Питър Лерангис
Змийско гнездо (15)

Глава 15

Изражението „Аз съм умно, любопитно дете“, запазена марка на Дан, винаги се увенчаваше с плодове.

— Можем ли да видим за малко документа за Чърчил? — попита той госпожа Тембека с невинност, достойна за „Оскар“. — Ще бъде страхотно да се докоснем до нещо, написано лично от Чърчил.

Той се извърна към Ейми — да го подкрепи, но тя почти не му обърна внимание. Беше забила нос в биография на Уинстън Чърчил, която беше открила.

Телефонът на госпожа Тембека започна да звъни и тя се обърна да вдигне.

— Ужасно съжалявам, миличък, но достъпът до частния архив е много ограничен. Извинявай.

— Все пак опита — промърмори Нели.

Дан плъзна очи по шкафовете в кабинета точно зад библиотекарката. Документът сигурно беше там. Затърси трескаво нещо, с което да отвлече вниманието й. Но погледът му падна върху месингова табела, закачена точно над шкафа.

Библиотеката към Конституционния хълм е признателна за подкрепата, оказана от щедрите ни покровители в кампанията за премахване на неграмотността

* * *

Рут Алувани

Оливър Бхека

Пиет Броексма

Грейс Кахил

— Ейми, виж, виж! — викна Дан. — Грейс. Има я навсякъде тук.

Госпожа Тембека погледна Дан. Прошепна нещо в телефонната слушалка, затвори рязко и стана иззад писалището.

— Нима познавате Грейс Кахил? — попита тя. Плъзна поглед от Дан към Ейми и Нели, после обратно и се просълзи. — О, боже, трябваше да се досетя. Много приличаш на нея.

— Наистина ли? — възкликна момчето.

Обожаваше баба си, но тя все пак беше със сребриста коса и с бръчки.

— Очите ти са като нейните. А ти… — Госпожа Тембека хвана Ейми за ръката. — Ти сигурно си любимата й внучка, тя често говореше за теб. Заповядайте, седнете. — Жената посочи едно кресло и малко канапе и отиде да затвори вратата на кабинета. — Много се разстроих, когато научих за кончината на баба ви. Ние с нея бяхме добри приятелки. Как намерихте това място? Робърт ли ви каза?

Дан погледна сестра си.

— Хм, не познаваме никакъв Робърт.

Госпожа Тембека бръкна в бюрото си и извади купчина стари снимки, които им подаде.

— Ето, вижте! Отпреди десетина години са.

На снимката госпожа Тембека и Грейс стояха, хванати за ръце, под шапито, на което се виждаха само думите „Атол Фугард“. Грейс беше със силен слънчев загар. Цветът на кожата й беше почти като на госпожа Тембека.

— Приличате си като сестри — отбеляза Ейми.

Жената се засмя.

— Може и да сме били сестри. По душа бяхме почти еднакви.

Дан обърна снимката и видя избелял надпис.

Денем лемур… Нощем алое…

Весели приключения, скъпи приятели!

Подаде я на Ейми, която беше на ръба да се разплаче.

— Лемур… — каза тя. — Това сигурно е частният самолет на Грейс „Летящия лемур“.

— Онзи ден цял следобед обикаляхме с него, боже, колко го обичаше Грейс! Свазиланд, Банинският национален парк в Мозамбик, зареждане в…

— Какво е „алое“? — попита момчето.

Госпожа Тембека се усмихна.

— Свързано е с пиесата, която гледахме — „Урок от алое“. Алоето вирее и в най-сурови условия — изпепеляващо слънце, суша, която продължава с месеци. Символ е на южноафриканците, оцелели въпреки апартейда. Някои видове алое имат изумителни лечебни свойства. Грейс харесваше пиесата.

— А вие откъде я познавате? — попита Ейми.

— Тя беше в комисията, която проведе събеседването при постъпването ми на работа — промълви тихо жената. — Смятаха да назначат човек с по-голям опит, но Грейс настоя да вземат мен, защото съм свързана с борбата за човешки права. Включих се в нея след онова, което изживя братовчед ми Вуйо… Беше студент в Совето…

Беше.

Гласът на госпожа Тембека стихна, а Дан си спомни какво е разказала Нели за размириците в Совето.

Полицията е убивала деца.

Неволно се извърна.

— Може ли да ги разгледам? — поинтересува се Ейми, без да сваля поглед от купчината снимки.

— Разбира се, миличка. — След като момичето взе нетърпеливо снимките, жената отключи друго чекмедже на бюрото. — Преди няколко месеца Грейс ми остави телефонно съобщение. Гласът й беше немощен, но аз нямах представа, че тя си отива. Предупреди ме за документа на Чърчил. Каза да го включа в каталога, но да го давам само на учени и на преки потомци. След като те докажат безусловно, че са такива. — Госпожа Тембека сви рамене, изглеждаше малко притеснена. — Молбата й беше странна, не сме свикнали на такива неща… честно казано, никоя библиотека не би се съгласила. Но Грейс настоя. Направила е много за нас и затова управителният съвет склони. Ето защо, колкото и да ми е неприятно да ви моля за такова нещо, трябва да видя някакво доказателство…

— Мисля, че си нося ученическата карта — каза Дан и затърси из джобовете си.

Извади смачкана обвивка от блокче „Марс“, малко канап, черешов бонбон „Старбърст“, няколко парченца прозрачна пластмаса с неясно предназначение и австралийския паспорт на баща си. За миг се стресна, после обаче видя, че от паспорта се подава ученическата му карта.

Разгърна паспорта и го остави така. Картата се беше закрепила за една от вътрешните страници. Отвори го на снимката и фалшивото име на баща си, Роджър Нудълман.

— Ето я! — възкликна момчето.

Но госпожа Тембека се беше вторачила с разширени очи в снимката.

— Нудълман ли!… — попита тя. — Защо паспортът на Нудълман е у теб?

— А! — възкликна Дан. — Това всъщност не е…

Ейми го настъпи с все сила под бюрото. Дан понечи да я шляпне по главата, но срещна погледа й и на мига разчете какво му казва тя с очи: „Жената очевидно не познава татко и явно има основателна причина за това“.

— Това е… находката ми на месеца — измърмори момчето. — Намерих паспорта на пода на летището.

Стори му се, че госпожа Тембека е потреперила.

— В такъв случай ще го унищожа — отсече тя. — Ако намерите и паспорта на жена му, унищожете и него. Въпреки че това едва ли ще помогне. Какво е за едни убийци и крадци да направят фалшиви паспорти!