Харлан Коубън
Изгубена завинаги (25)

Двайсет и пета глава

„Тайният локал“ на Берлеан се намираше в Бронкс.

Улицата бе същинска дупка, а мястото — вертеп. Сверих адреса — нямаше грешка. Беше стриптийз бар и според табелата отвън се наричаше „Висши удоволствия“, макар че според мен тук нямаше нито нещо висше, нито някакво удоволствие. На по-малкия надпис с неонови букви пишеше: „Класен клуб за джентълмени“. В случая думата „класен“ не изпъкваше толкова като оксиморон, колкото като съвсем не на място. „Класен стриптийз бар“ — все едно да кажеш „хубаво тупе“. Хубаво или лошо — все си е тупе.

Вътре беше тъмно, помещението беше без прозорци, така че нямаше никакво значение дали бе дванайсет по обяд — времето, когато пристигнах — или дванайсет в полунощ.

Огромен чернокож мъж с бръсната глава ме попита:

— Какво обичате?

— Търся един човек, французин, над петдесетте.

Той скръсти ръце на гърдите си и рече:

— А, от онези…

— Не, имам предвид…

— Знам какво имате предвид.

Прикри усмивката си и посочи с мускулестата си ръка, татуирана с буквата „Д“ в зелено, към дансинга. Очаквах Берлеан да ме чака в тих и усамотен ъгъл, но уви — той седеше току пред сцената, в средата на първия ред, вторачил поглед в, ами, да, в таланта.

— Вашият французин не е ли онзи, ей там?

— Същият.

Биячът отново се обърна към мен. На табелката с името му пишеше „Антъни“. Свих рамене. Той гледаше през мен.

— Да ви помогна с още нещо? — попита.

— Можете да ми кажете, че нямам вид на човек, който посещава подобни места, особено посред бял ден.

Антъни се ухили.

— Знаете ли какъв вид хора не ходят на подобни места, особено посред бял ден?

Чаках го сам да отговори.

— Слепци.

Отдалечи се. Аз тръгнах към Берлеан на бара. Музиката гръмна: пееше Бионсе, която заявяваше на гаджето си, че дори да не иска да знае за нея, дори след минута тя да спечели сърцето на друг, той ще си остане все тъй незаменим за нея. Подобно изявление ми се стори доста глупаво. Та тя е Бионсе, за бога, как така ще заявява подобни неща на висок глас? Бионсе е великолепна, известна, богата, купува на гаджето си скъпи коли и дрехи. Гледай ти! Щяло да й бъде трудно да свали друг като него. Как пък не!

Голата до кръста танцьорка на сцената се движеше апатично. Отегченото изражение на лицето й ме караше да мисля, че в момента гледа някое политическо предаване, а прътът сякаш не бе средство за танца й, а нещо, което да я държи в изправено положение. Не бих искал да звуча превзето, ала не разбирам привлекателната сила на места с голи до кръста танцьорки. Те просто не ми действат. Не че жените са непривлекателни — някои са дори много хубави. Веднъж говорехме с Уин по въпроса — винаги греша, когато засягам проблеми, свързани с противоположния пол — след което направих заключението, че не си падам много по сексуалните фантазии. Може би това е мой недостатък, но истината е, че трябва да вярвам, че дамата е вътре в душата ми, ама истински. Уин, разбира се, може да не е толкова придирчив. И аз изпитвам чисто физическо удоволствие, ала егото ми не обича да смесва сексуалните срещи с търгашеството, ропота и класовата борба.

Наречете ме старомоден, ако щете.

Берлеан носеше лъскавото си сиво яке с надпис „Само за членове“. Непрекъснато повдигаше тъпите си очила на носа си и се хилеше на отегчената танцьорка. Седнах до него. Той се обърна и ме изгледа.

— Изглеждаш ужасно — каза.

— Така е — отвърнах, — но затова пък ти изглеждаш страхотно. Нов овлажнител?

Той хвърли в устата си няколко бирени фъстъка.

— Значи това е тайният ти локал?

Той вдигна рамене.

— Защо точно тук?

После помислих и додадох:

— Почакай, вдянах. Защото мястото е далеч от радара, прав ли съм?

