Харлан Коубън
Изгубена завинаги (30)

Трийсета глава

Отправихме се към моста „Джордж Вашингтон“, за да се върнем в Манхатън. Джоунс ме представи на двамата агенти на предната седалка, но не запомних имената им. Кадилакът излезе на Западна Седемдесет и втора улица. Няколко минути по-късно спря до Сентръл Парк. Джоунс отвори вратата, грабна куфарчето си с документи и рече:

— Да се поразходим.

Измъкнах се от колата. Слънцето още грееше високо в небето.

— Какво стана с Териса? — попитах аз.

— Първо трябва да научиш цялата история.

Не чувствах такава необходимост, но нямаше смисъл да го притискам. Щеше да ми каже, когато му дойде времето. Джоунс свали сакото на кафявия си костюм и го метна на задната седалка. Почаках двамата агенти да паркират и да слязат от колата, ала Джоунс удари с ръка по покрива й и тя потегли.

— Само ние двамата ли? — попитах аз.

— Само ние двамата.

Чантата му принадлежеше на друга епоха — идеален правоъгълник с цифрови заключалки от двете страни. Навремето баща ми имаше същата — в нея държеше договори, сметки и писалки, както и малък магнетофон; разнасяше я до офиса си в онази фабрика в Нюарк и обратно.

Джоунс влезе в парка откъм Западна Шейсет и седма улица. Отминахме кръчмата, лампите по дърветата не светеха. Настигнах го и казах:

— Прилича ми на конспиративна среща.

— Вземам предпазни мерки. Вероятно са излишни, но когато човек се занимава с такива неща, с каквито се занимавам аз, понякога ти се ще да си по-внимателен.

Намерих отговора му малко мелодраматичен, но пак си казах, че не бива да го притискам. Внезапно Джоунс бе станал мрачен и замислен и аз нямах представа каква е причината. Наблюдаваше бягащите за здраве, разхождащите се на ролкови кънки, велосипедистите, майките с бебешки колички.

— Знам, че звучи сантиментално — каза той, — но хората карат ролкови кънки, тичат за здраве, ходят на работа, обичат се, смеят се и се забавляват, а нямат представа колко е несигурен животът им.

Направих гримаса.

— Нека отгатна — ти, специален агент Джоунс, си тихият страж, който ги закриля, който с цената на собствените си удобства охранява гражданите, така че да спят спокойно нощем. Така ли?

Той се усмихна.

— Мисля, че сам си го изпросих.

— Какво стана с Териса?

Джоунс продължаваше да върви.

Аз додадох:

— В Лондон ме арестува.

— Така беше.

— А после?

Той сви рамене.

— Ангажиментите ни са разпределени по отдели. Нямам представа. Предадох те на друг отдел. Изпълних задължението си.

— Колко удобно от морална гледна точка! — вметнах аз.

Джоунс присви очи, ала продължи да крачи.

— Какво знаеш за Мохамед Матар? — попита.

— Само онова, което прочетох във вестниците — отвърнах. — Предполагам, че е бил от лошите.

— Най-лошият и от най-лошите. Високо образован, краен екстремист, който кара останалите екстремисти да се подмокрят в съня си от страх. Матар обича изтезанията. Вярва, че най-добрият начин да унищожи неверниците е да проникне в техните среди и да заживее с тях. Той създаде терористична организация и я нарече „Зелената смърт“. Мотото на тази организация е: „Ал-сабр уал-саиф сауф йу-дамир ал-кафирун“.

През тялото ми премина спазъм. „Ал-сабр уал-саиф.“

— Какво означават тези думи? — попитах.

— „Бъдете търпеливи и мечът ще унищожи грешниците.“

Тръснах глава. Исках да избистря мислите си.

— Мохамед Матар е прекарал почти целия си живот на Запад. Израснал е в Испания, но е живял и във Франция, както и в Англия. А „Д-р Смърт“ не е просто прякор — следвал е медицина в Джорджтаун и се е настанил да живее точно тук, в Ню Йорк. Прекарал е седем години в Съединените щати под няколко фалшиви имена. Познай в кой точно ден е напуснал Щатите?

