Харлан Коубън
Изгубена завинаги (27)

Двайсет и седма глава

Синьото поло на служител в търговския център „Бест Бай“ се бе опнало на биреното шкембе на треньор Боби. Наведен над един телевизионен приемник, той говореше на мъж и жена от азиатски произход. Огледах го за белези от схватката ни, ала не видях такива.

С мен беше Есперанца. Докато прекосявахме магазина, към нея дотърча мъж, облечен във фланелена риза.

— Извинете — каза той, а лицето му светна като на момченце в коледна утрин. — Но, боже мой, вие не сте ли Малката Покахонтас?

Сдържах усмивката си. Винаги се изненадвам, когато разбера, че все още я помнят. Тя бързо ме погледна и се обърна към своя обожател.

— Да, аз съм.

— Леле! Не мога да повярвам. Леле-мале! Толкова се радвам да ви видя!

— Благодаря.

— Навремето бях окачил афиша ви в стаята си. Тогава бях на шестнайсет.

— Поласкана съм… — започна тя.

— Направих и някое друго петно върху него — с намигване й поясни той, — ако разбирате какво искам да кажа.

— … и погнусена — размаха пръст тя и се отдалечи. — До скоро!

Последвах я.

— Петна — повторих. — Не може да не си поне малко трогната.

— За жалост, наистина съм трогната — отвърна тя.

Забравете какво казах току-що за майчинството, укротило духа й. Есперанца си оставаше все такава, беше най-добрата.

Отминахме г-н „Ааау! Нима това сте вие?“ и се приближихме към треньор Боби. Чух азиатеца да пита за разликата между плазмените телевизори и телевизорите от типа LCD. Треньор Боби наду перки и го осведоми относно положителните и отрицателните качества на едните и другите, но аз не разбрах и дума от обяснението му. После мъжът се заинтересува от телевизорите DPL. Треньор Боби каза, че ги харесва. Започна да обяснява защо.

Аз чаках.

Есперанца кимна с глава към треньор Боби и забеляза:

— Май е получил тъкмо това, което заслужава.

— Не — отвърнах аз. — Човек не бие хората, за да им даде поука — напада ги само в случай на самозащита.

Есперанца направи гримаса.

— Какво говориш?

— Уин е прав. Понякога си такова бебе.

Треньор Боби се усмихна на азиатците и им рече:

— Не бързайте, след малко се връщам и тогава ще обсъдим безплатната доставка.

Приближи се до мен. И двамата се гледахме втренчено в очите. Той издържа на погледа ми.

— Какво искаш?

— Да ти се извиня.

Треньор Боби не помръдна. Последваха три секунди мълчание. После:

— Ето, вече ми се извини.

Извъртя се на пети и се отправи към клиентите си.

Есперанца ме тупна по гърба:

— Леле, колко пречистващо!

* * *

Д-р Фрида Шнайдър беше ниска и набита и имаше широка и добродушна усмивка. Тя изповядваше юдаизма и носеше скромни одежди и барета. Срещнахме се в кафенето на Здравния център „Терънс Кардинал Кук“, което се намираше на „Пето авеню“ и Сто и трета улица. Есперанца остана навън да говори по телефона. Д-р Шнайдър ме попита дали искам нещо за ядене. Аз отклоних поканата й. Тя си поръча богат сандвич. Седнахме. Д-р Шнайдър каза на ум молитвата си и започна яростно да разкъсва със зъби сандвича си, сякаш той я бе обидил с нещо.

— Разполагам само с десет минути — заобяснява ми тя.

— Мислех, че са петнайсет.

— Промених решението си. Благодаря за дарението.

— Трябва да ви задам някои въпроси относно Сам Колинс.

Шнайдър преглътна залъка си.

— Същото каза и колегата ви. Нали знаете за конфиденциалността между лекар и пациент? Да пропуснем тази информация, какво ще кажете?

— Моля ви.

— Той е мъртъв, така че няма ли да ми кажете поне защо се интересувате от неговия случай?

— Разбрах, че се е самоубил.

— Значи не очаквате аз да ви го кажа.

— Често ли се случва при пациенти с болестта на Хънтингтън?

— Знаете ли какво представлява това заболяване?

— Знам, че е наследствено.

— Това е неврологично разстройство, което се предава по наследствен път — изрече тя между две хапки. — Болестта не те убива пряко, но с развитието си води до много животозастрашаващи усложнения като например пневмония, инфаркт и какво ли още не. Болестта на Хънтингтън поразява страдащия както физически, така и психически и се отразява отрицателно на познавателните му способности. Не е просто разстройство. Така че, да, самоубийствата не са изключение при тези пациенти. Според някои изследвания един на всеки четирима опитват да се самоубият, като седем процента от опитите са успешни, колкото и странно да звучи думата „успешен“ в този контекст.

— Такъв ли беше случаят със Сам Колинс?

— Още преди да уточним диагнозата му, той имаше депресия. Трудно е да се каже кое беше първо. Обикновено БХ започва с физическо разстройство, но в много от случаите бива предхождана от психиатрично разстройство или разстройство в познавателните способности. Така че депресивното му състояние би могло да бъде първият симптом на БХ, но неправилно диагностициран. Всъщност това няма значение. Така или иначе, той почина вследствие на БХ — самоубийството е просто едно от многото животозастрашаващи усложнения.

