Харлан Коубън
Изгубена завинаги (3)

Трета глава

Не мога да кажа колко време бе минало. Навярно минута-две. После се отправих към автомобила си. Небето беше сиво. Ръмеше. Спрях за миг, затворих очи и вдигнах лице нагоре. Мислех си за Али. Мислех си за Териса в луксозния парижки хотел.

Наведох глава, направих още две крачки — и тъкмо тогава забелязах треньора Боби и приятелчетата му в шевролета.

Въздъхнах.

И четиримата бяха там: на волана седеше помощник-треньорът Пат, на мястото до него се бе настанил треньорът Боби, а другите двама се мъдреха на задната седалка. Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона за скоростна връзка веднъж. Уин вдигна още на първото позвъняване.

— Казвай — отсече той.

Винаги отговаряше по този начин на телефона, дори когато ясно виждаше изписан на екрана собствения ми номер — доста е досадно, така е.

— Ще направиш добре да се върнеш — уведомих го аз.

— О! — отговори Уин с щастливия глас на хлапе, което току-що е получило коледните си подаръци. — Добре, добре.

— След колко време ще си тук?

— Наблизо съм. Помислих си, че може да стане нещо подобно.

— Недей да стреляш по никого — посъветвах го аз.

— Да, мамо.

Автомобилът ми бе паркиран в задната част на паркинга. Шевролетът бавно се приближи. Дъждът леко се усили. Чудех се какъв ли е планът им — несъмнено са замислили нещо, прилягащо на недоразвитите им мозъци — и реших да действам според ситуацията.

Ягуарът на Уин се показа и спря на разстояние от мен. Аз карам форд таунус. Уин никак не харесва колата ми. За нищо на света не би се возил в нея. Извадих ключовете и натиснах дистанционното. Колата тихо изпиука и се отключи. Вмъкнах се вътре. Тогава шевролетът се раздвижи. Тръгна с голяма скорост и спря точно зад таунуса. Блокираха ме. Първи навън изхвърча треньорът Боби, като поглаждаше козята си брадичка с ръка. Двамината дебелаци го последваха.

Въздъхнах и докато се приближаваха, ги загледах в огледалото за обратно виждане.

— Какво обичате? — попитах ги аз.

— Чухме, че гаджето те е зарязало — отвърна той.

— Невъзпитано е да се подслушват чужди разговори, треньор Боби.

— Помислих си, че може да промениш решението си и да не се появиш. Затова смятам да разрешим спора си още сега. На място.

Треньорът Боби наведе главата си и лицето му се озова току пред моето.

— Освен ако не си страхопъзльо.

Попитах го:

— За обяд си ял риба тон, нали?

Уин спря ягуара си точно до шевролета. Треньорът Боби отстъпи крачка назад и присви очи. Уин излезе от колата. Четиримата го погледнаха и свъсиха вежди.

— Кой, по дяволите, е този?

Уин се усмихна и вдигна ръка, сякаш току-що го бяха представили като участник в телевизионно шоу и очаква публиката да отбележи появата му с бурни ръкопляскания.

— Радвам се, че съм тук — обяви той. — Много благодаря.

— Приятел ми е — обясних аз.

— Този ли? — Боби започна да се смее, дебелаците му пригласяха в хор. — Ами, да, разбира се.

Излязох от автомобила. Уин се приближи до тримата сладури.

Треньорът Боби каза:

— Ще те сритам в задника.

Свих рамене.

— Прицели се добре.

— Наоколо има твърде много хора. Дай да отидем в гората — посочи с ръка той. — На поляната никой няма да ни безпокои.

Уин се намеси:

— Откъде, моля ви се, знаете за полянката?

— Учил съм в тукашната гимназия. Сритал съм доста задници на онази полянка. — И като наду перки, добави: — Бях капитан на футболния отбор.

— Леле! — с монотонен глас произнесе Уин. — Ще ми дадеш ли фланелката си за училищния бал?

