Харлан Коубън
Изгубена завинаги (39)

Трийсет и девета глава

Провинция Кабинда

Ангола, Африка

Три седмици по-късно

Пътуваме в пикапа повече от осем часа през най-шантавия терен, който съм срещал. През последните шест часа не съм виждал жива душа, нито постройка. И преди това съм пътувал надалеч, но това тук е далеч, повдигнато на десета степен.

Когато стигаме до бараката, шофьорът спира и изключва двигателя. Отваря ми вратата и ми подава раницата. Посочва ми пътеката, по която трябва да тръгна. Казва ми, че в бараката има телефон. Когато искам да се върна, трябва само да му позвъня. Той ще дойде и ще ме прибере. Благодаря му и тръгвам по пътеката.

След шест-седем километра пред мен се ширва поляна.

Зървам Териса на нея. Тя е с гръб към мен. Когато онази нощ се върнах в апартамента, тя, както ми бе казал и Уин, си бе отишла. Беше ми оставила само една бележка:

Обичам те толкова много!

И толкоз.

Териса си е боядисала косата в черно. Предполагам, че го е направила, за да се скрие по-добре. Блондинките изпъкват, дори тук. Харесвам черната й коса. Гледам я как се отдалечава от мен и не мога да сдържа усмивката си. Държи главата си високо вдигната, плещите си изправени, походката й е съвършена. Спомням си записите от охранителната камера, когато забелязах, че Кари има същата съвършена и уверена походка.

Териса е в компанията на три чернокожи жени, облечени в пъстри носии. Едната ме забелязва и прошепва нещо. Териса се обръща, любопитна да види кой е. Когато погледът й се спира върху мен, лицето й грейва. Предполагам, че моето също. Тя пуска кошницата от ръката си и се втурва към мен. Не проявява никакво колебание. Тичам насреща й. Териса обвива ръце около мен и ме придърпва към себе си.

— Боже, колко ми липсваше! — възкликва тя.

В отговор аз я прегръщам. И толкоз. Не ми се ще да говоря. Още не. Иска ми се да се разтопя в прегръдките й. Да потъна и да остана завинаги в тях. Дълбоко в себе си знам, че мястото ми е тук, до нея, и поне за няколко секунди аз желая и имам нужда от този покой.

Накрая питам:

— Къде е Кари?

Тя ме хваща за ръка и ме повежда към края на поляната. Посочва към полето, където виждам една по-малка поляна. На стотина метра от нас е Кари — тя седи в компанията на две чернокожи нейни връстници. И трите са заети с нещо. Не виждам с какво. Или берат, или чистят събраното. Чернокожите момичета се смеят. Кари е сериозна.

Косата на Кари също е черна.

Обръщам се отново към Териса. Надничам в очите й, които са сини със златна нишка около зениците. Дъщеря й има същия златист пръстен. Бях го видял на фотографията. Уверената походка, златистият пръстен. Наследственост, която не може да се сгреши.

Какво ли още сме пропуснали, помислих си аз.

— Моля те да разбереш защо избягах — казва Териса. — Тя е моя дъщеря.

— Знам.

— Трябваше да я спася.

Кимам с глава:

— Когато ти се обади първия път, ти е дала телефонния си номер.

— Да.

— Можеше да ми кажеш.

— Така е. Но чух думите на Берлеан. Че е толкова ценна само за мен, че не си струва да погубиш живота на хиляди заради нея.

Когато тя споменава името на Берлеан, остра болка пронизва сърцето ми. Чудя се как да продължа. Засенчвам очите си с длан и поглеждам към Кари.

— Даваш ли си сметка какъв е бил животът й?

Териса не поглежда нататък, дори окото й не мигва и изрича:

— Била е отгледана от терористи.

— Още по-лошо. Мохамед Матар си създава медицински център в Презвитерианската болница в щата Колумбия в момента в който се разрастват опитите с оплождане „инвитро“ и съхраняването на ембриони. Вижда възможност да нанесе съкрушителен удар — търпение и меч. „Спасете ангелите“ е радикална терористична групировка, прикрита зад дясна християнска организация. Матар използва насилие и лъжи, за да получи ембрионите. Не ги дава на бездетни семейства. Използва жени мюсюлманки, симпатизиращи на каузата му, като сурогатни майки — като склад за ембриони до тяхното раждане. После той и хората му отглеждат поколението новородени, превръщат децата в терористи, като възпитават омразата им търпеливо, ден след ден. Толкоз. Забраняват на Кари да се свързва с други хора. Тя не е познала любовта, дори като дете. Не е познала нежността. Никой не я е държал на ръце. Никой не я утешава, когато плаче в съня си. Всеки божи ден в главата й, както и в главите на останалите, терористите са втълпявали идеите си — видят ли неверник, да го убият. Това е. Няма нищо друго. Били са възпитани да се превърнат в страшно оръжие, да се внедрят между нас, готови за последния свещен бой. Представи си само. Матар е търсил ембриони от руси и синеоки родители. Те можели да проникнат навсякъде и никой нямало да ги заподозре.

Чакам реакцията на Териса, очаквам поне мъничко да трепне. Но тя не го направи.

— Залови ли всички?

— Аз не. Разбих главната групировка в Кънектикът. Джоунс откри още информация в къщата и, предполагам, е разпитал някои от оцелелите терористи.

Не искам да мисля как го е направил, а може и да съм си го помислил, вече не помня.

— Групировката, наречена „Зелената смърт“, е разполагала с още един лагер извън Париж. За часове е бил нападнат и разбит. Мосад и израелските военновъздушни сили разрушили един по-голям тренировъчен лагер на сирийско-иранската граница.