— Това също, но има и друго — съгласи се Берлеан. — Обичам да гледам голи жени.

Той отново обърна глава към танцьорката. На мен ми беше писнало.

— Жива ли е Териса? — попитах.

— Не знам.

Седяхме и мълчахме. Загризах ноктите си.

— Беше ме предупредил — рекох аз. — Каза ми, че не бих могъл да го понеса.

Той не сваляше очи от танцьорката.

— Трябваше да те послушам.

— Едва ли щеше да има значение. Така или иначе щяха да убият Карън Тауър и Марио Контуци.

— Но не и Териса.

— Поне това успя да спреш. Гафът беше техен, не твой.

— Чий беше гафът?

— Е, отчасти и мой.

Берлеан свали прекомерно големите си очила и разтърка лицето си.

— Ние се подвизаваме под различни имена. Може би най-известното от тях е „Държавна сигурност“. Както сам можеш да предположиш, аз съм френски офицер за свръзка във войната срещу тероризма, както вашето правителство нарича тази борба. Съответните британски служби би трябвало да следят отблизо нещата.

Гърдестата сервитьорка с шнура около врата, който стигаше до под коленете й, дойде на масата ни.

— Ще желаете ли шампанско?

— Това не е шампанско — отвърна Берлеан.

— Ъ?

— Виното е произведено в Калифорния.

— Е, и?

— Шампанското се произвежда единствено във Франция. Вижте, Шампан е район, а не напитка. Бутилката в ръцете ви е напитка, която онези, на които им липсват вкусови рецептори, именуват „газирано вино“.

Тя обели очи.

— Ще желаете ли газирано вино?

— Мила моя, този продукт не би трябвало да се дава дори на кучетата.

Той повдигна празната си чаша.

— Ако обичаш, донеси ми още едно окъпано във вода уиски.

После се обърна към мен:

— Майрън?

Не очаквах тук да сервират шоколадови напитки.

— Диетична кока-кола.

Когато тя се отдалечи с флегматичната си походка, казах:

— И така, какво става?

— Доколкото се отнася до моите хора, случаят е приключен. Рик Колинс се е натъкнал на терористичен заговор. Бил е убит в Париж от терористите. В Лондон са убили още двама души, свързани с Колинс, а после самите те са били убити. Впрочем, убити са от теб.

— Не прочетох името си в нито един от вестниците.

— Благодарности ли очакваш?

— Едва ли. Но се питам защо са премълчали името ми.

— Помисли си още малко.

Сервитьорката се върна.

— Корбел го нарича шампанско, господин Всезнайко. А те са от Калифорния.

— Корбел може да го нарече и течност от септичната яма. Така ще е по-близо до истината.

Тя тръшна питиетата на масата и изчезна.

— Правителствените сили не се опитват да ти откраднат славата — обясни той. — Не са споменали името ти по две причини. Първо, заради твоята безопасност. Разбрах, че Мохамед Матар ти е имал зъб. В Париж си извадил от строя един от хората му. Искал е, преди да свърши с теб, да убие Карън Тауър и Териса Колинс пред очите ти. Ако по някакъв начин се разбере, че ти си убил Доктор Смърт, някои хора ще потърсят отмъщение — от теб и семейството ти.

Берлеан посочи към танцьорката, която се приближаваше към него:

— Имаш ли дребни?

Аз започнах да ровя в портфейла си.

— А другата причина?

— Ако не беше там — ако не присъстваше на мястото на убийствата в Лондон — правителството нямаше да е задължено да обяснява къде изчезна през последните две седмици, пък и повече.

Ужасното чувство се върна в душата ми. Раздвижих крака, огледах се, исках да се изправя. Берлеан ме наблюдаваше мълчешком.

Попитах:

— Знаеш ли къде съм бил?

— Имам нещо на ум, да. Ти също.

Поклатих глава:

— Аз нямам.

— Не помниш абсолютно нищо от последните две седмици, така ли?

Не му отговорих. В гърдите ми се появи тежест. Не можех да дишам. Грабнах диетичната си кока-кола и започнах да отпивам на малки глътки.

— Целият трепериш — забеляза той.

— И?

