Харлан Коубън
Изгубена завинаги (4)

Четвърта глава

Използвам бонусите, които ми дават компаниите поради честите ми полети с тях, за да пътувам в по-горна класа. Не от интерес към безплатната пиячка или по-добрата храна, която сервират там, а заради разстоянието между седалките, което е от голямо значение за мен. Когато пътувам със самолет, винаги сядам по средата между двете широки пътеки, а пред мен неизбежно се настанява някоя възрастна дама, която е толкова дребна, че стъпалата й едва докосват пода, но неизменно решава да плъзне седалката си колкото е възможно по-назад, като изпитва почти сексуално удоволствие от хрущенето, което коленете ми издават при натиска на облегалката й, и се изтяга назад до такава степен, че по време на целия полет имам възможност да се наслаждавам на покрития й с пърхот скалп.

Не знаех телефонния номер на Териса, но си спомних името на хотела — „Отел Д’Обюсон“. Позвъних и й оставих съобщение, че съм на път. Качих се на борда и напъхах слушалките на портативния диск плейър в ушите си. Скоро потънах в полусън, характерен за пътуващите в самолет, като си мислех за Али, за първия път, в който определях среща на жена с деца, при това вдовица, спомних си как тя се извърна и рече: „Няма да сме вечно заедно, Майрън…“.

Нима беше права?

Опитах се да си представя живота си без нея.

Обичах ли Али Уайлдър?

Да.

В живота си бях обичал три жени. Първата беше Емили Даунинг, студентското ми гадже в университета „Дюк“. Тя ме замени с мой колега от Северна Каролина. Втората ми любов, най-близкият човек до мен, се казваше Джесика Кълвър и беше писателка. Джесика също разби сърцето ми като чашка от стиропор — а може пък и аз да съм разбил нейното? Едва ли някога щях да разбера. Обичах я с цялото си същество, с всичко, което притежавах, но очевидно то не бе достатъчно. Сега е омъжена. За някой си Стоун. Стоун^[1]. Без майтап.

Третата, да, това бе Али Уайлдър. Аз бях първият мъж, с когото бе започнала да се среща, след като съпругът й загина в Северната кула на Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември. Обичахме се силно, но със спокойна и зряла любов, а предполагам, че не биваше да е такава. Знаех, че краят й ще ме заболи, но няма да ме унищожи. Питах се дали и това бе плод на зрелостта, или след толкова години, когато сърцето ти вече е било разбито, в съзнанието ти се включва някакъв защитен механизъм.

А може би Али е имала право? Нямаше да сме вечно заедно. Така е — простичко, но факт.

Евреите имат стара пословица, която намирам за уместна в случая: „Човек предполага, Господ разполага“. Аз съм отличен пример за това. Животът ми бе доста подреден. Станах баскетболна звезда още като дете, предопределен да играе в Националната баскетболна лига за „Бостън Селтикс“. Ала в първите мачове, още преди началото на сезона, Големия Бърт Уесън ме блъсна и аз излязох от строя заради спуканото си коляно. По-късно се помъчих да се върна в играта, ала не стана — вече не бях толкова ефективен. С кариерата ми бе свършено, далеч преди да се проявя на игрището.

Бях роден за глава на семейство, също като мъжа, когото обичах най-много на света: Ал Болитар, моят баща. Той се бе оженил за любимата си, за майка ми Елен, двамата се бяха преместили в едно от предградията на Ливингстън, Ню Джърси, бяха създали семейство, работеха упорито и канеха гости на барбекю в задния двор на къщата си. Такъв живот трябваше да водя и аз — съпруга, която да ме подкрепя, от две до шест деца, които да седят върху паянтовите скамейки в салона и да гледат как играя, може би и куче, баскетболен кош на пътеката в двора, ходене по спортните магазини в събота. Разбирате, нали?

Но ето ме сега, прехвърлил четирийсетте, все още неженен и без семейство.

— Желаете ли нещо за пиене? — попита ме стюардесата.

Не съм кой знае какъв пияч, но помолих за уиски със сода. Питието на Уин. Имах нужда от нещо, което да ме упои, да ми помогне да заспя. Отново затворих очи. Да се върна към забравата. Забравата е хубаво нещо.

И така, къде се вместваше Териса Колинс, жената, към която бях полетял?

Не бях мислил за Териса с категориите на любовта. Не и по този начин. Мислех си за гладката й кожа и аромата й на какаово масло. Мислех си за тъгата, която я спохождаше от време на време. Припомнях си как се любихме на онзи остров като двама корабокрушенци. Когато накрая Уин пристигна с яхта, за да ме прибере у дома — времето, прекарано с нея, ми бе дало сили. Но не и на нея. Казахме си сбогом, ала това не беше краят. Териса ми помогна, когато преди осем години имах най-голяма нужда от помощ, после пак изчезна и се потопи в мъката си.

Но сега беше отново тук.

Цели осем години Териса Колинс не се беше появявала не само в моя живот, но и в обществото. През деветдесетте тя бе известна телевизионна звезда, първа водеща в Си Ен Ен, а после внезапно — пуф! — и изчезна.

Самолетът кацна и се упъти към аерогарата. Грабнах чантата си — нямаше нужда да мина през проверка на багажа, щом ставаше въпрос само за две нощи престой — и се запитах какво ли ме очаква. Слязох трети по ред и с дългата си крачка успях да заема място на опашката пред гишето за проверка на митничарските и имиграционните власти. Надявах се да свърша бързо, но се бяха приземили и други самолети и се натрупаха доста хора.