— Какво стана с децата?

— Някои са били убити. Други са задържани.

Тя тръгва надолу по хълма.

— Нима мислиш, че тъй като досега Кари не е познала любовта, няма изобщо да я познае?

— Не, казвам съвсем друго нещо.

— Но звучи по този начин.

— Казвам ти истината.

— Имаш приятели, които отглеждат своите деца, нали? — попита тя.

— Разбира се.

— Какво е първото нещо, което ти казват? Че децата им са се развили по един или друг начин. Като в компютър. Природата върху природата. Родителите могат да ги направляват и да се стараят да ги държат в правия път, докато накрая самите те започват да се грижат за родителите си. Някои деца си остават сладки докрай. Други стават психопати. Познаваш хора, които са отгледали децата си по един и същи начин. Но едното им дете е отчуждено, другото е кротко, третото е нещастно, а четвъртото е великодушно. Родителите много бързо разбират, че влиянието им има граници.

— Но тя не знае, че на света съществува любов, Териса.

— Сега ще разбере.

— Не знаеш на какво е способна.

— Не знам на какво са способни и останалите.

— Това не е отговор — забелязах.

— И какво очакваш да направя? Тя е моя дъщеря. Ще я гледам. Защото това е задължение на родителите. Ще я закрилям. А ти грешиш. Нали се запозна с Кен Борман? Онова хлапе, ученика в подготвителния клас?

Кимам с глава.

— Кари е била привлечена от него. Въпреки неописуемия ад, в който е пребивавала през всеки един от дните си, усетила е необходимост да установи връзка с друг човек. Опитала се е да избяга. Затова е била с Матар в Париж. За да премине още един курс на обучение.

— Била ли е в Париж, когато са убили Рик?

— Да.

— Имало е нейна кръв на местопрестъплението.

— Твърди, че се е опитала да го защити.

— Вярваш ли й?

Териса ми се усмихва.

— Изгубих дъщеря. Бих направила всичко, абсолютно всичко, за да си я върна. Разбираш ли? Можеш да ми кажеш, че Мириям не е загинала, а се е превърнала в страховито чудовище. Но това няма да промени нищо.

— Кари не е Мириям.

— Но и тя е моя дъщеря. Няма да я предам.

Виждам как зад Териса дъщеря й става и тръгва надолу по хълма. Спира и поглежда към нас. Териса се усмихва и й маха с ръка. Кари й отвръща. Може би също се усмихва, ала не мога да кажа със сигурност. Както не мога да кажа със сигурност, че Териса греши в заключенията си. Чудя се. Питам се защо се подвоумих и не стрелях в русокосото момче, което се бе прицелило в мен. Природата срещу природата. Ако момичето, което е пред очите ми сега, биологично произхождаше от Матар, ако едно дете е заченато, а после отгледано от луди екстремисти и се превърне също в луд екстремист, без да се замислим ще го убием. Нима разликата се крие в наследствеността? В русата коса и сините очи?

Не знам. Твърде съм уморен, по дяволите, за да се задълбочавам в подобни мисли.

Кари никога не е била обичана. Но сега ще бъде. Да предположим, че и двамата сме били отгледани като Кари. Кое е по-добре — да ни унищожат, както унищожават повредената стока? Или човещината да победи?

— Майрън?

Поглеждам красивото Терисино лице.

— Аз не бих предала детето ти. Моля те, не предавай и ти моето.

Не казвам нищо. Вземам красивото й лице в дланите си, приближавам го до себе си, целувам челото й, задържам устните си върху него и затварям очи. Усещам ръцете й около тялото си.

— Грижи се за себе си — казвам.

Отдръпвам се. В очите й има сълзи. Отправям се назад към пътеката.

— Нямаше нужда да идвам чак в Ангола — казва тя.

Спирам и се обръщам към нея.

— Можех да стигна до Мианмар или Лаос, или някъде другаде, където нямаше да можеш да ме откриеш.

— И защо избра да дойдеш тук?

— Защото исках да ме намериш.

И моите очи се насълзяват.

— Моля те, не си отивай — изрича тя.

Толкова съм уморен. Вече не мога да спя. Щом затворя очи, виждам лицата на умрелите. Светлосините очи се взират в мен. Нощите ми са изпълнени с кошмари, а когато се събудя, съм сам-самичък.

Териса тръгва към мен.

— Моля те, остани. Само тази нощ, съгласен ли си?

Иска ми се да кажа нещо, ала не мога. Сълзите започват да се стичат по страните ми. Тя ме придърпва към себе си и аз се мъча с всички сили да не рухна. Главата ми пада на рамото й. Тя ме милва по косата и ме утешава.

— Всичко е наред — шепне Териса. — Всичко свърши.

И докато ме държи в ръцете си, аз вярвам на думите й.

* * *

Но в същия ден, някъде в Съединените щати един автобус спира пред национален паметник, около който се тълпи множество от хора. Автобусът превозва шестнайсетгодишни деца, тръгнали на образователна обиколка из страната. Днес е третият ден от училищната им екскурзия. Слънцето свети. Небето е ясно.

Вратата на автобуса се отваря. Отвътре се изсипват кикотещи се деца с дъвки в устите си.

Последното е русокосо момченце.

Очите му са сини със златисто пръстенче около всяка зеница.

И въпреки тежката раница на гърба си то бърза да се смеси с тълпата — вдигнало високо глава и изправило плещи, момчето има съвършена стойка.