Харлан Коубън
Изгубена завинаги (23)

Двайсет и трета глава

Събудих се със страх.

Това не бях аз. Сърцето ми препускаше. Паника обзе душата ми, не можех да дишам. И всичко това, още преди да отворя очи.

Когато най-после очите ми премигаха и се отвориха — а аз огледах стаята — усетих, че пулсът ми се успокоява, а паниката изчезва. Есперанца седеше на стола, съсредоточена в телефона си. Пръстите й танцуваха по клавишите — без съмнение работеше за някой клиент. Аз си харесвам работата, ала тя бе влюбена в нея.

Наблюдавах я известно време и се наслаждавах на спокойствието, излъчващо се от кроткото обкръжение. Под сивия си работен костюм Есперанца бе облякла бяла блуза, бе сложила обици във вид на халки, а синкавочерната й коса бе прихваната зад ушите. Щорите на прозореца зад нея бяха отворени. Видях, че е нощ.

— С кой клиент се занимаваш? — попитах.

Като чу гласа ми, тя се ококори. Пусна мобилния телефон върху масата и се втурна към мен.

— Боже мой, Майрън! Боже мой…

— Какво има? Да не би да умирам?

— Не, защо?

— Така се втурна към мен, че… Обикновено се движиш много по-бавно.

Тя заплака и ме целуна по бузата. Есперанца никога не плачеше.

— О, сигурно умирам.

— Не бъди такъв инат — каза тя, докато бършеше сълзите от очите си. Прегърна ме. — Чакай, чакай! По-добре е да си онзи твърдоглавец, когото познавам. Бъди себе си.

Хвърлих поглед през рамото й. Намирах се в най-обикновена болнична стая.

— От колко време висиш тук? — попитах.

— От скоро — отвърна Есперанца, без да се отделя от мен. — Какво си спомняш?

Замислих се. Стреляха в Карън и Териса. Мъжът, който ги уби… Аз убих него. Преглътнах и се стегнах.

— Как е Териса?

Есперанца изправи гръб и ме пусна.

— Не знам.

Не бе отговорът, който очаквах.

— Как така не знаеш?

— Трудно е за обяснение. Кое е последното, което помниш?

Съсредоточих се.

— Последният ми ясен спомен — отвърнах — е как убих копелето, застреляло Карън и Териса. После някакви типове се нахвърлиха върху мен.

Тя кимна с глава.

— И мен ме простреляха, нали?

— Да.

Това обясняваше болницата.

Есперанца отново се наведе и прошепна в ухото ми:

— Добре. Чуй ме сега. Ако вратата се отвори, ако влезе някоя сестра, не казвай нищо пред нея. Разбра ли?

— Не.

— Заповед на Уин. Просто се подчини, ясно?

— Ясно — отвърнах и додадох: — Пристигнала си в Лондон, за да си с мен?

— Не.

— Какво искаш да кажеш?

— Довери ми се, става ли? Не бързай. Какво друго си спомняш?

— Нищо.

— Нищо в отрязъка от времето между раняването ти и сега?

— Къде е Териса?

— Вече ти казах. Не знам.

— Няма логика. Как така не знаеш?

— Дълга история.

— Защо не я споделиш с мен?

Есперанца вторачи зелените си очи в мен. Онова, което прочетох в тях, никак не ми хареса. Опитах се да седна в леглото.

— От колко време съм в безсъзнание?

— И това не знам.

— Пак повтарям: как така не знаеш?

— Първо, ти не си в Лондон.

Думите й ме накараха да се замисля. Огледах болничната стая, сякаш търсех отговор на въпросите си. И намерих. Върху одеялото ми бе изписано логото на болницата: „НЮ ЙОРК — ПРЕЗВИТЕРИАНСКИ МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР“.

Не може да бъде.

— В Ню Йорк ли се намирам?

— Да.

— Върнали са ме със самолет?

Тя замълча.

— Есперанца?

— Не знам.

— Добре де, от колко време съм в тази болница?

— Може би от няколко часа, но не съм сигурна.

— И този твой отговор не звучи логично.

— Аз също не разбирам, ясно? Преди два часа ми се обадиха и ми казаха, че си тук.

Мозъкът ми се размъти, а нейните обяснения изобщо не ми помагаха.

— Преди два часа?

— Да.

— А преди това?

— Преди обаждането — отвърна Есперанца — ние нямахме представа къде си.

— Като казваш „ние“…

— Аз, Уин, родителите ти…

— Родителите ми ли?

— Спокойно. Излъгахме ги. Казахме им, че си някъде в Африка, където мобилният ти телефон няма покритие.

— И никой от вас не знаеше къде се намирам?

— Точно така.

— Колко време? — попитах аз.

Тя само ме погледна.

— Колко, Есперанца?

— Шестнайсет дни.

Лежах, без да помръдна. Шестнайсет дни. Изчезнал бях за цели шестнайсет дни. Когато се помъчих да си спомня, сърцето ми запрепуска в гърдите. Обзе ме паника.

— Карай да върви…

— Майрън?

— Помня, че ме арестуваха.

— Добре.

— Нима искаш да ми кажеш, че се е случило преди шестнайсет дни?

— Да.

— Свърза ли се с английската полиция?

— И те не знаеха къде си.