— Не ми се играе на въпроси и отговори.

— На десети септември 2001 година.

И двамата млъкнахме и почти несъзнателно се обърнахме на юг. Не, нямаше да можем да видим кулите, дори да бяха там. Но така изразявахме почитта си. Сега, и да се надяваме, завинаги.

— Нима искаш да ми кажеш, че е бил замесен?

— Замесен ли? Трудно е да се твърди. Но във всеки случай Мохамед е знаел за това. Заминаването му не е случайност. Разполагаме със свидетел, който в началото на този месец го е забелязал в „Розовото пони“. Да ти говори нещо?

— Това не е ли клубът за стриптийз, посещаван от терористите преди единайсети септември?

Джоунс кимна с глава. Пред нас преминаха ученици под строй. Децата — десет-единайсетгодишни — бяха облечени в подходящи светлозелени ризи, а на гърдите им бе избродиран гербът на училището. Отзад и отпред на редицата имаше по един възрастен.

— Ти уби главатаря на терористите — каза Джоунс. — Имаш ли представа какво ще направят последователите му, ако научат каква е истината?

— Затова ли лаврите обрахте вие?

— Затова премълчахме името ти.

— Много съм ви благодарен.

— Това сарказъм ли е?

Всъщност и аз не знаех какво е.

— Ако продължаваш да се навърташ наоколо, истината ще излезе наяве. Ще вдигнеш шум до небесата и терористите тутакси ще дотърчат.

— Ами ако не се страхувам от тях?

— Значи си ненормален.

— Какво стана с Териса?

Спряхме се до една пейка. Той вдигна крак, постави го на пейката и подпря чантата си върху него. Разрови се в нея.

— В нощта, предшестваща убийството на Мохамед Матар, ти си разкопал гроба на Мириям Колинс, за да вземеш ДНК проби.

— На самопризнания ли се надяваш?

Джоунс поклати глава.

— Но не си ги взел.

— Какво не съм взел?

— Конфискувахме останките. Вероятно ти е известно.

Аз чаках.

Джоунс измъкна от чантата си кафява папка.

— Тук са резултатите, които ти трябваха.

Протегнах ръка. Джоунс се отдръпна, сякаш се двоумеше дали да ми даде да ги погледна, или не. Ала и двамата бяхме наясно: затова бях тук. Той ми подаде кафявата папка. Отворих я. Най-отгоре бе закрепена фотографията на костта, която двамата с Уин бяхме взели от гроба онази нощ. Отгърнах страницата, но Джоунс вече беше тръгнал.

— Тестът бе категоричен. Костите принадлежат на Мириям Колинс. Според ДНК пробите Рик Колинс е бащата, а Териса Колинс е майката. Освен това пробите съвпаднаха с приблизителния ръст на седемгодишно момиче.

Прочетох протокола. Джоунс продължаваше да върви.

— Може и да е фалшифициран — предположих аз.

— Би могло — съгласи се Джоунс.

— Как ще обясниш наличието на кръвта на местопрестъплението в Париж?

— Повдигаш един доста любопитен въпрос — отвърна той.

— Който е?

— Дали резултатите не са били фалшифицирани.

Спрях на място.

— Току-що ми заяви, че аз може да съм фалшифицирал ДНК теста. Но не е ли по-логично да са го направили французите?

— Берлеан ли?

Той сви рамене.

— Защо му е да го прави?

— А защо аз да го правя? Не вземай думите ми толкова на сериозно. Тук, в тази чанта, се намира оригиналният материал — костта, която взехте от гроба. Когато свършим с нея, ще ти я дам. Ако искаш, можеш сам да направиш теста.

