Харлан Коубън
Изгубена завинаги (15)

Петнайсета глава

На сутринта двамата с Териса се отправихме към дома на Карън Тауър, а Уин щеше да се срещне с „адвокатите“ си, за да уточнят някои законови положения, като например да проучат протоколите от автомобилната катастрофа и — боже, дори не искам да мисля за това! — да разберат какъв е начинът за ексхумация на трупа на Мириям. Взехме черно лондонско такси, чието обслужване, за разлика от такситата по света, е едно от простите удоволствия в живота. Териса се бе съсредоточила и изглеждаше удивително добре. Бях й разказал за разговора си с Найджъл Мандърсън в кръчмата.

— Според теб жената, която е сигнализирала, е била Карън Тауър, така ли? — попита тя.

— Че кой друг?

Тя кимна с глава, ала не ми отговори. Няколко минути изминаха в мълчание, после Териса се наведе напред и рече:

— Оставете ни на следващата пряка.

Шофьорът се подчини. Тя тръгна надолу по улицата. Бил съм в Лондон само няколко пъти, така че не можех да твърдя, че познавам района, но това не бе адресът на Карън Тауър. Териса застана на ъгъла. Слънцето бе започнало да прежуля. Тя засенчи с длан очите си. Аз чаках.

— Ето тук се случи — каза Териса.

Едва ли имаше по-безлично място от това.

— Не съм идвала оттогава.

Не виждах защо би трябвало да е идвала, но не казах нищо.

— Излязох от тази стръмна улица. Карах твърде бързо. Един камион навлезе в платното, в което карах — посочи с пръст тя. — Опитах се да отбия встрани, но…

Огледах се, сякаш се стараех да зърна някоя дреболия, останала от трагедията преди цяло десетилетие — следи от спирачки или нещо от този род. Нямаше нищо.

Териса тръгна по улицата. Аз я настигнах.

— Домът на Карън — е, да, домът на Рик и Карън, нали така? — се намира долу на колелото вляво — каза тя.

— Как предпочиташ да постъпим?

— Какво имаш предвид?

— Искаш ли аз да отида при нея? — попитах.

— Защо?

— Може би като съм сам, ще измъкна повече информация.

Териса поклати глава:

— Няма. Просто бъди до мен, става ли?

— Става.

Пред къщата на „Роял Кресънт“ се бяха събрали десетина души. Опечалени. Не го бях предвидил. А би трябвало, Рик Колинс бе мъртъв. Ще идват хора да утешават вдовицата и да изкажат съболезнованията си. Териса колебливо застана пред стъпалата пред къщата, но миг след това здраво ме стисна за ръката.

Когато влязохме, Териса се вцепени. Проследих погледа й към кучето — космато коли; разпознах го, тъй като Есперанца имаше същото — свито на кравай върху черджето в ъгъла. Кучето изглеждаше старо и болно и лежеше неподвижно. Териса пусна ръката ми и се наведе да го погали.

— Хей, момиче — прошепна тя. — Това съм аз.

Кучето с огромно усилие размаха опашка. Ала тялото му не помръдна. В очите на Териса се появиха сълзи.

— Това е Кейси — ми каза тя. — Взехме я за Мириям, когато беше на пет години.

Кучето успя да повдигне глава. Близна Териса по ръката. Териса бе коленичила до него.

Очите на Кейси бяха побелели от старчески пердета. Престарялото куче се помъчи да изправи крака под тялото си и да стане. Териса го успокояваше с милувки зад ушите. Кучето извиваше глава, сякаш искаше да надникне в очите й. Териса се придвижи напред, за да го улесни. Моментът бе твърде интимен и за миг ми се стори, че съм най-обикновен натрапник.

— Кейси спеше под леглото на Мириям. Лягаше по корем и се промъкваше отдолу, после се обръщаше така, че изпод кревата стърчеше само главата й. Истински страж.

Докато милваше кучето, Териса неочаквано заплака. Застанах така, че да я предпазя от чуждите погледи и да й дам малко време да си поплаче. След няколко минути Териса дойде на себе си. Пак ме хвана за ръката.

Отправихме се към всекидневната. Петнайсетина души се бяха подредили един след друг и чакаха реда си да изкажат съболезнования.

Шушуканията и любопитните погледи започнаха в мига, в който прекрачихме прага. Не се бях замислял, но Териса бе бившата съпруга на починалия, изчезнала от близо десетилетие, а сега се намираше в дома на настоящата му жена. Езиците започнаха да се въртят на пълни обороти, че как иначе?

