Питър Лерангис
Змийско гнездо (8)

Глава 8

Едно беше да промениш плановете си и да отидеш на различно място. И съвсем друго — да пристигнеш на летище в чужда страна с мокра раница, която миришеше на мъртъв опосум.

— Добре дошли в Южна Африка! — изчурулика стюардесата.

— Благодаря!

С надеждата, че миризмата не е много натрапчива, Ейми изхвърча през вратата на боинга и нахълта в оживеното международно летище „Оливър Тамбо“.

Преди ден не бе и мечтала да се озоват тук. Но след посещението в библиотеката нямаха друг избор, освен да дойдат право в Южна Африка.

— Дано не грешиш — промърмори Нели, недоволна, че не се е наспала.

— Кой пръдна? — попита Дан.

— От дрехите ни е — отвърна сестра му.

— Дрехите ни ли са пръднали? — учуди се момчето.

— Госпожи и господа, изобщо не ги познавам тези двамата — изсумтя Нели, — не съм ги виждала никога през живота си…

Дан се втурна към табела, на която пишеше „Проверете имейла си/Сърфирайте в мрежата“.

— Нели, нали нямаш нищо против да използвам мастър картата ти?

— Ама разбира се, можеш да ме наричаш Банкоматка Гомес. — Тя хвана Ейми за ръката. — Я ми кажи още веднъж защо реши да дойдем тук? Помня, че звучеше умно, помня и че направих резервациите за Пиория, за да заблудим противника, но когато го направихме, бях почти заспала.

Ейми извади от джоба си копие на нотния лист, който беше намерила в библиотеката: „Поход към Претория“.

— Стара песен, изпълнявана от хорове по цял свят — уточни тя. — Включително от хора на Харвардския университет. Ето какво се опитваше да ни каже чичо Алистър — в истинския текст се говори за Претория. В Южна Африка. Много по-вероятно е Ирина да е знаела думите на оригинала. Казвала ни е да дойдем именно тук.

Нели наблюдаваше с крайчеца на окото Дан, който разглеждаше запълнения с текст екран на монитора.

— Не се увличай с четенето, малкият. Не съм богата, особено след като ме накарахте да купувам билети, с които да заблудим противника. Освен това смятам да ви купя телефони.

— Уффф! — възкликна Дан и отскочи от компютъра. — Не, не, не и не.

Ейми едва не подскочи във въздуха. Двете с Нели се втурнаха към компютрите.

— Какво има, Дан? — извика сестра му. — Какво се е случило?

Дан въздъхна.

— Току-що проверих. В Южна Африка няма червен луциан. Саладин ще ме убие.

* * *

Ако имаше нещо, което да е по-неприятно от това да чакаш да се появи клетка за домашни любимци, то това беше да чакаш да се появи клетка за домашни любимци, докато слушаш лекцията за историята на Южна Африка, която ти изнася по-голямата ти сестра. Нели беше отишла да купи мобилни телефони и да вземе кола под наем, затова Дан беше хванат като в капан.

— След като са открити залежите от злато и диаманти — зачете Ейми от брошурата, — към област Трансваал, която е завзета от холандците, от Англия започват да прииждат все повече миньори. Възникналото между тях напрежение води до избухването на Бурската война. Точно тогава, Дан, е написан „Поход към Претория“ — той е посветен именно на Бурската война!

— Ей — възкликна Дан, — сигурно не е чак толкова лошо в страна, където възпяват буретата.

Ейми въздъхна тежко.

— Не става въпрос за никакви бурета!

— О, тъкмо си помислих, че ще е весело, а то пак пълна скука — заяви брат й. — Като теб, Ейми. Какво са направили, чели са си едни на други историята, докато едната страна е казала „Ужас, колко скучно!“, и се е предала ли?

— Бу-ри — произнесе на срички Ейми. — Това на холандски означава „фермери“. Повечето от първите заселници, дошли тук през седемнайсети век, са фермери и скотовъдци хугеноти от Холандия, Германия и Франция. Известни са като африканери.

Дан започна да гледа разсеяно и се блъсна право в по-възрастен мъж, облечен в протрито яке и износен панталон.

— Извинявайте — изписка момчето и побърза да отскочи.

Мъжът му се усмихна озадачено. Беше мургав, с извит белег отдолу по брадичката и със сивкавозелени очи, които сякаш танцуваха на флуоресцентната светлина.

— Търсите ли кола под наем? — попита непознатият. — Или такива смели младежи като вас могат и сами да се оправят в Южна Африка?

Той подаде на Дан пощенска картичка.

— А, не, благодаря — отвърна момчето.

— Нищо, задръж я — подкани мъжът. — За всеки случай! Човек никога не знае кога ще опре до „Илимгаард“!

След като непознатият си тръгна, Ейми отиде при брат си.

— Какво ти каза? — попита тя, без да сваля очи от лентата за багажа.

Дан погледна картичката.

— „Надежда на човечеството“ ли? — възкликна сестра му. — Фирма за лимузини под наем с написана на ръка визитка?

Дан обърна картичката. От другата страна имаше изображение на висок африканец с щит в ръката, а отдолу се виждаше нещо като статия от енциклопедия:

Шака, 1787 — 1828 г. Родоначалник на зулуската народност. Син на племенен вожд зулус и на Нанди, жена от друго племе. Смятало се е за срамно, че Шака се е родил, и името му означава „чревен паразит“. Шака и Нанди са прогонени и са подлагани на какви ли не унижения от другите местни племена. На шестнайсет години Шака насочва гнева си към един леопард, който го е нападнал, и го убива с голи ръце. С мускули и коварство, тласкан от желанието да отмъсти, той се издига на власт. Отнася се с презрение към тактиката, прилагана във войните между племената от онова време, и към мятането на копие отдалеч и довежда до съвършенство боевете от близко разстояние с къси копия с широки остриета. С прочутата си стратегия Биволски рога създава войска, която покорява местните племена и създава едно от най-могъщите царства в историята. Макар и мнозина съвременни историци да се обявяват против насилието, прилагано от Шака, той е смятан за родоначалник на зулуската народност и за герой на южноафриканците.

— Жестоко! — прошепна на себе си Дан, без да откъсва очи от изображението на Шака.

— Ехе, виж, виж! Саладин е тук. — Ейми хукна към лентата за багажа. След миг вече се връщаше с клетката за домашни любимци. — Искаш ли да я отвориш пръв и да кажеш „Здрасти“?

Но Дан не можеше да свали поглед от щита на Шака.

— Какво виждаш тук, Ейми? — попита той.

— Хм… Саладин умира от глад, а ти разглеждаш някаква лъскава туристическа картичка! — отвърна сестра му.

— Щитът — натърти Дан. — Погледни щита.

Ейми за малко да изпусне на пода клетката с котарака, а Дан веднага разбра, че не му се привижда.

Върху щита на Шака, точно в средата, беше нарисуван гербът на клана Томас.