Харлан Коубън
Изгубена завинаги (26)

Двайсет и шеста глава

— Вземи си още една кнедла — каза мама.

— Нахраних се, майко, благодаря.

— Само още една. Много си отслабнал. Вземи си поне едничка.

— Не ми харесват, наистина.

— Какво? — Мама ме погледна поразена. — Но нали в градината на Фонг ти харесваха?

— Майко, градината на Фонг я закриха, когато бях на осем.

— Знам. Но все пак.

Но все пак. Всеки спор с мама завършваше по този начин. Човек съвсем разбираемо би приел, че спомените й за градината на Фонг са плод на стареещ мозък. И ще сгреши. Мама правеше същия коментар по повод кнедлите още по времето, когато бях на девет.

Бяхме седнали в кухнята на къщата ни в Ливингстън, Ню Джърси, където бях прекарал детството си. Напоследък поделям нощите си между този дом и луксозния апартамент на Уин в „Дакота Билдинг“ на „Западна 72-ра улица“ и Сентръл Парк запад. Когато преди няколко години родителите ми се преместиха в Маями, купих къщата от тях. С право бихте се попитали защо бях купил имота — бях живял в него с родителите си до трийсетата си година и продължавах да спя в спалнята в мазето, която си бях приспособил в ученическите години — ала накрая рядко оставах тук. Ливингстън е град, в който семейството може спокойно да отглежда децата си, не е подходящ за ерген, чиято месторабота се намира в Манхатън. Домът на Уин е на много по-удобно място и само с няколко квадратни метра по-малък от средноевропейско княжество.

Ала мама и татко се върнаха в Ливингстън, така че ето ни сега всички тук.

Аз съм от обвиняващото поколение, за което се предполага, че не харесва родителите си; хората от това поколение търсят в поведението им причините, задето самите те не са щастливи като възрастни. Но аз обичам моята майка и моя баща. Харесва ми да съм с тях. Не дойдох да живея в мазето по финансови причини. При тях съм, защото тук ми е добре — харесва ми да сме заедно.

След вечеря изхвърлихме картонените кутии, в които бяхме взели готова храна, и измихме приборите си. Поговорихме за брат ми и сестра ми. Когато мама спомена работата на Брад в Южна Америка, усетих краткотрайна, но пронизваща болка — нещо като „дежавю“, ала далеч не толкова приятно. Стомахът ми се сви на топка. Отново загризах нокти. Родителите ми се спогледаха.

Мама бе уморена. Напоследък често й се случваше. Целунах я по бузата и я загледах как тежко се изкачва по стълбите. Облягаше се на парапета. Спомних си за отминалите дни, когато тя вземаше стъпалата по две, по три наведнъж, а косата й, завързана на конска опашка, се люшкаше насам-натам и тя не се и сещаше за проклетия парапет. Обърнах поглед към татко. Той мълчеше, ала ми се стори, че и той си спомня за отминалите дни.

Двамата с татко се отправихме към кабинета. Той включи телевизора. Когато бях малък, татко се настаняваше в разтегателното си кресло в отвратителния кестеняв цвят. Набръчканата изкуствена кожа вече се бе разкъсала по шевовете и отдолу стърчаха метални пружини. Моят татко, който не беше от най-сръчните мъже в града, го бе подлепил с изолирбанд. Знам, че хората критикуват американците, задето прекарват часове пред телевизора, и има защо, но някои от най-хубавите ми спомени са свързани тъкмо с тази стая, когато вечер той се отпускаше на подлепеното с изолирбанд кресло, а аз се излягах на кушетката. Някой от вас спомня ли си класическите програми в съботните вечери по Си Би Ес? „Всички в семейството“, „Миш-маш“, „Мери Тайлър Мур“, „Боб Нюхарт“ и „Шоуто на Каръл Бърнет“? Татко толкова се смееше на казаното от Арчи Бънкър^[1], а смехът му беше толкова заразителен, че и аз на свой ред се кикотех, макар да не схващах кой знае колко от смешките.