Хората направиха път и една жена, облечена в елегантна черна рокля — според мен вдовицата — се приближи към нас. Беше хубаво миньонче и с големите си зелени очи приличаше на кукла. В нея имаше нещо и от Тюзди Уелд^[1]. Не знаех какво да очаквам, ала щом зърна Териса, очите й заблестяха. Лицето на Териса също засия. Двете се усмихнаха тъжно една на друга — това бе усмивка, която дарявате на обичан човек по скръбен повод.

Карън разтвори обятия. Двете се прегърнаха и останаха дълго време така, без да помръднат. За миг се запитах какво трябва да е било тяхното приятелство и си отговорих, че вероятно е било много, много дълбоко.

Когато се откъснаха една от друга, Карън леко кимна с глава. Двете жени излязоха от стаята. Но Териса се обърна към мен и ме улови за ръката, така че трябваше да изляза заедно с тях. Отправихме се към помещението, което англичаните вероятно наричат „гостната стая“, и Карън затвори плъзгащите се врати след себе си. Двете се настаниха една до друга на дивана, сякаш го бяха правили милион пъти и знаеха коя къде ще седне. Нямаше и помен от неудобство.

Териса обърна поглед към мен и каза:

— Това е Майрън.

Протегнах ръка. Карън Тауър я пое в малката си длан.

— Съжалявам за загубата ви — рекох аз.

— Благодаря — отвърна Карън и отново се обърна към Териса. — Това ли е твоят…?

— По-сложно е — отвърна Териса.

Карън кимна с глава.

Посочих с палец зад гърба си.

— Момичета, да ви почакам в съседната стая?

— Не — каза Териса.

Останах на мястото си. Никоя от двете не знаеше какво да каже, но пък аз в никакъв случай нямаше да проговоря пръв. Стоически издържах на напрежението.

Карън мина направо на въпроса:

— Къде беше, Териса?

— На много места.

— Липсваше ми.

— И ти ми липсваше.

Мълчание.

— Исках да ти се обадя — каза Карън. — Да ти обясня. За мен и Рик.

— Щеше да е напразно — отвърна Териса.

— И Рик така каза. Всичко стана постепенно. Ти изчезна. Започнахме да прекарваме времето си заедно, да си правим компания. Измина много време, преди нещата между нас да се променят.

— Не си длъжна да ми обясняваш — каза Териса.

— Да, така е.

Тя не се извиняваше, не очакваше прошка или разбиране. И двете бяха приели фактите.

Териса каза:

— Ще ми се краят да беше по-добър и за двама ви.

— Имаме син, казва се Матю — каза Карън. — На четири години е.

— Чух.

— А как разбра за убийството?

— Бях в Париж — обясни Териса.

Думите й предизвикаха реакция у Карън. Тя запремигва с очи и изправи гръб.

— И през цялото време си била там?

— Не е така.

— Тогава не съм сигурна, че те разбирам.

— Рик ми се обади — каза Териса.

— Кога?

Териса й разказа за спешния си телефонен разговор с Рик. Лицето на Карън, което и без това имаше цвят на мъртвец, пребледня още повече.

— Рик ти е казал да отидеш в Париж?

— Да.

— Какво искаше?

— Надявах се, че ти може да знаеш — каза Териса.

Карън поклати глава.

— Напоследък не споделяхме много. Преминавахме през доста тежък период. Рик се бе оттеглил вътре в себе си. Мислех, че просто е попаднал на сюжет за голям материал. Нали знаеш какъв става?

Териса кимна с глава.

— От колко време се държеше така?

— От три-четири месеца — откакто почина баща му.

Териса се сепна:

— Сам?

— Мислех, че знаеш.

— Не знаех — рече Териса.

— Помина се през зимата. Взел приспивателни.

— Сам се е самоубил?

— Беше болен. Неизлечимо. Дълго го е крил от нас. Рик нямаше представа колко се е влошило положението му. Предполагам, че се е чувствал доста зле и е решил да ускори неизбежния край. Рик изпадна в паника, ала после започна някакво ново разследване. Понякога изчезваше със седмици. Когато го питах къде е бил, ще ми се озъби, следващия миг ще се държи много мило, ала няма да ми каже. Или ще ме излъже нещо.

Териса продължаваше усилията си да се ориентира в обстановката.

