Харлан Коубън
Изгубена завинаги (22)

Двайсет и втора глава

Жажда.

В гърлото — пясък. Очите не се отварят. А може би са отворени?

Пълна тъмнина.

Ръмжене на мотор. Усещане, че някой се е надвесил над мен.

— Териса…

Мисля, че го изричам на глас, но не съм сигурен.

* * *

Следващият отрязък от спомени: гласове.

Идват сякаш от много далеч. Не разбирам думите. Долавям само звуци и толкоз. Гневни звуци. Приближават се. Чуват се по-високо. Звучат в ушите ми.

Очите ми се отварят. Виждам в бяло.

Гласът повтаря едно и също нещо.

Звучи ми като: „Ах-мед-лех-ат-мин“.

Не разбирам. Някаква безсмислица може би. Или чужд език. Не знам.

— Ах-мед-лех-ат-мин.

Някой вика в ухото ми. Стискам очи. Искам да престане.

— Ах-мед-лех-ат-мин.

Гласът е гневен, не престава. Струва ми се, че се извинявам.

— Той не разбира — казва някой.

Мълчание.

* * *

Болка в сърцето.

— Териса… — повтарям.

Няма отговор.

Къде съм?

Отново чувам глас, ала не разбирам думите. Чувствам се самотен, изолиран. Лежа. Усещам, че треперя.

* * *

— Нека ти изясня положението.

Още не мога да помръдна. Мъча се да отворя уста, ала напразно. Отварям очи. Виждам размазано. Чувствам се така, сякаш главата ми е омотана в гъста лепкава паяжина. Мъча се да я отпъдя от себе си. Не успявам.

— Работил си за правителството, нали?

Гласът на мен ли говори? Кимам, без да помръдвам.

— В такъв случай ти е известно за съществуването на подобни места. Знаеш, че винаги ги е имало. Поне си чувал хората да говорят за тях.

Никога не съм вярвал на приказките на хората. Може би след единайсети септември… Но не и преди това. Мисля, че казвам: „Не“, но може би само наум.

— Никой не знае къде се намираш. Никой няма да те открие. Можем да те държим тук вовеки веков. Можем да те убием, когато поискаме. Можем и да те пуснем да си ходиш.

Пръсти около бицепса ми. Още пръсти около китката ми. Безсмислено е да се дърпам. Някой ме щипва по ръката. Не мога да помръдна. Не мога да ги спра. Спомням си, че когато бях на шест години, татко ме заведе на карнавала на Нортфийлд авеню. Евтини игри и атракции. Лудницата. Така се казваше една от тях. Огледала, клоуни с огромни глави и ужасен смях. Влязох сам. Та нали бях голямо момче? Изгубих се, заоглеждах се, ала не успях да открия изхода. Един от клоуните ми скочи. Разревах се. Извъртях се на другата страна. Но там стоеше друг клоун и ми се присмиваше.

Сега се чувствах точно така, както тогава.

Извиках и отново се извъртях. Виках баща си. Той викаше името ми, изтича вътре, изскочи през тънката стена и като ме откри, всичко дойде на мястото си.

Татко, казвам си аз. Татко ще ме намери. Всеки миг.

Ала никой не идва.

* * *

— Откъде познаваш Рик Колинс?

Казвам истината. За кой ли път. Толкова съм изтощен.

— А откъде познаваш Мохамед Матар?

— Не го познавам.

— В Париж се опита да го убиеш. После го уби в Лондон, преди да успеем да те заловим. Кой те изпрати да го убиеш?

— Никой. Той ме нападна.

Обяснявам. После с мен става нещо ужасно, но не знам какво е.

* * *

Вървя. Ръцете ми са завързани на гърба. Не виждам много, само малки светли точици. На всяко рамо усещам по една ръка. Грубо ме блъскат долу.

Лежа по гръб.

Краката ми са завързани един за друг. Колан пристяга гърдите ми. Тялото ми е завързано към нещо кораво. Изобщо не мога да помръдна.

Внезапно светлите точици изчезват. Струва ми се, че пищя. Може да са ме обърнали с главата надолу. Не съм сигурен.

Огромна влажна длан затиска лицето ми. Сграбчва носа ми. Запушва устата ми.

Не мога да дишам. Мъча се да се отърва. Ръцете ми са завързани. Краката ми са пристегнати.

Не мога да шавна. Някой е уловил главата ми. Не мога да се извърна. Ръката силно притиска лицето ми. Нямам въздух.

Паника. Душат ме.

Мъча се да си поема дъх. Устата ми се отваря. Вдишвам. Трябва да вдишам. Не мога. Водата нахлува в гърлото ми и излиза през ноздрите. Давя се. Дробовете ми горят. Всеки миг ще експлодират. Мускулите ми се гърчат. Трябва да се движа. Не мога. Нямам изход. Нито въздух.

Умирам.

* * *

Чувам нечий плач и осъзнавам, че идва от мен. Внезапна пронизваща болка.

Гърбът ми се извива. Очите ми излизат от орбитите. Пищя.

— О, Господи, моля те…

Гласът е мой, ала аз не го разпознавам. Толкова е слаб. А аз съм толкова безсилен.

* * *

— Имаме два въпроса към теб.

— Моля. Вече отговорих.

— Имаме още въпроси.

— А после ще мога ли да си тръгна?

Гласът умолява.

— Като че ли нямаш друга надежда.

* * *

Стряскам се и се събуждам от ярка светлина в лицето.

Премигвам. Сърцето ми препуска. Не успявам да си поема дъх. Не знам къде съм. Връщам се назад в спомените си. Кое е последното, което помня? Напъхвам пистолета под брадичката на копелето и дърпам спусъка.

Има още нещо, заседнало е в ъглите на мозъка ми и не мога да го достигна. Може би някакъв сън? Познавате това чувство — събуждате се, а кошмарът е все още жив, но щом се помъчите да си го спомните, споменът ви се разсейва и се стопява във въздуха като дим. Същото се случва с мен сега. Опитвам се да задържа образите в главата си, ала те изчезват.

— Майрън?

Гласът е спокоен, сдържан. Боя се от гласа. Свивам се. Изпитвам ужасен срам, макар да не знам защо.

Гласът ми звучи покорно дори в собствените ми уши:

— Да?

— И без това ще забравиш по-голямата част от преживяното. Така е най-добре. Никой не ще ти повярва — а дори да ти повярват, не могат да ни открият. Ти не знаеш къде се намираме. Не знаеш и как изглеждаме. И не забравяй: можем пак да го направим. Можем да те хванем, когато си поискаме. И не само теб. Семейството ти също. Майка ти и баща ти в Маями. Брат ти в Южна Америка. Разбираш ли?

— Да.

— Остави всичко както си е. Ако го направиш, ще си добре, ясно?

Кимам с глава. Обелвам очи. И отново потъвам в мрак.