Питър Лерангис
Змийско гнездо (26)

Глава 26

— Нееее! — изпищя зад Дан Ейми.

Той задърпа въжетата. Витлото пищеше в ушите му, приближаваше се все повече и накрая се превърна в размазано сребърно петно. Момчето усети миризмата на запален двигател и на смазка.

Въжетата са много стегнати.

Дан се размърда в опит да преобърне стола.

Иън Кабра премести погнусен поглед от него към витлото.

Сега то беше на сантиметри от врата на Дан. Той се наведе назад със затворени очи и изпита чувството, че съзнанието му го напуска. Чу писък и не беше сигурен дали не е негов.

Все пак усети, че столът се накланя. И че главата му се удря силно в нещо.

— Хвани го! — заповяда някой.

Изабел.

Дан отвори очи. Видя, че както е завързана за стола, Ейми се носи шеметно през помещението и блъсва с глава Изабел Кабра.

Изведнъж усети, че се търкаля назад.

— Дан! Дан, чуваш ли ме? — попита някой с плътен глас.

— Ооох…

Най-неочаквано ръцете му се освободиха. Той се изправи, като се олюляваше. В другия край на помещението Ейми беше залепила Изабел за пода.

Някаква ръка затика Дан към изхода.

— Върви. Не бива да губим време. Завий наляво и отиди в Трети хангар. Аз ще дойда след малко.

Буташе го професор Бардсли. Трима от студентите му се бореха с Изабел, Иън и Натали Кабра и развързваха Нели и Ейми. Витлото се въртеше по-бавно.

Дан се пипна по врата, за да се увери, че не сънува. Втурна се към сестра си.

— Идвай!

Двамата хукнаха към вратата, следвани плътно от Нели. Изабел пищеше така, че се чуваше по-силно и от боботенето на витлото.

— Това е несправедливо!

Докато Ейми и Нели тичаха, Дан се наведе да вземе Саладин. После заобиколи витлото и грабна от рафта шишенцето със зелената течност.

Пъхна го в джоба си и изхвърча навън.

Настигна Ейми и Нели точно пред Трети хангар. Вратата беше отворена и вътре се виждаше малък самолет, завит с плътен брезент.

— Добре ли си? — попита Ейми. — О, боже, Дан, мислех, че…

Тя не довърши изречението.

— Справи се страхотно с Изабел — каза брат й.

Професор Бардсли вече тичаше към тях.

— Заминаваме, деца — обяви той задъхан. — Не можете да останете повече в Южна Африка. Семейство Кабра може да бъде укротено, но не и спряно. Освен тях има още един човек…

Той погледна през рамо.

— Кой? — попита Дан.

Но професорът се наведе, за да влезе в хангара, и се провикна:

— Ехоооо!

При него дотичаха двама служители в униформи.

— Имате ли разрешение да излетите, професоре? — попита единият.

— Много ви моля, уредете го… незабавно — отвърна Бардсли.

Единият мъж хукна нанякъде, а другият помогна на професора да махне брезента.

Отстрани самолетът беше жълт, с червени ивици, името му беше написано с красиви букви: „Летящия лемур“.

— Самолетът на Грейс! — възкликна Ейми.

— Грейс ме научи да го управлявам — обясни професор Бардсли. — Когато разбра, че си отива, ми разреши да се грижа за този красавец. Искате ли да го изпробваме?

Ейми изтича от другата страна и скочи на седалката до пилота.

— Ей! Аз искам да седя там — започна да недоволства брат й.

— Не беше достатъчно бърз, приятелче — рече му Нели и се качи отзад.

Професор Бардсли запали двигателя. Витлата се завъртяха.

— Тръгвайте! — извика служителят от летището. — Имате зелена светлина!

— Пуснаха ви преди всички, а? — учуди се Нели.

Професорът грейна в усмивка.

— Не задавайте въпроси. Качвай се, Дан!

Нели го издърпа на задната седалка.

Дан се свлече до нея и продължи да се цупи.

— Значи, хора, смятате, че не съм достатъчно бърз? — замърмори той. — Смятате, че това няма нищо общо със Саладин, когото нося? Все пак не беше честно Ейми да ме избутва така.

— Мъъър — съгласи се котаракът.

Нели сви рамене.

— Можехте да хвърлите ези-тура кой пръв да седи половин час отпред.

— Ха-ха. Просто си се съюзила със сестра ми — заяви Дан и се облегна, като кръстоса ръце, а Ейми потъна в седалката.

— Къде ни карате, човече? — попита Нели.

— При всички положения той очаква да кацнем в Свазиланд — отвърна професор Бардсли.

— Кой той? — намеси се Ейми.

