Питър Лерангис
Змийско гнездо (14)

Глава 14

Ейми трепна от гърмежа на бомбата, избухнала на улица „Бум“. Нели караше като бясна към магистралата.

— Ехааа! — изписка Дан и удари с юмрук тавана на колата.

Сестра му усети как й прималява.

— Мислиш, че беше много забавно ли? — сопна се тя. — Можехме да загинем всички… заради теб! Какво те прихвана?

— Толкова ли не видя какво прави Хамилтън? — учуди се брат й. — Той мигаше.

— И какво от това? — каза сестра му.

— Така ми пращаше съобщение по морзовата азбука, Ейми — обясни Дан. — Тире, тире, тире. Тире. Точка, тире, тире, точка. Точка, точка, тире. Точка, точка, точка. Тире, точка. Точка, точка. Точка, точка, точка. Точка, тире, тире, точка. Точка, точка. Точка, тире, точка. Точка, тире. Тире, тире, тире, точка. Тире, точка, тире. Точка, тире. Тире. Точка, тире. Две думи — отпусни спирачката! Даваше ми указания.

— И ти си ги разбрал? — изуми се Нели.

— В началото се чудех какво прави — поясни момчето. — Но той повтаряше все едно и също. Искаше да отклоня вниманието!

— Ти да не си полудял! — скара му се Ейми. — Ами ако Хамилтън не беше успял да оправи навреме кабелите? Дан, ти се удари в пикапа! Да отклониш вниманието не е същото, като да умреш.

Брат й се намръщи. Лицето му помръкна и той се стовари тежко на седалката.

— Наистина знаеш как да разваляш хубавото настроение на хората.

Всички в колата се умълчаха, а Нели излезе на магистралата и подкара с бясна скорост към Йоханесбург.

— Е, къмпингари — изчурулика тя, — какво ще кажете, дали да не отпразнуваме, че се измъкнахме, че Алистър също се измъкна, Хамилтън се оказа добро момче, а Дан прояви невероятните си умения в разчитането на кодове, като спрем някъде и вземем нов джипиес приемник? И може би нещо за ядене? — Тя замълча, а Ейми и Дан се наместиха притеснени. — Знаех си аз, че идеята ми ще ви хареса. Ще потърся някое място.

Ейми гледаше през прозореца към изсъхналата от слънцето равнина, която се носеше покрай тях.

— Къде ли е сега… Алистър?

— Видях, че след като оправи кабелите, Хамилтън му прошепна нещо — рече Нели. — Сигурно му е казал да се превърне в медена питка и да се разкара оттам.

Дан поклати глава.

— Още не мога да повярвам, че онзи ненормалник смяташе да го взриви.

Ейми затвори очи. Планът наистина беше варварски.

Щрак, и готово. Само с едно помръдване на бомбето.

Изведнъж й се доплака.

У нея се надигаше нещо, нещо толкова мътно и дълбоко, че тя не можеше да определи какво е.

— Аз… исках той да умре, Дан. Никога не съм се чувствала така. Какво ми става?

— Ей, момиченце… — обади се нежно Нели.

— Да. Разбираемо е. Наистина — кимна Дан.

— Така ли? — не му повярва сестра му. — Аз пък не го разбирам. Де да можеше да проникнеш в мозъка ми, Дан. Прилича на тъмна стая, заобиколена от подвижни пясъци.

— Знам какво имаш предвид — промълви тихо брат й. — Понякога и на мен ми е страшно неприятно да съм в собствения си мозък. Налага ми се да излизам от него.

— Какво правиш? — попита сестра му.

Той сви рамене.

— Ходя на други места… при палците на краката си например. При раменете. Но най-вече тук — потупа се Дан по гърдите и веднага поруменя. — Знам. Глупаво е.

— Не е — възрази Ейми. — Само да можех да го правя и аз.

— Това не е нещо, което правиш — обясни брат й. — И да искаш, и да не искаш, там, вътре, непрекъснато става нещо. Просто трябва да вдигнеш щорите и да го видиш.

Ейми въздъхна тежко. Звучеше съвсем в стила на Дан. Тя затвори очи и се върна към последните няколко дена. Към Алистър и надпреварата. Към Дан и към пътешествията му из тялото.

Вдигни щорите…

Подвижните пясъци избледняваха. Плисна я облекчение. И тя се разплака.

— Мразя се — каза се. — Мразя онова, което виждам.

— Защо? — попита Дан.

Стига с това облекчение, скара се Ейми на себе си. Облекчението е слабост. Облекчението е състрадание. Състраданието е доверие.

Не се доверявай на никого.

— Дан, откъде ти хрумват такива тъпи идеи! — възкликна тя.