Ал Болитар работеше здраво във фабриката си в Нюарк. Не беше от хората, които обичат да играят на покер или да се мотаят с приятели, не скиташе и по барове. Намираше разтуха у дома си. Предпочиташе да се отпусне в компанията на семейството си. Започна от нулата, а умът му режеше като бръснач и вероятно е имал мечти, които са прехвърляли границите на нюаркската фабрика — големи, велики мечти — ала никога не ги бе споделял с мен. Аз бях негов син. Човек не обременява детето си с такива неща за нищо на света.

Тази нощ той заспа по време на повторението на „Зайнфелд“. Гледах как гърдите му се повдигат и падат, колко бяла е наболата му брада. Не след дълго тихичко станах, слязох в сутерена, легнах си в леглото и се вторачих в тавана.

Нещо отново ме сви в гърдите. Обзе ме паника. Очите ми не искаха да се затворят. А когато се затваряха, когато изпадах в дрямка, макар и лека, нападаха ме кошмари и аз отново се будех. Не можех да си спомня сънищата, ала ужасът оставаше в душата ми. Обливаше ме пот. Лежах в тъмнината, вцепенен от ужас като малко дете.

В три след полунощ в главата ми нахлу спомен. Под водата съм. Не мога да си поема дъх. Споменът ми продължи по-малко от миг, всъщност не повече от секунда, след което на негово място тутакси се настани друг, този път звуков: „Ал-сабр уал-саиф…“.

Сърцето ми задумка, сякаш искаше да изскочи от гърдите.

В три и половина се качих на пръсти по стълбите и седнах в кухнята. Постарах се да не вдигам никакъв шум, защото знаех: баща ми бе най-леко спящият човек на земното кълбо. Като дете понякога се опитвах да се промъкна незабелязано покрай вратата му късно през нощта, за да отскоча за малко до банята, ала той ще се стресне и ще се събуди, сякаш някой го бе цапардосал по главата. Така че сега, когато бях вече улегнал мъж на средна възраст, човек, считащ себе си за по-храбър от мнозина други, знаех какво ще стане, ако вляза на пръсти в кухнята.

— Майрън?

Когато той заслиза надолу по стълбите, аз се обърнах и казах:

— Не исках да те будя, татко.

— И без това бях буден — отвърна той. Татко носеше боксерки, които бяха виждали и по-добри времена, и с два номера по-голяма овехтяла тениска. — Искаш ли да направя бъркани яйца?

— Искам.

И той направи. Седяхме и говорехме за незначителни неща. Той се мъчеше да не проявява загриженост, което ме караше да чувствам притеснението му още по-силно. В главата ми нахлуха още спомени. Емоциите ме налегнаха с такава сила, че направо не бях на себе си. Бях прекарал доста безсънни нощи. Сега ми стана ясно. Ала в едно бях сигурен: повече не можех да стоя спокойно.

Когато се съмна, позвъних на Есперанца и й казах:

— Преди да изчезна, те бях помолил да провериш нещо.

— Добро утро и на теб.

— Извини ме.

— Не се извинявай. Та какво казваше?

— Проучваше фактите относно самоубийството на Сам Колинс и онзи опал, кода, както и благотворителната организация „Спасете ангелите“ — уточних аз.

— Точно така.

— Искам да знам какво откри.

За миг ми се стори, че Есперанца ще ми се скара, но изглежда нещо в тона ми й попречи.

— Добре. Да се срещнем след час. Ще ти покажа на какво попаднах.

* * *

— Извинявай за закъснението — каза Есперанца, — но Хектор повърна върху блузата ми и трябваше да се преоблека, а после бавачката ми заговори за повишение на заплатата си, Хектор се вкопчи в мен и…

— Не се притеснявай — отвърнах аз.

