Питър Лерангис
Змийско гнездо (6)

Глава 6

Мухъл. Разпадаща се хартия. Ейми се усмихна. Нищо не я опияняваше така, както мирисът на стари книги.

Тя остави купчинката посветени на музиката книги от архива на библиотеката в малката читалня с климатик на Ява. Томовете бяха тежки и когато Ейми ги сложи на масата, издадоха звук, който й вдъхна спокойствие. Раницата й беше оставена насред локвичка на пода, а младата библиотекарка дойде забързана при нея — да й даде кърпа, та тапицираният стол да не се изцапа от мокрите дрехи на Ейми. Намръщи се и й се скара тихо на индонезийски.

— Благодаря — каза момичето. — И-и-извинявайте.

Смутена, насочи вниманието си към книгите, като разлисти първо най-горната: „Хорови композиции, моряшки песни, бойни песни, мадригали и църковни химни“. От вътрешната страна на корицата имаше печат — книгата беше дарение от индонезиец, завършил Харвардския университет.

Ейми тъкмо беше отворила книгата, когато при вратата настъпи суматоха. Библиотекарката и Нели подгониха Саладин из читалнята. Зад тях подтичваше Дан.

Той сви рамене.

— С-с-съжалявам — каза на сестра си. — Извадих го да вечеря и да се облекчи. А той взе че се разтича.

— Хванах го! — оповести Нели, както държеше котарака за врата.

Тя го изнесе, а Ейми се извърна към брат си.

— Как се чувства Саладин?

— Сърдит е — отвърна брат й. — След банята намерихме интернет кафене. Открих сайт на любителите на котки порода египетска мау. Оказа се, че наоколо няма червен луциан. Наложи се Саладин да яде риба тон.

Но Ейми вече не го слушаше. Беше се вторачила в една песен на четирийсет и седма страница.

* * *

На стотина километра оттам, на магистрала при летището, Бае Ох наблюдаваше как племенникът му се гърчи от сърдечен пристъп.

— Ъъъ… Чи… Чичо… — извика Алистър.

Шофьорът беше приклекнал над него и говореше припряно по мобилния телефон, докато Бае се опитваше да успокои племенника си. Полицаят, който беше закачен с белезниците за него, се мъчеше да ги отключи.

— Мили боже, направете нещо бе, хора — извика Бае.

Алистър протегна към него разтреперани ръце. Давеше се и се гърчеше. Бае се стъписа. Алистър винаги се беше държал достойно. Беше оцелял в смъртоносни експлозии и срутвания, без да падне и косъм от главата му.

Колко странно, да го подведе собственото му сърце.

И така, без звук и стон, си отлетя животът му, помисли си Бае. Алистър се беше провалил навсякъде — и в колежа, и в бизнеса, а сега и в здравето. Жалко, че беше толкова мекушав. И не разбираше нищо от власт. Все мислеше първо за другите, а не за себе си. „В колежа има излишна конкуренция, чичо… Искам да имам своя фирма и да храня хората на разумни цени, чичо…“ Досега можеше да направи така, че всички в клана Екатерина да се съобразяват с него. Вместо това непрекъснато създаваше проблеми.

Е, карай, помисли си Бае, докато наблюдаваше как животът напуска Алистър. Понякога проблемите получават неочаквано решение.

Полицаят най-после отключи белезниците. Ръката на Алистър падна тежко на пътното платно. Главата му се завъртя на една страна. Полицаите стояха като вцепенени.

— Mati? — промърмори единият.

Мъртъв ли е, преведе наум Бае.

Той се подпря на полицейската камионетка. Очите на Алистър гледаха изцъклено. С укор. Така застинал, Алистър приличаше на баща си.

— Гордън — прошепна Бае.

Я стига. Това не е Гордън. Това е момчето.

Старецът се изправи с усилие и отиде по-нататък по банкета, за да е далеч от шума на автомобилите. Подпря се на бастуна и каза по мобилния телефон:

— Ало… Обаждам се, за да съобщя за естествената смърт на Алистър Ох…

— Олелеее! — писна един от полицаите и Бае забърза обратно към камионетката.

Застина на място и изпусна телефона и бастуна.

Двамата полицаи бяха проснати на земята и се гърчеха от болка. Между тях стоеше Алистър Ох, който се изтупваше от прахта. Извърна се към Бае, кимна весело, после се наведе и вдигна бастуна му.

— Изпуснал ли си го, чичо?

Бае се пресегна да го вземе.

— Но… нали беше…

— Може и да ме изключиха от Харвард, но по актьорско майсторство имам отличен — отвърна Алистър, като отвъртя ръкохватката на бастуна на Бае — отвътре се показаха няколко черни копченца. — Я, какво има тук?

Бае се спусна към него.

— Недей, Алистър, не знаеш какво правиш.

— Гледай сега — рече другият мъж.

Насочи ръкохватката на бастуна към Бае и пусна черен облак пипер, който се разнесе във всички посоки.

Старецът се свлече на пътя, толкова силен беше пристъпът на кашлица. Кракът му се огъна. Той усети удар точно под коляното. Нагоре по крака и в белите дробове го проряза болка, от която на Бае му се стори, че ще се пръсне.

Той изпищя и се опита да остане в съзнание.

Алистър се приближи, вдигнал бастуна.

— Май те боли, скъпи ми състрадателен чичо.

Поеми си въздух. Не затваряй очи. Съсредоточи се. Бае се взря в племенника си. Алистър имаше отлична възможност. Беше достатъчно да удари чичо си само веднъж по главата.

— Оооох!

По-младият мъж вдигна бастуна над главата му.

Бае затвори очи. Чу как нещо се свлича на земята. Усети, че го дърпат нагоре за ръката. Гърбът му се заплъзга по тревата. На китката му щракнаха белезници, прихванати за вратата на камионетката.

Нададе писък и чу някъде в далечината вой на полицейска сирена. А също гласа на племенника си, който затихваше все повече.

Алистър пееше:

— „Аз съм с вас, вие сте с мен и всички сме заедно…“