— Радваш се, нали? — усмихна й се брат й. — Заради Алистър.

— Не би трябвало. — Ейми си наложи да не плаче. — А не мога. Той вечно се измъква. Мама и татко не са се измъкнали, а той все успява. Не е честно. Алистър заслужава да умре.

— Ейми! — повика я Дан.

— Не искам да се радвам, че сме спасили Алистър! — заяви момичето. — Защото като го спасяваме, все едно предаваме паметта на мама и на татко.

Брат й кимна. Мълча дълго и накрая рече:

— Това е по-силно от теб, Ейми… да се радваш, че Алистър е жив. Според мен мама и татко щяха да се гордеят с теб. Те ценяха живота. Точно по това се различаваха от някои други в рода Кахил. И от Мадригалите.

Ейми се позамисли. Дан беше прав. Тя не си представяше по-страшна съдба от това да си като Мадригалите.

Понякога — но само понякога — й се приискваше да прегърне брат си. Ала последния път, когато го беше направила, той се беше отскубнал и беше написал на фланелката си ЗЖ — „Забранено за жени“. Затова Ейми само се усмихна и попита:

— Откъде знаеш, Дан? Беше съвсем малък, когато те загинаха. Наистина ли ги помниш?

— Не в съзнанието си — отвърна момчето, загледано в отминаващия пейзаж. — Но навсякъде другаде…

* * *

— Сега наляво — каза вдъхващ спокойствие глас откъм таблото на югото.

— Благодаря ти, Карлос — усмихна се Нели. — Ще взема да се омъжа за тоя Карлос. Казвам му какво да прави и той веднага се подчинява. Не мърмори.

Новият джипиес навигатор на Нели, който бяха нарекли Карлос, ги водеше към град Йоханесбург. Няколко небостъргача от стъкло и метал се бяха надвесили леко към изящна тясна постройка, наподобяваща скиптър.

Ейми беше заровила лице в някаква книга. Четеше я на глас, нещо, от което пътуването сякаш се беше проточило петнайсет часа:

— Западна магистрала номер едно е част от околовръстното шосе, най-оживения път в Южна Африка — прочете тя. — Когато наближите Конституционния хълм, обърнете внимание на кулата Хилброу, една от най-високите сгради в Южна Африка, по-скромна разновидност на кулата Спейс Нидъл в Сиатъл.

— Хм… Ейми! — прекъсна я Дан. — Ние вече сме тук. Ние сме в оживеното движение. Виждаме кулата.

Тя не му обърна внимание.

— Трябва да намерим отбивката „Ян Смутс“.

— Звучи като някое от гаджетата на Нели — отбеляза Дан.

Нели се пресегна и го шляпна.

— Аз не изневерявам на Карлос. И той ще намери вместо нас отбивката.

— Смутс е бил африканер, военачалник и министър-председател на Южна Африка — продължи Ейми. — Подкрепял е апартейда, или расовото разделение. Но през 1948 година се е обявил срещу него и е изгубил изборите. Представяте ли си? Да се отнасят така с африканците, които са били тук първи! И човек е можел да стане президент само ако се е съгласявал с това.

— Но лошите е можело да бъдат премахнати на изборите — отбеляза Дан, — както правим ние, в Щатите. Понякога де.

— И ние не сме цвете за мирисане — намеси се и Нели. — Татко, Педро Гомес, е бил изгонен в предградията. Не им е било приятно мексиканците да се събират по улиците, но само са чакали да наемат някого, който да им работи по цял ден на полето. Ами баба! Смятала да се установи в Юга, но видяла една чешма, на която пишело „Само за цветнокожи“. Не знаела каква е, дали и тя не е цветнокожа. Но й станало много гадно само от това, че трябва да се замисля за такива неща. Ами да, вие защо си мислите, че през петдесетте и шейсетте години на двайсети век е имало толкова много демонстрации и протести?

Дан си спомни всички снимки в учебниците и безброй филми по обществената телевизия, на които леля Биатрис обичаше много да спи.

— По онова време всички са били ненормални — отсъди той.

— Ако си ненормален, не можеш да го промениш — отбеляза Ейми. — Докато това тук се е правело умишлено. В Южна Африка открай време, дори при колониализма, са отделяли расите. Хората от племената са нямали право да влизат в градовете на белите по тъмно. Трябвало е да носят пропуски, иначе са ги пращали в затвора. Но официално апартейд има някъде от четирийсетте години. Всеки е попадал в някоя от следните категории: чернокож, цветнокож, бял, индиец. „Цветнокожи“ са хората, които са отчасти бели, отчасти чернокожи. Ако не си бял, не можеш да гласуваш. Длъжен си да живееш в обособени квартали, нещо като американските резервати за индианци, само че с името бантустани. Имаш отделни училища, лекари и така нататък, обикновено много по-лоши. Управляващите превърнали бантустаните в държави вътре в държавата, за да могат да контролират хората чрез имиграционни закони. Има автобусни спирки за бели и други автобусни спирки за цветнокожи. Не можеш да се жениш за хора, които не са от твоята раса.