Кабинетът на Есперанца пазеше останки от колоритното й минало. Тук имаше снимки, на които тя позираше в оскъдния костюм на Малката Покахонтас, „Индианската принцеса“. Шампионският й колан висеше в рамка на стената зад бюрото й — безвкусен предмет, който, ако Есперанца наистина го сложеше на кръста си, сигурно щеше да й стигне до коленете. Стените бяха боядисани в цвят на морски охлюв, примесен с особен нюанс на пурпурночервеното — никога няма да запомня името му. Писалището й бе от масивен дъб с богата дърворезба, което Голямата Синди бе открила в някакъв антикварен магазин и макар че когато го донесоха аз бях тук, още се чудя как е могло да влезе през вратата.

Но ако цитирам наръчника на политика, доминиращата тема в помещението бе промяната. Фотографии на бебето Хектор в толкова обичайни пози, че те налягаше досада, бяха подредени покрай краищата на бюрото и кантонерката й. Стандартни портрети на хлапето — на фона на извита като спирала небесна дъга в стил „Моментно фото“ — редом до изображения в скута на Дядо Коледа и с боядисаните яйца на Великденския заек. Имаше и снимка на Есперанца и съпруга й Том с облечения в бяло Хектор на ръце по време на кръщенето, както и снимка с някакъв герой на Дисни, когото ми е трудно да разпозная. Най-забележителната фотография е запечатала образите на Есперанца и Хектор по време на някакво смешно детско пътуване, най-вероятно с миниатюрна пожарникарска кола, на която Есперанца се е вторачила нагоре в камерата с най-широката и най-тъпата усмивка, която съм виждал на лицето й.

Есперанца беше човек със силно разкрепостен дух. На времето беше бисексуална, често сменяше партньорите си, срещаше се и с мъже, и с жени едновременно, без да й пука какво ще кажат хората. Беше се запалила по борбата, защото й беше страшно забавно и когато й омръзна, записа се да учи право; посещаваше лекции вечер, а през деня се изявяваше като моя асистентка. С риск да ви прозвучи жестоко трябва да отбележа, че майчинството до голяма степен укроти духа й. И преди съм бил свидетел на този процес при други мои приятелки. Не го разбирам. Самият аз не познавах собствения си син като малък, така че не съм изпитал на гърба си онзи момент на трансформация, когато с раждането на бебето ти целият свят се свива, за да се побере в един трикилограмов вързоп. Ето това се бе случило с Есперанца. Дали сега бе по-щастлива? Не мога да кажа. Ала отношенията помежду ни се промениха, както можеше да се очаква, и понеже съм твърде егоцентричен, това не ми хареса.

— Виж как е станало всичко — каза Есперанца. — Преди около четири месеца на Сам Колинс, бащата на Рик, поставят диагноза хорея. Няколко седмици по-късно той се самоубива.

— Със сигурност ли е самоубийство?

— Да, според полицейския протокол. Нищо подозрително.

— Добре, продължавай.

— След самоубийството Рик Колинс посещава доктор Фрида Шнайдър, лекувала баща му. Няколко пъти се обажда по телефона в кабинета й. Позволих си да й позвъня. Доктор Шнайдър е доста заета, но днес ще ни отпусне четвърт час по време на обедната почивка. Точно в дванайсет и половина.

— Как го постигна?

— Чрез голямо дарение за техния Здравен център.

— Почтена постъпка.

— От сумата за премиите ти.

— Добре. Нещо друго?

— Рик Колинс е посетил центъра „Крио Хоуп“ в близост до Презвитерианската болница в Ню Йорк. Те се занимават със съхранение на кръвни клетки, ембриони и стволови клетки. Центърът се управлява от петима лекари с различни специалности, така че не е възможно да разберем с кого точно си е имал работа. Няколко пъти е ходил и в благотворителната организация „Спасете ангелите“. Хронологията е следната: първо разговаря с д-р Шнайдър — четири пъти за две седмици. После отива в „Крио Хоуп“. Това по някакъв начин ни отвежда към „Спасете ангелите“.

— Добре — отвърнах аз. — Можем ли да си определим среща с „Крио Хоуп“?

— С кого по-точно?

— С някого от лекарите.

— Единият е акушер-гинеколог — забеляза Есперанца. — Да му кажа ли да ти вземе натривка от семенна течност?

