Харлан Коубън
Изгубена завинаги (14)

Четиринайсета глава

„Колдхарбър Лейн“ е улица в Южен Лондон, дълга около километър — километър и половина, която се слива с „Камбъруел“ в посока Брикстън^[1]. Лимузината ни остави пред доста оживена кръчма, наречена „Слънцата и гълъбите“, която се намираше току в края на „Камбъруел“. Сградата бе триетажна, като последният етаж бе издигнат едва наполовина, сякаш зидарите се бяха уморили и бяха решили — ами, да! — нима ни е нужно по-голямо пространство от това?

Тръгнахме надолу и свихме в една алея. Там имаше хубав дюкян, останал от старото време, и магазин за здравословни храни, който бе още отворен.

— Кварталът е известен с бандите си и дрогата — обясни Уин, сякаш бе екскурзовод. — „Колдхарбър Лейн“ е известна още — забележи! — като „Крекхарбър Лейн“^[2].

— Известна с бандите си и с дрогата, както и с остроумния си прякор — забелязах аз.

— Какво друго можеш да очакваш от бандити и пласьори на дрога?

Уличката бе тъмна и забутана и аз си мислех, че Били Сайкс и Фейджин^[3] всеки миг ще се появят до кафявия тухлен зид. Стигнахме до една мръсна кръчма на име „Безгрижният шепот“. Мисълта ми тутакси отскочи към песента на Джордж Майкъл и Ендрю Риджли^[4] и към известните й стихове, в които съкрушеният донжуан тъжи, задето никога повече няма да може да танцува, тъй като „гузните нозе не усещат ритъма“. Отнесох се далеч в осемдесетте години на XX век. Според мен наименованието нямаше нищо общо с песента, затова пък имаше много общо с любовните авантюри.

Но не беше така.

Отворихме вратата и влязохме — сякаш попаднахме в друго измерение. Навън се плиснаха звуците на щурия класически хит „Нашата кръчма“ заедно с две двойки, здраво прегърнали се един друг, сякаш да запазят равновесие, а не от неизмерима обич. Из въздуха се носеше ароматът на цвъртящи наденички. Подът лепнеше. Всички говореха на висок глас, беше претъпкано с посетители и очевидно дотук не достигаше никакъв закон за забрана на тютюнопушенето на обществени места. Обзалагам се, че на тази улица в сила бяха влезли много малко закони.

Кръчмата бе част от Новата вълна, което ще рече Старата вълна, и се гордееше с това. На широкоекранния телевизор се бе настанило киселото лице на Джъд Нелсън^[5]. Сервитьорките маневрираха сред веселата тълпа — носеха черни рокли, ярко червило, косите им бяха мазни и пригладени назад, а лицата им бяха тебеширенобели като на изпълнителки на кабуки^[6]. На шиите им висяха китари. Предполагаше се, че трябва да приличат на моделите от онзи видеофилм на Робърт Палмър^[7] „Пристрастен към любовта“, ала тези тук бяха доста по-зрели и не тъй привлекателни. Сякаш видеофилмът е бил заснет отново, но с актьорите от „Златните момичета“.

Безумието свърши, Бананарама^[8] пристигнаха и запяха как искат да бъдат нашата Венис, ще рече Венера — огънят в нас, нашето желание.

— Думата „Венис“ — каза Уин и ме сръга в ребрата.

— Какво? — викнах през какофонията от шумове.

— Като малък — заобяснява той — мислех, че пеят: „Аз съм твоят пенис“. Това ме смущаваше.

— Благодаря ти, че го сподели с мен.

Уловките може да бяха и от новата вълна на осемдесетте, ала това си оставаше бар за работническата класа, в който мускулести мъже и видели какво ли не жени идваха след трудовия ден и, каквото ще да казвате, бяха заслужили забавленията си. Бе невъзможно да се преструваш на човек, чието място е тук. Макар да носех джинси, не принадлежах към класата на тези хора. А пък Уин дразнеше погледа като парче торта в магазин за здравословна храна.

Постоянните клиенти — някои от които носеха подплънки и тесни кожени вратовръзки, с пригладени назад с брилянтин коси — го гледаха на кръв. Винаги ставаше така. Бяхме наясно с очевидните предразсъдъци и стереотипи и Уин не предизвикваше съчувствие, но още щом го зърнеха, хората го намразваха. Нищо чудно, защото съдим за околните по външния им вид. В лицето на Уин останалите виждаха незаслужено привилегирован човек. Искаше им се да го наранят. През целия му живот все същото. Дори аз не знаех историята на живота му — „произхода“ на Уин, ако прибегнем към лексикона на супергероя — ала боят, който бе изял в детството си, го бе съкрушил напълно. Той не желаеше да се страхува. Никога повече. Затова бе използвал парите и дарбите си и години наред бе упражнявал своите способности. По времето, когато се запознахме в колежа, вече можеше да бъде смъртно опасен.