В главата ми всичко се обърка. Той продължаваше да върви. В думите му имаше смисъл. Ако Берлеан е излъгал, всичко си идваше на мястото. Като махнем от уравнението емоциите и търсеното, какво ни остава като по-голяма вероятност? Че Мириям Колинс не е загинала в катастрофата и се е намирала в стаята на убития си баща или че Берлеан е фалшифицирал резултатите от ДНК теста?

— Забъркал си се в това, защото си искал да откриеш истината за Мириям Колинс — заяви Джоунс. — Ето, откри я. Останалото остави на нас. Каквото и да се случва от тук нататък, вече можеш да бъдеш сигурен, че Мириям Колинс е мъртва. Тази кост ще ти даде всички необходими доказателства.

Поклатих глава:

— Има твърде много дим, за да няма огън.

— За какво говориш? За терористите ли? Почти целият този дим може да се дължи на опитите на Рик Колинс да проникне в бойната им група.

— Русокосото момиче.

— Какво за нея?

— Заловихте ли я в Лондон?

— Не. Когато пристигнахме, тя беше изчезнала. Знаем, че си я видял. Разполагаме със свидетел от дома на Марио Контуци — съседът му ни увери, че те е видял да я преследваш.

— И коя беше тя?

— Член на бойната група.

Повдигнах въпросително вежди:

— Малко русокосо момиче — терористка?

— Със сигурност. Бойните им групи включват какви ли не хора. Имигранти без граждански права, араби и, разбира се, неколцина луди западняци. Знаем, че терористичните бойни групи полагат неимоверни усилия да привлекат на своя страна и хора от бялата раса, особено жени. Причината е повече от очевидна — една очарователна блондинка може да ходи на места, които никой арабин не може да посещава. Момичетата обикновено имат неразрешими проблеми с бащите си. Нали знаеш — някои от тях се обръщат към порното, други спят с екстремисти.

Не бях напълно сигурен, че съм го разбрал.

На устните му се появи едва забележима усмивка.

— Защо не ми споделиш и останалите си тревоги?

— Много са — отвърнах.

Той поклати глава:

— Не са толкова много, Майрън. В момента всичко се свежда до едно-единствено нещо, нали така? Чудиш се как е станала онази автомобилна катастрофа.

— Официалната версия е чиста лъжа — заявих аз. — Разговарях с Карън Тауър, преди да я убият. Говорих и с Найджъл Мандърсън. Не е станало така, както се твърди.

— Това ли е твоят дим?

— Да.

— И ако го разгадая, ще се откажеш, така ли? — повтори Джоунс.

— Предполагам — отвърнах.

— Добре тогава. Да разгледаме вероятните теории — предложи Джоунс, като продължи да върви. — Автомобилната катастрофа преди десет години. Според теб, случило се е следното… — Той спря и се обърна към мен. — Е, разкажи ми. Какво крият според теб?

Мълчах.

— Колата се е разбила — предполагам, че дотук си съгласен с версията. Откарват по спешност Териса в болницата. Предполагам, че и с това си съгласен. Къде точно нещата се объркват? Ти мислиш — помогни ми, Майрън — че група съзаклятници, включваща в себе си най-добрата приятелка на Териса Колинс и поне едно-две ченгета, са скрили седемгодишната й дъщеря по някаква неизвестна причина, през всичките тези години са се грижили за нея на някое тайно място… А после?

Продължавах да мълча.

— И според този твой заговор аз лъжа за ДНК теста, който можеш сам да направиш и тогава ще разбереш, че не лъжа.

— Прикриваха нещо — настоявах аз.

— Да — отвърна той. — Прав си.

Аз чаках. Отминахме виенското колело.

— Катастрофата станала точно така, както са ти казали. Един камион се насочил към шосе номер Четирийсет-А. Госпожа Колинс завъртяла волана и — дотам. Трагедия. Знаеш и другото. Била у дома си. От телевизията й позвънили да тръгва, за да влезе в праймтайма. Не било в плановете й да е на екран същата вечер, така че, предполагам, постъпката й е напълно обяснима.

— И как я обясняваш?