— Снощи. Да си имал лоши сънища? Кошмари?

— Разбира се. Бях в болница. Защо?

— Знаеш ли какво означава „Сън в зоната на здрача“?

Замислих се.

— Нямаше ли нещо общо с бременните жени?

— Всъщност свързано е с раждането на бебето. През петдесетте и шейсетте години методът е бил доста популярен. Според теорията майката не бива да изпитва ужасните болки при раждането. Затова й давали комбинация от морфин и скополамин. В някои от случаите майката загубвала съзнание. В други, което било истинската цел на метода, морфинът намалявал болките, а комбинацията от двата препарата действала така, че после тя нищо не си спомняла. Нарича се „медицинска амнезия“, или „сън в зоната на здрача“. Методът е спрян, защото, от една страна, бебетата често се раждали в състояние на наркотичен ступор, а освен това се появило движение, наречено „Изпитай момента“. Това не го разбирам много, но нали не съм жена?

— И какво искаш да ми кажеш?

— Следното. Това е ставало в петдесетте и шейсетте години. Преди повече от половин век. Сега разполагаме с нови лекарства и с време, през което да правим изследвания с тях. Представи си какво мощно оръжие би се получило, ако усъвършенстваме метода, прилаган преди повече от петдесет години. Теоретично погледнато, можем да задържим някого за дълъг период от време и той никога няма да си го спомни.

Берлеан чакаше. Аз не бях от бавно загряващите.

— И тъкмо това се е случило с мен?

— Не съм сигурен какво ти се е случило. Нали си чувал за тайните квартири на ЦРУ?

— Чувал съм.

— Какво мислиш, дали наистина съществуват?

— Места, където ЦРУ държи хора и не казва на никого ли? Ами да, така предполагам.

— Предполагаш ли? Не бъди наивен. Самият Буш си го призна. Ала те не са създадени след 11 септември и не са закрити с изслушванията на Конгреса. Помисли си какво става там, ако вкараш задържаните в продължителен сън в зоната на здрача. Този метод е карал жените да забравят родилните болки — най-страшните от всички болки. Биха могли да разпитват задържаните с часове, да ги накарат да кажат или да направят каквото и да е и после да го забравят.

Кракът ми заподскача на място.

— Доста зловещо.

— Нали? Да речем, че си заловил терорист. Нали знаеш старата постановка? Ако знаеш, че се готви да взриви още една бомба, не е ли по-правилно да го изтезаваш, с цел да спасиш живота на много хора? Ето, тук е разковничето. Той няма да си спомни. Това прави ли акта по-етичен? Приятелю мой, вероятно са те разпитвали и жестоко са те изтезавали. Но ти не си спомняш. Така ли стана?

— Това е като да падне дърво в гората, когато няма никого наоколо — отвърнах.

— Точно.

— Вие, французите, с вашите философии!

— Ти надхвърли дори „малката смърт на Сартр“^[1].

— Много лошо. — Размърдах се на мястото си. — Звучи ми невероятно.

— Не съм сигурен дали на мен ми звучи вероятно. Но само помисли. Помисли си за онези, които внезапно изчезват и никога повече не се появяват. Помисли си за здрави прави хора, които внезапно опитват да се самоубият, остават без дом или заболяват от душевна болест. Помисли си за хората, които винаги са били красиви и нормални и които най-неочаквано започват да твърдят, че са били отвлечени от извънземни, или се разболяват от посттравматичен стресов синдром.

— „Карай да върви…“

Отново трябваше да се боря за всяка глътка въздух. Душата ми се стегна на възел.

— Едва ли е толкова просто — рекох.

— Не е. Както вече казах, помисли си за хората, които внезапно са се превърнали в психопати, или за разумните люде, които най-неочаквано се отдават на религиозен екстаз или получават халюцинации. И тук отново изниква моралният въпрос — може ли изтезанието да се оневини, ако се извършва в името на по-велика цел и ако тутакси се забрави? Хората, които поддържат подобни квартири, не са злосторници. Те работят с чувството, че допринасят за развитието на морала.

Вдигнах ръце към лицето си. По страните ми се стичаха сълзи. Не знаех защо.