— Казахте, че болестта е наследствена.

— Така е.

— И че ако единият родител е неин носител, вероятността детето да се разболее, е петдесет на петдесет.

— Най-просто казано, да, това е доста точно.

— А ако родителят не носи заболяването в гените си, детето няма откъде да го унаследи. Така е, нали? Няма фамилна обремененост.

— Продължавайте.

— Това означава, че един от родителите на Сам Колинс би трябвало да е носител на този ген.

— Правилно. Майка му е живяла до над осемдесетгодишна възраст, без каквито и да е симптоми на болестта, така че обременеността вероятно идва по линия на баща му, който е починал млад и не е имало време симптомите у него да се проявят.

Наведох се по-близо до нея.

— Направихте ли тест на децата на Сам Колинс?

— Това не е ваша работа.

— Имам предвид Рик Колинс. Той също е мъртъв. Всъщност, убиха го.

— Терористи според вестниците.

— Да.

— Но въпреки всичко вие смятате, че диагнозата на баща му има нещо общо с неговата смърт, така ли?

— Така.

Фрида Шнайдър отхапа още един залък и поклати глава:

— Рик Колинс има син — казах.

— Имам го предвид.

— Може да има и дъщеря.

Тя престана да дъвче.

— Моля?

Не знаех как да го изиграя.

— Рик Колинс може и да не е знаел, че е жива.

— Ще се доизясните ли?

— Всъщност не — отвърнах аз. — Разполагаме само с десет минути.

— Прав сте.

— И така?

Тя въздъхна:

— Да, направих тест на Рик Колинс.

— И?

— Кръвните проби показаха, че известен брой глутаминови аминокиселини се повтарят във всеки алел от БХ.

Само я погледнах.

— Да, както и да е. Казано накратко, за жалост резултатите бяха положителни. Ние не приемаме кръвните проби за диагноза, тъй като може да изминат години, дори десетилетия преди появата на някой симптом. Но Рик Колинс вече показваше признаци на хорея — отсечени и неконтролируеми движения. Помоли ни за конфиденциалност. Ние, разбира се, се съгласихме.

Замислих се. Рик и болестта на Хънтингтън. Вече е имал симптоми — какви ли са били последните му години? Баща му си е задавал същия въпрос и е сложил край на живота си.

— А синът на Рик? Направихте ли му тест?

— Да, по настояване на Рик. Според мен е доста необичайно. Има спорове относно тестовете, особено когато са свързани с деца. Искам да кажа следното: изследваме малко момченце, което би могло да се разболее от тази болест — перспективата би била тежко бреме за него. Но не е ли по-добре да я знаеш предварително, за да вземеш всичко от живота? А ако резултатите ти са положителни, дали ще искаш да имаш свои собствени деца, които биха се родили с обременена наследственост? Но дори да го знаеш, нима животът не си струва да се живее? Моралът понякога се измерва с двоен аршин.

— Но Рик все пак е направил тест на сина си?

— Да. Рик беше журналист до мозъка на костите си. Трябваше да знае всичко. За щастие, пробите на сина му бяха отрицателни.

— Това за него трябва да е било голямо облекчение.

— Така е.

— Познавате ли Центъра „Крио Хоуп“?

Тя се замисли.

— Занимават се с изследвания и съхраняване на клетки. Съхраняват стволови клетки и подобни неща, права ли съм?

— След като се е срещнал с вас, Рик Колинс е ходил и в центъра. Да се досещате защо?

— Не.

— Какво ще кажете за благотворителната организация „Спасете ангелите“? Чували ли сте за нея?

Шнайдър поклати отрицателно глава:

— Няма лек за БХ, така ли е? — попитах аз.

— Така е.

— А изследванията в областта на стволовите клетки?

— Почакайте, господин Боливар, задръжте малко. Споменахте, че Рик Колинс може да е имал дъщеря.

— Да.

— Бихте ли ми обяснили по-подробно?

— Той не ви ли каза, че е имал дъщеря, загинала преди десет години в автомобилна катастрофа?

— Не. Защо да го прави?

Замислих се върху думите й.

— Когато откриха тялото на Рик в Париж, на местопрестъплението имаше кръв. ДНК тестът показа, че кръвта е на дъщеря му.

— Но нали току-що ми казахте, че дъщеря му е загинала? Не разбирам.

— И аз още не разбирам. Разкажете ми за изследванията в областта на стволовите клетки.

Тя сви рамене.

— На този етап резултатите са доста спорни. Теоретично погледнато, бихте могли да замените повредени мозъчни неврони, като трансплантирате стволови клетки, получени от кръвни клетки. При опитите с животни получихме някои окуражаващи резултати, ала методът не е преминал клинични изпитания с хора.

— И все пак. Ако умирате и сте отчаян…

В кафенето влезе някаква жена.

— Д-р Шнайдър?

Д-р Шнайдър вдигна пръста си, остави последния залък от сандвича си и стана.

— Що се отнася до умиращите и отчаяни хора — да, всичко е възможно. Като се започне с медицинското чудо и се свърши… със самоубийството. Десетте минути свършиха, господин Болитар. Ако дойдете някой друг път, ще ви разведа из лабораториите. Ще се удивите от добрата ни работа. Благодаря ви за дарението и късмет в работите, с които сте се заловили.