Питър Лерангис
Змийско гнездо (2)

Глава 2

— Рок звезда не скача — извика мъжът на катера на език, който нямаше нищо общо с английския, както го знаеше Ейми, и зави рязко.

— Рок звезда бърза! — отвърна Нели, вече стъпила с единия крак на перилата.

След като мъжът спря до една прогнила рибарска лодка, Нели забърза по подгизналите дъски. Беше облечена в черно дънково елече, къси панталони, три четвърти раирани чорапи, червени маратонки „Конвърс“ без връзки и фланелка с Мистър Бил. Направената й на кичури двуцветна коса беше зализана и отдалеч главата й приличаше на мокър скункс. Нели се затича към Дан и Ейми, а Саладин се промъкна зад нея.

— Боже, ето ви и вас, хора! — изкрещя тя. — Добре сте! Радвам се да ви видя.

— Саладин! — възкликна Дан и се втурна към котарака порода египетска мау.

— Саладин ли? А аз какво съм, кълцан дроб ли? — Както вървеше, Нели грабна в обятията си момчето и котарака. — Слушайте сега. Трябва да се изнасяме. Вчера, след като видях, че сте изчезнали, си глътнах езика. Разкрещях се на всички: къде са, защо сте ги пуснали сами, а ония в хотела — квоооо? Събрах набързо багажа, защото реших, че едва ли ще се върна там, и долу във фоайето намерих Ариф. Викам му, така и така, помогни ми, Ариф отнесе на катера всичкия багаж, после, тъкмо бяхме стигнали по средата на морето, когато по радиостанцията се получи съобщение… Ариф страшно се притесни, а аз си нямах и идея какво става, докато не ми каза на английски „Полиция!“. Видяхме колите на ченгетата, някой се метна на една голяма стара лодка, затова им казахме — чао, на индонезийски де, и да ни няма: запромушвахме се между другите лодки — а те, няма откъде да минеш, ужасно задръстване — надявахме се да се изплъзнем на ченгетата, после обаче чух радиосъобщенията на някакъв полуанглийски — бил избухнал пожар, имало загинал и така нататък, направо си умрях от страх… Защо ги вършите такива, а? Със сестра ти да ме зарежете в хотела и дори да не ми оставите бележка?

— Извинявай — започна Дан. — Но ти спеше…

Той стрелна с очи сестра си. Откакто се помнеха, двамата можеха да общуват само с поглед и Ейми му предаде мълком всичко, което се въртеше в главата й:

… Освен това, Нели, видяхме, че получаваш от някого зашифровани съобщения…

… а в Русия някой беше записал на гласовата ти поща: „Свържете се, за да докладвате“.

… и изведнъж се оказа, че умееш да управляваш самолет…

… и не че страдаме от мания за преследване, но в надпреварата за ключовете научихме едно — „Не се доверявай на никого“.

— Пфу! И пред теб ли, Ал, ги правят тези фокуси?

Алистър я погледна озадачен.

— Извинявай, но какво правят?

Нели подаде на Ариф клетката на Саладин. После хвана двамата мъже за ръцете и ги поведе към гората.

— Не ни обръщайте внимание, мъници. Ще се скрием за малко между дърветата. А вие ни пращайте мисловни сигнали от затвора. И не пропускайте да обясните защо сте предали вярната си бавачка.

— Чакай, идваме и ние! — каза Дан и след като хвърли на гръб раницата, се завтече след нея. — Така де, ти наша гувернантка ли си или какво?

Щом наближиха гората, Ейми зърна тлеещите останки от къщата. Обърна се — не искаше да гледа. Не искаше да мисли за Ирина.

Ирина не беше дошла на острова само да поразгледа.

При тази мисъл Ейми спря като закована.

— Защо не се качим на лодката на Ирина? — провикна се тя. — Полицаите няма да я познаят.

— Много е малка — отвърна Алистър. — И всъщност не Ирина, а аз дойдох с нея.

— В такъв случай… — намеси се и Дан. — Има ли и друго пристанище на острова, чичо Алистър?

— Сега, след като го спомена… — Алистър спря, за да си поеме дъх. — Преди много години в едно заливче на север открих останките от малък плавателен съд. Защо питаш?

— Там сигурно ще намерим лодка, с която да избягаме — побърза да вметне Ейми. — Щом Ирина не е дошла с тази лодка тук, сигурно е хвърлила котва в онзи залив.

— Браво на теб, момичето ми — похвали я Алистър.

— Аз се сетих пръв — започна да недоволства Дан.

Алистър се отскубна от ръката на Нели и посочи уверено с бастуна едно дърво в далечината.

— Виждате ли жълтата черта на върха? Това е ориентир. Ако вървим по дърветата, отбелязани с жълто, ще излезем при залива. Но чертите са избелели, трябва да внимаваме. Аз ще вървя отпред и ще проправям път. — Алистър си свали сакото, преметна го върху лявата си ръка, сетне попита Нели: — Ще ме придържаш ли, момичето ми?

Нели го стисна здраво за ръката със сакото отгоре. Алистър закрачи бързо, като отместваше с бастуна лианите и клоните. Ариф вървеше след него — не спираше да мърмори. Не след дълго от джобовете на Алистър се посипаха вещи.

— Падат ти разни неща — каза Дан и се наведе да вдигне едно гребенче, ментови бонбони, носна кърпа и торбичка от син велур. Върху торбичката пишеше нещо на руски. — Виж ти… това на Ирина ли е?

Дан бръкна вътре и извади малка стъкленица със синкава течност.

Алистър се обърна, като бършеше с ръкав челото си.

— Хм, ами снощи видях нещо на земята. Пред къщата. Не знаех какво е, затова…

Отровите на Ирина, помисли си Ейми.

Алистър взе торбичката и след като я пъхна в джоба си, продължи нататък. Беше толкова спокоен. И овладян.

Но… Ирина загина. Това са нейни неща. Той ги краде.

Ейми погледна към брат си, но той вече беше изтичал напред по знаците върху дърветата.

— Дан! — кресна Нели. — Ей, ти, Индиана Джоунс, издай някакъв звук, за да разберем, че си жив!

Спряха. След няколко секунди напрегнато мълчание екна писък.

— Олелееееее! Змии! Махайте се!

Ейми се втурна напред. Препъна се в хлъзгава от дъжда лиана и се свлече върху един храст, а оттам и по стръмен пясъчен склон.

Приземи се в калта долу, спряна от мръсните маратонки „Конвърс“ на Дан. Той се надвеси ухилен над нея — беше се облегнал на носа на голяма двуетажна моторница.

— Аз я намерих пръв.

Ейми се изправи с усилие.

— Помислих си, че са те нападнали!

— Правех се на Индиана Джоунс. Сполучливо, нали?

Ейми се усмихна, после бутна Дан с гръб към водата.

— Аз пък се правя на Дарт Вейдър — каза му тя.