Харлан Коубън
Изгубена завинаги (2)

Втора глава

— А! — възкликна Уин. — Очарователната Териса Колинс. Какъв задник! Висше качество, световна класа!

Седяхме върху разнебитените скамейки в гимнастическия салон на гимназията „Касълтън“. Наоколо се носеше познатият мирис на пот и препарати за почистване. Шумовете, подобно на звуците във всички гимнастически салони по широкия свят, бяха изкривени и странно ехтяха, сякаш се намирахме в баня с безброй пуснати душове.

Харесвам подобни салони. Израснал съм в тях. Прекарал съм много от най-щастливите мигове в живота си в тези задушни пространства с баскетболна топка в ръка. Обожавам звуците при дриблиране. Обожавам гледката на играчите с избилите по челата им капчици пот, докато загряват. Обожавам усещането от допира на грапавата кожа в онзи миг на почти религиозно откровение, в който очите ти се впиват в обръча на коша, ти пускаш топката, тя се насочва с въртене нагоре и вече нищо друго не съществува за теб.

— Радвам се, че я помниш — забелязах аз.

— Какъв задник! Висше качество, световна класа!

— Да. Чух те още първия път.

Уин ми беше съквартирант в колежа, докато учихме в университета „Дюк“, а после ми стана партньор в бизнеса също като Есперанца Диас, моята най-добра приятелка. Пълното му име беше Уиндзър Хорн Локуд III и много му отиваше: оредели руси къдрици, разделени на две от прав път, румено и красиво лице на патриций, обгоряло остро деколте от пуловер за голф, очи с воднистосиния отблясък на леден блок. Носеше прекалено скъпи панталони в цвят каки, чийто ръб съперничеше на правия път в косата му, синьо сако с емблемата на Лили Пулицър^[1] в розово и зелено, подходяща на цвят кърпичка, бухнала от горното му джобче като цветето, през което клоуните пръскат зрителите с вода.

Упадъчно облекло.

— Когато я видях по телевизията — продължи Уин, а снобският му акцент на ученик в подготвителен клас на елитна гимназия звучеше така, сякаш се бе заел да обяснява очевиден факт на бавноразвиващо се дете, — не забелязах високите й качества. Беше седнала зад пулта в студиото.

— Аха.

— Ала като я зърнах в бикините й — за онези от вас, които си водят записки, ставаше дума за същите първокласни и греховно оскъдни бикини, за които вече ви споменах, — е, нямам думи, истинско съкровище! И да се хаби като водеща! Само като си помисля, косата ми настръхва от ужас.

— Сякаш наблюдаваш пожара на „Хинденбург“^[2] — вметнах аз.

— Доста впечатляваща отпратка — забеляза Уин. — При това съвсем навременна.

Изражението на Уин бе винаги високомерно. Ако го погледнеш, неизбежно ще ти замирише на елитарни, снобски, стари пари. И до голяма степен бе така. Ала в същото време у него имаше нещо, което би могло дълбоко да те развълнува.

— Защо не продължиш? Хайде, довърши тази история.

— Дотук.

Уин се намръщи.

— И така, кога тръгваш за Париж?

— Няма да ходя.

Започна втората четвъртина на баскетболния мач. Играеха петокласници. Гаджето ми — терминът ми се струва доста незадоволителен, ала не съм сигурен дали „любовницата“, „нежната ми половинка“ или „любимото ми зайче“ биха били подходящи в случая — Али Уайлдър имаше две деца и по-малкото играеше в отбора. Казваше се Джак и не беше много добър. Като говоря така, ни най-малко не отсъждам, нито предопределям евентуалното му успешно развитие като баскетболист в бъдеще — Майкъл Джордан също не се е проявявал в училищния отбор и показва качествата си доста по-късно — изказвам се само като наблюдател. Джак бе доста едър за възрастта си, висок и плещест, но това правеше движенията му тромави и некоординирани. Беше атлетичен, но доста муден.

Ала Джак обожаваше баскетбола, а за мен тази игра бе целият ми свят. Той бе сладко дете, послушно в най-симпатичния смисъл на думата и безпомощно, както се очаква от момче, загубило баща си преждевременно и при трагични обстоятелства.