На Дан му се зави свят. Всичко това му се струваше нереално. Не съответстваше на нещата, които той виждаше през прозореца. Но заговореше ли така, Ейми винаги първо проверяваше фактите.

Цветнокожи ли?

— Как ще разбереш дали някой е цветнокож? — учуди се момчето. — Какво означава това?

— Имали са си начини да проверят — сви рамене Нели. — Може би нещо като мостри, с които са сравнявали цвета на кожата? И аз не знам. Случвало се е двама души от едно и също семейство да бъдат причислявани към различни раси. И са принуждавали цветнокожите да се изселят. Ами да, хората са протестирали през цялото време. Кога са били студентските размирици в Совето, май през седемдесетте години? Полицията е убивала деца. Ами Нелсън Мандела? Лежал е в затвора близо трийсет години. За малко да умре.

— Мандела беше онзи прочут водач, нали? — вметна Дан.

Помнеше го от новините по телевизията — усмихнат и добродушен като любимия ти чичо.

— Сега вече е водач — потвърди Ейми. — Властите са се пробудили. Чужденците са престанали да инвестират в Южна Африка. Протестите са съсипвали страната. На апартейда е бил сложен край, но това е станало чак през 1994 година.

Дан погледна през прозореца. Повдигаше му се, но не от колата. Различни държави за различните раси… полицията е убивала деца… чак до 1994 година ли? Струваше му се нереално.

Той виждаше как от сградите излизат хора с най-различен цвят на кожата, които си тръгват от работа. Някои бяха свели глави, други говореха по мобилни телефони. Ако не говореха на някакъв странен език, Дан щеше да си помисли, че си е у дома.

След като югото изкачи с пуфтене един хълм, той видя няколко странни сгради и табела, на която пишеше „Добре дошли на Конституционния хълм“. Сградата вляво беше лъскава и нова с издигаща се по средата стъклена кула. На стената при входа в различни цветове и на различни езици беше написано „Конституционен съд“.

Нели паркира и двете с Ейми се запътиха право към тежката дървена врата с резбована украса на входа. Дан обаче продължи да стои и да гледа вдясно, към няколко други сгради, мръсни и с олющена боя. Между две от по-големите постройки, сред гора от бодлива тел се извисяваше порутена наблюдателница. Едва се крепеше, сякаш при леко побутване щеше да рухне.

— Съжалявам, госпожице — чу Дан как един мъж от охраната казва на сестра му, — Шака Зулу е починал много десетилетия, преди да бъде построен затворът. Нищо тук не е свързано с него. Но вие, разбира се, можете да влезете и да разгледате музея.

— Ела — подкани Ейми и сграбчи брат си за ръката.

Той тръгна след нея и Нели.

— Страхотно. Музей до затвор в град, където няма какво да търсим. Добре е като за начало.

— Шшшт — прекъсна го Ейми. Те влязоха в огромно като пещера фоайе с оскъдно осветление, с наклонени колони и с пъстра мозайка по стените. — Тук има библиотека. Видях табелите.

— Моляяя? — подвикна Дан. — Човекът ти каза затвор, а не библиотека. О, забравих. То си е същото.

Ейми зави наляво и тръгна по надписите в дълъг коридор, който ги отведе в просторно помещение с широка вита стълба.

— Какво обичате? — попита жена със светлокафява кожа и прошарена коса.

Беше със семпъл гердан от бели перли, които бяха сякаш с оттенъка на тъмнокафявите й очи.

Ейми се запита като каква са щели да определят по време на апартейда в Южна Африка кожата й, като „черна“ или като „цветна“, и веднага се смути.

— Здравейте, аз съм, хм, Ейми, а т-т-това са б-б-брат ми Дан и Нели — изрече със заекване тя.

— Търсим повече информация за Шака Зулу — допълни брат й. — И сладолед. Ако ви се намират.

— Американци… много се радвам — усмихна се жената и протегна ръка. — Казвам се госпожа Уинифред Тембека, работя като библиотекарка тук. При нас ще намерите информация главно за човешките права. Уви, опасявам се, че не разполагаме с много сведения за Шака, макар че подготвят изложба, посветена на него, ще бъде открита след две години.

— След две години ли? — ахна Дан.