Уин мина под кръвожадните им погледи, като усмихнато кимаше с глава. Кръчмата бе стара и запусната и приличаше на декор, което я правеше още по автентична. Жените бяха едри и гърдести, а прическите им напомняха на птичи гнезда. Мнозина носеха блузи само с една презрамка като в мюзикъла „Флашданс“. Една от тях му намигна. Няколко зъба в устата й липсваха. В косите си бе заплела тънки панделки, които не допълваха кой знае колко звездния й стил „а la Madonna“, а гримът й сякаш бе нанесен на тъмно в дрешника.

— Виж ти, виж ти — заговори му тя. — Много си хубавичък.

— Да — отвърна Уин. — Хубавец съм си аз.

Когато се приближихме до бара, барманът ни кимна за поздрав. Носеше тениска, на която пишеше: „ФРАНКИ РЕЧЕ ОТПУСНИ СЕ“.

— Две бири — поръчах аз.

Уин поклати глава:

— Имаше предвид две пинти „Лагър“.

Пак тази терминология.

Попитах кой е Найджъл Мандърсън. Барманът не мигна. Знаех, че е безполезно да чакам отговор. Обърнах се към присъстващите и извиках:

— Има ли сред вас човек на име Найджъл Мандърсън?

Мъж с бяла риза с жабо и четвъртити плещи вдигна чашата си. Сякаш бе току-що излязъл от „Спандау Балет“^[9].

— Наздраве, момчета!

Размазаният глас идваше от единия край на бара. Мандърсън бе обгърнал чашата си с длани, сякаш държеше птиче голишарче, което бе изпаднало от гнездото и се нуждаеше от закрила. Очите му — за щастие, незащитени от тъмни очила — бяха влажни. На носа си имаше паяжина от капиляри — сякаш някой бе стъпил върху паяк и го бе размазал.

— Хубава кръчма — казах.

— Най-щурото място на света, нали? Малък, необработен диамант, който ми напомня за доброто старо време. Ами вие? Кои сте, по дяволите?

Представих му се и го попитах дали си спомня една фатална автомобилна катастрофа отпреди десет години.

Споменах и името Териса Колинс. Ала той ме прекъсна по средата на изречението.

— Не помня — рече.

— Беше известна телевизионна водеща. Детето й загина при инцидента. Било е на седем години.

— Не мога да си спомня.

— Толкова много ли са случаите във вашата практика, в които умират седемгодишни деца?

Извъртя се на стола си и застана с лице към мен.

— Наричаш ме лъжец, така ли?

Знаех, че театралничи, че говори като в пиеса, но в чувствителните ми уши акцентът му прозвуча така, сякаш слушах Дик Ван Дайк^[10] в мюзикъла „Мери Попинс“. Очаквах всеки миг да ме нарече „гус’ине“.

Казах му в кой район е станала катастрофата и каква марка е бил автомобилът. Чух възклицание и се обърнах наляво. Някой играеше „Спейс Инвейдърс“ на игралната машина.

— Пенсионирах се — каза той.

Залепих се за него — търпеливо повтарях всички подробности, които ми бяха известни. Телевизионният екран бе зад гърба му — признавам, че обичният ми филм, който се въртеше в момента, малко ме разсейваше. „Клуб Закуска“. Не разбирам защо харесвам този филм. Актьорите трябваше да разсмиват публиката — „як атлетичен борец? Ами да, ето го мекотелото Емилио Естевес^[11]! Убедителен и здрав училищен пънкар? Изпълнител Джъд Нелсън!“. Същият онзи Джъд Нелсън. Кой идва след тях? Сякаш, като имаме предвид аналогията със „Златните момичета“, са направили римейк на филм на Мерилин Монро с Беа Артър^[12] в главната роля. И все пак Нелсън и Естевес ставаха, филмът също ставаше и толкова ми харесваше, че бях научил репликите наизуст.

Не след дълго Найджъл Мандърсън каза:

— Може би си спомням нещичко.

Не беше много убедителен. Изпи питието си и си поръча друго. Загледа се в бармана, който му наливаше и който спря в мига, в който излишната капка докосна лепкавия тезгях пред него.

Погледнах към Уин. Както винаги, по лицето му не можеше да се прочете нищо.

Жената с размазания грим на лицето — не бих могъл да отгатна възрастта й, можеше с един и същи успех да е на петдесет, както и на двайсет и пет, ала аз се спрях на последното — се обърна към Уин:

— Живея наблизо.

Уин й хвърли онзи снизходителен поглед, заради който хората го намразваха.

— Може би дори на същата улица?