Али не можеше да дойде за първото полувреме, а пък аз, ако не друго, поне винаги бях готов да го подкрепя.

Уин продължаваше да се мръщи.

— Да изясним ситуацията: значи, ти отхвърли предложението на очарователната госпожица Колинс да прекараш събота и неделя с нея и забележителния й задник в луксозен парижки хотел?

Беше грешка да обсъждам личните си отношения с Уин.

— Точно така — отвърнах.

— Защо? — обърна глава към мен Уин.

Беше истински озадачен. После внезапно се успокои.

— Ами, да!

— Какво има?

— Надебеляла е, нали?

Такъв си беше Уин.

— Нямам представа.

— Значи?

— Това е. Ангажиран съм, забрави ли?

Уин се вторачи в мен, сякаш пикаех насред гимнастическия салон.

— Какво има? — попитах.

Той се облегна назад.

— Ти си знаеш. Вече си голямо момиче.

Реферът наду свирката, Джак Уайлдър нахлузи защитните си очила и се повлече към таблото с резултатите с чудната си глуповата усмивка на лицето. Петокласниците от „Ливингстън“ стреляха в коша срещу противниците си от „Касълтън“. Помъчих се да не се хиля на напъните им — и то не толкова на хлапетата, колкото на техните родители, насядали по скамейките. Опитвам се да не правя обобщения, но обикновено майките се разделяха на две групи: Пробивни и Бързаци. Пробивните се възползваха от възможността да създават контакти, а Бързаците се оживяваха или примираха всеки път щом отрочето им докоснеше топката.

Но бащите създаваха повече проблеми. Някои успяваха да прикрият вълнението си, като мърмореха под нос и гризяха нокти. Други викаха на висок глас. Подиграваха се на всички — и на рефери, и на треньори, и на играчи.

Някакъв баща, който седеше два реда пред нас, очевидно проявяваше признаци на онова, което двамата с Уин наричахме „Зрителски синдром на Турет“^[3] — по време на цялата игра той не престана да ругае на висок глас всички наоколо.

Моята гледна точка по въпроса е достатъчно ясна. Бях от редките птици — от спортистите по рождение. Този факт бе истински шок за цялото семейство, ако не смятаме постижението на най-талантливия от фамилията Болитар още преди да се появя на бял свят — чичо ми Сол печели турнира по шафълборд^[4] на борда на увеселителния кораб „Принцеса“ през 1974 година. А аз завърших гимназията „Ливингстън“ като национален шампион.

Бил съм в отбраната на отбора на „Дюк“ и капитан на два шампионски отбора от НССА^[5]. Играл съм и за бостънския „Селтикс“.

А после внезапно — пуф! — и всичко изчезна.

Някой изкрещя:

— Смяна!

Джак намести защитните си очила и изтича на игрището. Треньорът на противниковия отбор посочи към Джак и извика:

— Хайде, Конър! Този е подходящ! Висок и бавен. Заобиколи го!

Бащата, страдащ от синдрома на Турет, изстена:

— Геймът свърши. Защо го вкарват? Висок и бавен ли? Добре ли чух?

Вторачих се в старшия треньор на отбора на „Касълтън“. Покритата му с гел рехава коса стърчеше нагоре, а с тъмната си козя брадичка той напомняше на преждевременно състарено момче. Беше висок — аз съм метър и осемдесет и пет, а треньорът стърчеше близо пет сантиметра над мен и, доколкото можах да преценя, тежеше десетина-петнайсет килограма повече.

— Той ли е висок и бавен? — повторих думите му аз. — Можеш ли да повярваш, че треньорът току-що го изрече на висок глас?

Уин сви рамене.

Аз също се опитах да се отърся от неприятното усещане. Играта се бе разгорещила. Карай да върви.

Резултатът беше равен — 24:24, когато стана белята. Случи се точно след таймаута и топката бе в отбора на Джак; момчетата се бяха скупчили под коша на противника. Внезапно „Касълтън“ решиха да направят преса. Джак бе свободен. Подадоха му топката, защитата се появи до него, ала за миг той се обърка. Случва се.

Огледа се за помощ. Обърна глава към скамейката на „Касълтън“, най-близката до него, и високият треньор с щръкналата коса изкрещя, като сочеше към коша:

— Стреляй! Стреляй!

Погрешният кош.

— Стреляй! — викна отново треньорът.

И тогава Джак, който обичаше да слуша и да се доверява на по-възрастните, стреля.

Топката влезе в коша. В погрешния кош. Две точки за „Касълтън“.

Родителите на хлапетата от отбора на „Касълтън“ заподскачаха от радост, смееха се. Родителите на противниците им от „Ливингстън“ отчаяно замахаха с ръце и се развикаха, покрусени от грешката на един петокласник. Тогава треньорът на „Касълтън“, младежът с щръкналата коса и козята брадичка, поздрави помощника си, като го плесна по ръката, посочи към Джак и се провикна:

— Хей, хлапе, ще чакам пак да го направиш!

Джак беше най-едрото момче на игрището, ала в този миг сякаш се бе смалил. Глупавата усмивка изчезна от лицето му. Устните му трепереха. Смутено премигваше с очи. Цялото същество на хлапето се гърчеше, гърчеше се и моето сърце.

Един баща от отбора на „Касълтън“ шумно аплодираше. Смееше се и като събра длани около устата си, се провикна като в мегафон:

— Подай на високото момче от другия отбор! Той е най-добрият ни играч!

Уин тупна мъжа по рамото.

— Я млъквай!

Бащата обърна глава към него, видя снобските му дрехи, русата коса и изящните черти на лицето му. Бе на път да се ухили и да изругае в отговор, ала нещо в него — вероятно жизненоважният инстинкт на раболепието за продължение на вида — го накара да размисли. Той срещна леденосините очи на Уин, заби поглед в земята и изрече:

— Да, съжалявам, не беше на място.

Не чувах нищо. Не можех да помръдна. Седнах и се загледах в самодоволния треньор с козята брадичка. Кръвта шумеше в ушите ми.

Дочух сигнала за края на полувремето. Треньорът с щръкналата коса продължаваше да се смее и да клати удивено глава. Един от помощниците му се приближи до него и му стисна ръка. Няколко родители и зрители направиха същото.

— Трябва да потеглям — обади се Уин.

Не казах нищо.

— Да се навъртам ли наоколо? В случай на нужда?

— Не.

Уин отсечено кимна с глава и си тръгна. Не отделях поглед от треньора с щръкналата коса. Станах и се отправих надолу, като стъпвах върху клатушкащите се скамейки. Стъпките ми отекваха в салона като гръмотевици. Треньорът тръгна към вратата. Поех след него. Той се отправи към банята, усмихваше се досущ като идиот, какъвто безспорно беше. Зачаках пред вратата.

Когато той излезе, аз изрекох:

— Ти си бил голяма работа бе.

Върху ризата му бяха изписани думите: „Боби, треньор“. Той се спря и се вторачи в мен.

— Моля?

— Не е ли голяма работа да накараш едно десетгодишно хлапе да стреля в погрешния кош? — попитах аз. — Ами онова палаво подвикване: „Хей, хлапе, ще чакам пак да го направиш!“, след като го бе унижил? Ти си бил голяма работа бе, треньор Боби.

Треньорът присви очи. Отблизо беше едър и широкоплещест, имаше здрави ръце, яки пръсти и чело като на неандерталец. Познавах този тип хора. Кой не ги знае?

— Беше част от играта, приятел.

— Да се присмиваш на десетгодишно момче? Това ли наричаш ти „част от играта“?

— Да влезеш в мислите на противника. Да го накараш да направи погрешен ход.

Замълчах. Той ме преценяваше и реши, че, аха! — като нищо ще ме надвие. Здравеняци като треньора Боби винаги са сигурни, че могат да надвият всекиго. Аз само го бройках с очи.

— Проблем ли имаш? — попита той.