Госпожа Тембека кимна състрадателно.

— Основната читалня е на третия етаж, ако решите да я ползвате. Сладолед има в кафенето.

— Благодаря.

Ейми затегли брат си към стълбата. На третия етаж имаше просторна читалня, от която се стигаше в безкрайно книгохранилище.

— Мислех, че е център за човешките права — подметна Дан, след като се отскубна от хватката на Ейми. — И сега какво? Проверяваме всички книги за Шака с надеждата да намерим ключ към загадката ли?

— Вярвай — заяви Ейми и след като седна пред един компютър, написа името на Шака.

— Дано си права, Ейми — въздъхна Нели. — Защото малкият Господин Бен и Джери е прав. Не че не те обичам, но мен ако питаш, с тези темпове накрая ще се преселим в библиотеката.

Дан седна на друг компютър, готов да проведе свое проучване. Върху клавиатурата беше оставена лъскава брошура за Конституционния хълм и докато той я отместваше, погледът му падна върху заглавието: „Срамната история на Номер четири“.

Срамната история ли? Звучеше обещаващо.

Дан зачете:

За да разберем историята на южноафриканците, техния дух и съпротива срещу потисничеството, трябва да тръгнем от затворническия комплекс в Старата крепост, известен и като „Номер четири“. Първоначално се е наричал Ментънвил и е открит през 1893 година на място, което по онова време е било известно като Болничния хълм. След няколко години, след като британците uitlanders (пришълци) се опитват да смъкнат правителството на бурите, там е вдигната крепост. Първоначално в затвора са лежали само бели. „Номер четири“ е построен като „затвор за туземци“, или за чернокожи. Изтръгвали са зъбите на доносниците. Някои са ги носели на гердан около вратовете си. Затворът е бил предвиден за 356 души, но скоро в него вече са лежали 1100 души. Бандите на затворниците често са се нападали помежду си. Тоалетни с течаща вода са се появили чак през 1959 година. В Номер четири са били държани стачкуващи миньори, жертви на дребнави закони, защитаващи апартейда, хора, вдигнали се срещу „Закона за пропуските“, студенти, разбунтували се в Совето през 1976 година, а също мнозина герои от движението Африкански национален конгрес, включително Нелсън и Уини Мандела, Албертина Сизулу и Оливър Р. Тамбо.

Дан спря да чете. Ето как са се отнасяли към хората по време на апартейда. Колко хора са намерили смъртта си в Номер четири!

Номер четири.

Изведнъж в съзнанието на Дан изникна текста, написан на ръка в долния край на картичката с Шака.

ЗЙМРСЕСОХЕЙМАМ ФУКЛ # 4

— Ейми! — викна момчето. — Номер четири, помниш ли? Това беше написано след името, което разчетохме. Номер четири се казва и Старият затвор!

Ейми изправи рязко гръб.

— Конституционен хълм номер четири — точно това търсим, Дан!

Брат й продължи да чете, този път на глас:

— „В прословутия затвор са лежали и известни исторически личности: Махатма Ганди, протестирал срещу условията, в които живеят индийците, Уинстън Чърчил, който е бил държан тук като военен кореспондент, преди да бъде прехвърлен в затвор в Претория. Чърчил е посветил на Бурската война книгите «От Лондон до Лейдисмит през Претория» и «Походът на Иън Хамилтън», наскоро обаче в Претория е намерено истинско съкровище — личната му кореспонденция за Номер четири. Повечето документи веднага са откраднати, но един от тях се е запазил и е дарен на библиотеката към Конституционния хълм от вече покойната Грейс Кахил…“

Дан спря да чете. Нищо не нарушаваше тишината на третия етаж, сякаш бяха спрели дори климатиците и електричеството, захранващо компютрите.

— Грейс… — промълви момчето.

— Дан… — подхвана Ейми. — Второто име? Вторият от братя Фукл. Помниш ли как се разчиташе?

Брат й помнеше.

— Хълмът Чърч… — отвърна той. — Чърчил^[1]!

— Ами да — намеси се Нели. — Х-тата трябва да са две, а не три.

— Чърчил е от рода Кахил — каза Ейми. — От клана Лусиан.

— И документът е от Претория… както в „Поход към Претория“ — допълни Дан. — Песента, цитирана от Ирина. В нея се посочва къде е бил документът. Но Грейс е стигнала първа!

Дан написа името „Уинстън Чърчил“. Появи се цял списък с документи, всеки с ред от текста към него. Момчето намери документа, описан като „дарение от Г. Кахил“, и натисна бутона.

Екранът веднага се оцвети в синьо:

ЧАСТЕН АРХИВ

ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП