Харлан Коубън
Изгубена завинаги (21)

Двайсет и първа глава

Уин хвърли поглед към мен и рече:

— Най-после е станало нещо.

Бях готов да споря, но имаше ли смисъл?

— Да — отвърнах.

— Подробности, моля — настоя той.

— Джентълмените не обсъждат подобни неща.

Той увеси нос.

— Но нали знаеш, че обичам подробностите?

— А пък ти знаеш, че никога не ги споделям с теб.

— Навремето ме пускаше да гледам. Когато ходехме с Емили в колежа, ти ме оставяше да гледам през прозореца.

— Не съм те оставял. Ти го правеше на своя глава. А когато пусках щората, ти си правеше пролука в нея. Голямо прасе си, знаеш ли?

— Някои биха ме нарекли интересен приятел.

— Но повечето ще ти кажат, че си свиня.

Уин вдигна рамене.

— Обичай ме въпреки грешките ми.

— И къде се намираме сега?

— И двамата сме го направили.

— Друго, друго.

— Хрумна ми нещо — каза той.

— Целият съм в слух.

— Може би има някакво просто обяснение за това, как кръвта на мъртвото момиче се е озовала на местопрестъплението. Спомни си за онази благотворителна организация, наречена „Спасете ангелите“. Едно от нещата, с които се занимава, са изследвания със стволови клетки, нали така?

— Да, би могло да се каже. Мисля, че са против подобни изследвания.

— А ние знаем, че Рик Колинс може да е открил, че е обременен с болестта на Хънтингтън. Баща му със сигурност е страдал от нея.

— Така е.

— В наше време хората запазват клетки от пъпната връв на децата си — замразяват ги или нещо от този род, за да имат готовност в случай на заболяване. Те са пълни със стволови клетки и идеята е, че биха могли да спасят живота на детето ти или пък твоя собствен живот. Може би Рик Колинс е запазил клетки от дъщеря си. И когато е разбрал, че има опасност да се разболее от хореята на Хънтингтън, е решил да ги използва.

— Стволовите клетки не лекуват тази болест.

— Още не, така е.

— Значи, мислиш, че в мига на смъртта си, той е държал замразената пъпна връв, която какво? Започнала е да кърви, що ли?

Уин сви рамене.

— Нима този сценарий е по-невероятен от онзи, според който Мириям Колинс е била жива през всичките тези години?

— А русият косъм?

— В света е пълно с блондинки. Младата жена, която си зърнал, би могла да е една от тях.

Замислих се.

— Но това не ни дава отговор на въпроса кой е убил Рик Колинс.

— Прав си.

— Продължавам да мисля, че каквото и да е станало, всичко е започнало с автомобилната катастрофа преди десет години. Сигурни сме, че Найджъл Мандърсън лъже.

— Така е — съгласи се Уин.

— А Карън Тауър премълчава нещо.

— Ами онзи тип Марио?

— Какво имаш предвид?

— И той ли премълчава нещо?

Замислих се.

— Би могло. Тази сутрин ще се срещна с него и ще прегледаме файловете на Рик. Пак ще го разпитам.

— Да не забравяме двамата израелци — вероятно и Мосад — които те следят. Обадих се на Зора. Ще направи проверка по собствените си канали.

— Добре.

— И най-после, сблъсъкът ти в Париж и полицейската снимка, която изпрати предупредителен сигнал по цялата йерархия на Интерпол.

— Добре ли мина посещението ти в Интерпол?

— Те ми задаваха техните си въпроси, аз им разказах моята си история.

— Едно не разбирам — казах. — Защо още не са ме обвинили?

— Знаеш причината — усмихна се Уин.

— Защото са ми пуснали опашка.

— Правилен отговор.

— Виждал ли си ги?

— Черният автомобил до десния ъгъл.

— Вероятно и Мосад ме следи.

— Много си популярен.

— Само защото умея да изслушвам. Хората обичат да бъдат изслушвани.

— Разбира се.

— Пък и съм забавен на купоните.

— И готин танцьор. Какво искаш да направя с опашката?

— За днес ги остави на мира.

— Няма проблем.

* * *

Да избегнеш проследяване е доста лесно. В случая Уин поръча автомобил с тъмни стъкла. Влязохме в подземен гараж с няколко изхода. Автомобилът тръгна. Появиха се още два. Аз скочих в единия, Уин — в другия.

В момента Териса бе у Карън. Аз отивах на среща с Марио Контуци.

Двайсет минути по-късно позвъних на апартамента на Контуци. Никакъв отговор. Погледнах часовника си. Бях подранил с около пет минути. Замислих се за случая, за това как полицейската снимка подлуди Интерпол.

Кой беше онзи тип, който насочи пистолет срещу мен в Париж?

Бях опитал възможното и невъзможното да открия самоличността му. Може би, ако ми остане някоя свободна минута, ще трябва да опитам и най-прекия път?

Набрах Берлеан по личната му линия.

След две позвънявания дочух мъжки глас да ми казва нещо на френски.

— Бих желал да разговарям с капитан Берлеан, моля.

— Той е в отпуск. Какво обичате?

В отпуск ли? Помъчих се да си представя как Берлеан се кефи на свободното си време по плажовете на Кан, ала картинката не бе убедителна.

— Трябва да говоря с него.

— Мога ли да попитам кой се обажда?

Нямаше смисъл да премълчавам името си.

— Майрън Болитар.

— Съжалявам. В отпуск е.

— Бихте ли се свързали с него? Помолете го да се обади на Майрън Болитар? Спешно е.

— Не затваряйте, ако обичате.

Не затворих.

След минута прозвуча друг глас — грубоват и, да!, със съвършен американски акцент.

— Мога ли да ви помогна?

— Не, не мисля. Исках да говоря с капитан Берлеан.

— Можете да разговаряте и с мен, господин Болитар.

— Но по гласа ми се струва, че не сте много порядъчен човек — отвърнах.

— Не, не съм. Доста хитро се измъкна от опашката ни, но трябва да знаеш, че никак не е забавно.

— Кой си ти?

— Можеш да ме наричаш специален агент Джоунс.

— А мога ли да ти казвам супер специален агент Джоунс? Къде е капитан Берлеан?

— Капитан Берлеан е на почивка.

— От кога?

— Откакто изпрати онази полицейска снимка, а това противоречи на протокола. Нали той ти изпрати снимката?

Поколебах се, после отвърнах:

— Не.

— Разбира се, че беше той. Къде си, Болитар?

До ушите ми долетя телефонен звън. Звънеше телефонът от вътрешността на апартамента на Контуци, пред чиято врата чаках. Веднъж, два пъти, три пъти.

— Болитар?

След шестото позвъняване телефонът замлъкна.

— Знаем, че още си в Лондон. Къде се намираш?

Прекъснах разговора и се втренчих във вратата на апартамента. Звънът идваше от стационарен апарат, не приличаше на звуците на мобилен телефон. Хм. Поставих длан върху вратата. Дебела и яка. Допрях ухо в хладната й повърхност, набрах мобилния телефон на Марио и се загледах в дисплея на моя апарат. Само след миг-два връзката бе осъществена.

Когато дочух слабия звън на мобилния му зад вратата — защото сигналът от стационарния апарат звучеше силно, а този не — кръвта ми застина в жилите. Можеше и да няма нищо обезпокоително, ала в наше време хората не правят и крачка, без да закрепят някъде по себе си вездесъщия мобилен телефон — дори в банята влизат с него. Можете и да пренебрегнете този факт, но шансът човек, който работи в телевизионни новини, да забрави мобилния си телефон, когато тръгне за офиса си, е нищожен.

— Марио? — повиках го аз.

Задумках по вратата.

— Марио?

Не очаквах отговор, разбира се. Отново опрях ухо във вратата, като се вслушвах — и аз не знам в какво — в стенание, може би. Пъшкане. Вик. Нещо такова.

Никакъв звук.

Ами сега, питах се аз. Нямах голям избор. Отстъпих назад, вдигнах крак и ритнах вратата. Тя не помръдна.

— Подсилена стомана, приятел. Няма да успееш да я пробиеш.

Обърнах глава към гласа. Мъжът носеше черно кожено яке без никаква следа от риза под него, но за жалост нямаше и кой знае какво за показване. Отблизо той бе и слаб, и женствен. На носа си имаше пиърсинг — халка. Оплешивяваше, ала малкото коса, която му бе останала, бе сресана по последния писък на модата. Според мен беше прехвърлил петдесетте. Имаше вид на човек, излязъл от гей бар през 1979 година и прибрал се току-що у дома.

— Познавате ли семейство Контуци? — попитах.

Мъжът се усмихна. Очаквах усмивка в стил „кошмарът на зъболекаря“, ала за разлика от останалите неща по него, които се намираха в различна степен на разложение, зъбите му блестяха като бисери.

— А! — възкликна той. — Американец, нали?

— Да.

— Приятел на Марио?

Нямаше причина да давам пространен отговор:

— Да.

— Е, какво да ти кажа, приятел? Тихо семейство са, но нали знаеш поговорката — когато жената я няма, мишките танцуват.

— Какво искате да кажете?

— Тук имаше едно момиче. Може да я е наел отвън, разбираш ме, нали? Музиката беше увеличена до дупка. Ужасно. Игълс^[1]. Господи! Не ви ли е срам, американци?

— Кажи ми за момичето.

— Защо?

Нямах време за подобен разговор. Извадих пистолета си. Не го насочих към него. Просто го извадих.

— Работя за американската полиция — казах. — Мисля, че Марио го грози сериозна опасност.

Дори оръжието или молбите ми да са обезпокоили нашия Били Айдъл^[2], това остана незабелязано за мен. Той сви кльощавите си рамене.

— Какво да ти кажа? Млада, руса, не я огледах добре. Пристигна снощи, аз тъкмо излизах.

Млада, руса. Сърцето ми забъхти в гърдите.

— Трябва да вляза вътре.

— Не можеш с ритници, приятел. Ще си счупиш крака.

Насочих пистолета си към ключалката.

— Олеле! Недей! Наистина ли мислиш, че е в опасност?

— Да.

Той въздъхна.

— Има резервен ключ за тази врата. Ей там, на корниза.

Протегнах ръка и опипах тясната издатина над рамката на вратата. Тутакси открих ключа. Пъхнах го в ключалката. Били Айдъл бе неотлъчно до мен. От него се излъчваше воня на цигари, сякаш досега е бил използван за пепелник. Отворих вратата и влязох. Били Айдъл бе точно зад гърба ми. Направихме две крачки навътре и замръзнахме на място.

— О, божичко!

Аз мълчах. Стоях неподвижно и се взирах в пода. Първо зърнах стъпалата на Марио. Бяха завързани за масичката с изолирбанд. Бебешкото кенгуру и играчките, които бях видял предишния ден, бяха запокитени на една страна. Попитах се дали това е било последното, което Марио е видял, преди да умре.

Беше бос. До него се въргаляше електрическа бормашина. На пръстите му се виждаха малки, добре оформени дупки, съвършени малки кръгчета кафеникавочервени на цвят, които отиваха дълбоко в петите. Разбрах, че дупките са били направени с бормашината. Направих усилие и се приближих. Забелязах още следи от бормашина. Капачките на коленете му също бяха пробити. Както и гръдния кош откъм ребрата. Бавно придвижих поглед нагоре към лицето му. Видях същите следи под носа му, скулата му бе пробита до устната кухина, пробита бе и брадичката му. Тясното му лице се взираше в мен, очите му бяха изкривени. Бе умрял в жестоки мъки.

Били Айдъл отново възкликна:

— О, божичко!…

— В колко часа чухте музиката?

— А?

Нямаше да мога да повторя въпроса — сили не ми достигаха, ала той все пак ми отговори:

— В пет сутринта.

Измъчвали са го. Пуснали са музиката високо, за да не се чуват писъците му. Внимавах да не докосна нещо. Кръвта изглеждаше съвсем прясна. По пода имаше бял костен прашец. Отново хвърлих поглед към бормашината. Свистене и скрибуцане, примесено с писъците на жертвата, докато бургията е пробивала плътта и хрущялите, за да навлезе в костта.

После си помислих за Териса, която се намираше у Карън на няколко преки от тук.

Втурнах се към вратата.

— Повикайте полиция! — изкрещях аз.

— Почакай, къде отиваш?

Нямах време да му отговоря. Мушнах пистолета в джоба си и извадих мобилния си телефон, без да спирам да тичам. Набрах Териса. Мобилният й иззвъня веднъж. Иззвъня два пъти. Три. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Няколко пъти натиснах копчето, за да повикам асансьора. Когато телефонът й звънна четвърти път, аз се бях вторачил през прозореца навън и тогава я зърнах — бе вдигнала поглед към мен.

Русокосото момиче от фургона.

Тя също ме видя, обърна се и хукна да бяга. Не успях да разгледам лицето й добре. Би могло да е всяко русо момиче на белия свят. Но не беше. Беше същото момиче. Бях сигурен.

Какво, по дяволите, ставаше?

Сърцето ми се преобърна в гърдите. Затърсих стълбището, ала в същия миг вратата на асансьора се отвори. Влязох и натиснах копчето за най-долния етаж.

Обаждането ми до Териса се записа в гласовата й поща.

Как така? Териса трябваше да е у Карън. А в дома на Карън имаше обхват. Дори да бях прекъснал сериозния им разговор по средата, Териса щеше да вдигне. Щеше да разбере, че щом се обаждам, значи е изникнало нещо, което не търпи отлагане.

По дяволите! Ами сега?

Пред очите ми се появи електрическата дрелка. Помислих си за Териса. Спомних си лицето на Марио Контуци. Русокосото момиче. Всички образи се смесиха в главата ми, в това време асансьорът звънна и вратата се отвори.

Далеч ли бе домът на Карън?

На две преки от тук.

Изтичах навън, като в същото време натиснах бутона за скоростна връзка с мобилния на Уин. Той отговори още при първото позвъняване и преди да чуя обичайното му „Казвай!“, изстрелях в слушалката:

— Отиди в дома на Карън. Марио е мъртъв, а Териса не вдига телефона си.

— След десет минути съм там — заяви Уин.

Затворих и тутакси усетих, че мобилният ми завибрира. Без да спирам да тичам, аз го отворих, за да погледна от кой номер идва обаждането. Спрях на място.

Беше Териса.

Натиснах бутона за отговор и опрях слушалката в ухото си:

— Териса?

Никакъв отговор.

— Териса?

И тогава дочух свистене и скрибуцане — шум от електрическа бормашина.

Почувствах прилив на адреналин, който прекъсна дъха ми. Стиснах очи, ала само за миг. Нямаше време за губене. Коленете ми омекнаха, ала аз ускорих крачка.

Скрибуцането престана, после дочух мъжки глас:

— Отмъщението е мръсна работа, не мислиш ли?

Изисканият английски акцент, същият каданс като онзи в Париж, когато ми каза: „Слушай ме или ще те усмъртя…“.

Мъжът, върху когото обърнах масата. Онзи от полицейската снимка. Линията замлъкна.

Грабнах пистолета си и се затичах, като в едната си ръка стисках мобилния, а в другата — оръжието. Страхът е странно нещо. Кара те да правиш чудеса — чели сте за влюбени, които вдигат на гърба си цели автомобили, за да спасят любимите си — ала страхът може и да те парализира, да накара тялото и умът ти да престанат да действат, да не можеш дъх да си поемеш. Макар че ужасът ме раздираше отвътре, трябваше да се успокоя.

Вече виждах дома на Карън.

Русокосото момиче бе застанало пред входа.

Щом ме зърна, тутакси се скри в къщата. Беше очевидно, че са ми поставили капан, ала нима имах избор? Обаждането от телефона на Териса — шумът от електрическата дрелка — още звучеше в ушите ми. Та нали това бе целта им? Какво бе казал Уин? Десет минути. Вероятно вече бяха изминали шест или седем.

Да го почакам ли? Бих ли могъл?

Наведох се и се запромъквах покрай къщите. Натиснах бутона за скоростно набиране. Уин каза:

— Пет минути.

Затворих телефона. Блондинката бе вече в къщата. Нямах представа кой още е там, нито каква е ситуацията. Пет минути. Бих могъл да почакам пет минути. Щяха да бъдат най-дългите в живота ми, но можех да го направя, трябваше да го направя, длъжен бях да се стегна пред лицето на обхващащата ме паника. Все така приведен, аз минах под прозореца и се заслушах. Нищо. Нямаше писъци. Нямаше шум от дрелка. Не бях сигурен дали това бе повод за успокоение или бях пристигнал твърде късно.

Опрях гръб в тухлената стена. Прозорецът оставаше над главата ми. Опитах се да си представя разположението в къщата. Този прозорец тук беше на всекидневната. Добре, а после? После нищо. Чаках. Усещах тежестта на пистолета в ръката си и това ме успокояваше. Пистолетите, независимо от размера, са си пистолети. Бях точен стрелец, но не чак толкова. За да си адски добър, нужни са ти тренировки. Но аз знаех как да се прицеля в средата на гърдите и обикновено успявах да се приближа достатъчно близо до мишената си.

И сега какво?

Запази спокойствие. Изчакай Уин. Той е много добър в подобни начинания.

„Отмъщението е мръсна работа, не мислиш ли?“

Изискан акцент, спокоен глас. Спомних си за Марио и малките дупки в тялото му и при звука на проклетия акцент усетих неизмерима болка. Колко ли е продължило? Колко ли време Марио е бил подложен на тези мъки? Дали накрая се е примирил със смъртта, или е продължил да се бори за живота си?

В далечината се разнесе писък на сирени. Може би полицията отиваше в дома на Марио?

Бях престанал да нося ръчен часовник, погледнах мобилния си телефон, за да разбера колко е часът. Ако Уин бе точен — а обикновено беше — до идването му оставаха още три минути. Какво да правя?

Пистолетът ми.

Питах се дали блондинката го бе видяла. Едва ли. Както Уин бе забелязал, огнестрелните оръжия са рядкост в Обединеното кралство. Който и да се криеше в къщата, вероятно щеше приеме, че не съм въоръжен. Напъхах пистолета отново в чорапа си.

Три минути.

Мобилният ми звънна. На екрана пак се изписа номерът на Териса. Обадих се с напрегнат глас.

— Знаем, че си пред къщата — произнесе изисканият глас. — Имаш десет секунди да влезеш през вратата с вдигнати ръце, в противен случай ще застрелям една от двете красиви дами в главата. Едно, две…

— Влизам.

— Три, четири…

Нямах избор. Скочих и се втурнах към входа.

— Пет, шест, седем…

— Не ги наранявай, вече съм вътре.

Не ги наранявай. Дрън-дрън. Но какво друго бих могъл да кажа?

Завъртях топката на бравата. Не беше заключено. Вратата се отвори. Влязох.

Изисканият глас:

— Казах, ръцете горе.

Вдигнах ръце високо във въздуха. В средата на стаята стоеше мъжът от полицейската снимка. На лицето му имаше бяла лепенка, а около очите му се виждаха черни кръвонасядания, характерни за човек, чийто нос са разбили. Това би било повод за радост, ако не беше пистолетът в ръката му. Освен това пред него бяха коленичили Карън и Териса, ръцете им бяха завързани зад гърба, а те бяха обърнати с лице към мен. Видът им бе сравнително добър.

Огледах се наляво и надясно. Видях още двама мъже — и двамата бяха насочили пистолети в главата ми.

Нямаше и следа от русокосото момиче.

Стоях съвършено неподвижно с вдигнати ръце, като се стараех да изглеждам от кротък, по-кротък. Вероятно Уин бе вече наблизо. Оставаха още минута-две. Трябваше да ги позабавя. Срещнах погледа на мъжа, с когото се бях сбил в Париж. Заговорих с равен тон:

— Виж, нека се разберем, а? Няма причина…

Той опря дулото в тила на Карън Тауър, усмихна ми се и дръпна спусъка.

Последва оглушителен гръм, появи се малко червено петънце, после абсолютна тишина; миг на прекъсване, след което тялото на Карън се свлече на пода като на марионетка, чиито конци са били срязани. Териса изпищя. Вероятно и аз съм изпищял.

Божемойбожемойбожемой…

— Не!

Инстинктите ми взеха превес във формата на мантра: „Спаси Териса“. Буквално се гмурнах към тях, сякаш бях в плувен басейн. Отляво и отдясно в ушите ми засвистяха куршуми, ала грешката на стрелците бе, че се целеха в главата ми. Куршумите профучаха високо над мен. С крайчеца на окото си забелязах, че докато мъжът се прицелваше в Териса, тя се търкулна встрани от него.

Трябваше да побързам.

Опитвах се да свърша няколко неща едновременно: да остана наведен, да избягвам куршумите, да прекося стаята, да измъкна пистолета от кобура на крака си, да убия копелето. Прекосявах празното пространство помежду ни. Най-добрата тактика бе да тичам на зигзаг, ала нямах време. Мантрата продължаваше да кънти в главата ми: „Спаси Териса“. Трябваше да стигна до него, преди да е натиснал спусъка отново.

Високо изкрещях, но не от страх или болка, а за да отвлека вниманието му, да го накарам поне за малко да се подвоуми или да се обърне с лице към мен — каквото и да е, но да изпусне, дори само за миг, мишената си, която в случая бе Териса.

Приближавах се към него.

Часовникът тиктакаше неумолимо. От разстрела на Карън бяха изминали само секунда, най-много две. Не повече. Без да имам време да помисля, да планирам действията си, почти бях стигнал до него.

Ала щях доста да закъснея. Беше ми съвсем ясно. Протегнах ръце напред, сякаш да скъся разстоянието. Не успях. Все още бях далеч.

Той отново дръпна спусъка.

Проехтя още един изстрел. Териса падна на пода.

Писъкът ми премина във вик на силна и дълбока болка. Усетих, че нечия ръка притисна гърдите ми, сърцето ми спря. Продължавах да се придвижвам напред, дори когато той насочи пистолета си към мен. Не изпитвах никакъв страх. Движеше ме чистата инстинктивна омраза. Дулото сочеше в моя посока, точно към мен, но аз се наведох и забих глава в корема му. Той изстреля още един куршум, ала напосоки.

Притиснах го с всички сили до стената и той изгуби опорната точка на краката си. Ръката му се изви и пистолетът се насочи надолу към гърба ми. В друго измерение и в друго време вероятно би ме заболяло, ала точно сега усетих удара като ухапване от комар. Не обръщах внимание на болката, не ми пукаше за живота ми. Тежко тупнахме на пода. Бързо се придвижих встрани, като се опитах да увелича дистанцията помежду ни, за да мога да измъкна пистолета си от кобура на глезена.