— Погледни го от тяхната гледна точка. Мъжът, когото ти уби в Париж, онзи, който е работил с Мохамед Матар. Правителството е било на мнение, че той е имал намерение да се обърне към нас и да ни даде информация. Водили са се доста битки с тези групировки. Защо тъкмо ти се озова в центъра на събитията? Тъкмо ти уби Матар — да, при самоотбрана, но може пък, само изказвам предположение, може би си бил изпратен нарочно, за да го убиеш. Виждаш ли? Съвсем логично е да се направи заключението, че си знаел нещо, което би могло да спаси живота на много хора.

— И затова — прекъснах го аз — са ме изтезавали?

Той намести очилата на носа си и не отговори.

— Все някой щеше да си спомни, ако такова нещо действително му се е случило, нали? — попитах аз. — Все някой щеше да разкаже.

— Какво да разкаже? И твоите спомени могат да се върнат. Какво ще направиш тогава? Не знаеш къде са те държали. Не знаеш кой те е държал там. Но си ужасен, защото дълбоко в себе си знаеш, че могат пак да те заловят.

„Майка ти и баща ти…“

— Така че ще си мълчиш, защото нямаш избор. А може би — отново изказвам предположение — с дейността си те спасяват живота на много невинни хора. Никога ли не си се питал как успяваме да разкрием толкова много заговори, преди те да се осъществят?

— Как? Като изтезавате хората, а после ги карате да забравят всичко?

Вместо отговор Берлеан изразително сви рамене.

— Ако този метод е толкова ефикасен, защо не са продължили да го използват, да речем, при Халид Шейх Мохамед^[2] или при другите терористи от Ал Кайда?

— Кой казва, че не са? Въпреки обществените реакции американското правителство е признало, че е прибегнало единствено до мъчения с вода — при това само три пъти и то до 2003 година, не по-късно от тази дата. Наистина ли го вярваш? Що се отнася до Халид, целият свят го гледаше. Това е грешка, която вашето правителство „купи“ от Гитмо^[3]. Не можеш да вършиш подобни неща пред очите на всички, нали?

Отново отпих от диетичната кола. Огледах се. Барът не бе претъпкан, но не беше и празен. Имаше бизнесмени с официални костюми, мъже с тениски и джинси. Имаше бели и черни, както и латиноамериканци. Но нямаше слепци. Биячът Антъни беше прав.

— И сега какво? — попитах.

— Веригата е прекъсната, а по мнението на мнозина прекъсната е и работата по заговора.

— Но ти не си сред тях.

— Не съм.

— Защо?

— Защото по всичко изглежда, че Рик Колинс е попаднал на нещо голямо. Нещо дългосрочно и всеобхватно. Организацията, с която работя, се разтревожи, когато ти показах фотографията на Матар. Честно казано, тъкмо затова ме отстраниха.

— Съжалявам.

— Недей. В момента те търсят друга верига и друг заговор. Не и аз. Държа да разследвам този случай. Имам приятели, които искат да помогнат.

— Какви приятели?

— Виждал си ги.

Замислих се.

— От Мосад ли?

Той кимна с глава.

— Колинс също се е ползвал от помощта им.

— И затова са ме следили?

— Отначало помислиха, че може ти да си го убил. Убедих ги, че не си. Очевидно Колинс е знаел нещо, ала не е споделил какво. Настройвал ги е един срещу друг и сега ние не сме в състояние да кажем кому е служил. Според Мосад той е спрял да контактува с тях и е изчезнал седмица преди да бъде убит.

— Някаква представа за причината?

— Никаква.

Берлеан отправи взор към чашата си. Разбърка с пръст питието.

— И сега защо си тук? — попитах аз.

— Пристигнах още когато те намериха.

— Защо?

Той тежко преглътна.

— Достатъчно въпроси за днес.

— За какво говориш?

Той стана от мястото си.

— Къде?

— Обясних ти ситуацията.

— Така е, разбрах. Имаме работа.

— Ние? Ти повече не участваш.

— Шегуваш се, нали? Най-напред трябва да открия Териса.

Той ме погледна от високо и се усмихна.

— Мога ли да говоря направо?

— Не, по-добре да продължиш да ми говориш със заобиколки.