— Това са десетгодишни хлапета.

— Да, правилно, хлапета. Ами ти какъв си? Един от превзетите, докачливи татковци, дето си мислят, че на игрището всички са равни? Не бива да се нараняват ничии чувства, не бива да има победители и победени… хей! Може би не трябва да записваме и резултатите, а?

Приближи се помощник-треньорът на „Касълтън“. Носеше подобна като на Боби риза, на която бе извезано „Пат, помощник-треньор“.

— Боби? Второто полувреме започва всеки момент.

Направих крачка напред.

— Просто прекратете мача.

Както очаквах, треньорът Боби се ухили и попита:

— Или какво?

— Момчето е чувствително.

— Голям праз. Ако е толкова чувствителен, да не играе.

— А може би ти не трябва да си треньор?

Тогава помощник-треньорът Пат пристъпи напред. Погледна ме и на лицето му се разля онази усмивка, която толкова добре познавах.

— Я виж ти!

— Какво? — попита треньорът Боби.

— Не го ли позна?

— Кого?

— Майрън Болитар.

Наблюдавах как треньорът Боби напряга ум, за да си спомни току-що произнесеното име — сякаш на челото му имаше прозорче, през което се виждаше как топчето на мисълта му се търкаля по малките коридорчета и набира все по-голяма скорост. Когато то удари в целта и се укроти, треньорът Боби се ухили, от което козята му брадичка практически се разцепи в ъглите.

— Голямата суперзвезда — изрече той и направи движение с пръстите си във въздуха, като да изписва кавички. — Която не можа да го вкара на професионалите? Световноизвестното копеле?

— Същият — додаде помощник-треньорът Пат.

— Сега разбирам.

— Хей, треньор Боби — обърнах се към него аз.

— Какво?

— Остави хлапето на мира.

Той свъси вежди и рече:

— Не се забърквай с мен.

— Имаш право. Няма. Искам само да оставиш хлапето на мира.

— Няма начин, приятел.

Той се усмихна и се приближи.

— Това ли ти е проблемът?

— Да, при това е много голям.

— Какво ще кажеш да го дискутираме след мача? Само двамата?

Кръвта ми кипна.

— Предизвикваш ли ме?

— Аха. Освен ако не си страхопъзльо, разбира се. Страхопъзльо ли си?

— Не съм страхопъзльо — отвърнах.

Понякога съм доста находчив в острите отговори. Опитвам се да се държа на положение.

— Чака ме мач. Но после двамата с теб ще си поговорим. Схващаш ли?

— Схващам.

Ето пак. Много съм добър, казах ви. Треньорът Боби заби пръст в лицето ми. Идваше ми да го захапя — това винаги привлича вниманието.

— Мъртъв си, Болитар. Добре ли ме чу? Мъртвец си.

— Слепец ли? — попитах аз.

— Мъртвец.

— Ох, олекна ми. Защото ако ще съм слепец, няма да имам възможност да ти се любувам. Но като си помисля, ако ще съм мъртвец, пак няма да мога да ти се радвам.

Прозвуча сигналът. Помощник-треньорът Пат каза:

— Хайде, Боби.

— Мъртвец — за кой ли път произнесе Боби.

Сложих длан на ухото си, сякаш недочувам, и извиках:

— Какво?

Ала той вече се беше обърнал. Загледах се след него. Отдалечаваше се със самоуверена и бавна походка, с изправени рамене, размахал ръце малко по-широко, отколкото бе необходимо. Тъкмо се канех да изкрещя някоя глупост, когато усетих допира на нечия длан върху ръката ми. Извърнах се. Беше Али, майката на Джак.

— Какво стана? — попита тя.

Али имаше огромни зелени очи, а лицето й бе открито и умно. Не беше по силите ми да устоя на изражението й. Искаше ми се да я взема на ръце и да я покрия с целувки, но някой можеше да си рече, че не му е там мястото.

— Нищо — отвърнах аз.

— Как мина първото полувреме?

— Мисля, че загубихме с две точки.

— Джак вкара ли кош?

— Ами… като че ли не.