Опашката се извиваше, оградена с въжета, и приличаше на опашка от филмите на Уолт Дисни. Придвижвахме се бързо. В повечето случаи митничарите махаха с ръка на пътниците да преминават нататък, като бегло надничаха в паспортите им. Когато дойде моят ред, служителката от имиграционните власти погледна в паспорта ми, после ме изгледа в лицето, отново погледна снимката в паспорта и погледът й се върна пак на мен. Позабави се. Аз й се усмихнах, като настроих копчето „Неустоим чар“ на СЛАБО. Не исках горката жена да започне да се разсъблича още тук, в митницата.

Служителката се извърна, сякаш бях изрекъл някаква грубост. Кимна с глава на своя колега. Когато отново ме погледна, дадох си сметка, че трябва да завъртя копчето малко повече. Да се усмихна по-широко. Да премина от СЛАБО на ЗАШЕМЕТЯВАЩО.

— Застанете встрани, моля — намръщено каза тя.

Продължавах да се хиля като идиот.

— Защо?

— Колегата ми ще разгледа вашия случай.

— Нима съм „случай“? — попитах.

— Моля, застанете встрани.

Задържах опашката и чакащите недоволстваха. Отстъпих встрани.

Униформеният служител каза:

— Моля, последвайте ме.

Това не ми хареса, но нима имах избор? Питах се, защо тъкмо аз? Може би съществуваше някакъв френски закон срещу очарование като моето, тъй като — ами, да! — трябваше да има нещо такова.

Служителят ме отведе в малко помещение без прозорци. Бежовите стени бяха голи. Зад вратата имаше две куки със закачалки на тях. Седалките бяха пластмасови. В ъгъла имаше маса. Служителят взе чантата ми и я постави отгоре. Започна да се рови в багажа ми.

— Изпразнете си джобовете, ако обичате. Оставете всичко в тази купа. Събуйте се.

Подчиних се. Портфейл, мобилен телефон модел „Блекбъри“, няколко дребни банкноти, обувки.

— Трябва да ви претърся.

Проявяваше голямо старание. Помислих си да пусна някоя шега по адрес на работата му или да му предложа да използва и разузнаването за своята цел, ала не бях сигурен в чувството за хумор на французите. Дали Джери Луис^[2] бе известен във Франция? А може би визуалният гег би бил по-подходящ?

— Седнете, моля.

Седнах. Той излезе и взе вещите ми със себе си. Останах сам цели трийсет минути — да поохладя чувствата си, както казват. Това не ми харесваше.

В стаята влязоха двама мъже. Първият беше по-млад, към трийсетгодишен може би, приятен на вид, с пясъчноруса коса и с тридневна брада, каквато си пускат хубавите момчета, за да изглеждат по-солидни. Носеше джинси и ботуши, закопчана догоре риза с навити до лактите ръкави. Облегна се на стената, кръстоса ръце на гърдите си и задъвка клечка за зъби.

Другият беше над петдесетгодишен с огромни телени очила и увиснала мазна коса, която очевидно имаше нужда от сресване. Когато влезе, изтриваше ръцете си с хартиена салфетка. Якето му сякаш бе специално изработено „само за членове на клуба“.

Толкова за французите и тяхната висша мода.

По-възрастният заговори:

— Каква е целта на посещението ви във Франция?

Погледнах го, после преместих поглед върху оня с клечката за зъби в уста, след това отново отправих очи към първия.

— А вие сте?

— Аз съм капитан Берлеан. А това е офицер Льофевр.

Кимнах с глава на Льофевр. Той продължи да дъвче клечката за зъби.

— Целта на посещението ви? — повтори въпроса си Берлеан. — По работа или за удоволствие?

— За удоволствие.

— Къде ще отседнете?

— В Париж.

— Къде в Париж?

— В „Отел Д’Обюсон“.

Той не си водеше бележки. Никой от тях не носеше нито писалка, нито хартия.

— Сам ли ще бъдете? — попита Берлеан.

— Не.

Берлеан продължаваше да се бърше със салфетката. По едно време спря и намести очилата си с пръст. Понеже все още не бях отговорил, той сви рамене и ме попита:

— Е?

— Имам среща с приятелка.

— Името й.

— Необходимо ли е? — попитах.

— Не, господин Болитар, просто съм любопитен, макар че нямам никаква видима причина да ви задавам подобен въпрос.

Аха, французите обичали сарказма.

— Името?

— Териса Колинс — отвърнах аз.

— Какво работите?

— Агент съм.

Берлеан очевидно се обърка. Но Льофевр, изглежда, не разбираше английски.

— Представлявам актьори, спортисти, писатели — обясних аз.

Берлеан кимна със задоволство. Вратата се отвори. Първият офицер подаде на Берлеан касетата с принадлежностите ми. Постави я върху масата до чантата. После продължи да си бърше ръцете.

— Вие не пътувахте заедно с госпожица Колинс, нали така?

— Не, тя е вече в Париж.

— Ясно. Колко време ще останете във Франция?

— Не знам. Две или три нощи.

Берлеан хвърли поглед към Льофевр. Онзи кимна с глава, отлепи гръб от стената и тръгна към вратата. Берлеан го последва.

— Извинете за неудобствата, които ви причинихме — рече Берлеан. — Пожелавам ви приятно прекарване.