— Питам, защото не мога да поднасям лошите новини по подходящ начин.

— Досега се справяше доста добре.

— Но не и такава новина.

Берлеан извърна поглед и се вторачи в сцената, но не мисля, че наблюдаваше танцьорката.

— Вие, американците, го наричате „да се върнеш в реалността“. Така че ето какво: Териса или не е жива и в такъв случай не можеш да й помогнеш, или пък я държат като теб на някое тайно място и в такъв случай си безпомощен.

— Не съм — изрекох с глас, който едва ли би могъл да звучи по-безсилно.

— Така е, приятелю, безпомощен си. Дори преди да се свържа с Уин, той вече бе решил да премълчи факта, че си изчезнал. Защо? Защото е бил наясно, че ако някой — родителите ти или някой друг — разбере за станалото, вероятно никога нямаше да се върнеш. Щяха да ти спретнат някоя катастрофа и сега нямаше да си между живите. Или щяха да инсценират самоубийството ти. А що се отнася до Териса Колинс, това е още по-лесно. Можеха да я убият и да я погребат, а после да кажат, че пак се крие в Ангола. Или да инсценират самоубийството й и да обяснят, че не е могла да преживее смъртта на дъщеря си. Нищо не можеш да направиш за нея.

Облегнах се назад.

— Трябва да се погрижиш за себе си — посъветва ме той.

— Искаш да стоя настрана от случая?

— Да. И когато ти казах, че не ти си виновен, аз ти го намекнах. Преди това пак те бях предупредил. Но ти предпочете да не се вслушаш в съветите ми.

В думите му имаше логика.

— Последен въпрос — рекох.

Той зачака.

— Защо ми разказа всичко това?

— За тайните квартири ли?

— Да.

— Защото въпреки очакванията им по отношение на използваните от тях препарати аз не съм на мнение, че си могъл да забравиш абсолютно всичко. Ти имаш нужда от помощ, Майрън. Приеми я, моля те.

* * *

Ето как разбрах, че Берлеан може би е прав.

Когато се върнах в офиса, позвъних на някои клиенти. Есперанца поръча сандвичи от закусвалнята на Лени. Седнахме да обядваме на бюрото. Есперанца разказваше за бебето си Хектор. Осъзнавам, че няма много клишета, по-категорични от това, че майчинството променя жената до неузнаваемост, ала в случая с Есперанца промените бяха поразителни и далеч не тъй затрогващи.

Когато свършихме, аз се върнах в моя офис и затворих вратата. Не запалих осветлението. Седнах на бюрото си и останах дълго време така. Всички имаме моменти, когато се впускаме в размишления, когато сме силно потиснати, ала аз се чувствах някак по-различно, беше ме обзело нещо по-силно, по-дълбоко и по-тежко. Не можех да помръдна. Краката ми бяха като налети с олово. С годините бях навлязъл в особен период, ето защо в кабинета си държах оръжие.

За да бъда по-точен, имах „Смит и Уесън“ 38-и калибър.

Дръпнах най-долното чекмедже, извадих пистолета и го стиснах в ръката си. По страните ми се затъркаляха сълзи.

Знам, че ще ви прозвучи мелодраматично. Този мой образ на самотник, седнал зад бюрото с оръжие в ръка, извиква съжаление, но и смях, ако се позамисли човек. Ако на бюрото си държах и фотография на Териса, щях да я взема в ръка като Мел Гибсън във филма „Смъртоносно оръжие 1“ и да напъхам дулото в устата си.

Но не го направих.

Замислих се.

Когато топката на бравата се завъртя — тук никой не чука, особено Есперанца — аз се разбързах и пуснах пистолета обратно в чекмеджето. Есперанца влезе и ме погледна.

— Какво си намислил? — попита тя.

— Нищо.

— Какво правеше току-що?

— Нищо.

Тя се вторачи в мен.

— Прави ти удоволствие да се свираш под бюрото ли?

— Хвана ме.

— Все още изглеждаш ужасно.

— Така говорят, да.

— Бих те посъветвала да се прибереш, защото и без това си пропуснал доста от работата и не мисля, че като се размотаваш безцелно наоколо, ще спечелиш кой знае колко.