За миг Али спря погледа си върху лицето ми, където забеляза нещо и то не й хареса. Извърнах се встрани и се отправих обратно към скамейките. Седнах. Али се настани до мен. Играта бе навлязла в третата минута, когато Али попита отново:

— И така, какво се случи?

— Нищо.

Опитах се да се наместя на неудобното си място.

— Лъжец — каза Али.

— Следя играта.

— Лъжец.

Хвърлих поглед към нея, към красивото й открито лице, към луничките, които не биваше да са там, не и на възрастта, на която беше, но които я правеха дяволски привлекателна, и също забелязах нещо.

— И ти си доста разсеяна.

Не само днес, помислих си аз. През последните няколко седмици нещата между нас не вървяха много добре. Усещах, че Али е дистанцирана, че нещо я тревожи, но тя не казваше нищо. Тъй като самият аз имах доста работа, не настоявах да сподели тегобите си с мен.

Али продължи да се взира в игрището.

— Джак игра ли добре?

— Прекрасно — отвърнах аз и добавих: — В колко часа ти е полетът утре?

— В три.

— Ще те откарам до летището.

Ирин, дъщерята на Али, бе приета в Аризонския университет. Али, Ирин и Джак щяха да заминат, за да настанят първокурсничката.

— Няма нужда. Вече наех автомобил.

— Ще се радвам да ви откарам.

— Всичко е наред.

С тона си тя прекрати всякакви дискусии по въпроса. Опитах се да се съсредоточа в играта. Пулсът ми препускаше. Няколко минути по-късно Али попита:

— Защо зяпаш треньора на другия отбор?

— Какъв треньор?

— Онзи с боядисаната като в евтино предаване по някоя кабеларка коса и с окосменото в стил „Робин Худ“ лице.

— Чакам си бакшиша — отвърнах.

Тя понечи да се усмихне.

— Джак участваше ли активно в първото полувреме?

— Както обикновено — отвърнах.

Геймът свърши. „Касълтън“ победиха. Тълпата изригна в неистови овации. Треньорът на Джак, откъдето и да го погледнеш свестен тип, бе предпочел изобщо да не го включва във втората половина на играта. Али малко се разтревожи от този факт — обикновено треньорът даваше равен шанс на всеки — ала реши да го подмине.

Отборите се скупчиха в ъглите. Двамата с Али останахме да чакаме пред вратата на салона в училищния коридор. Не мина много време. Треньорът Боби се приближи до мен, походката му бе както преди, само че този път бе свил ръцете си в юмруци. С него имаше още трима, в това число и помощник-треньорът Пат — всичките бяха едри и яки, но не чак такива юначаги, за каквито се мислеха. Треньорът Боби се спря на около метър от нас. Тримата му придружители се разпръснаха, навиха ръкави и се загледаха в мен.

В първия миг никой не каза и дума. Само ме гледаха страшно.

— Този ли е моментът, в който се очаква да се напикая в гащите от страх? — попитах.

Треньорът Боби отново направи онова движение с пръста на ръката си.

— Знаеш ли къде е барът в „Ливингстън“?

— Разбира се — отвърнах.

— Довечера в десет. Зад паркинга.

— След вечерния ми час — забелязах аз. — Не си правя срещите по никое време. Първо вечерята. Може би ще ми донесете и цветя?

— Ако не се появиш — и той приближи пръста си до лицето ми, — ще намеря друг начин да поискам удовлетворение. Схващаш ли?

Не схванах, ала преди да успея да помоля да ми го разясни, той се отдалечи с тежка стъпка. Приятелчетата му го последваха. Обърнаха се назад. Помахах им с ръка за сбогом. Единият се загледа в мен по-дълго, отколкото изискваше приличието, и аз му изпратих въздушна целувка. Той тутакси извърна глава, сякаш му бях зашлевил плесница.

Въздушна целувка — любимият ми жест, когато изразявам неприязънта си към човешкия род.

Обърнах се към Али и щом зърнах лицето й, мислено изстенах: „Ох!“.

— Какво беше това, по дяволите?