Това бе грешка.

Бях толкова погълнат от постигането на целта си, от намерението си да убия копелето, че почти забравих за присъствието на другите двама противници в стаята. Мъжът от дясно се втурна към мен с оръжие в ръка. Когато той стреля, аз отскочих назад, ала уви! — закъснях.

Куршумът ме улучи.

Пареща болка. Усетих как горещият метал се вряза в телесата ми, спря дъха ми и ме повали по гръб на пода. Мъжът се прицели отново, ала проехтя друг изстрел и куршумът го удари във врата с такава сила, че за малко да го обезглави. Отправих поглед зад падналия труп, ала вече знаех.

Уин бе пристигнал.

Другият мъж, онзи, който бе от лявата ми страна, се обърна, тъкмо когато Уин се извъртя и отново дръпна спусъка. Големият куршум го удари право в лицето и главата му експлодира. Погледнах към Териса. Тя не помръдваше. Мъжът от полицейската снимка — онзи, който я застреля — хукна да бяга към съседната стая. Чух стрелба. Някой му изкрещя да спре и да не мърда. Не им обърнах внимание. Успях да допълзя до всекидневната. От мен бликаше кръв. Не бях съвсем сигурен, ала ми се стори, че куршумът се е забил някъде около стомаха ми.

Забих пръсти в пода и запълзях, без дори да се огледам. Движи се напред, казвах си аз. Хвани копелето и го убий. Той бе до прозореца. Много ме болеше, може да съм изпаднал в делириум, но протегнах ръце и го сграбчих за крака. Той се опита да ме отблъсне с ритник, ала нямаше начин. Повлякох го долу на пода.

Сборичкахме се, но той не можеше да устои на силата ми, родена от яростта, която изпитвах. Бръкнах с палец в окото му и го сразих на мига. Сграбчих го за гръкляна и стиснах здраво. Той се заизвива и ме заудря по лицето и врата. Не го пусках.

— Стой! Хвърли оръжието!

Гласове в далечината. Раздвижване. Дори не бях сигурен дали е реалност. Гледката бе призрачна. Нима халюцинирах? Някой говореше с американски акцент. Прозвуча ми познато.

Продължавах да го стискам за гръкляна.

— Стой, казах! Веднага! Остави го!

Заобиколиха ме. Шест или осем души, а може би и повече. Някои бяха насочили пистолети към мен.

Очите ми срещнаха тези на убиеца. В тях имаше насмешка. Усетих, че хватката ми отслабна. Не бях сигурен дали се подчиних на командата, или раната от куршума бе започнала да пие силите ми. Ръката ми се отдели от гърлото му. Убиецът се закашля, слюнката му се разхвърча наоколо и той се опита да вземе превес.

Вдигна оръжието си.

Точно както очаквах.

Аз бях измъкнал малкото пистолетче от кобура на глезена си. С лявата ръка го сграбчих за китката.

Познатият глас на американеца:

— Недей!

Но на мен наистина не ми пукаше дали ще стрелят. Докато стисках лявата му китка, аз извадих пистолета си, мушнах го под брадичката му и стрелях. Нещо мокро и лепкаво ме удари в лицето. Пуснах пистолета и се строполих върху неподвижното му вече тяло.

Мъже, много мъже, съдейки по допира, ме повдигнаха. Сега, когато бях свършил работата си, силите и волята ми за живот изчезнаха. Оставих се да ме обърнат и да ме закопчеят с белезниците, да правят, каквото си щат, нямаше никакъв смисъл да им се опъвам. Борбата ме бе изтощила. Те ме проснаха по гръб. Извърнах се и погледнах към неподвижното тяло на Териса. Усетих огромна болка, не бях изпитвал такава досега.

Очите й бяха затворени и скоро, съвсем скоро моите също щяха да се затворят.