Треньорът Боби посочи с дебелия си пръст към Уин.

— Ако не си затвориш устата, ще си бършеш кръвта с нея.

Уин правеше всичко възможно да не изглежда извънмерно лекомислен.

Спомних си обещанието, което бях дал на Али.

— И двамата сме зрели мъже — започнах аз. Всяка моя дума звучеше така, сякаш изплювах парчета стъкло от устата си. — Не би трябвало да прибягваме до юмручно право, не мислиш ли?

Погледнах през него към Уин. Уин се мръщеше.

— Наистина ли чух да използваш термина „юмручно право“?

Треньорът Боби навлезе в личното ми пространство.

— Страхопъзльо ли си?

Пак този страхопъзльо.

Но аз бях по-големият мъжкар — а по-голям мъжкар е онзи, който първи се оттегля. Така е правилно.

— Да — казах. — Страхопъзльо съм. Сега доволен ли си?

— Чухте ли го, момчета? Той е страхопъзльо.

Трепнах, ала бях все тъй силен. Или слаб, зависи от гледната точка. Аха, по-големият мъжкар. Това бях аз. Никога не бях виждал Уин тъй оклюман.

— А сега имате ли нещо против да преместите колата си, за да си тръгна? — попитах.

— Дадено — отвърна треньорът Боби. — Но те предупредих.

— За какво си ме предупредил?

Той отново се върна в личното ми пространство.

— Не искаш да се биеш, добре. Ала ще си го изкараме на момчето ти.

Кръвта се вдигна в главата ми.

— За какво говориш?

— Трепетликата, дето стреля в погрешния кош ли? От сега нататък ще ми служи за мишена. Ще го вземем на мушка. Щом се появи възможност да влезем в мислите му, ще го направим.

Вероятно съм отворил уста, не съм сигурен. Погледнах към Уин, за да съм сигурен, че съм чул правилно. Уин вече не изглеждаше оклюман. Потри ръце.

Отново се обърнах към треньора Боби.

— Сериозно ли говориш?

— Сериозен съм като смъртта.

Преиграх наум обещанието, което бях дал на Али, като търсех да открия някаква пролука. След преживяната злополука, която сложи край на баскетболната ми кариера, имах нужда да доказвам на света, че съм благодаря, добре. Ето защо записах право — в „Харвард“. Ето го и Майрън Болитар в пълния си блясък — учен-спортист-свръхобразован-адвокат-веселяк. Юрист с научна степен. Което означаваше, че винаги можех да открия вратичка в закона.

Какво всъщност бях обещал? Спомних си точните думи на Али: „Довечера не отивай в онзи бар. Обещай ми“.

Ами, да. Това тук не беше бар, нали така? Беше залесено място зад едно училище. Значи можех да не уважа смисъла, но не и буквата на закона. А буквата в този случай беше от съдбовно значение.

— Да го направим — склоних аз.

Шестимата тръгнахме към гората. Уин практично се изхлузи от групата ни. На двайсетина метра разстояние имаше полянка. По земята бяха нахвърляни фасове и кутии от бира. Това е то училището. Винаги едно и също.

Треньорът Боби зае място в средата на полянката. Вдигна дясната си ръка и ме повика. Подчиних се.

— Господа — каза Уин, — преди да започнете, отделете ми минута от времето си.

Всички обърнаха поглед към него. Уин стоеше до клонест клен заедно с помощник-треньора Пат и двамата побойници.

— Ако не ви предложа тази консултация — продължи Уин, — ще се чувствам престъпно нехаен.

— Какво, по дяволите, бръщолевиш? — попита треньорът Боби.

— Не говоря на теб. Консултацията има за цел да послужи на тримата ти приятели.

Уин ги изгледа един по един.