Имах хиляди въпроси, ала вратата се отвори и прекъсна разговора ни. Есперанца ми хвърли предупредителен поглед. Аз мълчах. Влезе сестрата и каза:

— Виж ти, събудил си се.

Някой подпря вратата, за да не се затвори.

Татко.

При вида на този очевидно възрастен мъж в гърдите ми се разля нещо топло и успокояващо. Несъмнено татко бе останал без дъх от бързане да види сина си. Мама пристъпи зад него. Майка ми имаше навика да се втурва към мен, дори при най-обикновено посещение, сякаш не ме е виждала от години. Направи го и този път, като изблъска сестрата от пътя си. Когато я виждах да го прави, аз обелвах очи, макар тайно в себе си да изпитвах удоволствие. Този път не обелих очи.

— Добре съм, мамо. Не те лъжа.

Отначало баща ми се дръпна назад, както обикновено. Очите му бяха зачервени и влажни. Погледнах лицето му. Той знаеше. Не бе повярвал на историята за Африка, където няма телефонни услуги. Вероятно бе помогнал да убедят мама. Но той бе наясно с нещата.

— Много си отслабнал — каза мама. — Не те ли хранят добре?

— Остави го — намеси се татко. — Добре изглежда.

— Не изглежда добре. Кожа и кости е. Лицето му е бледо. Защо си в болница?

— Казах ти — рече татко. — Не ме ли чу, Елен? Хранително отравяне. Вече е добре, имаше нещо като дизентерия.

— Всъщност защо си ходил в Сиера Мадре?

— Сиера Леоне — поправи я татко.

— Аз пък мислех, че е бил в Сиера Мадре.

— Мислела си за филма.

— Спомних си. Онзи с Хъмфри Богарт и Катрин Хепбърн.

— Този се наричаше „Африканската кралица“.

— О! — възкликна мама, разбрала откъде идва объркването.

Мама ме остави. Татко се приближи, прибра косата, паднала на челото ми, целуна ме по бузата. Грапавата кожа на брадата му се отърка в лицето ми. Във въздуха се разнесе успокояващият аромат на „Олд Спайс“.

— Добре ли си? — попита ме той.

Кимнах с глава. Той ме погледна с недоверие.

Внезапно и двамата ми се видяха толкова остарели. Така става, нали? Ако не си виждал детето си дори за малко, ще ти се види много пораснало. Но ако не си виждал някой старец, дори за съвсем кратко време, ще ти се стори много остарял. Винаги така става. В кой момент силните ми родители бяха прекосили границата към старостта? Ръцете на мама трепереха от паркинсон. Положението й се влошаваше. Мисълта й, винаги мъничко ексцентрична, тревожно се изплъзваше нанякъде. Татко бе сравнително здрав, имаше незначителни сърдечни проблеми, ала и двамата изглеждаха толкова остарели.

„Майка ти и баща ти в Маями…“

Бодежи пронизаха гърдите ми. Отново се появиха проблеми с дишането ми.

Татко се обади:

— Майрън?

— Добре съм.

Сестрата си проправи път и дойде при мен. Родителите ми се отдръпнаха. Тя постави термометър в устата ми и започна да брои пулса ми.

— Времето за посещения свърши — каза тя. — Всички да си тръгват.

Не исках да си отиват. Не исках да остана сам. Обхвана ме ужас и страшно се засрамих от този факт. Когато сестрата извади термометъра от устата ми, аз се усмихнах пресилено и изрекох малко по-весело, отколкото трябваше:

— Сега ще поспя, става ли? Ще се видим сутринта.

Срещнах погледа на татко. Недоверчив. Прошепна нещо на Есперанца. Тя кимна с глава и поведе майка ми към вратата. Двете излязоха. На излизане сестрата се обърна към баща ми:

— Господине, трябва вече да тръгвате.

— Искам да остана насаме със сина си за малко.

Тя се поколеба. После изрече:

— Имате две минути на разположение.

Останахме сами.

— Какво стана с теб? — попита татко.

— Не знам — отвърнах.

Той кимна с глава. Придърпа стола до леглото и ме хвана за ръката.

— Не повярва, че съм в Африка, нали?

— Не повярвах.

— А мама?

— Казвах, че си се обаждал, ала тя не е била у дома.

— Повярва ли ти?

Той сви рамене.

— Никога не съм я лъгал, така че, да, повярва ми.

Не казах нищо.

Влезе сестрата.

— Тръгвайте си вече.

— Не още — рече баща ми.

— Моля ви, не ме карайте да викам охраната.

Усетих как паниката се надига в гърлото ми.

— Всичко е наред, татко. Добре съм. Ще поспя.

Той ме погледна, после се обърна към сестрата:

— Как ти е името, скъпа?

— Реджина.

— Реджина чия?

— Реджина Монте.

— Аз се казвам Ал, Реджина. Ал Болитар. Имаш ли деца?

— Две дъщери.

— Това тук е синът ми, Реджина. Ако искаш, можеш да повикаш охраната. Но няма да оставя сина си сам.

Исках да възразя, но отново не го направих. Сестрата се обърна и излезе. Не повика охраната. Баща ми остана цяла нощ до мен, седнал на стола. Наля прясна вода в чашата ми и ми оправи одеялото. Когато заплаках насън, той ме успокояваше, милваше ме по челото и ме уверяваше, че всичко ще се оправи. Повярвах му, макар и за няколко секунди.