— Съгласен съм с теб. По каква причина влезе при мен?

— Трябва ли да имам определена причина, за да го направя?

— Никога преди — отвърнах. — Впрочем какво става с Уин?

— Затова влязох. Той е на батманската телефонна линия.

Тя ми направи знак да се обърна назад.

На кантонерката зад бюрото ми имаше червен телефон под нещо като стъклена глазура. Ако сте гледали оригиналното телевизионно шоу за Батман, ще знаете по каква причина^[4]. Червеният телефон светваше и угасваше. Уин. Вдигнах слушалката и казах:

— Къде си?

— В Банкок — отговори Уин с тон, малко по-весел от необходимото. — А ако поспреш и се позамислиш, ще се досетиш, че това е ироничното название на мястото, където съм в момента.

— Откога си там?

— Толкова ли е важно?

— Просто ми изглежда странно — отвърнах. После ми хрумна да попитам: — Какво стана с материала за ДНК анализ, който взехме от гроба на Мириям?

— Конфискуваха го.

— Кой го конфискува?

— Мъже с лъскави значки и още по-лъскави униформи.

— Как са разбрали?

Мълчание.

Стана ми горещо от срам. Попитах:

— От мен ли?

Той не си направи труда да ми отговори.

— Говори ли с капитан Берлеан?

— Да. Какво мислиш?

— Мисля — започна Уин, — че хипотезата му има своите достойнства.

— Не ги забелязвам. Защо си в Банкок?

— А къде да съм?

— Тук, у дома си, не знам.

— Може би тъкмо сега това не е много добра идея.

Замислих се над думите му.

— Чиста ли е тази линия? — попитах.

— Напълно. А кабинетът ти бе прочистен тази сутрин.

— Кажи ми, какво се случи в Лондон?

— Нали ме видя да убивам Туидълди и Туидълдъм^[5]?

— Да.

— В такъв случай останалото ти е известно. Намесиха се официалните власти. Нямаше начин да те измъкна, затова реших, че ще е най-добре да изчезна. Незабавно напуснах страната. Защо ли? Защото, както току-що отбелязах, вярвах в достойнствата на хипотезата на Берлеан. И мислех, че ако ме задържат, нямаше да е от полза за нас.

— Разбирам. Какъв е планът ти?

— Да остана в неизвестност още известно време. Докато облаците се разсеят.

— Най-добрият начин да сме в безопасност е да стигнем до дъното на тази история.

— Истина казваш, копеле — отвърна Уин.

Харесва ми, когато говори на езика на улицата.

— С тази цел поставям антени тук-там. Надявам се някой да ме осветли относно съдбата на госпожа Колинс. Да го кажа направо — да, знам чувствата ти към нея — ако Териса не е жива, това ще е удар за нас. Нямаме повече интерес да проучваме нещата.

— Няма ли да търсим дъщеря й?

— Ако Териса е мъртва, какво значение ще има това?

Замислих се върху изреченото току-що. Имаше логика. Желанието ми беше да помогна на Териса. Исках — божичко, все още ми звучеше налудничаво — да й помогна да открие мъртвата си дъщеря. Какъв бе смисълът, ако Териса я няма?

Сведох поглед и осъзнах, че пак гриза ноктите си.

— И сега какво следва? — попитах.

— Есперанца ми каза, че си объркан.

— И ти ли ще ми даваш наставления?

Мълчание.

— Уин?

Уин бе недостижим в умението да контролира гласа си, но може би за втори път, откакто го познавам, това му убягна.

— Последните шестнайсет дни бяха много трудни за мен.

— Знам, приятелю.

— Изрових земята да те търся.

Не казах нищо.

— Прибягнах до неща, които никога не би одобрил.

Аз чаках.

— И въпреки това не успях да те открия.

Схванах мисълта му. Уин имаше източници, с каквито никой от познатите ми не би могъл да се похвали. Уин притежава средства и влияние, при това ме обичаше. Не се плашеше лесно. Но разбрах, че последните шестнайсет дни са били наистина тежки за него.

— Сега съм добре — казах. — Прибери се, когато решиш, че можеш.