— Възможно е да се изкушите в някой момент да се притечете на помощ на треньора Боби. Това би било огромна грешка. Първия от вас, който направи дори една крачка към тях двамата, го чака болница. Забележете, че не използвах думи като „възпирам“, „наранявам“ или „увреждам“. Само думата „болница“.

Те го гледаха.

— Това е консултацията, която исках да ви дам.

Обърна се към мястото, където стояхме аз и треньорът Боби.

— А сега да се върнем на вашия скандал.

Треньорът Боби ме погледна.

— Сериозно ли говори този?

Ала аз вече бях навлязъл в състояние, което никак не беше добро. Обхвана ме гняв. А когато ще се биеш, гневът не е добър съветник. Нужно ти е време, за да позабавиш нещата, да укротиш пулса си, да не оставиш адреналинът да те парализира.

Боби ме погледна и за първи път в очите му забелязах колебание. Ала в същия миг си спомних смеха му, когато посочи към погрешния кош и каза: „Хей, хлапе, направи го пак!“.

Поех си дълбоко въздух.

Треньорът Боби сви ръцете си в юмруци и застана като боксьор. Направих същото, макар видът ми да не бе тъй непреклонен. Леко подскачах на място с превити в коленете крака. Боби бе много едър мъж, побойникът на квартала, така че да застава лице в лице с уплашени противници не беше нещо ново за него. Не бях в категорията му.

Ето и някои факти относно борбата. Първо и основно правило: всъщност никога не можеш да бъдеш сигурен как ще се развият нещата. Всеки един от двамата би могъл да нанесе решаващия удар. Да си самоуверен е грешка. Но истината беше, че всъщност треньорът Боби нямаше шанс. Не приемайте думите ми за липса на скромност. Независимо от мнението на родителите, насядали допреди малко върху паянтовите скамейки в салона (те наемаха частни треньори за своите свръхнатоварени деца, пътуващи с третокласните си отбори), в по-голямата си част спортистите се формират още в утробата на майката. Вярно е, нужен ти е хъс, тренировки, практика, ала съвсем друго си е вродената дарба.

Природата рано или късно си казва думата.

Бях надарен с невероятно бързи рефлекси и безотказна координация на движенията. Така е, не се хваля. Все едно да говоря за цвета на косата си, за ръста или добрия си слух. Просто е така. Дори не говоря за годините труд, през които тренирах тялото си и се научих се боря истински. Но и това е пак от природата.

Треньорът Боби постъпи, както очаквах. Пристъпи напред и широко замахна с ръка. Широкият замах не е подходящ срещу по-нисък противник. Когато ти дойде до главата, бързо го научаваш — най-краткото разстояние между две точки е правата линия. Когато нанасяш удари, добре е да го знаеш.

Леко се плъзнах вдясно. Не много. Достатъчно, за да посрещна удара с лявата си ръка и в същото време да остана близо, за да нанеса контраудара. Боби остана незащитен. Времето забави своя ход. Имах възможност да уцеля една от оголените му точки.

Избрах гърлото.

Свих ръка и с всички сили забих юмрука си в адамовата му ябълка.

Чу се звук, сякаш нещо се пръсна. И това сложи край на битката. Знаех го. Или поне би трябвало. Отстъпих крачка назад, а той се сви надве, за да си поеме дъх.

Ала насмешливият му глас още звучеше в ушите ми… „Хей, хлапе, направи го пак… Той ще ми служи за мишена… Когато имаме възможност, ще го направим… Страхопъзльо!“

Не биваше да го оставям да падне на земята. Трябваше да го попитам дали му е достатъчно и толкова. Ала бях изпуснал юздите на гнева си. Не можех да се спра. Сгънах лявата си ръка и започнах да му нанасям удари, като се въртях в посока, обратна на часовниковата стрелка. Възнамерявах накрая да цапардосам с лакът дебелака право във физиономията.

Докато се въртях, си казах, че това ще бъде унищожителният ми удар. Удар, който чупи кости. Удар, който ще го откара на операционната маса и ще го принуди с месеци да пие обезболяващи медикаменти.