— Преди да пристигнеш, нещо се случи по време на играта — обясних аз.

— Какво?

Разказах й.

— Значи си се скарал с треньора?

— Да.

— Защо? — попита тя.

— Как така защо?

— Влошил си положението. Не го ли виждаш, че е надут като пуяк? Децата ги разбират тези неща.

— Джак за малко да се разплаче.

— Аз ще се оправя с него. Нямам нужда от мъжкарските ти изблици.

— Не беше мъжкарски изблик. Исках да престане да се заяжда с Джак.

— Нищо чудно, че не взе участие във второто полувреме. Вероятно треньорът му е забелязал идиотското ти представление и е проявил достатъчно прозорливост да не разпалва огъня. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Все още не — отвърнах аз. — Но когато довечера разбия мутрата му, и това ще стане.

— Не си го и помисляй.

— Нали го чу какво каза?

Али поклати глава.

— Не мога да повярвам. Какво, по дяволите, си направил?

— Застъпих се за Джак.

— Навлязъл си в чужда територия. Нямаш това право. Ти си…

Тутакси млъкна.

— Кажи го, Али.

Тя затвори очи.

— Права си. Аз не съм му баща.

— Не това щях да кажа.

Напротив, имаше предвид тъкмо това, ала карай да върви.

— Може и да не е моята територия, ако става въпрос за Джак, макар че не си съвсем права. Дори да бе обидил нечие друго хлапе, пак бих му се противопоставил.

— Защо?

— Защото не е прав.

— И кой си ти, та да го съдиш?

— Как да не го съдя? Има правилни неща, има и неправилни неща. Той постъпи неправилно.

— Той е едно арогантно прасе. Има такива хора. Това е животът. Джак го разбира или с възрастта и натрупания опит тепърва ще го разбере. Това също е част от пътя към зрелостта — да си нямаш работа с прасета. Не ти ли е ясно?

Замълчах.

— А ако синът ми се е чувствал тъй дълбоко наранен — просъска през зъби Али, — кой си ти, че да го пазиш в тайна? Дори попитах защо двамата сте разговаряли през полувремето, не помниш ли?

— Помня.

— Ти каза, че нямало нищо.

Продължавах да мълча.

— Какво си мислеше, Майрън? Че ще усмириш малката дама?

— Не беше така.

Али поклати глава и млъкна. Сякаш бе изпуснала всичкия си въздух.

— Какво? — попитах.

— Допуснах те твърде близо до него — заяви тя.

Сърцето ми се бе качило в гърлото.

— По дяволите — рече тя.

Аз чаках.

— Понякога си доста недосетлив за чудесния чувствителен мъж, какъвто си в действителност.

— Може би не трябваше да му искам сметка, така ли? Но ако беше чула как изкрещя на Джак да го направи отново, ако беше видяла физиономията на Джак…

— Нямам предвид това.

Спрях и се замислих.

— В такъв случай имаш право. Аз съм тъпак.

Висок съм метър и осемдесет и пет. Али е с трийсет сантиметра по-ниска. Бе застанала до мен и ме гледаше от долу нагоре.

— Не отивам в Аризона, само за да настаня Ирин. Това не е единствената причина за заминаването ми. Родителите ми живеят там. Неговите също.

Знаех какво искаше да каже — говореше за родителите на покойния си съпруг, за призрака, който бях свикнал да приемам и дори понякога да прегръщам. Този призрак никога не си отиваше. Не бях сигурен дали изобщо ще го направи, макар понякога искрено да го желаех, но това, разбира се, бе ужасно от моя страна.

— Те — имам предвид и бабите, и дядовците на децата — искат да се преместим да живеем там. За да са близо до внуците си. Като си помислиш, в желанието им има логика.

Кимнах с глава, защото не знаех какво друго да сторя.

— Джак и Ирин, пък и аз, имаме нужда от това.

— От какво?

— От семейство. Неговите родители имат нужда да участват в живота на Джак. Повече не могат да се справят със студения климат тук. Разбираш ли го?

— Разбира се.

Тонът ми изглеждаше смехотворен дори в собствените ми уши — сякаш не аз, а някой друг произнасяше думите.

