Питър Лерангис
Змийско гнездо (9)

Глава 9

Ейми се беше разминала на косъм с това да я прегази влакът на метрото. Беше се спасила от срутващи се сгради и от гробници без въздух. Но и през ум не й беше минавало, че ще доживее да чака Дан да излезе от книжарница.

— Дали да не потърсим лекар? — прошепна Нели.

Тя подаде на Ейми мобилен телефон втора употреба, който беше купила от един магазин на летището.

— Благодаря… е, поне проявява интерес към нещо — отвърна Ейми и прибра телефона.

Дан излезе ухилен от книжарницата на летището, където беше купил биография на Шака Зулу.

— Благодаря ви, момичета, беше много яко. Нямаха нищо от ония Фукл, но и тази ми изглежда страхотна.

— Кои са Фукл? — попита Ейми.

— Хората, написали текста върху картичката с Шака. — Дан показа лъскавата картинка. — Не мога да им произнеса малките имена, но стилът ми допада. Ей, как е Саладин?

Щом чу името си, котаракът задраска отстрани по клетката. Беше изумително колко много гняв може да се съдържа в едно „мъъър“.

Дан приклекна пред клетката, но Нели го сграбчи за ръката.

— А, без тия! Последния път, когато я отвори, се наложи да гоня котарака из цялата библиотека. Дръжте се добре, чухте ли. Служителката от фирмата за коли под наем ме гледа. Едва я убедих да ми даде автомобил. Току-виж размислила. А, да, ето ти телефон, Дан. И само да си посмял да казваш, че не съм ти давала нищо.

Нели грабна клетката с котарака и тръгна по коридора. Дан забърза след нея, като разлистваше биографията на Шака.

— В показалеца няма нищо Кахилесто. Този Шака би трябвало да е потомък на Томас, нали така?

Ейми поклати глава.

— Томас Кахил се е установил в Япония. Майката и бащата на Шака са от африканските племена, а там никой не е виждал европейци. Нито един. Шака се е натъкнал на тях чак някъде през деветнайсети век. Нали така?

— Да… — Дан продължаваше да разглежда книгата за Шака. — Един англичанин — някой си Фин — пристигнал с делегация и му спасил живота. Излекувал раната, нанесена му с меч, дал му лекарства. И боя за коса. Щом видял как бялата му коса изчезва, Шака решил, че — охо! — подмладили са ме. Истинска магия! Дотогава не обичал европейците. След това обаче си дал сметка, че те разполагат с нещо, от което има нужда.

— Боя за коса ли? — попита Нели.

— Оръжие — отвърна момчето. — Започнал да им се доверява. И сгрешил много.

Нели ги поведе към асансьора.

— Важното в случая е, че щом не е потомък на Кахил, значи не може да бъде от рода — напомни Ейми. — Как тогава се е сдобил с щит с герба на Томас?

— Може би го е купил от магазин за щитове на старо? — предположи Дан. — Не знам. Хайде да го проучим още.

— Не мога да повярвам, че предлагаш такова нещо.

— Шака не е скучен, забавен е — уточни брат й. — Зулусите са убивали противниците, като са им чупели вратовете. Щрак — и готово, врагът е мъртъв. Набучвали са ги на колове, после са ги оставяли да стърчат като дървета. Шака е бил гениален. Казвал е — така и така, какво сте тръгнали да мятате копия бе, хора? Все едно хвърляте топки. Лошите просто се отдръпват встрани… пък и губите копието. Затова е учел всички да набучват враговете като шиш кебап, това се казва работа! Знаете ли какво е направил с най-заклетия си враг Звиде? Нахранил е с майка му чакалите. Как да не ти се иска да научиш повече за такъв човек?

— Няма що, да си умреш от смях — отсече Ейми.

Вратата на асансьора се отвори и Нели излезе на паркинга на фирмата за коли под наем.

— Каляската ни чака, хлапета. Търсим място трийсет и седем К.

Дан тръгна след нея по паркинга и се огледа.

— Леле!… Хамър ли си взела? Ехааа!

Той заподскача радостно и се втурна към огромния черен автомобил при мястото, върху което пишеше 37 К. Нели разгледа бележката.

— Казах им най-евтината кола. Може и с дупки по пода, като на семейство Флинтстоун.