В последния миг обаче дойдох на себе си. Не спрях да го удрям, но се поотдалечих от него. Вместо да се стовари във физиономията му, лакътят ми го прасна по носа. Бликна кръв. Звукът наподобяваше хрущенето, когато стъпиш върху сухи съчки.

Боби се строполи на земята.

— Боби!

Беше помощник-треньорът Пат. Обърнах се към него, вдигнах длани нагоре и изкрещях:

— Недей!

Ала беше твърде късно. Пат пристъпи напред с готови за бой юмруци.

Уин не шавна. Помръдна само кракът му. Той срита треньора Пат в лявото коляно. То се огъна някак неестествено встрани. Пат изпищя и се строполи в калта като прострелян с огнестрелно оръжие.

Уин се усмихна и погледна въпросително към останалите двама.

— Следващият?

Никой не помръдна.

Гневът ми тутакси изчезна. Треньорът Боби успя да застане на колене с ръка на носа си; галеше го, сякаш носът му бе ранено животинче. Сведох поглед към него. Удивих се от гледката — колко много победеният мъж прилича на малко момче!

— Нека ти помогна — предложих аз.

Кръвта бликаше измежду пръстите му.

— Не ме докосвай!

— Трябва да го притиснеш по-силно. Да спра ли кръвта?

— Казах ти да не ме докосваш!

Тъкмо щях да изрека нещо като оправдание, когато усетих нечия ръка да ме докосва по рамото. Беше Уин. Поклати глава, сякаш казваше: „Няма смисъл“. Беше прав.

Излязохме от гората, без да продумаме.

Когато час по-късно се прибрах у дома, на телефона бяха оставени две гласови съобщения. И двете бяха кратки и доста точни. Първото не ме изненада ни най-малко. Лошите новини се разпространяват бързо в малките градчета.

Гласът на Али: „Не мога да повярвам, че наруши обещанието си“.

Само това.

Въздъхнах. Насилието не е разрешение. Ако ме чуеше, Уин щеше да направи недоволна гримаса, ала наистина, всеки път, когато прибягвах към насилие (а навремето това се случваше доста често), нещата никога не приключваха до там. Насилието отеква надалеч. Ехото му никога не утихва.

Второто съобщение беше от Териса: „Моля те, ела“.

Вече не се опитваше да прикрие отчаянието си.

Изминаха още две минути и мобилният ми телефон завибрира. На дисплея се изписа номерът на Уин.

— Имаме малък проблем — обяви той.

— Какъв проблем?

— Помощник-треньорът Пат. Нали имаше нужда от намесата на ортопед?

— Какво за него?

— Оказва се, че е полицай в „Касълтън“. Всъщност е капитан от полицията, макар че не бих се гордял да облека фланелката му на училищния бал.

— Така ли? — възкликнах.

— Планират задържане.

— Вече са започнали — отвърнах.

— Ами да — съгласи се Уин. — При това съм убеден, че всички в града ще повярват на нашите думи, вместо на местния капитан от полицията и на трима души, които са прекарали тук целия си живот.

В думите му имаше логика.

— Мислех си — продължи той, — че бихме могли да прекараме някоя и друга седмица в Тайланд, докато адвокатът ми уреди нещата.

— Идеята си я бива.

— Знам един клуб за господа в Банкок близо до „Патронг стрийт“. Пътуването ни може да започне от там.

— Не мисля — отвърнах аз.

— Колко си добродетелен! Но както и да е. Ти също би могъл да се скатаеш някъде.

— Така и възнамерявам.

Прекъснахме разговора. Аз позвъних в бюрото на Ер Франс.

— Имате ли билети за полета до Париж довечера?

— Как се казвате, господине?

— Майрън Болитар.

— Записах. Къде предпочитате да седите — до прозореца или до пътеката?