионните новини. Така че познавам гласа му във всяка една ситуация.

Териса отново затвори очи.

— Но никога не го бях чувала да звучи така.

Протегнах ръка през масата, ала тя не я пое.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Гласът му трепереше, а това бе нещо ново за него. Помислих си… Помислих си, че може би плаче. Беше повече от ужасен — забележи: говоря за човек, който никога не се е плашил от нищо. Каза, че трябва да съм готова.

— Готова за какво?

Очите й се навлажниха. Тя събра длани сякаш за молитва и опря връхчетата на пръстите в носа си.

— Заяви, че онова, което ще ми каже, ще промени целия ми живот.

Облегнах се назад и свъсих вежди.

— Точно този ли беше изразът — ще промени целия ти живот?

— Да.

Териса също не си падаше по хиперболите. Не знаех какво да мисля.

— Къде живее Рик? — попитах аз.

— Не знам.

— Възможно ли е да е в Париж?

— Възможно е.

Кимнах с глава.

— Ожени ли се повторно?

— И това не знам. Както ти казах, не съм говорила с него от дълго време.

Нямаше да е никак лесно.

— Дали още работи за Си Ен Ен?

— Съмнявам се.

— Може би ще ми дадеш списък на приятелите му, на близки семейства, нещо, с което да започна?

— Добре.

Когато вдигна чашата да отпие от кафето си, ръката й трепереше.

— Териса?

Ръката й с чашата остана във въздуха, сякаш да се защити.

— Какво толкова би могъл да ти съобщи твоят бивш съпруг, което да е в състояние да промени целия ти живот?

Териса извърна поглед встрани.

По Сена плаваха двупалубни кораби, пълни с туристи. Върху корпусите им се виждаше една и съща реклама — привлекателна жена с Айфеловата кула на главата. Беше смехотворно, неудобно. Айфеловата кула изглеждаше тежка за дамска шапка, седеше несигурно, сякаш всеки момент щеше да се килне и да падне и затова бе прикрепена за скалпа й с тясна лента. Жената модел бе превила лебедова шия, като да бе задрямала. На кого ли му бе хрумнало да прави модна реклама по подобен начин?

Улицата се бе напълнила с пешеходци. Момичето, замерило любимия си с празната бирена кутия, сега го целуваше. Ех, французи! Пътен полицай размаха ръце, за да проправи път на бял фургон, който задръстваше движението. Обърнах глава и зачаках отговора на Териса. Тя остави чашата си на масата.

— Нямам никаква представа.

Ала гласът й издайнически секна. Добра подсказка, ако играех на карти с нея. Тя не лъжеше. Бях готов да се обзаложа. Но нещо премълчаваше.

— Няма ли вероятност бившият ти просто да е искал да си отмъсти?

— Никаква.

Тя млъкна, извърна поглед встрани, опита се да събере мислите си.

Усетих, че е време да направя първата стъпка. Попитах:

— Какво е станало с теб, Териса?

Тя разбра какво имам предвид. Не ме погледна, ала на устните й се появи лека усмивка.

— Ти също не сподели нищо с мен — отвърна тя.

— Приехме мълчанието за правило на острова.

— Да.

— Но сега не сме там.

Мълчание. Беше права. Аз също не й бях казал какво ме бе отвело на онзи остров, какво бе съкрушило душата ми. Може би трябваше да започна пръв.

— Трябваше да защитя някого — казах. — Обърках всичко. Тя умря заради мен. И на всичко отгоре реакцията ми бе много лоша.

Насилие, помислих си отново. Вечното ехо.

— Ти каза „тя“ — отбеляза Териса. — Трябвало е да защитиш някоя жена ли?

— Да.

— Отиде на гроба й — продължи Териса. — Спомням си го.

Не казах нищо.

Сега беше нейният ред. Облегнах се и я зачаках да се приготви. Спомних си какво ми бе казал Уин за тайната й, за това, че е доста неприятна. Бях неспокоен. Очите ми шаваха насам-натам и тъкмо тогава забелязах нещо, което ме накара да застана нащрек.

Белият фургон.

С времето се научаваш да живееш по този начин. Да бъдеш винаги нащрек. Оглеждаш се и започваш да забелязваш точно определени неща, които те карат да се чудиш. За трети път виждах същия този фургон. Така ми се стори. Когато излязохме от хотела, той стоеше отпред. И още нещо — когато го зърнах последния път, полицаят му разчистваше пътя.

Бе застанал на същото място.

Върнах погледа си към Териса. Тя забеляза изражението на лицето ми и попита:

— Какво има?

— Има вероятност белият фургон да ни следи.

Не я предупредих да не поглежда натам, нито да не се обръща към него. Териса си знаеше урока.

— Какво ще правим? — попита тя.

Замислих се. Мозайката започна да се сглобява. Надявах се да греша. За миг си представих, че за броени секунди положението може да се промени. Бившият й мъж Рик кара фургона и ни шпионира. Приближавам се, отварям вратата и го издърпвам от предната седалка.

Станах от стола и забих поглед право в страничното стъкло до шофьорското място. Ако бях прав, нямаше място за игрички. Безпогрешно различих небръснатото лице и нещо повече — клечката за зъби.

Това бе Льофевр от летището.

Не се опита да се скрие. Отвори вратата и слезе. От мястото до шофьора се измъкна и по-възрастният служител, Берлеан. Вдигна очилата на темето си и се усмихна, сякаш желаеше да се извини.

Почувствах се като пълен идиот. Цивилните дрехи от аерогарата. Този факт трябваше да ме подсети. Служителите от имиграционните служби не бива да са в цивилно облекло. И несвързаните им въпроси. Чиста проба измама. Трябваше да го забележа.

Льофевр и Берлеан бръкнаха в джобовете си. Помислих, че ще извадят оръжие, ала те измъкнаха червените си ленти, на които пишеше „Полиция“. Нанизаха ги на мускулестите си ръце. Погледнах вляво и видях униформени полицаи, които се приближаваха към нас.

Не помръднах. Държах ръцете си встрани, за да ги виждат добре. Нямах никаква представа какво става, ала във всеки случай не му беше времето да правя необмислени движения.

Гледах Берлеан право в очите. Той дойде до масата ни, спря поглед върху Териса и каза, като имаше предвид и двама ни:

— Бихте ли ни придружили, моля?

— За какво става въпрос? — поинтересувах се аз.

— Ще ви обясним в участъка.

— Арестувани ли сме? — попитах.

— Не.

— В такъв случай никъде няма да ходим, докато не ни кажете за какво става дума.

Берлеан се усмихна. Хвърли поглед към Льофевр. Льофевр също разтегна уста в усмивка — дори клечката за зъби не бе препятствие за него.

Зададох въпрос:

— Какво има?

— Тук не ви е Америка, господин Болитар.

— Имате право, но това е страна с модерна демокрация, в която съществуват някои неотменими човешки права. Или греша?

— За да ви задържим, не е нужно обвинение. Всъщност имаме право да задържим и двама ви за четирийсет и осем часа просто така.

Берлеан се приближи до мен, отново вдигна очилата на темето си и изтри ръце в панталоните си.

— Пак ви питам: бихте ли ни придружили, моля?

— С удоволствие — отвърнах аз.