Питър Лерангис
Змийско гнездо (22)

Глава 22

Мъжът в черно мразеше летищата. Толкова много чакане и мерки за сигурност.

Той вдигна очи. Хората, натоварени със следенето, бяха докладвали, че врагът ще се появи всеки момент. Но днес имаше много полети. Повечето бяха със закъснение. Самолетите кръжаха дълго, преди да кацнат. Или, не дай си боже, биваха препращани към други летища.

Но кланът Лусиан разбираше от следене и мъжът в черно се беше запасил с търпение. Забеляза с крайчеца на окото, че някой се приближава към кръглата площадка за кацане на хеликоптери. Служител на летището.

Мъжът в черно спусна увеличителните стъкла върху тъмните си очила и зачака да види ясно лицето отпред.

Готово. С помощта на фотоапарата с мощен обектив, вграден в рамката на очилата, той направи снимка и я прехвърли на преносимото си устройство за следене. Зачака. След седем десети от секундата базата данни разпозна лицето.

Служителят беше човек на клана Лусиан. Безспорно купен. Днес хора като него бяха много добре платени, понеже беше станало доста трудно да внедриш свой агент на летищата.

Мъжът в черно се усмихна. Двамата със служителя чакаха да пристигне един и същи човек. Но по съвсем различни причини.

В далечината горе екна познат звук. Човекът на клана Лусиан вдигна поглед, върху лицето му не трепна и мускулче.

Мъжът в черно тръгна напред, но точно тогава отнякъде пред лицето му изникна голям копринен шал. Той вдигна ръка и го хвана още преди шалът да се е опрял във врата му.

„Ерме“. Коприна.

Мъжът в черно се завъртя рязко като кънкьор и вдигна шала, а заедно с него и ръцете на нападателя си. Омота шала около шията на Алистър Ох.

— Хрррр… — задави се той.

— Алистър — подхвана мъжът в черно. — Не съм очаквал, че на твоята възраст и при твоя опит ще допуснеш такава сериозна грешка.

* * *

Затаил дъх, Дан стоеше като вкаменен срещу паметника на Шака.

— Ей, Ейми, Дан… господин Малуси ви търси! — извика уплашената до смърт Нели откъм вратата на двора. — Къде сте бе, хора?

— Аз ще се заема — рече Ейми на брат си. — Ще се върна в театъра и ще измисля нещо за пред господин Малуси. Побързай!

Момичето хукна към вратата, която се затвори с тих звук.

Дан обиколи бързо паметника.

Откъде да започне? Растенията с вид на кактуси растяха нагъсто и се изкореняваха трудно. Момчето отмести възможно най-много стеблата и огледа гладкия камък в основата на паметника с надеждата да открие някаква следа.

Точно под статуята на Шака камъкът беше издълбан на три-четири места, сякаш някой беше удрял по него с тъп инструмент. Може би с дебела лопата. Защо Дан да не започне оттук?

Той заби острието. Пръстта беше твърда, но момчето продължи да копае и да запраща във въздуха малки взривове от пръст. Асегаят може и да е бил страхотно копие, но за лопата не ставаше.

Дан чу отвън суетня и гласове. Продължи да дълбае още по-бързо, а ритмичното коп-коп-коп прокънтя още по-силно по стените наоколо.

Отвън се чу глас, който се приближаваше.

— Знам, че е малък… но все пак е момче от клана Томас, а аз очаквам един Томас да проявява чувство на отговорност!

Господин Малуси.

Коп… Коп… Коп…

В очите на Дан се стичаше пот. Усещаше парене в тях.

— Можете ли да ми покажете бойните изкуства за жени — попита Ейми.

Трак.

Дан спря да копае и приклекна. Острието на копието беше ударило в нещо твърдо. Момчето бързо почисти разровената пръст. Не беше корен или камък. Беше нещо метално.

Дан доближи едната си длан до острието на асегая, а с другата ръка закрепи дръжката, след което се зае да вади пръстта, докато не видя ръбовете на квадратен предмет.

Разчисти пръстта и от четирите страни. Имаше чувството, че вади не пръст, а по-скоро корени. Те бяха толкова преплетени, че приличаха на кълбо мъртви змии. Накрая момчето издърпа предмета.

Беше малък метален куб с пантички по средата и със стара, запълнена с пръст ключалка.

Дан избърса пръстта и видя отпред върху кутията издълбано името „Шака“. Подръпна ключалката, но тя не помръдна.

Сърцето му биеше като обезумяло. В съобщението на Чърчил пишеше „в земята при Шака“.

Явно беше това.

Дан се изправи и запълни отново дупката. Нахвърля върху купчинката парчета от накъсаните растения и я утъпка с крак. Метна копието в гъсталака, свали раницата и я отвори.

После момчето забеляза, че острият ръб на камъка в основата на паметника стърчи на около сантиметър от статуята на колибата. Ако удареше силно ключалката в него…

Пусна отворената раница на земята и вдигна кутията високо над главата си. Стовари я с все сила върху камъка, тя обаче само прокънтя глухо.

Дан стисна зъби и вдигна още веднъж кутията. Удари я с шумно сумтене.

Щом ключалката се опря в ръба, се разчупи точно на две.

Иуиуиу! Иуиуиу! Иуиуиу!

Писна аларма. Дан вдигна със светкавична скорост кутията и раницата и се втурна към вратата. Тя се отвори със силен звук.

Господин Малуси нахълта вътре, следван плътно от Ейми и Нели.

— Какво правиш, момче?