— Не — отвърна тя и се разсмя от сърце. Уин си беше чешит. — Обитавам едно мазе.

— Сигурно е божествено — забеляза Уин с тон, обилно напоен със сарказъм.

— О, нищо особено — рече гримираната, без да обръща внимание на тона му. — Но има легло.

Подръпна нагоре розово пембените си чорапи и му намигна:

— Легло — повтори тя, в случай че не е разбрал намека.

— Великолепно.

— Искаш ли да го видиш?

— Госпожо — обърна се с лице към нея Уин, — предпочитам да ми измъкнат семенната течност през катетър.

Още едно намигване.

— Това е префърцунен начин да кажеш „да“ ли?

Обърнах се пак към Мандърсън:

— Можете ли да ми разкажете за катастрофата?

— Всъщност кой си ти?

— Приятел на катастрофиралата.

— Глупости на търкалета.

— Как така?

Той отпи голяма глътка от чашата си. Бананарама свършиха песента си. Последва класическата балада на Дюран Дюран „Спаси молителя“. На бара се възцари тишина. Някой изгаси лампите, а посетителите светнаха с фенерчета и започнаха да се клатят, сякаш бяха на концерт. Найджъл също вдигна фенерчето си.

— Нима трябва да повярвам на думата ти и да приема, че тя те е изпратила?

Във въпроса му имаше логика.

— А дори да е така, какво? Катастрофата е станала… преди колко време, казваш?

Бях го споменал на два пъти.

— Преди десет години.

— И какво иска да узнае чак сега?

Започнах да задавам следващите си въпроси, ала той ме накара да млъкна. Светлините се приглушиха. Всички пееха, че не бива точно сега да казваме молитвата си, а по някаква причина трябва да я отложим за идната сутрин. Сутринта след кое? Хората се клатеха напред-назад от пиенето и пеенето, продължаваха да размахват фенерчетата си във въздуха и аз се изплаших, че с дългите си сплъстени коси те представляват реална опасност от избухване на пожар. По-голямата част от клиентелата, в това число и Найджъл Мандърсън, имаха сълзи в очите си.

Това до никъде нямаше да ни отведе. Хрумна ми да пробвам нещо друго.

— Катастрофата не е станала по начина, който сте описали в рапорта си.

Той бегло ме погледна.

— Сега пък твърдиш, че съм сгрешил, така ли?

— Не, твърдя, че си излъгал и си прикрил истината.

Думите ми го накараха да спре. Наклони фенерчето надолу. Другите сториха същото. Той се огледа, кимна с глава на няколко приятели, като търсеше подкрепата им. Не ми пукаше. Не отлепвах очи от него. Уин вече пресмяташе силите. Знаех, че е въоръжен. Не ми показа оръжието си, а на мен ми бе известно, че в Обединеното кралство трудно се придобива законно право за притежаване на оръжие. Ала Уин носеше поне един брой огнестрелно оръжие в себе си.

Мислех, че няма да му потрябва.

— Разкарай се — изрече той.

— Ако ме лъжеш, ще разбера.

— Десет години по-късно? Пожелавам ти успех! Освен това нямам нищо общо с протокола. Когато пристигнах, вече се бяха погрижили.

— И какво би трябвало да означава това?

— Не бях първият, когото бяха повикали, момченце.

— Кой пристигна пръв?

Той поклати глава:

— Нали твърдиш, че госпожа Колинс те е изпратила?

Внезапно си бе спомнил името й, както и факта, че е била омъжена.

— Да.

— Е, тогава на нея й е известно. Или попитай приятелката й, която се е обадила.

Оставих думите му да минат покрай ушите ми. После попитах:

— Как се казва приятелката й?

— Проклет да съм, ако знам. Виж, ще ти се да въртиш на празни обороти, така ли? Току-що бях подписал рапорта. Повече нищо не ме интересуваше. Прибрах си жалката пенсийка. Вече нищо не могат да ми сторят. Да, спомням си, разбра ли? Отидох на местопроизшествието. Приятелката й беше богато момиче, но не помня името й. Съобщи го на някого по-горе. Един от началниците ми вече бе пристигнал — скапанякът на име Реджиналд Стъбс, ала не си прави труда да му се обаждаш, защото ракът го разяде преди три години, слава на Бога. Отнесоха тялото на малкото момиченце. Откараха майката в болницата. Това е всичко, което знам.

— Ти видя ли момиченцето? — попитах го аз.

Той вдигна очи от чашата си.

— Какво?

— Каза, че са отнесли тялото на малкото момиченце. Ти наистина ли го видя?

— Беше в найлонов чувал, за бога! — отвърна. — Но, съдейки по количеството кръв, нямало е какво толкова да видя, дори да бях надникнал в чувала.