— Гърците имат една поговорка: „Гърбавият не може да види собствената си гърбица“.

— Какво общо има тук поговорката?

— Може би нищо. Поговорката има предвид недостатъците. Човек бързо открива недостатъците на другите. Но не е толкова добър, що се отнася до собствените си грешки. Освен това хората не преценяват добре способностите си, особено ако ни показват хубав морков за примамка.

— Не говориш логично.

— Със сигурност говоря съвсем логично. Ти искаш да знаеш какво са прикривали, нали? Не е ли очевидно? Не знам дали в протокола са се погрижили да отразят всичко, както си е по закон, или са наблегнали само на вината, с която се нагърбва майката. Но онази нощ Териса Колинс е била пияна. Могла ли е да избегне катастрофата, ако е карала колата в трезво състояние? Кой знае? Шофьорът на камиона е бил в нарушение, но може би нейните реакции биха били по-бързи…

Опитах се да възприема казаното от него.

— Териса е била пияна?

— Кръвната проба е показала, че е превишила нормата, така е.

— И са я прикрили?

— Да.

Лъжата има свой собствен мирис. Както и истината.

— Кой го е знаел? — попитах.

— Съпругът й. Както и Карън Тауър. Те скрили този факт, защото са мислили, че истината ще я разстрои.

Истината може да въздейства и по този начин, казах си аз. Но когато осъзнах и другата истина, стана ми тежко на гърдите: най-вероятно Териса е знаела. В подсъзнанието си се е досещала за собствената си вина. Всяка майка би се покрусила от подобна трагедия и ето я сега — десет години по-късно тя все още се опитва да поправи грешката си.

Как се изрази тогава, когато ми позвъни от Париж? Нямала желание да се възстанови.

Знаела е. Макар и подсъзнателно, тя го е знаела. Спрях се на място.

— Какво стана с Териса?

— Така ли разсейваш дима, Майрън?

— Какво стана с нея? — повторих въпроса си аз.

Джоунс се обърна към мен и ме погледна в очите.

— Трябва да забравиш този въпрос, разбрано? Не съм от онези, които приемат, че целта оправдава средствата. Знам всички аргументи против изтезанията и съм съгласен с всеки един от тях. Но нещата тук са доста мътни. Да речем, че заловиш някой терорист, който вече е убил хиляди и в момента държи бомба, която ще убие милиони деца. Би ли стоварил юмрука си в лицето му, за да откриеш отговора на въпроса си и да спасиш тези деца? Разбира се, че ще го направиш. Би ли го ударил още веднъж? Да предположим, че броят на децата е само хиляда, или сто, а може би едва десет? Човек, който не го разбира… е, бих бил изключително бдителен с подобна личност. Защото такъв човек е не по-малък терорист от убиеца.

— Накъде биеш?

— Искам да си върнеш живота — говореше Джоунс с тих глас, сякаш ме умоляваше. — Знам, че не си съгласен с мен. Но онова, което ти се случи, никак не ми харесва. Затова сега ще ти кажа следното: надеждно съм защитен. Джоунс не е дори истинското ми име. Намираме се в парка, защото нямам кабинет. Дори приятелят ти Уин ще се затрудни да открие местонахождението ми. Аз знам всичко за теб. Знам миналото ти. Знам как разби коляното си и как се мъчиш да го преодолееш. Не разполагаш и с кой знае колко възможности. В момента аз ти предлагам една.

Джоунс се загледа в далечината.

— Трябва да забравиш този въпрос и да продължиш живота си. За твое добро е. И за нейно — кимна с глава в пространството той.

За миг се ужасих, не можех да погледна натам. Проследих погледа му, очите ми се извъртяха от ляво надясно и тутакси замръзнах на място. Ръката ми се насочи към устата и увисна във въздуха. Помъчих се да посрещна удара на крака, но нещо ме прониза в гърдите.

Застанала на зелената поляна, със сълзи на очите, в мен се взираше Териса, все тъй до болка красива.