Ейми преброи до седем, когато чу каквото очакваше — ууууф — на смазания от разочарование Дан. Намериха го да стои сгърбен до жълто юго с две врати и да поглежда отчаяно надясно, където на място 38 К беше паркиран хамърът.

— Както винаги, се минах.

Нели надзърна в колата.

— Супер. И не е автоматик.

— Поискай нещо по-ново — подкани Дан. — Погледни я тая купчина желязо. И воланът е от другата страна.

— Тук всички са така — обясни Нели. — Карат от другата страна на пътя.

— Жената от фирмата за коли под наем се е изгаврила с теб — продължи да настоява момчето. — Шака Зулу е нямало да се съгласи да се вози в юго.

— И без това едва ми я дадоха — отвърна Нели.

Ейми се отдалечи от брат си и гувернантката — остави ги да спорят на воля. Промъкна се от другата страна на хамъра. В него имаше нещо странно. Прозорците бяха тъмни. Но освен това бяха и запотени.

Тя надзърна през прозореца откъм волана. Не видя много, но предната седалка й се стори доста необичайна — не права, а огъната в единия край, все едно отдолу имаше буца.

После буцата се размърда.

* * *

Ще не ще, Дан се качи отпред на югото и сложи върху коленете си клетката със Саладин. Седалките бяха твърди.

— Тук мирише на риба — отбеляза той.

— Поне на Саладин ще му хареса — отговори Нели.

— Сега вече мога ли да го пусна? — попита момчето и посегна да развърже каишките на клетката.

Но точно тогава Ейми отвори рязко вратата и се хвърли на задната седалка.

— Карай! Карай!

Джипът до тях заподскача. Отвътре се чуха крясъци.

— Има ли някой в него? — попита Дан.

— Причаквали са ни! — кресна сестра му.

— Мислех, че всички са в Илинойс. — Нели натисна с все сила газта и включи на задна скорост.

Колата се разтресе и отскочи назад.

Еееееееееее…

— Прав си, наистина си е купчина желязо — съгласи се Нели.

Дан усети как Ейми се пресяга през рамото му и грабва клетката с котарака.

— Дай ми я, че току-виж Саладин изхвърчал през прозореца!

Гумите на югото изскърцаха и то излезе на заден ход от място номер 37 К на паркинга. Нели завъртя рязко надясно волана и колата направи завой от деветдесет градуса.

— Ехааа! — изписка тя и превключи на първа.

Дан погледна през рамо.

— Хм, Ейми, не карат след нас.

— Защото взех ето това. — Тя показа връзка ключове. — Предната врата беше отворена и аз се пресегнах.

— Дръп, и готово! — одобри Дан. Сестра му се усмихваше гордо-гордо. — Взела си си Кахилските хапчета.

Тряс. Колата мина през бариерата и се понесе по улиците. Дан не знаеше какво да очаква от Йоханесбург, но не виждаше друго, освен изсъхнали полета, разпрострели се във всички посоки.

— Ей, хора! Как се стига до Претория? — попита Нели.

— На североизток е — обясни Ейми, след като разгърна една брошура. — Някъде около половин час път. Там има голяма библиотека — държавната. В Претория се намират и Държавният архив, Южноафриканският университет, Историческият музей на националната култура. Все ще открием някаква връзка между Шака и рода Кахил.

— На североизток… — повтори Нели, като се взря наляво през прозореца. — Я да видим сега. Слънцето изгрява от изток…

— Внимавай — извика Дан.

Хамърът профуча покрай тях отляво и ги засече.

— Как ли са намерили толкова бързо ключове? — учуди се Нели.

— Е, успя — викна Дан. — Вбесила си ги!

— Побързай! — подкани Ейми.

— По-бързо не може — кресна Нели.

Тя закриволичи между колите и подмина остра отбивка вдясно.

— Нели, махни се от това шосе — посъветва я Дан.

— Не може — отвърна сестра му. — Подмина отбивката?…

— Още не съм!

Нели завъртя рязко волана вдясно. Югото се наклони и докато завиваше към затревения банкет, левите му гуми се отлепиха от земята.

Автомобилът подскочи и предната броня заора няколко пъти по твърдата като камък пръст. Задните гуми забуксуваха и вдигнаха облаци прах. На сантиметри от тях имаше стръмна канавка.

— Дръжте се! — извика Нели.

— Ще умрем! — извика Ейми.

Тя стисна очи точно когато автомобилът се понесе във въздуха.