— По-точно „те“ — поправи се бързо професорът. — Онези, които може би ви следят. Затова ще ви откарам в Мозамбик. Там ще се качите на самолет за Германия, а аз ще уредя да ви прехвърлят… където отивате.

Самолетът излезе от хангара и след като витлата се завъртяха, се насочи към пистата.

— Защо ни помагате, професоре? — попита Ейми. — Какво става?

— Защото вече нямате работа тук — отговори мъжът. — Защото намерихте един от ключовете към загадката. Защото, макар и да не участвам във всичко това, уважавам, че изпълнявате желанието на баба си.

— Добре ли я познавахте? — продължи да любопитства Ейми. — Знаете ли от кой клан е била?

Професор Бардсли дръпна рязко лоста и шумът стана оглушителен.

— Какво? — попита той.

Самолетът се понесе напред.

— Ехаааа — викна Нели.

Дан се наведе от задната седалка към сестра си.

— Наистина ли смяташ, че съм бавен? Добре де, щом съм толкова бавен, как стана така, че именно аз се сетих да взема това?

Той размаха нещо пред лицето й. Зеленото шишенце на Кабра.

— Седни спокойно, Дан, и затегни колана! — обърна се Ейми към него.

Шишенцето отхвърча от дланта му. Завъртя се два пъти във въздуха. Дан размаха ръка в опит да го хване, но единственото, което направи, бе да го запрати към стената вътре в самолета.

То се натроши на парчета и зелената слуз се плисна по ръката на момчето и по седалката до него.

— Ооох! — изпищя Дан. — Може ли да си толкова глупава, Ейми, не мога да повярвам, че го направи!

Тя въздъхна.

— Това вътре не е истинската течност, Дан.

Но падналата върху тапицерията на седалката течност започна да я прогаря.

— Ей, Дан! — извика Нели, та той да я чуе през шума на двигателя. — Какво е това?

Дан имаше чувството, че върху ръката му от небето са паднали цяла зоологическа градина скорпиони.

— Ох — изкрещя той. — Пари!

Сега вече самолетът беше във въздуха. Ейми погледна към професор Бардсли.

— Какъв каза, че е на цвят серумът? — попита той.

— Зелен. Слузест. Прогори Седалката.

Очите на професора се разшириха.

— Не е серум. Това е бавнодействаща отрова! Семейство Кабра я изпробваха върху един от отрядите ми. Разяжда кожата и след време поразява нервната система! — Той започна да дърпа ръчките, да натиска копчетата и да настройва циферблатите. — Някой трябва да поеме управлението!

Нели се наведе напред.

— Нека аз. Знам как.

Професор Бардсли и Нели бързо си размениха местата, при което Саладин скочи със съскане на пода. Старецът се пресегна зад седалката и извади кутия, върху която пишеше „Умхлаба“.

Болката се разпространяваше. Дан усети, че цялото му тяло трепери. Стисна зъби. „Не мисли за това, не мисли за това, не мисли за това, не мисли за това…“

— Какво има в кутията? — попита той.

— Концентрат от алое — отвърна професор Бардсли. — Ще забави действието на отровата, докато се доберем до някоя болница в Мозамбик. Ще отнеме около два часа, Но ще се оправиш. Смятам, че би трябвало там да имат противоотрова.

— Би трябвало ли? — изписка Ейми. Лицето й беше бяло като платно. — Не можете да оставите Кабра да го убиият.

Професорът кимна със сключени вежди.

Накваси носната си кърпа с алое и я сложи върху ръката на Дан. Момчето изпита чувството, че компресът е с ледена вода, която гаси пожар. Вече не трепереше толкова силно, но това не беше достатъчно.

— Още! — изпищя той. — Още!

Професор Бардсли сложи още от концентрата.

— В самолета на Грейс няма ли и нещо друго? — извика Ейми. — Може би е държала тук противоотрова!

Най-неочаквано Бардсли вдигна очи към нея.

— Какви ги говоря? Знам място, откъдето ще вземем противоотрова. Но трябва да променя курса и да поемем към Мадагаскар!

— Готово — съобщи Нели и настрои вече уверено уредите.

Самолетът зави надясно.

— Мъъър! — измърка котаракът и се плъзна на пода.

— Какво има в Мадагаскар? — кресна Ейми.

Единственото, което брат й виждаше през притворените си клепачи, бяха вените по врата й, изопнати като корени на дърво…

Професор Бардсли пристегна с турникет ръката на Дан. На него му олекна, но се промени и болката. Сега тя го плисваше на вълни чак до врата, после надолу към краката, местеше се напред-назад, подобно на средновековно мъчение.

Дан чу гласа на професора като радиостанция, която бавно заглъхва.

— Отиваме в африканската къща на баба ви — отвърна Бардсли.