— Сам бе толкова сладък — каза тя.

— Всъщност не го познавах много добре — забеляза Карън. — Посещавали сме го един-два пъти, а той беше болен и не можеше да идва у нас.

Териса тежко преглътна и се опита да се върне обратно на въпроса.

— Значи Сам се самоубива, а Рик потъва в работа?

— Нещо такова, да.

— И не иска да ти каже какво разследва?

— Да.

— Не попита ли Марио?

— И той нямаше да каже.

Не попитах кой е Марио. Сметнах, че по-късно Териса ще ме информира.

Териса продължи, като върна лентата назад:

— Имаш ли представа върху какво работеше Рик?

Карън изучаващо я гледаше.

— Добре ли се беше скрила, Териса?

— Доста добре.

— Може да е работил върху това. Да се е опитвал да те открие.

— Нямаше да му отнеме месеци.

— Сигурна ли си?

— Но дори да е така, защо ще го прави?

— Опитвам се да не проявявам ревност в случая — забеляза Карън. — Но според мен, ако се случи нечий баща да се самоубие, това би поставило под съмнение приоритетите на сина.

Териса се намръщи.

— Нима мислиш, че…

Карън сви рамене.

— Едва ли — усъмни се Териса. — Но дори да смяташ, че Рик се е опитвал — знам ли? — да се свърже с мен или да ме върне обратно при себе си, защо ще твърди, че въпросът не търпи отлагане?

Карън се замисли.

— Къде се намираше, когато той ти се обади?

— В едно забутано място в северозападната част на Ангола.

— И щом ти е казал, че не търпи отлагане, ти си захвърлила всичко и ето те тук, така ли?

— Да.

Карън разпери ръце, за да покаже, че това обяснява всичко.

— Не ме излъга, когато настоя да дойда в Париж, Карън.

Карън не беше толкова убедена. Ако преди беше тъжна, сега изглеждаше разнебитена. Териса хвърли поглед към мен. Аз кимнах с глава.

Време беше да минем на въпроса.

— Трябва да те попитаме за автомобилната катастрофа — започна Териса.

Думите й сякаш я уцелиха право в сърцето. Очите й се изцъклиха и загледаха смаяно, нефокусирано. Не бях сигурен за думата „катастрофа“ — дали Карън ще разбере въпроса на Териса. Очевидно го бе разбрала.

— Какво за нея?

— Била си там. Имам предвид на местопроизшествието.

Карън не й отговори.

— Там ли беше?

— Да.

Териса се сепна от отговора й.

— Никога не си го споменавала.

— Защо да ти казвам? Помисли си — кога да го направя? Не сме говорили за онази нощ. Никога. Ти се събуди от комата. Какво трябваше да ти кажа? „Здрасти, как си, бях на местопроизшествието.“

— Разкажи ми какво си спомняш.

— Защо? Има ли някакво значение?

— Разкажи ми.

— Обичам те, Териса. И винаги ще те обичам.

Нещо помежду им се промени. Забелязах го в жестовете й. Може би се стегна физически. Най-добрата й приятелка бе на път да изчезне и на нейно място да се появи съперницата.

— И аз те обичам.

— Не е минал и ден, без да си мисля за теб. Но ти си отиде. Имаше си причини за това, изпитваше твърде голяма болка и така реши. Тръгна си. Изградих живота си с този мъж. Имахме проблеми, но Рик бе целият ми свят. Схващаш ли?

— Разбира се.

— Обичах го. Той бе баща на сина ми. Матю е само на четири години. А някой го лиши от баща.

Териса просто чакаше.

— Сега сме в траур. Справям се някак си. Опитвам се да събера парчетата от разнебитения си живот и да защитя детето си. Така че, съжалявам. Няма да говоря за автомобилна катастрофа, станала преди десет години. Не и на този ден.

Тя се изправи. В думите й имаше логика и все пак нещо в гласа й биеше на кухо.

— И аз се мъча да направя същото — забеляза Териса.

— Какво?

— Опитвам се да защитя детето си.

Карън отново я погледна слисано.

— За какво говориш?

— Какво стана с Мириям? — попита Териса.

Карън я изучаваше с поглед. После се обърна към мен, сякаш търсеше здрав разум в страничния наблюдател. Аз гледах строго.

— Видя ли я онази нощ?

Ала Карън Тауър не отговори. Отвори плъзгащите се врати и се сля с тълпата опечалени.