— Говоря сериозно.

— Знам, но не се сещам към кого бихме могли да се обърнем. Опитвам се да отгатна с кого от лекарите е разговарял.

— Може би д-р Шнайдър ще ни помогне.

— Възможно е.

— О, стигна ли до някакво заключение във връзка с онази бележка за някакъв си опал?

— Не. Направих справка в Гугъл. За „опал“ има поне един милион обяснения. Когато изписах „ХХК“, първият резултат бе за публичен търг на някаква здравна компания. Занимава се с инвестиции в областта на борбата с рака.

— С рака ли?

— Точно така.

— Не виждам връзка.

Есперанца се намръщи.

— Какво?

— Не виждам никаква връзка между тях — каза тя. — Изглежда напразно си пилеем времето.

— Как така?

— Какво точно се надяваш да откриеш? Лекували са старец от болестта на Хънтингтън. Какво общо би могло да има с терористите, които убиват невинни хора в Париж и Лондон?

— Нямам представа.

— Някакъв показалец?

— Никакъв.

— Вероятно няма абсолютно никаква връзка — заключи тя.

— Вероятно.

— Но няма какво друго да правим, така ли?

— Правим, каквото можем. Бъхтим си главите с надеждата да изскочи нещо. Цялата история започва с автомобилна катастрофа, станала преди десет години. После нещата се уталожват до мига, в който Рик Колинс разбира, че баща му е болен от хорея. Не знам каква е връзката между двете събития, така че мога само да се върна назад и да проследя пътя им.

Есперанца кръстоса крака и се заигра с падналата на челото й къдрица. Тя имаше много тъмна коса, синкавочерна, от която все увисваше по някой немирен кичур. Щом се заиграваше с косата си, значи нещо я тормозеше.

— Какво има?

— Докато те нямаше, аз не се обадих на Али — отвърна тя.

Кимнах с глава.

— И тя не ми се обади, разбра ли?

— Скъсахте, така ли? — попита Есперанца.

— Очевидно.

— Евтината ми линия ли използва?

— Забравих.

Есперанца въздъхна:

— Добре дошъл в Града на евтинията. Население: само ти.

— Не. По-подходящо би било да се каже: „Население: само аз“.

— О! Извинявай — каза.

— Няма нищо.

— Уин ме уведоми, че си търкал чаршафите с Териса.

Беше ми на езика да отвърна: „Уин търкаше чаршафите с Мий“, ала се притесних да не би Есперанца да ме разбере погрешно.

— Не виждам какво общо би могло да има между едното и другото — забелязах.

— Не би търкал чаршафите с никоя жена, особено след раздяла с друга, освен ако наистина не си влюбен в нея. Така че има доста общо.

Върнах се на мястото си.

— И какво от това?

— Ами значи трябва да надуем платната докрай, ако от това ще има някаква полза. Но също така трябва и да не се боим от истината.

— Която е?

— Вероятно Териса е мъртва.

Замълчах.

— Винаги съм била край теб, когато си губил любими хора — напомни ми Есперанца. — Не ти се отразява добре.

— Нима някой би го приел?

— Прав си. Но ти трябва да се справиш и с допълнителните неща, които ти се случват. А това е тежък товар.

— Всичко ще се нареди. Нещо друго?

— Да — отвърна тя. — Онези двамата, които вие с Уин понатупахте.

Треньор Боби и помощник-треньор Пат.

— Какво искат?

— Няколко пъти те търсиха от полицията в Касълтън. Казаха да им се обадиш, щом се върнеш. Нали знаеш, че мъжът, когото Уин жестоко удари, също е полицай?

— Уин ми каза.

— Оперирали са коляното му и сега се възстановява. Другият, онзи, който започна боя, притежавал верига железарски магазини. Големите момчета го изхвърлили от бизнеса и в момента си изкарва прехраната като управител на щанд в търговския център „Бест Бай“ в Парамъс.

Станах от стола.

— Добре.

— Добре, но какво?

— Имаме време до срещата с д-р Шнайдър. Да тръгваме за магазина.