Харлан Коубън
Изгубена завинаги (35)

Трийсет и пета глава

Обадих се на Берлеан, а Териса седеше до мен.

— Джоунс намекна, че по някакъв начин си излъгал и си фалшифицирал резултатите от ДНК теста — казах.

— Знам.

— Истина ли е?

— Не искаше ти да се намесваш в разследването. Аз също не желаех. Затова не отговорих на обаждането ти.

— Но преди това ми се бе обадил.

— За да те предупредя. Това е. Не бива да се намесваш.

— Не става.

Берлеан въздъхна. Спомних си първата ни среща, на аерогарата, завързаната коса, очилата с огромните рамки, как ме бе извел на покрива на „Ке дез’Офевр“ 36 и колко го бях харесал.

— Майрън?

— Да.

— Беше ми казал, че си сигурен, че не те лъжа за ДНК теста.

— Правилно — отвърнах аз.

— Разбрал си го по честната ми физиономия или по непреодолимото ми обаяние?

— Отговорът ми е: „Не“.

— Моля те, освети ме по въпроса.

Хвърлих поглед към Териса.

— Трябва да ми обещаеш нещо.

— Охо!

— Разполагам с информация, която е ценна за теб. Вероятно и ти разполагаш с информация, която е ценна за мен.

— Искаш да я обменим?

— Като предястие.

— Като предястие — повтори той. — Тогава защо не ме осветиш за основната гозба?

— Ние сме отбор. Работим заедно по въпроса. Ще държим Джоунс и останалите настрана.

— А Мосад?

— Участваме само ние.

— Разбирам. О, почакай, не, не разбирам!

Териса се приближи още повече, за да чува думите на Берлеан.

— Ако заговорът на Матар е още в сила — заявих, — искам да го съсипя. Но не и тях.

— Защото?

— Защото не желая да въвличам в това русокосото момиче.

Настъпи мълчание. После Берлеан рече:

— Джоунс ти е казал, че е направил тест на костите от гроба на Мириям Колинс.

— Така е.

— И че принадлежат на Мириям Колинс.

— Знам.

— Прости ми, но съм доста объркан. Защо тогава би искал да защитиш тази вероятно закоравяла терористка?

— Не мога да ти обясня, докато не се съгласиш да работиш с мен.

— И да оставим Джоунс настрана?

— Да.

— Защото искаш да защитиш русокосото момиче, което вероятно има пръст в убийството на Карън Тауър и Марио Контуци?

— Както правилно се изрази, вероятно.

— За целта има съдилища.

— Не искам момичето да ги види отвътре. Ще разбереш причината, щом ти кажа какво открих.

Берлеан отново млъкна.

— Споразумяхме ли се? — попитах аз.

— Донякъде.

— Което означава?

— Което означава, че пак мислиш на дребно. Загрижен си за една личност. Разбирам. Допускам, че ще ми обясниш защо тя е толкова важна за теб. Но ние се занимаваме с живота на хиляди. Хиляди майки, бащи, синове и дъщери. Разговорът, който прихванах по телефона, подсказва, че са намислили нещо огромно, не само един удар, а ред нападения в разстояние на няколко месеца. Няма как да се огранича в грижи за едно-единствено момиче, когато животът на хиляди е под заплаха.

— И така, какво точно обещаваш?

— Не ме остави да довърша. Вярно е, че не съм загрижен за това момиче. Не ми пука дали ще я заловят, нито дали ще избегне съда. Така че, да, с теб съм. Ще се опитаме сами да разрешим въпроса — нещо, което винаги съм правил. Но ако ни заловят или отстрелят, запазвам си правото да се обадя на Джоунс. Ще спазя обещанието си и ще ти помогна да отървеш момичето. Но приоритетът ни трябва да е друг — да спрем ислямистите и да им попречим да изпълнят мисията си. Един живот не струва колкото живота на хиляди.

Замислих се върху думите му.

— Имаш ли деца, Берлеан?

— Нямам. Но, моля те, не ми минавай с този изтъркан номер. Обидно е.

После:

— Почакай! Нима искаш да кажеш, че русокосото момиче е дъщеря на Териса Колинс?

— В известен смисъл.

— Обясни ми.

— Споразумяхме ли се? — попитах.

— Да. С възраженията, изложени току-що. Кажи ми каквото знаеш.

Подробно му разказах всичко — за посещенията ми в „Спасете ангелите“, в „Официалната практика на Албин Ларами“, за разкритията ми в областта на осиновяването на ембриони, за телефонното повикване, което Териса бе получила преди минути. На няколко пъти ме прекъсна, за да ми задава въпроси. Отговарях колкото е възможно по-изчерпателно. Когато свърших, той захвана:

— На първо място, трябва да разберем кое е момичето. Ще направим копия на снимката. Ще изпратя една по имейла на Льофевр. Ако е американка, вероятно е била в Париж по линията на някоя програма за обмен. Той ще разузнае.

— Добре — съгласих се аз.

— Каза, че са се обадили по мобилния телефон на Териса, нали?

— Да.

— Предполагам, че отсрещният номер не се е изписал на екрана?

Не ми бе хрумнало да попитам. Погледнах към Териса. Тя кимна с глава. Отговорих:

— Точно така.

— В колко часа?

Отново погледнах към нея. Тя отправи поглед към часовника в телефона си и ми съобщи точния час на обаждането.

— Ще ти звънна след пет минути — отсече Берлеан и затвори.

Появи се Уин и попита:

— Добре ли сте всички?

— Великолепно.

— Погрижиха се за родителите ти. И за Есперанца, както и за офиса.

Кимнах с глава. Телефонът отново звънна. Беше Берлеан.

— Като че ли имам новина — заяви той.

— Казвай.

— Обаждането до Териса е направено от телефон, който веднага са изхвърлили. Закупен е в Данбъри, щата Кънектикът, заплатили са в брой.

— Доста голям град.

— Може би ще успея да го смаля. Казах ти, че засякохме разговор от Питърсън, Ню Джърси.

— Така.

— Повечето разговори идват или са насочени отвъд Океана, но някои са проведени вътре в Съединените щати. Нали знаеш, че престъпните елементи се свързват помежду си по електронната поща?

— Мисля, че е логично.

— Защото остават анонимни. Създават си акаунт при свободен доставчик и използват него.

— В такъв случай?

— Разговорът включваше електронен адрес, създаден преди осем месеца в библиотеката „Марк Твен“ в Рединг, щата Кънектикът. Намира се на двайсетина километра от Данбъри.

Замислих се върху казаното.

— Това е брънка от някаква верига.

— Да. Дори нещо повече: библиотеката се използва от местното смесено подготвително училище, наречено „Карвър Академи“. Може и да извадим късмет. Твоята „Кари“ може да учи там.

— Ще провериш ли?

— В момента някой ми звъни. Но Рединг е само на час и половина път от тук. Бихме могли да бръмнем с автомобила до там и да покажем снимката.

— Искаш ли аз да карам?

Берлеан въздъхна:

— Мисля, че така ще е най-добре.