— Родителите ми са намерили апартамент и искат да го видим — каза Али. — В същия блок, където е и техният.

— Апартаментите са хубаво нещо — задърдорих аз. — Лесни са за поддръжка. Плащаш си веднъж месечно и толкоз, нали?

Сега пък тя млъкна.

— Значи така — казах. — Да не увъртаме повече, какво означава това за нас двамата?

— Искаш ли да се преместиш в Скотсдейл? — попита тя.

Аз се поколебах.

Тя положи длан върху ръката ми.

— Погледни ме.

Погледнах я. И тогава Али каза нещо, което никога не съм очаквал:

— Не сме свързани завинаги, Майрън. И двамата го знаем.

Банда дечурлига прелетяха покрай нас. Едно от тях се блъсна в мен и каза:

— Извинете.

Някакъв рефер наду свирката си. Прозвуча сигнал.

— Мамо?

Джак, да е жив и здрав този малчуган, се появи иззад ъгъла. Двамата с Али се отърсихме от потискащия разговор и му се усмихнахме. Той не отвърна на усмивките ни. Обикновено ставаше така, че независимо колко ужасно се е представил на игрището, Джак се появяваше като новороден, усмихваше се и двамата радостно си плясвахме дланите за поздрав. Но не и днес.

— Хей, хлапе! — викнах аз, тъй като не знаех какво да кажа. Много пъти съм чувал как хората в подобно положение заявяват: „Браво, беше много добре!“, ала децата знаят, че това е лъжа, че ги гледат със снизхождение и от това нещата се влошават още повече.

Джак изтича към мен, обгърна кръста ми с ръце, зарови лице в гърдите ми и захлипа. Стоях и притисках главата му към себе си. Али ме наблюдаваше. Изражението й никак не ми се понрави.

— Денят беше тежък — казах. — На всички ни се случва. Не допускай да повлияе на самочувствието ти. Направи всичко, на което беше способен, повече не би могъл, нали?

После добавих нещо, което момчето не можеше да разбере, но си беше чиста истина:

— Тези мачове не са чак толкова важни.

Али постави ръце върху рамото на сина си. Той ме пусна, обърна се към нея, после отново зарови лице в мен.

Останахме така известно време, докато хлапето се успокои. Плеснах с ръце и се насилих да се усмихна.

— Някой да иска сладолед?

Джак бързо се съвзе:

— Аз!

— Днес не — възпротиви се Али. — Трябва да си приготвим багажа.

Джак се намуси.

— Може би някой друг път.

Очаквах Джак да отвърне: „Ооо, мамо!“, но изглежда и той бе доловил нещо в тона й. Наклони глава на една страна, после отново се обърна към мен, без да противоречи. Двамата докоснахме кокалчетата на пръстите си — така се поздравявахме при среща и раздяла, със свити в юмрук пръсти на едната ръка — и Джак се отправи към вратата.

Али ми направи знак с очи да погледна вдясно. Проследих погледа й и зърнах треньора Боби.

— Да не си посмял да се караш с него — каза тя.

— Той ме предизвика — възроптах аз.

— По-големият мъжкар отстъпва.

— Да, но във филмите. Там, където се носи вълшебен прах, където царстват великденските зайци и добрите феи. В реалния живот мъжът, който отстъпва, се смята за слабак.

— Направи го заради мен, става ли? Заради Джак. Довечера не ходи в онзи бар. Обещай ми.

— Но нали ми заяви, че ако не се появя, щял да получи удовлетворение по друг начин, нещо от този род.

— Надут пуяк — ето какво е той. Обещай ми.

Тя ме накара да я погледна в очите.

Поколебах се, но само за малко.

— Добре, няма да се появявам.

Тя тръгна да си ходи. Не ме удостои дори с целувка по бузата.

— Али?

— Какво?

Внезапно коридорът ми се стори доста пуст.

— Късаме ли?

— Искаш ли да живееш в Скотсдейл?

— В мига ли искаш отговор?

— Не. Но вече го знам. Ти също.